Заглавие: Талисман на борда

автор: Николай Христов Теллалов

1995-2002
Знаех си, че глупчото ще намаже въжето.

И ето го сега – стои бос на палубата, с разкървавен нос и примка на шията и чака юнгата след подаден сигнал да освободи баласта, вързан за другия край на въжето. В резултат на това смотанякът ще се възнесе нагоре по мачтата, а противотежестите от бъчви с осолено месо ще избумкат в дъските на полубака.

Виждал съм доста хора да си отиват по този, че и по сума ти други начини. Едни се борят до последно като вълци в капан. Други са покорни като овце. Но понякога има и такива, които нито са примирени, нито се бунтуват, с което само биха направили кеф на палачите. Те сякаш не са решили как да постъпят, изглежда не си дават сметка, че щом тялото им се заиздига към рея, ритайки безпомощно, душата ще продължи право нагоре. И за повечето - ще пльосне обратно във вълните на път към пъклото и това ще е единственото й приятно прекарване през следващите векове до Страшния Съд.

Аз, за разлика от подобни наивници, зная, че лошото и непоправимото се случва на всеки, включително и мен самия. Знам това още когато петнайсетгодишен напуснах дома и отидох в Бристол, за да прекарвам на суша два-три месеца годишно, от които две трети отиват за бачкане по рангоута и за стягане на такелажа, или в търсене на провизии. Не тъгувам за родината, само понякога сънувам планините на моето детство, но върна ли се – увисвам незабавно като този тук...

Впрочем, той още чувства палубата под нозете си. Задълго ли?

Изваждам лулата от устата си и колкото може по-нехайно се обаждам:

– Капитане? Хубаво де, ще обесим тоз юнак, ама...

Капитанът се извръща и ме поглежда кръвнишки.

– Какво "ама"? – изръмжава той като господарско куче по ратай.

Подръпвам замислено лулицата, за да не изглеждам припрян.

– Ами... Като начало, не се среща под път и над път жив човек, на който му се подават железа от главата.

– Е и? – капитанът изглежда раздразнен. – Някаква, хм, обица на слепоочието. На всичко отгоре просто медна. Диваците са по-находчиви, корали по търбуха.

– Да, но се подава от чутурата му – натъртвам деликатно и тактично аз.

– Голяма работа, риф под котвата! Всъщност, какво искаш да кажеш, боцман?

Решавам да не му обърна внимание за известно време. Пускам още две клъбца дим - тютюнът е скапан до немай-къде – и питам:

– Кажи момче, какви са нашите координати?

Глупчото се замисля за малко.

– .... – отговаря той с тон, който никак не се връзва с въжето, ама никак не се връзва. Все едно плякаме карти и аз го питам, не ще ли още една халба бира.

Капитанът поглежда осъдения, поглежда към мен. Нищо, ще загрее за какво става дума. След малко.

– Каква е дълбочината под кила?

Отново леко замъглен за момент поглед.

– Сто и четирийсет клафтера.

– Какво ще бъде времето, момче?

– Ами... движим се право към буря, господине.

Момчетата наоколо скептично поглеждат към небето.

– Има ли други кораби в радиус от шейсет мили?

– Седем, господине... – и подробно съобщава местоположението им в румбове и мили спрямо нашето корито.

Толкова е тихо, колкото може да бъде на един бриг с разхлабен такелаж. Кормчията Бари Нейл е направил слонско ухо, а юнгата рискува всеки момент да ни се изтърси на главите като кошница гнили ябълки. Само да не вземе да освободи макарата младото копеленце, че олигофренът пред нас просто не ще успее да заинтригува достатъчно капитана.

– Откъде знаеш, катран по езика?

– Ами имам постоянна дрън-дрън връзка с дрън-дрънния дрън-дрън посредством дрън-дрънен дрън-дрън в мозъка.

Думите уж звучат на чист човешки английски, но са пълна абракадабра. Ако не престане, капитанът ще кресне на юнгата да избие клина от макарата. Ще трябва да се намеся – лицето на шефа бързо препуска през забавна цветова гама право към гневно-мораво.

– Сър, не виждате ли, че момъкът е просто глупав и не го бива да обяснява като за джентълмени. Нека аз полея със светлина бръщолевиците му. Накратко: младият господин е свързан посредством магически механизми... всеки е виждал какво има вътре в часовник, нали? Та този тук хубавец има нещо като часовник в главата си. И така има начин да се чува с кораба си. А корабът му е въздушен, за него облаците са вълни и сега кръжи високо-високо в небето... Не бе, джентълмени, не се вижда. Много е високо. Мистър Нейл, гледай си руля, ако обичаш. Докъде бях стигнал?

Тънък психологически момент – да накараш слушателите да участват в речта ти, та по-лесно да я приемат за истина. Уви, дори истината се нуждае от разкрасяване, макар и гола да е прекрасна. Особено тази.

- Че има въздушен кораб, дето се шматка много високо и не се вижда – нестройно, в хор ми отговаря екипажът. Само капитанът е със свити устни.

- Правилно. Този кораб обаче е също магически. Кормчия му е голем, всъщност той самият е... Някой знае ли какво е голем?

Отговорът е нестроен, малко повече от половината викат “не”, но има и такива, които са слушали да им четат Библията и отговарят повече или по-малко сигурно “да”. Великолепно.

- Значи нека знаещите обяснят на незнаещите... После! После, вмирисани скумрии такива! Та значи корабът е ръкотворен, но е като жив и има мозък, който е не по-малко умен от... от португалски лоцман. Та механизмите в главата на нашия пленник и пясъчния мозък...

- Силициев – прекъсва ме глупчото, но с много любезен глас и се оправдава: – Понеже е много архаичен модел...

- Казах същото – усмихвам му се зъбато и продължавам към заинтригуваните моряци. Пречи ми само Бруно, който пита околните: “К’во каза боцмана? К’во каза?”, а те го отпъждат като конска муха, за да не изтърват и дума:

- ...поддържат връзка все едно се чуват, а даже и виждат, както в кристалните топки на панаирджийските циганки-врачки и това позволява на този тук млад господин да пита за различни неща, като тези за които аз вече питах, онзи мозък горе, който му отговаря. Ако натопите щурмана мистър Симпсън в студена вода, капитане, и той изтрезнее достатъчно, за да отличи астролабия от пистолет, след известно време ще знаем координатите на нашето корито, вярно не толкова точно, колкото чухме от господина с клупа на врата. Дотогава ще забележим и издаващата бурята облачност. После можем да обмислим как да пресрещнем спасяващите се от лошото време търговски съдове и до сутринта някои от тях ще видим на хоризонта. Но дълбочината можем да измерим незабавно. Ако сметнем, разбира се, че си заслужава да спрем или да сменим курса заради някакво си ураганче.

Капитанът дълго мълчи, зазяпан в небето, мен и нещастника.

– Свалете му примката, водорасли по мачтите – нарежда накрая той.

Опитвам се да не изглеждам облекчен и доволен.

Капитанът крясва на юнгата да слиза веднага и се обръща към временно помилвания:

– Това, дет’ го разправя боцмана, истина ли е, пикня в бирата?

– В общи линии, образно казано... – почва да мънка онзи.

– Сър, трудно му е да говори на такива теми с вързани ръце – намесвам се преди мухльото да е вбесил шефа. Капитанът кима на втория боцман, Питър Джоба, който прикляка зад гърба на глупчото. Джоба е боклук и такъв скръндза, че се заема да бъзика възела, вместо да пререже въжето. Накрая капитанът губи търпение, изсъсква и чак тогава Питър вади нож. После се изправя, прибирайки си отрязъците. Същинска сврака.

– Дайте му парцал с оцет за носа, рибя мърша – казва капитанът.

– О, благодаря, няма нужда – отвръща глупчото толкова учтиво, че все едно допреди малко нямаше да го бесят – Моят дрън-дрънски дрън-дрън ще ме приведе в нормално физическо състояние. Не се безпокойте... сър.

– Господинчото иска да каже, – бързам да преведа аз, – че освен часовника в главата има и други такива по цялото тяло, които се грижат да не боледува и раните да зарастват бързо и без усложнения...

Това не се нуждаеше от проверка. Дори Тъпакът Хенри е забелязал, че насинената физиономия на пленника вече изглежда свежа като на лондонска госпожица, от онези дето носят коприна и не смърдят на кравешки лайна. Допълвам многозначително:

- Чрез тях корабът-магьосник следи дали младият господин се чувства добре.

– Да, точно така – радостно добави глупчото, потривайки прежулени китки.

Виждам, че капитанът започва смътно да съзира избегнатата опасност. Трябва да му се признае – има нюх за такива работи.

– А... щеше ли да разбере онзи пясъчен мозък, че сме те пообесили малко, оригване на кашалот? – пита с несвойствен тон шефът.

– Незабавно.

– И? – в гласа на капитана се долавя известно напрежение.

Не е нужно да си много съобразителен, за да схванеш за какво става дума.

– дрън-дрънният дрън-дрън щеше да унищожи кораба ви – простодушно изрича онзи.

Чувам как дървояди гризат кила на нашия бриг. Капитанът се облещва.

– С нещо като мълния – отзивчиво добавя глупчото.

Изненадващо шефът проявява неподозирана интелигентност:

– Искаш да кажеш, жлъчка на калмар, че щял да позволи да бъдеш убит и чак след това...

– О, не за възмездие. Просто ще заличи всичко около мъртвото ми тяло, за да не попаднат дрън... - глупчото среща погледа ми, еквивалентен на здрав ритник по кокалчето. Момъкът излиза схватлив и включва ръцете си в обясненията, - всички неща които ги има в мен. Такива са наредбите. Артефакти да не остават.

– Но ти ще си умрял! – отново се ококорва капитанът.

– А, това не е важно – махва с ръка глупчото.

И аз правя така, когато казвам: "Добре де, вземи шибаната ми стара лула. И без това вече е счупена, имам си друга".

Някой мърмори. В погледа на шефа объркването бавно се сменя с любопитство. Я виж ти, никога не съм го помислял за него.

– Откъде си, господинчо, червеи в паницата? Говорът ти напомня... напомня, хм... – капитанът се отказа.

– Много е далеч оттук. Ако корабът ви пресече екватора и през нощта се покажат северните съзвездия, ще ви покажа звездата, която е моето слънце.

– Звездата, която е твоето слънце? – повтаря капитанът и за момент изглежда нещастен, а очите пак качват по-голям калибър.

– Да, толкова е далеч, че изглежда като звезда. Тукашното слънце от моя дом и то е мъничка светеща точка.

Просто чувам как мозъкът на шефа щрака.

– И си се домъкнал от толкова далеч без оръжие, рапани по муцуната? – пита той.

Наистина съм изненадан. Капитанът не е такъв глупак на какъвто иска да мяза. Трябваше да се очаква нещо такова – само с коварство и хитрост не се оцелява дълго на пиратски плавателен съд. Тук трябва и акъл. Вижте мен.

– Забранено е. Но не съм съвсем беззащитен.

– Така ли, плъх в гащите? – озъбва се шефът. – И в задника ли си криеш мускета?

Наоколо добродушно се поразсмиват: ма много лъже, глей го тоя!

Смотанякът посочва с пръст.

– Този колан, който сте си сложили, сър... Между другото, играете си с бутона за самоунищожаване.

В никоя битка не бях виждал шефа толкова бърз. Дръпва ръка, като че бръкнал в торба с кралски кобри. Младежът продължава с благ глас:

– Този пояс е нагласен при допир да разпознава дрън-дрън-дрънските характеристики на моето тяло и не се активира от друг човек. Остава включена само системата за самовзривяване. Рано или късно незаконният притежател натиска копчето... Бихте ли ми го върнали, сър?

Капитанът обмисля предложението и се колебае.

– Коланът няма нападателни функции – успокоява го смотанякът. – Той е само нещо като броня.

С прикрито нежелание шефът връща опасната вещ на собственика й, за което получава сърдечна и изискана благодарност.

Някои от моряците, успели дотук да затворят уста, зяпват пак.

Глупчото закопчава пояса на кръста си и всички съзират - по тъмносивата набраздена с дяволски орнаменти повърхност присветват мънички очички. Ако искате да ме разберете напълно, слезте със запален фенер някой път в трюма. Така ще замъждукат очите на плъховете.

Младежът докосва нещо и светлинките посиняват.

– Сега управлявам щита мислено, с помощта на... това – той почуква с нокът медното пени на лявото си слепоочие. – Капитане, сър, вижте как действа. Ако обичате, бихте ли ме застреляли?

Шефът май придобива лош навик. Ако и занапред ще продължи да ококорва очи, някой ден ще трябва да ги търси в морето. Дълго гледа светски усмихнатия мухльо и накрая свива рамене.

– Боиш ли се от смъртта, пробойна под ватерлинията? – пита той, вадейки испански пистолет и запъвайки петлето.

– Разбира се! Макар умирането за мен да има други дрън-дрън-дръции.

– Тогава, моля се да знаеш какво правиш... – промърморва капитанът – Ей, екипажа! Ако видите как летят черва от този смелчага, скачайте зад борда за всеки случай, супа от миди.

Ръката му трепва като да се прекръсти, но после, решително присвивайки око, шефът вдига пистолета.

Глупчото сякаш се покрива с фосфоресциращ като блатно сияние скреж. Може пък да ми се е привидяло, но знам, че не е така.

Капитанът гръмва.

Всички източват вратове, за да видят какво става зад пушилката. Към миризмата на барут се прибавя дъх на изгоряло дърво.

Стопеният в капка куршум се е стекъл по гърдите на глупчото, плъзнал се по крака му, по голия глезен и прогорил в дъската на палубата кръгъл черен белег като от шарка, точно между пръстите на хилещия се младеж.

Нещо тупва и изохква. Слизащият като маймуна юнга е изтървал вантите и се е понатъртил. Никой не смее да коментира инцидента. Само нечие гърло издишва едно отмаляло "майката!..."

Капитанът ни замислено разглежда пистолета. Надниква в широкото дуло, помирисва го и става кисел.

– Абе... мистър! – изрича той. – Как изобщо те пленихме тогава, медуза в халбата? Предполагам, че ако ти фрасна една по мутрата, ще трябва да си дялкам дървен юмрук после. Ъ?

– Бях пиян – обяснява глупчото. – Мозъкът горе анализира състоянието ми и реши, че не е опасно...

Бил пиян! Беше направо талпа! И само той остана да плава на повърхността, след като дадохме залп по нарочения за наша плячка кораб. Сигурно е било много старо онова корито, защото когато димът се разсея, над водата стърчаха само мачтите. Не за дълго. На повърхността останаха само неодушевени боклуци, парчета греди, едно-две празни бурета... и този хубостник. Спеше и хъркаше, а смърдеше на ром така, че даже Джон-Налей-ми-още-едно си държеше носа откъм наветрената страна.

– Аха – казва капитанът.

За пръв път не мога пряко да следя какво мисли.

– Добре, майната му – решава най-сетне шефът. Поглежда ме. – Заведи господинчото долу и бъди с него. Освобождавам те от други задължения, треска под ноктите! – фиксира ме настойчиво със сините си очи. Прекрасно го разбирам. Всички на този кораб държим тигър за опашката – ни да го пуснеш, ни да стискаш!

– Кок, на прасе звънче! – продължава капитанът. – Дай му двойна дажба. И бира, ако не се е вкиснала. Екипаж! Сменяме курса, вятър в кесията! Ей, копеленце, изчегъртай оловото от палубата. Хайде, джентълмени, искам повече платна или няма да отървем бурята, котва по черепа.

Настава суетня, при което капитанът ни хвърля странен поглед и тръгва към каютата си. Минавайки после покрай нея го виждам да рови в купчина навигационни карти и да мърда устни.

Аз съм добър човек. Не вадя две очи, щом може само едно. И вместо да режа гърла, предпочитам да зашия няколко хубави шамара и да благословя с патерица през гърбината. Но никого не съм бил до припадане. Виж, в много тежки случаи ще отсека на грубияните няколко пръста. На краката. (Ако мислите, че е чак толкова безобидно – клъцнете си своите и опитайте... е, не нещо толкоз сложно като танци, не. Опитайте просто да вървите). Не обичам свади. Но не се крия. Особено от абордажите. А там винаги ме вземат за лесен противник. Така е, понеже левият ми крак до коляното остана в търбуха на едно от онези изчадия, акулите. И обели ли се дума за тези гадни морски чакали – преставам да съм добродушен. Веднъж търговецът, когото връхлетяхме от мъглата, ни изненада с количеството артилерия на борда си, а после офейка и ни остави на милостта на водната стихия. Тогава ме гризна акулата. Как оживях, е отделна история. Странно, че не болеше. Когато веднъж един французин за малко да ми отнесе със сабя китката (тя сега е крива), болеше далеч повече.

Та от всичко това бих желал да проличи, че рязко се различавам от другите. Те са паплач и нямат – поне повечето – свестни мечти. А аз имам. Мечтата ми е едно хубаво спретнато ханче с двеста акра земя някъде на брега на океана. Още не съм решил точно на кой континент, понеже вече не е ясно къде не дават осемдесет гвинеи за умната ми тиква – разочарован съм от оценката, но това е: няма пророци в собствената ти родина. В ханчето ще щъка дечурлига, които ще ходят на училище, за да станат или пастори, или адвокати, или поне съпруги на такива. Вечер ще си лягам в легло, по дяволите, легло с чаршафи и пухени завивки с цвят и чистота на айсберг, до червенокоса и зеленоока жена с пищен бюст и ще я наричам "гълъбче", а не "сладкото ми курвенце", защото ще съм я водил пред олтара, а не само в храстите. Няма да й кресна никога – всъщност досега съм крещял само когато канаките се опитаха да ме дерат жив, нито ще я докосвам за друго, освен за ласки, в кухнята ще й помага готвачка, в двора – градинар, поне двама слуги – за какво ли не друго. Самият аз ще говоря възпитано, ще ям с нож и вилица като лорд, ще водя семейството на църковна неделна служба и няма да има повече никакви абордажи, бури, скорбут, течове, акули, ками в гърба, отрова в плюскането, което само по себе си е отрова, никакво правосъдие, хазарт със заредени пищови, пиене на съмнителни вина, ром и бира – с една дума ще живея като човек, а не като скот, какъвто съм сега, и край на тази каторга, наречена моряшки живот!

И глупчото, паднал ни от небето, ще приближи това мечтано заливче за постоянна пристан – докато не пукна – с десетина години. Само един хубав удар – и ставам нещо друго, нещо благородно и уважавано от съседите, което пише мемоари... Да, знам да пиша. И капитанът уж може да чете и доста сръчно рисува карти, но седне ли да изтипосва букви, ръката му става несигурна като стъпките на осъден да ходи по дъска.

Замислено гледам глупчото. Странни са слугите на провидението, Господи, колкото са странни и твоите дела... и велики, разбира се. И с благоговение приемам Твоя дар, защото моята светла мечта ме чака с нетърпение, чакат ме страноприемницата и белокожата шотландка от сънищата ми. И сега съм близо до тях, както никога преди!
***

Привечер е. Всичко живо на борда е каталясало. Чернилката на урагана доскоро беше ивица на хоризонта, обаче сме му избягали.

Седя при капитана и му докладвам за резултатите от приятелския разпит на нашия необикновен пленник.

Шефът от известно време се е усетил и ме слуша със затворена уста. Вече се е свестил от шока и умът му търси положителното в създалата се ситуация. А аз говоря:

- Представяш ли си, капитане, сър, колко бърза била светлината? Ами докато мигна, един лъч поне осем пъти щял да обиколи света. А нашият...хм...

- Гост?

- ...Звезден човек. Та нашият Звезден човек е пристигнал от толкова далечно слънце, че светлината пътува сто години дотук...

- Сто години пътувал? Боцман, ти да не си решил да ме таковаш, без да ми сваляш панталона, три инча прилив?

- Там е работата, че за нашият небесен глупчо са минали мигове. Дръж се, капитане, сър, защото сега е най-смайващото. Този пришълец и неговия свят са нещо съвсем различно от нас тук. Пътешестват ДУШИТЕ им, а телата си оставят да спят... Абе сменят си тленните меса, както ние си сменяме дрехите! И затова могат да пътуват толкова бързо, че направо не е за разправяне.

- Да не излиза че този звезден глупчо е... ангел?

Почесвам се. Признавам, че и аз отначало така реших.

- Не е. Просто са много напреднали... Я си спомни как диваците от онези острови, където Морган умря от нахалство, ни мислеха за богове заради мускетите...

- Демек, ние спрямо него сме по-зле от онези маймуни, барут в раната? – сеща се капитанът и го хваща за малко яд, но сетне мирясва и потъва в мълчаливи разсъждения.

Търпеливо чакам следващия му въпрос. Донякъде ми е приятно, че шефът е акъллия момче, но това значи също така, че трябва и да внимавам с него. Впрочем, нямам мерак да поемам цялата отговорност за кораба, екипажа и плячката. Не че не бих се справил. Умереността ми не го позволява - аз съм човек с принципи и желая само онова, което е възможно и което задължително ще свърши добре.

- Откъде тогава има сега тяло, вместо да е като Дух свети, удавник в килватера? – присвива очи шефът към мъждукащото в каютата му кандило.

- От кораба му. Горе има цяла алхимична лаборатория. Забъркват се разни каши и от казана излиза хомунклус с разни джаджи, монтирани в главата и другаде. Абе, капитане, сър, представи си нещо като пъкъла, ама наобратно, ха-ха! – пускам накрая шега за прословутите адски казани, но шефът се усмихва едва-едва. Той е богохулник, но не обича другите да се майтапят с отвъдното, затова продължавам по-кротко: - Чудя се само защо не са му вкарали този колан направо под кожата, на мястото на гръбнака да речем...

Капитанът щраква с пръсти и ме поглежда особено:

- Кой знае, рога на морски дявол. Но пък с това ни дават шанс да... – замълчава многозначително.

С прискърбие трябва да го върна на земята и затова въздишам тежко, преди да изрека следното:

- Няма начин, сър. Разбираш ли, ако коланът се отдели на около сто и осемдесет ярда от Глупчото, следва експлозия със сила сто бурета барут. А ако тялото на Звездния човек умре, корабът горе разбира това и...

- Но на Звездния не му се мре, цица на русалка – резонно забелязва капитанът.

- Точно в това е проблемът. Той няма да умре. Душата му директно се прибира в небесния кораб, където и ново тяло може да му приготвят. А старото е като скъсана дреха... Ти нали няма да седнеш да се гътнеш, ако при пожар ти изгори ризата на гърба, но кожата остане здрава? Сър.

Капитанът мисли. После разсеяно отпива от гадното, почти превърнало се в оцет вино, плюе, псува и пита:

- Ти виждал ли си как гърмят сто бурета барут, гнили зъби по фалшборда?

- Не повече от трийсет наведнъж. В един френски форт на...

- И? – любопитството му е печелене на време. Още не е решил дали да приеме изводите ми за пълноценни.

- Не бих желал да наблюдавам подобно зрелище по-близо от пет мили.

Шефът човърка в зъбите си и измърморва раздразнено:

- Тогава как ще го държим изкъсо този звезден хубостник, медуза в задника?

- Никак. Сър.

- Ахъм! ...?

- Той ще остане с нас доброволно. И доброволно може да си отиде когато поиска. Шефе, този момък е дар божи. Като попътния вятър. Няма как да го турим в кесията си и да го развързваме когато ни потрябва. Затова нека просто се възползваме със смирение и благодарност към съдбата, че сега е с нас.

Капитанът ме гледа замислено. Продължавам, вече делово, не с пасторски тон:

- Имам план. И вече съм убедил Звездния човек, че ще има незабравими преживявания – ще участва в пленяване на търговски кораб, което ще види с очите си, а няма да научи от разкази или от машините си.

- Как?

- Пфу... Планът ти, пясък в устата!

- Ами нали се сещаш за неговия щит, сър? Той може спокойно да покрие с него двайсетината души.

- И куршумите ще ни се лепват като храчки, без да ни нараняват дори? – очите на капитана засияват като южни звезди. – А ние ще се отърсваме от тях като гъски от вода?

- Нещо повече.

- Какво имаш предвид, цирей на челото?

- По-добре да го видиш сам, капитане. Сър.

Капитанът едва не хуква навън, но се сдържа. Изобщо и преди ме е смайвал с умението да укротява поривите си.

- Ти – вярваш ли му? За всичко?

- Като в Съдния ден – отговарям твърдо.

- И... трябва да се примирим?... - пита предпазливо.