За медитацията ошо въведение

Има начин, но той не може да се наложи отвън. И начинът не е като лечебно средство, начинът е яснота, прозрачност, начинът е да се вгледаш открай докрай, да наблюдаваш как функционира егото, да видиш неговите фини игри. Ти го изхвърляш от предната врата, а то се връща от задната. Ти го изхвърляш от едната страна, то започва да се налага от другата. Ти си мислиш, че си се отървал от него, и изведнъж го откриваш да седи вътре. Тъй че трябва да се вгледаш в егото открай докрай без никакво осъждане, без никаква идея, че трябва да го оставиш. Това умозаключение ще е пречка. То означава, че си взел решение, преди да се вгледаш в него. Затова навлез в егото без никакво умозаключение, без никаква идея за това какво искаш да правиш, само с едно нещо наум - би искал да разбереш тази мистерия на егото, какво представлява то. Всички религии казват, че то е препятствието, всички велики Учители настояват, че човек трябва да се освободи от него, всички мистици твърдят, че нищо друго не застава на пътя ти, освен твоето его. Но ти не знаеш какво представлява това его.

Така че първото нещо: навлез невинно в него. Просто наблюдавай неговите пътища - те са много механични. Първото нещо, с което ще се срещнеш, е неговата механичност. Егото не е едно органично цяло, то е механично, защото се състои от мъртвото минало. Егото ти се състои от твоето минало. И ако понякога то мисли за бъдещето, това също не е нищо друго, освен проекцията на миналото и от миналото - може би малко модифицирана, по-изтънчена, украсена, но е все същото нещо. Ти искаш същите удоволствия, които си имал в миналото. Разбира се, надяваш се малко да ги подобриш. Миналото ти непрекъснато се проектира 6 бъдещето, а миналото е мъртво, миналото е просто спомен - и това е всичко, от което се състои егото.

Затова първата опитност, ако навлезеш в егото без никакви умозаключения, ще бъде тази: ще бъдеш в състояние да видиш, че то е механично. А ти си едно органично единство! Ти си един жив феномен, а егото е мъртво; мъртвото управлява живото. Ето защо хората изглеждат толкова тежки, толкова отегчителни. Животът им изглежда, че не е нищо друго, освен един дълъг, отегчителен, монотонен разказ. Това не е качеството на живота - отегчението не е качеството на живота, - отегчението го има, защото животът е прекалено натоварен със смърт, прекалено е натоварен с мъртви неща. И гробът непрекъснато става все по-голям и по-голям, а животът бива изблъскван отвсякъде.

Първата, и това е много облекчаваща опитност, е да видиш, че егото е твоето минало, а не твое настояще. Егото никога не се намира в настоящето. Ако навлезеш в него, ще се изненадаш. Ако точно в този момент навлезеш 6 себе си, няма да откриеш никакво его. А ако откриеш, това биха били просто фрагменти от миналото, носещи се в съзнанието на настоящето. Настоящото съзнание е винаги без его и тази е твоята реалност. Но миналото съзнание, което изобщо не е съзнание, а спомен, е мъртво - и това е, от което се състои твоето его. Твоята народност, твоето семейство, твоите опитности, сертификати - всичко това вече го няма. То е изтекло в канала, вече не съществува, но продължава да влияе на ума ти. То може да унищожи целия ти живот.

Хубаво е, че не знаеш кой си, защото всичко, което знаеше, щеше да е погрешно.

Дълбочината на твоето същество е неопределима. То няма име, няма форма. Най-вътрешната част на твоето същество е винаги непозната и непознаваема. Сократ казва: „Познай себе си!" А не че можеш да познаеш. Той казва: „Опитай се да познаеш себе си и един ден ще разбереш, че е невъзможно да постигнеш такова познание." Когато дойдеш до този момент, когато цялото знание изчезва и ти заставаш пред себе си в състояние на дълбоко невежество, това ще бъде най-прекрасното преживяване, най-великият екстаз.

Само си помисли: ако можеш да познаеш себе си, чрез познанието ще се ограничиш. Ще се превърнеш 6 стока. Чрез познанието за себе си ти няма да си щастлив, но ще станеш съвсем тривиален. Щом веднъж познаеш себе си, край с теб. Какво тогава ще правиш с това? Търсенето е свършило и ти започваш да се отегчаваш от себе си.

Твоето същество е една мистерия. Колкото повече знаеш, толкова по-малко го познаваш. Колкото по-надъл-боко отиваш, толкова повече виждаш безкрайността. Дълбочината е такава, че ти никога не можеш да докоснеш дъното й - никога. Хората, които смятат, че познават себе си, са много повърхностни. Хората с дълбочина непрестанно осъзнават, че има нещо непознато. И това е прекрасно, защото непознатото е винаги живо, непознатото е винаги безкрайно. Непознатото е вечно.

Сократ казва: „Познай себе си!" Той има предвид: опитай се да познаеш себе си. Не че ще си способен да познаеш. А след Сократ един римлянин, Марк Аврелий, е казал: „Бъди самият себе си!" Той го е казал по-добре от Сократ. Да познаеш себе си е невъзможно, но да бъдеш себе си е възможно. Няма нужда да познаеш. Просто бъди! Знанието е непотребно; да бъдеш е достатъчно. Просто бъди сам себе си.

Затова не се опитвай да търсиш дефиниция на твоето същество.

Невъзможно е да намериш такава. Можеш да живееш, но не можеш да го познаеш. Но защо си се загрижил за това да го познаеш? То не ти ли е достатъчно?

Има един стремеж, един импулс, дълбоко залегнал в теб, някакъв вид любопитство, който те кара да открехнеш u да познаеш всяка мистерия. Но колкото повече навлизаш навътре, този импулс ще отслабва. Ако отиваш навън, този вътрешен подтик може да се задоволи, но едва в съвсем малка степен. Науката може да го задоволи, защото чрез нея научаваш нещо за материята. Но и тук ще кажа: едва в съвсем малка степен. Ако навлизаш по-дълбоко, ще срещнеш още и непознатото. Колкото по-надълбоко отибаш, толкова знанието ти става по-колебливо. Колкото по-надълбоко отиваш, толкова повече всичко се замъглява!

Едингтон, един от най-великите учени на Запада, писал в своята автобиография: ,Догато започнах, целият свят ми изглеждаше като един механизъм. Когато започнах да работя, да изследвам, да изучавам, светът ми изглеждаше като един огромен механизъм и аз бях обзет от идеята, че някой ден този механизъм ще бъде опознат. "

Той си е мислел, че битието може да се раздели на две категории: на познато и на непознато. Познатото е това, което сме познали, а непознатото - това, което един ден ще познаем, което е само въпрос на време.

В края на живота си той казва: „Сега ми се струва, че животът може да бъде разделен на три категории: познато, непознато и непознаваемо."Това непознаваемо...

Ние можем да разберем познатото и непознатото. Кога познатото ще стане познато е само въпрос на време,. защото някога познатото също е било непознато. Ами " непознаваемото? Което не може да се познае, което е невъзможно да се познае? С тази категория се въвежда религията.

По-нататък Едингтон казва: „Като гледам сега света, той не ми изглежда като механизъм. По-скоро ми изглежда като една мисъл. Това е много мистериозно/ Ако беше живял малко no-дълго, той със сигурност щеше да каже: „Сега той не ми изглежда дори и като мисъл, защото мисълта има структура, логика. Той ми изглежда no-скоро като поема или като песен."

И то песен съвсем като тези, които птиците пеят сутрин. Прекрасна песен - но ти не можеш да извлечеш нищо от нея. Прекрасна и същевременно безсмислена. Невероятно прекрасна, можеш да й се наслаждаваш. Но къде е смисълът? Няма такъв.

Аз разбирам така нещата: докато не бъдеш в състояние да можеш да се наслаждаваш на безсмисленото, няма никога да станеш религиозен. Според мен Бог е безсмислената красота, с която си заобиколен, безсмислените песни, които се чуват навсякъде: безсмисленото ромоле-не на ручея, безсмисленото шептене на вятъра, безсмислената тишина на звездите. Невероятно красиво, но безсмислено. Защо казвам безсмислено? Защото е непознаваемо.

Едно нещо си остава безсмислено дотогава, докато не бъде познато. Щом го познаеш, тогава то вече е смислено. И ето какво ще ти кажа: звездите са мистериозни, но въобще не могат да се сравняват с твоята вътрешна същност. Реките са мистериозни, но те са нищо в сравнение с твоя вътрешен поток на съзнанието. Хималашпе са мистериозни, но дори не се доближават като сравнение до твоите вътрешни върхове на екстаз.

По-скоро бъди, отколкото познай. Смятам, че Марк Аврелий има повече и по-дълбоко познание, когато казва: „Бъди себе си!", отколкото Сократ с неговото: „Познай себе си!" Макар че аз знам, че не можеш да бъдеш себе си, ако не си опитал Сократовата максима Познай себе си\ Опитай да познаеш. Няма да можеш никога да познаеш и малко по малко ще изоставиш стремежа да се познаеш и ще започнеш да бъдеш. Познанието е философия; да бъдеш е религия.

Паул Тилих, един от най-големите американски християнски богослови на този век, бил запитан веднъж -това било към края на живота му - от някакъв студент от Санта Барбара:

- Господине, вие молите ли се?

- Не - отвърнал той, - аз медитирам.

Но ако попиташ мен, аз ще ти отговоря: „Не, аз дори и не медитирам. Аз просто съм."

Молитвата е дуализъм: ти и Бог. Без Бог ти не можеш да се молиш; необходим е другият. Това е зависимост. Тилих е прав. Той казва: „Не, аз не се моля." Този отговор не е християнски, той е будистки. Той казва: „Аз медитирам."

Медитацията е свобода - свобода и от Бог, защото на кого ще се молиш? Към кого ще повдигнеш глава? Към кого ще вдигнеш очи? На кого ще говориш, кой ще участва в диалога? Необходим ти е Бог. Него или Го има, или Го няма - това не е толкова важно, - но молитвата има нужда от Бог.

Това е зависимост. Ако няма Бог, този, който се моли, веднага ще престане. Ако няма Бог - или по новините кажат, че е мъртъв: извършено е покушение срещу него или нещо подобно, или просто си е умрял от старост, -тогава тези, които се молят, незабавно ще престанат, ще си хвърлят броениците и ще си кажат: „Край! Вече няма смисъл. На кого да се молим?"

Молитвата е зависимост. В това отношение будизмът е по-висш от християнството. Дори и Бог да умре, това няма да разтревожи този, който медитира. Той ще каже:. „0'кей. Няма значение дали Той е жив или не е. Той никога не ми е бил необходим. Аз съм си достатъчен' за себе си;"

Този, който медитира, медитира сам. Но ако ме попиташ: „Ти, господине, медитираш ли?", аз ще ти отговоря: „Не, аз дори и не медитирам. Аз просто съм" - защото медитацията включва някаква дейност. Другия го няма, ти не участваш в диалог, но правиш нещо. Има правене. Правенето се превръща в другия: извършител и правене -ти медитираш.

Медитацията е действие, ти правиш нещо. Понякога медитираш, а понякога не медитираш. От това няма голяма полза, защото нещо, което понякога е, а друг път не е, не може да бъде твоя природа. Твоята природа винаги присъства, тя не зависи от каквото и да било правене.

Аз просто съм. И това е най-великата молитва, най-великата медитация. Това е, за което дзен-учителите говорят. Ако ги питаш, те ще ти кажат: „Ние цепим дърва, носим вода. Когато сме гладни, ядем, а когато сме уморени, спим." Това имам предвид, когато казвам, че аз съм. Няма я дори и зависимостта от правене на нещо.

Молитвата има нужда от другия, медитацията има нужда от действие - но за да бъдеш, няма нужда от нищо. И когато ти си в хармония с това, което няма нужда от нищо, тогава за първи път ти си в хармония; тогава за първи път ти си се установил. '

Питаш ме: „Ошо, аз не знам кой съм." Няма и нужда. Няма и нужда да знаеш кой си. Единственото нещо, от което има нужда, е: да не бъдеш някой друг. Просто бъди това, което не знаеш, че си. Просто бъди това. Не излизай извън него. Няма нужда да го знаеш, защото ти вече си това. Дали ще го знаеш или не, няма разлика. Знанието няма да добави нищо към него. Незнанието няма да отнеме нищо от него, знанието няма да добави нищо, така че какъв е смисълът? Ти еи\

Ако наречеш розата с някое друго име, тя пак ще си остане роза. Дали ще знаеш или не името на розата, тя си остава роза. А дали ще я наречеш роза, или няма да я наричащ така, това нея не я засяга. Тя е. Емерсон пише на едно място в дневника си: „Виждам през прозореца как розовият храст цъфти. Той изобщо не се интересува кой е. Розите не се сравняват с други рози от миналото и не мислят за бъдещите рози. Точно в този момент те са с Бога. В този ден те са с Бога."

В твоето същество ти си Бог. Аз дори не казвам с Бога. В твоето същество, в самия този момент ти си Бог, ти си божествен. Никакво знание не е необходимо.

Не се тревожи за това. Никой изобщо не знае кой е. Той е! И всички тези, които казват, че знаят, просто повтарят клишета. Те трябва да са ги прочели в писанията. Но това са само думи. Можеш да заявиш: „Аз съм брахме? или „Аз съм атман", или „Аз съм върховната душа", но тези думи са само клишета. Те са грозни. Те не казват нищо, те не означават нищо.

„Чувствам като че ли имам нужда да се установя." Да, това е добре. Ти имаш нужда от това. Но установяването няма нищо общо със знанието; установяването има отношение към това да бъдеш. Затова казвам, че Марк Аврелий със своята сентенция „Бъди себе си!" е за предпочитане пред Сократ.

„Няма ли място за установяване?" Мястото е част от пространството. Времето и пространството не са част от това да бъдеш - тук и времето, и пространството изчезват. Ти ще се установиш само когато постигнеш известно вътрешно състояние: когато не можеш да кажеш кой си, когато не можеш да кажеш къде си, когато не можеш да кажеш кога си. Всичко е спряло; времето не се движи. Часовникът може би ще се движи: тик-так, тик-так - той сигурно ще се движи. Ти можеш да го слушаш, но времето няма да се движи. Единствено часовникът напразно ще жестикулира. Нещо дълбоко в теб ще е спряло. Този момент аз наричам точка, в която няма „кога",

Няма да има и пространство. Ти не можеш да кажеш къде си, „къде" е неуместно. Не можеш да покажеш на картата къде си. Теб вече те няма на картата, вече не принадлежиш на картата. Ти повече не си част от измеримото, от картографираното. Ти си трансцендентност.

Можеш да гледаш в пространството, но не си в пространството; можеш да гледаш във времето, но не си във времето. Тогава вече си се установил. Това е, което аз наричам да бъдеш, това е, което Исус нарича царството Божие, това е, което Буда нарича нирвана.
Това се случва от последните няколко дни: всеки път, когато почувствам нужда да се хармонизирам със своя център, веднага се появява образът на едно много спокойно, дълбоко планинско езеро, заобиколено от планини. Всичко това е изпълнено с мир и е в дълбока хармония. Аз виждам себе си седнал или на брега на езерото, или на върха на планината - просто седя и наблюдавам в състояние на спокойно щастие. Винаги има бели и черни птици, които безшумно летят наоколо. Това място е неземно и все пак е от този свят. Гледката веднага ме пренася в моя център. Изглежда, че имам нужда от това, но все пак ми се струва малко детинско; и макар че не изглежда като да правя нещо, все пак правя. Моля за твоя коментар.

Това е добре - здравословно е, и е благотворно. Това е една от старите техники на медитация. Може и да не го правиш съзнателно, но може би си го правил в някой предишен живот. То може би просто се е появило отново на повърхността. Но това е една от най-прекрасните техники. Възможностите на тази техника се простират дотам, докъдето стигат възможностите и на другите техники.

Използвай я. И недей да смяташ, че е детинска, защото цялото щастие е детско, цялата радост е детинска, цялото удоволствие е детинско. Радвай й се; бъди дете. И когато работата бъде свършена, техниката ще изчезне. Когато се избърши това, което трябва да бъде извършено, гледката на езерото и на планините и птиците малко по малко ще изчезне. Гледката ще изчезне, но спокойствието ще остане. Езерото ще изчезне, но гладкото езеро на твоето съзнание ще остане.

Наслаждавай се на тази техника, доколкото можеш. Тя има някаква връзка с твоето минало. Сигурно някога си я правил. Сега тя отново е изплувала. Случват се такива неща: когато хората са работили по някакви методи в техни минали животи и са оставили работата недовършена, когато отново започнат да медитират, тези техники изведнъж избликват, изплуват и ги обземат напълно. Тогава не ти правиш техниката. Тя се случва.

И това е едно от най-важните неща, които трябва да се разберат. Ако един метод ти се случи, без да го правиш, това е методът за теб. Когато правиш нещо, е едно, а когато то се случва, е напълно различно. Когато то се случи, то е по-близо до сърцето. Когато ти го правиш, то е по-близо до главата.

Позволи му да се случва, наслаждавай му се, нека красивият изглед на това езеро напълно те обгърне. Забрави за себе си; потопи се 6 това напълно. То ще ти помогне да се установиш в твоя център. И когато тази работа бъде извършена, всички гледки ще изчезнат. Когато само ти останеш - когато езерото вече го няма, птиците ги няма; не е останало нищо за гледане, само виждащият е останал - тогава се случва истинската медитация. Това е, което аз наричам да бъдеш, просто да бъдеш. Това е върховното.

Но тази техника може да помогне. Когато тя се случва от само себе си, тя може да бъде много полезна. Позволи й да се случва. Тя е здравословна и благотворна. И недей да смяташ, че е детинска. Цялата красота, цялото щастие, целият екстаз са детински. Бог е детински!

Върховете стават все по-прекрасни, но долините са по-дълбоки и по-мрачни от когато и да било. Струва ми се невъзможно да намеря равновесието. Какво да правя?

Няма нужда да правиш нищо. Няма ти да намериш равновесието; равновесието ще те намери. Ти просто се движи. Когато дойде долината, навлез в нея. Когато мракът те обкръжи, наслаждавай му се, чувствай блаженството от неговото кадифено докосване. Навлез в него, в неговата безкрайна величественост. Мракът има едно успокояващо качество, което никоя светлина не може да има. Долината е почивка: като нощта, като смъртта.

Няма нужда да се опитваш да търсиш равновесие. Равновесието само ще те намери. Ти просто навлез в долината. Когато долината дойде, приеми я. Не само я приеми, приветствай я. Радвай й се, наслаждавай й се - мракът е прекрасен. И когато долината остане зад теб и ти се движиш към върха, това също е съвършено прекрасно. Това е великолепно: светлината, сутринта, слънцето.

Но не се привързвай нито към едното, нито към другото. Привързването създава проблеми; чрез привързване идва страданието. Ако се привържеш към върха и си кажеш: „Не искам отново да отивам в долината", тогава ще си навлечеш неприятности. Тогава ще си създал долина на самия връх. Тогава страданието вече е започнало. Ти си уплашен: страхът е влязъл, мъката вече е тук. Ти вече не си щастлив. Унищожил си върха.

Когато си в долината, страдаш, защото: „ето, сега съм в долината." В долината страдаш, а на върха не си 6 състояние да се наслаждаваш. Това е обичайната ситуация. Когато си щастлив, се страхуваш. Ще остане ли това щастие, или ще ме напусне? Сега страхът изяжда щастието ти като червей и го отравя. Ти си щастлив и все пак не си щастлив. Нещо е вече мъртво: ти си започнал да се безпокоиш за бъдещето. Когато си нещастен, ти, разбира се, си нещастен. Че ти, когато си щастлив, не можеш да чувстваш щастието, та камо ли да си щастлив, когато си нещастен. Така целият живот се превръща в един омагьосан кръг от нещастие.

Слушай сега! Когато си на върха, танцувай. Знам, и ти знаеш, че върхът няма да трае вечно. Няма и нужда. Ако траеше вечно, щеше да се превърне в такова напрежение, че нямаше да можеш да го търпиш. Щеше да бъде такава възбуда, че нямаше да можеш да намериш в него никаква почивка. Това щеше да е опасно, щеше да те убие. Няма нужда да трае вечно. Но докато трае, танцувай, радвай се, пей - като добре знаеш, че отново ще го загубиш. Като знаеш това, можеш да му се наслаждаваш дори още повече, преди да го загубиш.

И помни, че това е едно чудо: когато му се наслаждаваш повече, той трае по-дълго. Когато си щастлив в него и танцуваш от радост, той забравя да отмине, остава с теб. Когато ти не се привързващ към него, той се привързва към теб. Това е цялата тайна.

А когато си отиде, той пак не си е отишъл. Той ти е дал такова дълбоко блаженство, че сега, когато слезеш в долината, можеш да си починеш в мрака. Тогава долината се превръща 6 релаксация, а върхът - в екзалтация. Върхът става ден, а долината - нощ. Върхът става активност, а долината - пасивност.

Човек трябва да се наслаждава и на нощта. Това е единственият начин да се насладиш на деня. А като се наслаждаваш на деня, нощта, която идва, е страхотна и ти носи невероятна почивка. Тя те освежава, ставаш като нов.

Винаги помни: колкото по-голям е върхът, толкова по-голяма е долината. Иначе как ще може върхът да е по-голям? Ако отидеш в Хималаите, ще видиш, че колкото по-голям е върхът, толкова е по-голяма и долината. Ако се страхуваш от долината, не питай за върха. Тогава се движи no равното. Там няма да има върхове и долини.

Това е най-голямата мизерия в живота: когато няма върхове, няма и долини. Човек просто вегетира. Това не е живот. Човек просто се влачи. Това е монотонност. Това не е диалог; това е монолог. Диалогът изисква дуализъм, противоречие, полярност, парадокс. И вътре в парадокса да се движиш от единия полюс до другия.

Не се притеснявай за равновесието. Равновесието ще те търси - аз виждам как то те търси. Ти трябва само това да направиш: докато си на върха, танцувай; докато си в долината, почивай, приеми долината, приеми върха. И двете са части от едно цяло и ти не можеш да отхвърлиш едната от тях. Те са две лица на една и съща монета. Помни, че този, който се наслаждава повече, ще страда повече, защото ще стане много чувствителен. Но страданието не е лошо. Ако го разбереш правилно, страданието ще бъде пречистване. Ако я разбереш правилно, ще намериш в тъгата дълбочина, която никое щастие не притежава. Човек, който е само щастлив, е винаги повърхностен. Този, който не е познал жалостта и тъгата, не е познал дълбочините. Той не се е докоснал до дъното на своето същество; той е останал само на периферията. Човек трябва да навлезе между тези два бряга. Между тези два бряга тече реката.

И аз ти казвам, че равновесието ще те търси, ако приемеш и двете, и живееш и двете. Каквото и да се случи, приветствай го. И един ден изведнъж ще видиш, че равновесието е дошло. А когато равновесието дойде при теб, то е нещо напълно различно от това равновесие, което ти можеш да си наложиш.

Ако си наложиш равновесие, това ще е някакъв вид контрол. Контролът е винаги изкуствен, контролът е винаги грозен. Контролът носи в себе си насилие. Той е насила наложен, изкуствен. Когато равновесието дойде при теб, то е събитие, което се случва, То изведнъж се спуска върху теб. Небесата се отварят и Божият дух се спуска като гълъб върху теб.

Всичко това, което е велико, винаги идва. Всичко това, което ти правиш, е винаги малко, дребно. То никога не е велико. Всичко, което ти правиш, непременно ще бъде по-малко от теб. А това, което е велико - ти трябва да му позволиш да се случи. Равновесието ще те намери. Бог ще те намери. Ти трябва просто да си готов.

А готовността е това: да приемаш всичко, което идва, да го приемаш с благодарност. Дори и тъгата, дори и скръбта, дори и долината... мрачната.

Единственото нещо, което може да се притежава, е твоето същество, защото ти вече го притежаваш. Нищо друго не може да се притежава. Ако търсиш това единствено нещо, което можеш да притежаваш и което може да е твое - и то да бъде твое завинаги и завинаги; дори и смъртта да не може да ти го отнеме - тогава ти сееш семената, които Исус нарича синовете на царството.

Ако си малко по-буден... А аз се надявам, че си. Иначе не можеш да си близо до мен, не можеш да си тук. Една част от теб се е събудила. Затова си тук. Една част се е разбудила. Просто наблюдавай от този ъгъл, който вече се е осветил. Просто погледни миналото си. Намираш ли нещо, което може да бъде вечно, което може да съществува завинаги и завинаги? Ако ли не, значи животът ти е пропилян. Не продължавай да го повтаряш. Изскочи от този порочен кръг, спри това колело. Ако отговорът е да, ако има нещо, което може да бъде вечно, тогава го поливай, закриляй го, помагай му да израсте.

Това е начинът, по който човек намира своята религия. Тя не се намира в Библията, не се намира в Бхагавад-гита или в Корана. Тя се намира 6 собствения опит. Оглеждай, наблюдавай и продължавай да отделяш добрите семена от лошите. Преди Бог да ги отхвърли, бъди така добър ти да ги отхвърлиш. Не носи със себе си нищо, което може да бъде хвърлено в огъня. Не носи със себе си нищо, което ще умре.

Ще ти бъде трудно, усилно да отделиш себе си от фалшивите неща, защото си придавал прекалено много важност на фалшивите неща. Ти продължаваш да си хабиш живота за неща без никаква стойност – детински работи.

Човек продължава да трупа богатства. Той все си мисли, че някой ден 6 бъдещето ще живее, но точно сега той се подготвя. Но тази подготовка никога не свършва. Един ден той внезапно ще умре. Натрупаното богатство е там и някой друг ще му стане собственик. А този човек е прахосал целия си живот. Той е можел да живее, той е можел прекрасно да живее - защото всъщност, ако искаш да живееш, всичко, от което имаш нужда, вече ти е дадено.

Нека да повторя: ако искаш да живееш, всичко, от което имаш нужда, вече ти е дадено. Няма нужда от подготовка. Цялата подготовка е едно отлагане, цялата подготовка е един трик на дявола - на ума. Умът казва: как можеш сега да живееш? Как можеш да танцуваш? Първо имаш нужда от мраморен под, тогава можеш да танцуваш.

Затова първо ти трябва мраморен под. Чак след това можеш да танцуваш. Виждаш ли фалша в това? Ако искаш да танцуваш и плажът ти е достатъчен, и голата земя ти е достатъчна. Ако искаш да танцуваш, можеш да танцуваш навсякъде, по всяко време. Всеки един момент е толкова добър, колкото и всички останали. Нищо друго не е необходимо. Има нужда само от живот в теб, а ти си го имаш. Имаш нужда от бликащ живот, нищо повече. Това е всичко, от което имаш нужда, за да танцуваш. Не е нужно дори да се учиш как се танцува. Самият живот е танц. Ти просто трябва да му позволиш да се случи.

Искаш да пееш? Тогава защо чакаш? Искаш да любиш? Тогава за какво отлагаш? Това е единственият момент, който съществува, и това е единственият живот. Забрави за бъдещето и бъди жив тук и сега. И помни: ако си жив в този момент, в следващия ще установиш, че си още по-жив, защото следващият момент се ражда от този момент.

А ако изпуснеш този момент, ще си навлечеш голямо наказание. Не че там горе на небето, на златен трон, седи някой, който те наказва. Ако изпуснеш този момент и не танцуваш, малко по малко ще загубиш способността си да танцуваш. Това е наказанието. Това е единственото наказание - няма никой, който да те наказва.

Ако се молиш в този момент, ще бъдеш възнаграден, защото 6 следващия момент те очаква още по-голяма молитва. Ако не се молиш в този момент, ще загубиш способността си да се молиш. Малко по малко ще станеш напълно неспособен да се молиш. Тогава ще ходиш да питаш хората как да се молиш, как да медитираш, как да любиш.

Виж само колко са абсурдни тези въпроси: как да обичам? как да се моля? как да медитирам? как да живея? Абсурдни въпроси... но те показват нищетата, вътрешната бедност на човека. Той е отлагал всичко и малко по малко е забравил. Всяко дете знае как да се моли, как да обича, как да танцува, как да живее. Всяко дете идва завършено, всичко в него е готово. Човек просто трябва да започне да живее. Забелязвал ли си? Ако плачеш и някое малко дете те наблюдава, то ще се приближи до теб. Няма много да говори, няма да те разубеждава да не плачеш, но ще постави ръката си върху твоята. Усещал ли си този допир? Никой друг няма да те докосне така, както едно дете може да те докосне. То знае как да докосва. По-късно хората стават студени, твърди. Те докосват, но нищо не тече от ръцете им. Когато едно дете те докосне - неговата нежност, мекота, посланието му, -то излива цялото си същество в това докосване.

Всеки се ражда с всичко необходимо за живота. И колкото повече живееш, толкова по-способен за живот ставаш. Това е наградата. Колкото по-малко живееш, толкова по-неспособен ставаш. Това е наказанието.

Религията, която трябва да търсиш, е в теб. Ти трябва във всеки момент да наблюдаваш живота си и да изоставяш всичко, което изглежда моментно. То може да е много вълнуващо, но в крайна сметка да е безполезно. Остави го! Вгледай се дълбоко в тези моменти, които може да не са толкова вълнуващи. Вечното не може да е много бълнуващо, защото това, което трябва да остане за вечни времена, трябва да е много тихо, умиротворено. Блажено, разбира се, но не и вълнуващо. Дълбоко блажено, но без никакъв шум около него. Повече като тишина, отколкото като звук.

Ти трябва да израстеш в своето осъзнаване, за да можеш да го разбереш. Иначе когато дойде краят, ще установиш, че си живял един безсмислен живот. Това Исус нарича мебелите на нивата.

Остани с това.

Има два вида празнота. Едната е негативна, а другата - позитивна.

Негативната празнота е самота. Липсва ти присъствието на нещо или на някого. Ти не се наслаждаваш на чистотата на уединението. Чувстваш липсата... Съпругата ти е умряла и сега се чувстваш празен. Присъствието^ те е изпълвало по някакъв начин, давало ти е чувство на пълнота. Сега тя е мъртва, И сега ти се чувстваш празен, тя ти липсва. Тази празнота е негативна.

Има и позитивна празнота. Позитивната празнота не чувства липсата на някой друг. Тъкмо напротив - тя лелее, наслаждава се на присъствието на себе си. Когато си седиш сам - когато просто се наслаждаваш на себе си, когато просто се наслаждаваш на това да бъдеш - тогава ти си празен, но тази празнота е позитивна.

Негативната празнота е от дявола, а позитивната е от Бога. И двете са празноти, но има огромна разлика в качеството. Човек трябва да върби към позитивната празнота. И това е, което се случва.

„Чувствам се празен... u един дълбок копнеж. И изглежда, че няма начин да се отпусна." Няма и нужда. Просто позволи тази празнота, не се опитвай да я променяш. Защото иначе това е начинът, по който умът отново влиза през задната врата.

Остани сега с тази празнота. Вкусвай я с наслада! Тя е прекрасна; няма нищо друго, което да е подобно на нея. Тя е невинност, тя е тишина, тя е покой, тя е девственост. Никога дотогава не си познавал тази позитивна празнота - винаги си познавал само негативната празнота. Мислиш си, че това също е празнота; същата негативна празнота. Й искаш да се измъкнеш от нея.

Няма нужда. Отпусни се в нея, бъди тази празнота. Позволи я и недей по никакъв начин да я променяш или модифицираш.

Трудно е! Това е смъртта, истинската смърт, от която идва възкресението. Това е кръстът, истинският кръст. И всеки трябва да го носи всекидневно. И трябва да го носи не само всекидневно, но и танцувайки - приветствайки го, с чувство на дълбока благодарност.

Когато навлезеш за първи път в тази празнота, чувстваш, че тя е същата празнота. Естествено, защото никога преди не си я познавал. Позволи я, остани с нея това е, което бих искал да ти кажа. По никакъв начин не се опитвай да мислиш отвъд нея. Бъди тази празнота! Изведнъж фокусът се променя, образът се променя. Вниманието се измества: ти гледаш в нея и тя не е повече самота - тя е уединение. Тя вече не е изолация, тя е безкрайно присъствие. Ти си изчезнал... и 6 това изчезване се е появил Бог.

Бог и ти сте просто образи. Ако ти присъстваш, Бог остава скрит. Когато ти изчезнеш, Той става проявен. Когато отново се върнеш, Той се скрива. Самото ти присъствие Го скрива; присъствието ти действа като облак.

Наслаждавай му се, позволи го... обичай го. И оставай все повече и повече в него. Когато имаш време, не го прахосвай никъде. Затвори си очите, остани празен. Много скоро красотата на празнотата ще ти се разкрие. Малко по малко ще усетиш вкуса на новото вино: абсолютно новото, защото не си го познавал преди. Макар че то винаги е било там, ти никога преди не си имал контакт с него. То ще те опияни, ще те доведе до екстаз. Чрез него ти ще се трансформираш.

Затова не се опитвай да намериш изход от него. Няма изход от него, защото то е всичко. Ти не можеш да отидеш никъде другаде. Единственият резултат би бил умът ти да започне да функционира отново, и то със страх. Ти събираш около себе си мисли, установяваш отношения, отиваш на пазара, губиш се в тълпата. Тогава не си празен, но си пропуснал - пропуснал си вратата, която си търсил в продължение на много животи.

Тази празнота е негативна. Иначе нямаше да плачеш, а щеше да се смееш. Тази празнота е като самота, а не като уединение. Тази празнота не е като дълбоко присъствие, тя е просто липса. Тази празнота е само смърт и в нея няма възкресение.

Ето защо идва плачът. Ти пълниш своята празнота с плач, със сълзи: това е трик на ума. Затова и се появява въпросът: „Какво следва?" - защото когато се чувстваш негативно празен, искаш да изпълниш с нещо празнотата. Ти копнееш нещо да се случи: някакви взаимоотношения, някакво постижение, някаква лотария... нещо да се случи. „Какво следва?"

Празнотата, когато е негативна, никога не се чувства уютно със себе си. Тя мисли за бъдещето. Тя се надява, че в бъдеще празнотата няма да я има и „аз ще съм се реализирал". Празнотата, когато е негативна, създава бъдещето. А когато празнотата е позитивна, няма бъдеще. След нея няма нищо - ти си си дошъл у дома. Освен нея няма нищо друго. Тя сама по себе си е достатъчна.

Този вид празнота, негативната празнота, трябва да се изостави. Тя не идва от медитацията; тя идва от отчаянието в живота. Тя не идва от любовта; тя идва от безсилието, което се поражда у всички вследствие на похотта. Тя съпътства провала.

Позитивната празнота се случва, когато ти си в дълбоко вътрешно задоволство, а негативната празнота се случва, когато си в дълбоко обезсърчение. Животът ти се вижда безсмислен. Каквото и да правиш, ти го правиш като робот, механично. В това няма романтика. Ти просто тътриш живота си; в него няма танц. Ти не можеш да пееш, не можеш да си щастлив, не можеш да празнуваш.

Остави този вид празнота! А тя може да се остави само ако се опиташ да промениш негативното в позитивно. Медитирай повече и медитирай без очаквания. Обичай повече и обичай без очаквания.

Ако очакваш нещо от любовта или от медитацията, ще получиш само чувство за безсилие и ще се случи негативната празнота. Ако обичаш просто заради самата радост от това, ако медитираш просто заради самата радост от това u нямаш предвид никакви резултати -т. е. не си целево ориентиран, тогава идва една празнота, която е позитивна. Ти започваш да се чувстваш пълен. И започваш за първи път да чувстваш, че ти си. Ти чувстваш своето същество и то е невероятно прекрасно, блажено е. То е сатчитананда: то е съществуване, то е съзнание, то е блаженство.

Винаги помни, че трябва да се пазиш от негативното. Движи се от негативното към позитивното и когато позитивното се случи, остани с него. Позволи го. Напълно се отвори към него, стани уязвим спрямо него -всички врати и прозорци да са отворени, така че то да нахлува отвсякъде и напълно да те потопи. Тогава то се превръща във възкресение.

Какво е божествена воля и как тя действа чрез индивида, който се е отдал?

Това е един интелектуален въпрос. Той е безполезен, гнил. Той възниква в интелекта, защото интелектът не може да разбере. Винаги помни, че интелектът не е интелигентност. Не можеш да намериш по-глупаво нещо от интелекта.

Интелектът не е интелигентност. Интелигентността е екзистенциална, а интелектът е заимствай. Ти не знаеш какво е божествена воля, ти не знаеш какво е индивид, който се е отдал - затова задаваш този въпрос.

То е все едно, ако не знаеш какво е Светлината, да зададеш въпроса: „Ако внесем светлина в стаята ти, тя трябва ли да се бори с мрака, за да го унищожи?" Или пък; „Когато внесем светлина в стаята, колко време ще е необходимо на мрака, за да напусне стаята?"

Въпросът е абсурден, глупав, защото ти знаеш. Въпросът е глупав, защото ти знаеш, че тъмнината няма собствено съществуване. Когато внесеш светлина, не се извършва напускане на мрака. Затвори всички врати и виж! Сложи пазачи на вратите и виж! Попитай ги после:

„Видяхте ли оттук да излиза някакъв мрак?"

Когато внесеш светлина, самото присъствие на светлината е смърт за мрака, защото той няма собствено съществуване. Той е просто липса на светлина. Когато дойде светлината, мрака вече го няма. фактически той никога не е бил там. Той просто е една липса. Ето защо ти не можеш да внесеш мрак. Ако ти трябва малко повече мрак в стаята, няма как да го внесеш. Не можеш да отидеш при съседа и да го помолиш да ти даде, не можеш да го носиш в пазарска чанта, не можеш да го накараш или да го убедиш да дойде.

С мрака ти директно нищо не можеш да направиш. Забелязал ли си, че ако искаш да направиш нещо с мрака, ще трябва да сториш нещо със светлината, а не с мрака? Ако искаш повече тъмнина, ще трябва да сложиш пердета на прозорците. Ти правиш нещо със светлината, така че тя да не влиза; това е всичко. Ако искаш повече мрак, ще трябва да изгасиш светлината. Ако не искаш мрак, ще трябва да включиш светлината. Но ти правиш нещо със светлината, а не можеш да направиш нищо с мрака. Той е едно отсъствие, той е неекзистенциален.

Сега да видим въпроса: „Какво е божествена воля и как тя действа чрез индивида, който се е отдал?" Отдадената воля е божествена, неотдадената воля не е божествена. Освен отдадената воля никъде няма друга воля, която да е божествена.

Отдадената воля е божествена, неотдадената воля не е божествена. Неотдадената воля е егото, а отдадената воля е липсата на его. Когато егото изчезне, как може да съществува индивидът? С изчезването на егото индивидът също изчезва, умира.

Няма такова нещо като отдаден индивид с божествена воля, която работи чрез него. Себеотдаденият индивид е божествената воля. Сега той вече не е. Само Бог е. Той се е изпразнил, станал е пуст. В тази празнота влиза Бог, а индивида го няма.

Думата индивид е много красива, но с нея твърде много се е злоупотребявало. Индивид означава неделим²: нещо, което не може да се раздели. Вас не трябва да ви наричат индивиди, това е погрешно. Вие сте дивиди, защото можете да бъдете разделени. Само Бог е индивид. Когато дивидът изчезне, се е появил индивидът. Но в това няма двойственост. Не че ти си и Бог функционира чрез теб. Това отново е его.

Ако егото го няма, тогава дори и тази разлика няма да е възможна: че Бог върши нещо чрез мен. Когато егото напълно си е отишло, тази разлика няма да е възможна. Тогава не Бог идва чрез нещо в теб. Ти си Бог. Ти не си инструмент -ти си станал самият Бог.

Кришна може да каже „аз съм Бог", защото той не е. Всъщност не Кришна казва „аз съм Бог". Това е Бог, който казва: „Аз съм". Кришна го няма. Той се явява на Арджуна, защото очите ни са слепи. Той ни се появява, защото ние не можем да виждаме. Когато Кришна казва „аз съм Бог", ние си мислим, че това го казва Кришна. Всъщност Кришна вече го няма. Това е Бог, който казва: „Аз съм! Аз съм!" - това е всичко.

За теб това ще бъде процес на обучение. За мен то е нещо, което се случва.

Ако ти кажа, че то се случва, ще кажеш: „Тогава какво можем да направим? Ще трябва да чакаме" - и ще си чакаш, такъв, какъвто си. Досега то не се е случвало, защото при положение че ти си такъв, какъвто си, то не може да се случи. И ти все така ще чакаш, а то няма никога да се случи.

Знам, че това е нещо, което се случва, но то се случва в подходящия момент. То се случва, когато си вътрешно настроен. То се случва, когато си в хармония - когато не си в хаос, в конфликт, а в състояние на дълбока хармония.

Да, то не може да се научи. Защото кой ще го научи? Ти ли! - та именно ти си преградата. А една учена преграда е дори по-голяма от една невежа преграда. Кой ще го практикува? Всичко, което се практикува, се практикува от егото. Всички практики заздравяват егото. Затова ти всъщност не можеш да го научиш. Ще трябва да позволиш да се случи.

Но това позволяване трябва да се научи! Ти трябва да отстъпиш, макар че си много упорит. Всичко, което може да се научи, е учене в негативен смисъл. Точно като отстъпването: позволяване, а не съпротива. Тези неща трябва да се научат. Веднъж щом си ги научил, себеотдаването се случва.

Себеотдаването не е нещо, което ти можеш да направиш... но ти можеш да го предотвратиш. Това трябва да се разбере. То е все едно, че седиш в стаята си, вътре е тъмно и вратите са затворени, а светлината чака отвън. Ти отваряш вратите и когато ги отвориш, светлината близа. Не че ти я внасяш. Как можеш да я внесеш? Няма начин. Как можеш да внесеш вътре светлината? Ти просто отваряш вратата и тя влиза. Влизането се случва, но отварянето на вратата трябва да се извърши. То е негативната част. Ти трябва да се научиш как да се отпускаш, как да релаксираш, как да не се съпротивляваш, как да не упорстваш, как да не бъдеш негативен, когато Бог чука на вратата ти. Как да казваш дам да не казваш не - ето това трябва да се научи.

И помни: Бог чука във всеки момент. Всеки удар на сърцето ти може да бъде Негово чукане. Всеки път когато вдишваш, Той влиза; всеки път когато се движиш, Той те обгражда. Той е винаги зад ъгъла. Исус непрекъснато повтаря: „Върни се, покай се, царството Божие е наближило." Ударението е върху наближило.

Себеотдаването не може да се научи, то е нещо, което се случва. И е добре, че се случва. Ако можеше да го научиш, то щеше да е нещо по-малко от теб. А то е нещо толкова необятно. То не е като капка, която се влива 6 океана, а тъкмо обратното: то е океанът, който се влива 6 капката, Бог, който се спуска в теб.

Просто трябва да не трепериш и да не се страхуваш, това е всичко. Когато Той дойде, ти му кажи: „Да, влез. Добре дошъл." Поклони се. Отвори вратите на своето сърце, бъди незащитен. Нека Той да се движи и да се движи през теб.

Можеш да се научиш как да се отпускаш; можеш да се научиш как да се отдаваш. Когато си в състояние на отпускане, изведнъж някой ден... Никой не може да предскаже кога. Не се грижи за това; това кога не е важно. Когато чакаш и си се оставил, един ден настройката се осъществява. Малко по малко ти ставаш едно с Цялото; страхът изчезва. Ти вече не се защитаваш, вече не се страхуваш. Ти си казваш: „Всичко е добре дошло."

Това и аз непрекъснато ви говоря: научете се повече да казвате да. Наблюдавай: твоето не е твърде много. Фактически самата ти склонност е винаги да казваш не.

Ти казваш да, но твърде неохотно, затова пък не казваш с голямо удоволствие. Твоето не е силно, а твоето да е почти безсилно. Ти трябва да го казваш, затова го казваш. Но всеки път когато ти се отвори възможност да кажеш не, ти казваш не.

Стани човек, който казва да. И то не само устно, но от цялото си същество. Това наричам аз да бъдеш теист. Теистът е човек, който винаги казва да. Идва момент, когато той казва да дори и на страданието, дори и на болката, дори и на смъртта. Тогава ти си напълно незащитен. Не се защитаваш, не си се обградил с броня, напълно гол си. В този момент - някой ден, по някое време, някъде - се осъществява настройката. Ти влизаш в хармония с Цялото и Цялото се влива в теб. Това е нещо, което се случва.

Ти не можеш да го научиш. И това е добре, че не можеш да го научиш, иначе щеше да го превърнеш в техника. То не е техника. В края на краищата всичко, което е прекрасно, истинно и добро, е нетехнично. Ти не можеш да направиш от него технология. А това е, което религиите правят - опитват се да създават технология - и разрушават всичко прекрасно.

Молитвата е нетехнична. Тя е един искрен, сърдечен разговор. Или тишина между две сърца. Тя е едно дълбоко разбиране, благоговение. Тя е чувство за присъствието на непознатото навсякъде наоколо, едно дълбоко благоговение. Можеш да не кажеш и една дума. Как изобщо можеш да кажеш нещо? Когато си наистина в дълбоко благоговение, всички думи са безполезни; всички думи те разсейват. Когато тишината и музиката на тишината те обгърнат, глупаво е да казваш дори и една дума. Ти си в дълбоко благоговение. Всичко спира. Това е молитвата.

Църквите и храмовете не спират да те поучават как да се молиш. Те ти казват какво да правиш. Така не става. По този начин можеш да научиш само нещо, което е напълно фалшиво, псевдо. Всичко това, което е велико, което е от отвъдното, то се случва. То няма нищо общо с това, което правиш.

Но не ме разбирай погрешно и не си мисли: какъв е тогава смисълът да се прави каквото и да е? Да медитираш, да се молиш - какъв е смисълът? Не, аз просто казвам: ти трябва да медитираш, трябва да се молиш, трябва да вършиш много неща, за да се подготвиш. Когато чашата е готова, Бог излива себе си в теб. Ти не можеш да Го накараш да се излее, това е съвсем вярно, но трябва да приготвиш чашата. От своето сърце ти трябва да направиш чаша.

Той вече се излива. Това никога не е било иначе. Той вали, Той се излива, но чашата ти не е готова. Или може и да е готова, но е обърната обратно. Той не спира да се излива, а ти си оставаш празен. Ти си застанал в ширша-сан, на главата си. Той все се излива, но чашата ти не може нищо да поеме. Тя не е застанала в подходяща позиция, при която е възможен контакт.

Научи се как да бъдеш чаша. Научи се как да поставяш чашата с правилната страна нагоре.

Това няма да помогне на главата ти! Но стената може да получи просветление!...

Блъскането на главата няма да свърши работа, но оставането на главата може да свърши работа. Блъскане: главата винаги иска да го прави. Това е, което ти правиш през целия си живот - блъскане на глави, стълкновение.

Не се опитвай да блъскаш. Просто я остави, бъди без глава.

Опитай това като медитация. Това е една от най-прекрасните тантристки медитации. Когато ходиш, си мисли, че главата вече я няма - само тялото е останало; Непрекъснато си спомняй, че главата я няма. Представяй си се без глава. Направи си увеличена снимка - без главата. Гледай я. Сложи огледалото си в банята по-ниско, така че когато се гледаш, да не виждаш главата си - само тялото.

След няколко дни на спомняне ще почувстваш, че ти се е случила такава безтегловност, такава огромна тишина, защото проблемът е в главата. Ако можеш да си се представиш без глава... А това човек може да си го представи, за това няма проблеми. Тогава все повече и повече ще се центрираш около сърцето.

Даже в самия този спомен ти можеш да си се представиш без глава. Така веднага можеш да разбереш за какво говоря. Така няма да има никаква преграда между това, което казвам, и това, което ти разбираш. Главата е това, което създава всички глупости.

Но моля те, не си блъскай главата в стената, защото на стената това може да не й хареса. Стената може още да не е готова да получи просветление. Блъскай я с празнота, а не със стена. Така тя ще отпадне.

Да си без глава значи да си медитативен. Да си напълно безглав значи да си постигнал непостижимото. Твоята глава е твоята лудост. Ако можеш да си се представиш без главата, цялата лудост ще изчезне. Просто опитай. Направи един опит. Това е един от най-мощните методи.

Възможно ли е човек да постигне просветление насън?

Не само е възможно - всеки път, когато се случва, това винаги се случва в съня. Това, което смяташ за свое будно съзнание, не е будно, а е сънуване. Докато седиш тук пред мен, смяташ ли, че си буден? Аз не мисля така. Мога да те чуя как хъркаш. А ако и ти слушаш внимателно, ще можеш да чуеш себе си: едно дълбоко хъркане вътре в теб, един дълбок сън - и сънища, сънища.

Насън могат да се случат само сънища. Затова ние в тази страна непрекъснато твърдим, че твоят свят е илюзорен, той е мая. Когато Шанкара казва, че светът е мая, той не говори за своя свят. Той говори за твоя свят. Защото как можеш да познаеш насън кое е реалност? Сънят изопачава. Сънят създава един напълно различен свят: свят на сънища. Това, което наричаш свой живот, е създадено от същата субстанция като сънищата. То е сънищна материя.

Затова когато се събудиш и станеш просветлен, това винаги става насън. Буда е станал просветлен, или Исус, или Заратустра, или Лао Дзъ - те всички са постигнали просветление насън. Сънищата им пропаднали; те се събудили от съня. Огледали се наоколо: никъде не се виждали сънищата, светът бил съвършено различен. Това е, което те наричат Бог, нирвана, истина, брахма, царство Божие. Така го наричат. Това не е твоят свят; това е будно състояние. Просветлението е просто събуждане от съня. То е да станеш осъзнат.

Ти си се загубил в своите сънища. Твоето субективно е напълно погълнато от сънищата. Все едно, че си отишъл на кино. Добре ти е известно, че на екрана няма нищо и въпреки това се подлъгваш. Когато филмът започне, екранът се изпълва с образи. Просто една игра на светлини и сенки, просто една много фина сънищна материя и ти си загубен. Забравяш себе си, забравяш зрителя и ставаш част от филма. Понякога плачеш и ридаеш, когато на екрана се случва някаква трагедия. Понякога се смееш, понякога ставаш много напрегнат. Следваш всичко, което става на екрана. Не се случва нищо, но в продължение на два-три часа ти напълно си се изгубил.

Това е животът. В продължение на седемдесет-осем-десет години ти си се изгубил напълно. Буда е този, който се е събудил в киното, изведнъж се е стреснал и е разбрал, че там няма нищо - само един голям екран, покрит с черни и бели сенки; просто покрит с някаква фалшива, съноподобна субстанция. И това го кара да се засмее - не на това, което вижда, а на себе си - и да си тръгне за вкъщи. Няма смисъл да стои повече тук. Той е разбрал. Той вече не е част от съня; той се е събудил.

Опитай това. Някой ден отиди на кино и наблюдавай как ставаш толкова неосъзнат, че това, което не е реално, започва да става реално. След това отново се върни в съзнание, все отново и отново. Осъзнай се. Разтърси тялото си, погледни отново и си спомни, че това е само бял екран и там няма нищо. След това отново погледни. Само за секунди и ти отново си се загубил. Отново съзнанието ти е обсебено от сънищната субстанция. И ти отново се радваш или бълнуваш с историята на екрана. Отново си спиш!

Това е същият процес, през който един буда преминава 6 света. Ако можеш да си спомняш, киносалонът може да бъде съвършено място за медитация. В този ден, в който можеш да си спомниш в продължение на три часа непрекъснато, че там няма нищо... И помни: недей да повтаряш думите там няма нищо. Това няма да помогне. Трябва да се знае, че там няма нищо. Ти трябва да си спомняш непрекъснато, че си само свидетел, че трябва да наблюдаваш, че това, което става на екрана, въобще не мe засяга.

Когато триизмерните филми се появили за първи път, те предизвикали световна сензация. Когато в Лондон за първи път бил показан триизмерен филм... Някакъв кон се приближавал препускайки. Хората се изплашили. Това било триизмерен филм; конят бил почти истински. Хората дори се отдръпнали, за да направят място на коня да мине. Той изглеждал толкова реален!

Твоята реалност е просто един триизмерен сън. Човек трябва да се събуди. А събуждането ще се извърши винаги в съня, затова няма значение какъв вид сън сънуваш.

Затова аз казвам, че няма нужда да променяш съня. Ти можеш да се събудиш където и да си. Може да виждаш себе си като грешник, като престъпник; може да си в затвора. Или пък можеш да се мислиш за велик махатма. Може да си 6 храма и да бъдеш почитан от хиляди и хиляди хора. Това няма значение. Ако вярва на това, което вижда, и ако се влияе от почитта, която му се оказва, махатмата е не по-малко потънал в сън. Ако някой го обиди и той се ядоса, раздразни се, тогава той е потънал 6 сън не по-малко, отколкото грешникът в затвора.

Промяната на съня няма никакво значение: дали да станеш махатма наместо престъпник. От грешник си станал светец. Това е глупаво. Защо да си губиш времето, когато можеш да се събудиш направо там, където се намиращ? Можеш да станеш просветлен, докато си 6 затвора, можеш да станеш просветлен направо на това място, където се намираш.

През нощта си сънувал, че си извършил убийство. Но като се събудиш сутринта, не се притесняваш. Не си казваш: „Аз ще се покая, защото насън бях убиец." Ти просто се смееш на всичко това. Не се осъждаш, защото това е било сън. Или пък виждаш в съня си, че си станал голям махатма, велика душа: светец, почитан от милиони. На сутринта, когато се събудиш, няма да тръгнеш да разправяш на хората какъв велик махатма си бил насън!

Ето една дзен-история. Един велик Учител се събудил на сутринта. Той извикал главния си ученик:

- Ела. Сънувах един сън и ще ти го разкажа. Искам да го изтълкуваш.

Ако ученикът беше Фройд или Юнг, или Адлер, той щеше да е неописуемо щастлив и щеше веднага да започне да тълкува съня. Но ученикът бил медитатор, не бил нито Юнг, нито Фройд. Той казал:

- Почакай. Не говори такива глупости. Ще донеса вода да ти измия лицето.

Той донесъл един съд с вода. Докато Учителят си миел лицето, минал друг ученик. Учителят му казал:

- Ела. Сънувах сън. Би ли искал да ми го разтълкуваш? Ученикът го погледнал и казал:

- Почакай. Чаят вече е готов и ще ти донеса чаша чай. Може би това ще те свести!

Сънят не си струва дори тълкуването. Учителят бил щастлив. Разказва се, че танцувал цял ден.

- Поне двама ученици... - казал той. - Ако бяхте изтълкували съня ми, щях да ви изхвърля от манастира -защото сънят е глупост, а ако се опитваш да го тълкуваш, това ще е още по-голяма глупост.

Това, което учениците направили, било най-доброто тълкуване. Първият донесъл една купа с вода и казал на стария Учител: „Измий си лицето, за да се събудиш по-добре."

Другият донесъл чай. „Изпий един чай, малко топъл чай и това ще ти върне разсъдъка. Ще бъдеш повече в съзнание."

Съзнание е необходимо, а не тълкуване. Всички сънища са едни и същи: няма добри сънища и лоши сънища. Как може да има добри и лоши сънища? И едните, и другите са нереални. В нереалното не можеш да правиш разграничение между добро и лошо. Морално, неморално, грешник, светец - всичко е сън. Не се опитвай да заменяш един сън за друг. Всичките са вериги. Стоманени или златни, няма значение.

Събуди се! Всички събудени просто седят там с по една купа с вода и чаша с горещ чай...