Антиминсът – символ на духовна мисия

След всичко, казано по-горе, нека се върнем към оня текст от “Откровението”, където е описано видението по време на панихидата, извършена в солунската църква “Св. Панагия Лагудяни” на 20 декември 1746 г., където се казва: “Но Всеблаги Бог во век не враждует – добавя появилата се в църквата млада девойка. – От премногото своя любов към човешкия род Бог пак се смилил, а най-вече от ходатайството на Небесната майка и милостива застъпница на християнския род Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима другари, мъчениците Димитрий и Мина (а на третия името е утаено от мене), благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършването на числото 153 риби, написани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати дните на турското царство и докрай ще го съсипе. Всесилният ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.⁴⁰ А да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по необходимост и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него. Заради това, според числото на писаните 153 риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се пренася безкръвно жертвоприношение за прощаване на греховете, за мира и съединение вярата на християните, чистосърдечно просене помощ и сила от Святаго Духа, по-скоро да се обърне и изпълни писанието: едно стадо и един пастир. Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим от светаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, гдето се поменува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството.” След това тримата мъже и девойката станали невидими. След отпуск на божествената литургия разчуло се, че през тази нощ мълния унищожила три турски къщи и живущите в тях и всички думали, че Бог отвърнал на злодейците.”²⁷

В разговора между девойката и йеромонах Теофаний в църквата се вижда как този свещенослужител получава поръчение за направата на сто петдесет и три молебена за опрощаване на извършените грешки и се постави край на робските мъки на многострадалния български народ. С въодушевление и ревност йеромонах Теофаний, без да гледа на преклонната си възраст, се отправя за Йерусалим, където разказва на самия патриарх всичко видено и чуто в църквата “Панагия Лагудяни”. Впоследствие той отива и в Константинопол, за да уведоми тамошния патриарх и да получи съгласието му. След тези разговори той отлитографира сто петдесет и три антиминса, символизиращи Божието благоволение, въздеяние по благодат.

Йеромонах Теофаний предприема дълга обиколка, като отслужва църковни служби, респективно принася безкръвни жертви. Първата служба е станала в гр. Йерусалим на самия ден на Велика събота 1747 г. След това йеромонах Теофаний ходил в Синай, в Александрия, Антиохия, островите Патмос и Кипър и най-накрая след дванадесетгодишно обхождане се връща в Света гора, където предава Богу дух.

“Един екземпляр от тези антиминси като по чудо Бог запазва за продължение на почнатото дело – освобождението на България – завършва разговора си старият свещеник в църквата “Св. Димитрий Солунски”. – Сега, в тая тържествена за мене минута, с пълно упование на Божия промисъл, аз чувствам някакво улекчение на съвестта си и сърцето ми се прелива в едно непонятно веселие ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Светаго и ти предавам тоя свят залог – антиминса, – имай го в пазвата си при сърцето си като реликва и знак на Божието благоволение.” “Аз го приех – пише Константин Дъновски, – като целунах ръката му и го скрих в пазвата си. Той, старият свещеник, продължи: “Връчвам ти тоя свети престол Божий за уверение на най-голяма милост в името на Пресветая Троица... В деня на освещаването на тоя свети престол (1746 г.) са произнесени молитви и прилежни прошения за избавление на християнските народи от агарянското иго и за съединението на вярата, и в същия ден Бог благоволил да открие по един божествен начин на молещите се, че Неговото обещание ще се изпълни. И Светителят присъвокупил, че между всички християнски народи Бог храни едно благоволение към най-многострадалното между всички народи славянско племе, за неговото простосърдечие и искреност... Ето това е пътят от Светото провидение, приготвен за това славянско племе.”

Явно е, че в тази втора част от “Откровението” става дума за предстоящото освобождение на България от османско иго, предизвестено в солунската църква “Панагия Лагудяни” още в 1746 г. От текста на “Откровението” проличава ясно очерталата се задача, която се възлага на младия Константин Дъновски, и че тук става дума за Божието благоволение спрямо българския измъчен народ, на който му предстои освобождение.

Не забелязвайки това символично значение на антиминса, някои автори виждат обикновен олтарен предмет и търсят неговото конкретно олтарно използване.²⁰ Така например архимандрит Инокентий Софийски публикува студията “За светия антиминс във Варненската църква “Св. Архангел Михаил”, в която удостоверява, че Константин Дъновски при освещаването на църквата “Св. Арахангел Михаил” във Варна не е използвал антиминса, предаден му в солунската църква “Св. Димитрий Солунски”. От направената проверка в църквата “Св. Атанасий Александрийски” в с. Николаевка (Хадърджа) се установи, че намиращият се в олтара ¢ антиминс също така няма нищо общо с антиминса, предаден на Константин Дъновски в Солун.^(VII) В публикуваните от свещеник Константин Дъновски “Спомени” не се съобщава къде и кога той е използвал получения антиминс в солунската църква.²⁰

По времето на нашите възрожденски борби църковните антиминси освен предназначението им като ритуални олтарни вещи са играели и ролята на отличителни знаци, бележещи патриотично настроените българи, готови да се включат във възрожденските борби. По-будни хилендарски калугери са тръгвали от село на село да обикалят полуострова като манастирски пратеници (таксидиоти), събиращи парични помощи за Атонската обител. Едновременно с църковната си мисия тези странстващи калугери разбуждали националното чувство всред българското население и били първите предвестници за бунт срещу робството. Една част от така събраните пари те предавали за революционни цели. За да маркират патриотично настроените българи, на които би могло да се гласува доверие и да се разбере, че са готови на саможертва в името на националната ни свобода, тези манастирски пратеници са поставяли на видно място в домовете на предани българи по един антиминс. Така антиминсът се превръщал в знак на довереност.

От всичко, което се каза дотук за антиминса, връчен на Константин Дъновски в църквата “Св. Димитрий Солунски”, и случилото се в солунската църква “Панагия Лагудяни”, се вижда, че тук става дума за удостояване с мисия.
Делата на Константин Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи за независима Българска църква

Константин Дъновски – учител, просветител и свещеник в с. Хадърджа

След връщането си във Варна младият Константин застава в челните редици на възрожденската борба от Варненския край. Той е окрилян от надеждата, че току-що започналата Кримска война ще донесе свобода на българския народ.

Злополучният за руските войски край на войната проваля оптимистичните планове на ентусиазирания младеж. Нещо повече, в село Хадърджа прииждат бежанци-емигранти, настаняват се турци, татари и др. Това принуждава Константин Дъновски да отиде в Балчик, където учителства две години. Той е първият български учител в този град.
Женитба с Добра Атанасова Георгиева

През 1856 г. Константин Дъновски се завръща от Балчик отново в с. Хадърджа. Там продължава да учителства още една година, след което се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи – Добра. Това е бъдещата майка на Петър Дънов – Учителя Беинса Дуно. Ние не знаем точната дата на рождението й, но ориентировъчно трябва да го отнесем през третото десетилетие на ХІХ век. Официално в никой административен акт не намираме нещо писано за Добра Атанасова Георгиева. Тя отраства в средата на едно патриотично българско семейство с патриархални традиции, което години наред е невралгичен център на борба за национална свобода и църковна независимост.

На 2 юли 1857г., на 27-годишна възраст, Константин Дъновски бива ръкоположен за свещеник от Варненския митрополит Порфирий.²⁰ Приел духовен сан, той се установява на служба в църквата в с. Хадърджа. По това време в същото село е свещеник и Иван Громов, с когото свещенослужителстват заедно. Стоенето му в селото обаче е твърде краткотрайно, тъй като още същата година бива повикан най-настоятелно от варненския митрополит Порфирий и бива назначен за енорийски свещеник при църквата “Св. Богородица” във Варна. От този момент започва третият период от живота на свещеник Константин Дъновски.

Изминали са се десетина години, откакто Константин Дъновски бе доведен от вуйчо си във Варна (1847 г.). След този дълъг стаж като учител и близък сподвижник на Атанас Чорбаджи, от когото се е поучил в много неща, сега той е зрял мъж с установен характер и е възведен в свещенически сан. Не му остава нищо друго, освен да се заеме с изпълнението на дадения обет пред стария свещеник в църквата “Св. Димитрий Солунски”.

Градът, в който той започва свещенослуженето си, не е вече онзи, който той бе видял за първи път след преминалия морски ураган над варненското пристанище. Сега той се е разраснал. Настъпили са промени в съотношението на националностите. След Кримската война във Варна и Варненско се засилва притокът на българи от Балкана и от другите краища на Полуострова. Тук намират добър прием много занаятчийски работници и търговци. Придошлите от други краища българи са били по-будни в национално отношение и сега те не само че увеличават, но и раздвижват българското малцинство във Варна. Назрели са добри условия за пламенно раздухване на възрожденските идеи, които се подемат с особена сила от всички българи. Естествено това предизвиква съпротива от страна на гърците, гърчеещите се гагаузи и турците, които ясно предусещат надигащия се борчески български дух. Не като ням свидетел, а като движеща сила отец Константин винаги е стоял в първите редици всред борческата българска интелигенция. Не трябва да се изпуска и обстоятелството, че отец Константин е бил на служба към митрополията и че е трябвало винаги да внимава да не си навлече ненавистта на варненския гръцки митрополит Порфирий. Все пак не може да се допусне, че Порфирий не е забелязвал борческото поведение на отца Константина, но ценейки високо неговите качества, не е правил въпрос, за да не се дойде до конфликтни ситуации и разрив.

Ето как описва проф. Петър Ников дейността на отец Константин по това време: “Свещеник Константин Дъновски заработил за постепенното укрепване на българщината в град Варна. Той влизал в контакт с най-будните българи и разпалвал у тях чувството за верска самостоятелност и национална свобода. Ползвайки се от благоволението на митрополит Порфирий, той почнал от време на време да произнася при службите си в енорийската църква “Св. Богородица” Евангелието на старобългарски език. Възпитателното въздействие на тези прояви в онова смутно време е било от голямо значение за разгаряне на патриотизма и укрепване на надеждата всред българите. Това обаче не продължило дълго време. Смелостта и дръзновението на отец Константин предизвиква недоволство от страна на варненските гърци и гагаузи, чиито протести достигат до владиката Порфирий. Върховната гръцка църковна администрация знаела за подема на българския дух по другите български земи, но не могла да допусне, че в гр. Варна, който се считал за сигурен и безспорен гръцки център, би могло да се внася разколнически елемент всред българското население.”²¹

Действителността обаче се оказала съвършено друга. Установило се, че в дъното на всички патриотични инициативи на българите тук стои личността на отец Константин. Имало е моменти, когато атмосферата до такава степен се нажежавала, че въпреки покровителството на гръцкия владика Порфирий, отец Константин е трябвало да реши дали да направи концесия със своята съвест, като се отдръпне от обществените си изяви като народен будител и се превърне в обикновен църковен служител, или да напусне службата си. За да излезе от новосъздалата се усложнена обстановка, отец Константин напуска през 1859 г. църковнослуженето си в храма “Св. Богородица” във Варна и се озовава в родното си село Устово.¹⁶ Посрещането му е било необикновено радушно. През дванадесетгодишното му отсъствие в селото са настъпили доста положителни промени. По своето естество и мащаби те далеч не можело да бъдат сравнявани с тези във Варна. Преди всичко тук отсъствал кипежът на действието срещу противодействието.

Като разбрали устовци, че свещеник Константин Дъновски е напуснал службата си във Варна и е свободен, най-настойчиво го поканили за свой свещенослужител. Той обаче отклонява предложението, тъй като в Устово възможностите му за борческа активност са твърде ограничени и оставането му там на практика би означавало бягство от своето призвание.

След кратък престой в родното си село той се завръща обратно във Варна, където бива назначен на административна църковна служба във Варненската митрополия. Това е станало по инициатива на варненския гръцки владика Порфирий, който все още хранел симпатии към младия и енергичен свещеник, разчитайки че ще може с течение на времето да го спечели за фенерската кауза на църквата.

Заемането на новата длъжност от отец Константин съвпада с раздвижването на тягостната атмосфера на българите във Варна и Варненско поради идването на руския вицеконсул Александър Викторович Рачински. Александър Викторович Рачински пристига във Варна през декември 1859 г. Възторжен славянофил и по-специално българофил, той бил добре запознат с борбите на българския народ за национално освобождение.^(VIII) Измежду представителите на европейските държави във Варна отпреди Освобождението Рачински най-подчертано демонстрира своите симпатии към българите и става ярък защитник на българщината, като полага големи старания за охраняване интересите на онеправданите свои еднокръвни братя. Тази негова дейност води началото си още от пребиваването му в Македония.²⁰ С идването си във Варна той поема в свои ръце още по-енергично грижата за цялостната защита на българското население, преследвано от османци, гърци и гагаузи.²⁰

Идването на Рачински във Варна съвпада с отхвърля­нето от Иларион Макариополски през април 1860 г. на опекунството от гръцката фенерска патриар­шия в Цариград и започването на борбата за независима Бъл­гарска църква. Това значително облекчило дейността на Рачински и внесло самоувереност всред раздвижените духове на българите.

Рачински установява най-тесни връзки с Атанас Чорбаджи, отец Константин и други български патриоти от Варна. Закрилата на руския представител вляла нова сила и самонадеяност в националноосвободителното движение и подтикнала българите към по-голяма сплотеност при отстояване на техните патриотични интереси. Нещо повече, Атанас Чорбаджи става едно от най-доверените лица на Рачински. За да се види тясната им връзка, достатъчно е да се отбележи, че двамата, преоблечени като обикновени търговци на вълна, пропътуват цяла Източна България, за да съберат сведения за състоянието и теглото на българското население.

С всички средства, с които разполагал, Рачински се опитвал да издейства свещенослуженето в някоя варненска църква да става на старобългарски език. След дълго настояване от страна на Рачински гръцкият митрополит Порфирий разрешил един път седмично църковнослуженето във варненската църква “Свети Геор­гий” да става на старобългарски език, за да се черкува руският консул. Тези служби започнали от март 1860 г. и били възложени на отец Константин. За целта владиката Порфирий бил избрал съботния ден, тъй като се разчитало на заетостта на гражданите и се е смятало, че тогава ще има най-малко богомолци в църквата. За голяма изненада на гръцкия владика точно през съботните дни църквата “Св. Георгий” се препълвала с черкуващи се българи, които със затаен дъх слушали боговдъхновеното песнопение на отца Константина на роден език. Това завоевание отец Константин възприема като първа възможност за осъществяването на възложената му мисия от стария свещеник в солунската църква “Св. Димитрий Солунски”.

Друга инициатива, която провежда Рачински, е построяването във Варна на свой семеен параклис, под претекст, че там ще се черкуват той и семейството му. Сведения за този параклис намираме дадени от Георги Димитров в книгата му “Княжество България”, където се казва: “През 1861 г., със съдействието на руския консул във Варна Рачински и със средствата на вдовицата на убития в Руско-турската война от 1828-1829 г. генерал Воронцов, се построява в дома на руския консул параклис, където се е служело на старобългарски.”

Отец Константин в едно свое писмо пише за Александър Рачински следното: “В 1860 г. дойде някой си Рачински за консул в гр. Варна, който направи обиколка по селата (придружен от Атанас Чорбаджи, за която обиколка стана дума по-горе, б. а.), запозна се и с мен. От дума на дума му загатнах, че в морето на местността между манастирите “Св. Димитрий” и “Св. Константин” лежи потънала камбана. Той взе всичко присърце, повика няколко рибари, та отидоха на казаното място и извадиха камбана, която тежеше около 14 пуда. Между това Рачински се научи от мене за всичките ми случайности в Солун. През зимата си отиде в Русия. През март на същата година дойде с всички принадлежности за обзавеждане на църковен параклис и на 12 април 1861 г. биде отворен и осветен този параклис на името на “Свети Никола” архиепископа Мириклийского Чудотвореца, в домът на Залъмоглу, където живееше и самия той.”

От горните сведения се вижда тясната връзка и сътрудничество между Рачински и отец Константин, в резултат на което се получават конкретни придобивки за българите във Варна.

Писаното в горецитираното писмо относно руския параклис се покрива с изследването на проф. д-р Петър Ников, където се казва, че през втората половина на 1860 г. Рачински заминал за Петербург, за да издейства построяването във Варна на руска църква и при нея – българско училище. По този въпрос той сондира мнение и със самия руски император. Поради противодействието на гърците обаче могло да се осъществи само създаването на руски параклис при консулството. Той бил осветен от свещеник Константин Дъновски и други двама свещеници през април 1861 г.¹⁸

Допълнителни подробности за същия параклис и за намерената в морето камбана четем в “Известия на Варненското археологическо дружество” следното: “В параклиса на руския консул А. В. Рачински, в бившия дом на х. Кости Залъмооглу, където се отслужва литургия на старобългарски език, е била поставена камбаната, която по показанията на свещеник Константин Дъновски била намерена в морето близо до местността “Свети Яни” (“Чатал таш”), между манастирите “Св. Константин” и “Св. Димитрий” в Евксиноград. Камбаната е била от параклис на някогашен гръцки кораб, обикалящ през време на гръцката завера (1821 г.) бреговете на Черно море. Настигнат в местността “Св. Яни”, турското правителство заповядало потапянето на кораба.”²⁰

Свещеник Константин Дъновски вероятно е виждал в извадената от морето камбана символ за разбуждането на българското национално съзнание. Същата камбана бива поставена в новооткрития параклис. Камбаната като символ на разбуждане на народното съзнание в борбата за свобода се използва по-късно от Христо Ботев, който наименува редактирания от него сатиричен революционен вестник “Будилник”.

Характерно за този случай е и обстоятелството, че идеята на отец Константин за насочване вниманието на руския консул към камбаната и нейното изваждане от морето (според писмо на отец Константин до Мария Казакова) е станало под въздействие на случайно хрумване и че посоченото място, където тя лежала, му е било подсказано по някакъв чудноват начин. Изваждането на камбаната отец Константин си припомня 45 години след тази случка. Писмото до Мария Казакова по горния повод носи дата 6 септември 1906 г.

След откриването на параклиса по настояване пак на Рачински митрополит Порфирий дава съгласието си църковнослуженето в манастира “Св. Димитрий” в Евксиноград, недалеч от Варна, да се извършва на старобългарски език. Тези църковни служби се изнасяли от отец Константина всеки празник. Тук се стичали много българи от Варна и околните села. След църковния отпуск черкуващите се българи, заедно с Рачински и отец Константин, се събирали и обсъждали вълнуващите ги въпроси около националната и църковната борба на българите.

Дейността на Рачински във Варна раздвижила по-будните българи. Тя би могла да продължи дълго, ако не бе възникналият конфликт между Рачински и Георги Сава Раковски по повод на изселването на български емигранти от Румъния в Русия. Рачински е съдействал за изселването на българи в Русия, срещу което се противопоставил енергично Раковски.⁴¹ Това става причина руското правителство да го отзове от България през 1861 г. Въпреки че престоят на този голям приятел на българите е бил твърде краткотраен, той е оставил дълбока следа в съзнанието на варненските българи с личния си пример и им е показал, че няма място за отчаяние и пасивност, и че всичко може да се постигне с настойчива борба. Раздвижването на българите под влиянието на този енергичен човек не е преставало да дава своето отражение дълго след неговото отпътуване за Русия.

Провъзгласяване на независима Българска църква и духовният живот във Варненска област

Но нека се върнем малко назад, тъй като пропуснахме да отбележим едно епохално общонационално събитие.

Решаващ фактор за нов революционен подем всред българските възрожденци е отделянето на Българската национална църква от гръцката патриаршия. На 3 април 1860г., Великден, Иларион Макариополски провъзгласява в Цариград независимостта на Българската из­точно­православна църква. Този революционен акт об­на­деждава всички българи и особено тези от Варна и Варненско. Като първа изява на солидарност към делото на Иларион Макариополски патриотичните българи от Варненско само един месец след това събитие (на 11 май 1860 г.) учредяват първата българска училищна община във Варна.

Последвалите след този момент събития във Варна са описани от Иван К. Радов по следния начин: “Варненските българи, след съставянето на общината си, намислили да купят някоя къща, която да им служи за училище и за параклис. Като такава намерили къщата на Ченгене Махлеси, на която в горния етаж смятали да открият училище за децата, а долния да превърнат в параклис, където да се черкуват варненските източноправославни българи.

След като купили къщата, варненци са условили за първи български учител някой си Константин Арабаджиев. На долния етаж започнали да правят преустройства за параклис, който наименовали “Св. Архангел Михаил”. Като разбрали това, гърците започнали да доносничат пред турското правителство за закриването както на училището, така и на църквата. С това се започнала открита борба между българи и гърци.

По това време дядо Атанас Чорбаджи се готвел да замине за Цариград като представител на варненските българи по църковния въпрос. Преди да отпътува обаче, той решил, в споразумение с варненските първенци х. Рали, Сава Георгиевич, Велизар Христов, Андрей Хастарджиев, Климентов, Тюлев, Андон Недялков, Кюркчи Коста, Георги Попов и др., да свика събрание в село Хадърджа, където да поканят и първенци от околните села, за да се занимаят с националната и църковна борба на българите. Трябвало да се получи тяхното съгласие и подкрепа за организирана борба срещу елинизма и категорично да се откажат от гръцкия владика и цариградската фенерска патриаршия. Едва след това той искал да замине за Цариград, като отнесе на ръка тяхното решение.

Събранието станало на 21 май 1860 г. в с. Хадърджа при извора Хърлята, под една вековна круша. На събранието присъствали първенци от цялата околия. То се председателствало от дядо Атанас Чорбаджи, а писар (секретар) бил свещеник Константин Дъновски, който съставил протокола. Последният имал приблизително следното съдържание: “Днес, 21 май 1860 г., ние, долу­подписаните първенци и старейшини от селата Девня, В. Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлий (Ботево), Кумулджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюндоуду, Чътма и Куюджук, събрани да размислим по църковния въпрос и по примера на нашите цариградски българи, от днес нататък се отказваме от гръцката патриаршия и нейните изповедни владици и занапред нашите свещеници ще споменават в божествената служба името на българския свещеноначалник Макариополского Господина Илариона в Цариград и всичките черковни работи, като венчаване, вула и други, ще се издават в негово име. За всичко гореказано се подписваме.”

Следват подписите на представители на дванадесетте села, включително подписът и на Атанас Чорбаджи, като представител на с. Хадърджа.²²