За студенти) „…и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа” (Бит. 2,7) Изготвил: отец Йоан-Милен Найденов Молитва към Светия Дух



страница5/11
Дата23.07.2016
Размер1.13 Mb.
#1910
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

1.2. Мястото на пневматологията


Класическата академична теология непознава никакъв специфичен трактат “De Spiritu Sancto”. Това, че днес се иска едно обновяване (подновяване)44 и едно пневматологично задълбочаване на цялата теология, доказва че е необходимо да се запитаме дали може и трябва да съществува една пневматология под формата на един специфичен трактат45. Всъщност споделя своята особеност да бъде отделна глава (един раздел) и в същото време едно измерение на цялата теология с другите централни теми (като например: сътворението, благодатта и есхатологията), но по-специално с христологията. Християнския опит, който Бог създава, освобождава и води към осъществяване на хората в техния свят чрез Исус Христос в Светия Дух означава, че християнската теология може да говори адекватно за Бога само ако в същото време говори и за Христос и за Духа, т.е. само ако има едно христологично и пневматологично измерение. Една догматика, която следва тринитарния модел (модела на Троицата) на изповядването на вярата (Веруюто) ще може да говори за Духа на Бога, по-особено за неговото действие в сътворението, още по време на обясняването на първия член, и ще развие (разработи) по един пневматологичен начин втория христологичен член.

Това сливане46 и троична съвременност, естествено не трябва да бъде разбирано погрешно в смисъл на аксиома превърнал се в класика около неразделното единство на божественото действие ad extra (→ Тринитарна доктрина 4.4.3.). По-скоро трябва да се защитят свойствата на лицата (хората) в хода на историята на спасението. В нашия контекст следователно не става въпрос само за опита в Духа (nello Spirito), но и за опита от Духа (dello Spirito), естествено като Свети Дух на Отца и на Сина. Като такъв той актуализира (осъществява) и води към заключение (завършва) историята на любовта на Бога с хората като кулминация в Исус Христос, поради което третия член се интерпретира като изповед на вярата в Светия Дух и в неговата есхатологична освещаваща дейност. От методическа гледна точка това изисква едно двойно движение на противопоставяне: 1) това, което Светия Дух е, трябва да го намалим (приспаднем) от една страна от неговите ефекти; 2) „размисъла за същността” извършен по време на специфичния трактат служи на свой ред от друга страна за разпознаването47 на духовете в реалностите на църковния и извън църковния (extraecclesiale (→ 4.3.1.) живот.



Следователно пневматологията намира своето място48, от една страна на кръстопътя на първите два члена на изповядване на вярата (Веруюто) с третия член, а от друга страна в качеството си на специфичен трактат, служейки като знак под който са поставени всички последващи трактати ясно изразявайки твърденията на третия член.

1.3. Разнообразната терминология и фундаменталният опит: дух и живот



1.3.1. Някои наставления за семантичното поле „дух”


Първият херменевтичен размисъл върху подразбраните предубеждения49 във всекидневните50 изрази трябва да има предвид две неща: богословската дискусия върху (Светия) Духа, ако трябва да бъде разбираем не трябва да действа с една специфична вътрешно богословска (intrateologico) концепция; от друга страна с оглед на разпознаване на духовете то също трябва да се противопостави на всички недопустими смесвания.

Духът е счетен за един не дефиниран51 „оригинален52 термин” (W. Kern, Geist, 62) и още по-малко от всякога дефиниран априори. Това е първото направено критично показване (откриване) срещу асоциацията53, даже идентификация все още доминираща в нашата западна култура между дух и (индивидуално) съзнание, идентификация, която често се придружава от една дисоциация54 между тяло (материя) и дух. Тези посоки на движението, които са по-скоро класифицирани като псевдорелигиозни, както и дискусията във връзка с (добрите и лоши) духове познава своите спадове и изкачвания. Семантичното поле на ежедневния език както и този на култивирания език естествено е много по-обширен и представя някои асоциации, които са изключително противоречиви (като например: духа като същността на Бога и духа в смисъла на призрак).

Много комбинации от думи и изрази показват преди всичко връзката между духа и живота и техните проявления: „Събуждане на жизнените духове, изпускам, предавам духа си; сила, мощ на духа; живот, история на духа; пълен с духа”55. Като допълващ начин към тези, изрази като „лишен от дух” (“privo di spirito”) или „болест на духа или на ума” (“malatia dello spirito o mentale”)56 посочват дисоциации между духа и живота. Без да се насилват данните можем да разпознаем „суверенитета и независимостта”57 (духовни дарове, проблясъци на духа или на гениалността)58 и „комуникативната сила създавайки връзки”59 (дух на екипност60, дух на тялото61)62 като първи характеристики, които посочват фундаменталното значение на термина „дух”.

1.3.2. Признаци63 за един оригинален религиозен смисъл


За неспособността да се разпорежда на духа съответстват елементи, които вероятно са част от произходното етимологично ядро (в спорни детайли) на думата: невидим, неуловим, динамично оживен (развълнуван), опияняващ (омайващ), зашеметяваш (смущаващ), страшен. Според последните изследвания терминът “Geist” (= дух) първоначално означава „една свръх човешка и божествена животворна сила, която се проявява в религиозния екстаз” (L.Oeing-Hanhoff, Geist I., in HWP 3, 156).

Докато господстващата асоциация „дух-съзнание” има своите историко-концептуални корени по-скоро в гръцкия термин νοῦς (nûs), немския термин “Geist” показва, благодарение на своите корени способността да асимилира семантичното съдържание присъщ в библейските термини “ruah” (רוח „руах”), e πνεῦμα (pnêuma, пневма), съдържание което е предадено чрез латинския термин “spiritus” (спиритус). В основата и на трите термини има първоначалното значение на движещ въздух = вятър, дъх64, дишане (“aria mossa = vento, alito, respiro”). Преходът от светския към религиозния език, и от антропологичния към богословския език също е плавен. Богословският израз „Свети Дух” е бил създаден (въведен) само в ранното християнство: πνεῦμα ἅγιον (pnêuma hághion) не е повтарящ (срещащ) се израз в светския гръцки език; в Библията LXX тази комбинирана комбинация от думи се повтаря (се среща) само в Псалм 50,1365 и в Исаия 63,1066 и нт., за да се преведе изразът “ruah hakkodesh” (spirito di santità, дух на святост). Специфичния характер на християнския опит на Духа подтикна да се направи езикова иновация дори и в латинския език: за да се различават67 от стоическия израз (dall’espressione stoica)68 “spiritus sacer”, който имаше за цел да идентифицира човешкия дух с този на божествения, християните създават комбинирания израз “spiritus sanctus” (Свети Дух).



Семантичната история поставя на християно-библейската пневматология (pneumatologia biblico-cristiana) две основни задачи: 1) да запази разграничението между човешкия дух (spirito umano) и божествения дух (spirito divino); 2) да радикализира69 въпроса за връзката между дух и живот. Отговорът и следователно критериите да се различи и определи истинския живот, истинския ентусиазъм и истинския екстаз (блаженство), истинското знание, истинската цялост и общение идват70 от изповядването на вярата в Духа, „който е Господ и дава живот” (“che è Signiore e dà la vita”).



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница