Задачата и нейните граници 2 Глава първа 4 Ученията на деветнадесетия век 4

§ 6. Развитието в Русия

Когато се говори за руската тълкувателна доктрина от деветнадесетия век, трябва да се прави разлика между два рязко разграничени периода: времето до съдебните реформи на Александър II от 1864 г. и времето след това.

В дореформеното време учението за правоприложението и за тълкуването се определяло в Русия преди всичко от по­знатата ни ст. 65 на основните закони: „Законите трябва да се изпълняват по точния и буквалния им смисъл, без всяко изменение и разпространение. Всички места без изключение, без да се изключват и висшите правителства, трябва да осно­вават своите определения на точните слова на закона, като не променят в тях нито една буква, без доклад на Император­ското Величество, и като не допускат измамливото непостоянство на самопроизволното тълкуване“. Корените на този текст лежат, както видяхме, дълбоко в доктрината на абсолютизма. Негов прочут предшественик е бил „Наказът“ на Екатерина II, според който нямало нищо по-опасно от принципа, че „трябва да се търси мисълта на закона, а не буквата му“⁶⁷. Както знаем, в доктрината на абсолютизма словесното тълкуване е имало за естествено допълнение изпращането на спорните въпроси за разрешаване от централната власт. В Русия този принцип е бил въведен още с един указ на Петър Велики от 17 април 1722 г. В по-късни закони той е бил изразен по следния начин: „Сенатът не пристъпва към разрешаване на такива дела, за които няма да се окаже налице точен закон, но във всеки случай, който изисква издаване на нови или по­пълване или променяване на съществуващите закони, състав­лява проект за разрешение, и цялото дело се отнася от министъра на правосъдието, с негово заключение и чрез държавния съвет, до Императорското Величество“⁶⁸. Ако при византийския абсолютизъм е могло все пак да има место за някакво съм­нение относно юстиниановото eius est interpretari cuius est condere, модерният абсолютизъм е имал грижата да изключи всяко колебание: на „доктринерното тълкуване“ е били предоставено само да изяснява думата на закона.

Съдебните реформи са въвели в Русия началото на по­знатия ни чл. 4 от френския граждански законник. То е ста­нало ст. 10 от Устава на гражданското съдопроизводство: „Забранява се да се спира решението на делата под предлог на непълнота, неясност, липса или противоречие на законите. За нарушение на това правило виновните отговарят като за отказ на правосъдие“. Принципът, който ограничава съдията изключително в словесното тълкуване, е станал неудържим. Той е трябвало да бъде заместен от някакъв друг метод. Реформата от 20 ноември 1864 г. е поискала да я посочи в предходната ст. 9: „Всички съдебни учреждения са длъжни да решават делата по точния разум на действащите закони, а в случай на тяхна непълнота, неясност, липса или противоре­чие да основават решенията си на общия смисъл на законите“.

Най-голямата работа на руски върху тълкуването на за­коните, която е заедно с това изобщо едно от най-значител­ните изследвания на предмета в духа на позитивизма, е вече цитираната монография на Васьковский, Ученье о толковании и примнении гражданских законов от 1901 г. Независимо от общата й стойност, тази монография е интересна за нас и заради подробното изследване посветено на ст. 9 от руския Устав за гражданското съдопроизводство. Тук се касае, обаче, не за подробностите, а за основните концепции. А от това гледище е достатъчно да се подчертае, че както Васьковский, Аннеков и Шершеневич, така доколкото мога да съдя и останалите руски цивилисти от края на миналото столетие не са се отклонявали от господстващата в епо­хата доктрина на позитивизма. Ст. 9 е могла само да ги насърчи в това отношение. При пресния спомен за дореформения режим руските юристи са били доволни, че изобщо им е било позволено да работят с аналогията, и са виждали в нея достатъчно средство за попълване на всички мислими празнини на закона. Възлагайки надеждите си на аналогията и на догматическата разработка на правото, Васьковский не се е по­колебал да заеме от Savigny дори „меткия израз“, че юрис­пруденцията е смятане с понятия (344),

За разлика от нашия чл. 9 ЗГС руският не е споменавал обичая и справедливостта като извори на правото. На обичая са се позовавали ст. 130 от Устава за гражданското съдопроизводство и някои други разпореждания, които са допускали прилагането му в търговските дела, в селските отношения и пр. С оглед на тези разпореждания и руската гражданскоправна доктрина е признавала обичая за източник на правото. Но, като в Австрия и в Италия, и в Русия са стояли в това отношение на становището, което беше преобладавало още през осемнадесетия век: че обичаят има правно задължителна сила, само доколкото законът му я признава, т.е. на стано­вището на така наречената теория на позволението. Въпреки влиянието на историческата школа, руските цивилисти са отказали да третират обичая като равностоен на закона изто­чник на право. И в това отношение ст. 9 е играла решаваща роля, този път с мълчанието си.

Ст. 9 е важала само за гражданските съдебни учреждения. Едно подобно на нея правило е било в сила за наказателното правосъдие. Особени предписания са уреждали гражданските дела, решавани от мировите съдии и търговските дела. Извън тези три области е бил оставен в действие принципът на ст. 65 от Основните закони: принципът на словесното тълкуване и свързаното с него препращане към върховната власт⁷³. Така, общата картина на руското позитивноправно уреждане на метода на правоприлагането е била много по-комплицирана и несъгласувана от тази в другите големи европейски страни от онова време. Това състояние на позитивното право е имало своето естествено отражение и в гражданскоправната литература. По-свободно се е работило в областта на общата теория на правото и на енциклопедията на правото. Това личи още у Коркунов. След 1900 г. са излезли многобройни курсове по обща теория на правото и по енциклопедия на правото: на Хвостов, на Трубецкой, на В. Н. Рененкампф, на Тарановски, и др. Те не са пропускали да се спрат на проблемите за изто­чниците на правото и за тълкуването. Но техните работи при­надлежат вече на друга епоха. А и ученията им не са учения за руското позитивно право.