За толерантността (и криворазбраната такава)



Дата22.10.2018
Размер40.88 Kb.
Виктория Николова, випуск 2006, Брой 3, година 9
За толерантността (и криворазбраната такава)
Има един библейски разказ за човек, който стигнал края на дните си и погледнал назад, за да види следите си в пясъците на живота. И до тях имало други – следите на Господ. Но в мигове на най-голяма нужда едните стъпки изчезвали. Мъжът вдигнал очи към Бог и го попитал: “Защо си ме изоставял в най-тежкото?” – “Никога не съм те оставял!” – рекъл Всевишният. – “А защо изчезват едните дири?” – “Тогава те носех” – усмихнал се Бог... Като оставим настрана красотата и многозначността на тази притча, от някаква гледна точка библейският текст ни отвежда към класически пример за толерантност (от лат. “tolerans” със значение търпимост, снизходителност, позволеност). Още римляните считат, че “толерантен” е онзи, който е търпелив към други народности и вярвания. А толерирането предполага и покровителстване. Интересното е, че този мотив изгражда моралната основа на почти всяка теоцентрична митология. От древна Индия, през Християнството, до Исляма – внушението за търпимостта към другите е основен етичен пласт на религията. Но доколкото ние все още живеем в една европейска християнска цивилизация, можем да направим тъжната констатация, че в нейната история “дирите” на тази цивилизация са съпътствани от нетолерантност. “Не убивай!” – категорично гласи Божията заповед. А Средновековието почва да избива всички, които не познават въпросната заповед – езичници, еретици... червенокоси и албиноси... И това никак не ни учудва.

Древните гърци изграждат една хуманистична култура, родила античната демокрация. А тази демокрация дава равни права на всички – с изключение на робите, жените, децата, чужденците и инакомислещите. В една своя книга Тери Пратчет с откровена ирония коментира “толерантността” на краля, който дал право на глас всекиму “който е с име неопетнено, пол мъжки, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща, за която дават цена поне три кози и половина”. И продължава “имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати, или жени?”... А нали злите езици твърдят, че литературата била художествено отражение на реалността...

Ренесансът поставя началото на исторически процес, който глобализира идеите на Хуманизма... и жестокостта на конфликтите. Първата Световна война взема повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството, а Втората Световна война взема повече жертви от Първата. След живожарищата на този световен катаклизъм нацизмът е заклеймен като абсолютно зло. Само няколко десетилетия по-късно, бръснатите глави на неонацистите започват да отразяват светлината на прожекторите и да проблясват в телевизионните хроники. Домораслите нашенски подражатели патетично крещят “Хайл Хитлер!”, рисуват обърнатата свастика по стените и са в състояние да наритат до смърт някой нещастен клошар... Стига да са повечко и да е тъмно. “Циганите – на сапун!” – пищи възторжено малолетен юнак, който рядко използва сапун, не познава химическия процес за получаване на въпросното съединение, изобщо не е сигурно дали знае азбуката и най-вероятно е убеден, че земята е плоска. Трябва да признаем, че обществото ни е подозрително толерантно към подобни прояви – “остави го, то е малко и глупаво!”. Но когато на обществената сцена се появи феноменът “Атака”, политическите анализатори започнаха да си припомнят какво е ставало в Германия, Австрия или Франция. Руснаците би трябвало най-добре да си спомнят, че техният Джугашвили (носещ популярното прозвище Сталин) унищожава в концентрационните лагери повече свои съграждани, отколкото избива войната (не че Шиклгрубер, известен с гръмкото име Хитлер, не върши нещо подобно). А и днес пред паметта на тези “велики” убийци се прекланят стотици хиляди фанатизирани “фенове”. Но не за този абсурд става дума... Нали някога насилниците са били деца? И дали околните не са били толерантни към първите прояви на насилието, което не би могло да отсъства от живота на тези деца? Може би “Малкият диктатор” не е бил особено толерантен към другите, но затова пък е бил толериран от тях.

Днес вървим по коридорите на прогимназията, примерно, и усещаме как сквернословието буквално оцветява въздуха: “Педаааааал!” – крещи третокласник. “Мангааааал!” – гласи отговорът на другарчето от другия край на коридора. А околните срамливо отвръщат поглед. Нали не те произнасят въпросните думи! Но третокласникът става деветокласник, например, и вече му е много лесно в дребнава злобичка да дави собствените си проблеми. Той мрази отличниците (“зубърите”), защото могат повече от него и злорадства над двойкаджиите, защото са по-слаби от него; презира “цайсите”, защото носят очила и е преизпълнен с възхищение към повтарача, защото е силен и “може да ги пребие всичките”.

В условията на обществено мутрафонизиране, култът към бръснатата глава и надипления врат, на който висят няколко кила ланци, добива особено застрашителни размери. В дивата ирационална злоба и бруталното отхвърляне на каквито и да е ценности, в отвращението към всичко различно от твоето мнение, в сладката мисъл, че всички са маскари, се крие най-краткия път към бягство от собствените проблеми. Дори естественият опит да бъдеш различен и да имаш своя идентичност се изражда в брутално надуване и примитивна грубост... А околните отново извръщат поглед. Нали те не са такива! И какво толкова?... Това съвсем не значи, че трябва да се съгласим с пенсионерската максима за “лошите млади” (“ех, какви бяхме ние!”), защото тя е перифраза на същия психологически модел. Това просто ни отвежда към най-страшното – безразличието. Онова, което жаргонът с нежност нарича “непукизъм”.

Безразлични сме към злото около нас, защото то е мъничко, битово зло, някак можем да си го обясним. Само че като не му обръщаме внимание, то не изчезва. И притежава свойството да нараства в геометрична прогресия. А когато ни затрупа като лавина, най-отдолу ще останат онези, които са отмествали поглед от снежните склонове...

Или, както казва “поетическата мистификация” Трендафил Акациев:

Пустата бомба атомна,

отгоре как ще разбере

кой е на трона, кой е в яхъра?

Отдалеч как ще различи

захарта от нишадъра?*


*Нишадър – за възпитаниците на г-жа Атанасова и г-н Чорев, нишадър е битовото наименование на амониев хлорид с химическа формула NH4Cl


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница