Задачата и нейните граници 2 Глава първа 4 Ученията на деветнадесетия век 4


§ 2. Code civil и неговите коментатори



страница4/30
Дата28.02.2017
Размер3.87 Mb.
#15917
ТипЗадача
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30

§ 2. Code civil и неговите коментатори

Влизането в сила на гражданския законник е укрепило здраво другия основен стълб на позитивизма на френските цивилисти от деветнадесетия век: идеята за пълнота на закона, т.е. идеята, че гражданското право е изчерпателно уредено от законника.

Познато е въодушевлението, с което дълго очакваната кодификация е била посрещната във Франция. Не само гордостта на Наполеон е виждала в нея своето най-голямо дело19. Юристи и неюристи са били единодушни в своята преценка за кодекса. Нищо, струва ми се, не изразява по-добре общите настроения на първите години от речта, която Bigot de Préameneu и е произнесъл в законодателното тяло на 23 август 1807 г. по повод предложението законникът да се преименува в Code Napoléon: „Това е едно завършено дело; това са скрижали, чрез които ние ще дадем на съседните народи пример за религи­озен респект“. Идеята за пълнота на закона е естественият продукт на тези настроения в едно време, което е чакало от кодификацията не само унифициране на частното право, но и освобождаване от онова състояние на правна несигурност, което е карало народа да се моли Бог да го пази от справед­ливостта на парламентите. Само тъй може да се обясни обстоятелството, че в твърде непродължително време тази идея е намерила прием и е добила значение, които далеч са над­хвърлили преценките на самите редактори на кодекса. В своята Discours préliminaire Portalis изрично е обяснявал, че много въпроси е трябвало по необходимост да се оставят неуре­дени от законника, за да ги разрешат обичаите, разискванията на просветените хора и преценката на съдиите20. Доктрината на следващите десетилетия не е споделяла този скептицизъм и за нея пълнотата на кодекса е била абсолютна, поне от гле­дището на действителните нужди на практиката.

Geny е намерил типичния израз на тази доктрина в едно изложение на Blondeau до академията за морални и поли­тически науки от 1841 г.: източник на правото бил само законът; фалшиво и недопустимо било всякакво позоваване на прецеденти и авторитети, на обичаи, непризнати изрично от за­кона, на чувството за справедливост или на идеята за общо благо, на правните поговорки и пр. Неговият съвременник Demante е бил на същото мнение: „Правото, е писал той, това са законите в тяхната общност; идеята за правото е съществено свързана с тази за закона; съобразността със закона се изразява чрез прилагателното право“21. Към това време трябва да се отнесе и прочутата фраза, приписвана на издателя на Роthiеr Jean Joseph Bugnet: „Аз не познавам гражданско право; аз преподавам Наполеоновия кодекс“22.

Този език са говорели и останалите автори на епохата. „Текстовете преди всичко!“, се е провиквал Demolombe в предговора, от 1845 г., към първото издание на своя Курс по Наполеоновия кодекс23. И в неговите очи правото не е нищо друго, освен сборът от правилата, санкционирани от законодателната власт. Mourlon е бил готов да при­еме, че от „философско гледище“, човешките закони невинаги осъществяват естественото право. „Но за магистратите, за съдиите, нашето определение е безпогрешно: за тях правото се състои единствено в общността на законите, които законо­дателят е установил, за да уреди споровете, произтичащи от конфликтите на интереси“24. В самия край на столетието Huc и Baudry-Lacantinerie са били още верни на тази доктрина25. Сам Асоllas, бунтовникът срещу господстващото мнение и борец срещу L'esprit légiste, се е смятал длъ­жен да признае, че мисълта на действуващата кодификация не допуска дори една юриспруденция iuris civilis adiuvandi vel supplendi gratia26.

Наистина, задължителното référé législatif е било отме­нено, a code civil е съдържал известния чл. 4: „Съдията, който ще откаже решение под предлог на мълчание, неяснота или недостатъчност на закона, ще може да се преследва като виновен за отказ на правосъдие“. В този текст законодателят сам е предпоставил, че празнини в закона са възможни, и той е станал по-късно най-силното позитивноправно средство в борбата срещу доктрината за пълнотата на закона. Авторите не са го забравяли. Но те са били на мнение, че чл. 4 има пред вид една чисто теоретическа хипотеза, която едвали би могла да се осъществи на практика. Характерно е в това от­ношение едно често цитирано изказване на La Valette: „Толкова много се е законодателствувало през последните седемдесет години, че би било странно да се намери случай, останал съвсем извън разпорежданията на законодателя“27. Така е мислел и Mourlon: „Този случай ще бъде много рядък в практиката; нашите закони са тъй многобройни и подробни, принципите, които те постановяват, са тъй широки и плодоносни, че човек е почти сигурен, стига да има малко упражнен ум, че ще намери в тях основанията за едно правно решение, каквато и да е природата на случая, който трябва да бъде разрешен“.

Комбинираното действие на кодификацията, на метода на словесното тълкуване и на идеята за пълнота на закона би могло да доведе френската правна наука от деветнадесетия век до състояние на пълна неподвижност, изключваща вся­какво правно развитие. В действителност това не е станало и големите коментари върху Наполеоновия кодекс далеч не се изчерпват с безлично перифразиране на текстовете му. Вессariа не би могъл да завиди на френския народ за щастието да няма правна наука, дори в времето, което непосредствено е последвало създаването на законника. Причината е, че преобладаващата френска цивилистика никога не е про­карала на дело принципа на словесното тълкуване с онази строгост, с която биха желали да го видят реализиран Монтескьо, Робеспиер или Бентам. Здравият смисъл е подсказал една средна линия, която, без да отива открито срещу насле­дените предразсъдъци, е умеела да смекчи непоносимото на тяхните консеквенции. Още от самото начало принципите и осъществяването им не са стояли напълно в хармония. Затова са повлияли главно два фактора.

На първо място, както често е изтъквано, юристите от генерацията на първите тълкуватели на кодекса, завършили своето образование и подготовка още в стария режим, са били твърде много проникнати от духа на традицията, за да могат да изолират принципите на новия законник от тяхната исто­рия и да гледат на него като на единствено начало и извор на всяко право. Най-значителния от тези юристи – Merlin е и най-яркия представител на традиционализма на преходната епоха28 Laurent го е упреквал дори, че често се е оставял да бъде измамен от авторитета на римското право, и се е надявал, че неговите грешки ще послужат за поука на бъде­щите тълкуватели29.

На второ място е стояло влиянието на юриспруденцията. Колкото повече столетието се е приближавало към средата си, толкова по-силно е ставало това влияние. Отначало несмело, а впоследствие, с течение на времето, все по-твърдо и реши­телно, практиката на съдилищата, по-гъвкава и по-чувствителна за нуждите на живота, е предприела едно дело на доразвитие и приспособяване, за което не са били достатъчна опора нито традиционните доктрини, нито логическото дедуциране от словесния смисъл на текстовете. В сборниците от съдебни решения то е намерило своето вярно отражение. А с увелича­ване значението и обема на тези сборници30, раздвоението между доктрина и юриспруденция е станало явно за всички. Още в 1845 г., в цитирания предговор към своя курс върху Наполеоновия кодекс, Demolombe е бил готов да признае, че винаги е съжалявал за този „развод“ между теория и практика (IV). Някои правни списания са отделили особенно място за „научно изследване“ на юриспруденцията. Бележити юристи са се посветили почти изцяло на коментиране на съ­дебните решения, начело с големия „аретист“ – Labbé. И ако цялото това движение е било за Laurent само едно ос­нование повече, за да обвини юриспруденцията в липса на принципи (86), преобладаващата доктрина, е била много по-податлива за внушенията на практиката. А и по законите на своето вътрешно развитие тя естествено се е стремяла към развитие и обогатяване.

Трябвало е да се преодолее двойната разделеност: раздвоението между наследената от революцията тълкува­телна теория и, по-свободния маниер на тълкуване, който авторите сами са си позволявали при работата с отделните институти, и раздвоението между тях и по-смелата юри­спруденция. Пътят е бил намерен, чрез преодоляване на словесното тълкуване, в идеята че тълкувателят има за задача да разкрие „духа на закона“. Духът на закона е бил проти­вопоставен на буквата на текстовете. Коментаторите са започ­нали да търсят „истинския смисъл“, който оставал скрит за „юдаическото тълкуване“. Demolombе (n° 115) и Demante (n° 25), Mourlon (n° 66), Aubry et Rau31 и Baudry-Lacantinerie (n° 101) единодушно са подчертавали, че тяхната цел е да изяснат „мисълта на закона“. Това е методиката на историческото тълкуване, която се стреми да възстанови волята на законодателя, мислена като определена психологи­ческа даденост. Подготвителните материали и правната тради­ция са главните й източници. Необходимостта да се схване „волята на законодателя“ като единно и непротиворечиво цяло е водела до увеличаване значението и на така нареченото ло­гическо тълкуване, при което са започнали да играят първо­степенна роля както извличането на общи принципи чрез сред­ствата на индукцията, така и дедуцирането от тях на логи­ческите им последици. Изоставено е било само словесното тълкуване. Принципите за вярност към закона и за неговата пълнота е изглеждало да властвуват все тъй непоклатимо.

Но „намерението на законодателя“ особенно когато се касае за модерните конституционни закони, е величина често неопределена и неуловима. В много случаи подготвителните материали са неясни или дори изглежда да подкрепват про­тиворечиви разбирания. Традицията може да мълчи или да не отговаря на текстовете. Новият метод е откривал широко вратите за предположения, за съмнителни вероятности, за недоказуеми твърдения, за предпочитания, които се ръководят не от исторически проверимото, а от желаното на практика. Несигурност и известен субектизъм са били неизбежните по­следици. При по-малко исторически скрупули в „намерението на законодателя“ е било лесно да се вложат идеите на него­вия тълкувател. Demolombe го е казал достатъчно откровено: тълкуването можело понякога даже да заеме на законодателя възгледи и намерения, които той не е имал, по-добри или по-лоши от неговите; но то не трябвало да има претен­цията, че ги е изобретило; инак, то нямало да е вече тълку­ване (n° 115).

Нищо струва ми се не рисува по-добре сега разглежда­ния метод от несполучилия опит на Laurent да й се про­тивопостави. Голямото дело на тази неуспяла съпротива са тридесет и двата тома на неговите „Принципи на френското гражданско право“, добре познати и у нас. Обаче неговото верую относно проблемите на тълкувателния метод се съдържа в цитирания вече обширен предговор от 1877 г. на Елементарния му курс, предназначен за студенти. „Кодексите, е писал Laurent, не оставят нищо на произвола на тълкува­теля; той няма за задача да създава право, правото е създа­дено (9). . . Някой ще каже, че в текста може да не е изра­зена волята на законодателя. Това е вярно, но който го твърди, трябва да го докаже (13). . . Ясен ли е текстът, той се слива с духа на закона. Не е възможно подготвителните работи да казват нещо различно от текста. А ако го казват, те трябва да се отстранят, защото никой не бива да се позовава на една несигурна воля, срещу сигурната воля на ясния текст. Тради­цията е още по-несигурна от подготвителните работи, понеже тя е едно обичайно право, неудобно, защото не е писано (15). . . Да се отклони съдията от закона, би значило да се смес­ват властите, които нашите конституции разделят, а те ги разделят, за да се даде на гражданите гаранция за безпри­страстно правосъдие. Васоn е казал, че най-добри закони са онези, които оставят най-малко място за прозвола на съдията (54)... D’Argentré казва, че е глупава мъдрост онази, която иска да е по-мъдра от закона (55). . . Тълкувателите на кодекса са тръгнали по лъжлив път: те пренебрегват тек­ста на закона или се отделят постоянно от него, за да търсят това, което те наричат дух на закона, и което едни вярват, че намират в традицията, други – в подготвителните работи, трети – в естествената справедливост, и, накрая, този претен­диран дух на закона не е нищо друго, освен личното мнение на всеки тълкувател (6). . . Така тълкувателите забравят, че има текст който ги обвързва, на който те са роби (7). . . Те искат да променят закона, да го поправят, да го усъвършенстват по пътя на тълкуването; затова им е нужно да се отделят от текста и да му дават значение различно от това, което следва от буквата на закона (35). . . При това моти­вът, който движи тълкувателите, не е винаги да се усъвършенства правото (64). . . Нововъведенията, които те пред­лагат, са често дело на суетност (65). . . Така правосъдието става шанс и лотария (76)”.

Към тези цитати аз нямам какво да прибавя. Те говорят красноречиво и за консервативните настроения, които възстават срещу практикувания от мнозинството метод, и за ней­ната характерна черта: за онази привидна вярност към закона, която, за да спаси догмата, че законникът е пълен, произволно приписва на „духа“ му личните схващания на тълкувателя.

Дотук е завършило развитието на традиционната френ­ска доктрина на деветнадесетия век. Както вече отбелязах, в него могат да се различат, повече или по-малко ясно очертани два последователни периода. По-старите автори са се ограни­чавали предимно с екзегеза в тесния смисъл на думата. По-новите са работили повече с догматичната метода32. И едните, и другите са вярвали, че прякото приложение на закона е достатъчна основа за разрешаване на огромното мнозинство от случаи, пред които граждинският съдия може да се види изправен. За немногобройните, по тяхното убеждение, хипо­тези, в които би могло да се окаже, че това пряко прилагане на закона не стига, те са смятали, че разполагат със също така сигурно средство годно да отстрани всички трудности: анало­гията. Това е било особено ясно изразено от последните привърженици на традиционното учение – от Huc (n° 178) и от Вaudry-Lасаntinerie (n° 199 и сл.). C тази своя вяра в пълнотата на закона, френската цивилистична теория на девет­надесетия век, наистина е останала, във всичките си форми, „школа на екзегезата“ в широкия смисъл, който Bonnecase иска да вложи в това понятие.

Но заедно с това трябва да се подчертае още един път, че в много случаи вярността към закона е била само привидна. Търсейки „намерението на законодателя“, господстващото мнение често не се е стеснявало да вложи в него съдържания, които са били съвършено чужди и на психологическата воля на лицата, участвали в създаването на закона, и на по-далечната история на тълкуваните норми. Попълването или дори заобикалянето на закона чрез позоваване на едно недоказуемо намерение на законодателя е предимно френската форма на едно явление, което Fuchs е нарекъл по-късно криптосоциология, т.е. прикриване на правилното и свободно избрано решение под формата на тълкуване, което в действителност не отговаря на меродавното съдържание на закона. У по-къс­ните немски пандектисти на същата цел е служила така наре­чената „юриспруденция на понятията“. Нейният метод Heck е критикувал като „инверсионна“. Със същността й ще трябва да се занимаем впоследствие. Най-общо казано, тя се състои в произволно образуване на общи понятия и в извличане от тях на изводи, които не отговарят или поне не се основават на действително санкционираните от закона мащаби за цен­ност. Подобна роля са изпълнявали в немската доктрина от онова време и правните конструкции. Същинска юриспруден­ция на понятия и на конструкции не е била никога последо­вателно практикувана във Франция. Нейното преодоляване не е било за френските юристи проблем със значението, което то е имало за германската наука. За тази първа разлика между френския и германския правен позитивизъм от деветнадесетия век трябва да се държи сметка, ако се желае да се разбере правилно и смисъла на борбата за нови методи в двете страни и по-късното й развитие. На тази разлика е наблегнал, впро­чем, и Geny в своето изложение за „традиционната“ тълкувателна теория (n° 22 и сл.).

Другата разлика е в разбирането на пълнотата на закона. За мнозинството от френските юристи на деветнадесетия век идеята за пълнотата на закона е била просто практическа последица на кодификацията и на изобилното по-късно зако­нодателство. Тези юристи не са отрекли, че е поначало възможно да се явят и случаи, за които разпорежданията на установеното право да не съдържат потребното разрешение. Тази възможност им се е струвала, обаче, както посочих и по-горе, само теоретическа, лишена от практическо значение, и затова са я отминавали почти без разглеждане. По-други са били разбиранията в това отношение на господстващата немска пандектна теория от края на столетието. Нейният позитивноправен материал се е състоял преди всичко от реципираното римско право и от юридическия обичай. За надценяване на практическото съвършенство на закона тук, естест­вено, не е имало място. Напротив, известно е, че едно от първите проявления на историческата школа е била именно нейната съпротива срещу преобладаващата в осемнадесетия век тенденция към кодифициране на частното право. Немският позитивизъм не е разбирал пълнотата на закона в смисъла, който тази дума беше имала, например у La Vallette: в смисъл, че модерният законодател е успял да предвиди и да уреди всички мислими практически хипотези. Формулата, че законът е пълен или „логически затворен“, е в Германия само друг израз за една догма, която отива до най-дълбоките ос­нови на правото и която предпоставя едно определено учение и за същината му и за неговите извори: догмата, че няма друго право извън положителното право, тъй както то е да­дено в позитивноправните източници, и че, следователно, каквато и да е степента на неговото съвършенство, то трябва да се третира като завършено цяло, в което е единствено позво­лено да се търсят елементите на необходимите за живота разрешения.

В тази догма германският позитивизъм е виждал реша­ващо оръжие в борбата срещу доктрините на естественото право. Историческата школа е отрекла поначало естественото право. И понеже според нейните привърженици мисълта за празнини в позитивноправния ред неминуемо би довела поне до частично възкресяване на естественоправни идеи, за тях е било необходимост да приемат, че от особените принципи на всяко позитивно право могат да се извлекат, чрез съответни логически операции, норми за уреждане на всички мислими случаи и положения. Френските юристи от деветнадесетия век не са били и не са могли да бъдат отрицателно настроени срещу естественото право. Ехото на историческата школа е стигнало и във Франция. Но френският деветнадесети век е вярвал твърде много поне в политическата свобода, в собствеността и в семейството, за да допустне, че наистина няма абсолютни и вечни принципи. И най-позитивистично ориенти­раните системи са запазвали за естественото право поне малко място33. А при мисълта, че между неговите изисквания и пози­тивния закон може да настъпи конфликт, те са намирали из­хода в старата компромисна и не много изяснена формула на Pothier: че на практика естественото право има само субсидиарно действие и че неговото същинско царство е съдът на съвестта.




Каталог: static -> 5502d30ee4b0f063546540ec
5502d30ee4b0f063546540ec -> Закон за устройството на съдилищата в България (зус), с който се поставя началото на правната уредба на съдебната система на Третата българска държава
5502d30ee4b0f063546540ec -> Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите
5502d30ee4b0f063546540ec -> Организация на съдебната власт в българия в периода 1878-1941 г
5502d30ee4b0f063546540ec -> Държавен съвет №402742 ecli: fr: 2016: 402742. 20160826
5502d30ee4b0f063546540ec -> Какво научихме от германските затвори


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница