Забраната за дискриминация според европейското право



страница3/6
Дата05.01.2017
Размер1.16 Mb.
#11818
1   2   3   4   5   6

1.4. Позитивни действия
Не съществува практика на Европейския съд по правата на човека относно съобразността с чл. 14 ЕКПЧОС на мерки, съставляващи позитивни действия.38 Вероятно обаче, повечето такива мерки ще издържат теста. В преамбюла към Протокол 12 подписалите го страни потвърждават отново, че “принципът на недискриминация не е пречка за държавите да предприемат мерки, за да насърчат пълното и ефективно равенство, стига да е налице обективно и разумно оправдание за тези мерки. Обяснителният доклад към Протокол 12 дава пояснения в тази връзка39:

Обстоятелството, че има определени групи или категории лица, които са в по-неблагоприятна ситуация, или съществуването на de facto неравенство, могат да представляват оправдание за приемането на мерки, предоставящи специални преимущества, така че да се насърчи равенството, стига да е спазен принципът за пропорционалност (...) Този протокол обаче не налага никакво задължениеза предприемане на подобни мерки. Такова програмно задължение би било неприсъщо на цялостната природа на Конвенцията и нейната система за контрол, които се базират на колективната гаранция на индивидуални права, формулирани достатъчно конкретно, за да бъдат защитими.

Било по чл. 14 ЕКПЧОС, било по чл. 1 от Протокол 12 към ЕКПЧОС, положителните действия трябва да се смятат за допустими, стига произтичащата от тях разлика в третирането да е обективно и разумно оправдана или, с други думи, да преследва легитимна цел и да не го прави с непропорционални средства. Подобно на борбата с други форми на дискриминацията, борбата с расизма и ксенофобията несъмнено представлява много важна цел за Европейския съд по правата на човека, който заявява, че “си дава особено ясна сметка за жизнената важност на борбата с расовата дискриминация във всичките й форми и прояви”40. Както сме видели в някои случаи, дискриминацията на основата на раса може да представлява и унизително отнасяне по смисъла на чл. 3 от Конвенцията.41 На още по-силно основание, необходимостта от борба с расовата дискриминация е една от легитимните цели, които държавите страни по Конвенцията може да пожелаят да преследват, дори ако това води до някои ограничения на правата и свободите, провъзгласени с Конвенцията, каквото е правото на недискриминация. Това не означава, че позитивните действия могат да бъдат приемливи само на основанието, че съставляват борба с дискриминацията, като възстановителна или обърната към миналото мярка. Съдът разбира “демократичното общество” като основаващо се на ценностите на многообразието и толерантността. Това би трябвало да предполага, че той ще приеме за разрешени форми на позитивни действия, които не се основават на вече съществуваща дискриминация, на която да се опитват да отговорят или да я компенсират, а са оправдани от целта да организират многообразието. Вероятно обаче, той би счел позитивните действия за непропорционално ограничение на правото на официално равенство, когато не съответстват на критериите, установени в приложимите международни договори за човешки права42, и в частност когато мерките не са временни, а съществува опасност вместо това да доведат до създаването и поддържането на самостоятелни права.


2. Приложното поле на чл. 14 ЕКПЧОС
Чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека не създава независима защита от дискриминация. Позоваване на него може да се прави само в комбинация с друга самостоятелна разпоредба на тази конвенция или на допълнителните протоколи към нея – той има роля само когато е установено съществуването на дискриминация при упражняване на правата и свободите, провъзгласени в Конвенцията. Това не означава, че чл. 14 ЕКПЧОС няма автономна функция в системата на Конвенцията. Напротив, той допълва всички други основни разпоредби, като добавя изискването те да се прилагат и изпълняват без дискриминация. По делото относно някои аспекти на законодателството за езиците, на които се осъществява образованието в Белгия (Белгийското езиково дело), Съдът, както е всеизвестно, отбелязва, че от чл. 2 на Протокол № 1 не може да се изведе право да се изисква от държавните власти създаването на определен вид образователно заведение, но

... въпреки това държава, която е създала такова заведение, не може да предприема дискриминационни мерки по смисъла на чл. 14, когато установява изискванията за прием. (...) [По същия начин] чл. 6 от Конвенцията не задължава държавите да създадат система от въззивни съдилища. Следователно държава, която е създала такива, е действала свръх позитивните си задължения по чл. 6. Тя обаче ще наруши този текст, във връзка с чл. 14, ако без легитимно основание изключи някои лица от възможността да използват тези средства за защита, които е направила достъпни за други лица по отношение на същия тип действия. В такива случаи ще има нарушение на гарантирано право или свобода, така както са провъзгласени в съответния член, във връзка с чл. 14. Практически положението е същото, както ако последният съставляваше интегрална част от всеки член, установяващ права и свободи. В тази връзка не следва да се правят никакви разграничения в зависимост от естеството на тези права и свободи и свързаните с тях задължения, както и например в зависимост от това дали дължимото зачитане на съответното право изисква позитивни действия или просто въздържане.43

Така приложението на чл. 14 ЕКПЧОС не предполага нарушение на други права или свободи по Конвенцията – нарушение на антидискриминационната клауза може да бъде установено дори ако разпоредбата, с която тя е комбинирана, не е нарушена, разгледана независимо от тази клауза. Въпреки това, за да може дискриминацията да попадне в хипотезата на чл. 14 на ЕКПЧОС – и съответно в компетентността на Европейския съд по правата на човека, остава изискването тя да е осъществена “в приложното поле на” едно или повече от правата по Конвенцията. Европейският съд по правата на човека формулира това ограничение като казва, че “чл. 14 допълва другите основни разпоредби от Конвенцията и протоколите към нея. Той няма независимо съществуване, доколкото действа единствено във връзка с “упражняването на права и свободи”, гарантирани от тези разпоредби. Въпреки че нарушението на тези разпоредби не е предпоставка за прилагането на чл. 14 – и в тази степен той е автономен – за неговото прилагане не може да има място, освен ако разглежданите факти попадат в обхвата на една или повече от тях”.44

Следователно, ако твърдяната дискриминация не е осъществена при упражняване на право, защитено от Конвенцията за правата на човека (например защита на дома или на правото на плащания от социалното осигуряване, считани за част от правото на собственост45), или не е базирана на упражняването на защитено от Конвенцията право (например свобода на религията или свобода на избора на сексуална ориентация),46 чл. 14 ще бъде неприложим. В резултат на това, множество случаи на дискриминация при достъпа до наемане на работа няма да се считат за попадащи в приложното поле на чл. 14 от ЕКПЧОС.47

Въпреки че чл. 14 от ЕКПЧОС има ограничено приложно поле, в системата на Конвенцията това отчасти се компенсира от множество фактори. Първо, чл. 8 от ЕКПЧОС защитава “правото на зачитане на личния и семейния живот”. Поради широкото разбиране, което се дава на тази разпоредба в практиката на Европейския съд по правата на човека, изискването за недискриминация се разпростира върху многообразие от ситуации, които биха били изключени при буквален – и по-ограничителен – прочит на Конвенцията48. Това може да предполага например, че модалитетите на предоставяне помощи на лица с увреждания трябва да съответстват на чл. 14 от ЕКПЧОС, изключвайки системи, по които такива помощи биха били предоставяни по дискриминационен начин.49 Европейският съд по правата на човека приема обаче, че държавните власти не са задължени по чл. 8 от ЕКПЧОС да предприемат мерки, насочени към подпомагане на социалната или професионалната интеграция на лицата с увреждания, например чрез осигуряване на достъп до частни морски курорти50 или обществени сгради за лица с ограничена подвижност51 или чрез предоставяне на определено оборудване, което би намалило тяхната зависимост от другиго.52 Съдът заключава, че поради неприложимостта на чл. 8 от ЕКПЧОС в подобни случаи, то и чл. 14 от ЕКПЧОС е неприложим.

Второ, ако се комбинира с правото на всеки индивид “мирно да се ползва от своята собственост”, защитено от чл. 1 на Протокол № 1 към ЕКПЧОС, чл. 14 ЕКПЧОС забранява всяка дискриминация при предоставянето на социални плащания – в зависещи или не от вноските схеми. Това предполага, че Европейската конвенция за правата на човека всъщност забранява всякаква дискриминация с сферата на социалното осигуряване или социалната помощ. Тази практика обаче не разширява приложното поле на чл. 14 ЕКПЧОС отвъд ситуациите, в които има установено право на дадено плащане, а не просто очакване за бъдещи ползи.53

Трето, когато достигне определено ниво на острота, дискриминацията на основата на раса или етнически произход54, пол55, религия56 или сексуална ориентация57 може да представлява унизително отнасяне, забранено по абсолютен начин (т.е. без възможност да бъде оправдано) съгласно чл. 3 от ЕКПЧОС.58 Въздействието на дадено третиране, но не и просто намерението на онзи, от когото то изхожда, може да е достатъчно, за да се обоснове неговият “унизителен” характер. Поради това, поне в някои ситуации, отказът да се вземат предвид специфичните нужди на лице с увреждания, за да бъдат задоволени, може да представлява форма на “унизително” третиране – по делото Price v. the United Kingdom59 Съдът заключава, че въпреки липсата на някакво “категорично намерение жалбоподателката да бъде унижена или принизена”, “арестуването на лице със сериозни увреждания при условия, при които е опасно изложено на студ, рискува да получи рани поради прекалената твърдост или недостъпността на леглото и е в невъзможност да отиде до тоалетната или да поддържа чистотата си, без това да коства огромни трудности, представлява унизително отнасяне, противоречащо на чл. 3 от Конвенцията”.60

Въпреки тези квалификации и възможното по-нататъшно разширяване в бъдеще на приложното поле на чл. 14 от ЕКПЧОС, особено в комбинация с чл. 8 от ЕКПЧОС и чл. 1 от Протокол № 1, забраната по Европейската конвенция за правата на човека на дискриминацията “при ползването на правата и свободите”, предвидени в нея, остава ограничена. По-специално, дискриминацията по отношение на трудовата заетост и назначаването на работа по принцип няма да попада в приложното поле на чл. 14 от ЕКПЧОС, освен ако не се основава на упражняването на право или свобода по Конвенцията – в който случай по принцип ще бъде анализирана не по антидискриминационната клауза на чл. 14 от ЕКПЧОС, а като вмешателство в права като правото на избор на сексуална ориентация или начин на живот (чл. 8 от ЕКПЧОС)61, на практикуване на религия (чл. 9 от ЕКПЧОС)62, на изразяване на мнение (чл. 10 от ЕКПЧОС)63, на участие или неучастие в организации (чл. 11 от ЕКПЧОС)64, на встъпване или отказ за встъпване в брачна връзка (чл. 12 от ЕКПЧОС). Именно с цел да се разшири защитата от дискриминация в системата на Европейската конвенция за правата на човека, беше изработен и на 4 ноември 2000 г. беше открит за подписване Протокол № 12 към Конвенцията.
3. Протокол № 12 към ЕКПЧОС (2000 г.)
Чл. 1 от Протокол № 12 към Европейската конвенция за правата на човека съдържа обща забрана за дискриминация:
1. Ползването на всички законоустановени права трябва да бъде гарантирано без дискриминация на каквато и да било основа, като пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг статус.

2. Никой не може да бъде дискриминиран от държавните власти на което и да било от посочените в алинея 1 основания.

Въпреки че чл. 1 от Протокол 12 към ЕКПЧОС засяга само “ползването на всички законоустановени права”, предоставената от протокола защитата срещу дискриминация надхвърля тази по чл. 14 от ЕКПЧОС.65 Тъй като въпросите на социалното осигуряване се считат за покрити от чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС след Gaygusuz, засегнатите сфери ще бъдат по-специално достъпът до обществени места, достъпът до стоки, предоставянето на услуги, достъпът до гражданство и в някои случаи достъпът до наемане на работа. Когато дискриминацията има основа, различна от упражняването на защитените от ЕКПЧОС права, Европейският съд по правата на човека може да се позове на Протокол № 12, за да разпростре своята юрисдикция върху тези случаи, които понастоящем не са обхванати от чл. 14.



Чл. 1 от Протокол № 12 към ЕКПЧОС налага преки задължения само на държавните органи (независимо дали принадлежат към изпълнителната, законодателната или съдебната власт). На държавите обаче може да се наложи да приемат мерки, с които да забранят дискриминацията от частни лица. Такова позитивно задължение може да им бъде наложено в случаи, в които пропускът да се предприемат подобни мерки би бил явно неразумен и би довел до лишаване на лица от възможността да се ползват от законоустановени права. Обяснителният доклад към Протокол 12 споменава, че “пропускът да се предостави защита от дискриминация при [взаимоотношенията между частни лица] може да бъде толкова ясен и сериозен, че очевидно да ангажира отговорността на държавата, и тогава чл. 1 от протокола може да влезе в действие”.66 Въпреки че по този начин държавите могат да бъдат натоварени с някои позитивни задължения да предоставят защита срещу дискриминация във взаимоотношенията между частни лица, те не могат, под предтекст че защитават от дискриминация, да извършват непропорционално вмешателство в правата на зачитане на личния или семейния живот, гарантирани от чл. 8 от ЕКПЧОС. Поради това се изисква тристранно разграничение между три вида правни взаимоотношения: при взаимодействията между държавните власти и частните лица, на първите е забранено да дискриминират вторите; при взаимодействията между частни лица в контекста на пазарните отношения, държавните власти могат да бъдат задължени да се намесят, за да предотвратят най-драстичните случаи на дискриминация и да предложат средства за защита на жертвите; накрая, при взаимодействията между частни лица, касаещи частната сфера в собствения смисъл на частен и семеен живот, който свежда това понятие до сферата на интимността, на държавните власти е забранено да се намесват, дори и ако тяхната цел е по-добра защита от дискриминационни действия. В междинната, полуобществена сфера задълженията на държавата са най-неясно дефинирани: там дискриминационното поведение може да бъде регулирано, така че дискриминацията да бъде обявена за незаконна, но дали това е е задължение по чл. 1 от Протокол № 12 към ЕКПЧОС може, в определени случаи, да бъде дискутирано.
Част II
Европейската социална харта
Европейската социална харта беше подписана първоначално на 18 октомври 1961 г. като допълнение, в сферата на икономическите и социалните права, към Европейската конвенция за правата на човека. Тогава тя включваше фундаменталните социални права на работниците като правото на труд, правото на справедливи условия на работа и на безопасни и здравословни условия на труд, правото на справедливо заплащане, правото да се организират и да се договарят колективно, правото на децата и младежите на закрила, правото на наетите жени на закрила, правото на професионално ориентиране и обучение, но също и права отвъд сферата на заетостта, каквито са правото на защита на здравето, правото на социално осигуряване, социална и медицинска помощ и ползване услугите на службите за социални грижи, правото на хората с увреждания на професионално обучение, рехабилитация и социално приобщаване, правото на семейството на социална, правна и икономическа закрила, правата на майките и децата на социална и икономическа закрила, правото да се работи на територията на друга договаряща държава и правото на работниците мигранти и техните семейства на закрила и подпомагане. Европейската социална харта претърпя дълбоки промени след 1988 г. Първоначалният списък от 19 защитени права беше разширен с приемането на Допълнителния протокол от 1988 г., който добавя четири права, пряко вдъхновени от развитието на социалното законодателство на Европейската общност (правото на равни възможности и равно третиране в сферата на трудовата заетост и професионалната дейност, без дискриминация на основата на пола, правото на информация и консултация, правото на участие в определянето и подобряването на условията на труд и работната среда, и правото на възрастните хора на социална закрила). На 3 май 1996 г. Европейската социална харта (Ревизирана) още повече разшири списъка от права, за да покрие увеличаващ се брой въпроси извън защитата на работниците и техните семейства, които включват правото на работниците на закрила в случаите на предсрочно освобождаване от работа, правото на работниците на защита на техните вземания в случаите на неплатежоспособност на работодателя, правото на зачитане на достойнството на работното място, правото на съгласуване на трудовата заетост със семейните задължения, закрилата на представителите на работниците, правото на работниците да бъдат информирани и консултирани при масово съкращаване на работна ръка, правото на закрила срещу бедност и социална изолация и правото на жилище. Ефективността на хартата беше повишена с влизането в сила на 1 юли 1998 г. на Допълнителния протокол към Европейската социална харта, който установи система за подаване на колективни жалби.67 Следващите параграфи разглеждат потенциалния принос на Европейската социална харта към разбирането за дискриминацията според директивите на Европейската общност. Въпреки че още Хартата от 1961 г. въвеждаше защита срещу дискриминация в сферата на трудовата заетост във връзка с правото на труд (1.), последните развития подобриха тази защита отвъд сферата на трудовата заетост, на базата на общата клауза за недискриминация на чл. Е от Европейската социална харта (Ревизирана), както и на базата на специалните разпоредби, насочени към интеграцията и социалната закрила на лицата с увреждания и възрастните хора (2.).
1. Европейската социална харта от 1961 година
Европейската социална харта (ЕСХ) от 1961 г. не съдържа изрична разпоредба относно равното третиране и недискриминацията68, макар Преамбюлът да споменава, че “ползването на социалните права трябва да бъде гарантирано без дискриминация на основата на раса, цвят на кожата, пол, религия, политически възгледи, национална принадлежност или социален произход”. Държавите - страни по ЕСХ обаче, или тези, които бяха приели чл. 1, ал. 2 от Хартата,69 се ангажираха “да защитават ефективно правото на работника да придобива средствата си за издръжка чрез професия, която е избрал по свободна воля”. Комитетът на независимите експерти, сега преименуван в Европейски комитет за социални права (ЕКСП), тълкува тази разпоредба – в комбинация с преамбюла на Хартата – като забрана на всички форми на дискриминация в трудовата заетост. Той смята, че ал. 2 от чл. 1 на Хартата изисква държавите

да въведат правна забрана за всякаква дискриминация, пряка или непряка, в трудовата сфера70. По отношение на някои основания като пол или принадлежност към раса или етническа група може да бъде предоставена засилена защита. Дискриминационните действия или разпоредби, забранени от този текст, са всички онези, които могат да бъдат извършени или приети във връзка с наемането и условията на работа като цяло (предимно възнаграждение, обучение, повишение, преместване, уволнение и други увреждащи действия)71.

За да се съобразят с ал. 2 на чл. 1 от Хартата, държавите, приели тази разпоредба, трябва “да вземат правни мерки с цел гарантиране ефективността на забраната за дискриминация”72, като осигурят на всички лица, обхванати от Европейската социална харта – т.е. гражданите на съответната държава и на другите държави - страни по Хартата, но не и на трети страни,73 да имат достъп до трудова заетост и да бъдат третирани на работното място без дискриминация (1.1.). Нещо повече, държавите се насърчават да гарантират, че правната рамка ще бъде ефективна – изискване, от което ЕКСП е извел множество допълнителни изисквания (1.2.). И накрая, свръх правните мерки, определени политически мерки, подпомагащи професионалната интеграция на някои целеви групи, се смятат за допълващи правната рамка с оглед адаптирането й към изискванията за ефективност на забраната за дискриминация (1.3.).


1.1. Правната рамка, забраняваща дискриминацията
Според Европейския комитет за социални права, правната рамка74, забраняваща дискриминацията в сферата на трудовата заетост, трябва да защитава от дискриминация или на всякаква основа, или поне на основата на политически убеждения, религия, раса, език, пол, възраст и здравословно състояние.75 Понякога ЕКСП е изразявал съмнения относно съобразността с ал. 2 на чл. 1 от ЕСХ на законодателство, забраняващо дискриминацията само на някои от тези основания, чийто списък явно е по-разширен от този по чл. 13 от ДEО.76 Комитетът обаче е разглеждал въвеждането на изключения от принципа за недискриминация, разрешени за инициативи, специално създадени за насърчаване на даден политически възглед или религиозно вярване, и припомня, че тези изключения не поставят проблем за съобразност с чл. 1, ал. 2 от Хартата.77

Правната рамка, защитаваща от дискриминация, трябва да съдържа поне четири характеристики, за да бъде съобразна с чл. 1, ал. 2 от Хартата. Първо, тя трябва да гарантира, че са премахнати всякакви правни пречки в достъпа до трудова заетост на защитените работници78 – Европейският комитет за социални права многократно е приемал, че чл. 1, ал. 2 от Хартата изисква договарящите страни да отменят всички законови, подзаконови или административни разпоредби, които нарушават принципа на равно третиране79, и че неприлагането на националното законодателство не е достатъчно доказателство за съобразяването на държавата с Хартата80. Правната рамка трябва да предвижда освен това, че всякакви противоречащи на принципа на равното третиране разпоредби в колективните трудови договори, в трудовите договори или в самите правилници на фирмите могат да бъдат обявени за нищожни или да бъдат обезсилени, отменени или изменени. Второ, в случай на твърдяна дискриминация трябва да бъдат на разположение подходящи и ефективни средства за защита. Така в заключенията относно Румъния ЕКСП изразява своето съжаление от констатацията, че “не са приети никакви разпоредби, облекчаващи тежестта на доказване при твърдение за дискриминация. Жертвата на твърдяна дискриминация носи изцяло тежестта на доказване, че е налице нарушение на антидискриминационни разпоредби. Комитетът счита, че тази ситуация е в състояние да намали ефективността на забраната за дискриминация в трудовата заетост. Той напомня, че Хартата забранява всякаква дискриминация, било то очевидна в ясно формулирано правило или пък настъпваща на практика, и подчертава, че в случай на de facto дискриминация, за жалбоподателя често е трудно, ако не и невъзможно, да установи съществуването на различно третиране”.81 В заключенията относно Малта Комитетът изисква от тази държава информация за “правилата, уреждащи доказването в случаи на твърдяна дискриминация, и пита дали намерението на работодателя се счита от съдилищата за определящ фактор при установяването на дискриминация”.82 Трето, правната рамка трябва да гарантира “защита срещу уволнение или друго репресивно действие от страна на работодателя спрямо работник, подал жалба или предявил иск”.83 Четвърто, в случай на нарушение на забраната за дискриминация, законът трябва да предвижда “санкции, които са достатъчно възпиращи за работодателя, както и адекватна компенсация, пропорционална на вредата, претърпяна от жертвата.84




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница