Загледан към пътя



страница1/3
Дата02.06.2018
Размер404.73 Kb.
#70485
  1   2   3




ЗАГЛЕДАН КЪМ ПЪТЯ

Гледай, сърди се баща ми и удря с мотиката спечената земя. Лек прах и мек метален звук излизат изпод нея. Ще ви набраздим частното!, викаха от новата кооперация* и ни взеха парите. Ако го беха набраздили, досега да сме заборавили, че сме копали кукуруз. Демокрация!... Абе, откъде се извъдиха тия шашмаджии! – чуди се той и се заканва: Ще го прекопаем. Заран нема да се разкарваме пак. Заран ще правим курник.

Нямаме курник. Кокошките ни спят в кьошката на старата ни къща и по цели дни клечат пред вратичката с телена мрежа в очакване да им дадем нещо или да се проврат покрай краката ни, когато минаваме, и направят някоя пакост в градината. Сега почти целият двор е градина: пипер, домати – от всичко, да има, та дори и по някое гнездо бостан сме боднали. Но бостан на баир не става.

Когато бях малък, нямахме градина. Кокошките се разхождаха из двора незабележими между стоката ни, но най-често ходеха да пасат на Тутмара до нас. Вечер, в притихналия здрач,с енергичен плясък на крилете кацаха върху клоните на дърветата, обгърнали плетения кош**. Здрачът постепенно ги обгръщаше и изглеждаха като гнезда, които със сгъстяването на мрака се отдалечаваха едно от друго. През зимата спяха в дълбоката стряха на коша.

Курникът ще бъде с бетонна плоча, железни врати и прозорец, защото вече се краде на поразия. Бетонна плоча, железа... тая работа си иска майстори, казвам.

* Новата кооперация „Скът - 93” в с.Голямо Пещене с членове и от Мало Пещене собственици на 4 640 дка земя, за която получават рента

** к ош – изградено с прът (измазано с кал) помещение за зърнени храни

Майсторите са два вида, учи ме баща ми, майстори чудо – това са трънските майстори и майстори от чудо – това сме ние. Подпря се на дръжката на мотиката и се загледа в Пенко, който наторяваше с амониева селитра царевицата си, от другата страна на коларския път. Земята е побеляла, като че е валяло сняг. Тия окрадаха „Химкото”(синът на Пенко работешев Химкомбината), каза със завист и се провикна:

- Пенее, тая работа си иска дъжд!

- Ще удари, - вяло отговори Пенко, без да се изправя.

Баща ми поглежда небето и, като не вижда дори облаче, се усмихва:

- Ще, ще.

- Ще удари, та ще отскочи! - заканва се Пенко и се изправя с празната кофа в ръка, набит, силен и здрав мъж с оголено чело.

Баща ми оглежда небето. Понадига се да го види и зад Борованската могила* и зад Милин камък. После се надига още по-високо, да види има ли облаци и оттатък зеления Веслец и синия Врачански балкан, и се инати:

- Да се обзаложим!

- Добре. Ще дадеш две кила вино.

- А ти?

- К’во я?

- Ти, какво ще дадеш? Ще дадеш ли две каси бира?

- Дадено - съгласява се Пенко.

Басът е турен. Баща ми, малко разочарован от бързото му сключване:

- На тия, от “Химкото” им плащат добре, а ние да си плюем на ръцете.

Оттук село прилича на дете, легнало в полата на Борованската могила. Могилата го е приютила като майка, която с дясната си ръка се е пресегнала да прибере нещо и затова къщите от махала “Чуй петел”, като че ли ще се

* Борованската могила била „свещена”, защото в нея са се срещнали две вери – езическата и християнската

плъзнат в река Скът. Къщите са стотина, повечето нови и строени по плана на дядо Дечо: с приземен етаж и над него три стаи и коридор. В приземния етаж има две стаи и Г- образен коридор. В коридорите е имало почти еднаква уредба: огнище в ъгъла, посред огнището виси желязна верига, над него клечи саджак. Край огнището на стената са подредени подница и връшник за печене на хляб. По-навътре, в мрачното, от дебелите греди висят железни куки, на които са окачени бели и черни котли, котлета и кутел за пиене на вода. Под тях, изправени до стената, стоят кобилица за носене на вода и трикрака софра. Тук са още: нощвите за месене на хляб, корито за пране, бучка за „биене” на мляко за масло и делви за туршия и сирене.

По билото на Могилата има гора. Тя не е вековна, но е доста яка и подпира небето. Ук-там гората е пропуснала небето между клоните си и то се е разляло на езерца. Гората си знае работата – езерцата са й нужни да се оглежда в тях, защото всичко , което расте, трябва да се оглежда.

От билото Могилата се е спуснала малко и поспряла: „Накъде?” – се е запитала и седнала да види какво да прави. Хората, докато седят, правят коремчета и колкото повече седят, толкова по-големи кореми правят. Коремчето на Могилата е малко. По него се стрелва пътят за билото. Сега се срива пътят, обрасъл. И пътеката по средата му е обрасла, защото и пътищата са като хората: изоставени – буренясват!

Малко се е чудила Могилата и юнашки надолу. Усетила, че идва краят й, не го е чакала – хвърлила се и свършила на педя от реката. Сега е трудно на 47-те останали старци по стръмното до село, но не се оплакват от Могилата, защото знаят, че трябва смело да се върви към края.

Стаята на баба е превърната в килер, ала духът й се е запазил. Усещам го в останалата миризма на пушек, в грубо издяланите дебели греди, криви и почернели, наподобяващи вдовишкия живот на баба.

Често влизам в тази стая, с надеждата поне малко от голямата сила на баба да се прелее в мен.

Виждам баба , както е на една снимка, вее боб. Застанала е в края на циментовата пътека пред сводестия вход на къщата ни. Позира с някаква сдържана покорност – препасала престилка с шарки от втъкани цветенца – на снимката изглеждат като кръстчета! – с черна басмяна „дрешка”, разкопчана в долния си край и бялата й риза се показва на триъгълниче. Над главата си, в черна забрадка, прехваната отзад, да не се свлича на очите й, държи, със сгънати в лактите ръце, наведена тепсия, от която се отронва бобът, сякаш бели капки, и премрежва като було тъжното й лице. Долу, пред краката й, обути в цървули, зърната отскачат уплашено като дъждовни капки от асфалта.

Като се прибрахме в село, минахме покрай язовира на Уменкьовец. На брега му пустее, с откраднати врати и прозорци, рибарска вила. Няма път, няма пътека, няма дървета. Навсякъде пъпли дива трева. Водни къпини и тръни са прегазили бреговете и навлезли във водата. И сякаш никога не е имало бистър поток и ливади с разхвърлени дъбови дървета, като нарисувани. Като на стара фотография зървам и Митко Лешкина с бозава къдрава коса, къси панталонки и провесена под колената пастирска торбичка да рецитира Вапцаров, стъпил със свинските си цървули, обути на бос крак, върху дънер на отсечено дърво. Виждам и дълбоките следи оставени от добитъка в зелената трева до потока и коларския път с мека сребърна пепел.

От завоя на пътя, при нашата ливада, се отделяше пътека за кладенчето в бряг от хума, скрито в тайнствената сянка на три вековни дъба.

Викат му Уменкьовец, отговори баща ми, защото водата на кладенчето, останало под язовира, извира от уменица, бела пръст- ума . Водата бе умена вода, блага, лековита вода. Може и затова тук се правеше оброк. Всека година на Константинов ден се слагаше трапеза направо на земята под големите дъбове. Канеше се целото село. Ходеха из селото, знаеш. Заран да е Константинов ден, днес ходят. Събират брашно, чушки… кой к’во даде. Купуват шилета. После продават кожите и плащат на хората за стоката. Като деца ни връзваха по едно гърне, дадат ни хлеб и ни пращат. Ако си свой, загребват по-отдоле, ако не - отгоре- чорбица.

Вероятно, човекът никога не е гледал равнодушно колко от дълбоко се загребва, когато се дава, а общите трапези са пазели старите нравствени връзки.

В едва доловимия дъх на вода и с поглед в студено синия, с малки вълнички язовир, залял толкова хубост, баща ми каза, че на същия ден, Константинов ден, от съседното село Оходен идвали да правят оброк на герана ни.

- Тия хора, викат им комитите, продължи той, са се признали за виновни, та дошли и ни изкопали геран, да им опростят греховете. Дотогава сме пиели вода от два-три кладенеца - извори в Кумов дол. На Церовете, две вековни дървета на Селището, над пътя за гробищата, служеха на Свети Илия, да прокудят болестите. На Пращарец, служеха да нема град и за плодородие, защото една година, лозята били за бране, като ударил град всичкото грозде отишло в дола и дълго миришело на пращина. А, сеща се баща ми, на Кръста, той е в двора на Камен Намигача, се събираха на Гергьовден, смъгал правеха и почваха да доят овцете. Ама не сме много набожни, подметна той, биле сме сиромаси: на божура корените сме яли, леси сме плели и сме ходили надолу да ги продаваме, но набожни не сме били. Църква не сме имали. Вярно, че манастир* е имало отвъд билото на Могилата, в Манастирски дол, ама ние сме се навъртали повече около хайдутите, които са се събирали на извора над манастира. Сега това място му викат Айдука. Та айдучагите не са искали около тях да има попове, заклали трийсет овни и набутали вълната в извора. Водата пресъхнала и манастирът опустял.

Пресякохме Друма, където някога е минавал Кираджийският път –Оряхово – Орхание - София. По него е имало оживено движение. Вестта за войната на Русия срещу Турция, обявена на 12 април 1877г., озарява пътя.

Заревото прониква през клоните на вековната гора до тридесет и двете къщи на село (девет били покрити с керемиди, пет – с плочи, всичките измазани само с пръст, останалите къщи били полуземлянки, покрити със слама и кукурузище) и Кръстю Първанов Беляков** тръгва за град Плоещ, където на 19 май 1877г. се записва в първа дружина на българското опълчение. Можем само да гадаем как се е чувствал двайсет и три годишният младеж при посрещане на императора на 100 милионната Русия на 26 май 1877г. И ако се заслушаме, може и да чуем екзалтираното ура на опълченците при поздрава на императора:”Здорово, дети!”. Напрегнали мисълта си ще чуем ехото му на връх Шипка, но ще може ли някога да изпитаме гордостта на опълченците, че сме българи.

*


Около развалините на манастира, който е между село и село Оходен (при което има следи от VI хилядолетие пр.н.е.) се срещат и развалени на църква, градище, два стари герана, в единия от които са намерени глинени съдове. Между двете села има и три могили с коническа форма.

Между село и Голямо Пещене в местността ”Конярски дол” са открити останки от селище обитавано през бронзовата епоха, а на десния бряг на река Скът са намеренивкаменелости, сечива и стрели от каменния век.

** Кръстю Първанов Беляков е роден 1854г. След уволнението на 1 юли 1878г. живее на село, а от 1902г. до 1904г. живее в с.Джурилово, днешното село Нивянин. Премества се в град Оряхово, където през 1904г. е общински съветник. Занимавал се е с манифактурна търговия. Умира през 1927г .

Минава пладне. Слънцето наднича над раменете ни. На синьото небе няма и следа от облаче. Искрящ ден, с мирис на трева. Цъфнали плевели са превзели черния път. Не зная имената им.Сещам се за академик Антон Дончев, който в полупразната зала на Младежкия дом загрижено говореше за патриотизъм и блуждаещите очи на смирени слушатели. Равнодушие плавно се носи във въздуха. Едва ли идва откъм Шипка. Навярно е европейски вятър.

В равнодушието няма ехо.

Сутринта новините по точката са скучни. Очаква се режим на тока. Бивш служител на Държавна сигурност казва, че досиетата са унищожени. Войната в Югославия. Разделяне на Чехословакия. Приватизация. Ликвидационни съвети. Българинът не е особено желан в чужбина.Пазарната икономика. Стачка на учителите. Църковен събор. Мобилизация в Грузия.Влачене по съдилищата – синоним на днешното правосъдие. Дипломатическа активност в Близкия изток. Преговори между ДПС и СДС. Скандал между Премиера и Президента. Заболяването от рак се увеличава всяка година. Общият пазар не иска България в Европа. Очаква се бум на безработицата. Реформи в Китай. Сливане на банки. В крайна сметка човек се отекчава от всичко по новините.

Птички чуруликат около нас: в бостаните, които отиват до Мали Конярски дол, в зеленчуковите градини, вляво от пътя, които бавно се изкачват по хълма към колибата на пазача, покрита с клони и окосена трева.По мостчето няма плевели. Преди да го направят каруците минаваха през плитък чакълест брод и широко разплискваха водата, която след бродчето потъваше в туфа от върби и тръни и се показваше в млаки*5 , между които нямаше тресавища, наредени на моста до шосето за село Баница. После водата се провираше под моста и сливаше с водата от кладенчето на Смръдащец. Кладенчето се беше сврялопод един глог. Имаше песъчливо дъно, по което понякога се стрелваха жабчета. Водата му, минерализирана, по-късно в 1987година взеха за водоснабдяването на селцето.

Тревата около млаките зеленееше и през късното лято, когато златистото от стърнищата избледнява и откосите в ливадите и бурените в трънаците изсъхват. Стоката пасеше на воля и пиеше вода стъпила върху отразеното в млаките небе. ( След прибиране на реколтата цялото поле ставаше общо пасище – остатък от бита на родовото общество, което сближава хората ) Имахме много биволици, селцето се славеше с хубавото си биволско масло. В спомените ми те са нашите слонове – силни, търпеливи, кротки. Като пастирчета върху гърбовете им намирахме отмора и закрила за босите си крака от коприва, тръни и най-вече от камъните.


Коларският път ни изведе на асфалтовото шосе, пред моста под село.

На моста стоеше, впрегнато в каручката си, рижото магаре на Петър Митова. Той пристъпваше насам-натам, удряше магарето с камшик, а с другата си ръка буташе каручката да върви.

- Пешо - извика баща ми - бензина ли свърши?

- Елате да бутаме - отговори той.

Докато бутахме и каручката не помръдваше, по шосето откъм село Баница се зададе бял москвич. Приближи внимателно и спря. От прозорчето на предната врата се подаде червенокосата глава на Цеко Вълкова и запита дали имаме въже. Петър Митова му отговори, че въже има. “Пригответе го!”, нареди и се скри. След две маневри москвичът дойде на заден ход до магарето. То само разшири ноздри и тръсна глава. Цеко Вълкова неохотно слезе от колата, извади от багажника й въже и с двете въжета върза страките на каручката за москвича. Каза ни да се пазим и започна да проверява дали здраво е вързано. Петър Митова закачи поводите за климията на каручката и малко се отмести. Ние с баща ми се подпряхме на парапета. От постоянно подухващия край реката вятър лъхаше прохлада. Реката пред моста беше спокойна, а изпод моста се чуваше бълбукане. Горе, на ръба на баира, от който започваше селцето, се бяха наредили сеирджии като плет. По шарените елеци разпознах Инката и Лишко Гюрака. Над селцето, тук-там, се виеха синкави пушеци, едва доловими. ”Готово!”, въодушевено каза Цеко Вълкова и влезе в москвича. Магарето приклекна и заби подкованите си копита в асфалта. Москвичът бавно повлече магарето с каручката. От подковите захвърчаха искри. После магарето побягна и каручката весело затруполя. Москвичът спря. Цеко Вълкова излезе, отвърза въжетата и подаде едното на притичалия Петър Митова. Той го хвърли в каручката, откачи поводите, качи се и продължи пътя си. Цеко Вълкова се върна и отново спря до моста. Слезе и извади от багажника серкме. Бай Стояне, извика на баща ми, който измерваше следите оставени от подковите на магарето по асфалта, ако искаш да ядеш риба, не мери пътищата, а ела да я събираш. Инатчия магаре, възхитено каза баща ми, повече от десет метра се е пързаляло. А ако на теб се препие вино, обърна се към Цеко Вълкова, намини към назе.

Цеко Вълкова се усмихна и нагази в реката над моста, замахна със серкмето, то се отвори като парашут и с плисък потъна. Дъх на див джоджен се смеси с миризмата на водата. Цеко Вълкова притегли серкмето към себе си, извади го от водата и го понесе към брега. В него се мяташе уловената риба.” Тая жена е рибар!”, каза баща ми, събу гумените си цървули и прегази реката през брода под моста. Докато се обуваше на другия бряг, откъм село Голямо Пещене прегърмя. Изправи се и огледа небето: много високо, много синьо и чисто, прехвърли мотиката през раменете си, увеси ръцете си на дръжката й и внезапно силно засвири с уста. Познавах това доволно свирене от късните вечери, когато оправяше междите, след като сме прекопали мястото си. Правеше ги дълбоки, прави и чисти, а аз, уморен, бързах да се приберем.

Зор да запазя бащинията, разказваше. Преораваха междите! Един ден сварихме да преорават междата в Мираша. Майка ми змии еде, с един кол ще ги избие. Баща ми убит във войната, сирак съм останал на една година. Да си имаш баща е друго нещо. Може да е пияница, това-онова, но да имаш нещо пред себе си. Неяла човек да е без баща. Дядо Пандо, бакалинът, викаше:”Мамка му, като е сирак! Господ, ако го е обичал, да не го е оставил без баща!”

А земеделието некоги – напъти една кофа кукуруз за кутия цигари. Не може само да си работник, а и да си знаеш работата.

Когато бащите ни бяха млади, от всички дворове, пълни с деца и стока, се носеше весело свирене с уста. Начо Маринчова, който живееше в Намигашката махала, разказваше, че щом засвири с уста цялата махала се притурва да свири с него. От тия намигачи, оплакваше се той, човек не може да си посвири. От тях Петър Намигача, викаха му Печето, беше най-музикален, биеше барабанчето на Оходенската духова музика, когато идваше да свири в село. Печето имаше дъщеря с две години по-малка от мен. Един ден я оставиха при мен, бях вече на десет години!, да пасем заедно кравите си, с триста заръки да не мърдаме от покрай село. Страхуваха се да не се загубим. По едно време на кравите им омръзна да се въртят все на едно и също място, навиха глави и хванаха Могилата. Ние по тях. Горе, на билото, се втурнаха в едно сечище - изсечени дървета с избили издънки. Издънките трябва да продължат живота на гората и е забранено да се пасе стока в сечище, но сочната зелена трева, между издънките така примами кравите, че не можахме да ги спрем . В далечината и сега виждам кравите като бели облачета, момичето с дебели черни плитки, големи черни очи и устни с вадички като жилчици по цвета на червено мушкато и оная грейнала от цветя трева.

Още вярвам, че Слънцето е цветна поляна.
Есенните листа окапаха.

Дърветата почерняха от граг на гарвани.

Не забравяй чадърчето си.
Откъм моста в село се стига по асфалтираното шосе, което се вие по брега като змия - кривият път, му викаме, и стръмна пряка пътека, която при герана, изкопан от комитите, се раздвоява: Едната половинка възвива към махала Крива бара и Долния край, а другата продължава за Сред село и Горния край.

Герана беше заменен с водна помпа.

Водната помпа имаше опашка, която се разклащаше. Чуваше се скимтене и скрибуцане. След няколко скърцания водата потичаше с плискане. Водоснабдяването на селцето през 1979 година замени помпата спокойно и кротко, както тя беше заменила кобилицата на герана. В спомените ми кобилицата е все така призрачно щръкнала в небето на фона на Могилата. Беше като герб на селото.

От герана и от помпата е останала циментовата площадка, която към Кумов дол стърчи като козирка, земята се е свлякла. На козирката стои Начко Найденова, дребен старец в черен, шаечен костюм и риза на червени квадратчета, закопчана догоре. Той гледа как Митко Турчето неотдавна пенсиониран, с подбръснати мустаци як човек, прави с мотика тънка вада да събере избилите по свлечената земя струйки вода. Уморени по стръмната пътека, присядаме при тях. Откъм село, прегърбен, хванат с двете си ръце за тояжка на кръста, слезе Мончо Колова. С едната си ръка пуска тояжката на земята, подпира се на нея с другата ръка и бавно сяда.

- Да преведа водата долу, по на равното, в дървено корито, та козите ни да пият чиста водичка - каза Митко Турчето - и се обърна към Мончо Колова - Какво ще кажеш дедо Моне?

Мончо Колова събу гумените си галоши, изтърси ги от пръстта, и, без да повдигне глава, отговори:

- Селото ще е доволно.

- Ти, - обърна се баща ми към Митко Турчето, - ако чакаш да угодиш на целото село, се лъжеш и отгоре. Кмет съм бил на това село като правихме училището през 1956 година и електричеството през 1961 година, заедно прокарахме, та и душичките си знаем. В това село всеки си е поотделно шантав.

Митко Турчето пусна мотиката, отри ръцете си една о друга, повдигна се на ръце и като седна с провесени крака от козирката, се усмихна:

- Как да сме еднакви като едни са дошле от село Бракачево, други - от село Добролево, трети - от село Сираково, четвърти… не знам откъде си, та чак от сръбско са се преселили спахиите и турлаците.

- Ние, пеловци, сме дошле от село Косталево, а баба е от беляците. В нас, в мъничката соба, е седел турчин некакав, баба не се е оплаквала от него. Други турци в село не е имало.

- Моят дедо, Никола Алата, е плашил турците - каза Начко Найденова. - Бил широк, ребрест човек. Отишъл в село Джурилово на сбора. Там и в село Буковец е имало много турци. Ша се пребориш с нашия, рекли. Ей, я ша се пребора, но не отговарям за борбата. Онодоле, онодоле и ударил турчина в земята като жаба. Ония го начаколиле, а той им рекъл: Ей, я ша фана само един и с него ша са разправям… Нашата фандъшка влака иде от Вацо Авджията, викали са му фандък, лешник, значи.

- Голем турски чифлик е имало в село Големо Пещене - продължи Мончо Колова - на рашидовите. Един от тех се е оженил на Тодър Кънова за леля. Като усетил, че московецът иде, докарал зеерето в коша до дедо си и искал да продаде чифлика на нашенци, но въловци, нали са въз гяволи, дали пробита жълтица и той го дал на тия, от село Баница.

- Дедо Вълчин - рече Начко Найденова - ми е разправял: Коги додоа руснаците, вика, ние се уплашихме и отсекохме на тоягите перчемите на главите си. Та отсекохме, каа, това перчемите да не ни вземат за турци.

Отсекли дългите като конски опашки коси, върху голите си глави, към които прабългарите имали такава почит.

- От въловци, те са от Големо Пещене е първият кмет на село - каза баща ми - Къно Вълов. Бил мъдър човек, допитвали са се до него. През 1882 година е спечелил дело с големопещенци: да си пасем стоката в Корията, дето сега е голо поле до селото им, но да не сечем.

- Управата не е толкова такава - додаде Мончо Колова, - отколкото местните хора. От местните хора, които управляват, значи много.

- От тая, спорната земя, дето сме се карали и били с големопещенци, и Андро Спаийята е убил един, може да се приеме, че с големопещенци сме едно.. - Митко Турчето скочи от козирката и се хвана за мотиката.

- Тука, дека е сиги къщата на Стоянка Вътова е било турски пчелин, на рашидовите, и изпратил големопещенци да го пазят. Направили си землянки, ей там, на Селището. Но там земята е свлачище и те се преместили до пчелина, - каза Мончо Колова. – Това са тотевци, дедо Кръстю е бил старешията.

Сякаш дочула името си, Стоянка Вътовата се показа на брега, сподиряна от яренце, и извика на Митко Турчето:

- Баце, стига си плищил тая вода, а яла да видиш, че гъските ти хванаха селото.

Митко Турчето изгази от калта, метна мотика на рамо и преди да”хване” пътеката за махала Крива бара, рече:

- Требва да садим дръвчета. Дърветата не са като хората, те, дърветата, имат корени! Землянките на Селището са се сринали и заринали, живелите в тех - изгнили, но от корените на джанките, които са посадили преди двеста години, са избили нови джанки, козите ни пладват под тех и ние си разквасаме устата.

Чу се тътен от гръмотевица.

- Бре! Като че бомбардирват Враца. - Мончо Колова си спомни бомбардирването на град Враца.

Баща ми погледна облака, беше тъмносин с було в бакърен цвят:



  • Ако тоя облак се отлепи от Веслеца и дойде насам, ще берем ядове.

Нашето село се споменава в архивен документ на Хаджитошеви от Враца: ще зимаме метсане 1813г. с Божа поволение от Тонча от Мало Пещене. А в друг документ от 1854 г. за село Мало Пещене пише във връзка с насилственото приемане на исляма от двадесет годишната Мария, дъщеря на Йоло, открадната от турчин.

Кражба на мома е направил и беден турчин от Голямо Пещене, взел дъщерята на Моала Беюмуш –голямопещенски бей, който имал земя до село, която дал на своя зет. За да обработва земята, новият бей наемал непокорните малопещенци, скрили се във вековната гора.

Последната кражба на мома от герана в село е извършил баща ми.


Женитба без обич, не е работа. Верно, то после се заличава, но остава да се почитат... Тогава се ходише на сгледа, да видят. На тавана се качваха да видят за паужина. Писарят в общината, бе първият учен в село, ако имаш 1 декар лозе, сложи още едно, да станат единайсе... Ония и при него ходеха да гледат какво имаш.

Родителите ни и ние, аз имам шест деца, живи и здрави да са, живеехме прост живот и запазихме рода си. На времето майките кърмеха три години, пият майчино млеко. А сиги!? Още не се е родило и му дават млеко от животни... Диво ще е! Шантаво, та завеено, ама си е наше, какво да го правиш?!



Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница