Захир паулу Коелю посвещение



страница5/13
Дата23.07.2016
Размер2.83 Mb.
#2519
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

- Не - отвърна момичето с твърд глас. - Но му се е случвало с други жени. И съм сигурна, че ако бяхте взели въпроса ми на сериозно, щяхте да отговорите: „Да, случва­ло ми се е." Всички мъже, независимо от националната си култура и принадлежност, независимо от любовта или сек­суалното привличане, понякога са били импотентни, често пъти именно с жената, която най-силно са желали. Нормал­но е.

Да, нормално е, така ми беше казал и един психиатър, когато реших, че имам подобен проблем. Момичето продължи:

- Всъщност историята, която ни е разказвана, е следна­та: всички мъже винаги са в състояние да получат ерекция. Когато не успяват, те смятат, че са неспособни, а жените решават, че не са достатъчно привлекателни, за да ги въз­будят. И понеже тази тема е табу, мъжът не разговаря с приятелите си по въпроса. А на жената казва всеизвестната фраза: „За пръв път ми се случва." Срамува се от себе си и в повечето случаи се отдръпва от някого, с когото би могъл да има прекрасна връзка, ако си е дал втори, трети, четвър­ти шанс. Ако е имал по-голямо доверие в обичта на прия­телите си, ако им е казал истината, е щял да открие, че не е единственият. Ако се е доверил на любовта на жената, е ня­мало да се почувства унизен.

Ръкопляскания. Хората отново запалиха цигари, сякаш мнозина измежду присъстващите - както мъже, така и же­ни - изпитаха голямо облекчение.

Михаил посочва един мъж, който прилича на директор на мултинационална компания.

- Аз съм адвокат, занимавам се с разводи по исков ред.

- Какво значи по исков ред? - пита някой от. присъства­щите.

- Дела, в които едната от двете страни не е съгласна -отговаря адвокатът, раздразнен, че го прекъсват, и с вид на човек, който смята за абсурдно непознаването на един тол­кова прост израз.

- Продължавайте - казва Михаил с такъв властен тон, с какъвто дори не съм подозирал, че може да говори момче­то, което срещнах онази вечер, когато раздавах автографи.

Адвокатът се подчинява.

- Днес получих един доклад от фирмата „Хюман енд Лигал Рисорсис" със седалище в Лондон. Ето какво пише в него:

а) две трети от служителите в една фирма имат някакъв тип любовна връзка помежду си. Представяте ли си! Това означава, че в един офис, в който работят трима души, два­ма от тях ще стигнат до интимен контакт.

91

б) 10 % напускат работа поради тази причина, 40 % под­държат връзки повече от три месеца, а при някои профе­сии, които изискват по-дълго отсъствие от дома, поне осем от всеки десет души се обвързват емоционално помежду си. Не е ли невероятно?



- След като става дума за статистика, трябва да се съ­образяваме с нея! - подхвърля един младеж, облечен ка­то член на опасна улична банда. - Всички ние вярваме в статистиката! Това означава, че майка ми сигурно изне­верява на баща ми, но вината не е нейна, а на статистика­та!

Още повече смехове, още повече запалени цигари, още повече облекчение, сякаш присъстващите тук чуват неща, които винаги са се бояли да чуят, и това ги освобождава от някакво безпокойство. Помислям си за Естер и Михаил: „Професии, които изискват дълго отсъствие от дома, осем на всеки десет души."

Мисля и за себе си и за многото пъти, когато ми се е случвало. В края на краищата това е статистика, не сме единствените.

После разказват и други истории - за ревност, изоставя­не, депресия, - но аз не ги слушам. Моят Захир се завърна с цялата си сила — намирам се на едно и също място с чо­века, който открадна жена ми, макар за миг да бях повяр­вал, че участвам в някаква групова терапия. Съседът ми, който ме бе разпознал, ме пита дали ми харесва. За момент успява да ме разсее от моя Захир и му отговарям с най-го­лямо удоволствие.

- Не разбирам целта на това начинание. Прилича ми на група за взаимопомощ като тази на анонимните алкохоли­ци или на брачните консултанти.

- Нима това, което чухте, не е истина?

- Възможно е да е истина. Но пак ви питам: с каква цел се прави?

- Не това е най-важното тази вечер, а фактът, че по то­зи начин не се чувстваме самотни. Разказвайки живота си

пред всички, накрая откриваме, че повечето от нас са пре­живели едно и също нещо.

- И какъв е практическият резултат?

- Когато не се чувстваме самотни, разполагаме с по-го­ляма сила, за да открием къде сме се отклонили и да про­меним посоката. Но, както казах, става дума само за една пауза между думите на момчето в началото и момента, в който да призовем енергията.

- Кое е това момче?

Разговорът ни е прекъснат от звука на дайрето. Този път започва да говори възрастният мъж с там-тама.

- Времето за размишления приключи. Дойде ред на ри­туала, на емоцията, която увенчава и преобразява всичко. Нека онези, които днес са тук за пръв път, знаят, че този танц развива способността ни да приемаме Любовта. Лю­бовта е единственото нещо, което мобилизира ума и въоб­ражението, тя ни пречиства и освобождава.

Цигарите се загасват, шумът от чашите стихва. Стран­ната тишина отново се спуска в салона и едно от момиче­тата подхваща някаква молитва.

- Господарке, ще танцуваме в твоя чест. Нека нашият танц ни накара да полетим във висините.

Наистина ли момичето каза Господарке или така ми се стори?

Със сигурност каза Господарке.

Другото момиче запалва четири свещника и осветлени­ето угасва. Четирите фигури, облечени в бяло, слизат с набраните си поли от сцената и се смесват с публиката. В разстояние на около половин час другото момче припява някаква еднообразна, монотонна песен, която сякаш излиза от корема му, но която — необяснимо защо — ме кара да за­бравя за малко за Захира, да се отпусна, да изпадна в нещо като дрямка. Дори едно от децата, което тичаше непрекъс­нато насам-натам, докато „преразказваха любовта", сега се е укротило и втренчено гледа към сцената. Някои от при­състващите са затворили очи, други са забили поглед в пода или в някаква неподвижна, невидима точка, както бях ви­дял да прави Михаил преди това.

Когато момчето спира да пее, идва ред на ударните ин­струменти - дайрето и там-тама, - чиито ритми много на­подобяват музиката, съпровождаща африканските религи­озни церемонии.

Облечените в бяло фигури се въртят около себе си, а публиката, въпреки че е препълнила салона, им прави мяс­то, за да могат набраните им поли да описват движения във въздуха. Инструментите ускоряват ритъма, четиримата се въртят все по-бързо, издавайки звуци, които не принадле­жат на нито един от известните ми езици - сякаш говорят направо с ангелите или с Господарката, както беше казало момичето.

Съседът ми става и също започва да танцува и да реди неразбираеми фрази. Десетина души от публиката правят същото, докато останалите наблюдават, изпълнени с поч­тителност и възхищение.

Не знам колко време продължи този танц, но звуците на инструментите сякаш следваха ударите на сърцето ми и ме обзе непреодолимо желание да се отдам на мига, да говоря странни неща, да движа тялото си - беше ми необходимо да проявя голямо самообладание и да си помисля колко смешно би било, ако започна да се въртя като обезумял около себе си. Впрочем както никога досега образът на Ес­тер, моя Захир, сякаш се появи пред мен и усмихвайки се, ме помоли да възхвалявам Господарката.

Борех се да не се поддам на този непознат за мен риту­ал, молех се скоро да свърши. Опитвах се да се съсредото­ча в целта на моето посещение тук тази вечер - да разгова­рям с Михаил, да го накарам да ме отведе до моя Захир, -но почувствах, че повече не съм в състояние да стоя непо­движен. Станах от стола, но докато се осмеля, предпазли­во и срамежливо, да направя няколко стъпки, музиката вне­запно спря.


Единственото, което можех да чуя в осветения само от свещите салон, беше задъханото дишане на онези, които бяха танцували. Постепенно дишането им се успокои, лампите отново светнаха и сякаш всичко се върна към нормалното си състояние. Успях да забележа, че чашите отново се напълниха с бира, вино, вода и безалкохолни, де­цата отново се разтичаха и закрещяха и скоро всички по­тънаха в разговори - сякаш нищо, абсолютно нищо не се бе случило.

- Нашата среща е към края си - каза момичето, което бе запалило свещите. - Алма ще ви разкаже последната ис­тория.

Алма беше жената, която разтърсваше дайрето. Говоре­ше с акцента на човек, живял в някоя от източните страни.

- Учителят имал бик. Раздалечените му рога го карали да си представя, че ако седне между тях, ще се почувства като на трон. Един ден, когато животното било разсеяно, той се приближил до него и направил това, за което си меч­таел. Начаса бикът се изправил и го хвърлил надалеч.

Виждайки това, жена му заплакала.

„Не плачи! - казал й учителят, след като се съвзел. -Пострадах, но осъществих желанието си."

Хората започнаха да си тръгват. Попитах съседа си как­во е почувствал.

- Вие знаете. Нали го описвате в книгите си. Не знаех, но се налагаше да се преструвам.

- Да, може би знам, но искам да съм сигурен.

Той ме погледна така, сякаш нищо не разбирам, и за пръв път се усъмни дали наистина съм писателят, който той смяташе, че познава.

- Бях в контакт с енергията на Вселената - отвърна мъ­жът. - Бог премина през душата ми.

И излезе, за да не се налага да ми обяснява казаното.

В празния салон останаха само четиримата актьори, двамата музиканти и аз. Жените отидоха до дамската тоа­летна, за да се преоблекат. Мъжете съблякоха белите си

одежди в салона и сложиха собствените си дрехи. След то­ва започнаха да прибират свещниците и музикалните ин­струменти в два големи куфара.

Възрастният мъж, който бе удрял там-тама по време на церемонията, преброи парите и ги раздели на шест равни купчинки. И сякаш едва в този момент Михаил забеляза присъствието ми.

- Очаквах да ви видя тук.

- Предполагам, че знаете причината.

- След като позволих на божествената енергия да пре­мине през тялото ми, знам причините за всичко. Знам коя е причината за любовта и за войната. Знам коя е причината един мъж да търси жената, която обича.

Усетих, че отново вървя по острието на бръснача. След като той знаеше, че съм тук заради моя Захир, знаеше съ­що така, че присъствието ми е заплаха за връзката му с Ес­тер.

- Ще можем ли да разговаряме като двама мъже на честта, които се борят за нещо, за което си струва?

Михаил сякаш се поколеба. Аз продължих.

- Знам, че ще бъда наранен подобно на учителя, който поискал да седне между рогата на бика, но мисля, че заслу­жавам. Заслужавам го заради болката, която съм причи­нил, макар и неволно. Не вярвам, че Естер щеше да ме на­пусне, ако бях оценил любовта й.

- Вие нищо не разбирате - каза Михаил.

Това изречение ме ядоса. Как може едно двайсет и пет годишно момче да каже на един мъж с опит, преживял страдания, преминал през изпитанията на живота, че нищо не разбира? Трябваше да се овладея, да се унижа, да напра­вя всичко, което е необходимо: не биваше да продължавам да живея с призраци, не можех да допусна вътрешният ми свят да е все така обсебен от Захир.

- Възможно е да не разбирам: точно затова съм тук. За да разбера и по този начин да се освободя от случило­то се.

- Вие сте разбирали всичко много добре, но изведнъж сте престанали да разбирате; поне така ми каза Естер. По­добно на всички съпрузи, които в един момент започват да гледат на жена си като на част от мебелите и съдовете вкъ­щи.

Прииска ми се да отвърна: „В такъв случай бих искал тя да ми го каже. И да ми даде шанс да поправя грешките си, а не да ме изостави заради едно момче на двайсет и някол­ко години, което скоро ще започне да постъпва така, както постъпвах аз самият." Вместо това обаче от устата ми из­лязоха по-сдържани думи:

- Не мисля, че е така. Вие сте прочели книгата ми и дойдохте онази вечер на раздаването на автографи, за да ме успокоите, защото знаете какво чувствам. Сърцето ми про­дължава да е разбито. Чували ли сте някога за Захир?

- Възпитан съм в ислямската религия. Знам какво е За­хир.

- Естер изпълва цялото пространство на живота ми. Мислех, че ако напиша какво чувствам, ще се освободя от присъствието й. Сега я обичам по-дискретно, но не мога да мисля за нищо друго. Моля ви, ще направя всичко, което поискате, но трябва да ми обясните защо тя изчезна по то­зи начин. Тъй като аз нищо не разбирам, както вие сам ка­захте.

Беше мъчително да стоя тук и да моля любовника на жена си да ми помогне да разбера какво се е случило. Ако Михаил не се беше появил онази вечер на раздаването на автографи, може би моментът в катедралата във Витория, когато приех любовта си и написах Време да раздираш, време да съшиваш, щеше да е достатъчен. Съдбата обаче имаше други планове - и възможността да срещна пак же­на си отново разстройваше равновесието.

- Хайде да обядваме заедно - каза Михаил след дълга пауза. - Вие наистина нищо не разбирате. Но божествена­та енергия, която днес премина през тялото ми, е щедра към вас.

Уговорихме си среща за другия ден. Връщайки се у до­ма, си спомних за един разговор с Естер, който бяхме про­вели три месеца преди тя да изчезне.

Разговорът беше за божествената енергия, която преми­нава през човешкото тяло.


-Oчите им наистина са различни. Да, те се боят от смъртта, но над този страх стои мисълта за саможертва. Животът им има смисъл, защото те са готови да го дадат в името на една кауза.

- За войниците ли говориш?

- Да. И за нещо, което ми е ужасно трудно да приема, но не мога да се преструвам, че не го виждам. Войната е ритуал. Ритуал на кръвта, но и на любовта.

- Ти си се побъркала.

- Може би. Запознах се и с други военни кореспонден­ти. Те обикалят от страна в страна, сякаш рутината на смъртта е част от живота им. Не се боят от нищо, изправят се срещу опасностите така, както го правят войниците. Да­ли е само заради новината? Не вярвам. Те вече не могат да живеят без опасността, приключението, адреналина в кръв­та. Един от тях, женен и баща на три деца, ми каза, че се чувства най-добре на бойното поле, въпреки че обожава се­мейството си и през цялото време говори само за жена си и децата си.

- За мен това е непонятно. Естер, не искам да ти се ме­ся, но ми се струва, че тази твоя работа ще ти се отрази зле.

- Ще ми се отрази зле да живея безсмислен живот. По време на война всички си дават сметка, че изживяват мно­го важен момент.

- Може би исторически?

- Не, това не е достатъчно, за да рискуват живота си. Достигат до най-съкровената човешка същност.

- И тя е войната.

- Не, любовта.

- Ти си заприличала на тях!

- Мисля, че да.

- Кажи на твоята информационна агенция, че напус­каш.

- Не мога. Като дрога е. Когато съм на бойното поле, усещам, че животът ми има смисъл. Не се къпя с дни, ям същата храна като тази на войниците, спя по три часа на денонощие, събуждам се от изстрелите, знам, че всеки мо­мент някой може да хвърли граната там, където се намира­ме, и това ме кара да чувствам... да чувствам, че живея, разбираш ли? Живея, обичам всяка минута, всяка секунда. В душата ми няма място нито за тъга, нито за съмнения, за нищо друго освен за голямата ми любов към живота. Сле­диш ли мисълта ми?

- Разбира се.

- Като че ли там, в битките, сред всичко най-ужасно на света, се появява някаква... божествена светлина. Страхът идва преди и след това, но не по време на изстрелите. За­щото в този миг ти виждаш как човек достига до крайнос­ти: способен е на най-героичните и на най-нечовешките жестове. Войниците се излагат на дъжд от куршуми, за да спасят свой другар, и в същото време стрелят по всичко живо - деца, жени, всички, които са на бойната линия, уми­рат. Хора, които винаги са живели почтено в малките си за­тънтени, скучни градчета, нахлуват в музеи, унищожават експонати, които са оцелявали векове наред, и крадат вещи, които не им трябват. Правят снимки на ужасните неща, ко­ито те самите извършват, и се гордеят с това, вместо да се опитват да го скрият. Светът полудява.

А хора, които открай време са били мошеници и лъжци, изпитват чувство на приятелство и преданост и вече не са способни на нито една низост.

- И това помогна ли ти да отговориш на въпроса, кой­то Ханс задал на Фриц в един бар в Токио в историята, ко­ято ми разказа?

- Да. Отговорът е в едно изречение на йезуита Тейлар дьо Шар ден*, същия, който твърди, че нашият свят е обвит в слой от любов: „Вече овладяхме енергията на вятъра, на морето, на слънцето. Но денят, в който човек успее да овладее Енергията на любовта, ще е толкова важен, колко­то и откриването на огъня."

- И ти успя да разбереш това само защото си била на предната линия на фронта?

- Не знам. Но видях, че по време на война, колкото и парадоксално да изглежда, хората са щастливи. За тях све­тът има смисъл. Както казах преди малко, абсолютната власт или саможертвата в името на някаква кауза осмисля живота им. Те са способни да обичат безгранично, защото вече няма какво да губят. Един смъртноранен войник нико­га не казва на медицинския екип: „Моля ви, спасете ме!" Последните му думи обикновено са: „Кажете на сина ми и на жена ми, че ги обичам." В подобен момент на отчаяние те говорят за любов!

- С други думи, според теб човек открива смисъла на живота само по време на война.

- Но ние постоянно сме във война. Воюваме със смърт­та, макар и да знаем, че накрая тя ще победи. Във въоръже­ните конфликти нещата са по-ясни, но в ежедневния живот е същото. Не можем да си позволим лукса непрекъснато да бъдем тъжни.

- Какво искаш да направя?

- Да ми помогнеш. А помощта не се изразява в съвета „отиди и си подай оставката", защото това ме кара да се чувствам още по-объркана отпреди. Трябва да открием на­чин, по който да канализираме енергията на чистата, абсо­лютната любов, да й позволим да премине през телата ни и да се разпръсне наоколо. Единственият човек, който успя да ме разбере досега, е един преводач, който твърди, че е имал видения, свързани с тази енергия.
*Пиер Тейлар дьо Шарден (1881-1955), фр. палеонтолог и теолог, ав­тор на Човешкият феномен. - Б. пр
- Любовта към Бога ли имаш предвид?

- Ако някой е в състояние да обича партньора си без­гранично, без да поставя каквито и да е условия, то това е проявление на любовта към Бога. Бог ни учи да обичаме ближния си. Ако обичаме ближния си, ще обичаме и себе си. А щом обичаме себе си, нещата ще си дойдат по места­та. Историята ще се промени.

Нито политиката, нито завоеванията, нито теориите, ни­то войните някога ще променят историята. Те са само по­вторение, нещо, което го има, откакто свят светува. Исто­рията ще се промени, когато овладеем Енергията на лю­бовта, така както използваме енергията на вятъра, на море­то, на атома.

- Смяташ ли, че двамата с теб можем да спасим света?

- Смятам, че има доста хора, които мислят по този на­чин. Ще ми помогнеш ли?

- Разбира се, стига да ми кажеш какво трябва да на­правя.

- Проблемът е в това, че и аз самата не знам.
Приятната пицария, която посещавам още от първо­то си идване в Париж, беше станала част от моята история: последния път отпразнувах в нея награждаването ми с ор­дена „Кавалер на изкуствата и литературата", който ми бе връчен от Министерството на културата - макар и мнозина да смятаха, че някой по-скъп и по-елегантен ресторант би бил идеалното място за отбелязване на толкова важно съ­битие. Но Роберто, собственикът на пицарията, беше за мен нещо като талисман; винаги когато отивах в заведени­ето му, се случваше нещо хубаво в моя живот.

- Бих могъл да започна с приятни неща, като например отзвука на Време да раздираш, време да съшиваш, или с противоречивите чувства, които предизвика у мен твоят те­атрален спектакъл.

- Не е театрален спектакъл, а среща - поправи ме той. -Разказваме истории и танцуваме, за да получим Енергията на любовта.

- Бих могъл да говоря за нещо банално, за да те пред­разположа. И двамата обаче знаем защо сме седнали тук.

- Тук сме заради жена ти - каза Михаил с предизвика­телно изражение, типично за младежите на неговата въз­раст. В този момент изобщо не приличаше на срамежли­вото момче, появило се онази вечер на раздаването на ав­тографи, нито пък на духовния водач от въпросната „сре­ща".

- Ти не се изрази точно. Тя ми е бивша жена. Ще ми се да те помоля за една услуга: да ме заведеш при нея. Искам

тя да ми каже в очите причината, поради която си тръгна.

Само тогава ще мога да се освободя от моя Захир. В про­тивен случай няма да спра да мисля ден и нощ, ще изживя­вам нашата история стотици, хиляди пъти, опитвайки се да открия в кой миг точно съм сбъркал и пътищата ни са за­почнали да се раздалечават. Той се засмя.

- Идеята да изживееш отново историята е чудесна, имен­но така се променят нещата.

- Много добре, но предпочитам да оставим философ­ските спорове настрана. Знам, че подобно на всички младе­жи и ти държиш в ръцете си точната формула, според коя­то трябва да бъде поправен светът. Като всички младежи, и ти един ден ще стигнеш до моята възраст и ще видиш, че не е толкова лесно да се променят нещата. Така че е излиш­но да говорим сега. Би ли ми направил услугата, за която те моля?

- Искам преди това да те попитам нещо. Тя сбогува ли се с теб?

-Не.


- Каза ли ти, че си отива?

- Нищо не каза. Но ти го знаеш.

- Мислиш ли, че жена като Естер би могла да напусне мъжа, с когото е живяла повече от десет години, без да го­вори с него и да му обясни причините?

- Именно това най-много ме смущава. Но какво точно имаш предвид?

Разговорът ни беше прекъснат от Роберто, който иска­ше да се осведоми какво ще ядем. Михаил си избра пица неаполитана, а аз помолих Роберто да избере вместо мен -моментът не беше подходящ да губя време в колебания какво да си поръчам. Единственото, което трябваше час по-скоро да се донесе на масата, беше бутилка червено вино. Роберто попита за марката, аз измърморих нещо и той раз­бра, че трябва да стои далеч от нас, да не ме пита повече за нищо по време на целия обяд, сам да взема нужните решения и да ми позволи да се съсредоточа върху разговора с младежа срещу мен.

Виното пристигна след половин минута. Напълних ча­шите.

- И с какво се занимава тя в момента?

- Наистина ли искаш да знаеш?

Отговаряше на въпроса ми с друг въпрос, което ме из­нерви.

- Да, искам.

- Тъче килими. Освен това дава уроци по френски. Килими! Жена ми (бившата ти жена, моля ти се, свикни

с това!), която разполагаше с колкото си иска пари, която бе завършила журналистика, която говореше четири езика, сега бе принудена да преживява, тъчейки килими и давайки уроци на чужденци! Трябваше да се сдържа. Не можех да засегна чувството му за мъжка чест, макар и да смятах за срамен факта, че той не може да предостави на Естер това, което тя заслужава.

- Моля те, опитай се да разбереш как се чувствам вече цяла година. Не представлявам никаква заплаха за вашата връзка, искам само да разговарям с нея два часа. Или час, все едно.

На Михаил като че ли му стана приятно от моите думи.

- Но ти не отговори на въпроса ми — каза той с усмив­ка. - Мислиш ли, че жена като Естер би напуснала мъжа на живота си, без поне да се сбогува с него, без да му обясни причината?

- Струва ми се, че не.

- Защо тогава твърдиш, че те е изоставила? Защо ми казваш „не представлявам никаква заплаха за вашата връз­ка"?

Смутих се. И в същото време у мен се появи някаква на­дежда, макар и да не знаех какво точно да очаквам и откъ­де.

- Искаш да кажеш, че...

- Точно така. Искам да кажа, че тя не те е изоставила, нито пък е изоставила мен. Просто е изчезнала: за извест­но време или до края на живота си, но и двамата трябва да се съобразим с това.

Сякаш в тази пицария изгря някаква светлина, която ви­наги съм свързвал с хубави спомени, с хубави истории. От­чаяно ми се прииска да повярвам в това, което казваше момчето, а Захирът пулсираше във всичко около мен.

- Знаеш ли къде е тя?

- Знам. Но уважавам мълчанието й, въпреки че и на мен също ми липсва много. И аз съм объркан от цялата ситуа­ция - Естер или е доволна, че е открила Всепоглъщащата любов, или очаква единият от нас да отиде при нея, или е срещнала друг мъж, или се е отрекла от света. Както и да е, ако решиш да отидеш при нея, не мога да ти попреча. Но мисля, че в твоя случай, пътувайки към нея, трябва да раз­береш, че е необходимо да намериш не само тялото й, но и душата й.


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница