За ролята на общините при формиране на българското отношение към османската власт през епохата на възраждането доц. Валентин Китанов



Дата14.08.2018
Размер79 Kb.
#78576
ЗА РОЛЯТА НА ОБЩИНИТЕ ПРИ ФОРМИРАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ОСМАНСКАТА ВЛАСТ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО
Доц. Валентин Китанов
Изграждането и развитието на общините през ХІХ век е проблем, който намира подобаващо място и значение в изследователския интерес на редица учени. Доказа се важна роля на провинциалната институция за самоуправление в османската административно-фискална система, в обществения живот на българите и културно-националните процеси по време на османското владичество1. Наред с обобщаващите разработки голям е интересът към конкретни проучвания, главно по посока поселищни изследвания, които дават отговор на въпроси, отнасящи се до ролята на градските и селските общини в процеса на българското национално възраждане2.

Сериозни промени в живота на Балканите стават причина за засилване значението на общинската институция във вътрешната политика на Османската империя. Кризата и размириците в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век натоварват местното самоуправление с охранителни отговорности, което има за последица утвърждаване на авторитета им пред Високата порта. След реформите в османската армия и премахването на спахийската система и институцията на спахиите през 1834 г., българските общини са ангажирани с допълнителни данъчни, административни и обществени задължения. Те са окончателно санкционирани със законодателните актове от 60-те години3. Учредяването на Българска та през 1870 г.екзархия освен всичко известно е и акт, чрез който общинските ръководства и владиците изземват правомощията на гръцката патриаршия върху християнското българско население в областта на семейното право, имуществените дела, църковните данъци.

Така на практика на няколко етапа през ХІХ век се формира и изпълва със съдържание преди всичко институцията на българските градски общини. Нещо повече. Към 60-те години на века тя вече действа като единен организъм, чийто естествен водач се явява Цариградската българска роля, по-късно прехвърлена върху Българската екзархия4.

За целия ХІХ век българските общини си остават най-масовата, трайна и най-силна в обществено отношение колективна българска организация, при това законно призната и приета от османското правителство. Тя играе ролята на посредник между българите и Високата порта5. Чрез общините българите изявяват своите намерения, защитават своите интереси, прокарват своите искания. Постепенно по този начин се създава един подготвен в областта на административната култура управленски елит, чието положение и авторитет е значителен в обществото. От поведението на общинските ръководства в лицето на чорбаджията-кмет или общинските съветници до голяма степен зависи успехът или провалът на всяка една общинска инициатива. От друга страна, общините играят една от съществената роля при формиране на българското отношение към османската власт през ХІХ век и това има огромни последици върху характера и съдържанието на националногенериращите процеси, които протичат в българското пространство.



Това е особено характерно за дейността на българските градски общини. Тяхната роля нараства в обществения живот след масовото заселване на български селяни в градските центрове през ХVІІІ-ХІХ век. Причините за това са от различен икономически , социален и политически характер. В повечето случаи конкретните измерения на този процес са в зависимост от характера на отношенията между българските общински представители и местните османски власти. Така например, за бързото и масово заселване на редица български селяни в гр. Сяр в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век немалка е заслугата на управителя Исмаил бей и неговото синове, макар че те имали противници на тази политика сред местното турско население. Този и редица други случаи говорят за едно по-различно възприемане на връзката „българи-местна власт”, даващо възможност да се търси начин за разширяване на българското присъствие в условията на добри отношения с местното самоуправление6. Така се осъществява един вид побългаряване на градското пространство, което има важно значение за положителния изход от църковно-националната борба7.

Националната идентичност на общините се утвърждава по време на църковното движение. В множество писма, прошения, протести до местните и централни органи на властта наравно с порасналото национално самочувствие и себеуважение се демонстрира верноподаничество, добронамереност и коректност към османската държава и увереност, че през нея ще могат да се удовлетворят българските искания. В периода 50-те – 70-те години на ХІХ век българският народ се стреми да привлече на своя страна максимален брой представители на властта, както и институциите на великия везир и на султана, в спора с гръцките владици, респективно – с Цариградската патриаршия. Фактите красноречиво говорят за откровеното желание именно османската държава да санкционира религиозната еманципация на българските християни. Особено показателни в това отношение са действията и инициативите на общините в някои възлови градски центрове, където битката с гръцкото духовенство има емблематичен характер за българския национален дух. Можем да споменем Скопие, Велес, Търново, Пловдив и др. Те в значителна степен, подобно на всички останали български общини формират своето отношение към османската държава под влияние политиката на цариградската българска колония и на нейната община. Както е известно, българското присъствие в Цариград нараства значително към средата на ХІХ век. Според различни сведения числото на живеещите в османската столица българи варира от 30 000 до 50 000. Стопанските промени през ХVІІІ-ХІХ век формират широк кръг от едри български търговци, предприемачи и производители. Оформя се новата социална категория на едрата българска буржоазия, като от изключителна важност в този процес е българската колония в Цариград. Тук се заселват представители на богати български фамилии и се формират силни български търговски фирми, като тези на Братя Тъпчилищови, Братя Добрович, Моравенов, Миркович и др. Те налагат и по-специфично отношение към османската държава. В стремежа си да решат стопански въпроси цариградските българи търсят тясното сътрудничество с държавните институции8. След Хатишерифа от 1839 г. приключва тяхното организиране в редица еснафи: абаджийски, рибарски, кожухарски, терзийски, чорапчийски, градинарски, ескиджийски, хлебарски, месарски, готварски, млекарски и др.9 Превърнали се в организирана стопанска и социална сила българите формират и своя социокултурна среда, средоточие, на която стават големите ханове – Балкапан-хан, Куршум-хан, Зюмбюл-хан, Джелепси-хан, а по-късно и българската църква и общината10. Осигурила си сериозна стопанска основа, формиралата се през 40-те години на века българската община в Цариград започва да осъзнава себе си като естествен водач на българския народ, особено в годините на църковната борба. Поради естеството на общественото положение, което имат нейни представители и преди всичко техните възможности пряко и бързо да контактуват с високата порта статутът на лидер се поддържа и от отношението на останалите български общини към нея. Още през 1839 г. Неофит Бозвели е на мнение, че общината в Цариград трябва да обединява живеещите не само в османската столица българи, но да има влияние и върху цялата българска територия и да играе ролята на централен български представителен орган пред османската власт11. Така през 1845 г., когато цариградските българи издават пълномощно на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да ги представляват пред османската власт по въпросите за откриване на български православен храм, училище и печатница, никой не оспорва факта, че Цариградската община говори от името на целия български народ.12

Организационното изграждане на българската община в Цариград приключва към средата на века. През 1849 г. в османската столица е открита българската църква и започва да работи печатницата на Иван Богоров. През 1850 г. е избрано настоятелство. Османската власт официално признава общината като законна обществена организация, свидетелство за което е и нейния печат на турски език:” Храм на българската народност в местността Балат”.

Непосредствено след кримската война, възползвайки се от постановките на хатихумаюна от 1856 г. цариградските българи връчват петиция на султана с искане да признае българския народ като отделен от гръцкия, църквата да се отдели със собствен върховен началник. Петицията е представена от името на 6 400 000 българи, въз основа на пълномощни писма от цялата българска територия. Исканията в петицията са претворени от близо 60 прошения от всички краища на страната, подадени до високата порта след общо събрание в Цариград. От 1857 г. цариградската българска колония има свое училище.13 Основава се и българско културно национално сдружение „Българска книжнина”, издаващо от 1858 г. месечно списание „Български книжници”. Списанието се превръща в орган и изразител на църковно-националната идеология. На 8.10.1858 г. Иларион Макариополски е ръкоположен за епископ-предстоятел на българската църква в Цариград, за да се стигне до акцията от 3.04.1860 г. когато от българска страна се скъсва със зависимостта от цариградския патриарх.14Същият ден представителство на българската община, в състав х. Николи х. Минчооглу и христо Тъпчилещовсе явява пред Високата порта и заявява, че българите се отделят в самостоятелна църква и молят правителството да признае това. От този ден до 28.02.1870 г., когато Великия везир Али паша връчва на членовете на смесената българо-гръцка комисия, която е натоварена да реши българския въпрос, султанския ферман за учредяване на Българска екзархия, българската община в Цариград бавно и методично, с много такт и дипломатичност, съобразявайки се с условиятав османската столица, влиянието на цариградския патриарх, политическите интереси на Великите сили и преди всичко с българските национални интереси, търси начини да ангажира и привлече на своя страна османската официална власт.15

Успехът, който българската община в Цариград в продължение на 2 десетилетия има силно въздействие върху цялата национална територия и върху поведението на общините по места. Моделътна поведение на цариградските българи е възприет изцяло от провинциалните лидери, независимо на коя от двете противоположни групировки принадлежат – „млади” и „стари”. Това е модел, при който официалната държавнавласт, макар и символизираща наличието на една чужда сила, се използва най-рационално за постигане на българските национални цели. Философията е легитимното, конформисткото, реформаторското отношение към Високата порта дава положителен резултат и тя се налага върху масовото българско отношение към властта и по места. Обстоятелството, че тази позиция се демонстрира от една официално призната общобългарска институция и преди всичко от нейния легитимен център в Цариград има за последица трайно съобразяване и възприемане на подобен маниер на поведение и от останалите български организации. По места общинските ръководства изцяло се съобразяват с политическата линия и похвати на цариградските българи. Нещо повече. Перманентния контакт с тях е надежда, че проблемите ще се решат, защото османската власт може по-лесно да бъде ангажирана.

Търсенето на османската власт като гарант за българските интереси в българо-гръцкия спор е още по-категорично в провинцията и особено в условията на онези региони, където противоречията надвишават строгите рамки на каноническия спор. Така, във Велес, по време на борбата за изгонване на гръцкия владика Антим, българските първенци успяват да изградят добри имного полезни за тях отношения с местната турска власт. Както гръцкият владика, така и българските общински водачи се стремят да спечелят благоразположението на османската администрация. Нееднократно местни влиятелни турци защитават пред високостоящите органи българите против гръцките интриги. Опитът на Антим чрез фалшификации да злепостави българите пред Високата порта завършва с разследване и констатацията на централната власт, че българите са прави. Всичко това става в периода 1860-1868 г.16 В крайна сметка възможността да се спечели местната власт и влиятелни турци за българската църковна кауза и редовната изява на признателност към султана имат положителен резултат, защото единствената изцяло македонска епархия, която е включена в диоцеза на Българската екзархия според фермана от 1870 г. е Велешката.17

През 1829-1833 г. в скопие българската общност не приема трима гръцки владици – Ананий, Гедеон и Генадий. Това става благодарение на личната роля на известния чорбаджия Хаджи Трайко, който в качеството си на хазнатарин /съветник/ на скопския управител Амзи паша прокарвал българските интереси. Благодарение на неговата финансова подкрепа и обществено влияние в Скопие е построена и тържествено осветена през 1839 г. църквата „Св. Богородица”.18 След 1840-1841 г., когато Али паша е сменен от поста, влиянието на Хаджи Трайко, респективно на българската общност пред местната власт намалява. Поради тази причина през 1861 г. българските първенци в града търсят подкрепата от централната власт срещу гръцкия владика Йоаким в специално прошение до великия везир Мехмед паша Къбразли. Този ход е имал ефект защото исканията на българите били удовлетворени от владиката преди прошението да достигне до великия везир.19

Значението на османската местна и централна власт като фактор за постигане на българските национални интереси се схващало отлично от по-образованите българи. През 60-те години на века скопският учител Стоян Костов винаги съветвал първенците в града „да работят предпазливо и да се пазят да не възбуждат към себе си подозрението на турското население понеже то е много силно в града и понеже с това си поведение те отнемат едничкото оръдие на гръцките владици, клеветата.”20 Когато в Скопие пристига вестта за признаване на независима българска църква и създаване на Българска екзархия на 2.03.1870 г. градските първенци и еснафите поднасят пред местния мютесариф благодарност до султана. Новината, че Скопската епархия не е включена в юрисдикцията на новооснованата екзархия силно накърнява българското самочувствие и започват масови протести, които крията опасност от крайно изостряне на отношенията с властта. В този момент, под влияние на Екзархията, българите сдържат недоволството си, за да не дават аргументи на Патриаршията за антибългарска пропаганда пред османската власт. Първенците по места, в това число и в Скопие успокоили народа с очаквания плебисцит. Били организирани всички ръководни структури в град Скопие и по селата за запазване на спокойствието. Общинското ръководство добре осъзнавало, че в този момент единствено в лицето на високата порта могат да намерят авторитетен съюзник срещу гръцката патриаршия, поради което се отбягват действия срещу властта.21 В крайна сметка тази политика имала своя положителен резултата, санкциониран с плебисцита от 1874 г., когато в Охридска и Скопска епархия мнозинството от българите категорично заявили принадлежността си към Българската епархия.22

Като цяло след Кримската война /1853-1856 г./, когато започва масовото изгонване на гръцки владици на много места противоречията с Патриаршията довели до крайно изостряне на отношенията община-владика. В повечето случаи българските общини търсели начини да си осигурят благосклонността на османската местна власт, или ако това не им се удавало се насочвали към централната власт. Това обикновено ставало с молби, писма, прошения до Високата порта, до великия везир или направо до султана. Така през 1859 г., когато великия везир посещава София българската общинска власт изготвя и подава прошение до него с искане българската нацияда се отдели от гръцката посредством учредяването на самостойна българска църква. Изразена е готовност да се сезира и султана.23

Подкрепата от османската власт се налагала и поради добрите традиционни отношения, които гръцките владици поддържали с местните турски власти и поради силните позиции на самата Патриаршия в Цариград.24

За по-голяма сигурност и авторитет българските общини често ползват посредничеството на влиятелни пред османската централна власт свои сънародници. Така например, поради пречки от страна на турската власт в София, местните български първенци използват дълги години д-р Стоян Чомаков като свой представител и представител на софийската епархия пред официалната власт в Цариград.25. Съществуват редица сведения, които говорят за търсене на подкрепата и на Хр. Тъпчилещов. Неговата намеса е важна за решаването на редица общински и църковни въпроси и за представяне на редица искания пред централните институции на жителите на Самоков, Бургас, Велес, на селата по поречието на реките Нишава и Горна Морава и много други.26

Както е известно, след Кримската война институцията на българските общини е обхваната от вътрешни борби за надмощие между двете основни групи, на т.нар. чорбаджийска, група на „старите” и еснафската или „младите”. Причините за конфликта са от икономическо, политическо, идейно и лично естество, но почти винаги са свързани с въпроса за контрола на общините. С оглед на настоящето изложение за нас е важно да подчертаем, че в желанието си да овладеят общинското ръководство, двете страни търсят подкрепа и легитимност от османската власт. Така например, в Стара Загора част от чорбаджиите, които нямали вече пълна власт в общинските дела през 1864 г. започват кампания за злепоставяне на новите общински управители пред властта. Обвинявали ги, че имат бунтовни намерения, че пращали във Военното училище в Белград младежи , че посягали на общинската каса. Принуждават и селяните от близките села да подкрепят изпращането на махзари до Високата порта със съдържание злепоставящо общинските власти.27 През 1863 г. жителите на Дойран се оплакали в писмо до Хр. Тъпчилещов и настоявали за неговото ходатайство пред Високата порта срещу управлението на местните чорбаджии.28 Недоволни от касиера Димитър Трайков, сифийските еснафи се оплакват на управителя на Дунавския вилает, Мидхат паша по време на посещението му в София през август 1865 г.29

Така през ХІХ в. в процеса на изграждане и развитие на българската общинска институция и особено по време на църковно-националната борба българският народ чрез общините се стреми да използва властта като инструмент за решаване на национални, локални или персонални проблеми, защото общините канализират и придават законност на обществените инициативи. Българските общини са институцията, която обхваща и действа върху цялото българско пространство, последователно и непрекъснато още от предишните столетия на османското владичество. Затова тя има най-голяма заслуга в процесите на образуване на българската нация, в утвърждаване на нейната идентичност и в устояване на нейните интереси. Общините утвърждават колективната национална идея, изграждат усещане към дисциплина и ред, а в редица случаи свидетелства за мъдростта на българския народ, който осъзнава, че без тях османската държава не може да провежда адекватна данъчна, административна и вътрешна политика. Успехът на църковното движение и поведението на общините по време на целия негов период формират практично, реформаторско отношение към османската държавна власт, което оценява нейната роля за резултатността на всяка една обществена инициатива. Българският народ вижда в общините, а по-късно и в Екзархията, не само позитивния резултата на своята борба, но и авторитетна институция, с която е в ежедневен контакт, на която може да се има доверие и на която може да се подчинява, без при това да е принуден да прави компромиси с националната си воля и съвест. Това ни дава основание да приемем е , че общините имат първостепенно значение при моделиране на отношението към Високата порта и османската власт на няколко поколения българи. Без да подценяваме ролята на училището, на възрожденската преса, както и на политическите организации за национално освобождение, техният дял при изграждане на представите и формиране на поведението на българите към османската държава е значително по-малък.




Известия на Катедра „Българска история и археология” и

Катедра „Обща история” – ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград, 2/2005 г.

1 За значението на българските общини в обществения и държавен живот през епохата на османското владичество виж: Грозданова, Е. Българската селска община през ХV-ХVІІІвекл С., 1979 г.; Паскалева, В. За самоуправлението на българите през Възраждането. – ИИИ, 14-15, 1964; Христов, Хр. Българските общини през Възраждането. С., 1973 г./ Авторът разглеждаосновно всички страни от характеристиката на българските общини, мястото им в османската военно-административна и фискална система, дейността им по време на реформите в империята и значението им за възрожденските процеси. В контекста нанеговото изложение ролята на общините за формиране на българското отношение към османската власт не е предмет на изследване и анализ/.

2 В областта на поселищните проучвания има натрупана значителна научна продукциял Вж: Шалдев, Хр. Гр. Прилеп и Българското възраждане. С., 1916; Батаклиев, Ив. Град Татар Пазарджик. С., 1923; Табаков, с. Опит за история на гр. Сливен. С., 1924; Начов. Н. Цариград като културен център на българите до 1877 г. – СбБАН, кн. ХІХ, 1925; Юбилеен сборник по миналото на Копривщицо. С., 1926. Начов, Н. Калофер в миналото 1707-1877. С., 1927; Арнаудов, М. Из миналото на Котел. – ГСУИФФ, т.ХХVІІ, 1931; Трифонов, Ю. История на градаПлевен до Освободителната война. С., 1933;Ников, П. Българското възраждане във Варна и Варненско. С. , 1934; Цончев, П. Из общественото и културно минало на Габрово. Исторически приноси. С. 1934 ; Унджиев, Ив. Карлово. История на града до Освобождението. С., 1962; Влахов, Т. Кукуш и неговото минало. С., 1963; Данова, Н. Км историята на Търновската градска община през Възраждането. ИП, кС1, 1980; Генчев, Н. възрожденският Пловдив. Принос в българското духовно възраждане. Пловдив, 1981; Възвъзова-Каратеодорова, К. Драголова. София през Възраждането. С., 1988; Маркова, З. Общинското самоуправление в София през ХІХ век. София през вековете, т.І. С., 1989, и мн. др.

3 Милев, Н. Известие за състоянието на Турция в края на ХVІІІ в. – СпБАН, VІ, 1913, с. 40, Хр. Цит. Съч., с. 73-74.

4 По въпроса на значението на Цариградската българска община в общественото, културно и политическо развитие на българите до 1877 г. – СбБАН, кн. ХІХ, 1925; Тодоров п. Тодоров. Цариградската българска колонияи църковния въпрос. В сб.100 години от уечредяването на Българската екзархия. С., 1971, с. 85-115; Ников, Х. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С.1929.Б второ езд. С., 1971

5 Христов, Хрл Цитл съчл, с. 7

6 Кънчов, В. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Избрани произведения, т.І, С., 1970, с. 43.

7 Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. Фактори на българското възраждане, 1600-1830. С.1 976, с 90-100; Михов, Н. Населението на Турция и България през ХVІІІ-ХІХ в. Библиографско-статистични изследвания. Т.І-V С., 1916-1968; Христов, Хр. Цит. Съч., с. 16.

8 Начовр Н. Цариград като културен …, с. 1 и сл; Христов, Хр. Цит. Съч., с. 14.

9 В научната литература се говори за 24 чисто български еснафав османската столица. Вж: Сапунов, Н. Е. Дневник за съграждането на първата българска църква „Св. Стефан” в Цариград. ПСпБКД, кн. 11, 1884, с. 59 и сл; Христов, Хр. Цит. Съч., с. 119.

10 Тодоров п.,Тодор. Цит. Съч., съч., с. 86.

11 Христов, Хр. Цит. Съч., с. 120.

12 Тдоров п., Тодоро. Цит. Съч., с. 88


13 Пак там, с. 95

14 Пак там, с. 96-99

15 Пак там, с. 108

16 Кънчов, В. Сегашното и недавното минало на град Велес. Избрани произведения, т. ІІ, С. 1970, с. 163

17 Генов, Г.П международни актове и договори, засягащи България, ГСУ-ЮФ, ХХХІV, 1, 1940, с. 163

18 Кънчов, В. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. Избрани произведения, т. ІІ, С., 1970, с. 133-134

19 Пак там, с. 157.

20 Пак там, с. 159

21 Пак там, с. 164-168

22 Документи за българската история, т. ІV. Документи из турските държавни архиви /1863-1909/, ч. ІІ, С- 1942 , с. 22-23

23 Маркова, З. София в църковно-националната борба. София през вековете, т. І, С., 1989, с. 192

24 Христов, Хр. Цит. Съч., с. 166

25 Шопов, А. Д-р Стоян Чомаков, Живот, дейност и архива.- СбБАН, 12, 1919, с. 491 и сл.; Маркова, З. Общинското управление в София …., с. 166

26 Христов, Хр. Цит. Съч., с. 166-167

27 БИА, НБКМ, І, А, 201; Гайда, 11, бр. 20, 27.ІІІ.1865; Христов, Хр.Цит.съч., с. 157.

28 Христов, Хр. Цит. Съч., с.158.

29 Георгиев, м. Възраждането на град София. Исторически материали. С., 1920, с. 80; Время, 1, 12, 23.Х.1865; Маркова, З. Общинско управление в София …, с. 167.




Каталог: static -> media -> ups -> articles -> attachments
attachments -> График за провеждане на първите заседания на Регионалните съвети за развитие
attachments -> Министерство на регионалното развитие и благоустройството
attachments -> Република българия министерство на регионалното развитие и благоустройството
attachments -> Изисквания при устройството на зоните за стрелба на открито спортно стрелбище извън урбанизирани територии за динамична стрелба
attachments -> Институции и административна уредба на средновековна българия
attachments -> 9 декември 2005 11. 30 – 11. 45 Откриване на дискусията
attachments -> Министерство на регионалното развитие и благоустройството наредба № рд-02-20-6 от 19 декември 2016 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница