Глава първа Ученията на деветнадесетия век

Глава първа

Ученията на деветнадесетия век

§ 1. Доктрината на абсолютизма на революцията

Поразен от промените, които големите социални сътресе­ния носят със себе си, погледът често не успява да види в истинската му мярка значението на духовното наследство, чрез което миналото тежи даже върху революциите. В дей­ствителност и тяхната съдба се определя до голяма степен именно от идеите и формите на времето, което отричат. Френ­ската революция беше наследила от просветения абсолютизъм недоверието към съдията. Историята на това недоверие е започнала обаче много по-рано, с далечния предшественик, който модерният абсолютизъм беше имал в лицето на византийската монархия. Тъй сходен с нея в други отношения, той беше вървял по нейните пътища и при уреждане на право­раздаването.

Днес ние знаем малко за тълкувателната теория на кла­сическите юристи и можем да съдим за нея само от косвени указания⁶. Източниците показват недвусмислено обаче, че възхождащият абсолютизъм на късната империя още от пър­вите си години е поискал да запази за себе си една прерога­тива, която изглежда да е била най-ценният инструмент на класическата интерпретация на правото: правото да се тъл­кува законът съобразно с изискванията на справедливостта. Една конституция на Константин от 316 г. е постановила, че inter aequitatem iusque interpositam interpretationem nobis solis et oportet et licet inspicere (C. 1, 14, 1). Духът на визан­тийската скованост е завършил това дело в Юстиниановото законодателство. Юстиниан се е погрижил да забрани преди всичко научната разработка на правото: на никакви коментари не е трябвало да бъде позволено да затъмняват смисъла на закона със „своето многословие“. Но и на съдията Юстиниан не е дарявал повече доверие. Не на едно място в неговия кодекс е било постановено, че само нему – на създателя на правото – принадлежи и правото да го тълкува (С. 1, 17, 2, 21 на края; 1, 14, 12, 2 до 5). Спорило се е как трябва да се тълкуват тези текстове. Много често те са били раз­бирани в смисъл, че изключват изобщо всяка интерпретация от страна на съдията, и тъкмо това им разбиране е оказало значително влияние, върху правното развитие на новото време – от глосаторите насам. Това е било и становището на Savignу⁷. Днес като че ли преобладава друго мнение: че Юстиниан е искал да запази за императорската власт само автентичното тълкуване⁸. Което и разбиране да е правилното, цитираните текстове ще трябва да се признаят за израз на същата основна тенденция – съдията да се ограничи на прак­тика със словесното тълкуване на ясния закон, а решаването на спорните въпроси и доразвитието на правото по пътя на интерпретацията да се съсредоточи в ръцете на императора: si quid vero, ut supra dictum est, ambiguum fuerit visum, hoc ad imperiale culmen per iudices referatur et ex auctoritate Augusta manifesteiur, cui soli concessum est leges et condere et interpretari (C. 1, 17, 2, 21).

Изглежда, че тази тенденция е неизбежната историческа последица от самата същност на абсолютната монархия. Във всеки случай недоверието към съдията е намерило забележи­телно еднакъв израз в всички големи законодателни инициа­тиви на осемнадесетия век. Един Ордер на Фридрих Велики от 14 април 1780 г. беше запретил на съдилищата и на службите сами да тълкуват закона. В случай на съмнение те е трябвало да се отнасят към нарочната законодателна коми­сия при кралската канцелария и да чакат решението й. Когато тази комисия би намерила за необходими някакви законода­телни промени, тя е трябвало да докладва на краля⁹. Така нареченият Йозефински законник в Австрия от 1786 г., в § 24 на първата си част, е бил не по-малко недоверчив: на съдията е било отречено правото да стеснява или разширява закона под предлог, че има разлика между думите и смисъла му¹⁰. А в ст. 64 на руските Основни закони същата мисъл е стигнала върха на своето законодателно реализиране: „Зако­ните трябва да се изпълняват по точния и буквален техен смисъл … Всички места … трябва да основават своите определения на точния смисъл на законите, без да променят в тях нито една буква“¹¹. Тази тълкувателна методика има за необходимо допълнение редовното функциониране на автен­тичното тълкуване. Всички съмнителни случаи и всички неуре­дени от закона въпроси се отнасят към една меродавна извънсъдебна инстанция, която ги разглежда, а за разрешаване на собствените си съмнения се обръща към монарха: към culmen imperiale. Франция беше организирала системата още с Ордонанса от април 1667 г. Според чл. 2 на първия му титул „ако при решаване на делата, които ще се разглеждат от парламентите и другите съдилища, се окажат известни съмнения и трудности относно изпълнението на някой член от ордонансите, едиктите, декларациите и кралските патентни писма, Негово Величество забранява на съдилищата да ги тълкуват и иска в такива случаи те да се отнасят до Него, за да узнаят намерението Му“¹². Загрижен за точното изпълнение на своята воля, абсолютният монарх е ревнив към всяка автономия и към всяка децентрализация, даже когато те биха се явили във формата на съдийска инициатива при праворазда­ването.

Историята на тълкуването познава епохи, в които господ­ството на буквалното тълкуване е произтичало от други из­вори, а не от една абсолютистична държавноправна концепция. Атинската демокрация е преживяла такова време, както и републиканския Рим¹³. Общо наблюдаван факт е, че особено в млади общества и в периоди на упадък на правната мисъл, които дълго са се борили с недостатъците на неписаното право, създаването на по-обширни закони обикновено бива следвано от ярко подчертана склонност към стриктна интер­претация. Този фактор – надценяването на току-що завърше­ната кодификация – сигурно е допринесъл и за отношението на Юстиниан към научното и юриспруденциално тълкуване. Но само с този фактор не биха могли да се разберат крайно­стите нито на неговата система, нито на системите на евро­пейския абсолютизъм от века на Просвещението. Надценява­нето на дълго очаквания закон почива на илюзията, че той е съвършен и пълен, че неговите текстове са достатъчна и ясна основа за уреждане на всички бъдещи отношения между граж­даните. Буквалното му следване се счита за единствено сред­ство, което може да обезпечи правната сигурност, а правна сигурност е единственото още желано благо, когато в тексто­вете на закона справедливостта изглежда реализирана поне на книга. Когато по-късно ще разглеждаме учението на Lau­rent, ние ще видим, че на тази илюзия са ставали жертва дори юристи с опит и талант. Но сляпата вяра в закона из­общо не мисли да го изяснява и допълва чрез някакъв адми­нистративен апарат за авторитетно тълкуване. Людвик XIV едва ли е считал едиктите и ордонансите си за пълни и съвър­шени, когато е предписал съдилищата да се обръщат към него, за да узнаят намерението му в случаи на съмнение. Един друг елемент, а не наивната радост на още неопитния народ получил най-сетне писани закони, е трябвало да влезе в действие, за да доведе до този резултат: духът на центра­лизация и подозрителността на абсолютния монарх към всички, включително и към съдията.

Срещу принципа на монархическото всевластие предшествениците на революцията бяха противопоставили началото на демократическите свободи. За да ги запазят от тиранията, до която фатално води събирането на всички власти в едни ръце, те бяха възприели доктрината за разделение на властите. Би могло да се очаква, че в едно независимо и свободно съдийство те биха потърсили необходимия коректив срещу политическото надмощие на законодателната власт. Вместо това наследеното недоверие към съдията е станало съществената психологическа компонента на една теория, която е смятала, че трябва да брани свободите на гражданите не чрез съдията, а от него. Reichel е намерил елементите й още y Beccaria: „щаслива е нацията, при която законите не са предмет на наука“, е писал този инак „толкова напредничав и свободолюбив автор“¹⁴. Големият си представител тази теория е намерила y Montesquieu, комуто, изглежда, никое ограничение не се е струвало достатъчно. При републиканското управление съдията трябвало да се ограничи само в това да следва стъпка по стъпка закона. „Съдиите на нацията“ не били нещо повече от „устата, която произнася думите на закона“. Дори правилото „en France, toutes les actions sont de bonne foi“ e изглеждало за тази фанатична доктрина повече подходящо за една монархия отколкото за демократичната република¹⁵. Така две противоположни политически и държавноправни концепции, по различни мотиви, са виждали последователно в една и съща тълкувателна методика необходимия инструмент на своите цели. „Византийският и просветеният абсолютизъм и рационалистического оправяне на света показват тук едно опасно родство“, е трябвало да пишат по-късно Pfaff и Hofmann (169).

Идеите на Montesquieu са станали идеи на революцията. Робеспиер е бил изразителят им в Конституантата: „Думата юриспруденция трябва да се заличи от нашия език. Тя не означава нищо в нашия режим. В една държава, която има конституция и законодаделство, юриспруденцията на съдилищата не е нещо различно от закона“¹⁶. Трябвало е, прочее, съдията да се ограничи със словесното тълкуване на ясните за­кони. При съмнение той е трябвало да се обръща, като съдията на монархията, към меродавния източник на авторитетното тълкуване. Такъв не е могла да бъде по-нататък кралската кан­целария. Всемогъществото на законодателното тяло е заменило кралското всевластие. Един декрет от 24 август 1790 г. е организирал автентичното тълкуване при законодателната власт и е създал по този начин така нареченото référé législatif¹⁷. Така, мислили са тогава, гражданските свободи, спечелени чрез революцията, ще могат да се бранят срещу всяко посегател­ство от страна на държавата и на нейните органи. Новото общество, още несигурно за придобивките си, смяташе, че тъкмо такива посегателства биха били неизбежната последица на произвола, който лесно би могъл да се скрие зад всяка дискреционна власт, зад всяка свобода на преценка, зад всяко право да се взимат решения, ако то не е ограничено с ясни и точни разпореждания на закона като израз на общата воля.

Ясни закони и съдии, които робски ги следват: ето иде­алът на времето. „Гражданинът на Франция“ го е формулирал ясно: „Няма да трябват правни школи, за да обясняват закона, нито професори, за да го коментират, нито речници, за да бъде той разбран, нито казуисти, за да разкриват тънкостите му. Той ще говори език фамилиарен за всички. Всеки ще може да се справи с него при нужда. От другите книги ще го отличава по-голяма простота и по-голяма ясност. Бащата в се­мейството с текста на закона в ръка ще може без тълкува­тели да го преподава на децата си и да скрепи препоръките на личния морал с силата и достойнството на обществената нравственост“¹⁸. Юстиниан вероятно не е имал по-лоши наме­рения, въпреки че сигурно не си е представлявал толкова проста задачата на законодателството. Времето трябваше да разруши новите илюзии, както беше отнесло някога старите. Тълкувателната теория на деветнадесетия век обаче е родена в техния климат и в атмосферата на недоверие към съдията.