Загледан към пътя

- Първо се писахме ние, дека по немахме земя, после тия със земята, ама десетина души като него – Митко посочи Нинко с очи – не влезнаха. Дадоха им перекендета!

• 
  Мене ме хвърлиха в Девненското чак – каза Нинко , - по некакви чукари. На другата годин сакат наряд, а не можем да отидем, камо да работим!
  
• 
  Пък то една суша знаеш ли каква? – Митко поклати глава. – За стоката немаше храна. Шума береха хората, с торбите, за стоката. Кукуруз нема зърно. Жито по малко. Малко жито. Земаха всичко за наряд, наредбата бе да има за семе. Ние от текезесето, ходехме да купуваме сено. Мерехме го на добиче, - всека сутрин и вечер – дажба. Па и слама нема и нея купувахме.
  

• 
  Айде и ти! - упреква го Митко. - Каквото и да бехме работили, немаше да можем така да нагодим децата си. Верно, да прегориш, ей, не е лесно! Дал си това,за което си се трудил цел живот… Дал си кола, дал волове, дал земя, дал си целия живот… Тия, младите, какво? Знае ли внукът мой, че некога, съм тичал да се ценявам, да купя кола и крави… От тринайсе годин овчар по хората. Сирак! Тия, дето имаха бащи, ходеха като рогачи. Отидоха полицаи, за пари. Не беха политиканти. И учениците не беха политиканти, а ставаха бранници.
  

- И ти влезе в кюпа!... Къде ще идеш, момаа жено! – усмихва се Митко.

- Верно, немаше накъде! – пъшка Нинко. - Как влезох… Слушай! – В очите му се доловя трепетът на младото му време. – Прегам, язе, конете… но един кон! Другия връзвам отзаде. Турнах скелето на каруцата, не ритлите, а скелето. И водя коня, само с един амут. Водя я коня!- Той се изпъчи, ставите му изскърцаха, ехо от някогашната пъргавост и сила.- Доведох го я тука:каруцата нова, конете яки! Председателят:”Какво, бе! –вика той. – Е, за каруцата двайсе хиляди, за конете, вика, четирсе хиляди!” “Така ли?” “Така!” Рипам я веднага, качих се на коня и право дома. Мина се един месец време, додоха те и викат: “Ей, ние, така, така… не знам какво… Какво ти струват конете?” “Ей какво - сто хиляди за конете, викам, шейсе хиляди лева за каруцата.” Тогава парите беха евтини!... Вие пари, рекох, не давате.

• 
  Даваха обещания - каза Митко.
  

От село, над нас, във въздуха се стрелна рев на мотор. Шумът запраши към небето, но слънцето нещо му се скара и шумът се свлече в ушите ни.

В ясно и слънчево време не става шум до небето. Трябва да е мъгливо, едно такова… мътно време, тогава всеки може да си вдига шум до небето.

- Точката разправя, че за една неделя по пътищата са се изпотрепали двайсе и четири човека, а там, дека се бият с оръдия, само четири за същото време.

Ония хора се вардят… те и в текезесе нема да влезнат! – въздъхна Нинко и се обърна към Магазинера, който отиваше към селския казан, до герана, беше и казанджия.

• 
  Ти защо не отваряш?
  
• 
  Отварям... , когато има търговия – отговори Магазинера.
  
• 
  А има ли работно време?... Мърцина е вътре! Мирише на плъхове! Смърди на всичко!
  
• 
  От града ми не правят бележка.
  
• 
  Ние сме бележката тука! Не се миеш!... Ръцете ти, като и цепката ти, са пълни със слама! Как си хранил прасето, бърканото е по гащите ти..., а ти си търкаш ръцете по тех, търкаш се по носа и ни даваш хлеб! Ще се миеш, ей! Ще се бръснеш!... Марш да си пометеш магазина! Папуняк с папуняк!
  

За погребението на дядо Горчо, Митко, синът му, си дойде със зачервени очи, ама тука сълза не пророни и продума чак като рекоха да спуснат ковчега в гроба. „ Чакайте!” – каза. Посегна към скръстените ръце на баща си, но и мъката не можа да надвие селската стеснителност, ръката му отиде и плахо докосна калпака на баща му, уж го намества. Челото му се покри с едра пот и само обраслите в трева гробове чуха пулса на сърцето и ударите в слепоочието му.

Вечер Могилата застава на почетна стража, самовглъбена пред настъпващия мрак, траура на деня. Вечерникът е горестната й въздишка... и на хората. Това е време на равносметка и на пареща самота: тайнствеността на нощта засилва нуждата от близост.

Тъмният въздух е свеж. От отворения прозорец на Софиянеца телевизор бръщолеви за насилия. Нападнат полицай. Престрелка в центъра на София. Челни катастрофи. Обир на банка. Изнасилена и ограбена баба. Син убил баща си. Бой между фенове. Но тук , в закътаното селце, отдалечено от движението, няма напрежение. Нощта кротко диша. Дърветата след днешния град изглеждат като безплътни. Квакане на жаби, писукане на пиленца, дрънчене на кофа, лай на куче – отрязъци от живот, погълнати от бездънието на небето, по което преминава някакъв самолет. Млечният път е като пътека от русите косъмчета по краката на момичетата, с които танцувахме в звездните нощи.

Откъм училищния двор дочувам песента за двата бука прегърнати в гората и виждам Цеко Гълъба внимателно да навива пружината на грамофона и почти незабелязано да връща мембраната в началото на плочата, за да не прекъсне прегръдките на танцуващите, от които грамофонът вибрира под оскъдната светлина на газовия фенер, окачен върху стълба на волейболното игрище.

Иззад Селището се показва луната и огрява със златиста светлина белошака по Могилата. Отразената сребърна светлина окъпва клоните на дърветата. После луната се повдига на пръсти да види пак ли на грамофона е плочата за двата бука, друга си нямахме, и така се усмихва, че става по-светло от ден. Тайнството на прегръдките увяхва. Ръцете мълчаливо се отпускат и разделят.

Ръцете! Те казват всичко.

Момчетата енергично тръгват към Лъките , където в браздите ги чакат плуговете – отново ще орат на лунна светлина, пазеха добитъка от жегата.

Ако и да мога с най-голямо умение да разкажа за волейбола, вечерите с грамофона, есенната оран, нощното къпане в реката, за тоновете зърно, пренесено на шестнадесет-седемнадесет годишните ни рамена, за ожънатите със сърпове житни снопи, едва ли ще мога да извадя от гърдите и душата си всичко онова, което не оставя спомена да избледнява. Възмъжавахме на нивата, с мъжката работа, оставена от бащите ни «хванали обектите» за повече хляб и рамо до рамо като дедите си, за които ни разказа дядо Петър, чакахме своя кон.

Текезесетата издърпаха земята изпод краката на селяните и те се пръснаха кой накъде му очи видят, но им върнаха отрязък от времето на селската задруга с радостта от труда, човещината, уважението кам дедите, което крепеше достойнството им.

Стая на село.

МАЙКАТА (на сина) : Иди викни баща си да ядем. Отиде при Парчо и никакъв го нема.

Влиза Бащата.

СИНЪТ : Кой Парчо?

БАЩАТА : Пръча ! Заран ще го видиш какъв е хубавец! Какви рога !...и брада като на Фидел Кастро. Да му се ненагледаш ! Момче и половина ! И...пръчи, та се пушек дига!

Сядат да се хранят.

Като бе мъничко, се в краката ни се вреше. Чака да го погалим и рипа от радост като дете. Ама нали е мъжко! Рекохме : ще го колим... Една заран ставам рано, гледам майка ти да не ме усети... Понаточих ножа. Измих го хубавичко на мивката и тръгнах. Отидох. Нещо ме... Коги бе дошла майка ти, не знам. Спогледахме се, спогледахме се, па си тръгнахме... и букли като мома има!

МАЙКАТА: Дожале ни мале ! Турнало очи в назе, гледа, гледа, ще ни разкъса от мъка... А ние стоката и за това чуваме - да има на какво да се радваме и да си приказваме. Вие се разбегахте, мале, кой на къде му очи видят, и децата ви не доаждат.

БАЩАТА (прекъсва я). Все ви чака, като заколем пиле, взема трътката и я слага в хладилника. Може да си доде, вика, некое от децата, па те обичат трътка.

МАЙКАТА: Чакаме! Като чакаш по-лесно минава времето. Не си сам - с чакането си... Двамата с чакането !

БАЩАТА: Отмалехме! Ама живота още не ми е дотежал. Не ми се мре! А мрем... Е, и днеска... станаха осем за тая годин, а сме останали петдесетина човека. (Пауза) Не ме е страх: нито аз съм го повел, нито аз ще го завърша !

МАЙКАТА: Не ти се мре! А налиташ на бъчвата? Налющиш се и спиш!

БАЩАТА: Спи и ти, кой ти пречи?

МАЙКАТА: Ама не можа, се деца сънувам! Тая нощ сънувах как мъчат едно

БАЩАТА (подсмихва се}: Защо не ме събуди да го спася?

МАЙКАТА: Така е, мале! Несмисленото свет светува, а смисленото го жадува!

БАЩАТА (смее се): Пий вечер една паница вино и нема да го мислиш. Ако не спиш като къпана, шъ фана влък.

МАЙКАТА: Стига си фащал тия влъци, ами иди да видиш Нейко защо те търсеше.

СИНЪТ: Кой Нейко !

БАЩАТА: Софиянецът... купи си къща тука. Шантав човек!

МАЙКАТА (изпъшква): Само ти си умен !

БАЩАТА( към сина и налина вино): Слушай! Слушай! Минава тоя доктор, а шушлека от кукуруза не бехме прибрале от улицата, и ме пита: "Бай Стояне - вика ми той, - патетата ли ще храниш с таз шума !”

МАЙКАТА: Отде да знае човекът.

БАЩАТА(сърди се.): Как отде да знае! Абе, тия кой ги прави доктори, архитекти, инженери... преди да знаят за хлеба!... Сиги, като реча на патетата: "Дуа, жено, ша ви дам шушлек да едете", бегат, та се пребътат... Те разбират.

Майката отново премества чинията към сина.

Като си помисла само, кога правехме текезесето, имаше четири бригади по осемдесет човека, отделно младежко звено, отделно... дъртешко звено. . Деца! Да ти е драго да излезеш сред село.

МАЙКАТА: Ти, к во... то си доажда, кое къде си е.

БАЩАТА(троснато): Доажда!... Глей й акъла! Как така? Имало село, нема село!... Доаждало си то!

МАЙКАТА: Не е убаво, ама спри го, ако можеш.

БАЩАТА : Да можа, ама не можа.

Отново пълни чашите. Вади от джоба си кърпа, изтрива си устата, после очите и се обръща към сина.

Ти, вие... какво ще правите с къщата, като умрем с майка ти?

ГЛАС (отвън): Стояне! Ей, Стояне-е-е-е!

БАЩАТА: Влизай, влизай... вино има!

Излиза да види кой вика и се връща сам.

МАЙКАТА: Защо не доведе човека да пие една чаша вино?

БАЩАТА: Виках го. Не ще. (Пауза ) Вика ме да копаем гроба заран. (С глас, пълен с почуда.) Кой шашкънин е турил тия гробища в тоя камънак! От осем... до три, копаем гроб! Герго, майсторът, от долния край. (На сина.) Знаеш го, вика... "Нека мрът, да ги еба, ние да сме живи, да ги копаем!" Да сме живи, ама не можем... Вече можем да не можем! Като копахме Цеко Сумереца, щех да пребия Нинко. Добре, че силицата вече ми е малко, па и кирката отишла накриво. Докторът, като му шил главата, се смеел: „Като сте кекави, викал, защо не си вземете багер." В село не остана кола да закараме умрелия до гробищата, той... широко му около врата.

Влиза Дако.

МАЙКАТА (радостно): Още едно госте. Седай!

ДАКО (сяда): Тия мишки ме уплашиха.

БАЩАТА (налива му вино): Ама, Кмета се шепери, не дава да ги мачкаме, оти мацаме асфалта... Борили сме се за село... нещо като образцов дом.

ДАКО: Абе те ушите ще ни изедат!

БАЩАТА: Кой ти гледа ушите... Сиги гледат табелките. Много нещо изпогоря, ама мишките останаха. Влачат се, шумолят като змии и пакостят като ламя.

Пауза.

ДАКО: К'во можем да направим, като времето е пощуряло, та е отпушило дупките на сивата гад?

ДАКО(ядосано): От тия съвещания се развъжда таа гад!

БАЩАТА: И ние имаме пръст за тая напаст - нещо не сме направили, както трябва, нещо не сме дали... Борч не гние! (Пауза.} Ти доде да понаобиколиш, а?

ДАКО: Ами! (Залива края на въздишката си с вино.) Върнах се! (Пауза.) Там нужника е до стената и се чува как шурти водата. И като се върнат потриват мокрите си ръце, свърших си работата, значи! Да ме пребият нема да ода там, ода в градския нужник... И синът ми се къпе гол с момченцето си.

БАЩАТА: Не съм се събличал гол пред синовете си!

ДАКО : И аз не съм!... И бащите ни не са ставали за кашмер! "Продай, та продай!" - ме натискат. Да продам тука !

БАЩАТА: Да си търси човек лудницата!

ДАКО: Рано или късно човек остава без родители. От памтивека. Божа работа. Ама днес става друго, оставаме без децата си, живи и здрави да са. Осиротеваме, а вече се спореваме. Дръж се за земята - викат. Вече се държим. Нали човекът е направен от кал... Оно се върти. (Пауза.) Дай нещо да са напия.

БАЩАТА : И ракия има! (Усмихва се.) Оня ден, надвечер, идва набора в назе. Извадил съм, вика, една каручка пънове, да идем да ги натоварим... Пихме по паница, две вино. Отидохме в тех. И там пихме по една ли, две ли паници... То се мръкна. Стана тъмно. Впрегнахме магарето. Взехме си и пушките, като че ша одим на война... На заранта доде Набора, и ми вика: "Яла да видиш, какво сме направиле, снощи".

ДАКО: Ти още ли я държиш, пушката?

БАЩАТА: Я съм си ловец! Не съм като тия, дека идват с разрешителни от ловното и хубави пушки, ама къщата да им вържеш, пак нема да я улучат. (Пауза.) Та заранта доде набора, и ми вика: "Яла да видиш какво сме направили?

Пауза.

БАЩАТА: Да се чуди човек, отде сме зели таа сила да натоварим тиа големи камъни.

Пауза.

ДАКО: (на Бащата): Направил си не циментова пътека, а път. С магарешката си каручка можеш да минеш по нея.

БАЩАТА: На жената и Могилата да свалиш, пак нема да угодиш.

„Бабо, има ли нещо за ядене?”

ПО НЯКАКЪВ червен покрив слизах като мечка по стръмно. Чак накрая разбрах, че стряхата е близко до земята. Без да се суетя, слязох и нагазих в многоцветна тиня, без миризма... Огледах се и видях сянка в чудовищно пуст мрак - владетел на пространството! Сянката се движеше, като променяше формата си... (Бях чел, че такъв е животът!) Свих юмруци и усетих ставите си ненадеждни. Ограничаван и притискан от призрачната сянка, стигнах до стълба. Стъпките ми бяха натежали... С кални следи, достигнах площадка, потънала в бездънна мъгла. Някакви алчни физиономии играеха. Който раздаваше, бил най-богатият.

Аз не знам да играя!

Със залепени клепачи, на фона на туптящото си сърце долових деня. Той принадлежеше на слънцето и на надеждата, която си измисляме във времето, за да не слизаме на земята.

Слънцето събуди и буренясалия път до билото. „Тук съм!” – тръпне пътят. /И бурените не могат да съсипят илюзията на изоставените./ Могилата се усмихна на изгряващото слънце и помаха за сбогуване на ореола около заплевената сянка на нощта, който ще се стопи като снежен човек под лъчите на деня.

Трудно се пази ореол на светло.

Мамино внуче,

Имаме си две яренца и да видищ какви са хубави. Едното е бело, едното малко кафено. Отказахте се , мале. Като беше тука ми обещаваше, че ще ми пишеш, но знам, че забравяш. Нищо, да ви е здраве. Имаме и шест агънца от четири овце.

Времето тук е хубаво и яренца, и агънца си играят.

Аз, тука, се за вазе си мисля. Кой знае какво е станало?, па синовете ми не са учили да пишат.

Хайде, хиляди майчини поздрави на всички. Целувам те, мамино, отдалече.