За родословието на учителя петър дънов александър Периклиев Георгиев



страница1/7
Дата02.01.2018
Размер1.23 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7
ЗА РОДОСЛОВИЕТО НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

Александър Периклиев Георгиев
Летопис за възрожденците КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ и АТАНАС ГЕОРГИЕВ
За книгата и нейния автор

Летописът за българските възрожденци свещeник Константин Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи е написан в периода 1981-1985 г. Авторът проф. Алексан­дър Периклиев Георгиев е роден и израснал във Варна (1905-1988). Той бе изявен почитател и последовател на учението на Петър Дънов, с духовно име Беинса Дуно, който е син на свещеник Дъновски и внук по майчина линия на Атанас Георгиев-Чорбаджи.

Интересът на автора към живота и рода на Учителя Беинса Дуно е събуден не само от дълбокото му отношение към неговото духовно учение, но и от интереса му към историческите условия, обстоятелства, събития и личности, способствали за изграждането и опазването на народностен дух, национално и духовно съзнание на българския народ, преминал през най-големи изпитания в своето развитие. Обстоятелството, че родната му къща във Варна е граничела с двора на храм “Св. Архангел Михаил”, където в уединение завършва земния си път (1919 г.) бащата на Учителя свещеник Константин, също провокират интереса на автора към рода на Учителя. Образът на светия старец, изплувал често в спомените от детските му и младежки години, събужда у него желание да събере исторически сведения за живота му, посветен в служба на самоопределението и духовното пробуждане на поробения български народ. Като просветител и отвержен защитник на религиозната независимост, свещеник Константин се изявява при основаването на параклис към Руското консулство във Варна, където за първи път се провежда богослужение на църковнославянски език, във времето, когато цялото богослужение се изнася само на гръцки.

Събирайки данни и материали за бащата на Учителя, авторът установява колко голямо е било влиянието на възрожденеца Атанас Георгиев-Чорбаджи (дядо на Петър Дънов по майчина линия) върху Константин Дъновски, с когото той установява тясно сътрудничество още в младежките си години. Заедно те работят неотстъпно за организиране на български училища и за утвърждаването на българския език в социалното и духовното общуване във Варненска област, където гръцкото, турското и гагаузкото влияние са били особено силни. По-късно те се сродяват и Константин се оженва за Добра, дъщеря на Атанас Георгиев-Чорбаджи и майка на Петър Дънов.

Семейният дух за отстояване на национални и духовни ценности е повлиял върху формиране на мирогледа на Петър Дънов. Но в течение на своя жизнен път и духовно подвизаване той надминава националните рамки и придвижва далече напред своето виждане и философия за развитието на човечеството като едно цяло, макар и състоящо се от различни вероизповедания и народи.

Наследил от своите родители и деди силен просвещенски дух, Беинса Дуно през целия си живот се стреми да предаде дълбокото знание за същността на човека и пътищата за повдигане на неговото съзнание.

Словото, което се изявява чрез него, е отправено не само към българите. То придобива общочовешко значение и разкрива необходимостта от пробуждане на онова светло съзнание у хората, което е в състояние да опази и развие живота върху планетата Земя като част от вселен­ския организъм.

Изхождайки от принципите на приемствеността, ние вярваме, че предлаганият летопис, макар и публикуван 20 години след написването му, може да породи размисъл и вдъхновение у всеки човек със светли убеждения, познания, разбирания и желание да служи за изграждането на онова бъдещо човешко общество, в което хората ще живеят като братя и сестри на майката Земя и Небесния Творец.
Марта Александрова Георгиева

Ева Александрова Георгиева
Увод

Преживяното става история, когато бъде описано като печатна публикация, когато се възпее като епос, когато се включи в някои мемоари или се опише като хроника. Ахил става герой от Троянската война, след като Омир възпя неговите подвизи. Животът на Христа на земята ни е известен от Евангелията на четиримата апостоли. Световната литература е наводнена от мемоари, хроники, романизирани биографии и пр., в които героите са влезли в историята. Прави впечатление, че колкото е по-значителен духовният ръст на личността, обект на мемоари или хроники, толкова по-късно става нейното “откриване” за света. Така например никой от историците и хронистите, които са живели по времето на Христа, не споменават нищо за Него. Този пропуск на тогавашните историци става най-надеждният аргумент за оспорването на Христа като историческа личност.

Съставянето на летописа съвпадна с отпразнуването през 1981 г. на 1300-годишнината от основаването на българската държава.

С честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава, както и отпразнуването на 100-годишнината от освобождението на България от османско иго се възкресиха спомените за подвизите и приноса на много тачени и забравени българи възрожденци. Дадоха се по-пълни преценки за мястото, което трябва да заемат в пантеона на защитниците на народностната и верска­ свобода на българския народ. Въпреки старанието на нашите историографи, не винаги всичко може да бъде обхванато и публикувано.

В настоящия летопис са проследени последните родови звена на двама български възрожденци, които са дали своя принос в героичното минало на българския народ. Тук става дума за свещеник Константин А. Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи, които задружно се включват във възрожденските дела и до края на живота си остават верни на народа си. И двамата са действали във Варна и Варненско, където са били на почит и всеобща признателност. Тяхната обществена дейност е включена в няколко печатни издания и статии от вестниците. Рано или късно обаче историята повдига завесата на забвението и прави достояние на човечеството много отминали неща.

Без да имаме намерение да разглеждаме честването на Първата българска държава, ще си позволим волността да кажем нещо, което прави впечатление относно числото 1300.

При съпоставяне хронологията на историческите събития на българския народ, оказа се, че сборът на годините на свободното съществувание на България е точно толкова, колкото е сборът на годините на България под робство. Срещу 650 години свобода на българския народ, съответстват 650 години на робски гнет.
Свободно съществувание на българския народ:
Първа българска държава 681-1018 г. 337 години

Втора българска държава 1186 -1396 г. 210 години

Трета българска държава 1878-1981 г. 103 години

Всичко: 650 години


Робско иго:

Византийско робство 1018-1186 г. 168 години

Османско робство 1396-1878 г. 482 години

Всичко: 650 години

Тази геометрична разполовеност на времето, прекарано в будност и героично развитие, от една страна, и в робско вегетиране и неволя, от друга, ни навежда на мисълта, че юбилейната годишнина е уцелила един хармонично завършен и взаимно балансиран исторически цикъл от общото развитие на българския народ.

От друга страна, времето на свободно съществуване на Първата българска държава, спрямо Втората и спрямо Третата е приблизително в отношение 3:2:1 (337: 219: 103 години). По този въпрос за сега толкова.

Вниманието на съвременните възрожденски изследвания е насочено предимно към ония дейци, които са участвали в национално-освободителното революционно движение и подготовката на българския народ за въоръжено въстание срещу османските пороби­­те­ли. Такива бяха Георги Сава Раковски, Васил Лев­ски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Хаджи Димитър, Сте­фан Караджа, Панайот Хитов, Панайот Волов, Тодор Каб­­леш­ков, Филип Тотю и др. Не по-малка заслуга за нашето Освобождение обаче има и оная редица будни народни български синове, посветили своя живот за извоюване на верска независимост и църковна свобода. Към тази плеяда от светли имена ще отнесем Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Иларион Макариополски. Нямаме намерение да увелича­ваме броя на възрожденците, воювали на мирния фронт, но ще спрем вниманието си на двама от тях, които без да са забравени, са отминавани и недооценявани от нашето съвремие. Това са свещеник Константин А. Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи, които следва да се причислят към най-светлите личности на възрожденската ни история. Ореолът на делата им осветява изминатия от тях път и дава възможност да се оцени приносът им пред поколенията, както и просветителите-книжовници Петър Берон, Васил Априлов, Иван Богоров, Константин Фотинов, Петко Славейков, Сава Доброплодни, Райно Попович, Добри Чинтулов, Неофит Бозвели и др.

Изследването ще започне с проследяване живота и делото на Константин А. Дъновски. Вниманието е отправено към тях и поради един изключителен факт: единият е дядо, а другият – баща на Петър Дънов, една от най-светлите духовни личности на нашето време. Данните, които характеризират техния живот и дейност, са все още непълни. Пред прозорливия наблюдател обаче се очертават две одухотворени фигури, чиято дейност има своето естествено място всред плеядата български възрожденци.


Особености на Българското възраждане преди освобождението от турско иго

Нека да кажем няколко думи за социалната атмосфера на Българското възраждане от средата на миналия век и участието на Константин Дъновски в него.

Българското възраждане, в сравнение с възраждането на Средна и Западна Европа, закъснява с няколко века. Докато на Запад то води началото си още откъм XIV-XV век, у нас се приема, по понятни причини, че Възраждането започва едва през втората половина на XVIII век.

Като първа искра на Българското възраждане се смята годината 1762, когато Паисий Хилендарски завършва на­писването на своята “История славеноболгарская”, коя­то сам разнася из Българско, за да се чете и преписва. Предавана от ръка на ръка, тя се превръща в движеща сила, която повдига самочувствието на будните синове на нашия народ. Припомняйки им героичното му минало, тя става фактор за формирането на повишено национално съзнание и способства за преодоляването на комплекса за народностна малоценност у българите.

Българското възраждане представлява процес, чиято най-обща линия е сходна с процеса на възраждането в другите европейски страни. По своята същност обаче той се изразява в смяната на средновековния мироглед със съвременен. Неговата основна отлика от възраждането на Запада се състои в това, че при нас не става дума за възраждане на някакви класически форми на древността, а е спонтанен процес срещу натрапеното средновековно безправие спрямо българския народ и отхвърляне на наложеното му двойно робство – национално и верско. Възрожденската вълна сред народа постепенно се оформя в бунт срещу потъпкването на елементарните човешки права на цял един народ, който в миналото е заемал достойно място между европейските народи. Нашето Възраждане би могло да се характеризира като откриване на нацията, докато западноевропейското се характеризира с откриването на човешката личност.1 Ако ренесансовият западен хуманизъм поставя в центъра на човешкия мироглед личността и дава почва за развитие на някои индивидуалистични уклони, то основата на българската възрожденска идеология се състои в утвърждаването на народностното начало, изразило се в етническо единство и верска сплотеност.

Раздвиженото национално самочувствие в скоро време приема форма на едно спонтанно изявено негодувание срещу робската действителност. В кратко време разрастващият се протест на българския народ намира свои изразители, които го повеждат към революционно негодувание и въоръжено въстание. Различните форми на потисничество стават причина да се обособят два рево­лю­ционни подхода и да се създадат два фронта за борба. Единият е насочен срещу султанския деспотизъм и спахийско-феодалната система на Османската империя и се изразява във въоръжена борба под лозунга “Свобода или смърт”. Другият фронт приема формата на повсеместно негодувание срещу църковната асимилация от гръцката цариградска патриаршия. Вдъхновител и движеща сила на първия фронт става Георги Сава Раковски, който тласка българския народ към въоръжено въстание. Под негово въздействие, ръководство и организация се провеждат браилските четнически бунтове от 1841 г., дейността на формираната през 1862 г. Българска легия в Белград, четите на Филип Тотю и Панайот Хитов (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.), всеотдайната жертвеност на Левски (1873 г.), за да завършим с героичния подвиг на Христо Ботев (1876 г.).

Вторият фронт, на който воюва другата група български възрожденци, е публицистичното поприще на нашата патриотична интелигенция, изразяващо се в разобличаване на османските зверства срещу българската рая, от една страна, и борбата за отхвърляне на гръцката църковна асимилация, упражнявана от страна на цариградската патриаршия, от друга.

Първата официално изразена международна подкрепа на поробените християнски народи от Балканския полуостров, в това число и на българите, започва Кючук-Кайнарджайския мирен договор (1774 г.) в чл. 7 от който Османската империя признава на руския император пълно и действително опекунство над православните народи в пределите на Турция и по-специално признава правото на Русия да покровителства в църковно отношение християните във Влашко и Молдавско2, с тенденция това право да се разпростре и върху населението на българските земи. Такава интервенция на Русия по отношение на църковните въпроси на християнските народи е била призната много по-рано, още при съглашението на европейските държави с Турция от 1699 г. в Карловец, Австрия, без обаче да се е получила някаква практическа полза от това.

През XIX век по различни поводи Русия води редица войни срещу Турция. Това помрачава техните отношения и дава основание на турците да се опълчат срещу Русия и да поверят църковната опека на християнските народи на гръцката патриаршия в Цариград, със седалище в квартала “Фенер”, откъдето води прозвището си “Фенерско духовенство” и производното от това име фанариоти. По този начин върху християните на Балканския полуостров и в частност върху българите се учредява нова опека, този път фанариотска. С това се увеличава потискането на националното самочувствие у българите и се унижава тяхното лично достойнство. Независимо от всичко обаче българи, сърби, гърци, румънци търсят спасение от агарянското иго и от верската зависимост в лицето на Русия, която фигуративно назовават Дядо Иван.

Една историческа справка изяснява как се поражда у поробените българи надеждата, че освобождението им ще дойде от Русия. През 1550 г. московският княз Иван IV Василевич Грозни се застъпва пред турския падишах Сюлейман Страшни, заявявайки му, че той лично поема закрилата на православните калугери-славяни от Хилендарския манастир в Света гора. Научили се за това застъпничество, хилендарските монаси пращат през 1552 г. официална молба-грамота до своя руски закрилник, като го молят да се застъпи пред цариградската Порта, за да бъдат опростени дължимите данъци на манастира, надявайки се, че просбата им ще бъде чута.3

След покоряването на Казанското ханство от княз Иван IV Грозни (1552 г.) към земите на руската държава се прибавят и останките от бившите владения на волжкокамските българи.4 Това давало правото на победилия руски владетел да прибави към другите си титли и качеството си на “Княз болгарский”, като става дума за древната българска държава, просъществувала на Волга до XIII в. В замяна на тази чест хилендарските монаси, в знак на благодарност и родствена близост, при всяка църковна литургия добавят: “Дай, Господи, многогодишно здраве на благоверния и благочестив наш цар Иван.”5

Известният руски пътешественик и познавач на Близкия изток А. Н. Муравьов в своята книга “Сношенья Россьи с Востоком по делам церковньм” (1858 г.) пише: “През декември 1558 г. първият московски цар Иван IV Василевич Грозни дал две пътни грамоти (разрешителни) на старците от Рилския манастир за събиране на милостиня из Русия...”6

Това оказано благоволение на руския самодържец спрямо хилендарските и рилските монаси, както и спря­­мо българите изобщо, не остава незабелязано от поробеното славянско население на полуострова, у което се разпалва вярата им за освободителна братска помощ от “Московията”. Оттогава Дядо Иван става нарицателното име на очаквания освободител в продължение на цели три века. На руската помощ разчитат не само българите. На нея възлагат надежди и всички поробени балкански народи. По този повод един венециански дипломат през 1576 г. пише, че българи, сърби, гърци гинат под османско робство и очакват своята свобода чрез активната намеса на руснаците7.

За това, че освобождението ни ще дойде от Русия, се търси потвърждение къде ли не. Находчиви българи намират, че това е било подсказано и в “Откровението” на Йоан, както и на други места. Освобождението, се казвало там, ще дойде от “русото племе”, т.е. от Русия и те всеотдайно му вярват.

Тази дълбока увереност не е пропуснал да изтъкне и нашият народен поет Иван Вазов, който в “Под игото” описва фанатичната вяра на Мичо Бейзадето в близката свобода, защото това се четяло в нагласеното буквосъчетание на цифрите 1876 – годината на Априлското въстание, която, изписана със старобългарски буквени знаци, се изговаря: “Турция ке падне”(I).

Естествен център на борбата от втората група възрожденци за отхвърляне на гръцката църковна асими­лация става Цариград, начело на който застава Иларион Макариополски.


Жизненият път и дело на Константин Дъновски

Константин Дъновски се ориентира към втория възрожденски фронт, като отдава всичките си сили в борбата за отхвърляне на фанариотската черковна зависимост. Той има щастието да види реализацията на преследваната от него цел, като участва лично в ликвидацията на чуждата църковна зависимост и същевременно доживява до освобождението на България. Без да скръсти ръце, неговият неспокоен дух след Освобождението се отправя към осъществяване на още по-високи общочовешки идеали – утвърждаване на месианската роля на славянството, на която кауза той остава верен до края на живота си.

Нямаме желание да изпреварваме нормалния ход на изложението и да правим предварителни оценки на дейността на Константин Дъновски, но безспорно е, че той е в челната фаланга на онези възрожденски дейци, които се борят за национална българска църква и народностна просвета.

Константин А. Дъновски е роден на 20 август 1830 г. в китното родопско село Устово, бившето село Селище, в семейството на патриотични родопски българи. Той е чедо на оная Родопа, която още от дълбока древност ражда личности като Орфей, чиито имена са свързани с неизтляващи легенди. Тези сказания за чедата на Родопа са живи в съзнанието на всеки родопчанин, изявени не само чрез техните вдъхновени песнопения и нравствено извисяване, но и във всеотдайната им жертвоготовност.

Историята на родопчани, под въздействието на която през хилядолетията се е формирал техният светоглед и бит, е колкото героична, толкова и наситена със самобитна духовна хуманност.

Прокопий Кесарийски, съвременник на римския император Юстиниан, свидетелства, че още през 549 г. целите тракийски планини – Родопите – са би­ли за­се­лени с будни и отзивчиви славянски племена.8 Кога славяните са навлезли в Родопите не може да се установи. Известно е обаче, че преселването на славяните в пределите на Родопската област е било посрещнато от местните тракийски племена с радост и те са били приети едва ли не като техни избавители. Говорейки за траките от Родопския край, които не са оказали никаква съпротива срещу нашествието на славяните, Иван Дуйчев пише: “Свободолюбивото планинско население, което в мина­лото така героично е отстоявало своята независимост срещу римските войски и се е бунтувало срещу Източната римска империя, сега е посрещнало новите нашественици – славяните – не като врагове, а като съюзници в борбата си против тях.”9

Интересни, макар и откъслечни, сведения за родовата организация, вярвания и социална надстройка на славя­ните, които населяват древна Родопа, ни дава същият автор Прокопий Кесарийски: “Тези народи, славяните, не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни въпроси. Също така е току-речи с всички други работи и това е установено за тях открай време. Те смятат, че само един Бог, създателят на мълнията, е единствен господар на всичко и нему се принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък вярват, че тя има някакво въздействие върху человеците... Пръснати далече един от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища... Те никак не са зли или коварни. Но дори и в простотата си спазват хунския нрав.”8

По-късно, през средните векове, като израз на свободолюбие и правдивост, родопските българи спонтанно изявяват симпатиите си и своята привързаност към богомилите. При царуването на цар Петър I (927-969 г.) в Родопите прониква и се разпространява широко богомилската ерес.8 Родопските богомили открито обви­нявали гръцкото и българското духовенство в поквара, извратеност и лицемерие, като мъжествено отстоявали нанасяните им удари не само от църковните отци, но и от гражданските власти.

През 1352 г. за първи път на Балканския полуостров стъпват османските завоеватели и постепенно го овладяват. През 1371 г. те обкръжават Родопите, но не могат лесно да покорят този естествено защитен обширен планински лабиринт, населен от храбреци, бра­нещи свободата си до себеотрицание. Десетки години родопското население дава неочаквано силен отпор на османските завоеватели.8
Социална и духовна атмосфера на Родопския край след поробването

Родопската област пада под властта на османците изцяло едва след Черменския бой, тридесет години след стъпването им на Балканския полуостров.

Населението на някогашното село Устово, родното място на Константин Дъновски, води началото си от принудително заселените там български първенци от Велико Търново, след падането на Второто българско царство под османско робство – пише Ст. Н. Шишков.10 За да предотвратят евентуални бунтове от страна на поробеното българско население, османците са изселвали принудително в отдалечени и затънтени краища на стра­ната най-будните и видни българи и техните семейства. Че сегашният квартал Устово, някогашното село Селище, е било образувано именно от такива преселници, сочи и неговото наименование. Обикновено наименованието селище се е давало на такива поселения, в които би­ла настанявана масово изселена рая от другаде. След окончателното падане на Второто българско царство през 1393 г. под османска власт такива изселвания на болярски семейства и по-будни българи от Велико Търново са били обикновено явление. По този повод южнославянският и румънски книжовник Григорий Цамблак в “Похвално слово за Патриарх Евтимий” пише: “...Варваринът (тур­ският военачалник, управляващ Търново) реши да пресели на изток людете – това изискваха и царските (султан­ските) повели – божият човек (Патриарх Евти­мий) да бъде изпратен на заточение.”11 По този начин усамотените планински кътове приемат в своите дебри най-будното българско население на полуострова. Това бил цветът на българската управляваща върхушка – боляри, двор­цови сановници, църковници, висши военни, изобщо дворцовият административен ръководен и духовен елит, чиито родови връзки се губят в тъмното робско минало.

Принудителното разселване в отдалечените и уединени места, както и забягването на преследвани българи в планински села се превръща в начин на консервация на най-надеждната част на българското племе, притаено далеч от очите на османските власти, съхранило се в безопасност в течение на столетия. При примитивен междуселищен транспорт и последвалата от това слаба народностна миграция, планинските селища закрилят през смутните години на робство будните български синове. Нямайки достатъчно орна земя за зе­меделие, те проявяват своята пробивна мощ в областта на за­наятите, битовата ръчна промишленост и народностна просвета. По този начин ятаганът в ръката на палача не само че не постига своята цел, но се превръща в носител на благодат за потиснатите народи. Със създаването на благоприятни условия за премахване на вековното робс­тво в неподозираните от никого планински селища лумват първите призиви за борба срещу угнетителите. Внуците и правнуците на разселените тук някогашни български първенци, прогонени от старите престолни центрове на поробена България, застават в първите редици на всенародното движение за свобода и верска независимост. И тук, както при много случаи, прозорливото око на историка може да проследи оная чудна “магия” на съдбата, която превръща незаслуженото поражение в триумфиращ апотеоз. Не напразно нашият епос тачи като свои закрилници дебрите на Родопа и дъбравите на Стария Балкан.

Вместо да бъдат обезвредени, тези будни и войнстващи за свободата си бивши търновски българи, дават удачни родови кръстовки с местните траки от Родопския край. Не ще бъде пресилено да кажем, че ако бихме могли да проследим далечната родословна нишка на родопските устовски фамилии, от които произхожда Константин Дъновски, вероятно бихме се натъкнали на такива кръвни родови връзки с някогашни търновски първенци и боляри от български произход, примесена с прадревната тракийска кръв на местните траки.

След настъпването на мрачните съдбовни дни на по­тисничество родопските български селища би­ват под­ло­жени на насилствено помохамеданчване. Този про­цес за родопчани е започнал още от първите години на завладяването на Родопската област от османците. С неби­вала бруталност то е продължило и през XV, XVI и­­ XVII век12. Една част от селата в бившата Ахъ-челебийска кааза (област), която включва Родопите, са могли да се запазят чисто християнски, други са приели мохамеданството изцяло, а трети са се огънали отчасти и са приели смесена физиономия. Едно от селата с най-чисто българско насе­ление, което макар и покорено, е запазило вярата си, е било с. Селище. То никога не е отстъпило пред напора на османските завоеватели13.

Обикновено онези родопски села, които са отстоя­вали верската си независимост докрай, са бивали опожаря­­вани, а населението им избивано или принуждавано да търси спасение чрез бягство. Такава била съдбата и на с. Селище, което било запалено и разрушено от османските орди. Когато преминала бурята, жителите му са се върнали, като го нарекли с новото му име – Устово.12 Като пръв заселник в селото се сочи някой си Стою.14

Запазването на чисто християнски села в този Родопски край през цялото османско робство е било истински героичен подвиг, тъй като тази област е била в непосредствена близост до цариградската Порта и Одринския вилает. Въпреки тези неблагоприятни усло­вия, жителите на Устово не са дали никога младенци за турските еничерски отряди. За героичния отпор срещу асимилационния натиск за масово помохамеданчване на тези родопчани свидетелства и обстоятелството, че в Смолян, съседно село на Устово, е просъществувала самостоятелна църковна българска епископия до 1669 г., повече от 250 години след падането на Втората българска държава. Тази упоритост е характерна за българското население от тези места. Край на героичната отбрана на българската църковна независимост тук е бил поставен със съсичането на последния български епископ Висарион Смолянски.15 Тези бележки привеждаме, за да охарактеризираме патриотичната среда, в която се е родил и израснал юношата Константин Дъновски.

В годините преди освобождението от османско иго Устово е наброявало над 500 български къщи, две училища, две църкви, богата чаршия и най-голям па­зар в околията.15 Географски с. Устово е разполо­жено всред една живописна гънка на Родопите. От север то е загънато с височини и надарено от природата с обилна вода. През Устово протичат две реки – Черна река, която води началото си от близката височина Мургавец (Караманджа), и Бяла река, извираща на два часа път от Устово.10 Тръгнали по различни посоки, тези две реки се обединяват при Устово, образувайки своеобразно речно устие. Тази географска подробност не би спряла нашето внимание, ако не ставаше дума за вливането на Черната в Бяла река, което събужда асоциацията за символично обединение на две космически същности, като единство на противоположностите.

Ако запитате стари жители на Устово за произхода на наименованието на тяхното село, те ще ви го обяс­нят с образуваното устие при вливането на двете реки. Дали това отговаря на истината, трудно е да се ка­же. Прием­ливо е обаче да допуснем, че именно тук, в недрата на горда Родопа, чрез тези две реки се дава символичен израз на онази тържествуваща борбеност на родопско­то население, при която тъмните сили на Черна река са би­ли преодолени от тържествуващото светло начало на Бяла река. В този родопски кът природата е подсказала как, вместо противопоставяне и взаимно унищожение на две утвърдили се начала, може чрез обединяването им да се получи по-висока степен на изява. Този символ, поднесен ни от природата, не противоречи на наличната географска и историческа действителност.

Освен тази версия за етимологичния произход на наименованието на Устово съществува обяснението, че то произлиза от турската дума уста, т.е. майстор. В миналото Устово се е славило със своите медникарство, леярство и калайджийство. Тези занаяти водят началото си от края на XVII столетие. Най-голямо развитие обаче те достигат през втората половина на XIX век, когато много майстори в тези занаяти плъзват като гурбетчии из страната. В подкрепа на тази версия е някогашното произношение на името Устово. И сега все още ще чуете старите хора от Устово и околията му да казват Остово, с първа гласна о и ударение върху втората гласна о, а не Устово, както се произнася сега името на това село. Старото наимено­вание Остово се запазва до към 1860-1863 г., след което учите­лите и по-интелигентните хора от селото започват да го наричат Устово, с ударение на първата гласна.12 В подкрепа на това етимологично твърдение Атанас Примовски8 се позовава на един близък вариант за произхода на думата Устово. Калайджията от устовския род Перпелийски поправял казаните и другите медни съдове на юруците и като добър майстор добил голямо уважение между тях и околното население. Юруците го обикнали и нарекли махалата му “селище на устата”, “Устовото селище”, т.е. селото на майстора медникар.

Тази също така убедителна версия за произхода на името Устово приляга не само затова, че то дава на света талантливи майстори-медникари, но и затова, че оттук води родоначалието си ненадминатият майстор на духа – свещеник Константин Дъновски, вдъхновен възрож­денец, борец за църковна свобода, известен като отец Константин.

Ако огледате добре околностите на Устово, ще забележите, че измежду издигащите се височини доми­нира върхът, наречен Петровица. Този връх завършва с поляна, на която още се намират останки от ста­ра­та църква “Св. Петър”10. Местното население тачи този хрис­тиян­ски светец като свой патрон и покровител, в чието възпоминание издига храма. А по-късно свещеник Кон­стан­тин дава неговото име на своя син Петър.

Нека още един път подчертаем, че всички жители на Устово са българи, отличаващи се с ясно оформено народностно съзнание, което те изявяват с доблест и себеотрицание при отстояване на своите национални и верски права.10 “Устово спада – пише Атанас Саламбашев – към малкото родопски селища, населени само с българихристияни. То представлява остров между дру­ги­­те българо-мохамедански села.”16 Свиде­телство за будния борчески дух на устовци ние виждаме и във факта, че веднага след като цариградските българи под предводителството на Иларион Макариополски се отделят през 1860 г. от гръцката патриаршия, през същата година в Устово се открива самостоятелна българска народна църква, а след това и българско училище – първо в окръга.10

“Жителите на Устово са дълбоко религиозни – пише Ст. Н. Шишков – и всички са православни. Не ще срещнете фамилия, нито човек, който да не се черкува редовно и да не тачи и най-малкия църковен празник” – добавя същият.10

Дълбоката религиозност на жителите от този край по всичко изглежда е дала своето ярко отражение и върху характера и склонностите на Константин Дъновски, а чрез него и на сина му Петър. В съзнанието и на двамата тази духовност прераства във всеотдайно месианско служене на народа и човечеството.

Една много характерна черта на родопчаните от този край е тяхната тясна връзка с музиката.10 В цитирания труд на Ст. Н. Шишков се казва, че “ако родопчанинът скърби, утешава се с песен, ако ли е весел и радостен, развлича се пак с песен. Било в гората за дърва, било на работа или в разговор, родопчанинът започва с песен и завършва пак с песен. Песнопението характеризира типичния нрав на родопските жители.” По отношение характера на родопската песен същият автор дава следната преценка: “Напевът на песента е провлачен, романтичен, еднообразен и никак не прилича на напевите на другите български песни”, като веднага допълва, че “всички песни са взети от живота.”10

Тази музикалност на родопчаните събужда непри­нудено асоциацията ни за чародейния родопски певец Орфей, който преди няколко хилядолетия бродил из същите дебри и дъбрави, укротявал е с песен диви зверове и е разговарял с птиците. Както ще видим по-долу, Константин Дъновски се радва на значителни музикални заложби, които му дават възможност да пресъздаде вдъхновени песнопения в източноправославното църков­но служене. С не по-малко музикален заряд е и синът му Петър, автор на много духовни песни, които се пеят от неговите последователи в цял свят.

Заговорите ли със стари хора от Устово за Константин Дъновски, те ще се позамислят малко и след като засияе по лицето им бодра усмивка и с асоциация на радостни преживявания, ще отговорят: “Знам го, как да не го зная, дядо Костадина. Той живя малко между нас, но го помним. Паметна по нас е фамилията Доуновски.” Ще ви направи впечатление, че старите жители изговарят името Доуновски, а не Дъновски. В Родопския край твърдите гласни ъ и û в корена на думите се изговарят оу или оа.10 По тази причина фамилното име Дъновски тук се произнася все още като Доуновски. В по-старите литературни източници тази фамилия се е пишела Доновски. За единство с общовъзприетия фонетичен изговор в нашето изследване ще я изписваме Дъновски (за бащата), респективно Дънов за сина. Прави впечатление, че Петър Дънов – Учителя е премахнал оконча­нието ски. Какви са били съображенията за това не се знае, но вероятно е искал да се освободи от звукосъчетанието ски.

В духа на казаното по-горе ще отбележим, че родопският диалект както фонетически, така и грамати­чески е най-близък до църковния старобългарски език, на който се превеждат от Св. равноапостол Методий и учениците му църковните книги от гръцки език.

  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница