ЗА СЕМАНТИЧНАТА ОСНОВА НА РОДОВАТА ИМЕННА КЛАСИФИКАЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
доц. д-р Стоян Буров
Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”
ON THE SEMANTIC BASIS OF GENDER CLASSIFICATION OF THE BULGARIAN NOUNS
The Bulgarian gender classification is semantically based on the natural categorization of objects, which reflects the naïve picture of the world. A correlation exists between the gender hierarchy and the diminutive hierarchy in the Bulgarian language. Within the semantic field of personal nouns, there is an interaction between grammatical gender and biological sex of the noun referent. Nouns denoting persons or animals that are not completely grown or else are impotent for some physical or subjective reason, are ascribed neuter gender. The hierarchy of sex (male person – female person – child of X) corresponds to the hierarchy of gender (masculine – feminine – neuter).
1. Теорията на категоризацията отдава важна роля на рода на съществителните имена. Концептуализацията на предметите се изразява в езиците чрез тяхното категоризиране по два основни начина: с помощта на така нар. класификатори и с помощта на класно/родовите класификации на техните наименования (Диксън 1986: 105-107). В основата на класифицирането на съществителните имена с помощта на системи от класификатори стоят физически и когнитивни особености на техните референти; в основата на класифицирането на съществителните имена с помощта на класно/родови системи стоят формални и съдържателни особености на самите съществителни имена. По-късно Р. Диксън в съвместна публикация с А. Айхенвалд към двата основни типа именна категоризация прибавя още един тип: категоризация, която се осъществява със средства за създаване на граматичен контраст между имената на обектите според признаците лице/нелице и/или одушевеност/неодушевеност. Макар това да са три алтернативни начина на именна категоризация, в много езици се включват елементи от различните типове. Посочва се още, че във всички “класно/родови” езици и в някои “класифициращи” езици е имплицирана и система за контраст между лице/нелице и/или одушевен/неодушевен обект.1 Най-накрая налице са и езици, където именната категоризация се осъществява както с помощта на класно/родова система, така и със система от класификатори (Айкенвалд, Диксън 1998: 58-59). Майя Пенчева прави сполучлив опит да представи схематично тази сложна картина на именна категоризация в езиците. По отношение на основния начин на именна категоризация съществуват два типа езици: езици А – това са езиците предимно с именни класификатори, и езици В – това са езиците с именни класификации (езици С - с класна система, и езици D - предимно с родова система). Езици А и езици В се пресичат – тъкмо в зоната на пресичане се намират езиците с именни класове (езици С) (Пенчева 1998: 323).
Къде е българският език в посочената сложна картина от начини на именна категоризация? Според основния начин на именна категоризация българският език принадлежи към езици D (налице е родова система от мъжки/женски/среден род и всяко съществително в единствено число принадлежи към един от трите рода и само към един от трите рода). В нашия език обаче е имплицирана и система, релевантна на противопоставянето по лице/нелице (криптотипна, а не съгласувателна система, която може да се нарече ‘мъжколичност/женсколичност’), и тази система не само че е в тясно взаимодействие с родовата система, но и представлява макар и ограничена предимно в семантичната зона на съществителните за лица семантична база на родовите противопоставяния. Към това трябва да прибавим още и ограничения набор от класификатори, които, като класифицират наименованието като наименование на бипарциален предмет, на вид веществен континуум или на вид събирателно множество, служат като нумеративи (един вид посредници при броенето и преброяването).
Типични примери на “класифициращи” езици представляват китайско-тибетските и австро-азиатските езици; по-голямата част от индоевропейските езици са “родови” езици, по-голямата част от африканските езици са “класни” езици.
Семантична база на родовите системи е различието по естествен пол. Системите, в които естественият пол е граматично нерелевантен (наименованията на мъжете и жените, на мъжките и женските животни принадлежат към един и само един клас), се наричат класни системи. Категоризацията в класове се извършва въз основа на различни семантични признаци, например по признака човек/нечовек (хората се противопоставят на всички останали обекти), по признака одушевеност/неодушевеност (живите същества се противопоставят на неживите обекти), артефактност/натурфактност (изкуствените предмети, изработени от човека, се противопоставят на естествените предмети), според физическата форма на обектите, според големината на обектите, според това, дали предметът може да служи за храна, или не, и т.н.
Между категоризацията по родове и категоризацията по класове няма принципна разлика, принципна разлика съществува между категоризацията със система от класификатори и родово/класната категоризация. Ето защо, макар да възразяват срещу неразграничаването на родовата от класната именна категоризация, Айхенвалд и Диксън приемат, че това е категоризация от един и същи тип (Айхенвалд, Диксън 1998: 59). Гревил Корбет (1991) говори за Gender както на “родовите”, така и на “класните” езици. Етиен Тифу също отхвърля разграничението между клас и род: той смята, че родът е класна система, която се основава на различието по пол. Родът и класът за автора са редундантни категории, които класифицират предметния свят с помощта на езика (Тифу 1984: 48-55). Соломон Кацнелсон също констатира, че няма принципна разлика между род и клас. Той уточнява, че за родове обикновено се говори в индоевропейските езици, където именните класификации отразяват половите различия. В други езици, където именните класификации имат други основания, се говори за класове. Ето защо той предпочита да използва термина клас, с който назовава както същинския именен клас, така и рода (Кацнелсон 1972: 22). Е. Тифу и С. Кацнелсон правят важното уточнение, че класно/родовите класификации имат формална, структурна функция, в това е, както се изразява С. Кацнелсон, “смисълът на тяхното съществуване”. Но ако всички знаем, че масата е предмет, необходимо ли е тя да бъде маркирана като такъв – пита Е. Тифу, който вижда някаква умора в носителите на езиците да поддържат такава ненужна именна класификация, която при това нерядко предизвиква морфологични усложнения. Във всички езици са налице тенденции към затъмняване на класификационните критерии и нерядко - тенденции към създаване на втора, дублираща класификационна система, изградена върху някакъв универсален критерий (например одушевеност/неодушевеност), използването на който предизвиква преразпределение в първичните класове.
Като си дава ясна сметка за различията между класните и родовите системи и дефинира тези различия, В. Плунгян обединява двете системи в една обща функционална система, която нарича съгласувателен клас и с която той означава класно/родовите системи на именни класификации, максимално лишени от семантично съдържание (Плунгян 2000: 142-160). Категорията съгласувателен клас е синтактична категория, разпределението на съществителните по класове и родове в повечето случаи не зависи от тяхното значение, а от техните съгласувателни модели и само от тях (Плунгян, Романова 1990: 239), например съществителните книга, котка и девойка заедно принадлежат към женския род не защото имат някакво общо семантично съдържание, а защото принадлежат към един и същ съгласувателен модел.
2. Ако напуснем пределите на синтаксиса, както предлага В. Плунгян, в известен смисъл при това действително в парадоксален вид би могло да се твърди още, че “в съгласувателните класове няма и по принцип не трябва да има каквото и да било семантично съдържание, но същевременно с това не съществуват съгласувателни системи, напълно лишени от семантично съдържание” (Плунгян, Романова 1990: 239). Зад противопоставянето между различните съгласувателни модели стои някаква понятийна класификация, някакъв начин за концептуализация на предметния свят, която отразява важни за съответната култура различия между обектите, т.е. именната категоризация се съотнася по определен, макар и не прост и праволинеен начин с така нар. естествена категоризация и наивна таксономия.
Въпросът за съотношението между именната категоризация, отразена в граматиката на езика, и естествената категоризация на предметите, в която в голяма степен се отразява наивната картина на света, има важно значение не само за теорията на категоризацията, но и за “чистата” граматика, защото опира до следното: как се изразява класната или родовата принадлежност на името в самото име. Нека направим сравнение между българския и немския език. Както се знае, принадлежността на едно съществително към мъжки, женски или среден род в българския език зависи преди всичко от неговата форма; за немските съществителни имена обаче такова последователно прокарано формално правило липсва. За определянето на родовата принадлежност на съществителните в немския език е валидна комбинация от критерии, някои от които, както доказват Клаус-Михаел Кьопке и Дейвид Зубин, опират и до въпроса за съотношението между езиковата и естествената категоризация, в частност до така нар. folk taxonomy “народна таксономия” (вж. Кьопке и Зубин 1984: 26-50; Зубин и Кьопке 1986: 139-180).
Двамата автори набелязват шест принципа за определяне на рода в немския език, само първият от които (фонетичният принцип) е езиков принцип, останалите се основават на естествената категоризация. Това са:
- Родова класификация според окръжаващата конкретна култура на хората (“родът има функцията да разчленява окръжаващата конкретна култура на хората”). Пример за подобна родова класификация представляват наименованията на напитките: родовото понятие das Getränk е от среден род, което не е случайно, защото отвежда към друг принцип, според който наименованията на родовите понятия се класифицират основно към средния род.
- Родовата класификация отразява един съществуващ в човешкото мислене его- и културоцентризъм: с относителната близост на един предмет до човешките интереси се увеличава неговото разчленяване с помощта на рода. Пример за подобна родова класификация представляват наименованията на животинския свят. И тук родовите понятия са от среден род, срв. das Tier ‘животно’ das Wild ‘дивеч’, das Vieh ‘добитък’ das Geflügel ‘пернато’, das Schwein ‘свиня’, das Rind ‘говедо’, das Pferd ‘кон’. Най-диференцирани по род са домашните животни, от които има стопанска полза: в съответствие с това, дали се назовава мъжкото, женското или малкото на женското животно, се избира и родът – мъжки, женски, среден. При дивите животни такова ярко разграничаване по род липсва.
- Родова класификация според физическата форма на предметите. Присвояването на определен род отразява разчленяването на предметите според перцептивната им форма, например наименованията на дългите предмети са основно от мъжки род, а наименованията на плоските и/или тънки предмети – основно от женски род; кухите предмети също са предимно от женски род.
- Родова класификация според мястото на наименованието на предмета в таксономичната йерархия суперординарно – базисно – субординарно равнище. Така например съществителните, с които се попълва суперординарното равнище, са от среден род, срв.: хиперонимните наименования на хранителните продукти (das Lebensmittel) das Gemüse ‘зеленчуци’, das Obst ‘плодове’, das Korn ‘житни’, das Gewürz ‘подправки’, das Fleisch ‘месо’, das Getränk ‘напитки’, das Gebäck ‘печива’ са от среден род, наименованията на техните хипоними са основно от мъжки или женски род.
- Родовата класификация на съществителните с афективно значение е според екстровертната или интровертната насоченост на чувството. Екстровертните наименования (насмешка, воля, яд, усърдие, енергия, сила, мерак, свидливост) са от мъжки род, интровертните (страх, уплаха, търпение, срам, тъга) – от женски род.
3. Спрях се подробно на родовата категоризация в немския език, за да имам по-добра база за сравнение на родовата категоризация в български. Както ще се убедим, подобно на родовото разпределение в немския език родовата категоризация в български отразява така нар. наивна таксономия в присвояването на среден род на наименованията на полово незрелите лица и животни, а също и на наименованията на физически и/или субективно непълноценните обекти.
Признакът ‘малко по възраст същество’ е семантичен компонент в значението на редица съществителни от среден род, който в определени контексти на специфицираност на лицето (или животното) блокира изискването за съответствие на рода на съществителното, с което се специфицира лицето (или животното), с пола на референта. Експресивно-оценъчната умалителност и увеличителност, изразявани със съществителни от среден род, също са безразлични към половата принадлежност на характеризираните (или, но значително по-рядко, специфицираните) лица (или животни).
Въпросът за корелацията умалителност – род в съвременния български език не е обстойно проучен. Някои интересни наблюдения могат да се намерят у Б. Кръстев (1976). Така например авторът не без основания твърди, че е налице доста ясно изразена корелация между родовата и умалителната йерархия: “най-умалителен” е средният род, следва го женският род, на последно място е мъжкият род. При двойка еднокоренни думи от мъжки и женски род умалителността се носи от съществителното от женски род: път – пътека (пътечка); при двойка еднокоренни думи от женски и среден род умалителното съществително е от среден род: каца – каче, кана – канче; при тройки от еднокоренни думи от мъжки, женски и среден род умалителността е най-силна при съществителните от среден род, по-слаба – при съществителните от женски род, и нулева – при съществителните от мъжки род: капак – капачка – капаче, клон – клонка – клонче, калъф – калъфка – калъфче (Кръстев 1976: 25-26).
Във връзка с въпроса за отношенията род – пол, пол – умалителност, род – умалителност би могло да се каже следното. Както се посочва от Б. Кръстев, всички имена (непроизводни от синхронно гледище и производни) за обозначаване на малките (“рожбите”, както ги определя в тълкуванията си Стефан Младенов) на хората и животните са от среден род (рожбата на Х среден род): бебе, дете, агне, пиле, теле, яре, зайче, котенце (Кръстев 1976: 49). Семантичният компонент ‘рожбата на Х’ е несъвместим с компонента ‘полова принадлежност’. Следователно категоризирането на съществата се извършва в следната последователност: малко (‘рожба’) – немалко същество, мъжки пол – женски пол.
Малките същества със значение ‘рожба на Х’ се назовават със съществителни от среден род, немалките – със съществителни от трите рода (мъж, жена, куче). Българската народна родова таксономия последователно отразява половото разграничение между хората от пубертета нататък, от момента, в който полът започва да играе доминираща роля в цялостния живот на човека: срещу момиче, момче (среден род) лицата от женски пол се класифицират със съществителни от женски род – мома, девица, девойка, жена, лицата от мъжки пол – със съществителни от мъжки род – момък, юноша (обърнете внимание, че макар да завършва на –а, съществителното е от мъжки род според пола на референта), младеж, мъж. Половата диференциация (мъжки пол – женски пол) чрез родовата диференциация (мъжки род – женски род) е последователно прокарана само при съществителните за лица (в тази семантична зона е налице взаимодействие между граматичната категория род и значението ‘мъжколичност/женсколичност’). Налице е следната йерархия между половете: лице от мъжки пол лице от женски пол рожба на Х. Лицата от мъжки пол задължително се обозначават със съществителни от мъжки род; лицата от женски пол могат да се назовават със съществителни от женски и мъжки род (но колкото по-висока е степента на актуализация на пола, толкова по-строго е изискването за съответствие между женския род и женския пол, например при специфициране на лицето трябва да се употреби съществително от женски род, но за класифициране на лицето могат да се използват и съществителни от мъжки род); малките (рожбите) на хората се означават със съществителни от среден род. Лишаването от пол на възрастно лице (както мъж, така и жена) се обозначава със съществително от среден род: изразява се субективна умалителност (войниче, братле, сестриче) или пренебрежителност (куцо и сакато). Специфицирането и класифицирането на лице мъж със съществително от женски род е невъзможно, когато това се използва от говорещия, се използва със специална цел – изразява се негативно, иронично отношение към лицето. По отношение на признака ‘пол – не пол’ мъжкият и женският род компактно се противопоставят на средния род: при това средният род поема значенията ‘рожба на Х’, ‘физическа умалителност’, ‘субективна умалителност’ (но това не означава, че тези значения не могат да се изразят и със съществителни от женски и мъжки род). Ако се използват термините, с които борави теорията на опозиционния анализ, може да се каже още, че от своя страна мъжкият и женският род образуват привативна, а не еквиполентна опозиция: маркиран член е женският род. Накрая трябва да се каже още, че категоризирането (специфициране, класифициране) на лице мъж като лице жена има по-силна експресия от категоризирането на мъжа като същество, лишено от пол.
4. Подобно на много други народи българите класифицират конкретното (концепт на перцептивно цялостен обект) с име от мъжки род, абстрактното – с име от женски род: сред хилядите съществителни имена от женски род на съгласна (само абстрактните ост-съществителни са около две хиляди) единици са тези, които означават конкретни обекти. Наименованията на веществени маси или съвкупности, оценявани като ‘безполезно’, се класифицират като pluralia tantum, т.е. извеждат се извън родовата класификация (джибри, останки, дърми, джунджурии, партакеши). За наименование на предмети ‘с неясна функция’ се употребява субстантивираното нещо (среден род). Интересна диференциация може да се набележи между рода на двойки съществителни с инструментално значение, образувани все от глаголи за действия. Когато със съществителното се назовава ‘инструмент изобщо, назован според действието с него или според шума, който произвежда’, се употребява а(и)ло-съществително от среден род (при това такива съществителни могат да бъдат и оказионални образувания); когато се назовава конкретен инструмент, се употребява а(и)лка-съществително от женски род: срв. например двойките съществителни писало (Дай ми някакво писало ‘нещо за писане’) и писалка, острило и острилка, дрънкало и дрънкалка. Все пак най-тясно е взаимодействието между езиковата родова категоризация и естествената категоризация според пола на полово зрелите хора и животни. Всички посочени признаци, без да са граматикализирани значения на родовите грамеми, съставят семантичната база на българската родова категоризация.
БИБЛИОГРАФИЯ
Айхенвалд, Диксън 1998: A. Y. Aikhenvald, R. M. W. Dixon. Dependencies between grammatical systems.// Language, vol. 74, N 1.
Диксън 1986: R. M. W. Dixon. Noun Classes and Noun Classification in Typological Perspective.// C. Craig (ed.). Noun classes and categorization. Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins Publishing Company.
Зубин и Кьопке 1986: D. A. Zubin and K.-M. Köpcke. Gender and Folk Taxonomy: The Indexical Relation Between Grammatical and Lexical Categorization.// C. Craig (ed.). Noun classes and categorization. Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins Publishing Company.
Кацнелсон 1972: С. Д. Кацнельсон. Типология языка и речевое мышление. Ленинград: Наука.
Корбет 1991: G. G. Corbett. Gender. Cambridge/New York/Port Chester/Melbourne/Sydney: Cambridge University Press.
Кръстев 1976: Б. Кръстев. Умалителността в българския език. София: Народна просвета.
Кьопке и Зубин 1984: K.-M. Köpcke, D. A. Zubin. Sechs Prinzipien für die Genuszuweisung im Deutschen: Ein Beitrag zur natürlichen Klassifikation.// Linguistische Berichte 93/1984.
Пенчева 1998: М. Пенчева. Човекът в езика. Езикът в човека. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”.
Плунгян 2000: В. А. Плунгян. Общая морфология. Введение в проблематику. Москва: Эдиториал УРСС.
Плунгян, Романова 1990: В. А. Плунгян, О. И. Романова. Именная класификация: грамматический аспект.// Известия Академии наук СССР. Серия литературы и языка. Том 49, № 3. Москва.
Тифу 1984: Et. Tiffou. La classe et le genre: aspects actuels du problème.// Съпоставително езикознание, № 2.
Сподели с приятели: |