Задачата и нейните граници 2 Глава първа 4 Ученията на деветнадесетия век 4

§ 7. Положението у нас

Нашите граждански закони не съдържат особени пра­вила за тълкуването на законите. Разгледаните по-горе тек­стове на италианските „предварителни разпореждания“ не са преминали в нашето законодателство и затова техните предписания никога не са обвързвали нашето тълкуване на заимстваните от Италия правила. В ранното законодателство на младата българска държава проблемите на метода на право­прилагането са били засегнати от две други постановления: от чл. чл. 11 и 10 на Закона за гражданското съдопроизвод­ство. Първият от тях, възпроизвел познатата ни ст. 10 на руския Устав от 1864 г., е въвел и у нас принципа на чл. 4 от френския граждански законник и с това е изключил поначало системата на изключителното словесно тълкуване и свързаното с нея препращане към извънсъдебно авторитетно изясняване на смисъла на законите. Вторият – сегашният чл. 9 ЗГС – е гласял в първоначалната си редакция, както следва: „Съдебните учреждения са длъжни да решават делата по точния разум на действувашите закони; но когато по­следните са непълни, неясни или противоречиви, то да поста­новят решения по общия смисъл на законите; а ако такива няма, то да основават решенията си на обичая и справедли­востта“. При наличността на този текст положението у нас е било още от началото твърде различно от това във всички разгледани до сега страни.

Влиянието, което ст. 9 от руския „Устав“ е упражнила върху съставителите на нашия текст, е повече от очевидно. На него се дължи и понятието „точен разум на действуващите закони“ и препращането към „общия им смисъл“, та дори и редакционната форма на по-голямата част от разпореждането. И все пак, с прибавката на края – а ако такива няма, то да основават решенията си на обичая и на справедливостта –нашето право рязко се е отделило от всички свои образци. Българският законодател от деветдесетте години на миналия век е бил твърде далеч от господстващите тогава на кон­тинента настроения. За него е било невъзможно да посочи, като руския Устав, само на „точния разум“ и на „общия сми­съл“ на действащите закони и да се надява, че съдията ще намери в тези два източника необходимите принципи за раз­решаване на всички поставени пред него въпроси. Че законите са неизбежно непълни, е истина, която не е било нужно да се доказва по онова време в България. Разбира се – не за­щото българските юристи са били принципни противници на господстващия в Европа позитивизъм или защото са предугаждали, че неговите несъвършенства скоро ще наложат почти навсякъде изоставянето му. При огромните празнини на едва начеващото законодателство, на което е предстояло тепърва да урежда обширни области от правния живот в страната, нашият закон естествено е бил принуден да насочи съдията към другите два източника, от които практиката и преди това е черпила нужните й разрешения: обичая и справедливостта. Дълбоките причини за направеното отклонение от чуждите образци трябва да се търсят не толкова в познанието за не­избежната непълнота на всяка позитивноправна система, кол­кото в практическите необходимости на едно още неразвито законодателство. Това са причините, които са осигурявали доминиращо положение на обичая и на решаването по справед­ливост у всички народи в начални стадии на правно развитие.

Член 9 е текст с изключително значение за теорията на източниците на правото у нас. Но той съдържа и правила, които пряко засягат тълкуването. Такова е, най-напред, пра­вилото, което определя като меродавен „точен разум“ на за­кона. То се отнася до тълкуването в тесния смисъл на думата. Такова е, на второ място, правилото, което задължава съдията да се ръководи от „общия смисъл на законите“, т.е. от така наречената аналогия. Но дори и начинът, по който е уредено положението на източниците на нашето граж­данско право, има косвено значение за тълкуването и специално за правоприлагането по аналогия. Защото, признавайки справедливостта като източник на правото, отделен от закона и различен от неговия „общ смисъл“, чл. 9 е направил недо­пустими у нас всички начини на боравене с аналогията, които биха имали за съществена цел да я превърнат в средство годно да запълни всички мислими празнини. Аналогията не е тук универсалното средство, което лекува всички липси и поправя всички недостатъци. Тя има естествени граници, зад които започва господството на обичая и на спреведливостта. Проблемът е тези граници да бъдат установени. Член 9 не споделя вярата на Unger и на толкова други, че на устано­веното вече в дадена външна форма позитивно право е при­съща органическата способнсст да покрие с своите принципи целия правен живот. Това положение и изобщо значението на чл. 9 за нашето тълкуване може да бъде окончателно изяснено само при догматичното разглеждане на нашия тълкувателен метод.

Ние видяхме, че преобладаващото мнение в Италия е схващало „общите правни принципи“ на чл. 3 като „общите принципи на действащото италианско право“. Видяхме също, че доктрината на позитивизма се беше опитала, в Австрия, да лиши „естествените правни принципи“ на § 7 от достойнството на действащи правила, защото „доктринерните схващания на законодателя“ били безсилни срещу „обективните необходимости на логиката“. Не би било немислимо, следователно, една позитивистична доктрина да откаже и у нас положителноправна стойност на справедливостта като източник на правото, особено откак законодателството, след редица по-нови закони, е почти стигнало до размера на пълна кодификация. В дей­ствителност, това не е станало, поне до днес. Най-близо до „класическата теория“, както сам я нарича, стои Фаденхехт: „изложеното в предходния § учение за тълкуване и прилагане на писаните правни норми (законите), наречено класическо, изхожда от основното схващане за логическата пълнота и затвореност на действащото право (die logische Geschlossen­heit des Rechts) в смисъл, че всяка правна норма, която съдът трябва да приложи за разрешение на даден спор, трябва да се черпи от действащото право, било че тя е изрично фор­мулирана за дадения случай или че е изведена чрез аналогия на закона или на правото от формулираните за подобни други случаи правни норми“⁷⁴. Но учението за логическата пълнота и затвореност на правото, оформено чрез закона и обичая, би могло да се поддържа у нас, само ако предварително бъде отстранено, като позитивно правило, разпореждането, което чл. 9 съдържа в края си. Фаденхехт не го е направил. Той е отбелязал само, че „не може да се счита, че има праз­нини в действащото право, освен когато съдията е прину­ден да прибегне до справедливостта“ (90), и че „не може да се откаже, че в такъв случай съдилищата прилагат в правния живот нови правни норми“ (54). По този начин принципът за логическата пълнота и затвореност на позитивното право е бил изоставен. А повече от това не е изисквала поне минималната програма на противниците на правния позитивизъм.

Колкото се отнася специално до справедливостта като източник на правото, Фаденхехт е застанал на обективното становище, като е пояснил, че и в случаите на чл. 9 съдията не може да прилага личните си критерии за добро и справед­ливо: съдията „не може да се задоволи с просто окачествя­ване на субективното си разбиране като справедливо; а трябва, като изхожда от основните общи принципи на действащото право, да установи и формулира приложимата в случая правна норма по същия начин, по който би постъпил законодателят, за да уреди неуредения случай: да примири противоположните интереси не с оглед към конкретните особености на случая, а с оглед към типичното и средно нормалното в него“ (54). На същата мисъл авторът се е върнал на с. 101. Инак, той е предпочел да не навлиза в изясняване на понятието справед­ливост и на мястото на справедливостта като източник на право у нас.

До италианските автори Фаденхехт се е приближил в разбирането си за отношението между закона и обичая, като е сметнал проблемът за разрешен от чл. 43 на Конституцията. А в учението си за тълкуването, в тесен смисъл на закона, той, както сам е отбелязал, е следвал примера на Васьковский, впрочем – с известна склонност към обективната тео­рия (76, 77, 88). Изобщо, подробното изложение на Фаденхехт за източниците и тълкуването на българското граж­данско право съставлява първия и най-значителен опит да се построи едно цялостно учение за правоприлагането върху идейните основи на господстващата европейска тълкувателна теория от края на миналото столетие. Член 9 обаче е сложил и върху нея един отпечатък, който я прави много по-открита за въздействието на новите идеи.