За някои особености при превода на детерминираните именни фрази от английски на български език



Дата24.07.2016
Размер166.77 Kb.
#2979


За някои особености при превода на детерминираните именни фрази от английски на български език

Светлана Стаменова, магистър –

Английска филология – лингвистика и превод,

Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”,

член на Лингвистичен клуб “Проф. Б. Симеонов” към ПУ

Научен ръководител: гл. ас. д-р Красимира Чакърова
И в българския, и в английския език, определеността се предава по сходни начини: чрез употребата на определителния член и други носители на “определено значение” като собствените имена, показателните, личните и притежателните местоимения.

Категорията определеност/неопределеност е една от специфичните отличителни черти на българската морфология, тъй като в останалите славянски езици тя отсъства. До известна степен този факт отдалечава бългаския език от езиците принадлежащи към неговата езикова група и го приближава до западните езици като английския, където определеността е ясно морфологически изразена. Може би това и е причината И. Куцаров да нарече категорията определеност/неопределеност “една от екзотичните прояви на съвременния бългаски език” (Куцаров, 1997, стр. 183).

Граматически маркер на определеността в българския език е определителният член, който е част от думата, със свое собствено значение, т.е. морфема (вж. Стоянов, 1980). И в двата езика, и в българския, и в английския, определителният член се развива от показателните местоимения, но в съвременния български език той придобива още едно значение освен деиктичното, а именно генеричното – пр. Земята е кръгла. Определителният член има граматична и семантична природа, т.е. той е част от думата и същевременно е в тясна връзка със семантичния характер на съществителното или на цялата именна фраза. В традиционните български граматики определеността се дели на три основни семантични вида: индивидуална, количествена и генерична.

Когато говорим за индивидуална определеност членуваната именна фраза се отнася към обект, който е вече споменат в контекста. В примера:



Заедно с първите лъчи, които блеснаха по канарите над тях израсна пъргавата фигура на човек. (E. Пелин, Разкази, 235)

съществителното име човек е нечленувано, тъй като то има за референт обект, споменат за първи път, неизвестен за адресата – читателя. При повторното му споменаване съществителното име, с което той се назовава, е членувано:



Човекът вдигна пушката.

Когато определителният член изразява количествена определеност, става дума за “количествена изчерпаемост на множеството” (Стоянов 1980, стр. 6). Например в изречението:



Работниците започнаха да напускат залата и да се трупат шумно в канцеларското помещение […]. (Д. Димов, Тютюн, 181)

можем да говорим за семантичния признак “тоталност” на обекта в дадената ситуация (Станков, 1987, стр. 72). Читателят лесно стига до извода, че писателят има предвид всички работници, а не само част от тях. Признакът тоталност е най-експлицитно изразен с броимите съществителни в множествено число, но също така и с неброми съществителни в единствено число:



Тя изсипа захарта от плика. = цялото количество захар

И третият вид определеност е генеричната. Определената генерична фраза няма за свой референт точно определен обект, а целия клас от обекти. Така например в изречението:



Лалето е цвете.

членуваното име не се отнася към определено цвете, известно на адресанта и адресата, а към целия клас от лалета.

Не е съвсем изяснен въпросът дали определителният член в случаи на генеричност е въобще маркер и носител на определеност. В. Косеска-Тошева и Г. Гаргов в Българо-полска съпоставителна граматика разглеждат определителния член с генерично значение в примера Орелът е птица. като “носител на неопределено значение” (Косеска, Гаргов, 1990, стр. 11). Още по-точно авторите определят значението на –ът като “кванторно значение за всеобщност”. Според тях определеността функционира на изреченско ниво и всички части на изречението по равно допринасят за изразяването на дефинитно/индефинитно значение. Може би най-точно описание на генеричното значение дава авторката В. Зидарова, която го определя като неутрализация на опозицията определеност/неопределеност (вж. Зидарова, 2002, стр. 112). Генеричната употреба на определителния член има независим характер и стои леко настрана от другите две употреби на члена, индивидуална и количествена. Това е така, защото винаги когато говорим за определеност имаме в предвид някаква специфична референция на обекта, а генеричното значение съществува във фрази, които се отнасят не до определен обект, а до целия клас от обекти.

От разгледаното до тук за определеността можем да направим извода, че в българския език определителният член е тясно свързан не само със семантичната природа на именната фраза, но и с нейната позиция в изречението. Изборът ни да членуваме дадено съществително е често мотивиран от ролата, която то изпълнява в изречението.

В английския език носители на определено значение също са определителният член, показателните местоимения, собствените имена, личните и притежателните местомения. В изключителна тясна връзка с понятията “определено”/“неопределено” значение е опозицията специфична/ неспецифична референция: “Контрастът между ‘определено’ и ‘неопределено’ не трябва да се бърка с този между специфично и неспецифично” (Хъдълстън, 1988, стр. 90, мой превод). Авторът съвсем ясно илюстрира тази разлика със следните примери:


  1. Kim was talking to a doctor.

  2. Kim was looking for a doctor.

От първото изречение можем да заключим, че съществува някой определен доктор, с когото Ким е говорила, докато от второто изречение не следва, че съществува точно определен референт на именна фраза. В първия случай можем да говорим за специфична референция, докато във втория – за неспецифична. В повечето случаи фразите с неспецифична референция са неопределените, нечленуваните. Но често имаме членувано име с неспецифична референция, като например в:

Jane is looking for the most beautiful dress to buy.

Изречението не подсказва, че съществува точно определена рокля, която Джейн иска да си купи. Примерът илюстрира, че членуваните съществителни също могат да имат неспецифичен референт, т.е. дали една фраза ще се разглежда като притежаваща специфичен или неспецифичен референт зависи от цялата конструкция, в която тя участва.

В английския език при теоретичното описание на маркирания член на опозицията определеност/ неопределеност най-голямо внимание се отделя на референциалния подход. В последните години в българската лингвистика също на преден план в представянето на определеността излизат семантичните признаци, които една именна фраза притежава, както и нейните референции – определена или неопределена.

Отличават се четири основни случаи при употребата на определителния член the:


  1. използваме the, когато обектът е споменат за втори път, т.е., когато можем да определим неговия референт:

As it grew dark, a ruddy glare came out on the hilltop, and out of the glare the diminished commotion of the fair. (Д. Х. Лорънс Синове и любовници 6)

  1. употребата на определиталния член се налага от постмодификацията, която следва именната фраза:

I always had the impression that he approved of me and wanted to like him with some harsh, defiant wistfulness of his own. (Фицджералд Великият Гетсби 13)

  1. обектът е единствен в света и тази негова уникалност предопределя употребата на определителния член:

The sun swam out into a blue sky and suddenly it was a Swiss valley …. (Фицджералд Нежна е нощта 9)

  1. определено значение и съответно необходимост от определителен член възниква, когато “правим референция към някоя обществена институция: the radio (радиото), the television (телевизията), the newspapers (вестниците)” и т.н. (Лийч, Свартвик, 1975, стр. 53, мой превод).

Най-детайлната класификация на различните видове семантични референции е представена от Куърк и съавтори в тяхната граматика A Comprehensive grammar of the English language. В нея се посочва, че всяка именна фраза винаги се отнася до някакъв лингвистичен или ситуационен контекст. Срещат се два основни типа референции – специфична и генерична, като всяка от тях се дели на определена и неопределена. Разликата между понятия като определено/ неопределено и единствено/ множествено число е по- съществена при специфичната референция, отколкото при генеричната. Дали една “генерична” фраза е определена или не, дали е в единствено или множествено число – това не намира голямо отражение върху нейното значение:

A Japanese is an industrious man.

Japanese are industrious people.

The Japanese are industrious people.

Значението и в трите примера е почти еднакво - изреченията изразяват всеобща истина.

В тясна връзка с модификацията на съществителните имена са анафоричната и катафоричната референции. При първата обектът е споменат веднъж в контекста и при повторната му поява той се превръща в познат за читателя/ слушателя, и това именно налага употребата на определителния член с втората именна фраза:

it was a sleeping child – a round, fair thing …. But there was a cry on the hearth: the child had awakened, …. (Дж. Елиът, Сайлъс Марнър, 99)

И членуваната, и нечленуваната фрази имат един и същ референт.

При катафоричната референция употребата на определителния член се обуславя от модификацията, която следва съществителното. Именно тя стеснява обсега на възможните тълкувания на името и го отличава сред многото други:

I understand better the meaning of his stare, that could not see the flame of the candle …. (Дж. Конрад, Сърцено на мрака 89)

Освен специфична, определителният член притежава и още една функция – генерична. При нея членуваното име не означава точно определен, известен обект, а целия род, т.е. всички обекти. Определителният член в своята генерична функция много по-често се употребява със съществителни от единствено число, отколкото със съществителни от множествено число. М. Минков отбелязва, че е “невъзможно, или по-скоро безсмислено” да отделим няколоко обекта като представители на един род, вид (Минков,1958, стр. 60, мой превод). Когато референцията е генерична, определителният член the няма значение на “всички”. Ако искаме да назовем всички обекти обикновено не членуваме съществителното. “Не използваме the с неброими съществителни или съществителни в множествено число, когато говорим за обектите изобщо – например за всички книги, или всички хора, или целия живот” (Суон, 1996, стр. 62, мой превод). При съпоставянето на примерите:

Take the books from the shelter.

Books could be quite useful sometimes.

забелязваме, че в първото изречение референцията е специфична, т.е. имаме предвид всички книги на полицата, докато във второто изречение референцията е генерична – говорим за книгите въобще. Определителният член отсъства и при неброимите имена, когато значението е генерично:



Pride comes before a fall! (Дж. Голзуърди, Сага за Форсайтови 152)

Life is complicated.

От разгледаните дотук особености на определеността в двата езика можем да установим, че и в българския, и в английския език съществуват именни фрази, чийто референти имат “уникална денотация”, т.е. те се считат за единствени в света. Например в следните изречения:

The sky was so blue, and the sun so bright,…. (JG 106)

Небето беше така синьо и слънцето така светло,. (ДжГ 82)

The earth gave forth a fainting warmth, …. (JG 158)

От пръстта лъхаше упоителна топлина, . (ДжГ 126)

адресатът лесно може да идентифицира обектите, тъй като те са в “ситуация на единственост” (Станков, 1987, стр. 71). В английския език именно тази уникална денотация определя и прави задължителна употребата на определителния член, докато в българския език членуването е много по-тясно свързано със синтактичната функция на съществителното. Невъзможно е да кажем Небе беше така синьо, тъй като небе изпълнява функцията на подлог в изречението и трябва да бъде членувано. Така че в българския език синтактичният фактор, а не конотацията на думата, е първостепенен при употребата на определителния член.

И в двата езика съществува сходност, дори тъждественост при тълкуването на някои аспекти на определеността. Така например, когато имаме текстова идентификация, която се осъществява от предходния контекст говорим за така наречената от В. Станков “анафорична определеност”, а в английския език за “анафорична референция” (вж. Куърк, 1991). При нея особено важна е ролата на участниците в речевия акт, а именно тази на адресанта и адресата. В зависимост от предполагаемата информираност на адресата, адресантът представя обекта като познат или не, като определен или не. Актът на идентификация първо се определя от информацията, която говорещият има, но също зависи и от предполагаемата информираност на слушателя (вж. Зидарова, 2002, стр. 109). В изречението:

At five o’clock the following day old Jolyon sat alone, a cigar between his lips,… the cigar burned itself out. ( JG 63)

В пет следобед на следния ден Джолион стари седеше сам, с пура в уста Пурата падна в празната камина и догоря там. (ДжГ 45)

писателят представя обектът като първоначално непознат за читателя, при повторното му споменаване – като вече известен, и следователно членуван. А в примера:



the coach-door was open, and a person like a servant was standing at it …. ‘Is there a little girl called Jane Eyre?she asked. (Ch. Bronte Jane Eyre 34)

вратата на дилижанса бе отворена до нея стоеше една жена, навярно прислужница ... . “Има ли тук момиче на име Джейн Еър?” – попита тя. (Ш. Бронте Джейн Еър 42)

съществува анафора межжду неопределена именна фраза и третолично местоимение (вж. Карагьозова, 1982, стр. 23).

Най-честа употреба на определителния член наблюдаваме с именни фрази, които имат катафорична референция. Случаи на постмодификация, където членуваното съществително е определено от последвалото подчинено относително изречение, имаме в следните изречения:

He noted the subjects of the pictures, …, but without the satisfaction he usually derived from this inward appraisement, and walked on. (JG 99)

Той отбеляза сюжета на картините, ..., но без задоволството, което получаваше обикновено от тази мълчалива оценка, и продължи пътя си. (ДжГ 76)

and while we were never intimate I always had the impression that he approved of me and wanted to like him with some harsh, defiant wistfulness of his own. (Fitzgerald The Great Gatsby 13)



... и макар никога да не се сближихме, винаги имах впечатлението, че той ме одобрява и иска да го харесвам, проявявайки някакво груба, предизвикателна, типично негова нежност. (Фицджералд Великият Гетсби 10)

Подобни конструкции изискват употребата на определителния член и в двата езика, тъй като относителните изречения стесняват обсега на възможните тълкувания на обекта и го поставят в ситуация на единственост.

Разнообразни са и случаите, при които имаме постмодификация на предложни фрази. Те също изискват употребата на определителния член и в английския, и в българския език:

she had never lost touch with the requirements, beliefs and inner feeling of Society; …. (JG 303)

тя никога не бе забравила изискванията, вярванията, съкровените чувства на Обществото; ... . (Дж Г 250)

От посоченото дотук относно именните фрази със специфична референция можем да направим извода, че и в българския, и в английския език те се употребяват членувани:



Генеричната функция на определителния член преди всичко се проявявва в научни твърдения от рода:

The palm grows in warm latitudes.

Палмата расте в топли географски ширини.

В тези случаи правим обощение за целия клас като взимаме само един представител от този клас. Генеричното значение е по-ясно изразено, когато именната фраза участва в изречение, изолирано от някакъв контекст, при което е невъзможно да зададем въпроси от рода на Коя палма? например.

И в английския, и в българския език наблюдаваме честа употреба на генеричния член в няколко вида именни фрази. Впечатление прави използването на члена в българския език с абстрактни съществителни имена, особено във функцията им на подлог в изречението и липсата на члена при същите в английския език:

Ann was an old woman, but death had come to her at last – death came to all! (JG 147)

Ан беше вече стара, но смъртта бе дошла най-после и за нея ... смъртта идваше за всички! (ДжГ 117)

it had been forgotten that Love is not hot-house flower, but a wild plant, born of wet night, born of an hour of sunshine; …. (JG186)

забравяха, че любовта не е парниково цвете, а волно растение, поникнало във влажна нощ или в слънчев пек ... . (ДжГ 151)

От българските преводни еквиваленти става ясно, че употребата на морфологичния маркер е задължителна, а неговата липса - невъзможна, за разлика от английския. При обобщенията с броими съществителни в множество число също намираме несъответствия в двата езика. Така в английския при изразяването на генерично значение със съществителни в множествено число употребата на определителен член не е необходима, напротив тя е дори неправилна:

People in love are always late,” she answered. (JG 86)

А при българския преводен вариант тази употреба е наложителна:



  • Влюбените всякога закъсняват. (ДжГ 64)

Следните фигури илюстрират основните разлики при именните фрази с генерична рефернция в двата езика, особено при тяхнат употреба като подлози в изречението:


От разгледаните дотук примери се вижда, че определителният член в английския език е с доста по-ограничена генерична употреба, за разлика от българския език, където почти винаги присъства във фразите с генерична референция.

Другият вид имена в английския език, които изразяват генерично значение са фразите с прилагателно като основа, отнасящи се до група от хора като: the weak, the rich, the poor, the innocentслабите, богатите, бедните, невинните и т.н. Подобен тип субстантивирани прилагателни обикновено са определения на съществителното people – хора и имат генерична референция, тъй като обозначават класове, категории, типове социални групи:

June, indeed with her habit of championing the unfortunate (JG 93)

Всъщност с навика си да покровителства нещастните (ДжГ 71)

The young think so,” he muttered. (JG 413)



- Така мислят младите – промълви той. (ДжГ 342)

И в двата езика те се членуват. Ако прибавим обаче съществителното people – хора, генеричното значение ще се запази, но в английския език определителният член ще отпадне: например young people, а не the young people, докато при българските еквиваленти той ще се запази: младите хора.

Някои абстрактни прилагателни също могат до служат за основа на именната фраза и заедно с определителния член да изразявата генерично значение:

this friendly mongrel had a nose for the unusual. (JG 128)



този дружелюбен и безочлив мелез умееше да надушва необикновеното. (ДжГ 100)

Основната и вероятно най-значима разлика между двата езика, при разглеждането на категорията определеност, е появата на определителния член в английския език със собствени имена и неговато отсъствие при същите в българския език. Собствените имена и в двата езика са носители на определено значение, не притежават категорията число, не се членуват и обикновено нямат съпътстващи ги определения, т.е. те носят в своята семантика определеността. Но понякога е нужно да специфицираме човека, за когото говорим, дори когато го назоваваме със собственото му име. Тогава в английския език членуваме името, а в българския тази уточняваща и показателна функция на члена се поема от показателните местоимения:

This is not the Peter I was talking to.

Това не е този Петър, за когото ти говорих.

and that was the New York of literary clubs and exotic restaurants, …, turned out, in the end, to be a smaller box,…. (E. Wharton The Age of Innocence 107)

В настоящата разработка ще разгледаме и именно тези случаи, при които собствените имена се превръщат в нарицателни, благодарение на определителния член. “Всяко собствено име ... може да бъде придружено от определителен член” (Молхова Съществителното име 41, мой превод).

Една от основните разлики между двата езика, засягаща употребата на определителния член със собствени имена е появата му при фамилните имена в английския и неговото отсъствие в българския език:

The Forsytes were resentful of something…. (JG 44)

Форсайтови недоволстваха от нещо ... . (ДжГ 28)

The Mingotts, the Wellands, the van der Luydens, all your friends and relations …. (E.Wharton The Age of Innocence 96)

Семейство Мингът, Уелънд, Ван Дер Лайдънс, всички ваши приятели и роднини ... .(Е. Уортън, Невинни години 98)

I drove over there to have dinner with the Tom Buchanans. (Fitzgerald The Great Gatsby 11)

когато отидох там на вечеря в дома на семейство Том Бюканан. (Фицджералд Великият Гетсби 9)

От примерите става ясно, че в английския език фамилните имена се предхождат от определителния член, докато в българския език името се предшества от думата семейство, или към него се прибавя окончанието –ови, което сигнализира, че собственото име е фамилия, т.е. активират се лексикални средства.

Когато имената са съпътствани от определителен член, те се отнасят до известен, единствен човек, на когото авторът обръща специално внимание:

The Countess Olenska was the only young woman at the dinner (E. Wharton The Age of Innocence 53)

Графиня Оленска бе единствената млада жена на трапезата (Е. Уортън, Невинни години 55)

Често с определителния член съществителното придобива по-специална конотация и се постига стилистичен ефект, който е изразен на морфологично ниво в английския език, а в българския често се губи. Така например в изречението:

At the MacAnder, like all Londodn, Time pauses. (JG 303)

И времето като целия Лонодон се прекланя пред мисиз Макендър. (ДжГ 250)

името на мисиз Макендър е употребено с определителния член, тъй като авторът иска да наблагне на факта, че тя е известна в цял Лондон, сред всички форсайтовци и името й се е превърнало в институция за семейните клюки. В превода отсъства определителният член, тъй като неговата употреба със собствени имена в българския език е невъзможна. Други примери, където се срещат разминавания при употребата на члена в двата езика са:



In the cab he talked only of the Carmen; he had see better in the old days (JG 435)

В купето й говореше само за Кармен; виждал бе по-добри едно време (ДжГ 361)

These two, Giles and Jesse, were so alike and so inseparable that they were known as the Dromios. (JG 307)

И двамата, Джилс и Джес, толкова си приличаха и бяха неразделни, че ги наричаха двамата Дромио. (ДжГ 253)

Необходимо е да се уточни, че когато собствените имена са придружени от някакъв модификатор, най-често прилагателно име, употребата на определителния член става необходима и в двата езика:



Close to the window, where he could get more than his fair share if fresh air, the other twin, James … like the bulky Swithin, …. (JG 45)

Близнакът му Джеймс, ... като грамадния Суитин ... стоеше прегърбен (ДжГ 29)

the musical Forsyte, the one who composed songs (JG 221)

музикалната Форсайт, която композираше романси (ДжГ 181)

В тези случаи адресантът избира само едно качество на обекта от няколко възможни – the bulky Swithin, the musical Forsyte.

Има и случаи, когато в английския език прилагателното, което е модификатор на собственото име, се възприема като част от самото име. Тогава и двете функционират като самостоятелна фразеологична единица и цялата именна фраза се възприема като едно цяло, като собствено име, което не се членува:

little Holly was a dark-skinned, solemn soul (JG 128)

В българския език за разлика от английския прилагателното е членувано:

малката Холи беше мургава, сериозна душица (ДжГ 101)

Имената на главите в литературни произведения също често се възприемат като собствени в английския. Поради тази причина те не са придружават от определителния член: Dance at Roger’s или Evening at Richmond, въпреки че имат специфична референция – отнасят се до определен бал в дома на Роджър или до вечерята в Ричмънд.

От разгледаното дотук можем да направим следните изводи:


  • И в английския, и в българския език определеността е съществена част от морфологичната система на двата езика. Тя определя семантичното съдържание на съществителното име и е тясно свързана с екстралингвистични фактори като речевия акт, информираността на неговите участници – адресант и адресат, комуникативната интенция.

  • С малки изключения именните фрази, притежаващи специфична референция се членуват и в двата езика.

  • Основните различия при употребата на определителния член в двата езика се проявяват при генеричните фрази. Така например неброимите конкретни и абстрактни съществителни и броимите съществителни в множествено число не се членуват в английския, за разлика от ситуацията в българския език (особено във функцията им на подлог в изречението). Това показва, че не семантиката на съществителното, а неговата изреченска позиция е определяща при употребата на члена.

  • Разликата между нарицателни и собствени имена в английския език не е така отчетлива, както в българския, затова и собствените често могат да се членуват. Следователно би могло да се заключи, че семантичният компонент на думата е доста по-вариабилен в английския, отколкото в българския език.

Използвана литература


1. Huddleston, Rodney. English Grammar. Cambridge: Cambridge University Press, 1988.

2. Leech, Geoffrey, and Jan Svartvik. A Communicative Grammar of English. Essex: Longman Group UK Limited, 1975.

3. Quirk, Randolph, Sidney Greenbaum, Geoffrey Leech, and Jan Svartvik. A Comprehensive Grammar of the English Language. London: Longman, 1991.

4. Mincoff, Marko. An English Grammar. Sofia: State Publishing House “Science and Art”, 1958.

5. Swan, Michael. Practical English Usage. Oxford: Oxford University Press, 1996.

6. Molhova, Jana. The Noun. A Contrastive English-Bulgarian Study. Sofia: Sofia University Press, 1992.


1. Зидарова, Ваня. Български език. Теоретичен курс с практикум. Пловдив: Пловдивско университетско издателство, 2002.

2. Карагьозова, Снежина. “Определената референция” Съпоставително езикознание, кн.6, 1982.

3. Косеска-Тошева, Виолета, Георги Гаргов. Българско-полска съпоставителна граматика. Семантичната категория определеност/неопределеност, т.2, София: Българска академия на науките, 1990.

4. Куцаров, Иван. Лекции по българска морофология. ПловдивМ Пловдивско университетско издателство, 1997.

5. Станков, Валентин. “За семантичния инвариант на определителния член в българския език.” Български език, кн. 1-2, 1987.

6. Стоянов, Стоян. Граматическата категория определеност в българския език. София: Държавно издателство “Народна просвета”, 1980.



Списък на ексцерпираните източници


Bronte, Charlotte, Jane Eyre. Hertfordshire: Wordsworth Editions Ltd, 1999.

Conrad, Joseph. Heart of Darkness. London: Penguin popular Classics, 1994.

Eliot, George. Silas Marner. Hertfordshire: Wordsworth Editions Ltd, 1994.

Fitzgerald, F. Scott. The Great Gatsby. London: Penguin Popular Classics, 1994.

Fitzgerald, F. Scott. Tender is the Night. London: Penguin Popular Classics, 1997.

JG – Galsworthy, John. The Forsyte Saga. Moscow: progress Publishers, 1964.

Lawrence, D.H. Sons and Lovers. London: Penguin Popular Classics, 1995.

Wharton, Edith. The Age of Innocence. London: David Campbell Publishers Ltd, 1993.

Бронте, Шарлот. Джейн Еър. София: Златорог, 1991.

ДжГ – Голзуърди, Джон. Сага за Форсайтови. София: Народна култура, 1974.

Уортън, Едит. Невинни години. София: “Отечество”, 1994.

Фицджералд, Ф. Скот. Великият Гетсби. Велико Търново: Абагар, 1999.


Димов, Димитър. Тютюн. 1. София: Издателство “Български писател”, 1988.

Пелин, Елин. Разкази. София: Издателство “Български писател”, 1981.




Каталог: files -> 2010
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> До г-жа мариана симеонова директор на дирекция „финанси” Относно корекция на бюджет 2010 – функция „Образование”
2010 -> Програма на чешкия център
2010 -> Програма на чешкия център за ноември 2010
2010 -> Лингвистичен клуб „Проф. Борис Симеонов
2010 -> Г., 14 часа, Лекционна зала на Народна библиотека Иван Вазов” – Пловдив
2010 -> Изследване на схеми с диоди Задание
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Съвременник” (1990 – 2010)


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница