За родословието на учителя петър дънов александър Периклиев Георгиев


Образование и възпитание на младия Атанас Георгиев



страница3/7
Дата02.01.2018
Размер1.23 Mb.
#39808
1   2   3   4   5   6   7

Образование и възпитание на младия Атанас Георгиев

Ценейки просветата, дядо Георги имал силно желание да даде солидно образование на сина си Атанас. В селото обаче нямало училище, та го отпратил за наука в близкото по-голямо селище – Еркеч. Енорийският свещеник на това село отец Михаил обучавал в къщата си няколко селски момчета, учейки ги на българско четмо и писмо. Дядо Георги Фучеджиоглу завел при него сина си Атанас, като му го поверил изцяло да го възпитава и обучава.22 Малкият Атанас две зими поред ревностно се учил при отца Михаила. В скоро време жадният за просвета младеж се ограмотил, а също така заучил и някои черковни тропари (песнопения). Това не задоволило обаче дядо Георги. Той пожелал син му Атанас да изучи и елинското писмо, затова отишъл с него в Месемврия и го записал в гръцкото училище, като го настанил да живее в един негов приятел. Тук в продължение на две години младият Атанас изучава гръцки език. Не стигало само това. Баща му пожелал син му да овладее и турски език, за която цел той намерил за учител един ходжа. В скоро време младежът Атанас усвоил говоримо и писмено и третия език.

Настанали размирни години и младият Атанас трябвало да се прибере при родителите си. През 1820-1821 г., по време на гръцката завера, турското правителство не оставяло на мира българските първенци по села и градове, както и тези от селата Гулица и Еркеч.(II) Заподозрени като замесени в заверата, били подведени под отговорност отец Михаил, дядо Георги и много други селски първенци от Гулица. Вързани, те били закарани в Месемврия при пашата. След затвор и изтезания те били изправени пред съд и осъдени на смърт. Присъдите се изпълнявали веднага – с камък на врата осъдените намирали гибелта си в Черно море. Осъдените били отведени на пристанищния пристан. Първа била изпълнена присъдата срещу отца Михаила и някои други свещеници, които били изпратени в бездните на морето. Към втората група подсъдими бил причислен дядо Георги. Според процедурата по изпълнението на смъртните присъди, пашата присъствал лично на лобното място. В момента на изпълнението на присъдата, когато трябвало осъдените от втората група да бъдат качени на лодката и откарани навътре в морето, изневиделица връхлетяла страшна буря, която така изплашила пашата, че в изстъпление на ужас той извикал: “Баашладъм халал християнларън джянларън” (подарявам душите на останалите християни). Така по чудо дядо Георги бива спасен от смърт, което той отдал на Божието покровителство.20

След потушаването на гръцката завера настъпило за­тишие, което не било задълго. През 1828-1829 г. се започва Руско-турската война. Руските войски преминават Дунава и навлизат в най-източните територии на полуострова. Пред неприятелската угроза при отстъплението си османците подлагали на разорение българските села и прогонвали населението им. Безпризорните българи плъзнали из планините, за да дирят спасение. Същото направили и жителите на с. Гулица. До свършване на войната те се скитали където им очи видят. Синът на дядо Георги – Атанас, който, както видяхме, е владеел говоримо и писмено няколко езика, бива привлечен от преминаващите руски войски като преводач и с тях той отива до Одрин. След приключването на войната и подписването на Одринския мир (1829 г.) една част от бежанците на Гулица се завърнали обратно по старите си места, а други емигрирали в Русия. Дядо Георги и се­мейството му с други още семейства решили да напус­нат Гулица, като се запътват за Бесарабия при свои роднини, заселени там отпреди 1812 г. Преселниците тръгнали на път. Когато достигнали до с. Кайнарджа, близо до Варна, на някои от тях, включително и на семейството на дядо Георги, местността им харесва и решават да се установят в този край.

Пооглеждайки околностите, дядо Георги и още някои от преселниците се спрели на един чуден кът земя. Това е мястото, където днес се намира село Николаевка. Докато се канели да поставят основите на бъдещите си къщи, към тях дошъл един турчин, който им посочил кои места са свободни и кои са били вече раздадени на турски преселници, които в скоро време щели да дойдат. Преселниците видели в лицето на посрещналия ги турчин Божия намеса, чрез която им се сочат определените за тях места.

Във връзка с разселването на българите по това време професор д-р Л. Милетич в книгата си “Старото българско население в Североизточна България” пише: “Между преселниците във Варненско най-видно място заемат колониите на Еркеч и Гулица, като добавя, че “Еркечени и гуличани се настанили в с. Хадърджа”, които тогава наброявали към 140 семейства.23

Село Хадърджа предлагало добри условия за стопанска работа. Наблизо имало не само плодородни орни площи, но и обширни гори. Скоро тук дядо Георги спечелва доверието на своите съселяни и бива избран за мухтар – кмет на селото.
Възрожденска дейност в с. Хадърджа

Недълго след заселването си в с. Хадърджа, днешното с. Николаевка, дядо Георги почива и семейството се възглавява от сина му Атанас. Неговата подчертана общи­телност и отзивчивостта му към страдащите, природната му интелигентност и солидното образование го изтъкват като безспорен заместник на баща му не само в семейството, но и в селото. Той бива избран за мухтар и скоро придобива почетното звание чорбаджи. Прозвището чорбаджи в съзнанието на българския народ днес извиква негативни асоциации, тъй като много от чорбаджиите-българи от предосвобожденския ни период са помрачавали с делата си това почетно звание. По своето обществено предназначение чорбаджията бил длъжен да посрещне, да нахрани и даде подслон на минаващите през селото пътници, които поради липса на хан и гостилница е нямало къде да отседнат и се нахранят. Турската администрация посочвала за чорбаджия на селото най-заможния и популярен стопанин, който се задължавал да задели в своя дом една одая (стая), където могат да отдъхнат и нощуват преминаващите през селото лица. Пътниците получавали паница бобена чорбица, която денонощно вряла на оджака. По тази причина всички преминаващи през селището пътници търсели чорбаджията. Гостоприемството, оказвано от хазаина, се смятало като почетно задължение и било безплатно. Деформирането на чорбаджийството в съзнанието на българина се е получило поради това, че една част от тези чорбаджии, приемайки като свои гости преминаващите през селото турски управници, бирници, заптиета (полицаи) и др., са се сприятелявали с тях. В желанието си да получат някакви материални изгоди, тези чорбаджии често са се превръщали в послушни оръдия на османските управници и са ставали предатели на родните си братя-българи.(III)

Както дядо Георги, така и синът му Атанас са били изпълнени с високо патриотично съзнание за граждански дълг към своите съотечественици. Те не само че не са се възползвали от създаденото им обществено положение като чорбаджии на селото, но и на драго сърце са жертвали свои лични удобства и материални средства, за да услужат на всеки нуждаещ се българин. За кратко време всички от селото започнали да търсят за съвет и помощ Атанас Чорбаджи. Така той се оформя като смел защитник на онеправданите и безпристрастен съдник при публични спорове. Чрез своето застъпничество и отстояване интересите на по-слабите той става известен във Варна и Варненско, като печели симпатиите не само на българите, но и на турци и гърци. Към всичко това трябва да се прибави, че той е поддържал тясна връзка с всички будни родолюбиви българи във Варна и цялата околия, като бива изтъкван на централно място във всяка възрожденска инициатива.21

Атанас Чорбаджи има двама сина – Петър и Злати, и една дъщеря – Добра. Тя впоследствие се омъжва за свещеник Константин Дъновски, за което ще стане дума по-долу.

Средищното географско положение на с. Хадърджа във Варненска околия и всеотдайната родолюбива дейност на Атанас Чорбаджи стават причина, щото селото да изпревари в културно отношение градовете Варна, Балчик, Каварна и др. и да се наложи като естествен авангард при провеждане на почти всички патриотични инициативи на българското население от този край. Особената възрожденска роля, която започва да играе това село, пише проф. д-р Петър Ников, се дължи преди всичко, за да не кажем изцяло, на дейността на Атанас Чорбаджи.21 Той е едно рядко съчетание на талантлив административен ръководител и съдник. Израснал и възпитан в едно патриотично семейство, което е било винаги в челните редици на всяка народностна проява, Атанас Чорбаджи е всеотдаен покровител на слабите и техен застъпник. Благодарение на солидните за времето си познания по славянобългарска, гръцка и турска писменост той блести с ума си и е ценен съветник на всички.

Цялата му обществена дейност е под знака на голямата му любов към “братушките”, с които той се запознава и общува през време на Руско-турската война (1828-1829 г.) в качеството на преводач. Оттогава той винаги държи и разчита на помощта на руския народ за освобождаването от двойното робство – народностно и църковно.

Атанас Чорбаджи е пръв във всяка подхваната от него патриотична инициатива. Той не чака да му се правят внушения отвън, за да стане техен проводник, а сам по собствено убеждение и разчитайки на личните си възможности, става техен спонтанен осъществител. Неговите обществени изяви водят началото си още от третото десетилетие на ХІХ век — тогава, когато вдъхновителят на Българското революционно национално-освободително движение Георги Сава Раковски е още невръстно дете, а Левски, Бенковски, Ботев, Каблешков и други не са били родени.
Духовно ориентиране на Константин Дъновски

Атанас Чорбаджи става ревностен изразител на идеята за откриване на училище в с. Хадърджа, където българските деца да се учат да четат и пишат не само на гръцки, но и на църковнославянски. Като логично продължение на тези негови просветни проекти е и идеята му за полагането на основи на църква в селото, която да бъде притегателен народностен център за възрастните. Нека се има предвид, че по това време във Варна и Варненско, та дори и на юг по цялото Черноморие българските килийни училища са били голяма рядкост.

След много усилия и обещания Атанас Чорбаджи свиква жителите на с. Хадърджа на общоселско събрание, за да изтръгне съгласието за издигане на сграда, където “хем да се учат децата им, хем да се черкуват възрастните”. Събралите се селяни обаче намират направените от дядо Атанас предложения за практически неосъществими. Поради невежеството и страха на съселяните си, Атанас Чорбаджи не получава тяхната отзивчивост и подкрепа. Това обаче не обезсърчава смелия възрожденец. Той решава сам на своя глава и риск, без ничия помощ и със собствени парични средства да осъществи проектираните две родолюбиви инициативи. Първо, той започва най-упорито да търси просветен, патриотично настроен и духовно извисен даскал за бъдещото школо, който да е пълен с енергия и овладян от съзнанието за разбуждането на националното чувство всред младите си възпитаници. Така той попада във Варна на Константин А. Дъновски, когото вълнуват същите идеи и той по свой почин търси място за лична изява.
Даскал в с. Хадърджа и първи български учител във Варненска кааза

Атанас Чорбаджи завежда младия Константин в селото си, като го пазарява за 500 гроша годишно възнаграждение и храна. Двамата се запретват да търсят училищно помещение. Находчивият Атанас Чорбаджи и на това намира леснината. Той разпорежда да бъде разтребен, замазан и приспособен за учебна стая килерът на къщата му, където са държали разни дреболии и непотребни вещи. При трудни условия за работа младият Константин започва своето просветно дело, като на първо време набира за свои ученици 10-15 деца от селото. По този начин през 1847 г. Константин А. Дъновски става първият български учител не само в с. Хадърджа, но и в цялата Варненска кааза.

Селяните с любопитство са се отбивали да надзърнат в новото “школо”, за да видят как децата им се учат да четат и пишат на български. Всички са се учудвали на трудолюбието и настойчивостта на младия даскал. Когато видели как децата им започнали да четат и пеят църковни песни на своя роден език, всички одобрили инициативата на селския им първенец и похвалили новия даскал. Когато Атанас Чорбаджи разбрал, че селяните са готови да го слушат и да го поддържат в неговите проекти, повиква ги на второ събрание, където им предлага да си построят удобна училищна сграда за децата и параклис, в който да се черкуват възрастните. Сега вече всички единодушно одобрили предложението. Без много протакане постройката била започната. Веднага обаче се разчуло из околията, че в с. Хадърджа се строят църква и училище. Недоволни от това българско начинание гърци и гъркоманите гагаузи направили оплакване до турските власти. Скоро довтасала заповед от Варна за спиране на строежа. Трябвало Атанас Чорбаджи да отиде незабавно в града, да се срещне с турските големци, за да ги измоли да му дадат разрешение за строежа. С много такт и умение той успял да спечели за каузата си варненските турски управници. Назначена е била комисия, която отишла в селото да разследва случая. Комисията разгледала строежа и под внушението на Атанас Чорбаджи я нарекли Папазеви, което значи попска къща, която по местните обичаи се ползва с известни привилегии. Така сградата била официално утвърдена от властите и в скоро време била завършена. Половината от постройката била заделена за църква, а другата – за училище. Трябвало да се получи разрешение и от гръцкия владика Порфирий, а също така и пашата да даде своето съгласие за осветяване на църквата. И това желание на дядо Атанас Чорбаджи било удовлетворено.

На 26 октомври 1851 г. се издава височайши ферман за осветяването на църквата, при която церемония присъствал дори и самият гръцки владика Порфирий. Църквата била наименована “Свети Атанасий Александрийски”, която съ­щес­твува и се използва за църковно служение и до днес.

Село Хадърджа започнало да се сочи за пример в цялата околия. За неговия пълен разцвет обаче попречва Кримската война (1853-1856 г.). През време на войната селата по цяла Добруджа били ограбвани и опустошавани от османския аскер. Като по чудо с. Хадърджа оцеляло от разорение, и то пак благодарение на Атанас Чорбаджи, който се застъпил лично пред пашата във Варна и получил един бюлюк (отделение) войска, която опазила непокътнато селото до края на войната. Така дядо Атанас Чорбаджи съумял да спаси селото си, за което получил признателност от всички.

Големите успехи и постижения на Атанас Чорбаджи не са били в състояние да задоволят амбициите и плановете на ентусиазирания Константин Дъновски. Заобикалящата го робска действителност и безпомощност, в която се намирал целият български народ, го обезсърчавала и тласнала към песимизъм. Пълният с ентусиазъм и воля за живот юноша е свидетел на безкрайните нещастия на безправната християнска рая. Първата половина на ХІХ век е периодът, който носи изненади, страдания и беди на българското население, особено на това от Черноморската област на Балканския полуостров. Разорителната Руско-турска война от 1828-1829 г. доубива и последните му надежди за осво­бождение от национално и духовно робство.

Вярно описание за състоянието на българите по това време е дадено от Найден Геров24 и Михаил Греков25. Характерен документ, който представя тогавашната обстановка във Варна и Варненско, са бележките на Кольо Райчов от Трявна, който пише: “На 1848 г. Йосиф, варненски владика, се помина и дойде на негово място владиката Порфирий – грък, и неговия протосингел Агахангел. Този български гонител забра да търси причина, за да изгони българите от черквата “Свети Никола” и подбуди и други гагаузи във Варна, напоени от гърцизма, и като прибави от Балчик пет-шест гърци беломорци, дошли да купуват жито... С властта на владиката Порфирия изгонват българския епитроп и българския поп Иван, както и българския учител Стойка. Същите задигат и продават българските черковни книги на саталмашката черква и с парите купят гръцки книги... Този български гонител – варненският протосингел – продължава да ни клевети пред правителството.”21

Странични въздействия върху поробения български народ се упражняват и от “доброжелателските” грижи на някои англичани и французи, които под прикритието на християнски покровители се мъчат едните да въвлекат православния български народ в руслото на католицизма, а други – в протестанството.

“Мохамеданите ни държат в тъмница – пише Найден Геров, в своите “Писма от България”, – а западните християни в лицето на разни мисионери и агенти се стремят да ни натрапят ново верую, като ни отвърнат от православието. По този начин те се стремят да внесат разкол между нас и нашите обичани от всички иноверни братя – русите.”24 “Намериха се обаче такива, които по една или друга причина – пише по-нататък Найден Геров – възприеха идеите на католическата и протестантската пропаганда.”24 Имаше и трети, които даваха вид, че “ако русите не вземат присърце нашето освободително и верско дело, налице е сериозната опасност да се отлъчим от православието.”

Тази обстановка хвърля в голям смут Константин Дъновски и прекършва надеждите му за освобождение. Напускайки своя роден Родопски край, той е бил обладан от вярата, че във Варна ще намери по-голяма възможност за дружно подхващане на енергична борба срещу робията. Въпреки личния пример, който получава от Атанас Чорбаджи, той не вижда други някакви обнадеждаващи перспективи. Трудно било на нежното и изпълнено с християнски добродетели сърце на младия Константин да остане примиренчески бездеен.

Константин Дъновски не може да не си е давал сметка за безрезултатните усилия на “братушките” да освободят България чрез силата на оръжието. Още в Руско-турската война от 1768-1774 г. руските войски под командването на А. В. Суворов се спускат (през 1774 г.) до Черно море, като достигат до Варна, Русе и Шуменската крепост. Впоследствие под дипломатическия на­тиск на западните сили Русия се оттегля на север от Дунава. Пос­ледва Руско-турската война от 1806-1812 г., когато бъл­гарски доброволци образуват шест самостоятелни дружини, обединени в “Болгарское земское войско”, и през 1810 г. рамо до рамо с русите водят ожесточени боеве, като овладяват Тулча, Кюстенджа, Варна, Русе, Шумен, Търново, Никопол.(IV) Тези им усилия обаче остават също безрезултатни, тъй като според подписания през 1812 г. Букурещки мирен договор по дипломатически път руските войски биват принудени да се изтеглят от завзетите територии южно от Дунава. След войната османците вършат зверски изстъпления спрямо ония българи, които са посрещали радушно руските воини.

Същото се повтаря и във войната между руси и турци през 1828-1829 г., където вземат участие два български войскови отряда, от които единият, под командването на генерал Липранди, а другият, воден от капитан Г. Мамарчев. Руските войски, командвани от генерал Дибич, отново се спускат на юг в Турската империя, преминават Дунава, превземат Силистра, Кюстенджа, Шумен, отми­нават Карнобат, Сливен, Одрин, за да се отзоват до Чорлу и Енос на Мраморно море, като заплашват Цариград. Но и този път под неудържимия дипломатически натиск на западните сили Русия се оттегля обратно зад Дунава. Настъпват същите изпитания и ужаси за българското население по тези краища на Турската империя. Всички, които са посрещали с радост и подпомагали руските войски по време на пребиваването им на полуострова, биват подлагани на сеч и нечувани изтезания.

Най-обезсърчаващи са революционно-освободител­ните акции на българската емиграция в Браила през 1841, 1842 и 1843 г., които биват ликвидирани преди да влязат в борба с османските поробители.26

Кримската война от 1853-1856 година, в която бълга­рите също вземат участие (само между българската емиграция в Одеса, Браила, Галац и други са били набрани над 4000 доброволци26), носи ново разочарование за българската освободителна кауза.

Тия върховни усилия за освобождение и последвалите ги неуспехи стават причина за настъпване на пълен обрат в душевността на младия Константин Дъновски. Доведен до пълна резигнация, у него се оформя решението да отправи поглед към небето и вместо с оръжие в своята десница, да чака спасението на българския народ да дойде по пътя на молитвата. Предпоставки за такава психическа нагласа той има още от най-крехкото си детство. Майка му, която го е готвела за духовник, винаги му е внушавала, че той трябва да облече монашеско расо и да посвети живота си в служене Богу. Докато Левски захвърля калугерското расо и поема пътя на въоръжената революционна борба, Константин Дъновски се готви да напусне гражданската борческа арена и да се отдаде на молитвено съзерцание, за да изпроси от Бога свобода на страдащия български народ. Това не се осъществява благодарение на едно внушение, за което става дума по-късно.

Раздвояването, което преживява младият Константин Дъновски, и неговото колебание да изостави житейските борби и да се отдаде на уединение, съответства на двете школи в християнството. Първото е чрез отделянето от света и посветяване на молитва и единочество; типичен представител на тази школа у нас е Св. Иван Рилски, който се уединява в дебрите на Рила и не общува с никого. Другата школа – школата на Свети Климент Охридски, чийто основоположник се посвещава на всеотдайно служене на народа чрез средствата на културата и просветата, без това да го освобождава да прави връзка с Бога, признавайки го за върховен разпоредител и ръководещ всичко.

Така младият Константин Дъновски идва до онзи остър завой в своя живот, откъдето решава да поеме пътя на изолираност от света. За тази цел той избира най-тихия отшелнически кът – българския Хилендарски манастир в Атон. Прибягването към отшелничество не е чуждо на българските духовници. Още в началото на ХІV век гръцкият монах Григорий Синаит основава в Панония (Странджа планина) монашеско общежитие на исихасти. Исихазмът е религиозно-мистично учение, разпространено всред византийското духовенство, което впоследствие преминава и всред българското. Исихастите се стремят да постигнат единение с Бога чрез аскетично уединение, безмълвен живот и вътрешно самовглъбяване. Последовател на исихизма в България по време на Второто българско царство у нас е Теодосий Търновски. На исихазма не бил чужд дори Патриарх Евтимий, който нито за момент не напуска своя народ.
Път към монашеско подвизаване

Решението на младия Константин Дъновски да се покалугери не следва да се смята като абдикация от арената на живота, а съобразявайки се с неговия темперамент и възпитание, да го приемем като акт на по-висока степен на духовно извисяване. Вместо да преклони глава пред безизходността, той решава да проси с молитва свобода за българския народ.

Перипетиите, които са възпрепятствали покалугеряването на Константин Дъновски, са описани от самия него в една малка брошура “Едно откровение в Солунската църква “Св. Димитрий” (Кассъма джасими)”, отпечатана като лично негово издание през 1905 г., съдържаща осем печатни страници, извадки от която предаваме по-долу.

През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима него­ви другари – Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна с една стара гръцка гемия за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество. Едно случайно произшествие обаче осуетява плановете им. Недалеч от Солун разразилата се страшна морска буря разбила гемията, с която пътували четиримата младежи. Константин Дъновски и неговите другари с голяма мъка успяват да се доберат до брега и да спасят живота си.27


Откровението в църквата „Св. Димитрий Солунски”

Било Разпети петък, най-мистичният празник за християните. За да благодарят Богу за щастливото си избавление, четиримата другари решават да посетят старата солунска църква “Свети Димитрий Солунски”, превърната тогава в джамия, под названието Кассъма джамиси. Четиримата разгледали старата християнска светиня и поблагодарили за оказаната им от небето помощ и покровителство. На излизане от църквата ги пресрещнал един стар свещеник, който ги заговорил дружески. По време на разговора въпросният свещеник се обръща лично към Константин Дъновски и му казва: “Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли?” “С всяко благоволение – му рекох и се разделихме” – пише в брошурата си Константин Дъновски.27

“На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на Св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: “Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце...” От цитирания пасаж се вижда, че непосредствено преди втората си среща със стария свещеник Константин Дъновски се вълнува от въпроси, свързани с националното робство на българския народ и произтичащите от това последици.

По-нататък разказът на Константин Дъновски продължава: “Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата.

— Синко – рече ми той, – за любов Христова желая да се науча откъде си и за какво отиваш в Света гора. Аз му разказах без всякакво стеснение откъде съм и за какво отивам в Света гора и какво е желанието и намерението ми – също така, като една изповед.”

От разказа на Константин Дъновски става ясно, че решението за отдаването му на отшелничество е израз на протеста срещу потискащата робска действителност.

“Във време на говореното ми старият свещеник се виждаше много спокоен, слушаше ме с внимание и се показваше много благодарен, докато свърших разказа си. Но след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му по всичкото му телосложение, а най-много, което ми вдъхна особено удивление, бе появяването на пламен огнений над главата му и неволно ме обзеха тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот...”

Не може да не спрем вниманието си върху описаната сцена със стария свещеник, която красноречиво говори за т.нар. проявление на Светия Дух. Странното “изменение на погледа му и всичкото телосложение”, както и “появяването на пламен огнений над главата му” свидетелстват за явление от стила на древните християнски мистерии, описани в Новия завет, към раздела “Деяния на апостолите” (ст. 3-4, гл. ІІ), където се казва: “Явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха и се спряха по един на всекиго от тях. И те всички се изпълниха със Светия Дух”. Това се случва на Петдесетница, т.е. на петдесетия ден от Възкресение Христово, след което учениците Христови тръгват да проповядват християнството.

Константин Дъновски, който добре е познавал Новия завет, наблюдавайки “странното изменение в погледа на стария свещеник” и най-вече “появата на пламен огнений над главата му”, по всяка вероятност е получил асоциацията за Петдесетницата от Новия завет.

“Драги синко — продължава стария свещеник, – ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Исуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира. Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залогът, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога.” След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: “Не съм противен на волята Божия, защото е свята.” А той ми рече: “Не е достатъчен отговора ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърстваме с молитва до последното издихание, та че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат православието и християнството. Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне.” И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: “Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете.” Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: “Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци.”

Насочилият се към Света гора Константин Дъновски е имал намерение да се посвети на монашество, та чрез молитви да угоди Богу и да получи благоволението на Небето за освобождението на българския народ. Отклонявайки това му намерение, старият свещеник настоява да се върне там, където го е определил Божият промисъл. Той го съветва да не бяга от света, а да се включи всеотдайно в служба на народа, като за пример посочва жертвоготовността на Авраам и апостол Петър. Чрез водения разговор старият свещеник недвусмислено внушава на младия Константин, че Небето му възлага месианска задача, която той трябва да поеме с готовност и себеотрицание.

От срещата между Константин Дъновски и стария свещеник възниква асоциацията за гонението на християните от Рим по времето на Нерон. В най-тежките моменти за християните, когато апостол Петър бяга от Рим, за да се спаси от гибел, посреща го Духът Христов и с мек глас му заговаря: “Щом ти напускаш тоя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпънат втори път”.28 И апостолът засрамен се връща обратно, за да поеме изпълнението на мисията си докрай. Така постъпва и младият Константин Дъновски.

Няма нужда да се ровим с хилядолетия назад, за да търсим някаква аналогия между срещата в църквата “Св. Димитрий” и подобието с други житейски случаи. Нима той не се е запитвал дали в корабокрушението, станало два-три дни преди тази среща, не се крие някаква поличба, чрез която Небето е искало да му покаже неправилното му решение за бягство от живота? Човек няма възможност да установи дали има и до каква степен съществува детерминираност, и откъде започва проявлението на неговата свободна воля. На практика всеки има възможност да определя своето поведение, като по личен избор възприема или отхвърля предлаганите му от обстоятелствата възможни варианти за осъществяване. Тази възможност човешкото съзнание квалифицира като свободна воля. Разумният човек обаче съгласува свободата на своята воля с обстоятелствата, които животът му сервира пряко волята му.

Откровението в църквата “Св. Димитрий Солунски”, станало на 10 април 1854 г., съвпада със започването на Кримската война, чието обявяване става също на 10 април 1854 г., когато англо-френската ескадра бомбардира Одеса откъм морето. С тази бомбардировка фактически започва Кримската война между Русия, от една страна, и Турция, Англия, Франция и Сардинското кралство, от друга.

Св. Димитрий Солунски е величава историческа личност, почитана за неговите граждански и верски заслуги. Той произхожда от знатен славянски род, чийто баща е бил дългогодишен управител на Солун, със специални заслуги към своите сънародници. Схванал прогресивната роля на новата Христова религия, той се отказва от езичеството и става ревностен последовател на християнството. Още по-ярко блести славата на неговия син – Димитрий. След смъртта на баща си той го замества като управител на същия град и става пламенен продължител на заветите на своя отец. Нещо повече, той не само че приема християнството, но се заема най-активно с масовото християнизиране на жителите на Солун. Подобно на апостол Павел той дръзновено проповядва на солунчани словото Христово.(V) Въпреки в различни времена, ние сме склонни да видим нещо общо между духовното месианство на Св. Димитрий Солунски и величавото дело на цар Борис І при покръстването на българския народ, без да пренебрегнем и ролята на Константин Дъновски в борбата срещу гръцките фанариоти.

Най-голяма популярност на Димитрий Солунски носят военните му подвизи. По време на многократните вражески нападения на Солун той се проявява като безпримерен пълководец и храбър воин. В лицето на неговата необикновена храброст солунчани виждат Божий пръст и благоволение на Небето. За тази си дела той бива канонизиран от християнската църква като светец. В това отношение той има нещо общо с делото на руския княз Александър Невски, който за бойните си подвизи срещу немско-шведските феодали и татарските нашественици също така е канонизиран от източноправо-славната църква в святейши сан. Аналогичен е случаят и с френската национална героиня Жана Д’Арк, която римокатолическата църква канонизира като светица. В чест на Св. Димитрий Солунски са зографисани множество икони, които в течение на векове се разнасят по източноправославните църкви като скъпи реликви. С особена почит се ползва една от тези икони, която е положена на централно място в солунската му църква.

Представата за връзката на Св. Димитрий със солунчани след неговата смърт приема характер на народностно покровителство и патронаж. Невъзможността на варварите да проникнат в пределите на Източната римска империя и да покорят Солун жителите на този град отдават на покровителството на техния светец и на неговото участие в отбиването на неприятелските нападения. От края на VІ век нататък, та дори до ХІІІ век легендите за чудесата на Св. Димитрий Солунски се отнасят до спасяването на Солун от появилите се пред стените му нападатели.29 Легендите, свързани с житието на Св. Димитрий Солунски, не биха спрели вниманието ни върху него, ако Константин Дъновски не бе дал тържествено обещание на стария свещеник пред олтара на храма на Св. Димитрий Солунски.

При кратковременното завладяване на Солун от норманите (1185 г.) местните жители успели да измъкнат от солунската църква чудотворната икона на светеца и за да я опазят от чуждо похищение, са я отнесли в Търново. От това са се възползвали братята Асен и Петър. Появата на иконата в търновската църква е предизвикала всред българското население истинско въодушевление, за да се превърне в същински мит. В едно от житията на Св. Димитрий Солунски е казано: “Било месец октомврий 26-я ден, на празника на Св. Димитрий, лето Господне 1185. В малката тогава твърдина Търново, двамата братя Асен и Петър издигнали нов великолепен храм. При освещаването му всред гробовната тишина пред коленичилия народ застанали трима митрополити, от които единият тържествено издигнал ръце и благословил събралите се там богомолци с чудотворната икона на Св. Димитрий Солунски — същата онази чудотворна икона, която се пазела в Солун, в неговия храм. Сега била “избягала” от там, “прехвръкнала” до Хемус, което било знак, че от този момент чудотворецът закриля българския народ.”30

Случаят с прехвърлянето на иконата на Св. Димитрий Солунски от Солун в Търново е предаден от византийския историк Никита Акоминат, живял в средата на ХІІ век. В неговата византийска история той обяснява, че въодушевлението на въстаналите българи се дължало на това, че светецът отвръща очи от ромеите и взема под свое покровителство българите. “За случая – пише историкът – двамата братя Асен и Петър организирали тържествено богослужение в търновската църква “Св. Димитрий”, за което стана дума по-горе. Пред събралото се множество са се явили боговдъхновени люде, пророчествуващи, че “Бог пожелал да дари свобода на българското и влашкото племе и отхвърли дългогодишното им елинско иго, поради което и Св. Димитрий напуснал своя храм и хвръкнал при тях, за да ги брани и подпомага в подетото от тях дело.”

Друга легенда във връзка със Св. Димитрий Солунски, засягаща България, е свързана със смъртта на цар Калоян (1207 г.). По време на своето царуване Калоян е водил редица победоносни войни, при които освобождава българските земи от византийско иго, присъединява области от Македония, разбива унгарското нашествие от север, а през август 1207 г. се озовава пред стените на Солун, като го обсажда. Обкръжени от калояновите войски и лишени от храна и вода, солунчаните призоват Св. Димитрий Солунски да направи чудо и да им помогне. Според легендата, молбата на солунчани била чута и Св. Димитрий, възседнал бял кон, се появява всред стана на българите и собственоръчно поразил с копието си цар Калояна. Вестта за смъртта на царя внесла смут всред българските войски. Обсадата на града била преустановена и Солун бил спасен. Също така тази сцена, изобразена на каменен барелеф, намираме и в Третяковската галерия (иконописната приземна зала) в Москва.

В легендата за смъртта на Калояна византийският историк Георги Акрополит31 казва, че Солунският покровител го пробожда с копието си в знак на несъгласие с политиката за прехвърлянето на българската източноправославна църква в лоното на римокатолическата. През 1204 г. Калоян сключва уния с римската курия, като получава папската титла “рекс” (крал), а търновският епископ бива провъзгласен за “примас”, с което българските граждански и църковни власти признават върховенството на римокатолическия папа и напуска източноправославието. Чрез нововъзприетата държавническа линия Калоян, сътрудничейки на Западната римска империя, респективно на римокатолическата църква, въвлича България във война с новообразуваната на Балканския полуостров Латинска държава, с която Рим враждува. Проектираното отхвърляне на източноправославието не се споделяло от православните християни, населяващи Балканския полуостров, и според легендите не се е нравило и на самия солунски светец. Неестествената смърт на Калояна пред стените на Солун става причина да се предотврати замисълът на цар Калоян за отделянето на българите от източноправославната църква и преминаването ¢ към римокатолическата.

Какви последици би имала тази политика на цар Калоян за народите, населяващи тогава Балканския полуостров, е трудно да се гадае, но истината е, че измествайки източноправославието от Югоизточната част на Европа, би се разширило влиянието на Рим. Като спираме вниманието си върху горепосочените събития, по асоциация си спомняме драматичната борба на католичката Мария Стюарт срещу Елизабет І, която е държала за самостоятелността на английската църква. По всяка вероятност нещата в Англия щяха да се изменят и католицизмът би се утвърдил по територията на целия Британски остров, ако Мария Стюарт бе излязла от лондонския Тауер като победителка. По същия начин и историята на България би взела друга насока, ако Калоян не би бил убит пред Солун, а разгромеше при създаването ¢ Латинската империя. Преди всичко съдбата на българския народ щеше да се свърже тясно с Римската империя и папската власт, което по естествен път щеше да ни отдалечи от Киевска Рус и изобщо от руския народ и славянската общност.

Нека накрая да завършим с възхвалата на Св. Методий, отправена към Св. Димитрий Солунски, от която се вижда преценката му за солунския светец: “О, мъдри Свети Димитре, като предстоиш светло пред Божия престол, не ни забравяй, моли се за нас, окаяните, които, странници в тая земя, съзерцаваме днес твоите велики дела и те възпяваме...”32

Като се има предвид църковното образование на младия Константин Дъновски, лесно е да си представим как е въздействало върху съзнанието му поръчението на стария свещеник в храма на солунския светец, и то тогава, когато е решил да се отрече от света и да се отдаде на монашество. Не напразно Константин Дъновски характеризира случилото се в църквата “Св. Димитрий Солунски” като откровение, което внася основен преврат в неговия житейски път и, спомнил си за него, го описва и отпечатва.

Разговорът между Константин Дъновски и стария свещеник в църквата става на 10 април 1854 г., а публикуването на този разговор в брошурата “Едно откровение в Солунската църква “Св. Димитрий” се прави през 1905 г., т.е. 27 години след освобождението на България. Обръщаме внимание върху този факт, за да избегнем възражението, че е възможно свещеник Константин Дъновски от чисто патриотични съображения и за повдигане духа на народа да импровизира описаните събития в църквата “Св. Димитрий Солунски”. Когато свещеник Константин Дъновски отпечатва брошурата, България е вече освободена и подобна пропаганда става излишна. Щом е така, брошурата трябва да се счита като изнасяне на факти с цел да се запази историческата истина.


Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Соланита ♦ всемирният култ на боговете и човеците
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Тайните на злото
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Мисията на Българите Елементи част II петър Дънов – Учителя
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Звездата на изток


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница