За Небето и неговите чудеса и за Ада според видяно и чуто (лондон, 1758 година) Съдържание Част I за Небето

415.
Че Небето Господне е необятно, може да се установи от много неща, които са казани и показани в предните глави, преди всичко от това, че Небето произхожда от човеш­кия род (гл.311-317), не само от хората, родени в Църква­та, но също така от родените извън нея (гл.318-328), сле­дователно от всички, които от самото начало са живели в благо на тази земя. Всеки, който знае нещо за частите, областите и царствата на тази Земя, може да осъзнае какво огромно множество хора има по цялото земно къл­бо; онзи, който може да смята, ще открие, че всеки ден умират хиляди хора, а всяка година умират стотици хи­ляди или дори милиони, и е така още от най-древни вре­мена, отпреди няколко хиляди години. Всички тези хора след своята смърт са отишли, и все още отиват, в дру­гия свят, наречен духовен. Колко от тях са станали или ще станат ангели на Небето, не може да се каже; беше ми обаче обяснено, че онези, които са живели в древни време­на, са много повече, защото тогава хората са мислели по-дълбоко и по-духовно, което значи, пребивавали са в не­бесно чувство; но хората от следващите епохи не са така многобройни, тъй като с времето човекът е станал по-външен и е започнал да мисли по-природно, поради ко­ето е попаднал под влиянието на земното чувство. От това може да се установи, че Небето, дори и само заради обитателите на тази Земя, трябва да бъде огромно.

416.
Че Небето на Господ е необятно, може да се установи дори и само от това, че всички деца, било родени в Цър­квата, било извън нея, се приемат от Господ и стават ан­гели, като по своя брой децата достигат една четвърт или една пета от човешкия род на земята. По-горе (гл.329-345) може да се види, че всяко дете, където и да се е родило, било в Църквата, било извън Църквата, от бла­гочестиви родители или неблагочестиви такива, след като умре, се приема от Господ и се обучава на Небето, където според Божия порядък научава и усвоява чувства­та за благото, а чрез тях знанията за истината и после, усъвършенствало, така да се каже, разумността и мъд­ростта, бива въведено на Небето и става ангел; може да се заключи какво множество от ангели съществува само благодарение на децата от самото Сътворение до модер­ни времена.

418.
Това, че Небето на Господ е необятно, може да се види и от това, че Небето в своята цялост наподобява Един Чо­век, че съответства на всичко и всяко при човека и че това съответствие никога не може да бъде пълно, поне­же засяга не само отделните членове, органи и вътреш­ности на тялото изобщо, но също (особено и отделно) всички и всякакви вътрешности и органчета, които се набират в тях, дори с единичните съдове и влакна; но не само с тях, а също така с органичните субстанции, кои­то вътрешно приемат въздействието на Небето - въз­действието, от което човекът добива вътрешни сили за деянията на своята душа. Защото всичко, което съ­ществува вътре в човека, съществува във формата на субстанции, а онова, което не съществува в субстанции­те като [негови] субекти, е нищо. Всички тези детайли имат [своето] съответствие с Небето, както може да се види от главата, в която става дума за съответстви­ята на всичко небесно с всичко човешко (гл.87-102). Но това съответствие никога не може да бъде изпълнено: колкото повече ангелски общности съответстват на един член, толкова по-съвършено става Небето, понеже там всяко съвършенство расте според многобройност­та. Това е така, понеже там има една цел за всички, как­то и единодушен стремеж на всички към тази цел; целта е общото благо; когато то властва, в него има дял за благото на всекиго, както в благото на всекиго има дял също за общото благо; причината е, че Господ обръща всички на Небето към Себе Си (виж по-горе гл.123), образу­вайки така с тях едно тяло. Всеки с достатъчно просвет­лен разум би разбрал, че хармонията и съгласието на мно­зина, при това от такъв произход и така [неразривно] свързани, поражда съвършенство.

419.
Дадено ми бе да видя обитаемото и необитаемото пространства на Небето; забелязах, че необитаваното Небе беше толкова обширно, че не би могло да се изпълни във вечността, дори ако има мириади планети и на всяка от тях такова множество хора, каквото на нашата. Но този въпрос може да се види гл.168 от книжката „Другите планети".

За Света на духовете

421.
Светът на духовете не е Небето, нито Адът, а средно­то място или средното състояние между тях; човек отива първо там след смъртта, а после, след известно време, според своя земен живот или се възнася на Небето, или бива хвърлен в Ада.

422.
Светът на духовете е средното място между Небето и Ада, а също така средното състояние на човека след смъртта. Че той е средно място, ми стана ясно от това, че Адът е под него, а Небето е над него; че е средно със­тояние разбрах от това, че докато пребивава там, чове­кът не е нито на Небето, нито в Ада. При човека състо­янието на Небето е свързването на благо и истина в него, а състоянието на Ада е свързването на зло и лъжа. когато в човека-дух благото е свързано с истината, тога­ва той отива на Небето, защото, както се каза, това свързване в него е Небето; когато обаче в човека-дух зло­то е свързано с лъжата, тогава той отива в Ада, понеже това свързване е Адът при него; тези свързвания стават в света на духовете, понеже тогава човекът е в средно­то си състояние. Едно и също е да кажеш свързване на ра­зума и волята или свързване на истината и благото.

423.
Първо, няколко думи за свързването на разума и волята, и за подобието му със свързването на благото и истината, понеже то става в света на духовете. Човекът има разум и воля, като разумът приема истините и се образува от тях, а волята приема благата и също се образува от тях; ето защо онова, което човекът разбира и от там мисли, се нарича истина, докато онова, което човекът желае и от там мисли, се нарича благо. Човекът може да мисли с разума и от тук да разбере какво е истина и какво е благо, обаче той още не мисли из волята, докато не пожелае и не извърши онова, за което мисли; когато го желае и го върши по своя воля, то е колкото в разума, толкова и във волята, значи в човека - нито само разумът прави чове­ка, нито само волята, а двете заедно; ето защо онова, ко­ето е във всяко от двете е също в човека, част е от него; онова обаче, което битува единствено в разума, също е при човека, но не в него: то представлява само предмет на паметта му и предмет на знанието в памет­та; за него той може да мисли, когато не е при себе си, а извън себе си, заедно с други, значи предмет, относно който може да има разговор и размисъл с престорени чув­ства и жестове.

424.
Човек може да мисли само с разума, без участието на во­лята, за да може да се преобразява. Човекът се преобразя­ва чрез истините, които, както вече се каза, принадле­жат на разума. Предвид на волята, човекът се ражда във всяко зло и сам по себе си желае добро единствено за себе си, а който желае добро единствено за себе си, той се радва на злото, което се случва на другите, особено ако това му е от полза, и се стреми да си присвои всички чуж­ди блага, било почести или богатства, и колкото повече успява, толкова повече радост изпитва. За да се подобри и промени тази воля, на човека е дадено да разбира истините и да обуздава така чувствата на злото, блика­щи от волята. Ето защо човекът може да разбира исти­ните с разума, а също така може да ги изрича и да ги при­лага, но не може да мисли с волята, докато не усвои напъл­но истините със сърцето си, и не пожелае да ги изпълня­ва Ако човекът е така устроен, тогава онова, което той мисли с разума, се отнася към неговата вяра, а онова, кое­то мисли с волята, се отнася към неговата любов; ето защо, вярата и любовта при него се свързват тогава по същия начин, както разумът и волята.

425.
Значи, колкото истините на разума са съединени с блага­та на волята, от тук, колкото човекът желае истината и върши [онова, което изисква] истината, толкова има той в себе си Небето, понеже, както по-горе се каза, Не­бето е съединението на благото и истината; колкото пък лъжата на разума се съединява със злото на волята, толкова човекът има в себе си Ада, защото Адът е съеди­нението на лъжата и злото; а доколкото истините на интелекта не са съединени с благата на волята, човекът се намира в средното състояние; почти всеки днес е в такова състояние, че знае истините и ги мисли според знанията и разума, но или прилага много от тях в живо­та или малко, или изобщо не действува според истини­те или действува срещу тях от любов към злото, а от тук — от вяра в лъжата. Така че, за да придобие било Небето, било Ада, веднага подир смъртта човекът се явява в света на духовете, където става свързването на бла­го и истина в онези, които се възнасят на Небето, а също свързването на зло или лъжа в онези, които биват захвър­лени в Ада; защото никому на Небето или в Ада не подоба­ва да има раздвоено съзнание, иначе казано, да мисли едно, а да желае друго - онова, което желае, той мисли, и оно­ва, което мисли, той желае; затова на Небето онзи, който желае благото, мисли истината, а пък в Ада онзи, кой­то желае злото, мисли лъжата. Поради това там при доб­рите се отстраняват лъжите, като им се оставят исти­ните подхождащи на тяхното благо, а при лошите се отстраняват истините, и им се оставят лъжите, под­хождащи за злото, което им е присъщо. От това става ясно какво представлява светът на духовете.

426.
Голям брой хора са в света на духовете, понеже той е първото сборно място, където всеки се изследва и под­готвя; няма определен срок за престои: едва влезли, някои или биват възнесени на Небето, или биват запратени в Ада: други обаче остават там само няколко седмици; тре­ти пък пребивават там по много години, но не повече от тридесет; разликите във времетраенето [на престоя] са поради съответствието или несъответствието на вътрешното и външното при хората. Но по какъв начин човекът преминава в този свят от едно състояние в дру­го и се подготвя [за своето обиталище], ще кажем след

427.
След смъртта, още щом отидат в света на духовете,

428.
Като средно състояние между Небето и Ада при човека, светът на духовете представлява и средно място между тях - под него е Адът, а над него е Небето. Целият Ад е затворен към този свят, достъпен само през проломи и процепи, досущ като при скалите, и през постоянно ох­ранявани отвори, така че никои да не излиза без разреше­ние, каквото се дава само при крайна необходимост, за ко­ето ще се говори по-нататък. И Небето е оградено отв­сякъде и няма достъп до никое небесно общество, освен чрез тесни пътеки, чиито входове също са охранявани; тези входове и изходи в Словото са наречени небесни или адски порти, двери или врати.

429.
Светът на духовете изглежда като долина с неравна по­върхност, разположена между планини и хълмове. Порти­те или вратите към небесните общества са видими единствено за онези, които се подготвят за Небето, а останалите не могат да ги открият. Към всяко [небесно] общество от света на духовете има само един вход, от­където тръгва един път, който с изкачването се разделя на множество други. Портите и вратите към Ада също се явяват само пред онези, на които е отредено да влязат в него; тогава те се отварят и се явяват мрачни, сякаш покрити със сажди пещери, водещи към дълбините, къде­то има още много двери; от тези пещери се издигат про­тивни и зловонни изпарения, които карат добрите духо­ве да бягат, а привличат злите, понеже за тях такива ми­ризми са наслада. Онзи, който в света се наслаждава на своето зло, след смъртта се наслаждава на вонята, която съответства на неговото зло; по това [злите] могат да се сравнят с грабливи птици и зверове - като гарвани, вълци, свине - които, щом усетят миризмата на мърша и помия, долитат или се стичат от всички посоки. Чух един такъв дух, който въпиеше на висок глас, сякаш дори при лекия повей на дихание от Небето беше измъчван от вътрешна болка, обаче същевременно стоеше спокоен и весел сред зловонията, идващи от Ада.

430.
За всеки човек има две врати; първата води към Ада и е отворена за злините и лъжите, идващи от там, а втора­та води към Небето и е отворена за благата и истините, идващи от там. Портата на Ада е отворена за онези, ко­ито живеят в злото, т.е. в лъжа; само малко небесна светлина, чрез която човекът може да мисли, разсъждава и говори, прониква отгоре през процепа. Вратата на Не­бето обаче е отворена за онези, които живеят в благото, т.е. в истина. Два пътя водят до рационалното начало на човешкия дух висшият или вътрешен път, по който [в човека] проникват благо и истина от Господа, нисшият или външен път, по които се промъкват зло и лъжа от Ада; самият рационален ум се намира по средата на двата пътя; оттук, колкото човекът допуска небесната свет­лина, толкова той е рационален, колкото обаче я възпира, толкова не е рационален, какъвто и да изглежда на самия себе си. Това се каза, за да се знае какво е съответствие­то на човека с Небето и с Ада: неговото рационално нача­ло, докато все още се образува, съответства на света на духовете; онова над него принадлежи на Небето, онова под него принадлежи на Ада; при онези, които се подгот­вят за Небето, висшият път се открива, докато нисши­ят се закрива за влиянието на злото и лъжата; при онези, които се подготвят за Ада, нисшият път се открива, а висшият се закрива за влиянието на благото и истината. Едните, значи, могат да гледат само под себе си, тоест към Ада, а другите могат да гледат само над себе си, то­ест към Небето. Да гледаш нагоре означава да гледаш към Господа, понеже Той е общият Център, към който гледа цялото Небе, докато да гледаш надолу означава да се от­връщаш от Господа, тоест да гледаш към противополож­ния [му] Център, към който гледат и към който клонят всички жители на Ада (виж по-горе гл.123 и 124).

432.
Човек, който разсъждава правилно, може да разбере, че мисли не тялото, понеже е материално, а душата, понеже е духовна; душата на човека, за чието безсмъртие са писали мнозина, е нашият дух; той е безсмъртен във вся­ко отношение, той е онова, което мисли в тялото, тъй като е духовното, а духовното приема духовното, и също така живее духовно, тоест мисли и желае. Ето защо всеки рационален живот, който се проявява в тялото. принадлежи [единствено] на духа, но не на тялото. Тяло­то, както се каза по-горе, е материално, а материалното, присъщо на тялото, е додадено и почти сякаш добавено към духа, така че духът на човека да може да живее и да служи в природния свят, където всичко е материално и същностно лишено от живот. И понеже материята не живее, ами само духовното, може да се установи, че в чо­века, живее неговият дух, докато тялото само му служи -така, както инструментът служи на живата движеща сила. Някои казват за инструмента, че действува, че се движи, че ранява; но да се приписва това на инструмен­та, а не на онзи, които чрез него действува, движи се, ра­нява, е лъжовно.

433.
Тъй като всичко, което живее в тялото и, бидейки живо, действа и чувства, принадлежи единствено на духа, а не на тялото, то от тук следва, че духът е самият човек: или, което е същото, човекът сам по себе си е дух във формата на тялото. Понеже всичко, което живее и усеща в човека, е дух и [понеже] няма нищо в човека, от главата до петите, което да не живее и да не усеща, щом тялото се отдели от своя дух, което наричат смърт, човекът остава човек и живее. Чух от Небето как някои, [макар] вече мъртви и лежащи върху погребалната носилка, и пре­ди още да възкръснат, все пак продължавали да мислят в своето студено тяло, бидейки убедени, че са живи, обаче само с тази разлика, че не могат да приведат в движение нито една материална частица, която е присъща на тя­лото.

434.
Човекът не може да мисли, нито да желае, без онзи су­бект, в които и от който се мисли и се желае; ако имаше нещо, съществуващо без субстанциален субект, това нещо би било нищо; можах да го разбера чрез обстоятел­ството, че човекът нито може да вижда без органа, кой­то е носител на неговото зрение, нито може да чува без онзи орган, който е носителят на неговия слух; без тях зрението и слухът не са нищо, не съществуват. Това важи за мисълта, която е вътрешно зрение, и за внимани­ето, което е вътрешен слух: ако нямаха субстанции, кои­то, бидейки органични форми, са техни субекти, те изоб­що не биха съществували. От тук може да се установи, че духът на човека има същата форма, радва се на същите сетивни органи и на същата сетивност, когато се отде­ли от тялото, в което е пребивавал; че целият живот на очите и целият живот на ушите, или накратко, целият живот на сетивата, които има човекът, принадлежи не на тялото, а на неговия дух в тях, дори в най-дребните техни детайли и аспекти. Ето защо духът вижда, чува, усеща точно както човекът, но след като се отдели от плътта, не в природния, а в духовния свят. Бидейки в тя­лото, духът е чувствал природно, чрез материалното, което му е придадено; същевременно обаче [той] е чувс­твал и духовно — чрез мисленето и чрез желаенето.

435.
Това се казва, за да се убеди разумният, че, гледан сам по себе си, човекът е дух, че телесното, прибавено към него, така че да действува в природния и материален свят, не е човекът, а само инструмент на неговия дух. Но понеже за мнозина разумите доводи са неразбираеми, и онези, които търсят да се убедят в противното, ги подлагат на съмнение чрез [умозрителни] разсъждения, основани върху сетивни заблуди, налага се да представя потвърждения от опита. Онези, които са се утвърдили в обрат­ното [гледище], са склонни да мислят, че животните също живеят и усещат, следователно, също като хората притежават духовно начало, и все пак то умира заедно с тялото. Обаче духовното начало на животните не е съ­щото като човешкото; човекът, не животното, носи най-вътрешното, в което Божественото се влива, за да го издигне до себе си и да се свърже с него; от тук чове­кът, за разлика от животните, може да мисли за Бога и за Божието, което принадлежи на Небето и на Църквата, може да обича Бог из Божието и в Божието, може и да се свързва с Него Самия; онова, което може да се свърже с Господа, е неразрушимо, докато онова, което не може да се свърже с Господа, се разрушава. За най-вътрешното, което хората имат, а животните нямат, се говори по-рано (гл.39), но аз държа да припомня моите думи, за да раз­сея заблудите на мнозина, които, поради недостиг на зна­ния или затвореност на интелекта, не могат да изведат рационални заключения по въпроса. Там казах следното:

436.
Това, че човекът по своите вътрешни начала е дух, можах да узная чрез такова множество преживявания, щото, реша ли да ги опиша всички, ще изпълня, както се казва, цяла книга. Говорих с духовете като дух, а също като чо­век в тяло; когато говорех с тях като дух, те си мислеха, че аз също съм дух и също в образ на човек, какъвто има­ха и те; впрочем така се явяваха пред тях моите вът­решни начала, защото, когато говорех с тях като дух, мо­ето материално тяло беше за тях незримо.

437.
Че човекът по своите вътрешни начала е дух, може да се установи също от това, че след като се отдели от тяло­то си, тоест когато умре, той все пак продължава да живее като човек. За да се убедя в това, даде ми се да разго­варям с почти всички, които някога познавах в техния телесен живот: с някои часове, с други седмици и месеци, с трети пък цели години. Това беше, за да се уверя [аз са­мият] и да свидетелствам [пред другите].

438.
Ще си позволя да добавя, че всеки човек, дори докато жи­вее в тялото, се свързва като дух в общества с духове, ма­кар че не го знае: добрият се свързва с онези от ангелско общество, докато лошият с онези от адско общество; освен това, човекът отива в същото общество след смъртта - обстоятелство, което често се казва и показ­ва на онези, които след смъртта отиват между духове те. Докато живее на земята, човекът обаче, не се явява в това общество като дух, понеже мисли природно; но оне­зи, които могат да се отделят мислено от тялото, би­дейки тогава в духа, понякога се явяват в своето общест­во и веднага биват разпознавани от тамошните духове: ходят мълчаливи, потънали в размисъл, не поглеждат дру­гите, сякаш дори не ги виждат, и веднага щом някой дух ги заговори, изчезват.

439.
За да обясня, че човекът по своите вътрешни начала е дух, бих искал да предам от опит какво става, когато е отведен от тялото и как е отнасян от духа на разни места.

440.
Що се отнася до първото, а именно отвеждането от тя­лото, то става ето как: човекът преминава в едно особе­но състояние, което може да се опише като положение, средно между насън и наяве. Докато пребивава в това със­тояние, той е убеден, че е буден; всичките му сетива са така настроени, сякаш са в съвсем будно тяло зрение, слух и, което е чудно, осезанието, което в това състоя­ние е дори по-изострено и по-изтънчено, отколкото може да бъде при телесна будност. При такова състоя­ние духовете и ангелите се виждат като съвсем живи, дори се чуват и, което е чудно, се осезават, без [да има] почти нищо телесно. Това състояние е, за което казват да бъдеш отведен от тялото, както и да не знаеш дали си в тялото или извън тялото. Бях въведен в такова със­тояние три-четири пъти, само за да го опозная, а също така за да се убедя, че духовете и ангелите се радват на всички сетива, както и човекът, когато е изведен като дух от тялото.

441.
Що се отнася до второто, да бъдеш воден от духа на дру­ги места, показа ми се чрез жив опит какво представлява това и по какъв начин става, макар само два-три пъти. Бих искал да дам един пример: когато разговарям с духове, докато ходя по градските улици или по полетата, винаги ми се е струвало, че съм напълно буден, че виждам всичко така, както обикновено, и че вървя без да се спъвам, но всъщност междувременно имам видения и ми се явяват гори, реки, дворци, къщи, хора и много други неща. Но след няколко часа бродене в това състояние, изведнъж си връщам телесното зрение, разбирам, че съм не там, къде­то съм бил с ума си, а на друго място. Много учуден, аз си давах сметка, че съм бил в такова положение като онези, за които се казва, че духът ги отнася на друго място. До­като трае това състояние, не мислиш за пътя, дори да е хиляди мили, нито за времето, дори да са изминали много часове или дни, нито пък усещаш някаква умора; тогава човек бива воден по пътища, които сам не знае, към опре­делено място, при това без грешка.

442.
Обаче тези две състояния на човека, присъщи за негови­те вътрешни начала или, което значи същото, за неговия дух, са извънредни и необичайни. Бяха ми показани само за да узная какво представляват, тъй като са известни в Църквата. Дадено ми бе също да приказвам и да общувам с духовете, сякаш съм един от тях, в пълна телесна бод­рост, при това в продължение на много години.

443.
Че човекът по вътрешните си начала е дух, може да се потвърди чрез казаното и показаното по-горе в гл.311-317, където става дума за това, че Небето и Адът произлизат от човешкия род.

444.
Под твърдението. човекът по вътрешните си начала е дух, се разбира, че е дух относно всичко, свързано с разу­ма и волята, защото именно те са вътрешните начала, които изгражда За възкресението на човека от мъртвите