§ 4. Австрийският Общ граждански законник

§ 4. Австрийският Общ граждански законник

Френската и германската тълкувателни теории са били създадени и оформени при позитивноправни системи, които не са съдържали никакви определени разпореждания относно начина на тълкуването на законите. Подробните тълкувателни правила, които проектът за code civil е предвиждал в своята „предварителна книга“ са били изоставени. Този пример е бил последван и от германския законодател от 1896 г. Доктрината и практиката в двете страни са имали мислимата най-голяма свобода при изработване на своята тълкувателна метода, така че те биха могли да бъдат смятани като най-свободен и затова най-точен израз на схващанията господствали в епохата. По-друго е било положението с „Общия граж­дански законник“ в Австрия. В сила от 1811 г., той е най-старият, след френския кодекс, от сега действащите закон­ници. За нас той е от особено значение. поради влиянието, което е оказал върху „предварителните разпореждания“ на италианския законник от 1865 г. и чрез него върху италианската тълкувателна теория. В това отношение трябва да се имат особено пред вид следните негови разпореждания:

§ 6. „При приложението не бива да се влага в закона друг разум, освен онзи, който явства от собстве­ното значение на думите в тяхната връзка и от намерението на законодателя“.

§ 7. „Ако един правен случай не може да се реши нито от думите, нито от естествения смисъл на един за­кон, трябва да се вземат под внимание подобни случаи, определено разрешени от закона и основа­нията на други, сродни с тях закони. Ако правният случай остава още съмнителен, той трябва да бъде разрешен с оглед на грижливо събраните и зряло обмислените обстоятелства според естестве­ните правни принципи“.

§ 9. „Законите запазват силата си, докато бъдат изме­нени или изрично отменени от законодателя“.

§ 10. „Обичаи могат да се взимат под внимание само в случаи, в които законът се позовава на тях“.

§ 12. „Разпорежданията, издадени в отделни случаи и решенията, постановени от съдилищата в особени спорове, никога нямат силата на закон и не могат да се разпростират върху други случаи или върху други лица“.

Както целият законник, така и цитираните разпореждания ясно носят отпечатъка на естественоправната теория, господствала по времето на неговото създаване. От тази теория се вдъхновява и препращането към естественоправните прин­ципи в § 7.

В едно отношение австрийският позитивизъм е бил дори по-тесен от германския си съвременик: той е отричал напълно обичая като източник на позитивно австрийско гражданско право и, вcl връзка с това, е отричал всякаква правотворческа функция на съдийската дейност – дори във формата на съде­бен обичай. В основата на това схващане лежат възпроизве­дените по-горе §§ 10 и 12. Задължителната сила на тези па­раграфи никога не е била поставяна под съмнение. Нито от страна на историческата школа, нито дори по-късно – когато Ehrenzweig се е наредил до привържениците на така на­реченото „свободно търсене на правото“. Огромните различия в основните им възгледи за право и правоприлагане не са попречили да се обединят около това становище автори, тъй много разделени един от друг дори по време като Кrainz и Unger (36 заб. 16), Pfaff и Hofmann (245), Ehrenz­weig (§ 8), Pisko⁴⁵ и Swoboda⁴⁶. Затова пък само истори­ческата школа не се е поколебала да откаже приложение на другия текст: на § 7, за който вече видяхме, каква е била доктрината на Unger. В нейната система, както и в системата на Bergbohm не е имало място за други принципи, освен тези, които формалните правни източници са санкцио­нирали.

Крайностите на романизиращата историческа школа твърде рано са предизвикали в Австрия реакция, която се изразила в определена тенденция за възвръщане към законника. Тази тенденция е разклатила сериозно и господството на догмата за пълнота на закона – много по-рано отколкото в Германия. В цитирания вече неколкократно коментар на Pfaff и Hof­mann тя е намерила едно въплcщение от изключителна стойност. С него е започнало и времето, което v. Sсhеу⁴⁷, брои като четвърти период в развитието на литературата върху австрийския граждански законник. Това е времето, което си е поставило за първа задача да изполва историческото богат­ство на идеитеq съпътствали кодификацията. То не се е смятало вече длъжно да отхвърли всяка помисъл за едно право, което не почива върху самия закон. Връщането към кодекса е възстановило и връзката с естественото право. Между него, от една страна, и историческата школа – от друга, Pfaff и Hofmann са смятали за мислима една средна линия: идеята за правото, като идеята за красивото, била вечна; само нейното съдържание било променливо, като всяко съдържание на съзнанието изобщо (204). Върху тази основа и правилото в края на § 7 е добило отново – поне за тео­рията – своята стойност. Мисълта за „естественото право с променливо съдържание”, която Stammler трябваше да по­стави по-късно в основата на своята правна философия, е вече изказана. В началото на нашето столетие „възраждането на естественото право“ се е свързало с борбата за реформиране на тълкувателния метод. Първите симптоми на това възраж­дане в Австрия са били извикани на живот от обръщането на погледа към законника и към неговата история. С тях – на прага на новата епоха – ние се разделяме с века на по­зитивизма. За италианското право обаче тази фаза от разви­тието на австрийската доктрина е била без значение: комента­рът на Pfaff и Hofmann – от 1877 г. – е с дванадесет години по-млад от италианския граждански законник.