Правни мерки за подпомагане на

Ето защо, не бива да е учудващо, че още по време на първия контролен цикъл Комитетът на независимите експерти отбеляза, че приемането на ал. 2 на чл. 1 от Хартата “налага на договарящите страни задължението да осигурят надлежно обучение и подготовка, за да гарантират пълноценното упражняване на защитените от нея права”.⁹¹ Всъщност, тъй като ЕКСП преценява на базата на тази разпоредба от Хартата не само адекватността на правната рамка, забраняваща дискриминацията, но също така и постигнатите резултати в интеграцията на определени целеви групи, традиционно изключвани от пазара на труда, предлагането на професионална подготовка и обучение на членовете на тези групи представлява за държавите средство за изпълнение на задълженията им по тази разпоредба.⁹²

Дори още по-важно е, че Комитетът цитира решението на Европейския съд по правата на човека по делото Thlimmenos v. Greece, като сочи, че принципът на недискриминацията “е нарушен също и когато държавите, без обективно и разумно оправдание, пропускат да третират различно лица, чието положение значително се различава”, и заключава:

ЕКСП признава, че осъществяването на определени права, имащи важен бюджетен аспект, може да изисква усилия във времето, но счита – очевидно вдъхновен от подхода, възприет от Комитета на ООН по икономическите, социалните и културните права във връзка със задълженията по Пакта за икономически, социални и културни права, които следва да бъдат реализирани постепенно ⁹⁵, че

Комитетът намира, че “независимо от продължилото повече от двадесет години национално обсъждане относно броя на засегнатите лица и съответните стратегии, които се изискват”, Франция не е успяла да постигне задоволителен прогрес в предоставянето на образование на лица с аутизъм. Поради това тя е в нарушение на Европейската социална харта (ревизирана) не просто поради липсата на конкретен постигнат резултат, но и защото не е доказала, че е приела мерки, в степен максимално отговаряща на наличните ресурси, така че да се занимае, като приоритетен въпрос, с положението на уязвими групи, каквито са лицата с увреждания. Това решение илюстрира как изискванията за недискриминация могат да доведат до насочване на реализацията на социално-икономическите права като правото на образование, чрез идентифициране на категориите, които заслужават специално внимание поради особената им уязвимост.

Вторият принос на Европейската социална харта (ревизирана) беше да модифицира чл. 15 от Хартата, така че да затвърди правото на независимост, социална интеграция и участие в обществения живот на лица с увреждания и да разшири подхода, фокусиран върху рехабилитацията и социалната реинтеграция (във версията на разпоредбата от 1961 г.). В своето първо тълкувание на чл. 15 от Европейската социална харта (ревизирана) Комитетът каза за тази разпоредба, че “допринася към промените в политиката спрямо хората с увреждания, които настъпиха през последното десетилетие – от социално подпомагане и сегрегация в посока приобщаване и избор”. В съответствие с това той счита, че чл. 15 от ЕСХ (ревизирана) включва изискване за недискриминация. Така например,⁹⁷

доколкото чл. 15, ал. 1 от Ревизираната харта изрично споменава “образование”, (…) съществуването на антидискриминационно законодателство [е необходимо] като важен инструмент за подпомагане приобщаването на децата с увреждания в общите или предвидените за мнозинството образователни схеми. Такова законодателство трябва най-малкото да изисква непоклатима обосновка за наличието на специални или сегрегирани образователни системи и да предвижда ефективно средство за удовлетворяване на онези, за които се установи, че са незаконно изключени или сегрегирани, или по друг начин лишени от ефективното право на образование.

Чл. 15, ал. 3 от Европейската социална харта (ревизирана) касае интеграцията и участието на лица с увреждания в живота на общността. Според Европейския комитет по социални права, тази разпоредба изисква приемането на позитивни мерки, за да се постигне интеграция в сферите на жилищното устройване, транспорта, телекомуникациите, възможностите за културни дейности и отдих. Тъй като чл. 15, ал. 3 от Ревизираната харта споменава участието на лицата с увреждания, Европейският комитет по социални права изисква също така “при разработването и текущия контрол върху съставляващите позитивни действия мерки да се провеждат консултации с лицата с увреждания и техните представителни организации и да съществува подходящ форум, който да направи това възможно”.⁹⁸ Наред с горното, чл. 15, ал. 3 от Ревизираната социална харта “изисква съществуването на антидискриминационно (или подобно) законодателство, обхващащо както публичната така и частната сфера в области като жилищно устройване, транспорт, телекомуникации, културни дейности и отдих, както и ефективни средства за защита на тези, които за били третирани незаконно”.⁹⁹

Чл. 23 от Европейската социална харта (ревизирана) гарантира правото на възрастните хора на социална защита.¹⁰⁰ Комитетът тълкува тази разпоредба като изискваща въвеждането на антидискриминационно законодателство, което да защитава възрастните хора срещу дискриминация на основата на възраст.¹⁰¹ Той настоява и за предоставяне на достатъчно ресурси за възрастните хора под формата на пенсии или друга финансова помощ, когато не получават трудово възнаграждение, или на адекватно заплащане на труда; за предоставянето на услуги и оборудване, в това число домашна помощ и дневни центрове, особено за възрастни хора, страдащи от болестта на Алцхаймер; за здравни програми и услуги, специално насочени към възрастните хора; за съобразяване нуждите на възрастните хора в националните и местните стратегии за жилищно устройване; за наличие, достъпност и качество на домове за настаняване на възрастни хора; за възможност за възрастните хора, техните семейства, социални организации и профсъюзи да подават жалби относно грижите и отношението в институциите.

Част ІІІ
Съпоставка с директивите на ЕО –

основни предизвикателства при тълкуването
Както вече беше отбелязано, приемането през 2000 г. в рамките на Европейската общност на “Расовата” и Рамковата директиви, повлия както на Европейския съд по правата на човека в неговото тълкуване на чл. 14 от ЕКПЧОС, така и на Европейския комитет по социални права – настояването от Европейския съд по правата на човека по делото Начова относно нуждата да се приемат доказателствени правила, улесняващи доказването на дискриминацията, е изрично свързано от Съда с директивите на ЕО; при запознаването си с докладите на страните членки на Европейския съюз, Европейският комитет за социални права подчертава, че за да се подпомогне пълната ефективност на усилията за борба с дискриминацията съгласно чл. 1, ал. 2 от Ревизираната харта, страните, приели тази разпоредба, трябва да прилагат цялостно “Расовата” и Рамковата директиви, и по-специално техните процесуални клаузи, свързани с ролята на заинтересуваните в борбата с дискриминацията организации, а в контекста на “Расовата” директива – органите за равенство. Тук си задаваме обратния въпрос: какво въздействие може да окаже тази накратко описана практика върху тълкуването на директивите, приети въз основа на чл. 13 ДЕО.

Първата бележка, която следва да бъде направена, касае последиците от избора на държавите членки, ратифицирали Договора от Амстердам, да овластят Съвета да приеме мерки срещу дискриминацията, основана на ограничен брой признаци: раса или етнически произход, пол, сексуална ориентация, религия или вярвания, увреждания и възраст; и по-късно избора на Съвета да предложи по-широка защита срещу дискриминация на основата на раса или етнически произход, отколкото на други посочени в чл. 13 ДЕО основания. Както видяхме, Европейският комитет за социални права е имал случай да установи, че правната рамка, забраняваща дискриминацията в сферата на труда, трябва да защитава от дискриминация на всякакви основания, или поне политически възгледи, религия, раса, език, пол, възраст и здравословно състояние. При това положение се поставя въпросът дали отсъствието на признаците политически възгледи и език в чл. 13 ДЕО, и оттам в директивите, няма да създаде риск от несъобразяване с чл. 1, ал. 2 от Европейската социална харта (или Ревизираната европейска социална харта) от страна на държавите членки, приели тази разпоредба в някой от двата инструмента, ако са избрали да не разширяват обхвата на защитата, предоставена на лицата под тяхната юрисдикция, така че да обхване и тези основания. Можем да се питаме също така дали забраната за дискриминация, основаваща се на „увреждане”, както е в Директива 2000/78/ЕО, е достатъчна, или дали тя трябва да се прилага преимуществено като забрана за дискриминация, основаваща се на признака „здравословно състояние” (или може би „физическо или умствено състояние”), при един по-скоро симетричен подход. Европейският комитет за социални права е признал изрично, че по отношение на определени основания може да бъде предоставяна по-силна защита (като в тази връзка е посочил пол или принадлежност към расова или етническа група), но не така оправдано ще бъде държавите - страни по Хартата да не предоставят никаква защита от дискриминация, основана на определени признаци, неупоменати в директивите.¹⁰²

Следващите бележки разглеждат – за всеки от признаците, включени в “Расовата” и Рамковата директиви, какви уроци могат да бъдат изведени от представената по-горе съдебна практика, а в по-голям брой случаи и от практиката на Европейския съд по правата на човека, по други въпроси, различни от клаузата за недискриминация по ЕКПЧОС, за да се отговори на някои нерешени въпроси относно тълкуването на изискванията на директивите.

Още в самото начало ще бъде отбелязано, че съгласно чл. 2, ал. 5 от Рамковата директива, тя “не прегражда мерки, предвидени в националното законодателство, които са необходими в едно демократично общество за обществената сигурност, за поддържането на обществения ред и за предотвратяването на престъпления, за защита на здравето и за защита на правата и свободите на другите”. Макар да е формулиран по образец на чл. 9, т. 2 от ЕКПЧОС, дефиниращ условията, при които свободата на религията може да бъде ограничавана, чл. 2, ал. 5 от Рамковата директива е стеснен по отношение на разрешените оправдания, защото не споменава „защитата на морала” като легитимна цел, чието преследване може да оправдае ограничаване на правата по директивата. Отделно от тази разлика (която предполага, че някои ограничения на религията могат да бъдат определени като нарушаващи Рамковата директива, дори и да съответстват на чл. 9 от ЕКПЧОС), в случаите, когато държавите членки пожелаят да се основат на чл. 2, ал. 5 от Рамковата директива, за тълкуването на тази разпоредба указания могат да се почерпят от практиката на Европейския съд по правата на човека. Всъщност, въпреки че чл. 14 от ЕКПЧОС (или чл. 1 от Протокол 12) не съдържа подобна изрична разпоредба относно разрешените ограничения на гаранцията за недискриминация, Европейският съд по правата на човека, както видяхме, я прилага като следва сходна структура, когато трябва да прецени дали определени различия в третирането са допустими – в такъв случай той изследва дали въпросните различия между иначе съпоставими ситуации преследват легитимна цел и, ако е така, дали са пропорционални (или в определени случаи дори „необходими”) за постигането на тази цел. Следователно практиката по ЕКПЧОС е дори по-относима към тълкуването на Рамковата директива, поради формулировката на чл. 2, ал. 5.

„Расовата директива” не съдържа разпоредба относно разумното задоволяване на специалните нужди на членовете на определени етнически групи, оставяйки неразрешен въпроса дали пропускът да се осигури такова разумно задоволяване трябва да се счита за форма на забранена дискриминация според директивата. В практиката на Европейския съд по правата на човека има индиции, че това може да е посока, която да бъде използвана в бъдеще. Обосновката на Съда по делото Thlimmenos – решението по което този доклад представи по-горе като изискващо подходящо задоволяване нуждите на членовете на религиозни малцинства, може да се приложи, например, към задоволяването на нуждите, което ромите биха изисквали, за да могат да продължават традиционния си номадски или полуномадски начин на живот, чрез предвиждане на определени изключения от общоприложимите правила.

Показателни случаи, представени пред Европейския съд по правата на човека, касаят прилагането на разпоредби, свързани с използването на земя, без да се имат предвид особените нужди на ромите, произхождащи от техните традиции да живеят и пътуват с каравани.^{103 104} В тези случаи формиралите мнозинство членове на Съда не се позоваха, както би било правилно, на идеята за ефективно задоволяване на нуждите. Когато на 18 януари 2001 г. Голямото отделение на ЕСПЧ отхвърли пет жалби, поставящи този въпрос, отказвайки по-специално да приеме, че властите в Обединеното кралство са пропуснали да третират различно ромите, живеещи в каравани, за чиято ситуация се твърдеше, че е различна от тази на останалото население, то се мотивира отчасти с опасението, че „допускането на различно третиране на роми, които незаконно са установили караваните си на дадено място, в сравнение с третирането на непринадлежащи към тази група лица, които са установили каравани на това място, или в сравнение с третирането на което и да е било лице, което е направило къщата си на същото място, ще повдигне съществени проблеми по чл. 14 от Конвенцията”.¹⁰⁵ По мнение на автора на този доклад, това представлява смесване на задължението за ефективно задоволяване на нуждите (или за диференцирано третиране в ситуациите, които го изискват) с форма на позитивни действия, за каквито не се касае в случая. По делото Chapman седем съдии¹⁰⁶ изготвиха съвместно особено мнение, оспорващо цитирания по-горе подход на мнозинството. Този подход, посочиха несъгласните съдии,

пренебрегва факта, макар и по-рано признат от мнозинството, че в този случай начинът на живот на жалбоподателката, който е воденият от ромите, разширява обхвата на чл. 8, какъвто не би бил задължително случаят с лица, живеещи в обикновени жилища, чието набавяне е предмет на по-малко ограничения. Ситуациите не изглеждат аналогични. Напротив, дискриминация може да е налице, когато държавите, без обективно и разумно оправдание, пропускат да третират различно лица, чието положение се различава значително (виж Thlimmenos v. Greece, no. 34369/97, § 44,ECHR2000-IV).

Задължението при създаването на общоприложимо законодателство да се вземат предвид релевантните различия в ситуациите не следва да се смесва с въвеждането на мерки, съставляващи позитивни действия. Всъщност, според чл. 4 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа¹⁰⁷, който задължава държавите - страни да приемат „подходящи мерки за утвърждаване във всички области на икономическия, социалния, политическия и културния живот на пълно и ефективно равенство между лицата, принадлежащи към национални малцинства, и тези от мнозинството”, като отдават дължимото внимание на „специфичните условия, в които се намират лицата, принадлежащи към национални малцинства”, за тези мерки е посочено изрично, че нямат дискриминационен характер.

Адекватната уредба на проучването и медицинските прегледи преди назначаване на работа има важна роля, ако искаме да предотвратим превръщането на здравните изисквания и изискванията за безопасност на труда в неоправдани бариери пред наемането на работа на лица с увреждания. В най-значимите от статистическа гледна точка случаи увреждането ще бъде разкрито едва от тези проучвания и медицински прегледи. Поради това именно на базата на подобни проучвания или прегледи може да бъде осъществена дискриминация и по-добрата защита на личния живот на индивида, чрез строго регулиране на условията, при които от него може да се търси информация за здравето, физическото състояние и уврежданията му, е начинът да се стремим към ограничаване броя на случаите, в които уврежданията ще станат известни на работодателя при обстоятелства, при които това може да доведе до неоправдана реакция от негова страна – реакция, предизвикана от страх или предразсъдъци, или от прекалени защитни нагласи, които работодателят ще се стреми да оправдае чрез изопачаване на своите задължения съгласно разпоредбите за здравословни и безопасни условия на труд.¹¹³ Чл. 8 от ЕКПЧОС забранява всеки медицински преглед, който представлява неоправдано вмешателство в личния живот¹¹⁴, и в частност преглед, който се извършва във връзка с наемането на работа и не е стриктно съобразен с изискванията на задачите, които трябва да се изпълняват.¹¹⁵ Изискванията на Европейската конвенция за правата на човека в тази връзка следва да се вземат предвид, по-специално когато се налага тълкуване на забраната за непряка дискриминация, както е определена от чл. 2, ал. 2, б. “b” на Рамковата директива, както и на защитните клаузи, съдържащи се в чл. 7, ал. 2 от Рамковата директива, който разпорежда, че

Същото се отнася и за чл. 2, ал. 5 от Рамковата директива, даващ възможност на страните членки да приемат мерки, “които са необходими в едно демократично общество за обществената сигурност, за подържането на обществения ред и за предотвратяването на престъпления, за защита на здравето и за защита на правата и свободите на другите”. Съгласно тези клаузи съществуващата или бъдещата¹¹⁶ уредба на здравните изисквания и изискванията за безопасност на труда трябва да бъде защитена от оспорване като нарушаваща установените в директивата изисквания за недискриминация и поради това подлежаща на отмяна¹¹⁷, само ако е съобразена с изискванията на чл. 8 от ЕКПЧОС, както е тълкуван от Европейския съд по правата на човека.

Вторият въпрос относно тълкуването на тези разпоредби касае наложеното на работодателите задължение да осигурят ефективно нужните условия, за да гарантират, че работниците с увреждания могат да бъдат наемани или задържани на работа, освен ако това им налага “непропорционална тежест”. В контекста на този доклад е достатъчно да се каже, че правото на мирно ползване на собствеността, гарантирано от чл. 1 на Протокол № 1 към ЕКПЧОС, не представлява пречка за налагането на такива задължения на работодателя, особено в съчетание с разпоредбата, че те не трябва да водят до налагане на непропорционална тежест.

При липсата на практика на контролните органи на Конвенцията, свързана специално с тези въпроси, делото Mellacher and Others v. Austria следва да се счита за предоставящо указания. Жалбоподателите, наемодатели в Австрия, се оплакват от нарушаване на имуществените си права по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, поради твърдяното прекалено намаляване на наемите, позволено на техните наематели по Закона за наемите от 1981 г., който ограничава договарянето на основния наем за помещенията, за които се отнася, до сумата, считана за разумна с оглед на размера, вида, разпределението, местонахождението, удобствата и състоянието на помещенията, и установява горна граница за най-често срещаните видове апартаменти. Съдът отхвърля аргументите на жалбоподателите, че вмешателството в тяхното право на собственост е било непропорционално, като отбелязва по-специално, че “в целящото поправяне на дадено положение социално законодателство и по-специално в сферата на контрол върху наемите, (...) законодателят трябва да има възможност да предвижда мерки, засягащи бъдещото изпълнение на сключени преди това договори, с цел да се постигнат целите на приетата политика”.¹¹⁸ Това решение е типично, тъй като Съдът обикновено предоставя широка свобода на преценка на държавите - страни по Конвенцията, когато те ограничават правото на собственост за постигането на цели в обществен интерес. Индивидуализираният характер на проверката – дали изискуемото ефективно създаване на условия налага или не непропорционална тежест на работодателя, и съответно трябва де се счита за “несправедливо” – изглежда представлява допълнителна гаранция в тази връзка, която предпазва националното законодателство, прилагащо Рамковата директива, от оспорване на базата на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС.¹¹⁹

Разбира се, когато някои облаги, признати на брачните двойки, са приложими и за разнополовите двойки, живеещи при условията на някаква форма на стабилно фактическо съжителство (или правно съжителство), но са отказани на двойките от един и същи пол, това би представлявало пряка дискриминация на основата на сексуална ориентация¹²⁰. Когато такива преимущества са част от “условията на наемане и работа, в това число уволнение и заплащане” (чл. 3, ал. 1, б. “c” от Рамковата директива), те са забранени съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2, б. “a” от Рамковата директива. Дали обаче е налице забранена дискриминация, било то пряка или непряка¹²¹, когато на хомосексуалните двойки са отказани облагите, резервирани за брачните двойки, както са отказани и на живеещите без брак хетеросексуални двойки, въпреки че само хомосексуалистите не разполагат с избора да сключат брак?

Практиката на Европейския съд по правата на човека не разкрива благосклонност към подобна аргументация. В случай, в който жена е съжителствала в продължение на 17 години с мъж, впоследствие починал при промишлен инцидент, са й били отказани облагите, които би имала ако е вдовица, независимо от факта, че приживе нейният партньор е внасял съответните осигуровки. Европейският съд по правата на човека прие, че “сега може би се е увеличила обществената приемливост на стабилните лични връзки извън традиционното понятие за брак,(...) но все пак бракът остава институция, която е широко възприемана като предоставяща особен статус на встъпилите в брачни отношения лица. Поради това положението на жалбоподателката е несъпоставимо с това на вдовица”.¹²² Потвърждавайки своята практика, че утвърждаването на традиционната концепция за семейство представлява легитимна цел, която държавите - страни по ЕКПЧОС могат да преследват,¹²³ Съдът отбелязва, че “бракът остава институция, широко приемана като предоставяща особен статус на встъпилите в брачни отношения лица, и всъщност тя е отграничена за специално отношение съгласно чл. 12 от Конвенцията”. Заключава, че “утвърждаването на брака, чрез ограничени облаги за преживелите съпрузи, не може да се приеме за надхвърлящо степента на свободна преценка, предоставена на ответното правителство”.

Въпреки че тази практика касае случай, в който жалбоподателката е имала избор дали да се омъжи или не за своя партньор в живота, и съзнателно е избрала да остане извън институцията на брака, макар тя да е била достъпна за двойката, като по този начин оставя отворен въпроса дали направеното заключение ще бъде приложимо и когато хомосексуална двойка – за която институцията на брака не е достъпна, бъде лишена от някои облаги, резервирани за брачните двойки, последващата практика на Европейския съд по правата на човека просто транспонира същото разрешение към този контекст, за който може да се поддържа, че е различен. По делото Mata Estevez v. Spain, жалбоподателят се оплаква от различието в третирането по отношение на наследствената пенсия между de facto хомосексуални партньори във фактическо съжителство и брачни двойки или дори съжителстващи без брак хетеросексуални двойки, които, ако не са имали законова възможност да сключат брак преди приемането през 1981 г. на законите за развода, имат право на наследствена пенсия за преживелия партньор.¹²⁴ Той твърди, че такова различие в третирането съставлява неоправдана дискриминация, която нарушава неговото право на зачитане на личния и семейния живот. Съдът обаче прие тази жалба за недопустима, като отбеляза, че испанското законодателство относно правото на преживелия на наследствена пенсия “има легитимна цел, която е защита на семейството, основаващо се на брачна връзка” и че поради това “установената разлика в третирането може да се счита за попадаща в обхвата на свободата на преценка на държавата”.

Това решение за недопустимост, твърде слабо мотивирано във връзка с конкретния въпрос, дискутиран в този доклад, предполага, че едно тълкуване на Рамковата директива, което не би осъдило запазването на привилегии за брачните двойки като форма на дискриминация на основата на сексуалната ориентация, би било в съответствие с чл. 14 ЕКПЧОС, в комбинация било с чл. 8 ЕКПЧОС (правото на зачитане на личния живот), било с чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС (правото на собственост, включващо и социалните придобивки). Тази практиката обаче не създава пречки за тълкуване на Рамковата директива, отиващо по-далече от това, което се изисква съгласно ЕКПЧОС, в разбирането за изискванията на забраната за дискриминация, основаваща се на сексуална ориентация.
4. Религия или вяра
Основният тълкувателен въпрос, пред който националните власти вероятно ще се изправят при изпълнението на Рамковата директива във връзка с приложението на принципа за равно третиране на лицата с определена религия или вяра, касае условията, при които общоприложимо правило, критерий или практика, без да са насочени към определена религия, трябва все пак да бъдат считани за форма на непряка дискриминация на основата на религия, поради по-неблагоприятното им въздействие върху членовете на определени религиозни групи. Според ЕКПЧОС, подобна ситуация би била определена по-скоро като въпрос на свободата на религията (чл. 9 ЕКПЧОС)¹²⁵, отколкото като въпрос на дискриминация (чл. 14 ЕКПЧОС във връзка с чл. 9 ЕКПЧОС). По мнението на автора обаче, когато по чл. 9 ЕКПЧОС неутрални на пръв поглед разпоредба, критерий или практика водят до неоправдано вмешателство в свободата на религията, това трябва да бъде схващано като форма на непряка дискриминация по смисъла на чл. 2, ал. 2, б. “b” от Директива 2000/78/EО, защото и двата текста изискват всяка мярка, въздействаща върху свободата на манифестиране на религията, да бъде оправдана като подходяща и необходима за изпълнението на легитимна цел.

Решението на Европейския съд по правата на човека по делото Thlimmenos v. Greece, описано в раздел 1.3. по-горе, което сигнализира за появата на понятието за непряка дискриминация в юриспруденцията по чл. 14 ЕКПЧОС, илюстрира, че когато основаващи се на религиозните убеждения практики влязат в конфликт с определени законово установени задължения, на държавата може да се наложи да предвиди възможност за освобождаване от тези задължения в определени случаи, липсата на каквато би могла да доведе до непряка дискриминация.¹²⁶ Всъщност, въпреки че гаранциите на чл. 9 от ЕКПЧОС за свобода на мисълта, съвестта и религията защитават предимно вътрешната вяра на лицата (the forum internum), наред с това текстът предоставя защита и на външната изява на тази вътрешна вяра чрез думи или действия.¹²⁷ Разбира се, такова задължение за разумно задоволяване нуждите на религиозните вярвания на лицата – доколкото тези вярвания са изявени в определени свързани с тях практики, – не е неограничено.¹²⁸ В контекста на трудовата заетост се очертават три фактора, които трябва да се вземат предвид, за да се гарантира адекватен баланс между свободата на религията, от една страна, и интересите на работодателя от друга, при приемането на определени разпоредби, изглеждащи неутрални. Тези фактори са: централното значение на конкретната религиозна изява във въпросното религиозно вярване; бремето, което съставлява въвеждането на изключение от общото правило, за да се задоволи потребността от тази изява на религията; въпросът дали работникът доброволно е възприел разпоредбите, въвеждащи ограничения на неговата религиозна изява, което предполага отказ от правото на свободно упражняване на религията.¹²⁹

Делото Kalaç илюстрира тези различни измерения.¹³⁰ Жалбоподателят, юридически съветник във военния дисциплинарен съд на турските военновъздушни сили, се оплаква, че му е било наредено да се пенсионира, заедно с двама други офицери и двадесет и осем сержанти, за действия, които турските власти са счели за нарушение на дисциплината и скандално поведение: постъпките и отношението на господин Калач са довели тези власти до заключението, че той е възприел “незаконни фундаменталистки възгледи”, ставайки член на мюсюлманската фундаменталистка секта Сюлейман. Отхвърляйки искането на жалбоподателя да бъде установено нарушение на чл. 9 от Конвенцията, защитаващ свободата на религията, Европейският съд по правата на човека е приел, обратно на това, че избирайки военната кариера, господин Калач “по собствен почин е приел системата на военната дисциплина, която по самото си естество съдържа възможността за налагане върху някои права и свободи на членовете на въоръжените сили ограничения, които не могат да бъдат наложени на цивилни граждани”¹³¹, и подчертава, че “жалбоподателят, в рамките на ограниченията, налагани от военния живот, е можел да изпълнява задълженията, които представляват нормалните форми, чрез които мюсюлманинът практикува своята религия”¹³²:

30. При това, заповедта на Висшия военен съвет се е основавала не на религиозните разбирания и убеждения на полковник Калач, или пък на начина, по който той е изпълнявал своите религиозни задължения, а на неговото поведение и отношение [както се твърди, жалбоподателят е участвал в дейността на сюлейманистката общност, предоставял й е правна помощ, участвал е в обучителни сесии и е влияел в множество случаи при назначаването на военни – членове на сектата]. Според турските власти, това поведение нарушава военната дисциплина и накърнява принципа на секуларизма.

31. Съответно Съдът заключава, че освобождаването на жалбоподателя не съставлява намеса при упражняването на правото, гарантирано от чл. 9, доколкото не е било мотивирано от начина, по който той е манифестирал своята религия.

Въпросът с носенето на забрадки от мюсюлманските жени представлява друг пример.¹³³ В решение от 29 юни 2004 г., което по време на изготвянето на настоящия доклад жалбоподателите правят постъпки да отнесат пред Голямото отделение на Европейския съд по правата на човека, жалбоподателката твърди, че забраната за носене на ислямски забрадки в университетските институции нарушава нейните права и свободи по членове 8,9,10 и 14 от Конвенцията и чл. 2 от Протокол 1.¹³⁴ Съдът се спира подробно на практиката по този въпрос на контролните органи по ЕКПЧОС, която засяга не само носенето на забрадки от девойки и жени, посещаващи училище или образователна институция от по-висока степен¹³⁵, но също и носенето на забрадки в контекста на трудовите отношения: по делото Dahlab v. Switzerland¹³⁶, жалбоподателката, начална учителка в швейцарския кантон Женева, е приела Исляма след назначаването й на работа и е започнала да носи ислямска забрадка, като е заявила намерение да съблюдава предписанието на Корана жените да се закриват в присъствието на мъже или юноши от мъжки пол. Това обаче било прието от властите за нарушение на чл. 6 от Закона за държавното образование на кантон Женева от 6 ноември 1940 г., който предвижда, че системата на държавно образование “трябва да гарантира, зачитане на политическите и религиозните убеждения на учениците и родителите”. След като била официално приканена да преустанови носенето на забрадка по време на работа, госпожа Дихлаб, не успяла да постигне отмяна на това решение от швейцарските съдилища. Европейският съд по правата на човека отказа да приеме, че това е довело до нарушение на чл. 9 от ЕКПЧОС, който защитава свободата на религията. Съдът признава трудността да “се оцени влиянието, което въздействащ външен символ като носенето на забрадка би могъл да окаже върху свободата на съвестта и религията на много малки деца”, но отбелязва, че учениците на жалбоподателката са били на възраст между четири и осем години, “възраст, на която децата си задават въпроси за много неща и също така може да им се влияе по-лесно, отколкото на по-големи деца. При тези обстоятелства, не може да се отрече категорично, че носенето на забрадка може да има известен прозелитиращ ефект, виждайки, че то е наложено на жените от канон, залегнал в Корана, и който, както е отбелязал [швейцарският] федерален съд, е трудно съвместим с принципа на равенство между половете. Поради това е трудно да примирим носенето на ислямска забрадка с посланието за толерантност, зачитане на другите и, най-вече, равенство и недискриминация, което всички учители в демократичното общество трябва да предадат на своите ученици”.

Почти пълната липса на практика на Европейския съд по правата на човека, извеждаща позитивни задължения от чл. 14 от ЕКПЧОС, и боязливостта на авторите на Протокол 12 към ЕКПЧОС що се касае до позитивните действия, контрастира, както видяхме, с настояването на Европейския комитет за социални права, че законодателството, забраняващо дискриминацията, всъщност създава ефективна интеграция, и с изискването държавите - страни да наблюдават отблизо въздействието, което тяхната политика оказва върху положението на най-уязвимите групи. Борбата с дискриминацията изисква нещо повече от забрани: тя изисква активна социална и трудова политика, съответстваща на целта интеграцията да бъде осъществена.¹⁴⁰ Това е посоката, в която сочат последните развития в рамките на Европейската социална харта. От друга страна, практиката на Европейския съд по правата на човека по чл. 14 ЕКПЧОС може да насърчи разбиране на забраната за непряка дискриминация на основата на раса или етнически произход, което включва изискването да се вземат предвид релевантните различия между расовите или етнически групи, по аналогия с подхода, използван относно дискриминацията на основата на религия по делото Thlimmenos.

В обобщение, позоваването на съдебната практика по Европейската социална харта и Европейската конвенция за правата на човека може да доведе до преминаване отвъд изричната дефиниция на непряката дискриминация по чл. 2, ал. 2, б. “b” от „Расовата” и Рамковата директиви. В тях непряката дискриминация е дефинирана само във връзка с едно от трите потенциални разбирания за това понятие, разграничени в т. 1.3. на част І от този доклад: тя е налице, когато привидно неутрални разпоредба, критерий или практика се оказват особено неблагоприятни за хората, принадлежащи към определена категория, ако разпоредбата, създаваща по-неблагоприятното положение, не е обективно и разумно оправдана (a). Нито дискриминацията поради различното въздействие, видно от статистиката (б), нито пропускът отделни индивиди или категории лица да бъдат третирани различно, чрез предвиждане на изключения от прилагането на общите правила (в), са включени изрично в тази дефиниция. Юриспруденцията на Европейския комитет за социални права обаче насърчава държавите да се борят с институционалната дискриминация, като разрешават статистическото доказване на дискриминацията и като измерват въздействието на прилаганите от тях закони и политика. А създадената с решението Thlimmenos практика на Европейския съд по правата на човека илюстрира защо, въпреки че Рамковата директива само споменава изискването за разумно задоволяване нуждите на лица с увреждания, пропускът да се вземат предвид релевантните различия може да се приеме за форма на непряка дискриминация, дори и да не попада очевидно в дефиницията на чл. 2, ал. 2, б. “b” от директивите. Във връзка с религията, както беше посочено в т. 4 на част ІІІ от този доклад, това може да бъде последица от свободата на религията, гарантирана от чл. 9 ЕКПЧОС, без да е необходимо позоваване на чл. 14 ЕКПЧОС.

Изследването на практиката на Европейския съд по правата на човека, относима към въпросите, свързвани с конкретните визирани в директивите основания, води до следните основни резултати: В контекста на Рамковата директива, изведените от чл. 8 ЕКПЧОС изисквания могат да имат решаваща роля с оглед измерването на риска от дискриминация срещу работниците с увреждания, произтичащ от налагането здравни изисквания и изисквания за безопасен труд, създаващи пречки при тяхното назначаване или задържане на работа, когато се твърди, че работата може да постави тях, техните колеги или обществото в риск. Същата разпоредба на Конвенцията, доколкото защитава правото на зачитане на личния живот, към който принадлежи сексуалната ориентация, може да допринесе за ефективността на забраната за пряка дискриминация на основата на сексуална ориентация.¹⁴¹ От друга страна, Европейският съд по правата на човека не приема, че запазването на привилегии за брачните двойки трябва да се третира като дискриминация на основата на сексуална ориентация, в нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 8 от ЕКПЧОС (правото на зачитане на личния живот) или чл. 1 от Протокол 1 към ЕКПЧОС (правото на собственост, в това число и социални придобивки), дори и в правни системи, където бракът не е достъпен за двойки от един и същи пол. Както подсказват последните примери, Европейската конвенция за правата на човека може да допринесе още при по-нататъшното прилагане на директивите на ЕО, като насочва тяхното тълкуване, чрез разпоредби, различни от антидискриминационната клауза на чл. 14 от ЕКПЧОС.

БИБЛИОГРАФИЯ

ДЕЛА
Европейски съд по правата на човека (в хронологичен ред)
ЕСПЧ, Engel and Others v. the Netherlands, решение от 8 юни 1976, Series A no. 22

ЕСПЧ, Marckx v.Belgium, решение от 13 юни 1979, Series A n°31

ЕСПЧ, Sporrong and Lönnroth v. Sweden, решение от 23 септември 1982, Series A no. 52

ЕСПЧ, Abdulaziz,Cabales and Balkandali v. United Kingdom, решение от 29 май 1985, Series A n°94

ЕСПЧ, Inze v.Austria, решение от 28 октомври 1987, Series A n° 126

ЕСПЧ, F v. Switzerland, решение от 18 декември 1987, Series A n°128

ЕСПЧ, Mellacher and Others v.Austria, решение от 19 декември 1989

ЕСПЧ, Fredin v. Sweden, решение от 18 февруари 1991, Series A n° 192

ЕСПЧ, Kokkinakis v.Greece, решение от 25 май 1993

ЕСПЧ, Hoffmann v. Austria, решение от 23 юни 1993, Series A n° 255-C

ЕСПЧ, Burghartz v. Switzerland, решение от 22 февруари 1994, Series A no. 280-B

ЕСПЧ, Karlheinz Schmidt v.Germany, решение от 18 юли 1994, Series A no. 291-B

ЕСПЧ, Otto-Preminger-Institut v. Austria, решение от 20 септември 1994, Series A n° 295-A

ЕСПЧ, Jersild v. Denmark, решение от 23 септември 1994

ЕСПЧ, Vogt v. Germany, решение от 20 ноември 1995

ЕСПЧ, Ribitsch v. Austria, решение от 4 декември 1995, Series A no. 336

ЕСПЧ, Gaygusuz v. Austria, решение от 16 септември 1996

ЕСПЧ, Van Raalte v. the Netherlands, решение от 21 февруари 1997, Reports of Judgments and Decisions 1997-I, стр. 184

ЕСПЧ, Kalaç v.Turkey (ж. N° 20704/92), решение от 1 юли 1997, Reр. 1997-IV

ЕСПЧ, Botta v. Italy, решение от 24 февруари 1998

ЕСПЧ, Petrovic v. Austria, решение от 27 март 1998, Reports of Judgments and Decisions 1998-II, стр. 587

ЕСПЧ, Immobiliare Saffi v. Italy (ж. N° 22774/93), решение от 28 юли 1999, Reports 1999-V

ЕСПЧ, Smith and Grady v. the United Kingdom, решение от 27 септември 1999

ЕСПЧ, Lustig-Prean and Beckett v. the United Kingdom (ж. N°N° 31417/96 и 32377/96), решение от 27 септември 1999

ЕСПЧ (4 отд.), Salgueiro da Silva Mouta v. Portugal (ж. N° 33290/96), решение от 21 декември 1999, ECHR 1999-IX

ЕСПЧ (3 отд.), Mazurek v. France (ж. N° 34406/97), решение от 1 февруари 2000

ЕСПЧ (ГО), Thlimmenos v. Greece (ж. N° 34369/97), решение от 6 април 2000

ЕСПЧ, Shackell v. the United Kingdom (ж. N° 45851/99), решение по допустимостта от 27 април 2000

ЕСПЧ, Rotaru v. Romania, решение от 4 май 2000

ЕСПЧ (3 отд.), A.D.T. v. the United Kingdom (ж. N° 35765/97), решение от 31 юли 2000, ECHR 2000-IX

ЕСПЧ (ГО), Chapman v. the United Kingdom (ж. N°27238/95), решение от 18 януари 2001

ЕСПЧ (ГО), Beard v. the United Kingdom (ж. N°24882/94), решение от 18 януари 2001

ЕСПЧ (ГО), Coster v. the United Kingdom (ж. N°24876/94), решение от 18 януари 2001

ЕСПЧ (ГО), Jane Smith v. the United Kingdom (ж. N°25154/94), решение от 18 януари 2001

ЕСПЧ (ГО), Lee v. the United Kingdom (ж. N° 25289/94), решение от 18 януари 2001

ЕСПЧ, Dahlab v. Switzerland (ж. N° 42393/98), решение от 15 февруари 2001, ECHR 2001-V

ЕСПЧ (3 отд.), Hugh Jordan v. the United Kingdom (ж. N° 24746/94), решение от 4 май 2001

ЕСПЧ (ГО), Cyprus v.Turkey (ж. N° 25781/94), решение от 10 май 2001

ЕСПЧ (4 отд.), Mata Estevez v. Spain (ж. N° 56501/00), решение по допустимостта от 10 май 2001, Reр. 2001-VI

ЕСПЧ (3 отд.), Price v. the United Kingdom, решение от 10 юли 2001 (ж. N° 33394/96)

ЕСПЧ (3 отд.), Pichon et Sajous v. France (ж. N° 49853/99), решение по допустимостта от 2 октомври 2001

ЕСПЧ (4 отд.), McShane v. the United Kingdom (ж. N° 43290/98), решение от 25 май 2002

ЕСПЧ, Zehlanova and Zehnal v. the Czech Republic, решение по допустимостта от 14 май 2002 (ж. N° 38621/97)

ЕСПЧ (1 отд.), решение по допустимостта от 7 ноември 2002, Madsen v.Denmark, ж. N° 58341/00

ЕСПЧ (1 отд.), L. and V. v.Austria (ж. N°N° 39392/98 и 39829/98), решение от 9 януари 2003

ЕСПЧ, S.L. v.Austria (ж. N° 45330/99), решение от 9 януари 2003

ЕСПЧ (ГО), Sommerfeld v.Germany (ж. N° 31871/96), решение от 8 юли 2003

ЕСПЧ, Sentges v. the Netherlands решение по допустимостта от 8 юли 2003 (ж. N° 27677/02).

ЕСПЧ (1 отд.), Karner v. Austria (ж. N°40016/98), решение от 24 юли 2003

ЕСПЧ, Koua Poirrez v. France, (ж. N° 40892/98), решение от 30 септември 2003

ЕСПЧ (2 отд.), Palau-Martinez v. France (ж. N° 64927/01), решение от 16 декември 2003

ЕСПЧ, Haas v. the Netherlands (ж. N° 36983/97), решение от 13 януари 2004

ЕСПЧ (1 отд.), Nachova and Others v. Bulgaria (ж. N°N° 43577/98 и 43579/98), решение от 26 февруари 2004

ЕСПЧ (4 отд.), решение по допустимостта от 9 март 2004, Wretlund v. Sweden, ж. N° 46210/99

ЕСПЧ (1 отд.), Connors v. the United Kingdom (ж. N° 66746/01), решение от 27 май 2004

ЕСПЧ (4 отд.), Leyla Sahin v.Turkey (ж. N° 44774/98), решение от 29 юни 2004

ЕСПЧ (2 отд.), Balogh v.Hungary (ж. N° 47940/99), решение от 20 юли 2004

ЕСПЧ (2 отд.), Sidabras and Dziautas v. Lithuania (ж. N°N° 55480/00 и 59330/00), решение от 27 юли 2004

ЕСПЧ (2 отд.), Hasan Ilhan v.Turkey (ж. N° 22494/93), решение от 9 ноември 2004
Европейска комисия по правата на човека
ЕКмПЧ, Дело East African Asians (Patel et al.), решение по допустимостта от 10 октомври 1970, Ann.Conv., т. 13, стр. 995

ЕКмПЧ, ж. n° 7992/77, X v. the United Kingdom, решение по допустимостта от 12 юли 1978, D.R. 14, стр. 234

ЕКмПЧ, ж. n° 8239/78, X v. the Netherlands, решение по допустимостта от 4 декември 1978, D.R., 16, стр. 184

ЕКмПЧ, ж. n° 8278/78, X v. Austria, решение по допустимостта от 13 декември 1979, D.R., 18, стр. 154

ЕКмПЧ, ж. n° 8160/78, Ahmad v. the United Kingdom, решение по допустимостта 12 март 1981, D.R. 22, стр. 27

ЕКмПЧ,ЖАЛБА no. 16278/90, Karaduman v.Turkey, решение по допустимостта of 3 May 1993, DR 74, стр. 93

ЕКмПЧ, ж. no. 18783/91, Bulut v.Turkey, решение по допустимостта от 3 май 1993

ЕКмПЧ, ж. n° 21132, Peeters v. the Netherlands, решение по допустимостта от 6 април 1994, D.R., 77-A, стр. 75

ЕКмПЧ, ж. n° 20872/92, A.B. v. Switzerland, D.R., 80-A, стр. 66

ЕКмПЧ, Wanda Paruszewska v.Poland (ж. N° 33770/96), решение по допустимостта (недопустимост) от 12 април 1998

Европейски комитет за социални права
Решение от 4 ноември 2003 по колективна жалба n° 13/2002, Autism-Europe v. France
Доктрина (по азбучен ред)
O.M.Arnadóttir, Equality and non-discrimination under the European Convention on Human Rights,Martinus Nijhoff Publ., International studies in human rights n° 74,The Hague, 2003

E.Brems,“De hoofddoek als constitutionele kopzorg”, Tijdschrift voor Bestuurs- en Publiekrecht, 2004, стр. 323-360

E. Bribosia and I. Rorive,“Le voile à l’école: une Europe divisée”, Rev. trim. dr. h., 2004, стр. 951-984

N.Chauvin,Casenote on Leyla Sahin v.Turkey in Revue française de droit administratif,May-June 2003, стр. 536-54

O.De Schutter,“Les examens médicaux à l'embauche de la Commission européenne” (casenote under Case C-404/92 P, X v.Commission, ECR [1994] 4737 (решение от 5 October 1994), Revue trimestrielle des droits de l'homme,1995, стр. 97-122.

O.De Schutter,“ Vie privée et protection de l’individu vis-à-vis des traitements de données à caractère personnel ”, Revue trimestrielle des droits de l’homme, n°45, 2001, стр. 137-183.

O.De Schutter, Pre-Employment Inquiries and Medical Examinations as Barriers to the Employment of Persons with Disabilities : Reconciling the Principle of Equal Treatment and Health and Safety Regulations under European Union Law, August 2004, 54 стр.

C. Evans, Freedom of Religion under the European Convention on Human Rights,Oxford Univ. Press, 2001

J.-Fr. Flauss,“Discrimination positive et Conventioneuropéenne des droits de l'homme”, in: Pouvoir et liberté.Mélanges offerts à Jacques Mourgeon, Bruxelles, Bruylant, 1998, стр. 415

СТР. Frumer, La renonciation aux droits et libertés. La Convention européenne des droits de l’homme à l’épreuve de la volonté individuelle, Bruxelles, Bruylant, 2001

J.Gerards,“The Application of Article 14 ECHR by the European Court of Human Rights”, in J. Niessen and Isabelle Chopin (eds.), The Development of Legal Instruments to Combat Racism in a Diverse Europe,Martinus Nijhoff Publ., Leiden/Boston, 2004, стр. 3-60

J.Gerards,“Intensity of Judicial Review in Equal Treatment Cases”, N.I.L.R., 2004, стр. 135-183

J.Gerards,“Gelijke behandeling en het EVRM”, NJCM-Bulletin, vol. 29-2,March 2004, стр. 176-198

A.Hendriks in NJCM-Bull. 2003, стр. 321 (commentary of Eur.Ct.HR, Zehlanova and Zehnal v. the Czech Republic decision of 14 May 2002)

T.Loenen,“Hoofddoeken voor de klas en in de rechtbank: op weg naar een multicultureel publiek domein?”, NJCMBull., 2001, стр. 851-869

C.W. Maris van Sandelingenambacht, “Private deugden en publieke ondeugden: hoofddoekjes in de openbare school?”, NJCM-Bull., 2004, стр. 992-998

J.Schokkenbroek, “A New European Standard Against Discrimination:Negotiating Protocol n° 12 to the European Convention on Human Rights”, in J. Niessen and Isabelle Chopin (eds.), The Development of Legal Instruments to Combat Racism in a Diverse Europe, Martinus Nijhoff Publ., Leiden/Boston, 2004, стр. 61-79

R.Wintemute,“’Within the Ambit’: How Big Is the ‘Gap’ in Article 14 European Convention on Human Rights?”, (2004) E.H.R.L.R. 366, стр. 371

Summary

THE PROHIBITION OF DISCRIMINATION

Каталог: media -> documents
documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот
documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда
documents -> Media information
documents -> Бюлетин съдебна практика по
documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили
documents -> Бюлетин съдебна практика по

Изтегляне 1.16 Mb.

Сподели с приятели: