Детство, юношество и учителстване на Константин Дъновски

От старите жители на Устово трудно може да се научи нещо за живота и дейността на Константин Дъновски, защото той напуска родния си край още през 1847 г., като седемнадесетгодишен юноша. Като свещеник го посещава инцидентно само два пъти, и то първия път през 1859 г.¹⁶, а втория и последен път през 1913 г. Още по-малко могат да се съберат лични впечатления от устовчани и за произхода на фамилията Доуновски. Петър Дънов – Учителя разказва, че бащината му фамилия се е славела с физическа сила при мъжете, поради което я наричали “Доуновския род”, т.е. тези, които поставят на дъното, за да послужат за темел – за здрава основа.

Увлече ли се в разговор някой стар устовец за родоначалието на Доуновци, ще забележите как постепенно все повече и повече той започва да намесва и майчиния род на Константин Дъновски. По майчина линия той произхожда от стар устовски овчарски род, известен под прякора “Забилци” — турска дума, която на български означава честен, изправен. Този род е бил един от първите заселници в Устово¹⁶ след опожаряването на с. Селище. Това родово име те предават и на квартала, където живеят – Забилската махала.¹⁶ Името Забилци е дадено от местния паша на фамилията отпреди 200 години, с което тя е била характеризирана за стриктното и честно изпълняване на своите задължения и изплащане на данъците си. Родоначалник на тази голяма овчарска фамилия е бил Георги Манолов, който навремето си стопанисвал около 5000 глави овце.⁸

От казаното се вижда, че по майчина линия Константин Дъновски носи високи нравствени качества на честност и изпълнимост на поетите задължения. Потомък на този род е бил Юргаки Забилев¹², вуйчо на Константин Дъновски, по занятие бакърджия, който играе известна роля в живота на младия си племенник Константин.

Къщата, където Константин Дъновски е прекарал своето детство, е в Забилската махала и носи номер 13. Тя е кацнала на една чука върху южния склон на височините, които се спускат стръмно към Бяла река, ограждащи Устово от север. За да се отиде до родната къща на Константин Дъновски, трябва да се мине покрай църквата “Св. Богородица”, да се заобиколи училището, за да се отправите по малката уличка с номер 91, която е толкова тясна, че е почти невъзможно да се стигне до сградата с някакво превозно средство. Старата родна къща на Константин Дъновски е разрушена, като от нея са запазени само каменните ¢ основи, върху които е над­строен нов етаж. Сега там живее семейството на Никола Игнатов Видов от Забилския род.

Животът и делото на Константин Дъновски биха могли да бъдат характеризирани с три ясно очертаващи се периода:

- период на юношество, обучение и първи стъпки в живота (1830-1847 г.);

- период на търсене и преориентиране (1848-1864 г.);

- период на всеотдайна борба и утвърждаването му като войнстващ дух за верска независимост и народностна свобода (1865-1919 г.).

За да почувстваме атмосферата, всред която се ражда и расте малкият Константин, трябва да огледаме в исторически аспект третото десетилетие на ХIX век, което е твърде динамично за жителите на Балканския полуостров. Характерно съвпадение е, че с раждането на Константин Дъновски (1830 г.) настъпват промени в картата на Балканския полуостров. Току-що е завършила Руско-турската война (1828-1829 г.), чийто мирен договор донася автономия на Сърбия, Молдавия и Влашко, а на Гърция се обезпечава пълна независимост. 1830 г. е годината на Юлската революция във Франция, която сваля Бурбоните от власт. В същата година Белгия се отделя по революционен път от Холандия, към която е била присъединена по решението на Виенския конгрес през 1815 г. Пак през 1830 г. във Варшава избухва Полското освободително въстание, което, въпреки че не успява, е убедителен израз на изявено народностно негодувание. На фона на този революционен кипеж и победоносен завършек на Руско-турската война (1829 г.) българите получават горчиво разочарование. Те единствени остават на Балканския полуостров под османски гнет. Великите сили на Европейския аеропаг налагат изтеглянето на руските войски от завзетите български територии на полуострова и запазването на турското владичество в Мизия, Тракия и Македония. Всички очаквания за освобождението на България рухват, покрусата е всеобща. Ако българският народ би получил своето освобождение през 1829 г., т.е. половин век по-рано, нашата история щеше да бъде без имената на Раковски, Левски, Бенковски, Ботев и др. Такава е политическата атмосфера, всред която започва своето битие Константин Дъновски.

Още като дете той е бил с ясно отправени интереси към ученолюбие, които интереси не го напускат до края на живота му. Майка му е имала горещото желание нейният син да приеме монашеството, за да отдаде живота си на служене Богу.¹⁷ Такова е впечатлението на проф. д-р Петър Ников¹⁸, който при разговор със свещ. Константин Дъновски през първото десетилетие на ХХ век научава за подчертаната настойчивост на майка му да го насочи към духовно себевглъбяване и оттегляне от светския живот.

Първоначалното си образование Константин Дънов­ски получава в килийното училище в Устово – едно от първите килийни училища в Ахъ-челебийската кааза (област), което заедно с устовската църква “Св. Никола” води началото си от 1830 г. По едно съвпадение това е и рождената година на Константин Дъновски — като че ли, идвайки на земята, той носи със себе си църквата и училището на своя край.

По това време особено влияние върху развитието и интересите на невръстния юноша оказва един светогорски монах, който временно пребивава в Устово. При него той се учи в устовското килийно училище. Професор д-р Петър Ников, предавайки един личен разговор с Константин Дъновски, си спомня за особеното въодушевление, с което Константин Дъновски е говорил за своя някогашен първоучител-монах.¹⁸ Той е бил просветен светогорски таксидиот, възпитан в духа на строгите църковни канони на монасите от Света гора. Таксидиоти се наричали ония пътуващи монаси, които кръстосвали надлъж и шир полуострова, не само за да събират парични помощи за християнските манастири и църкви, но и да будят народното съзнание. Такъв е бил и въпросният светогорски монах, отседнал за кратко време в Устово. Напускайки отшелническата си обител, той става причина за разрастване на просветените интереси и патриотичното пренасочване на младия Константин. Килийното училище в Устово имало скромна библиотека, обогатена допълнително с книжнината, донесена от монаха-учител. Даваните от него напътствия и внушения по всичко изглежда са били от решително значение за по-нататъшното умствено развитие и духовно израстване на Константин Дъновски.

След като завършва първоначалното си образование в родното село, Константин Дъновски се отправя за Плов­див, където учи в гръцкото училище. Въпреки че тогава гръцката култура и наука са се смятали за водещи, след завършването му младият юноша не се задоволява само с това, а се запретва да търси корените на славянската просвета. По тази причина той се отзовава в Татар-пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време български просветител даскал Никифор х. Константинов Мудрон от гр. Елена, който преподавал “висши” знания на питомците си. Една подобна ерудиция за онова време се равнявала на днешното университетско образование.

През 1845 г. Константин Дъновски се завръща в Устово, което заварва в стопански подем. Това е периодът, когато между Пловдив и Ахъ-челебийските селища, и най-вече с Устово се засилва търговският обмен. Според С. М. Родопски най-голямото, най-търговското и най-промишленото в Ахъ-челебийска кааза през XIX век е било с. Устово.¹⁹ “Кервани от мулета и катъри разнасят по поречието на река Чая различни стоки от Пловдив и Татар-пазарджишко, за да достигнат до беломорския бряг, а оттам с кораби — по широкия свят.” Тези кервани, тогава наричани пампорите, дават нарицателното име родопския курорт Пампорово, сгушено в уютна гънка на Родопа. Там са отсядали пътьом керванджиите, за да си отдъхнат и да продължат след това пътя си до морето.

Между Пловдив, Татар-пазарджик и Устово се създават, освен стопански, още и културно-просветни връзки, които се превръщат във всеобщ постоянен контакт. Народностните въпроси, които са вълнували пловдивчани, пише Атанас Примовски, интересуват и жителите на Устово.⁸ Като приятели на устовци са пловдивските граждани Големия Вълко и Големия Стоян Чалъкови, братя Генови, д-р Стоян Чомаков, Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Атанас Самоковлията, учителят Матеевски и др.⁸ В атмосферата на такъв културен подем петнадесетгодишният Константин Дъновски става през 1845 г. учител в с. Горно Райково, намиращо се в непосредствена близост до родното му село.

В главата на голобрадия даскал Константин зреят смели идеи. Тяхната реализация той насажда с ентусиазъм в крехките души на своите млади възпитаници. Първата учебна година минава в галопиращ набег. На следващата година той се премества за учител в Устово. Устовското училище му е добре познато. Младият даскал помни патриотичните му традиции, които той продължава най-ревниво. Обучаването в този вид училища се е водело на гръцки език, но негласно даскал Константин, по подражание на своя учител – светогорския монах, учи децата да четат и пишат на българското църковнославянско аз-буки. Тази “нередност” не остава незабелязана от фанариотските духовни опекуни, които се противопоставяли на всяка патриотична българска проява. Неприятностите не закъсняват. Служебните бележки скоро се превръщат в лично преследване на младия даскал. Той бива заподозрян във “вироглавство” и “пагубно свободомислие”. Това обаче не смущава смелия народен будител. Напротив, с още по-голяма амбиция той осъществява на своя глава нови преобразования в учебната програма, като вмъква все повече и повече светски знания.⁸

Явно е, че освен внушенията на светогорския монах, върху Константин Дъновски са оказвали своето влияние и бунтовните огнени слова на даскал Никифор Мудрон от Татар-Пазарджик. В скоро време даскал Константин става прицелна точка за тежки обвинения от страна на гръцкото духовенство. Преди още да изтече втората година от учителстването му, той става неудобен и се принуждава да замисли напускане на родния си край. Случаят му предлага такава възможност. Не е той първият, който напуска родна стряха. По-будни българи, за да избягат османския гнет или за търсене на поминък, се изселват или отиват на гурбет из разните краища на обширната империя. Един от тези изселници е бил и вуйчото на даскал Константин – бакърджията Юргаки Забилев от овчарската махала на Устово. През 1844 г. той напуска бащин дом и се установява в гр. Варна, където отваря медникарска работилница. През 1847 г. за кратко време навестява близките си в Устово. На връщане той отвежда със себе си и сестриния син Константин, за да го отдалечи от неприятностите на даскалската му дейност и с намерение да го направи свой помощник и приемник в медникарския занаят.⁸ Това е било един добър случай, който спестява на младия ентусиазиран българин неприятностите.

Въпреки че вуйчо му Забилев е чертаел пред младия Константин съблазнителни перспективи за тихо и спокойно съществувание като занаятчийски работник във Варна, неговият неспокоен дух е разчитал на друго – да намери отклик на своите културни интереси и да осъществи по-широка лична изява като народен будител.
Преселване на Константин Дъновски във Варна

С напускането на родното си място и отправяне към нови хоризонти в живота на Константин Дъновски се разгръща нова страница. Започва вторият период от неговия живот, изпълнен с надежди и разочарования, с опит за отдаване на монашество, последван от остър завой за борба срещу верските неправди и национална робия.

Още с встъпването си на варненска земя младият Константин Дъновски е поразен от едно покъртително зрелище – разрушеното дървено скеле (пристан) на варненското пристанище и намиращите се разбити по него сгради от току-що преминалата буреносна стихия. Ураганът е бил толкова голям, че морските вълни с ярост прехвърляли голямата крепостна порта, наречена Скеля Капусу, като унищожили много пристанищни съоръжения и постройки. Първия си контакт с варненци той прави по време на благодарствения молебен за отминалото бедствие. Всички жители на града се били стекли на табията Йени Дуня (Нов свят) срещу сегашния вълнолом.

Неотразимо впечатление – пише в своите спомени Константин Дъновски – е направила всенародната задушевна благодарност на българи, турци, гърци, гагаузи, отправена към небето за избавлението им от морската стихия.²⁰ Впечатлителната душа на Константин Дъновски свързва в съзнанието си картината на молебена с очакваното от векове освобождение на българите от османско иго и фанариотско опекунство. В избавлението от бурята той вижда символа на свободата за своя народ и, обзет от ентусиазъм и оптимизъм, гори с нетърпение да започне работа в служба на род и родина.

Ние не знаем как са протекли за родопския преселник първите дни и седмици във Варна и как е реагирал на заобикалящата го обстановка, но не може да не си дадем сметка за психологическото преживяване на един младеж, закърмен с възрожденските идеи на своите учители – народните будители от Устово, Пловдив и Татар-Пазарджик. Вместо просветител и борец, той се вижда препасан с чирашка престилка в тясното бакърджийско дюкянче на своя вуйчо, проглушавано от ударите на чука върху звънливата мед.

С всеки изминал ден младият Константин се опознава със заобикалящата го действителност във Варна, която не само че не му вещае по-светло бъдеще, но дори той намира, че е по-безперспективна от тази в родното му село. Ние няма да търсим исторически данни, които да ни характеризират тежкото положение на българското насе­ление от този край през последните десетилетия преди Освобождението. Не можем обаче да не си дадем сметка за покрусата на българското население от територията на днешна Североизточна България и крайчерноморската област, където не са били още заличени следите на оттеглилите се руски воини след Руско-турската война от 1828-1829 г. Тази война, която донесе свобода на гръцкия народ, подобри положението на поробените християни в Сърбия и Румъния, ни най-малко не облагодетелства българския народ. Нещо повече, уязвени от тези събития, османците стават по-брутални и по-мнителни.

В самия град Варна през средата на XIX век българите са били незначително малцинство спрямо турците, гагаузите и гърците. Голямата маса от християн­ското население в този град са били гагаузите, които говорели турски и фанатично се гърчеели, въпреки че не били от гръцки произход.²¹ Църковната “мантия” на Цариградската гръцка патриаршия е обгръщала със своето “покровителство” всички православни, без разлика на език и народност.

Дългогодишното турско владичество над целия християнски свят в полуострова е било изгладило всички политически различия между потиснатите народи. Църквата останала да застъпва пред турските власти правата на поробените християнски народи от турската империя, без разлика на националните им различия. Вселенската православна патриаршия в Цариград, която изцяло била в гръцки ръце, по силата на договорни отношения била натоварена да отстоява църковните интереси на православните народи, населяващи полуос­трова. На първо време Цариградската патриаршия играела ролята на наднационално обединяващо зве­но, където религиозното начало е било поставяно над националното. Това държание на Цариградската патриаршия по отношение на различните християнски народности сплотявало православните граждани от негръцки произход и те не се чувствали потиснати във верско отношение.

През по-голямата част от първата половина на XIX век Варна е имала чисто турско-гагаузки характер, като навред се е говорело турски език. Църковната служба в християнските църкви се е извършвала на турски език. Гръцки език се е говорел само в митрополията и от няколко гръцки семейства.¹⁸ Българите във Варна са се губели всред гагаузкото население. По-друго било народностното съотношение във варненските села, където българите нараствали чрез прииждането им отдругаде.

В 1847 г., когато Константин Дъновски идва във Варна, името българин почти не се е чувало. Националният въпрос не се поставял и не е ставало дума за народностни различия. Всичко това става причина, щото пробуждането на българския националистичен дух във Варна и Варненско да започне да се чувства по-късно от всякъде другаде.

През втората четвъртина на XIX век настъпва промяна в народностното разслояване по тия места. Новите националистични идеи за освобождаване от турско иго раздвижват народите на Балканския полуостров, като все повече и повече националните тежнения започват да доминират над верските. Постепенно църквата се превръща в център, който си поставя за задача да елинизира негръцкото население – гагаузи и българи.¹⁸ Гагаузите лесно се превръщат в послушни оръдия на елинистичната пропаганда. Нещо повече, те стават доброволен отряд за доносничество пред гърци и турци срещу възраждащата се българщина. В духа на тази елинизаторска дейност се започва преследване на всеки българин, който се въодушевявал от възрожденски идеи. Във Варненската митрополия се открила гръцка библиотека, която се превърнала в разсадник на елинизма. За кратко време Варна се утвърждава като център на фанариотската пропаганда, въпреки че там гръцкото население е било малобройно. За сметка на това обаче гърците успели да приобщят към себе си почти всички гагаузи и да ги противопоставят на българите. От статистически данни през 50-те години на XIX век във Варна е имало 8300 турци, 6100 арменци, 150 гърци и 30 евреи. С течение на времето една част от българите, числото на които прогресивно растяло, се поддала на гръцкото влияние.¹⁸

Елинистичната агресия най-явно започнала да се чувства след идването във Варна на гръцкия владика Порфирий, който заел своя владишки пост през 1848 г., т.е. една година след като Константин Дъновски се установява във Варна. Елинизмът тук се е изявявал преди всичко в преследване на българския език, гонене и закриване на българските училища и злепоставяне на българите. Под влияние на това движение Варна скоро се превръща в елинистичен център с незначителен гръцки, но с многоброен гърчеещ се гагаузки елемент. На първо време никой не е смеел да оспори духовното самовластие на Цариградската патриаршия и на гърцизма.
Участие на младия Константин Дъновски в черковните проблеми на Варна

Такава е била обстановката, която заварва във Варна младият Константин Дъновски. Дошъл с надеждата за родолюбива просветна работа, той се сблъсква с една безперспективна действителност. Към всичко това като се прибави и обстоятелството, че неговото ежедневие протича в бакърджийския дюкян на вуйчо му, можем да си представим как се е чувствал младият ентусиазиран българин. Единствена пролука той намира във възможността да се черкува в празничните дни в митрополитската църква “Св. Богородица”, където от църковния клир пригласял на провежданата литургия. Вместо оглушителния шум на медникарската работилница младият Константин предпочитал църков­ните псалмопения, макар че са се извършвали на гръцки език.

Гръцкият владика Порфирий харесва звучния глас на младия юноша и го назначава за черковен певец във варненската катедрална църква “Св. Богородица”.⁸ Така Константин напуска бакърджийския дюкян на вуйчо си и се отдава на църковно служене, което не изоставя до края на живота си. Освен черковното пеене, което младият Константин Дъновски бил изучил още като ученик в Татар-пазарджишкото училище, той владеел говоримо и писмено гръцки език. Това особено се понравило на владиката и спечелило още повече симпатиите му.

Недоволен от гръцкото обкръжение в Митрополията, младият църковен певец започва да търси връзки с патриотичното настроените българи във Варна и в скоро време установява контакт с почти всички видни български граждани, които високо тачели своя български произход и съзнателно се противопоставяли на гърчеещите се гагаузи. Така Константин Дъновски се свързва и сприятелява с Никола и Сава Георгиевич, Рали х. Мавродинов, хаджи Стамат Сидеров, а най-вече с пламенния и неуморим родолюбец от село Хадърча – дядо Атанас ГеоргиевЧорбаджи, с който по-късно се сродява, като се оженва за дъщеря му.¹⁸

Новата служебна и обществена среда променя коренно живота на Константин Дъновски. Неусетно той бива въвлечен в обществото на варненската българска интелигенция, у която зрее бунтът срещу фанариотското и османското потисничество.
Среща с Атанас Георгиев-Чорбаджи

Съдбовен момент в живота на Константин Дъновски е срещата му с дядо Атанас Георгиев-Чорбаджи. Последният вижда в лицето на младия ентусиазиран момък свой надежден съратник в патриотичните си начинания и го спечелва завинаги. Всъщност срещата, задружното им сработване и сродяване е връзката, чрез която се обединяват силите на два духовно възвисени колоса, които стават стожери в борбата за верска и национална свобода на поробения български народ в целия Варненски край. Това тяхно взаимно сътрудничество трябва да бъде разгледано не само от локален, но и от общонационален мащаб, защото не само по време, а и по значимост то не отстъпва пред делата на други наши възрожденски дейци. Така например, когато Константин Дъновски се включва във възрожденската работа на варненци, Левски е едва десетгодишно невръстно дете, а Ботев още не се е родил.

Нека охарактеризираме духовния ръст на Атанас Георгиев-Чорбаджи, който по онова време е изразител на националните и верски борби на българите от Варна и Варненско. Сведения за Атанас Георгиев-Чорбаджи намираме в статията на свещеник иконом Иван К. Радов, негов приятел и сподвижник, отпечатана в списание “Памятник”, от които ще се ползваме по-долу, като дори запазим някои характерни за автора изрази.²²

Според ръкопис на неизвестен автор, съхраняван във Варненското археологическо дружество, за рождената дата на Атанас Георгиев-Чорбаджи се сочи 1790 г.²¹ В съгласие със свещеник Иван К. Радов ние сме склонни да приемем като по-автентична 1805 г.

По сведение на свещеник Константин Дъновски семейството на Атанас Георгиев-Чорбаджи води родовото си начало от виден патриотичен български род от Призренско.²⁰ Призрен е включен в Косово и Метохия и се намира в непосредствена близост до границата с Албания и днешна югославска Македония. През втората половина на XVIII век цялата фамилна челяд заедно с група съселяни напускат родния си край и се заселват в с. Гулица, Несебърско, намиращо се в най-източната част на полуострова, в пазвите на Стара планина, близо до Черно море.

Призрен и околността му са известни като сръбски воеводски центрове, чиито подвизи са обезсмъртени чрез героичния епос за този край. Всичко това е дало своето отражение и върху темперамента, характера и бита на българското население в тия места, особено на патриотично изявените между тях българи, какъвто е и родът на Георги Фучеджиоглу. Времето на изселването им от Призренско (втората половина на XVIII век) съвпада с началото на нашето национално Възраждане (1762 г.).

Данни за Призрен и Призренско могат да се намерят на с. 267-272 в библиографския труд на д-р Никола Ми­хов – “България и българите”, II част, издадена в София, 1929 г.

Паисий Хилендарски вече е завършил през 1762 г. написването на своята “История славеноболгарская” и я разнася из Българско. Скътана грижливо в подрасника му, той тръгва на път с нея по неведомите пътеки на поробена България, за да хлопа на чутките души и да им сочи нетленния светилник, който е понесъл със себе си. Така, тръгнал от Халкидика, Паисий се насочва на североизток и стига до най-източния край на полуострова, където през 1765 г. в Котел се среща със Софроний Врачански. Тук се открехва нова страница от българското битие и се започва зазоряването.

Към същия отправен пункт се насочва и фамилната челяд на Георги Фучеджиоглу. Изселването на семейс­твото на дядо Георги не е изолиран факт. То е в духа на стремежа на българите през втората половина на XVIII век. Мнозина се ориентират за потегляне на изток, като напускат западната част на Балканския полуостров, където сърби, албанци, власи и гърци формират свои притегателни революционни центрове. Това е времето, когато се извършва поляризация на националистичните тежнения в този край. Не може да не се вземе под внимание и обстоятелството, че северозападната част от земите на Балканския полуостров е била подвластна на Хабсбургите и тяхната освободителна борба се е водила на друга основа, отличаваща се значително от борбите на християните в пределите на централната и източната част на полуострова.

Гърците и албанците, както и власите от неславянски произход, винаги са странели от македонските българи, а здравият български елемент винаги е държал за коренната си етнична връзка със своите братя българи, населяващи източната половина на полуострова, и са се стремели към приобщаването си с тях. По тази причина мнозина будни българи напускат западните покрайнини, за да емигрират на изток. Към тези преселници е и челядта на Георги Фучеджиоглу.

Организационният талант на дядо Георги Фучеджиоглу бил забелязан от съселяните му и той в скоро време бил посочен за чорбаджия на селото. Така дядо Георги се издига до степен първенец в селото.