За политологичния анализ най-голям интерес представля­ват диалозите: "Държавата", "Политикът"



Дата13.10.2018
Размер284.62 Kb.
ПЛАТОН
Истинското име на Платон е Аристокъл. Роден в аристократичен атински род, Платон получава блестящо литературно и научно образование. Създава знаменитата Платонова "Академия", в която преподава до края на живота си и която просъществува почти цяло хилядолетие ( до 523 г.).Философското, политологичното и литературното творчество са заместили политическата дейност, към която се е стремял всеки атинянин и от която Платон остава настрана. Самият той раз­казва, че "винаги е горял от желание за политическа дейност". Според Платон истинското занимание, достойно за свободен човек, е да участвува в обществените работи. В диалозите от зрелият период ("Държавата", "Пирът", "Федър", "Федои") се оформят Платоновата метафизика и теорията за формите или идеите - истинската същност на нещата, на които видимият свят с само отраажение.В последните му диалози ("Париенид", "Тимей", "Критий", "Законите") се разглеждат или космогоничните занимания на предсок-ратиците, или образът на идеалния полис в най-малки подробнос­ти.

За политологичния анализ най-голям интерес представля­ват диалозите: "Държавата", "Политикът" (или "Държавникът") и 'Законите". Природата на безсмъртната човешка душа и връзката й с тялото и форму­лира законите, които трябва да ръководят идеалната държава, за­щото за него метафизиката и психологията водят неизбежно до по­литиката, която трябва да претвори в дело мисьлта.Философията на Платон намира логичен завършек в политиката, както и при Аристотел, защото в очите на древнитс гърци всичко води към държавата.

В диалога "Държавата" Платон дава описание на съвършената, стабилната, най - дрбрата или идеалната държава, която трябва да бъде точно копие на божествената форма или идея за държавата. И както в неговата обща философия формите или идеите са истинската същност на нещата, така и във философията на държавата идеалната държава е истинската, съвършена държава, а съществуващите видове държави са изродено нейно потом­ство. Държавата е практическо въплъщение на най-висшагаа идея -идеята за общото_цяло. Двата основни принципа на политическата философия на Платон са: 1) политическото общество образува едно цяло със свое достойнство и общо благо и 2) политическото общество трябва да гледа на своето об­що благо като на първа цел, която в случай на конфликт има пре­димство пред другите цели.

В "Държавата" Платон пише, че справедливостта е присъща за об­щество, което е така изградено, че е осигурено общото благо, а не благото на отделни групи хора. По аналогичен начин Платон дефинира и справедливите закони - "определени от разума" и устано­вени в името на общото благо на цялата държава, а не на ограниче­на група.Това, което протиоречи на общото благо, което нанася вреда на общността, нарушава интересите на полиса, е несправедливо.Платон конструира идеалната държава, като изхожда от съ­ответствието, което по негово мнение съществува между кос­моса, държавата и човека. Съществува сходство между видовете държавни уредби и типовете хора. На трите части на човешката душа - разумна, яростна и въжделееща, отговарят трите начала на държавата - управници, войни и производители.

Справедливостта се заключаава в хармонията на тези три начала. В идеалната държава има съгласие между всички съсловия. Тази хармония произтича от обстоятелството, че; всеки гражданин трябва да бъде из ползуван само за онова дело, за което той по природа е годен.... Разглеждайки полиса като съвместно селище, обусловено от общите потребности, той стига до прозрението, че задоволяването на те зи потребности изисква разделение на труда. Политическият идеал на Платон предполага управление на знаещите, мъдрите, т.нар. софокрация. "Фи­лософите да бъдат царе или царете философи". Когато използува термина "философ", той има предвид човек, горд с притежаването на мъдростта, философ е "онзи, който обича .истината". Неговите за­дължения могат да се разделят на две основни групи, свързани с ос­новаването на държавата и с нейното запазване. Първото и най-важно задължение на философа цар е на основател на града и пръв законодател.

Управлението на философите и действията на справедливи закони са две взаимно свързани начала, на които се основава идеалната държава.В основата им лежи начало. .Според Платон идеалната държава може да получи две имена: 1) Когато между управляващите особено се отличава един мъж, на­чинът на управление се нарича царство (монархия); 2) Когато властта упражняват мнозина - аристокрация.Начинът на управление е един й същ вид. Защото дали повече хора или само един човек царува (управлява), стига да се ползуват от въз­питанието или знанието, нищо няма да се измени от заслужаващи­те уважение закони на държавата.

Съществуващите разновидности на държавата според Платон представляват отклонение от идеалната държава, нейна прогреси­раща деградация, изродени копия на формата или идеята за държава­та. В книга осма на "Държавата" тези видове държавни уредби са описани в следния ред: тимокрация (или тимархия), олигархия, демокрация и тирания. Той споменава и за "наследствената власт и наетите царски управи, а така също и някои други държавни уред­би", които "заемат някакво място между споменатите четири вида държавни управления и всеки би ги открил също така сред варвари­те, както и сред елините".Платон класифицира видовете държавни уредби според господ­ствуващата ценност, основното благо в държавата. Първата форма, в която се изражда идеалната държава, е тимокрацията (или тимархията). Тя стои най-близо до идеалната държава и в много отношения е сходна с нея. Платон я определя като държавна уредба, която е "смесена от зло и добро. Тимокрацията е "честолюбиво управление", което често води войни. А войната според Платон е "главен източник на частните и обществени беди, когато се води". Разстроена от войни и раздори, тимократичната държава бива сменена в резултат на натрупване на значителни богатства у частните лица. Богатството разруша­ва тимокрацията, и по-точно конфликтът между добродетелта и парите. Преходът към олигархията е завършен, когато богатите прокарат закон, който "освобождава от обществена служба всички онези, чиито средства не са достатъчни за определената сума

Олигархията е държавна уредба, която зависи от имуществена­та оценка на хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението. Достъп до институциите на властта имат само онези граждани, които разполагат с опреде­лен имуществен ценз. Олигархията е "управление, изпълнено с много злини".Основното благо на олигархията е богатството. Злоупотребата с основното благо (богатството), ненаситната жажда към това благо и пренебрегването на другите блага водят до погубването на тази държавна уредба. Демокрацията възниква, "Когато бедните победят и едни от хо­рата на другите партии избиват, други изгонват, а на останалите предават равни права на власт и управление. Обикновено висшите държавни длъжности се раздават чрез ... жребий".

Демокрацията е приятна и разнообразна държавна уредба, но без необходимото компетентно управление. Основното благо на демокрацията е свободата, но неограничената свобода, според Платон води до гибелта на демокрацията. Демократичният човек е описан като хамелеон на човешкото общество, той е прекрасен и хитър, по описанието на Платон.

За Платон най – голямото зло за държавата е тиранията. Тираните управляват извън законите. Тиранията е израз на сурова и жестока форма на управление. При тиранията властта е самоцел и тирана управлява против желанието на народа. Платон разглежда промените и смяната на различните държавни уредби като кръговрат в рамките на определен цикъл.


МАКИАВЕЛИ

Николо Макиавели (1463-1527 г.) е основател на новата политическа наука през епохата на Възраждането. Н. Макиавели е бил държавник, поли­тически мислител, историк, поет, военен писател. "Владетелят" е написана с цел да задоволи един щедър покровител. В продължение на векове тази малка книга е била своеобразна "политичска библия" за владетели и държавници. "Владетелят" прави Макиавели известен, но му спечелва и много врагове. Политическите възгледи на Макиавели са свързващо звено между античната и съвременната политическа наука. Той е първият велик съвременен политически мислител; първият учен на новата политическа наука и неин създател. Макиавели съставя първото и най-голямо ръководство върху политическата наука, формулира принци­пите и правилата на "политическата техника като научно оръдие" на успеха в политиката. Той възстановява метода на Аристотел и развива политологията върху основата на историческия опит и соб­ствените си наблюдения, като разглежда държавата с човешки очи и извежда нейните закони от разума и опита, а не от теологията.

Макиавели разбира политологията и като опитна наука, Като наука, която се основана на изучаването на опита. Той превръща по­литиката от сбор на абстрактни идеи и понятия в наука и изкуство, опрени върху историческите факти и политическите разбирания на човека и основните стимули на неговата практическа дейност. В основата на политическото поведение според Макиавели сто­ят интересът (ползата) и силата. Върху ос­новата на познанието на действителността трябва да се извеждат политическите принципи и в съответствие с тях да се твори политическата история. Според Макиавели основните и най-важни принципи на полити­ческата наука са: 1) човешките способности създават историята; 2) интересите и страстите могат да се променят по външен вид, но не и законът на историята; 3) макар че някои народи напредват, а други отпадат, приносите на всички се запазват.Той заменя средновековното разбиране за божествената предопределеност с идеята за взаи­моотношението между обективната историческа необходимост, която той нарича съдба, и активната роля в историческия процес на свободната воля на индивида.

В духа на хуманистичните традиции на Възраждането, на вярата в силите на човека Макиавели смята, че не всичко в човещките дела се направлява от съдбата. Човешката свободна воля не е мъртва. Съдбата има дял "върху половината от делата ни и че другата по­ловина, или приблизително толкова, управляваме ние".Човек е свързан с определени обстоятелства, с които е принуден да съобразява своите постъпки. Но той не е пасивна фигура. За­това наред със съдбата Макиавели счита за втора движеща сила на политиката личната енергия, която се проявява като сила, доб­лест, предприемчивост на индивида.

В историята на политологията Макиавели е първият мислител,
който се издига до такова понятие за държавата, което е близо до
съвременното схващане. Той разглежда държавата като цялостна
национална властническа организация, одухотворена от закона
и правото. Макиавели обосновава идеята за светската национална
държава и смята, че теокрацияга и градът държава нямат творческн потенциал.

Великият флорентинец описва църковните държави със студена ирония. във "Владетелят" той се осмелява да напише: "тъй като те са ръководени от една висша сила, непостижима за човешкия разум, аз няма да говоря за тях; защото те се издигат и се поддържат от бога и за обикновения човек би било дръзко и самонадеяно да разсъж­дава за тях".В Края на XV и в началото на XVI в. почти целият италиански народ вярва в църквата като единствена политическа сила и се прекланя пред идеята за империята като символ на римското на­следство и единството на християнския свят (общество). Другият мит, който е жив за много съвременници на Макиавели заедно с теокрацията и империята е суверенният град държава. Макиавели обича своето малко отечество Флоренция, знаейки, че свободните италиански градоведържави са "спомен, скътан в сърцето". Той знае, че тяхната републиканска власт е преминала почти навсякъде в ръцете на няколко влиятелни семейства, които по-късно трябва да станат господари. Макиавели се стреми да освободи политическия живот от мъртвата идея за световна империя и да пред­стави пред своите съотечественици живата действителност. Не­говата голяма мечта е обединяването на всички италианци в една национална държава, която да се крепи не толкова на силата, колкото на моралното съзнание за нейната необходимост. За него държа­вата е народът, нацията.

Макиавели въвежда едно от ключовите понятия на политологията на новото време -stato (държава". Важен конститутивен елемент на държавата е властта. .Поня­тието власт като елемент на държавната организация е едно от изходните понятия на различните учения за държавата, властта е такъв елемент не в нейната брутална даденост, а в нейната правна и обществена одухотвореност. Властта само тогава е истински държавна власт, Когато се крепи върху правото, върху закона и чрез тях служи на личната и обществената свобода, “гладът и нуждата правят хората изобретателни, а законите- добри".

Макиавели продължава древногръцката и римската традиция в изследването и класификацията на видовете (формите) държавно управление. Той се придържа към авторите, които обособяват шест вида държавно управление. Три от тях - монархия, аристо­крация и демокрация (народно управление), са правилни ("добри са­ми по себе си"), но така лесно се поддават на опорочаване, че и те стават опасни. Монархията (самодържавието) лесно се изражда в тирания, аристокрацията - в олигархия, а демокрацията без затруд­нения се обръща в анархия. Обобщението, което прави Макиавели, е че "всички споменати форми са пагубни: трите добри - поради тях­ната краткотрайност, а другите три - заради вродената им пороч­ност". Поради това именно мъдрите законодатели са избягвали всяка от тях поотделно и са избирали такава форма на управление, в която се съдържат елементи от монархията, аристокрацията и демокрацията, което прави държавата по-здрава и по-устойчива. Установяването на всяка форма на управление е резултат на оп­ределено съотношение на силите, които участвуват в борбата за власт. Политическият идеал на Макиавели е Римската република в пе­риода след установяването на знаменитите писани римски закони и институцията на народните трибуни. В нея той вижда въ­плъщението на смесената държава, при която има определено равновесие между властите, поради което се "създала една съвършена република". В Римската република Макиавели вижда въплъщение на идеята за силната дързкава, умееща да съхрани вътрешния ред и да разпространи влиянието си върху други народи. Републиката е най-добрата форма на управление, тъй като прави всеки отговорен за съдбата на държавата. Макиавели отделя голямо внимание на психологическите фактори в политиката.

Във "Владетелят" Макиавели излага идеята за политическия ус­пех, формулира принципите и правилата на политическата техника като научно оръдие за успеха в политиката. Във "Владетелят" Ма­киавели разсъждава за правилата на политиката не през призмата на справедливостта и морала. Това дава основания на критиците на Макиавели да въведат термина "макиавелизъм" - в смисъл на неморалност в политиката. Мислите, развити във "Владетелят", са изобличение на тогаваш­ната политическа действителност. Истинският фон са политическите нрави и борби през епохата на Възраждането, но кой би дръз­нал да обвини цяла една епоха.

ХОБС

В политическата философия на Томас Хобс (1588-1679 г.) се отра­зява противоречиво духът на Английската революция. Възгледи­те на Хобс оказват голямо влияние върху европейската политическа мисъл на новото време. А трудът му "Левитиан, или материя, форма и власт на църковната и гражданската държава" се смята за първото систематично изложение на новите либералнополитичеси идеи. Хобс пише основните .си съчинения през време на емиграцията във франция. Водещо място сред тях заема трилогията "Основи на философията": първа част "За тялото" (1655), втора част "За гражданите (1658), трета част "За човека" (1642). По време на реставрацията най-важното му политическо съчи­нение "Левиатан" е инкриминирано. На Хобс е забранено да публику-ва. Постоянно бива обвиняван в атеизъм.

Обикновено в западната литература се изтъква значимостта на възгледите на Хобс за обществото и политиката. Неговите собствени философски идеи се свеждат до опростени механистично-материалистични тези. философията му остава в сянката на Бейкън и Лок;. Но политическата теория на Хобс не може да се разбере правилно без общофилософските му идеи. без посочените философски съчинения не биха могли да бъдат обосновани политическите идеи на "Левиатан". Става дума за такива общофилософски и теоретикопознавателни идеи, като поставянето на човешкия разум в основата на социалния прогрес, разглеждането на знанието като обществена сила, на разума като критерий за свободата, а на философията - като предпоставка за "увеличаване на количеството на жизнените блага". За разлика от Бейкън при Хобс на преден план стои научното обяснение на обществото (Като средство за разкриване на причи­ните за гражданските войни и постигането на мир). Той поставя философията в служба на най-болния по това време въпрос - преодо­ляването на последствията от гражданската война.

В основата на своите политически възгледи Хобс поставя принципите на човешкия разум. Не божественият разум, нито пре­допределените природни различия между хората, а тяхното универ­сално качество да познават света и да действуват разумно стоят в основата на създаването на държавното управление. Да се делят хората на господари и слуги според различните умствени способнос­ти, заявява той, противоречи на разума и опита. Според логикката на Хобс и в това отношение природата е създала хората равни. По повод на свободата като естествено със­тояние той сочи, че всички хора по своята природа са свободни. Хобс е първият политически мислител на новото време, който дава сравнително ярък израз на тези основни теоретични постановки на Просвещението.

Хобс развива новаторски идеи за възникването и функциите на държавата. Той критикува тезата за нейния божествен. Неговата теория носи силното идеологическо въздействие на гражданската война. Докато хората съществуват без обща власт, която да ги респектира, подчертава Хобс, те се намират в състояние на "Война на всеки срещу всички". Силата и измамата са главни добродетели на войната. При господството на естественото право всеки е свободен да прави всичко, в т. ч. и да убива, за да защити себе си и имуществото си. Без власт и закони не може да се говори за справедливост и собственост. Когато хората се споразу­меят да живеят в мир, което не може да стане по друг начин освен чрез създаване на държавна власт, никой не бива да запазва за себе си каквото и да е право, което някой друг не би искал да запази за себе си.

Още Хобс развива идеята, че държавата е доброволно съгласие на хората да се откажат от определени права и свободи на своето естествено състояние, като ги предадат на една върховна дързкавна "власт, която даизразява и защитава общите интереси. Той набляга на няколко момента в тази идея. фактът, че хората сами, на база­та на разумно споразумение, създават държавата , сам по себе си вече е предизвикателство за неговото време. По-важни са след­ните няколко аспекта:



Първо, трябва да се отбележи многократното повторение на максимата, че в естествено състояние хората се намират във "война на всеки срещу всички" и се ръководят от максимата "човек за човека е вълк". Тази идея е отзвук не само на гражданската война в Англия, но и на природата на зараждащото се ново гражданско об­щество, на дивите нрави от периода на първоначалното натрупване на капитали. Второ, за да се избегне състоянието на вечна война на всеки срещу всеки, Хобс иска силна държавна власт. Навсякъде Хобс се обявява за респектираща държавна власт, която да защитава не само живота, но и собстве­ността на хората. Трето, договарянето на хората за създаване на държава в полити­ческата философия на Хобс става на базата на собствена воля и разум. Хора­та, по-точно тяхната воля, разум и съзнание са субект на държавата. Четвърто, след разумното договаряне за учредяване на държавата основен фактор на по-нататъшното развитие става държавната власт, волята и разумът на държавния суверен (отделна лич­ност или събрание); оттук нататък всичко зависи от "Великия Левиатан".

Хобс пръв поставя въпроса за правата и свободите на поданици­те на държавата. Вярно е, че при него техните граници все още са силно ограничени. Освен в "естествено състояние", т.е. преди да се създаде чрез съ­глашение държавата и върху нея да се прехвърли голяма част от правата, те са свободни и в рамките на държавата там, където отношенията им не са регламентирани от волята на суверена и закона. Едновременно с това той прокарва идеята, че свободата и необходимостта.

Законът не противоречи, а изразява разума. Това означава, че ограниченията на "естествените" свободи не са абсолютно отрицание на правата на хората вътре в държавата. Дори когато се отказват от свободата за сметка на държавната власт, гражданите правят това по своя собствена воля и в името на общия интерес. Основният закон на човешките взаимоотношения гласи: "Не прави на другите това, което считаш за неразумно по отношение на себе си от страна на другите". И в това отношение Хобс е пионер на либералнополитическата мисъл.

Но тъкмо тук се проявяват неговата противоречивост и половинчатост. Хобс е принуден да маскира идеологически своите либерални политически идеи, в т.ч. и с противоположни на либерализма заключения и констатации Често Хобс твърди, че суверенът има право да прави всичко по отношение на своите поданици; че той действува справедливо, дори когато наказва своите поданици. Суверенът никога и при никакви обстоятелства не може да бъде несправедлив. Поданиците винаги и при всички случаи трябва да се подчиняват на неговата воля; те нямат право да се съпротивляват и бунтуват, дори когато считат, че той постъпва несправедливо. Нещо повече, суверенът няма право да снема от себе си пълномощията на върховната власт или да лишава от тях своите наследници. В това отношение народът наистина се оказва напълно безправен.

На фона на бушуващата гражданска война и на необходимостта от излизане от хаоса й изграждане на силна държавна власт за защита на новите отношения на собственост Хобс доста успешно се опитва да обоснове това положение в духа на рационалистичните идеи. Като изхожда от зараждащата се "договорна теория" за произхода на държавата, той счита, че всеки бунт е противоправен, тъй като противоречи на предварителното съглашение да се предадат пълномощията на суверена. Понеже всички се съгласяват да прехвърлят своите собствени права на суверена и го упълномощават да действува по свое усмотрение в защита на общите интереси, всеки, който се обяви срещу суверена, се обявява срещу своята собствена първоначална воля. Всеки бунт срещу суверена е отказ от първоначално поетото договорно задължение. Суверенът не може да бъде обвиняван в несправедливост, тъй като това би означавало да обвиниш в несправедливост себе си. Всеки е отговорен за действията на суверена; той не може да бъде неспра­ведлив, защото никой не може да бъде несправедлив към себе си. Не­допустимо е да се наказва суверенът особено със смърт. Това е тежко престъпление срещу държавата, разрушаване на държавната власт, връщане отново към състоянието на "война на всеки срещу всички в почти всички анализи на "Левиатан" се обосновават възможностите на монархията като силна държавна власт; тя е предпочитаната форма на държавно управление в сравнение с аристокрацията и демокрацията.

Когато анализира предимствата и опасностите за монархията, Хобс дава предимство на монархията. Една от главните опасности за държавата той вижда в делимостта на върховната власт. Тя е неделима и за това най-добре подхожда монархията. Такава е логиката на Хобс. В това отношение неговите разсъждения отново са противо­речиви. От една страна, той защитава върховенството на законодателнагаа власткато най-адекватен изразител на общата воля на народа. Именно доколкото изразява общата воля, законодателната власт е върховна. Затова издаваните от нея закони не противоречат на ра­зума и не могат да се отменят от никой друг. Тълкуването на законите също не може да става произволно; такова право има само то­зи, който ги издава - суверенът или упълномощено от него лице или орган.

В тези и в други случаи Хобс се доближава до идеята за разделе­нието на властите. Страхът от гражданската война и политическия хаос, от една страна, и опитите за идеологическо приспособяване, от друга, обясняват неговите силни тежнения към монархията, която пряко или косвено обединява законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Той се обявява про­тив онези, които считат, че цялата върховна власт трябва да бъде съсредоточена в парламента и че над него не бива да стои никой. Не може, твърди Хобс, единствено парламентът да има контрол над обичайното право. Това е така, само когато върховната власт е съсредоточена в негови ръце. Хобс приема контрол над законодателния орган - парламента (естествено от страна на монарха). Но в такъв случай не може да се говори за независимост на законодателната власт. А контролът над контрола на парламента означава контрол и над изпълнителната, и над съдебната власт. По този начин монархът "опосредствува" трите власти и следователно е трудно да се говори за тяхната истинска независимост и самостоятелност. Хобс счита, че суверенът (монархът) не е подвластен на гражданските закони и е отговорен (за своите действия) само пред Бо­га. Според него, макар че властта на монарха не идва от Бога (а от разумния договор на хората), той е отговорен само пред него (и та­зи отговорност е само морална). От една страна, Хобс за пръв път обоснова­ва идеята за основния закон (Конституцията), който определя правилата за устройството и дейността на държавата, на държавните органи и поданиците и от друга страна, поставя монарха над то­зи закон.


ЛОК

Джон Лок (1632-1707) е един от най-видните представители на европейското и английското Просвещение. Без неговите идеи политическият либерализъм е не­мислим. В своите съчинения той отхвърля тази системата уп­равление в полза на една либерално-демократична политика.. Двете негови големи произведения: "Опит върху човешкия разум" и "Два трактата за държавното управление". В основата на социалнополитическите възгледи на Лок стоят неговите философски идеи. Във философията и теорията на познание­то той продължава линията на английския емпиризъм на Бейкън

Политическите възгледи иа Лок силно повлияват от него европейска политическа традиция. Отказът от схоластичните и абстрактните постулати, от "вродените принципи" и приемането на опита за единствен източник на позна­нието определят конкретноемпиричната наситеност и контролируемост на неговите политически идеи. На тази философска, теоретико-познавателна база Лок изключва и схоластични, догматич­ни, абсолютистични, свещени, неподлежащи на конкретна емпирич­на проверка политически принципи на управление. Либерализмът, хуманизмът, хармонизирането на личните интереси с общото благо чрез експлицитно съглашение като основни политически идеи са пряко свързани с посочената линия на рационалистичното Просве­щение, и то още в най-ранния му английски стадий. Доминиращата роля на идеята за правото на мнозинството над правото на малцинството в политическите и в правни­те възгледи на Лок също кореспондира с тази философска предпос­тавка. Лок подлага на остра критика средновековно-патриархалните концепции за божествения произход на абсолютната мо­нархична власт.

Лок изгражда разбиранията си за държавното управление и за по-литическото общество на базата на изходното разграничение между двете основни състояния, в които хората живеят, Става дума за т.нар. "естествено състояние", преди хората да се договорят да живеят в държава и да станат нейни "граждани". Макар че от от­делни текстове става ясно, че Лок допуска естественото състоя­ние не само като теоретична възможност, но и като реалностЛок просто заявява, че голяма част от хората немогат продължително време да останат в .естествено състояние, без да се обединят в политическа общност.

По-важни в случая са характеристиките на отношението на държавата и т.нар. естественото състояние. В този контекст Лок извежда основните елементи на държавата и нейните форми, функции и задачи. Според него в своето естествено състояние хората не могат да защитят ефективно живота, свободата и собствеността си. В естественото състояние липсват трите ос­новни лоста, с чиято помощ държавата защитава ефективно лич­ността и собствеността: 1)общоприет и признат закон, 2)знаещ и безпристрастен съдия и 3)сила, която осигурява прилагането на законите и наказва техните нарушители. В естествено състояние според Лок всеки сам си е и законодател, и съдия, източник на сила за прилагане на "природния закон". Това заплашва както личността, така и нейната собственост.

Именно поради това хората доброволно се отказват от естест­вената свобода и равенство и ограничават своите природни права, като предават част от тях на външни сили. Но в крайна сметка всеки праби това в името на своята свобода и собственост. В анализа на Лок доминират либералният и ху­манистичен дух. От една страна, се постулира природното (естес­твено) право на хората, от друга, обаче се допуска ограничаването на тези права. На трето място, това става единствено в името на запазването на правата и свободите на хората.

Либерализмът и демократизмът като основни политически ценности пронизват цялата политология на Лок. Свободата, права­та и собствеността на отделния гражданин трябва да се съгласу­ват с волята на мнозинството. Отделните граждани доброволно постигат съглашение за защита на интересите на всички, без това да накърнява личните интереси и права.

В неговите разбирания държавата е немисли­ма без експлицитно съглашение на гражданите. Нещо повече, държавата е продукт на една такава едва ли не съзнателна конвенция на гражданите в името на определени общи цели. Това е важна предпоставка за новите идеи на демократизма и хуманизма в политиката на правото, против абсолютизма и религиозната догматика на Средновековието, които извеждат държавата не от земните и ре­алните отношения на хората, още по-малко от техните съзнател­ни конвенции и съглашения, а от недосегаемата и абсолютна воля на Бога. На трето място, "договорното" ("Конвенционалното") начало при Лок е тясно свързано с "правото на мнозинството" като основен постулат на всяка, в т.ч. и на съвременната политическа демокрация. Това е валидно за времето на Лок, когато най-висшият идеал е бил свързан с конституционната монархия. Интересни и нови мисли Лок развива и при анализа на формите на държавното управление и разделението между различните власти. Много от тях звучат твърде актуално с оглед дори на се­гашното развитие. С много и убедителни аргументи Лок обосновава върховенство; на законодателната по отношение на изпълнителната власт въпреки че приема конституционната монархия като най-добра форма на управление и на тази база отхвърля не само абсолютната монархия, но и либералнорепубликанските идеи. Особено актуални са неговите идеи за това, че никой не може да пречи на свикването и работата на законодателния орган , че никой освен законодателния орган не може да из­дава закони; че народът не бива да се подчинява на укази и други им­провизирани решения, вместо на закони, създавани от специално упълномощени от него предстакители.

Лок твърди, че правото на собственост стои над всичко, и че никой, в т.ч. и върховната власт, не може да пре­стъпи това право и ако постъпи по този начин, тя излиза извън законите и народът има право да създаде нов избирателен орган

Специално внимание заслужава основният мотив на Лок в Обосно­ваването на целите и функциите на държавното управление - защи­тата на правата и свободите на гражданите, от една страна, и собствеността, от друга. вече беше посочено, че неговата концепция за правата и свободите на гражданите заляга в основните документи на френската и Американската революция и възникналото след това гражданско общество. Що се отнася до собстве­ността като основен определител на ефективността на демокра­тичността на държавното управление, за пръв път Лок изразява от правно-политическа гледна точка новите капиталистически от­ношения

Една друга идея на Лок, която е пред­
мет на противоречиви тълкувания в историята на политическата
мисъл. Става дума за правото на народа да използува сила срещу
властта, когато тя потъпква със сила неговите собствени пра­
ва. В този дух той обосновава правото на народа
за въстание. Вярно е, че Лок е далече от революционните идеи; не
споделя революоционно-републиканските програми на своето време.
Но независимо от това той признава и ревностно защитава право­
то на народа със сила да се опълчи срещу онези, Които са узурпирали
властта.

В заключение трябва да се посочи, че трите основни проблема на политическата философия на Лок са: ограничаването на политичес­ката власт (ограничена от правата на индивидите, от разделение­то на властите), правото на собственост и религиозната толеран­тност.



МОНТЕСКЬО

Шарл Луи дьо Секонда, известен още като барон дьо ла Бред и барон дьо Монтескьо (1689-1755 г.), е един от основоположниците на могъщото рационалиетично движение в областта на културата и духовния живот през XVIII в . оказва огромно влияние в полза на свободните институции преди френската революция, а по-късно за създаването на първите писани конститу­ции и новата френска и североамериканска държавна уредба. В съ­щото време той е смятан за най-значителния предшественик на со­циологията, за откривател на анализа на идеалните типове, за баща на съвременната историография, за учен, обяснил правните и политическите институции в съотношение със социалните системи, в които те функционират, а с понятието "общ дух на обществото" е предусетил съвременната културна антропология. През 1716 г. написва дисертация за политиката на римляните относно религията. През 1721 г. публикува В Амстердам "Персийски писма", които го правят известен. Това малко произведение е забележител­но и по форма, и по съдържание - едновременно роман в писма и фри­волен политически памфлет.

През август 1731 г. Монтескъо започва работа върху големия труд на своя живот: "За духа на законите". То­зи труд, посветен на същността на законите и отношенията меж­ду тях. Обстоятелствата го принуждават да напише в отговор на критиките - "Защита на духа на законите", публикувана през 1750 г. В "За духа на законите" Монтескьо отделя значително място на политическата наука. В историята на политологичната и прктичната мисъл Монтескъо се смята за създател на цялостно учение за разделение на Властите. Учението на Монтескъо за разделението на Властите съдържа две основни начала: Първо, той обособява три власти: законодател­на, изпълнителна и съдебна, които трябва да бъдат независими. "Второ, за да не се изроди независимостта на една от тях в произвол, за да няма възможност за злоупотреба с властта, е необходима такава обществена уредба, че една власт да възпира другатачт.е. аа има баланс на властите. Според Монтескьо историческият опит показва, че всеки човек е склонен към злоупотреба с властта. Ако властите са обединени, полето на произвол се открива. Те трябва да бъдат разпределени между различни институции. Ако за­конодателната и изпълнителната власт са съсредоточени "в едно лице или институция, свобода не може да има. Но също така свобо­да не може да има, ако съдебната власт не е отделена от законода­телната и изпълнителната; ако тя е съединена със законодателна­та. Животът и свободата на гражданите ще се окажат във власт­та на произвола, защото съдията ще бъде законодателят; ако тя е съединена с изпълнителната власт, съдията би могъл да има силата на угнетител.

Разделението на властите е необходимо условие за спазването на| политическата свобода. Монтескьо дава различни определения на това понятие, политическата свобода не се състои в това да пра­виш каквото си искаш, тя е правото да вършиш всичко което зако­ните позволяват; Според Монтескьо законодателната в власт би трябвало да принадлежи на целия народ но понеже в големите държави това е невъзможножно, а в малките е свързано с много трудности, необходимо е народът чрез свои представители да прави това. Той вижда голя­мото предимство на представителите в обстоятелството, че те са способни да обсъждат делата, докато народът не е годен за то­ва, което е една от големите слабости на демокрацията. Представителното събрание трябва да създава закони и да наблюдава законите, които е създало да се изпълняват. В това отношение е необходим парламентарен контрол над изпълнителната власт. Изпълнителната власт от своя страна трябва да бъде съсредо­точена в монарха, защото тя изисква бързи решения и бързи действия. Политическият иреал на Монтескьо е конституционната монархия и конкретно английската конституционна монархия. Що се отнася до съдебната власт, Монтескъо смята, че от три­те власти "съдебната в известен смисъл въобще не е власт".

Монтескьо обосновава понятието "основен дух на дьржавата". Много неща управляват хората: климата, религията, законите, пос­тановленията на правителството, примерите от историята, традициите, маниерите, в резултат на което се формира един основен дух. Законите зависят и трябва да зависят, от този основен дух. При един цивилизован народ добрата конституция ще може да поправи някои естествени недостатъци, дължащи се на влиянието на климата. Според неговата теория за климатите (материална социология) климатът въздействува върху темперамента на народите, а от там върху законите. Вторият аспет на неговата теория за климатите е, че характерът на почвата, природна или не, също въздействува върху законите.

Според Монтескьо каквато и да е формата на една държава тя винаги има: територия, три власти - законодателна, изпълнителна и съдебна, граждани, подчинени чрез законите, финанси. Монтескъо обособява три основни политически режима: република. монапхия и деспотия. Всеки от тези режими е продукт на определени икономически, социални, географски и демографски условия.

Републиката е режим, при който целият народ или част от него имат суверенната власт; монархията е режим, при който суверен­ната власт е съсредоточена в едно лице, но се управлява според оп­ределени и установени закони; и накрая деспотизмът е режим, при който върховната власт е съсредоточена също в едно лице, но то управлява без закони и правила, по произволен начин.

Монтескьо въвежда понятието "принцип иа управление", под което разбира това, което заставя държавата да действува, страстите, които я движат. Движещ принцип на деспотията е страхът. ТоВа е държава, В която господствува произволът. В нея няма закони, но дори и да съ­ществуват, те не биха имали реално значение, тъй като в деспоти­ята няма институти, които да гарантират тяхното спазване. Същността на деспотизма се заключава в неговия деструктивен характер. Монтескъо противопоставя на деспотичното управление кон­ституционното (във вид на монархия или република), при което всички отношения между управлявани и управляващи са опосредет-вувани от правото. Под монархия Монтескьо разбира ограничена от закона държавна власт от типа на английската конституционна монархия. Тя е уме­рено управление. Неин принцип е честта.

Републиката също се определя като умерено управление, в което се осъществява политическата свобода. Основен принцип на републиката е добродетелта. Това е държавно управление, основано на равенството, патриотизма, любовта и свободата.


РУСО

Политическата доктрина на Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) е по-радикална, отколкото на Монтескьо. Русо формулира като главни принципи на своята теория суверенитета на народа и политическото равенство, Русо подхожда към проблема от позициите на философ и моралист. Той показва, какво трябва да бъде справедливото общество, въвежда задължителни принципи и прави универсални изводи. Основното политологично произведение на Жан-ЖаК Русо "За обществения договор, или принципи на политическото право" е публикувано през 1762 г. По думите на автора този трактат пред­ставлява извлечение от едно по-обширно изследване върху политическите институции. Русо дообосновава и доразвива тази идея в своя "Общест­вен договор...", като я разглежда предимно върху антитезата есте­ствено състояние - гражданско състояние.

Първият проблем, който Русо поставя в своя труд, е проблемът общество и свобода. Човек по природа е свободен. "Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови. някой може да се смята за господар на другите. а сам е роб повече от тях." Народът е искал със създава­нето на държавната власт да защити свободата, а вместо това намерил робство. Несправедливият договор, при който силният зароб­ва слабия, трябва да се замени с нов, социален договор, който осигурява на всеки гражданин защита от общността и ще го облагодетелствува със свобода и равенство. Основният проблем, който об­щественият договор разрешава, е да се намери такава форма на асо­циация, "която да защитава и закриля с цялата обща сила личност­та и имота на всеки член на съдружието.

Гражданите се присъединяват към общественият договор, като чрез него предоставят всички свои праВа на общността Никой не може да бъде задължен да приеме този договор, но за тези, които го приемат, той е окончателен. Според Русо това доброволно отказване от права им оси­гурява равенство и свобода.

Същността на правомерното политическо устройство се състои в това човек, обединявайки се с други в общество, да запази свободата си.. Същността на този договор се свежда до следното: всеки човек "Влага в сьдружието своята личност и цялата си мощ под върхов­ното ръководство на общата воля". И по този начин ставаа неин участиик. Цялата власт преминава към суверена, образуван от участниците в съглашението. Следователно суверенитетът принадлежи на народа. Човек получава гражданска свобода и право на собственост върху своето владение. Ако естествената свобода е ограничена от силите на отделния индивид възникналата гражданска свобода е ограничена от общата воля на суверена. В резултат на това хората стават равни по силата на правото и съглашение­то, въпреки че могат да бъдат неравни по сила и по ум. Общата воля трябва да се изразява в един всеобщ закон, приложим за всички, а не към решения, засягащи отделни факти. Тя трябва да бъде продиктувана от грижата за об­
щия интерес. Единствено общата воля може да ръководи силите на
държавата в съответствие с крайната цел на нейното учредяване.-
общото благо. Защото, ако противоположността между частните
интереси е наложила създаването на обществото, единствено съ­
гласието на същите тези интереси е могло да го напраби възможно.
Именно общото в тези различни интереси образува социалната
връзка. Общата воля е справедлива и винаги права, тъй като има за цел общия интерес; при все това тя може да не е разумна. За да има действителен израз на общата воля, много важно е в държавата да няма частични сдружения и всеки гражданин да изказва собственото си мнение

Суверенитетът не е нищо друго освен упражняване на общата воля. Той е неотчуждаем и неделим. Властта може да се предава, но не и волята. Общата воля), когато бъде изявена, е акт на суверенитет и има силата на закон. Единствено "общата воля" има право да въвежда и отменя закони; тя трябва да се изразява пряко. Суверенитетът като упражняване на общата во­ля може да се представя само от себе си и следователно в момента, когато народът делегира своите права на представители, той вече не е свободен. Всеки закон, облагодетелствуващ частни интереси, е деспоти­чен. Главната задача на законодателството според Русо се е да оси­гури щастие и блага за всички граждани, тяхната свобода и равен­ство.

Русо изхожда от предпоставката, че свободата не може да бъде действителна без известно равенство и че прекомерното неравен­ство в имуществата може да превърне политическите права и сво­боди в илюзия. Русо се обявява против прекомерното имуществено неравенство и вижда една от главните цели на доброто законодателство в изда­ването на закони против разкоша, както и на закони, насочени към премахването на големите имуществени различия.

Русо различава в държавата законодателна и изпълнителна власт. За него суверенът е синоним на законодателната власт, а правителството е синоним на изпълнителната власт. Суверенът няма друга сила освен законодателната власт, той действува само чрез закони. Законодателната власт принадлежи на народа и може да принадлежи само на него. Но законодателната власт има нуда от друга власт, Която из­пълнява, тоест свежда закона до отделни актове. Изпълнителната власт не може да принадлежи на общността като законодател или суверен, защото тя се изразява само в частни актове. Необходимо е следователно обществената сила да има собствен изпълнител, който да я обединява и я поставя в действие в зависимост от насо-ките на общата вол. Русо определя изпълнителната власт като силата, приложена към закона, а правителството като междинно тяло, посредничещо между отделните поданици и законодателя за техните постоянни връзки, тяло, натоварено с изпълнението на законите и поддържането на свободата - както гражданската, таа и политическата. Според Русо законодателната власт е волята на държавата, а из­пълнителната власт - нейната сила; законодателната власт е сър­цето на държавата, изпълнителната е нейният мозък, Които пос­тавя в движение всиччи части.



Русо дава свой отговор на въпроса за най-добрата форма на управ­ление. Според него всяка форма може да бъде най-добра при опреде­лени обстоятелства и най-лоша - при други. "За обществения договор..." на Жан-Жак Русо, първоначално малко известен, упражнява голямо влияние върху историята на политик ческите учения и върху приложната политика. Русо подкрепя теоре тически идеала за личната свобода, така скъпа за Монтескъо и Волтер, но той я подчинява на суверенитета на нацията, на политичес­кото равенство и дори на икономическото равенство.







База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница