За Небето и неговите чудеса и за Ада според видяно и чуто (лондон, 1758 година) Съдържание Част I за Небето

445.
Когато тялото не може повече да изпълнява в природния свят своите служби, съответстващи на мислите и чув­ствата на неговия дух, присъщи на духовния свят, тогава се казва, че човек е мъртъв. Това става, когато дихател­ното движение на белите дробове и систоличното дви­жение на сърцето спрат. Обаче човекът не умира, а само се отделя от телесното начало, което му е служило в све­та; сам той е жив и е жив, защото човек е човек не благо­дарение на тялото, а благодарение на духа, понеже духът в човека мисли, а мисленето с чувството са онези, които изграждат човека. От тук става ясно, че когато умре, чо­векът само преминава от един свят в друг; ето защо смъртта по вътрешния смисъл на Словото значи възкре­сение и продължение на живота.

446.
Има едно вътрешно общение на духа с дишането и движе­нието на сърцето, като мисълта е обвързана с дишане­то, а чувствата, присъщи на любовта, са обвързани със сърцето; затова, щом тези две движения в тялото спрат, духът тутакси се отделя; тези две движения - ди­ханието на дробовете и систолите на сърцето - са она­зи връзка [на духа с тялото], след чието прекъсване ду­хът остава сам на себе си, докато тялото, бидейки ли­шено от живота на своя дух, изстива и изгнива. Духът се намира във вътрешно общение с диханието и със сър­цето, защото всичките жизнени движения зависят от тях - не само като цяло, но и във всички части.

447.
След като се отдели от тялото. духът на човека остава още известно време в него, но не повече от момента на пълното спиране на сърцето, който е доста различен според състоянието на болестта, причиняваща смърт­та - при някои сърдечните удари продължават дълго, при други спират бързо. Щом това биене престане, чове­кът въстава [из мъртвите за нов живот], което се дъл­жи само на Господ; под „въставане" се разбира извеждане на човешкия дух от тялото и въвеждане в духовния свят, което обикновено наричат възкръсване. Духът затова се отделя от тялото едва когато сърцето спре напълно, за­щото сърцето съответства на чувството на любов­та, което е самият човешки живот, понеже тъкмо от любовта произтича за всекиго жизнената топлина. Пора­ди това, докогато трае тази връзка, дотогава има съот­ветствие и от тук - духовен живот в тялото.

448.
По какъв начин става въставането, не само ми се каза, но също и ми се показа чрез жив опит, така че да узная изця­ло какво представлява то.

449.
Бях въведен в безчувствено състояние относно телесни­те сетива, т.е. почти в състоянието на умиращ, като все пак ми бе оставен целият вътрешен живот заедно с мисълта, щото да разбера и да запомня какво става при въставащите от мъртвите. Усетих, че телесното ми дихание беше почти прекъснато, докато оставаше вът­решното дихание на духа, свързано с тихото и леко те­лесно дишане. Тогава първо възникна общение между бие­нето на сърцето и Небесното Царство, понеже именно това Царство съответствува на сърцето при човека. Видях ангели от това Царство, някои отдалеч, обаче два­ма седяха близо до главата ми; всичко, присъщо на чувст­вата, ми беше отнето, но мисълта и възприемането ос­таваха. Бях в това състояние няколко часа. Тогава духо­вете, които бяха около мен, се отдалечиха, явно смятай­ки, че съм мъртъв; долавях аромат сякаш от балсамиран труп, понеже в присъствието на небесните ангели труп­ното мирише сладостно, а духовете, като усетят този мирис, не могат да се доближат. Пак по същия начин зли­те духове биват държани настрана от човешкия дух, ко­гато той се въвежда във вечния живот. Ангелите, Които седяха до главата ми, мълчаха, само споделяха мислите си с моите — когато мислите им се възприемат, ангелите разбират, че духът на човека се намира в такова състоя­ние, че може да бъде изведен от тялото. Това споделяне на мисли ставаше, като ме гледаха в лицето, както впро­чем се съобщават всички мисли на Небето. Тъй като ми бяха оставени мисълта и възприятието, за да разбера и да запомня как става въставането, забелязах, че тези ан­гели първоначално проверяваха какви са моите мисли, а именно, дали са сходни с онези на умиращите, които обикновено мислят за вечния живот, като после се стре­мяха да задържат ума ми все при тези мисли; после ми бе казано, че когато тялото издъхва, духът се задържа в сво­ята последна мисъл, чак докато не се върне към мислите, присъщи на неговото общо или господстващо чувство в този свят. Преди всичко можах да узная, а също и да усе­тя, че има силно привличане, дори сякаш издърпване, на грешните ми начала, т.е. на моя дух, от тялото; каза ми се, че Господ върши това и именно оттук идва възкре­сението.

450.
Когато небесните ангели са при въставащия [за нов жи­вот], те не го оставят, защото обичат всеки, ала когато духът е такъв, че не може да бъде повече в обкръжение­то на небесните ангели, той пожелава да се раздели с тях; щом като това стане, идват ангели от духовното царс­тво на Господ, които му носят светлина - дотогава [той] не е виждал, а само е мислил. Беше ми показано по какъв начин става това; ангелите сякаш отмахват към носната преграда пелена от лявото око на духа, за да от­ворят окото и той да вижда. На духа му се струва, че това наистина става, но [всичко] е само привидно: щом пелената бива снета, се вижда някаква смътна светлина, като онази, която виждаш през клепките, когато се съ­буждаш от сън. Тази смътна светлина ми изглеждаше да има небесен цвят; после обаче ми казаха, че цветовете й се менят. Сетне усещаш как нещо нежно се развива от твоето лице и си въведен в духовото мислене; снемане­то от лицето също е привидно, защото чрез него се изобразява самото преминаване от природното в духов­ното мислене. При това ангелите полагат всячески уси­лия във въставащия да не възникне някаква идея, която да не произтича от любовта; чак тогава му се казва, че е дух. След като са дали на новодошлия дух да ползва свет­лина, духовните ангели вършат за него всички служби, които той може да пожелае в това състояние, и го наставляват относно другия живот, обаче само доколкото той може да възприеме. Ако пък въстаналият не е такъв, че да желае да се научи, а иска да се отдели от ангелското обкръжение, нека бъде ясно, че ангелите не го изоставят, а той се отделя от тях. Ангелите наистина обичат все­ки, те не желаят друго, освен да му служат, да го настав­ляват и да го възнесат на Небето: тъкмо в това се състои тяхното върховно удоволствие. Щом някой дух се отдели така, добрите духове го приемат в своето об­щество и правят всичко за него; ако обаче земният му жи­вот е бил такъв, че не може да бъде в обкръжението на добрите тогава той желае да се махне също и от тях. Това става толкова дълго и толкова често, докато духът не се присъедини към такива, чийто земен живот е на­пълно съзвучен с неговия. При тях той открива своя жиз­нена среда и тогава, което е учудващото, започва да води същия живот, които е водил и на света.

451.
Но това начало на живота на човека след смъртта трае само няколко дни. Обаче по какъв начин той минава от едно състояние в друго и сетне отива било на Небето, било в Ада, ще се каже впоследствие. Това също можах да узная от богат опит.

453.
Че формата на човешкия дух е човешка, или че духът дори по форма е човек, може да установи от казаното в много глави по-горе, най-вече в онези, където се показа, че всеки ангел има съвършена човешка форма (гл.73-77), че всеки човек по вътрешните си начала е дух (гл.432-444), и че ангелите на Небето са от рода човешки (гл.311-317). Още по-ясно можем да го разберем от обстоятелството, че човек е човек със своя дух, не със своето тяло, и че формата на тялото е прибавена към формата на духа, а не обратното, тъй като духът се облича в тялото спо­ред своята форма. Тъкмо затова духът на човека дейст­вува във всяка част и дори във всяка частица на тялото, чак дотам, че частицата която не се задействува от духа или в която няма жив дух, не живее. Всеки може да узнае, че е така, дори само от следното: мисълта и волята уп­равляват всичко и всяко в тялото, така че те изцяло да съдействат; което  не съдейства, то не е част от тялото и се изхвърля от него, като да е неживо, а мисъл и воля принадлежат на духа, не на тялото. След като се отдели от плътта, духът не се явява пред човека в чо­вешка форма, нито пък за него е видим духът на друг чо­век, понеже органът за зрение на тялото, т.е. очите, с които човекът вижда в света, са материални, а матери­алното не вижда нищо друго освен материалното. Духовното обаче вижда духовното и затова, когато материал­ното око е закрито, а също и лишено от съдействието на духовното око, тогава духът се явява в своята форма, която е човешката. Това важи не само за духовете от ду­ховния свят, но дори и за духовете на другите, които все още се намират в тяло.

454.
Формата на духа е човешка, защото човекът, предвид на своя дух, е сътворен по формата на Небето: всичко присъщо на Небето и идващо от неговия порядък, е съб­рано в човешкия дух; ето откъде идва при него способ­ността да приема разумност и мъдрост. Дали ще се каже способност за възприемане на разумност и мъдрост, или пък ще се каже способност за възприемане на Небето, е едно и също. Това може да се установи от казаното за Светлината и Топлината на Небето (гл.126-140), за фор­мата на Небето (гл.200-212), за мъдростта на ангелите (гл.265-275) и в главата за това, че Небето в цялост, как­то и по части, отпраща относно своята форма към чо­века (гл.59-77), което произтича от Богочовешкостта на Господ, от когото произлизат Небето и неговата форма (гл.78-86).

455.
Онова, което сега се каза, разумният човек може да раз­бере. защото е способен да го съзре чрез веригата от причини и чрез връзката на истините в техния порядък: човекът, който обаче е неразумен, не го разбира, за което има много причини; главната е, че той не иска да го узнае., понеже истините са противни на лъжливите убеждение, които изграждат неговата истина. Който не желае да разбере, той затваря пътя на Небето към своя разум, който все пак може отново да бъде отворен, ако волята му не се противи (виж горе гл.424). Че човекът може да разбира истините и да бъде разумен, само ако иска, ми беше показано чрез много опити. Често някои зли духове, които са станали неразумни, защото, докато били на зе­мята, са отричали Божественото и истините на Църква­та, утвърждавайки се в това отрицание, биват обръща­ни от Божественото с лице към онези, които обитават в светлината на истината. Тогава те разбрали всичко, сякаш били ангели, признали всяка истина и обявили, че вече всичко разбират. Но когато се върнали обратно при себе си и при любовта, присъща на тяхната воля, пак нищо не разбирали и говорели точно противоположното. Дори чух някои адски духове да казват, че съзнават и разбират: което вършат, е зло, което мислят, е лъжа, но са безсил­ни да се противят срещу насладата на своята любов и на волята, която така направлява техните мисли, че виж­дат злото като добро, а лъжата като истина. От тук става ясно, че онези, които живеят в лъжа, породена от злото, биха могли да разбират и значи да бъдат разумни, но не са поискали; причината да не поискат се състои в това, че обичат лъжите повече от истините, понеже се съгласуват със злото, в което живеят. Да обичаш и да же­лаеш е едно и също, защото човекът обича онова, което желае, и желае онова, което обича. Тъй като човекът е така устроен, че да може да разбира истините, ако поже­лае, беше ми позволено да се убедя чрез разума в духовни­те истини на Църквата и на Небето, за да разсея с разум­ни доводи лъжовните схващания, които при мнозина зак­лючват разсъдъка, та поне донякъде да им се отворят очите. На всички, които познават истините, се позволя­ва да потвърждават духовните истини с разумните ис­тини. Кой ли някога би разбрал Словото не само в неговия буквален смисъл, ако не вижда там истини из просветлен разум? От къде иначе могат да съществуват толкова ере­си, щом като Словото е едно-единствено?

457.
Когато духът на човека влезе в света на духовете, а това става малко след неговото въставане, за което се говори по-горе, има същите лице и звук на речта, какви­то е имал в света; причината е, че тогава [той] се нами­ра в своите външни начала, докато вътрешните му нача­ла все още са закрити - това е първото състояние на чо­века след смъртта. После обаче лицето се изменя и става съвсем друго, става съвсем същото като неговите чувства или господстваща любов, в която са били присъщите на неговия дух вътрешни начала, и в която е живял духът му в тялото, докато е бил на света. Това е така, понеже лицето на човешкия дух доста се различава от плътския му лик: телесното лице идва от родителите, а духовно­то лице идва от неговите чувства, чийто образ предс­тавлява; духът преминава в него след живота в тялото, когато външното се отдалечи, а вътрешното се разк­рие - това е третото състояние на човека. Видях някои скоро дошли от нашия свят и ги разпознах по лицата и по речта, но когато ги срещах след време, вече не ги познах. Онези, които бяха живели в чувствата на доброто, имаха прекрасни лица; онези обаче, които бяха .живели в чувст­вата на злото, бяха обезобразени; духът на човека, разг­леждан сам по себе си, не е нищо друго, освен неговото чувство на любов, чийто външен образ пък е лицето. Ли­цето се изменя защото в другия живот никому не подоба­ва да изобразява чувства, които не са му присъщи, и да ра­зиграва върху лицето си маски, противни на любовта, в която [той] пребивава; всички там биват привеждани в състояние да говорят [само] онова, което мислят, дока­то техните жестове пък показват [само] онова, което желаят. Ето защо, лицата на всички стават формата и образът на техните чувства; пак затова всички, които са се познавали на света, все още се познават в света на духовете, но не обаче на Небето или пък в Ада, както по-горе (гл.427) вече се каза.

458.
Лицата на лицемерите се променят по-бавно от лицата на останалите, понеже чрез дълга практика са добили на­вика да подреждат вътрешните си начала в подражание на добрите чувства. Поради това дълго време те не изг­леждат некрасиви. Така или иначе, понеже техните прес­трувки постепенно се разобличават. Като вътрешните им начала, принадлежащи на духа, се разполагат във формата на тяхното чувство, лицемерите стават дори по­-безобразни от другите. Значи лицемери са онези, които говорят като същи ангели, но вътре в себе си признават единствено природата, от тук, не [признават] Божест­веното, отричайки следователно всичко, свързано с Цър­квата и Небето.

459.
Трябва да се знае, че човешкият образ на всеки човек след смъртта е толкова по-красив, колкото по-дълбоко [той] е обичал Божиите истини и колкото повече е живеел спо­ред тях, понеже вътрешните начала на всеки човек се от­криват и се формират според неговата любов и според неговия живот. Поради това, колкото по-дълбоко е чувс­твото, толкова повече то е свързано с Небето и толко­ва по-прекрасно е лицето. Ето защо ангелите от вът­решното небе са най-красиви, тъй като са образ на небес­ната любов. Обаче онзи, който е обичал Божите истини по-външно, и е живял според тях по-външно, не е така красив, защото от лицето му струи само външното, а вътрешната небесна любов не свети през него, и затова не отговаря на небесния образ; съответно, лицето на онзи, който не е оживен от лъчението на вътрешния жи­вот, носи нещо неясно. Или с две думи, всяко съвършенс­тво нараства към вътрешното, а намалява към външно­то, и красотата, бидейки съвършенство, също така на­раства към вътрешното, а намалява към външното. Ви­дях лица на ангели от третото небе и те бяха такива, че няма художник, който да може при цялото си изкуство да предаде в цвят такава светлина, щото тя да се равнява дори само на една хилядна част от светлината и живота, които се явяваха в техните лица. Лицата на ангелите от последното небе обаче могат да бъдат горе-долу точно изобразени.

461.
Много преживявания ме убедиха, че, когато преминава от природния свят в духовния, т.е. Когато умре, човекът отнася със себе си всичко свое, или всичко, което му е било присъщо като човек, освен земното си тяло. Зато­ва, когато човекът влиза в духовния свят, или в живота след смъртта, той е облечен в тяло, което привидно по нищо не се различава от земното, понеже той не усеща и не вижда никаква разлика. Обаче неговото тяло е духовно, следователно, отделено или очистено от земното; ду­ховното вижда и докосва духовното също както природ­ното вижда и докосва природното. От тук, щом като стане дух, човекът още смята, че е в своето тяло, в кое­то е бил на света, тоест, не съзнава, че е умрял. Човекът дух дори се радва на всички вътрешни и външни усеща­ния, на които се е радвал в света: вижда както преди, чува и говори както преди, усеща аромати и вкусове както преди, усеща допир както преди; желае, въжделее, иска, мисли, разсъждава, чувствува, обича, вълнува се както преди, а който е изпитвал наслада от учението, чете и пише както преди. Или с две думи, когато преминава от единия живот в другия или от единия в другия свят, чо­векът сякаш се премества от едно място на друго, носей­ки със себе си всичко, което е притежавал като човек -така щото не може да каже, че след смъртта, която се отнася единствено до земното тяло, е загубил нещо. Той взема със себе си дори своята природна памет, именно, запазва всичко, което е чул, видял, прочел, научил или по­мислил на света, от ранното си детство чак до края на своя живот; но понеже природните предмети от памет­та не могат да се възпроизведат в духовния свят, те зас­пиват, както става при човека, когато не мисли за тях. Все пак, тези предмети могат да се възпроизвеждат, ко­гато е угодно на Господ; но за тази памет и за нейното състояние след смъртта ще се говори обстойно след мал­ко. Чувственият човек не може да повярва, че тъкмо та­кова е. човешкото състояние след смъртта, защото не го разбира; а именно, чувственият човек не може да мис­ли иначе, освен природно, дори за духовното. Ето защо онова, което не усеща, което не вижда с телесните си очи и не докосва с ръцете си, той нарича несъществува­що, както може да се прочете при Йоан за Тома (20:25,27, 29). За това, какво представлява чувственият човек, може да се види по-горе (гл.267).

462 а.
Все пак, съществува голяма разлика между живота на чо­века в духовния свят и неговия живот в природния свят, колкото относно външните сетива и тежите чувства, толкова и относно вътрешните сетива и теxните чувс­тва. Онези, които са на Небето, чувстват много по-из­тънчено, тоест виждат, чуват и мислят с много повече мъдрост, отколкото когато са били на земята; това е така, защото виждат в небесната светлина, многократ­но превъзхождаща земната (виж по-горе гл.126) и чуват в ду­ховната атмосфера, която също многократно превъзхож­да земната (гл.235). Между външните усещания на света и на Небето разликата е като онази между ясно небе и тъ­мен облак или като между дневната светлина и вечерни­те сенки. Понеже е Божията истина, небесната светлина прави зрението на ангелите способно да забелязва и раз­личава дори най-малките неща: тяхното външно зрение съответства на вътрешното зрение, което значи, на интелекта, понеже при ангелите едното зрение прелива в другото и [двете] действат като едно, поради кое­то притежават такава изостреност. По същия начин слуховото им възприятие, което принадлежи както на разума, така и на волята, съответства — от тук, те мо­гат да прозрат от звуците или думите на говорящия не­говите единични чувства или мисли. По-горе (гл.234-245) се говори, че звукът съдържа присъщото на чувството, а думата съдържа присъщото на мисълта; но останалите сетива при ангелите не са така изострени, както зрение­то и слуха, понеже зрението и слухът служат на тяхна­та разумност и мъдрост. Ако останалите сетива бяха също така деликатни, те биха отнесли светлината и нас­ладата от мъдростта от ангелите и биха внесли в тях насладите на волята, свързани с различни плътски желания, които, доколкото преобладават, затъмняват и обезсилват интелекта; както става с xората в света -колкото повече се изкушават от вкуса и плътските нас­лади на допира, толкова повече ги обземат грубостта и глупостта относно духовните истини. Това, че вътреш­ните сетива на ангелите на Небето, присъщи на техни­те мисли и чувства, са по-изтънчени и по-съвършени, отколкото са били в света, може да се установи от каза­ното и показаното в главата „За мъдростта на небесни­те ангели" (гл.265-275). Между състоянието на обитате­лите на Ада, и състоянието на хората в света, обаче, разликата е също толкова голяма: колкото са съвършени вътрешните и външните сетива при ангелите на Небе­то, толкова несъвършени са [те] при онези, които пре­бивават в Ада; обаче за това състояние ще говорим под­робно по-нататък.

462 б.
Що се отнася до обстоятелството, че човекът има цяла­та своя памет от света, видях и чух по този повод мно­го достойни за споменаване неща, някои от които бих ис­кал последователно да изложа. Някои духове отричаха престъпленията и позорните дела, които са извършили, бидейки в света. За да не ги смятат за невинни, всичко в тяхната памет беше разкрито и делата им бяха разгледа­ни подред, от ранното детство до края на живота. Престъпленията се оказаха главно прелюбодейства и раз­пътничества. Имаше също такива, които измамвали дру­гите и ги ограбвали; техните измами и кражби бяха изб­роени подред, като голяма част [от тези деяния] не бяха известни почти никому, освен на тях самите. Дори си признаха деянията, защото те бяха представени сякаш в ясната небесна светлина: с всяка мисъл, намерение, насла­да, или страх, които тогава са изпълвали техните души. Имаше и такива, които са вземали подкупи, правейки пра­восъдието предмет на печалба; тяхната памет също беше проучена и бяха оценени всички техни деяния — от деня, в който са започнали служба, та чак до последния. Наяве излизаха подробности за колко и какво, за времето, за душевното им състояние и техните помисли: всичко се явяваше пред очите, представяйки се като стотици събития, ставащи сякаш наново; та дори, което е учудва­що, техните паметни книги, в които са записвали свои­те деяния, бяха извадени и прочетени страница по стра­ница. Имаше също такива, които са съблазнявали девици към разпътство, както и такива, които насила са ги ли­шавали от [тяхната] непорочност. Бяха призовани пред същия съд, като от паметта им бяха извлечени и предя­вени подробности за тежите безчестия. Самите лица на девиците и жените също сякаш зримо присъстваха, за­едно с местата, словата, мислите, свързани с деянието, и всичко се явяваше внезапно пред погледа; някои явява­ния траеха цели часове. Имаше един, който изобщо не смяташе за осъдително да злослови по адрес на други; слу­шах как четяха подред неговите клевети и хулни слова, с думите, с които ги е изрекъл, с имената на онези, за кои­то са се отнасяли, както и с имената на онези, пред кои­то ги е изрекъл. Всичко това се възпроизвеждаше на живо пред хората, които бе хулил и клеветил, макар че, бидей­ки в света, той бе успявал да скрива своята ненавист. Имаше също един, който с лукавство беше отнел наслед­ството на свой близък. Той беше уличен и осъден, но, ко­ето е чудно, писмата и бележките между тях ми бяха про­четени на глас, като той каза, че не е пропусната нито една дума. При това същият, малко преди смъртта си, тайно беше отровил своя съсед, което пролича ето как: под краката му се отвори яма, а от тази яма излезе мъж, сякаш излизаше от гроба, и викаше към него: „какво ми стори?"; всичко се разкри: по какъв начин отровителят, разговаряйки приятелски с него, му поднесъл чашата с отрова, какви планове кроял, какво се случило после; след тези разкрития той беше осъден на Ада. Или с една дума:

463.
Когато след смъртта се откриват деянията на човека, тогава ангелите, на които е поверено проучването, вни­мателно оглеждат лицето му и продължават да претър­сват цялото тяло: започвайки от пръстите на едната и на другата ръка, и така докосват всичко. Понеже се чудих защо е така, ми казаха, че всяка единична мисъл и всяка единична воля са сякаш изписани върху мозъка, понеже там са основите, откъдето те се отпечатват върху ця-

465.
Един недостоен дух негодувал, задето не можел да си спом­ни много от онова, които знаел при живота в тялото, скърбейки за загубата на занятието, което било за него върховна наслада. Казали му, че изобщо не е изгубил нищо, че знае всичко и всяко, но че в този свят, в които сега жи­вее, не подобава да се извикват такива мисли от памет­та, че му стига възможността сега да мисли и да говори много по-изтънчено и по-съвършено, без да потапя, както преди, своя разум в пълната мрачина на материалното и телесното, съвсем безполезни в царството, където е до­шъл; рекли му също, че сега има всичко нужно за своя вечен живот и оттук нататък може единствено да става бла­жен и щастлив. Значи, невежество е да се вярва, че с от­теглянето и смиряването на материалното в паметта разумността ще погине; нещата стоят така, че колкото повече духът успява да се отдели от сетивното, което принадлежи на външния или телесния човек, толкова пове­че [той] се издига към духовното и небесното.

466.
В другия живот понякога се показват различни видове па­мет, като се представят във видими форми, а което там е видимо, при хората се представя в понятията на мисълта. Там външната памет се явява мазолесто тяло, а вътрешната се явява сиво вещество, каквито има в човешкия мозък; от тук може да се узнае, каква е всяка па­мет. При хората, които в своя земен живот са се стара­ли само да запомнят, но не са развивали своя разум, мазо­лестото тяло изглежда сухо и отвътре сякаш протрито от низ сухожилия. При хората, които препълват памет­та с лъжовни представи, тя се явява като космата топ­ка с разпилени косми, понеже е пълна с безброй неподреде­ни образувания. При онези пък, които са се старали за па­метта от любов към себе си и любов към света, тя изг­лежда лепкава и отчасти вкостенена. При хората, които са искали да проникнат в Божиите тайни чрез науката и предимно философията, вярвайки само на онова, в което са се убедили чрез нея, паметта изглежда тъмна, тъй като по своето естество е такава, че поглъща лъчите на светлината и ги обръща в сенки. При хитреците и лице­мерите паметта се явява като твърд кокал, сякаш черно дърво, отразяващо лъчите на светлината. При онези оба­че, които са пребивавали в благото на любовта и истини­те на вярата, паметта не се появява като мазолесто тяло, тъй като вътрешната им памет изпраща лъчи светлина във външната, в чиито предмети или идеи лъ­жите завършват сякаш в своя основа или в своя почва, на­мирайки в тях прекрасни приемници. Външната памет представлява последната степен на порядъка, в която ду­ховното и небесното плавно завършват и в която зажи­вяват, ако намерят блага и истини.

467.
Хората, които на света живеят в любов към Господа и в обич към ближния, носят в себе си ангелска мъдрост и ра­зумност. само че скрити в дълбините на вътрешната им памет; разумността и мъдростта не могат да се проя­вят преди да напуснат телесното; тогава природната памет заспива, а разумността и мъдростта се пробуж­дат във вътрешната памет, след което и в самата ангел­ска памет.

468.
Сега ще кажа накратко по какъв начин се развива рацио­налното начало. Същински рационалното се състои от истини, не от лъжи; онова, което се състои от лъжи, то не е рационално. Съществуват три вида истини: граж­дански, морални, духовни; гражданските истини се отна­сят към правосъдието, към вида на управлението в царс­твото, изобщо към справедливостта и безпристрастие­то; моралните истини се отнасят към живота на всеки човек спрямо обществото и общностите; родово те се отнасят към искреността и прямотата, докато видово се отнасят към всички добродетели; духовните истини се отнасят към всичко, което принадлежи на Небето и Църквата, изобщо към доброто на любовта и истината на вярата. Във всеки човек съществуват три степени на живот (виж по-горе, гл.267): при първата степен рационал­ното се отваря чрез гражданските истини, при втората степен чрез моралните истини, при третата степен чрез духовните истини. Но нека се знае, че рационалното нито се създава, нито се открива чрез това, че знаеш тези истини, а чрез това, че живееш според тях; да жи­вееш според тях означава да ги обичаш с духовно чувст­во, а да ги обичаш с духовно чувство означава да обичаш справедливостта и безпристрастието заради самите тях, да обичаш искреността и прямотата заради самите тях да обичаш благото и истината заради самите тях. Обратното: да живееш според истините и да обичаш ис­тините с телесно чувство означава да ги обичаш заради самия себе си - заради слава, почести, богатство. Поради това, доколкото човекът обича тези истини с телесно чувство, дотолкова той не е рационален, понеже обича не тях, а себе си самия, докато истините му служат ся­каш роби на господар. Ала станат ли истините роби, то­гава те не проникват в човека и не отварят никоя сте­пен на неговия живот, дори първата, а само остават в па­метта във вид на научни сведения в материална форма и там се съединяват с любовта към себе си, която е плът­ска любов. От тук може да се установи по какъв начин чо­векът става рационален: в третата степен чрез духовна любов към благото и истината, които принадлежат на Небето и Църквата; във втората степен чрез любов към искреността и прямотата, в първата степен чрез любов към справедливостта и безпристрастието. Тези две лю­бови също стават духовни чрез духовна любов към благо­то и истината, която се влива в тях и се съединява с тях, създавайки свои подобия.