Загледан към пътя



страница2/3
Дата02.06.2018
Размер404.73 Kb.
#70485
1   2   3

На около двеста метра от „ Герана ”, на другия бряг на Кумов дол, джанките, оставени от прадедите ни, са се раззеленили. Земята под тях е изровена от козите, селото се връща към най-стария си поминак – отглеждане на кози. Само че козите са малко и Селището е обрасло с трева до пояс и тръне като тъмница.

Селището, възвишение от Веслешкия дял на Предбалкана, огражда откъм юг горния край на село. На изток се съединява с Борованската могила чрез една седловина, през която сутрин слънцето по-рано влиза в село. Седловината е наречена: “Золите” - песъчлива почва - дума вече излязла от говора. Между „Золите”, насадени с лозя, и село се намира долът Кумовица. В този дол са се носили дарове на русалки, хубави моми с дълги черни коси и бели дрехи, които живеят във вирове на горите. Даровете са да омилостивят русалките. Мястото е обречено на тях, да пазят от бедствия, за закрила от висша сила. Древен езически обичай.

*

XV в.( първата половина,вероятно 1430г.) В османски документ за първи път се споменва Пеще (Горно Пещене,Долно Пещене) и Пещене (Цаконица) . В друг документ от XVI в.се споменава, че някои от жителите са били войници. Преданието е, че пра-пра дедите ни са живеели до Пещерата до Цаконица. След кърджалийско нападение се преселват до р.Скът. В документ с дата 1620г. пише така: „Каза Врацо село Пещене с 25 домакиства”, а в друг документот 1632 година, че селото вече е 47 домакинства. Най-вероятно след тази година изселници образуват Мало Пещенеи Горно Пещене, а Пещене става Голямо Пещен



Водата от Кумовица се е разстилала бяла и мека като езеро. Русалките са се къпали, небето и дърветата са се радвали на отраженията си. Водата е изтичала свободно към село, долът до извора е почти равен. После долът се навел до стръмен и по-стръмен… Водата почва да се бие в бреговете, да се бие и да се пени. Под село се среща с друга вода, в дол от югоизток. Двата дола се събират в един – Кумов дол. Водата от доловете наедрява и се хвърля надолу с гръмотевичен трясък, за да отделят Борованската могила от Селището. Когато се показва синята плоча, водата е безсилна. Но Кумов дол е вече дълбок и стръмен. Само по връвището, пътека за добитък, може да се мине през него. От детските ми спомени са останали: бързата по сините като небето плочи, чиста вода с плитки вирчета и попови лъжички, които лъкатушат и се стрелват като рибки и стръмните брегове, по които се катерехме.

Сега изворът в Кумовица е пресъхнал, дърветата не са вековни, но застанал между тях усещаш някакво тайнствено присъствие. Такова е усещането и в новоизградения параклис сред село. Дали някоя от самодивите не се е преродила в параклиса! Той е рос: светъл, ясен, лъчезарен и огрява бюст - паметника на Кръстю Беляков, паметната плоча с имената на войниците, умрели по фронтовете на войните, и гробът, в училищния двор, на Кръстю Найденов – момчето пребито по затворите от хитлерофашистите.

* В Сръбско-българската война са взели участие от селото 15-18 войника и милиционери. Загинали няма. В Балканската война 1912г. са били мобилизирани 62 войници и опълченци. Загинали са 3 войника. В Първата световна война са мобилизирани 86 войници и опълченци. Загинали са 8 войника и 1 опълченец. Във втората световна война участие вземат 38 войника. Ранени са 2. Загинали няма. През 1923г. в село е установена работническо-селска власт. Участниците във въстанието са съдени на 23 юни 1925г. по дело № 795/924 на Врачанския окръжен съд.

С построяването на параклиса и паметната плоча Цеца Христова, първата жена кмет на село, спира оттичането на паметта, скъсява разстоянието с миналото и това, че точно тя, жена и майка, построява тези светини, отново ни уверява, че човешкият род крие своите корени в сърцето на майката.

Големопещенският бей имал кош до двора на Христо Кънов, братът на жена му, и не разрешавал да се заселват близо до него. Така запазил място за днешния селски площад и училищен двор.

На 8 ноември 1877г. от село Джурилово за село Баница минал руски взвод конници и освободил село. След конниците дошли двама руснаци, вороятно да се скрият. Нарекли г и „московците”, име вече забравено и от техните потомци, изселили се в гр.София и село Буковец. По настояване на „московците” на бея кошът бил преустроен през 1878 година на училище, с една стая. През 1904година учителят Недю Иванов Малешков от село Джурилово, били сме Джуриловска община, е записал в главната книга на училището, че освен земеделци и овчари има и родител писар, и родител чукач. Чукачът бил циганин, единствен циганин, заселвал се в село. Неговият пра- пра-внук по време на народната власт беше направен кмет – властта е на бедните , а от него по-беден нямаше. И той не проумяваше много, много новите лозунги и на лозунга:” Да приключим всичко в срок!” отговаряше по телефона, така че всички да го чуят:”Прекучихме, ба!” „Прекучихме, прекучихме...” Май излезе прав.

През 1922година по домакински начин се построява училище с две стаи и канцелария .Ние, в четири слети отделения, учехме в едната стая, а в другата основаното през 1935г. читалище „Светлина” правеше вечеринки.*

*1927 г. двама младежи от село за първи път завършват Ломското педагогическо училище: Иван Христов и Никола Найденов, правнук на Никола Халата.

Учител ни беше Димитър Ташев от село Оходен, по това време село е Оходенска община. И сега го виждам: нежен, строен, побелял мъж, винаги с изгладен черен костюм, бяла риза с кръгла яка и вратовръзка. Един ден, звънецът беше ударил, го чакахме да влезе в стаята и скришом поглеждахме през прозорците, го видяхме да излиза от клозета на двора. Учудването ни беше голямо: нашият учител е като другите!

Ограденият с каменен зид училищен двор беше място за игра: на топка от конска грива, свинка*, кленза** и други игри, които учеха да се пазим.

Най-веселата игра за децата беше люлката на Цветница, но за ергените и момите не беше само игра. При залюляване горе ги чакаха бодливите клони на салкъма, а долу – удари от тояга и въпросът:” Кажи кого либиш?” Не искаш любовта ви да продължава само с очи... Затова си седнал на люлката. За истината няма граници.
И други са ме лъгали,

когато прощавах си отиваха.

А на теб все не мога да простя.

* Свинката е малък яйцевиден камък, който се поставя на голам объл камък. Играчите се стремят, със свои камъни, да съборят свинката. При успех трябва да се приберат камъните, с които не са успели, докато свинката не е на мястото си. Ако „ свинарят” е поставил свинката на мястото й и удари с тоягата неуспелия да се прибере с камъка си пред чертата, удареният става свинар.

* Клензата (кленза-подскачане) е дърво, около педя, подострено в двата си края. Поставя се върху трапче на земята и с тояга, около метър, се изхвърля далеч от играчите. Ако не я хванат, играчът с тоягата я удря лекичко да подскочи, а после с все сила. Който хване клензата във въздуха, взема тоягата и клензата и продължава играта.
Над „ Герана „ пътеката влиза в селцето и става улица „Скът”. На улицата сред белошака седи дядо Петър с ожулен калпак, подпрян от набъбналите бръчки по челото, с джамадан и потури на смаленото тяло. Побелелите, оредели мустаци не могат да скрият хлътналата беззъба уста, засъхнала от грижите на деветдесет и четирите му години и няма да се подвоумиш как да се обърнеш към него - “дядо”, по детски ще излезе от теб.

Малко встрани седи бай Цанко, хубав седемдесет и пет годишен селянин. Слънцето искри в белоснижната му риза. Искрите отскачат и се сливат с маранята, опасала селцето.

Някога, в скута на дядовите потури са седели деца и гледали как на дядовото коляно откъслекът дърво става свирка или хурка, как се свиват обръчи и плетат кошници, как… Сега дядо Петър държи в полата си въженце. На другия край на въженцето е вързано агне, за шията.

- Имахме един капитан - посреща ни с приказка старецът, - Мишев го викаха. Седнете де, седнете да ви разправям… Седнахме. - А така! – доволен е дядо Петър, че седнахме и продължи: - В Плевен служих две години. И стана, стана да се уволняваме, набора де, да постъпят други. И ни хвана мобилизацията. Бе, мамка му, удължиха назе, ние действителните войници. Викнаха запас… и дърти хора тогава викаха. Па се дигнахме оттам: през Червен брег, тука Тлачене, тука Габаре, та в Борован се спираме на икиндия, да преспим. Аз бех картечна рота: с катъри карахме сандъци, с други- вода, с трети- ленти… Та оттам се дигаме, тука нататека.. се към сърбите и пак преспахме, в една гора. На заранта се дигаме, то е близо, един брег, мамицата му, та на границата. Сръбската. Като излезохме горе, на брега, а те се окопали, сърбите де, позиция направили. Като пропукаха, а ние, като засвири музиката, на атака. Па като ги опънахме, една неделя не можем да ги намерим… Юнаци сме ние българите… Юнаци!

Агнето се мъчи да откъсне листа от върха на буса до нас. Бус, това е тумбеста буца от издънки. Тези издънки са от дъб. На някой от онези дъбове, за които съм чувал да се говори. Крайните издънки са къси и възлести, с прашни корави листа. Те първи посрещат и камъните от сипея, и пороя, и бурените – всичко посрещат първи и от сражения нямат време да пораснат. Тези от средата… са си там, в средата – търпеливи и готови на всичко. Издънките, които правят върха на буса, са се източили в своето удобство, яко смучат и листата им са сочни, крехки и гладки. А като наякнат… като на война е на върха!

Дядо Петър опъва въженцето. Агнето отива при него и срамежливо скрива глава в пазвата му. Той го плеска ласко. Агнето радостно поклаща глава. Звънчето му разгонва тишината. От белошака изхвръкват две врабчета: - Фърррр! Фърррр!- и с подскоци се понасят по- нагоре в баира. Тишината се връща.

Питам дядо Петър дали помни или е слушал за някой голям юнак от село. Той ме гледа усмихнато и заразправя:

- От наше село всички са битовия, печени де. Ти виждал ли си от наше село сакат, гърбав, кьорав, дебел?.... Не си! И аз не съм въждал! Крушата не пада по-далече от корена си. Чул ли си го? Чул си го. Коренът е як, нашият. Нашето село е от пришълци. Тукашни не е имало. Това са биле малко буйни хора, с ножове в навущата. Такъв, дека не трае турците, е доождал тук. Тука е била гора, можели да се крият. Като изсекли гората, и водата пресъхна… Отвъде, на Селището, са биле първите землянки. Две. Ама там е свлачище… Земята и човекът почнат ли да се свлачат… - Ръката на дядо Петър меко се вдигна и примирено маха. – Запиране нема! Нема четири-пет! После колиби направили тука: тоя – оттука, оня оттама и се събрало цело село като братя, които се делят. А сиги се разбегахте като сестри по мъже.

Агнето търси сянката на стареца. Туптят хълбоците му, пъдят жегата.

- Тъжно му е - гали агнето дядо Петър, - требва да си ходим. Ама само две приказки за Никола Халата да ти кажа, слушал съм за него. Бил човек, един път човек! Не давал турчин да вирее тука. Помагал на закъсалите… Идва човекът и реве:”Ей, Николе, пъдарите откраднаха овците!”. Пак се качва на коня си и оправял работата… А е загинал само от един кочан. Знаеш като се ореже кукурузището какво остава да стърчи… като шипове. Та минал той с колата покрай баба Дила, тя го либила. Била като гълъбе. Отръсна, като жънела фъркала, фъркала. Отбил се в тех и рекъл, че си забравил въжето. Мъжът й му дал въже, ама го резнал, въжето, оставил само една връвчица. Никола Халата отишъл, натоварил кукурузището и като опъне да го притегне, въжето се скъсало, паднал и един кочан… в окото му. И литнал! Това любовта е по страшна от войната – не знаеш от къде, какво, коги и как ще ти се убие в главата!

Магазинерът ми зашептя за фелдшерката, шепот като пламък: - Ако не бе това момиче, немаше да знам какво е да обичаш чужд човек, не от твоята кръв... Ей така, без да чакаш нещо, без да се надяваш на нещо... И като ми доде на акъла, че можех да умра и да я нема тая работа, иде ми света да хвана.

Стори ми се, че видях сенки в очите му, удължени като при залез, и светла пътека по тях, нагърчена като вик на улулица.

Той разсеяно потърка с ръка челото си. Дишаше трудно, като че ли вдишваше дима от изгорялата в пламъка на шепота му тайна, и изстена с потръпване:


  • Ох, боже!

- По-добре никога, отколкото късно! – изтърсих смутен, по-скоро уплашен от старостта.

Нашият, голям, бял речен камък

стана бухлат облак.

Хайде в юнското утро да се проврем

боси през еньовски венец, с билки лековити

и усетим тревата как се изправя след стъпките ни.

На какво да стъпим!?

- Ти видели к”во направиха с барата? - ме върна въпросът на дядо Петър. Старецът се бе изправил. – Играеше си тя, барата де, като дете в Лъките. Върби и храсти ... всекакви. Как не им дожаля да затрият тая хубост!... Земята им малко, мамицата им, барата виновна! Сиги прилича на тояга, барата. Ама не може да се надигне, та по главите им... Ей, я слушайте да ви кажа: да не ти дава Господ с шантави хора да се разправяш!

Видял бях реката след “корекцията” и я бях оприличил на път. И оттук я виждах и се питах на какво прилича: на път или на тояга?

Старецът заслиза тромаво по стръмното, прегърбен под бремето на разправии с шантави хора. През годините много се натрупват! Агнето вървеше след него внимателно, готово да го задържи с въженцето, ако изкривените му, липови вече крака, се подхлъзнат...


Едва се прибрахме и заваля град. Облакът ненадейно дойде иззад Могилата, а не от Веслеца, както очаквахме, и докато обърнем мотиките с острото нагоре, да го „пропъдим”, отмина към село Оходен. Мама излезе от вкъщи да види какво е станало – земята беше постлана с килим от зелени листа и град. И на никой не дойде на акъла за квачката с пиленцата!, каза. Навря крака в галошите на баща ми и с мъка ги повлече към гласовитото кукуригане на петли.
Свидната, кахърна, отмаляла мама – един хубав, здрав и топъл свят се прикрехва. И все по-трудно е на мама: годините отдавна я препъват и вече всичко я боли, ала знае, нужна е майката!

И се не дава, стиска душа!

И денят навън беше в края на своя път. Последните му лъчи прегръщаха дърветата по билото на Могилата и дърветата сякаш цъфтяха. После лъчите се плиснаха по изцъкленото небе и светлината им се отрази върху земятя като бледа, тъжна усмивка.

Откъм запад, под яркочервения залез, Милин камък се обагряше във виолетово. От изток настъпваше мракът. Прикрехваше се и денят, но вече знаеше, много бе видял! – след него ще дойде редът на другия ден.

И се не даваше, стискаше душа!

Кукуригането на петли винаги оживява онези утрини със смразяващ студ, когато мама ме будеше и с баща ми тръгвахме към близкото село „ да хванем” рейса за града ( до село нямаше рейс), където ме изпровождаха на училище „да не останеш като нас”.

Стъпките ни по заледения застарял сняг стряскаха с остротата си. Пъртината тъмнееше в сумрака, а небето от изток беше готово да прелее в светлина. Нямаше жива душа. Единствената искрица живот бе останала в смълчаността на село.

Мисля за онази искрица живот. Начко Найденова казва, че тя е в очите на четиридесет и седемте старци, останали в село. Те са избледнели очите, вика, но са топли. Подозирам, че заради огнищата в очите им, останали от нашите пра-прародители, е подарил за един Осми март на всички баби в село по един джуруляк.*

* джуруляк е правена пръчка с кръстачка отдолу за приготвяне на качамак
Килимът от зелени листа и град още не беше подгизнал и телефонът иззвъня. Кой па сега се е раззвънил? Отидох да видя. Пенко е, отговорих на баща ми, който тъжно гледаше останалото от асмата пред къщата. Каза да точиш виното, че идва. Иди прибери мотиките, че да не взема да го съсека, рече той.


  • Е – оп! – подвикна баща ми на задалия се по онемялата улица Софианец. Той приветливо вдигна ръка и тръгна към нас. Пътната врата изскърца. Бе среден на ръст, слаб възрастен мъж с одухотворено лице. Цецка, „джобното” ни куче, с цвят на лисица и бели петънца на късите си крачета, опашката и на челото се показа изпод стълбите и излая с вдигната глава. В по детски любопитните й умни очи се отрази окъпаното небе. Мама казва, че Цецка не е ламер като другите кучета, а е най-умното куче на света.

  • Не бой се, - успокои Софиянеца баща ми. – Тя лае само когато я гледаме. Голяма догаждачка е.

  • Колко хора лаят като Цецка, убедени, че и нищото е нещо.

  • Да не искаш да кажеш, че това – баща ми посочи зелените листа набити в калта – е нещо.

  • Философстваме, какво ни остава...

  • Каква философия , бе човек!? – Баща ми помете с ръка масата и пейката под асмата от зърната град и зелени листа. – Казано си е за ... цер нема.

  • Цецка се мъчи да спечели доверието ви, а не знае, че доверието е бреме.

- На „Горната лавица” на Могилата имаше ракетна площадка.- каза баща ми. - Щом зърнеше черен облак му изпращаше по една две ракети и така го омаломощаваше, че той се попикава като дърт старец. Демокрацията каза: „ Нема пари!” и ракетната площадка опустя, та се невиде! А за тия дето се карат в народното събрание, има! Не се ли виждат, че всички са от един дол дренки, само че едни се бият с лявата ръка в гърдите, а другите с дясната ръка, се бият в гърдите. И, докато се бият като маймуни в гърдите, нивите опустяха, влъци да ловиш в тех. Демокрацията излезе по-лоша и от градушката: тя удари и вътре в оборите и те опустеха, ни крава, ни биволица, ни кон..., нема човек с какво да си набразди кукуруза, ама се мъчим като грешни гяволи. Маани това, но и за умрелия нема кола и добитък да закараме до гробището.

Пенко дойде:

- Нинко се е отровил! – изтърси.

Баща ми отвори уста като ударен, бяха приятели. Верно, че не вале дъжд, но вале, значи Господ го е обичал, каза.

- Много! Щом го остави стар и сам като кукувица – рече Пенко.

Мама донесе одеала да си постелем пейката, защото беше мокра и запита с какво се е отровил.



  • Със сода, това дето си вариш сапун! – отговори Пенко.

Донесох вино, Софиянецът заяви, че това си е направо един голям скандал, пенсионери масово да се самоубиват от самотия и немотия, от отсъствие на помощ и съчувствие и на собствените им деца и внуци, които са пропъдени в чужбина. И всяко правителство, което провежда такава политика, ще стори голямо благо, ако веднага си отиде. Това правителство, продължи той, само ни казва това, онова. Хора, които ти поставят изисквания, са шарлатани. Нинко беше работлив човек, всичко му идваше отръки и никога за нищо не се е оплаквал.

  • Ти, - подметна той на баща ми, - защо не си продадеш къщата и отидеш при децата си в града?

  • Това не е къща, а дом. Дом не се продава! – сопва се баща ми. – Пари!?... На нас не ни прилича да сме богати. А Пенко додаде: ”Нас пари не ни трябват, а и в града си никой. Тук се знаем, кой колко струва. Авторитетът, дето се вика, се трупа с години. Напоследък се върнаха в село едни : млади пенсионери, млади безработни и се репчат: кой какъв си... там бил. Абе, байов, баща ти ти направи тук къща да живееш, всяка седмица ти пълнеше колата. Ти, дето се вика, един кол не си забил. Лозето си изостави, а пиеш като смок, дворът ти е цел пущинак, а си тръгнал да се перчиш. Слушай, от мене да го знаеш, обърна се той към Софиянеца, този, дето не се е отчувал на нивата, дето не е закърмен със земята, дето викат, той вече си е европеец, нема какво тепърва да го правят. Под селянина требва да лежи земя. Земята събира хората, на нивата сам човек спор нема, крепи човещината. Казваш, че Нинко не се е оплаквал. Селянинът се срамува по нужда да отиде – направил си е нужника в най-далечния край на двора и кога влиза, пак се оглежда... Селени не останаха. Като направиха текезесетата и взеха земята, хората офейкаха в градовете. Тези, дето останаха, ние сме последните селени и тук-там в градовете още има непогражданени.

  • Завърналите се на село, няма да се застоят много! – рече Софиянеца и предположи, че се перчат само да влезат в очите на селото, са са някой. Малко знаят, каза той, че е голямо облекчение когато съдбата те е освободила от желанието да бъдеш някой.

Баща ми и Пенко заговориха за погребението утре. От къде ще се търси разсъд за убитите от града градини. Че и грозде трябва да се купи, защото къща без вино не може. Отчаян, че може и вино да няма баща ми рече:И да ме пита човек за какво ми е вече тоя курник, ама ми е влезал в главата!

  • Ако искаш нещо да стане, забрави го! – усмихна се Софиянеца и подбутна Пенко да си ходят.

Те живеят на нашата улица:”Шипка”. Тази улица си е един черен коларски път на края на селото, който се мъчи да отдели селото от Могилата Софиянеца живее на „Шипка” №2. Други четни номера няма – до него е Тутмара, нататък е баир, обрасъл с белошак чак до „Креща” с храсти, стърчащи от камънака храсти.

Тутмра е пъпка на Могилата, с орех на върха. Над него има малко равно място с бъзе, а над бъзето беше лятната ни пързалка, която започваше от „Петте дръвия” или „Писарските дръвия”, защото писарите от село Оходен на тях са правили оброк на свети Кирик.* Те са от нашия род и преди да се изселят сме живяли в една къща. Подобно на Тутмара Могилата е направила пъпка и под село. На върха й има дупка, затова е наречена Врътена могила. От дупката е израсъл салкъм. Под него е скована от пръти пейка. На нея седяха Митко Бригадира и Нинко, провесили боси, напукани кални крака във влажната трева. Изпод нахлупените им „на кръв” каскети кротко гледаха бистри като небето очи.

Гледах ги – обрулени от времето, сухи, но още печени старци – момчета и ми мина през главата, че гальовните им имена са останали, защото никога не са били с плешиви темета, със сочни и увиснали бузи и свлечени кореми. А и деца едва ли са били... Сигурно са проходили хванати за капистрите на биволиците, работата не е чакала тогава.
На десетина метра от тях, над Дакьовския геран, е пайванисана кравата на Нинко, черна като биволица, пуснала опашка в морето от белошак и чака като рибар, отвеяно. По хилавите стръкчета на белошака са полепнали пропълзели охлювчета, сякаш вкаменени пъпки. Тук-там тревата сълзеше.

Бях отишъл при тях.

- Чули точката снощи? – попита ме Нинко, като седнах до тях. Гласът му звучеше грапаво.

- Какво е станало?

- Пак нови работи, сега пък фирми... некакви. Абе, тия хора не виждат ли, че нема кой да работи вече.

- Що ги не маанеш... само бъркат хората! – намеси се Митко. – Въртят ни, на въртоглави ни правят, та да не виждаме, че нема какво да ядем. – Ръцете ми спокойно си дялкаха някаква пръчка.

- Ще се оправи – обадих се колебливо.

- Ще, ще! Като с пенсиите. Уравниха назе с мъничките пенсии и готово! – гласът на Нинко се вдигна като в кръчма, той се сепна и полутихо допълни: - Всичко е тръгнало на сатра!

- На сатра и на заравна! – потвърди Митко.

- Айде, чак пък толкова – не вярвам аз.

Митко остави пръчката, прибра ножчето и се обърна към мен:

- Гого и Мено косили, не зная дали ги помниш, беха приятели – служили наедно войници... Та Гого викал на Мено: „Мене, варди са, оти шъ та порежа!” „Нема, нема, не бой са” – му викал Мено. Косили, к,во косили, Гого порязал Мено. Мено му рекъл: „Бе, ти ми верно приказва, па я ти не вервах!”

Под нас, отвъд реката, се златееше блок необрана , узряла от сушата царевица. Над нея беше язовирът на Уменкьовец, ободрен от отразеното прохладно небе. Мястото, където криволичещият поток се влива в язовира, бе обгърнато от заскрежена въздишка. Зад нея зеленината на Милин камък е парната от наближаващата есен. По нататък преминава Веслецът, сякаш керван от уморени зелени камили. В далечината синевата на Балкана се слива с ширналото се безоблачно небе. Синьото слънце леко приспива приказката ни и, да я разбудя, подхвърлих:


  • Какво се вайкате! Нали вие направихте текезесето!

- Абе, ние, не годеше ни се назе това текезесе, ама немаше накъде… Другите села го направиха, тук наскачаха комунистите и властта си държеше, ей, не е като сиги разпущена.

- Задължително, не доброволно!... Нека си приказват – дообясни Нинко. Да си дадеш колата и конете без пари…

- Уж доброволно – каза Митко, но немаше бой!...

- Доде една женска тука – прекъсна го Нинко, - незнам как се казваше… Взе да ни вика. Ние онодем, не щем! Вика ни в училището. Викат те! Мине час, пак те викат. Само че не щеаха да ни бият… Една вечер отидох, она ми каза: “Ей тука е пропаст и една дъска, ако влезеш в текезесето, ще минеш по дъската, ако не влезеш – ще паднеш в пропастта! И взеха да ме плашат с момчето, момчето тогава учеше.



Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница