Прииска ми се да се засмея. Да го прегърна. Или да го убия - емоциите се сменяха с впечатляваща бързина.
- Ти и тя...
- Дали съм спал с нея? Това не те засяга. Срещнах в Естер партньорката, която търсех, човека, който ми помогна да започна поверената ми мисия, ангела, отворил вратите, пътищата, пътеките, които ще ни позволят - ако такава е волята на Господарката - да върнем Енергията на любовта на тази земя. Ние с Естер изпълняваме една и съща мисия.
А за да те успокоя, ще ти кажа, че имам приятелка, русото момиче, което беше на сцената. Казва се Лукреция и е италианка.
- Истина ли е това, което казваш?
- В името на божествената енергия, кълна се, че казвам самата истина.
Той извади от джоба си парче тъмен плат.
- Виждаш ли това? Платът всъщност е зелен, но изглежда черен заради съсирената кръв. Някакъв войник, преди да умре, помолил Естер да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хора, които биха разбрали посланието на неговата смърт. Ти имаш ли такова парче плат?
— Естер никога не ми е споменавала за това.
— Когато тя срещне човек, който е в състояние да разбере посланието, му дава малко от кръвта на войника.
- Какво е това послание?
- След като тя не ти е дала такова парче плат, не бих могъл да ти кажа нищо повече по този въпрос, макар и тя да не е искала от мен да го пазя в тайна.
— Познаваш ли някой, който също има такова парче плат?
- Всички, които бяха на сцената. Заедно сме, защото Естер ни събра.
Трябваше да бъда предпазлив, да се сприятеля с него. Да направя инвестиция в Банката за услуги. А не да го плаша или да издавам безпокойството си. Трябваше да го разпитам за него самия, за работата му, за родината му, за която бе говорил с такава гордост. Трябваше да разбера дали това, което ми е казал, е истина, или намеренията му са други. Исках да разбера с абсолютна сигурност дали той все още поддържа връзка с Естер, или е изгубил следите й. Въпреки че идваше от толкова далечно място, където ценностите може би бяха различни, знаех, че Банката за услуги е институция без граници, функционираща навсякъде по света.
От една страна, искаше ми се да вярвам в това, което той казваше. От друга, сърцето ми достатъчно беше страдало и кървяло в разстояние на хиляда и една нощи, през които стоях буден в очакване да чуя как Естер отключва вратата, влиза и безмълвно ляга до мен. Бях си обещал, че ако някой ден това се случи, няма да я разпитвам за нищо, а само ще я целуна, ще й кажа „лека нощ, любов моя" и на другия ден ще се събудим, хванати за ръце, сякаш този кошмар никога не се е случвал.
Роберто пристигна с пиците — като че ли воден от някакво шесто чувство, се бе появил точно в момента, когато исках да спечеля време, за да мисля.
Отново погледнах Михаил. Успокой се, обуздай сърцето си, иначе ще получиш инфаркт! Изпих цяла чаша вино на екс и забелязах, че и той направи същото.
Защо ли беше нервен?
- Вярвам в това, което ми казваш. Имаме достатъчно време, за да разговаряме.
- Ти ще поискаш от мен да те заведа при нея.
Бе отгатнал намеренията ми и сега трябваше да започна отначало.
- Да, ще поискам. Ще се опитам да те убедя. Ще направя всичко възможно, за да успея. Но не бързам, имаме по една пица пред нас. Искам да науча нещо повече за теб.
Забелязах, че ръцете му треперят и той се опитва да се овладее.
- Аз имам мисия. До този момент все още не съм я изпълнил, но имам още доста дни пред себе си.
- Вероятно мога да ти помогна.
- Можеш да ми помогнеш. Всеки може да ми помогне, стига да помогне на Енергията на любовта да се разпръсне по света.
- Мога да направя и повече.
Не исках да му предлагам нищо повече, за да не си помисли, че се мъча да купя верността му. Трябваше да съм безкрайно предпазлив. Той можеше да казва истината, но можеше и да лъже, опитвайки се да се възползва от мъката ми...
- Познавам само един вид любовна енергия - продължих аз. - Чувството, което изпитвам към жената, която си тръгна... или по-скоро се отдалечи от мен и сега ме очаква. Ако мога да я срещна отново, ще бъда щастлив. А светът ще стане по-хубав, защото една душа ще бъде доволна.
Той погледна към тавана, после към масата, а аз позволих на мълчанието да продължи колкото се може по-дълго.
- Чувам глас - каза той накрая, без да има смелостта да ме погледне.
Голямото предимство на един писател, който говори за духовното в книгите си, е, че винаги контактува с хора, които имат някаква дарба. Някои от тези дарби са действителни, други са измислени, някои от хората се опитват да се възползват от тях, други ме проверяват. Видял съм много изненадващи неща и не се съмнявам ни най-малко, че чудеса се случват, че всичко е възможно, че човек започва да преоткрива онова, което е забравил - вътрешната си сила.
Проблемът бе, че сега не беше най-подходящият момент да разговаряме на тази тема. Интересуваше ме единствено Захирът. Исках Захирът отново да започне да се нарича Естер.
- Михаил...
- Истинското ми име не е Михаил, а Олег.
- Олег...
- Михаил е името, което избрах, когато реших да възкръсна за живот. Името на архангела воин с огнения меч, който проправя път, за да може - как ги наричаш ти самият? - „воините на светлината" да се срещнат. Това е моята мисия.
- Това е и моята мисия.
- Не искаш ли да говорим за Естер?
Как беше възможно? Той отново насочваше разговора към това, което ме интересуваше!
- Не се чувствам добре - добави и погледът му започна да угасва, блуждаейки из ресторанта, сякаш мен ме нямаше. - Не искам да засягам този въпрос. Гласът...
Случваше се нещо странно, много странно. Докъде ли щеше да стигне, за да ме впечатли? Дали накрая щеше да поиска от мен, подобно на мнозина, да напиша книга за живота му и необикновените му способности?
Винаги когато съм си поставял ясна цел, съм бил готов на всичко, за да я постигна - в края на краищата именно за това пишех в книгите си, не можех да изневеря на собствените си думи. Сега също имах цел: да срещна още веднъж погледа на Захира. Михаил ми бе дал доста информация: не беше неин любовник, тя не ме бе изоставила, въпрос на време беше да я накарам да се върне при мен. Възможно бе срещата в пицарията да е някакъв фарс: един младеж, който няма средства за препитание, използва чуждата мъка, за да постигне това, към което се стреми.
Изпих още една чаша вино на екс, Михаил също.
Инстинктът ми ме караше да бъда предпазлив.
- Да, искам да говорим за Естер. Но искам също така да науча нещо повече за теб.
- Не е вярно. Искаш да ме спечелиш на твоя страна, да ме убедиш да направя нещо, което по принцип бях склонен да направя. Мъката обаче не ти позволява да виждаш ясно нещата: мислиш, че аз те лъжа, за да се възползвам от ситуацията.
Макар и Михаил да бе отгатнал съвсем точно мислите ми, говореше по-високо, отколкото позволява доброто възпитание. Хората се заобръщаха, за да видят какво става.
- Искаш да ме впечатлиш, без да знаеш, че книгите ти белязаха живота ми, че от написаното в тях научих много. Мъката ти те е направила сляп, дребнав човек, обзет от една-единствена натрапчива мисъл: Захира. Приех поканата ти за този обяд не заради любовта ти към нея: не съм убеден, че я обичаш, може би чисто и просто е наранена гордостта ти. Дойдох тук, защото...
Говореше все по-високо; започна да върти очи във всички посоки, сякаш не можеше да се контролира.
- Светлините...
- Какво ти е?
- Тук съм заради нейната любов към теб!
- Добре ли си?
Роберто забеляза, че нещо не е наред. Приближи се до масата ни усмихнат и сложи ръка на рамото на младежа.
- Както изглежда, пиците ми никак не ви харесват. Няма нужда да плащате, можете да тръгвате.
Наистина, най-добре беше да си тръгнем. Можехме да станем, да излезем и да избегнем тъжния спектакъл на човек, който се преструва, че вижда духове в една пицария само за да ме впечатли или да ме принуди да направя нещо - макар и да смятах все пак, че нещата бяха по-сериозни и в случая не се касаеше за театрално представление.
- Усещаш ли вятъра?
В този момент вече бях сигурен, че той не се преструва: напротив, полагаше големи усилия, за да се овладее, и започваше да се паникьосва повече от мен.
- Светлините, светлините се появяват! Моля те, изведи ме оттук!
Тялото му започна да се тресе от конвулсии. Вече не беше възможно да се скрие каквото и да било, хората от другите маси бяха станали.
- В Казах...
Не успя да довърши изречението. Блъсна масата, разхвърчаха се пици, чаши, прибори, уцелвайки седналите близо до нас. Изражението на лицето му коренно се промени, тялото му трепереше, а очите му се въртяха в орбитите си. Отметна рязко главата си назад, при което чух из-пукване на кости. От една маса стана някакъв мъж. Роберто успя да хване Михаил, преди той да падне на земята, а през това време мъжът взе една лъжица от пода и я напъха в устата му.
Сцената едва ли продължи повече от няколко секунди, но на мен ми се стори цяла вечност. Представях си как жадните за сензации списания ще пишат за прочутия писател (евентуален претендент за голяма литературна награда въпреки критиката срещу него), който е предизвикал спиритически сеанс в една пицария само за да привлече внимание върху новата си книга. Параноята ми не спря дотук: после щяха да открият, че въпросният медиум е същият мъж, изчезнал заедно с жена му. всичко щеше да започне отново и този път нямаше да имам смелостта и енергията пак да понеса същото изпитание.
На съседните маси седяха, разбира се, и мои познати, но дали някой от тях ми беше истински приятел? Дали щяха да запазят мълчание по повод видяното?
Тялото на Михаил спря да трепери и той се отпусна. Роберто го придържаше седнал на стола. Непознатият мъж измери пулса му, отвори клепачите му и се обърна към мен.
- Сигурно не му се случва за пръв път. Откога го познавате?
- Открай време идват тук - отвърна Роберто, виждайки, че не съм в състояние да реагирам. - Но на този тук му се случва за пръв път на обществено място, макар и да съм имал подобни случаи в ресторанта си.
- Забелязах - отвърна мъжът. - Не се поддадохте на паниката.
Репликата бе адресирана към мен, сигурно бях пребледнял. Мъжът се върна на масата си, а Роберто се опита да ме успокои:
- Той е лекар на една много известна актриса. Мисля, че по-скоро ти се нуждаеш от медицинска помощ, отколкото гостът ти.
Михаил - или Олег, независимо как се казваше човекът пред мен - отвори очи. Огледа се и вместо да се засрами, се усмихна притеснено.
- Извинявай - каза той. - Опитах се да запазя контрол над себе си.
Чудех се как да се измъкна от положението. Роберто отново ми дойде на помощ.
- Не се безпокойте. Нашият писател има достатъчно пари, така че ще плати счупените чинии.
После се обърна към мен:
- Епилепсия. Това е само епилептичен припадък, нищо повече.
излязохме от ресторанта и Михаил веднага спря едно такси.
- Но ние така и не разговаряхме! Къде отиваш?
- Сега не съм в състояние да говоря. А и ти знаеш къде да ме намериш.
Съществуват два свята: този, за който мечтаем, и действителният свят.
В света, за който мечтаех, Михаил бе казал истината, а случилото се беше просто един труден момент в живота ми, недоразумение, което не е чуждо на нито една интимна връзка. Естер ме чакаше търпеливо, надявайки се аз да съм открил къде сме сгрешили в нашия брак, и ако вината беше у нея, тя щеше да ми се извини и отново да заживеем заедно.
В света, за който мечтаех, Михаил и аз разговаряхме спокойно, излизахме от пицарията, вземахме такси, натискахме звънеца на вратата, зад която моята бивша жена (или жена? Сега съмнението беше в обратна посока) сутрин тъчеше килими, следобед даваше уроци по френски, а нощем спеше сама, очаквайки като мен да чуе звънеца, мъжът й да влезе с букет цветя и да я заведе да пият горещ шоколад в един хотел близо до „Шан-з-Елизе".
В действителния свят всяка среща с Михаил щеше да бъде свързана с напрежение - от страх да не се повтори това, което се случи в пицарията. Всичко, което той ми бе казал, е било плод на въображението му, в действителност и той не знае къде живее в момента Естер. В действителния живот сега беше 11:45 сутринта, а аз се намирах на Гар дю Hop в очакване на влака от Страсбург, за да посрещна известен американски актьор и продуцент, въодушевен от идеята да направи филм по една от книгите ми.
До този момент винаги когато са ми предлагали да направят филмова адаптация по мой роман, отговорът ми неизменно е бил : „Това не представлява интерес за мен." Вярвам, че всеки човек, четейки някаква книга, режисира свой собствен филм в главата си, придава точно определени лица на персонажите, издига декори, чува гласовете им, долавя миризми. И затова, когато този човек отиде да гледа филм по роман, който му е харесал, винаги излиза от салона с усещането, че е бил излъган, и винаги си казва: „Книгата е по-хубава от филма."
Този път обаче литературната ми агентка бе настоявала много. Твърдеше, че въпросният актьор и продуцент бил „от нашия отбор", възнамерявал да направи нещо съвсем различно от това, което досега са ни предлагали. Срещата беше уговорена преди два месеца, днес трябваше да вечеряме заедно, да обсъдим подробностите и да разберем дали гледните ни точки са сходни.
През последните две седмици обаче се налагаше непрестанно да променям програмата си: днес беше четвъртък и аз трябваше да отида в един арменски ресторант, където да се срещна с младеж, болен от епилепсия, който ме уверяваше, че чува гласове, но беше единственият човек, който знаеше местонахождението на Захира. Изтълкувах съвпадението като знак, че не трябва да продавам авторските права върху книгата си, и се опитах да анулирам срещата с актьора. Той обаче настояваше: каза ми, че бихме могли да заменим вечерята с обяд на другия ден. „Едва ли някой ще се на-тъжи, ако му се наложи една вечер да остане сам в Париж", бе неговият коментар, на който така и не можах да възразя.
В света, за който мечтаех, Естер все още беше моя спътница в живота и любовта й ми даваше сили да вървя напред, да изследвам собствените си граници.
В действителния свят тя се беше превърнала в натрапчива идея, изсмукваща цялата ми енергия, изпълваща цялото пространство, принуждаваща ме да полагам огромни усилия, за да продължавам да живея, да работя, да се срещам с продуценти, да давам интервюта.
Възможно ли бе да са изминали две години, а аз още да не съм я забравил? Не издържах повече да мисля за това, да анализирам всички възможности, да се опитвам да избягам, да се примирявам, да пиша книги, да практикувам йога, да се занимавам с благотворителност, да се виждам с приятели, да ухажвам жени, да излизам на вечери, да ходя на кино (като избягвах, разбира се, литературните адаптации и търсех сценарии, написани за големия екран), на театър, на балет, на футболни мачове. Въпреки това Захирът винаги печелеше битката, винаги присъстваше, винаги ме караше да си мисля „как бих искал тя да е тук с мен".
Погледнах часовника на гарата - оставаха още петнайсет минути. Във въображаемия свят Михаил ми беше съюзник. В действителния свят нямах конкретно доказателство освен огромното ми желание да вярвам в това, което ми казва; следователно той можеше да е скрит враг.
Отново започнах да си задавам същите въпроси: защо Естер не ми каза нищо? Заради въпроса на Ханс ли замина? Дали не беше решила да спасява света, както ми бе намекнала по време на разговора ни за любовта и войната, и не се опитваше да ме „подработи", за да я последвам в тази нейна мисия?
Погледът ми беше втренчен в релсите. Приличаха на нас двамата с Естер, вървящи един до друг, без никога да можем да се докоснем отново. Две съдби, които...
Релси.
На какво ли разстояние се намираха една от друга?
За да забравя за Захира, се приближих до единия от двамата служители, застанали на перона.
- Раздалечени са на 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча - отвърна той.
Имаше вид на човек, доволен от живота, горд с професията си, и изобщо не отговаряше на фикс-идеята на Естер, че дълбоко в душата си всеки от нас крие някаква голяма тъга.
Отговорът му обаче изглеждаше съвсем безсмислен: защо точно 143,5 сантиметра или 4 фута и 8,5 инча?
Пълен абсурд. Логично би било разстоянието да е 150 сантиметра или 5 фута. Някакво кръгло число, за да може на производителите на вагони и на служителите от железниците да им е лесно да го помнят.
- И защо е точно толкова? - обърнах се аз отново към чиновника.
- Защото такова е и разстоянието между колелетата на вагоните.
- Но нали колелетата на вагоните са на такова разстояние именно заради релсите?
- Вие смятате, че съм длъжен да знам всичко за влаковете само защото работя на тази гара? Нещата са такива, защото са такива!
Той вече не беше онзи щастлив човек, доволен от работата си; беше в състояние да отговори на един въпрос, но нищо повече. Помолих за извинение и през останалото време продължих да гледам релсите, усещайки интуитивно, че те искат да ми кажат нещо.
Колкото и странно да изглежда, релсите като че ли искаха да кажат нещо за моя брак - както и за всички бракове.
Актьорът пристигна - беше по-симпатичен, отколкото очаквах, въпреки голямата си популярност. Настаних го в любимия си хотел и се прибрах вкъщи. За моя изненада там ме чакаше Мари: поради лошото време снимките за филма й били отложени за другата седмица.
Предполагам, че днес ще отидеш в ресторанта, понеже е четвъртък.
- Искаш ли да дойдеш и ти?
- Да. Ще дойда с теб. Освен ако не предпочиташ да отидеш сам.
- Предпочитам.
- Въпреки това смятам да дойда. Още не се е родил мъжът, който ще контролира действията ми.
- Знаеш ли защо разстоянието между релсите на влаковете е 143,5 сантиметра?
- Не, но мога да се опитам да разбера чрез интернет. Важно ли е?
- Много.
- Нека засега да оставим настрана релсите. Току-що разговарях с едни приятели, които са твои почитатели. Смятат, че човекът, който е написал книги като Време да раздираш, време да съшиваш, историята за пастирчето, както и за поклонението по пътя до Сантяго, е мъдрец и има отговори на всички въпроси.
- Което изобщо не е вярно, както знаеш.
- А кое е вярно тогава? Как така говориш на читателите си за неща, които са ти непознати?
- Не са ми непознати. Всичко, което съм написал в тях, е част от душата ми, уроци, които съм научил през живота си и които се опитвам да приложа и върху себе си. Аз съм читател на собствените си книги. Те ми разкриват нещо, което съм знаел, но не съм осъзнавал.
- А читателят?
- Мисля, че и с него е същото. Книгата - както и някой филм, мелодия, градина, гледка от планината - разкрива нещо. А да разкриеш означава да махнеш един воал и да сложиш друг. Да свалиш воала от нещо, което вече съществува, не е същото като да се опитваш да разкриеш на други тайната как да живеят по-добре.
В момента, както и на теб ти е известно, страдам от любов. Това може да не е нищо друго освен слизане в ада, но може да бъде и разкритие. Едва когато написах Време да раздираш, време да съшиваш, си дадох сметка за способността си да обичам. Научих това, докато вкарвах в компютъра думи и изречения.
- А духовната страна? Онова, което сякаш присъства на всяка страница от книгите ти?
- Започва да ми харесва идеята да дойдеш с мен тази вечер в арменския ресторант, защото ще откриеш, по-точно ще осъзнаеш три важни неща. Първо: в мига, когато човек реши да застане срещу даден проблем, си дава сметка, че е много по-силен, отколкото си е мислил. Второ: цялата енергия, цялата мъдрост извира от един и същ неизвестен източник, който обикновено наричаме Бог. Това, което се опитвам да направя, откакто започнах да следвам пътя си, е да прославям тази енергия, да се свързвам с нея всеки ден, да се оставя на знаците да ме водят, да се уча, докато правя - а не докато възнамерявам да направя - нещо. Трето: никой не е сам в нещастието си, винаги има още някой, който мисли, радва се или страда по същия начин, и това ни дава сили да се справим с предизвикателството, изникнало пред нас.
- А това включва ли и любовното страдание?
- Включва всичко. След като страданието е тук, по-добре е да го приемеш, тъй като то няма да си отиде само защото ти се преструваш, че не съществува. Ако си радостен, добре е да приемеш и радостта, макар и с опасението, че някой ден тя ще изчезне. Има хора, за които животът е единствено саможертва и отказ. Има хора, които се чувстват част от човечеството само когато са „щастливи". Но защо ме питаш за тези неща?
- Защото съм влюбена и се страхувам, че ще страдам.
- Не се страхувай. Единственият начин да избегнеш страданието е да се откажеш от любовта.
- Знам, че Естер е тук. Освен за епилептичния припадък на момчето ти нищо друго не ми каза за срещата ви в пицарията. Това е лош знак за мен, но сигурно е добър знак за теб.
- За мен също може да е лош знак.
- Знаеш ли какво искам да те попитам? Бих желала да разбера дали ме обичаш така, както аз те обичам. Но не смея. Защо постоянно съм неудовлетворена от връзките си с мъжете?
Защото смятам, че постоянно трябва да имам връзка с някого - и това ме задължава да бъда необикновена, интелигентна, чувствителна, изключителна. Желанието да съблазнявам ме кара да дам най-доброто от себе си, което ми помага. А и ми е много трудно да живея сама. Не знам обаче дали това е най-добрият избор.
- Искаш да знаеш дали съм способен да обичам една жена дори и след като тя ме е напуснала, без да ми даде каквито и да било обяснения?
- Прочетох книгата ти. Знам, че си способен на това.
- Искаш да ме попиташ дали въпреки любовта ми към Естер съм способен да обичам и теб?
- Не бих се осмелила да те попитам подобно нещо, защото отговорът ти може да разбие живота ми.
- Искаш да знаеш дали в сърцето на един мъж или една жена може да има място за повече от един човек?
- Да, бих искала да ми отговориш на този въпрос, понеже той не е така директен както предишният.
- Мисля, че има. Освен ако някой от тях не се превърне в...
- В Захир. Но аз ще се боря за теб, мисля, че си струва.
Един мъж, който е в състояние да обича една жена така, както ти обичаш Естер, заслужава моето уважение и усилията ми.
А сега, за да ти покажа колко много искам да си до мен, колко важно място заемаш в живота ми, ще направя това, за което ме помоли, колкото и абсурдно да ми се струва: ще разбера защо разстоянието между релсите на влака е точно 4 фута и 8,5 инча.
Собственикът на арменския ресторант бе направил това, за което бе споменал миналата седмица: сега беше зает не само салонът в дъното, но и целият ресторант. Мари наблюдаваше хората с интерес и от време на време отбелязваше колко са различни.
- Как е възможно да водят деца на подобно събитие? Това е абсурдно!
- Може би няма на кого да ги оставят.
Точно в девет часа шестимата актьори - двамата музиканти с ориенталските дрехи и четиримата младежи с белите блузи и набраните поли - излязоха на сцената. Сервитьорите спряха да обслужват масите и хората замлъкнаха.
- В монголския мит за сътворението на света се срещат кошутата и дивото куче - каза Михаил с глас, който отново бе променен. - Две същества, които по природа са различни: в реалния свят дивото куче ще убие кошутата, за да се нахрани. В монголския мит обаче и двамата разбират, че всеки един се нуждае от качествата на другия, за да оцелее в една враждебна среда, и двамата трябва да се съюзят.
Но преди това те трябва да се научат да обичат. А за да обичат, трябва да престанат да бъдат такива, каквито са, в противен случай никога няма да могат да живеят заедно. С времето дивото куче започва да приема факта, че неговият инстинкт, до този момент винаги насочен към борбата за оцеляване, сега служи на по-висша цел: да срещне някого, с когото да изгради отново света.
Михаил направи пауза.
- Когато танцуваме, се въртим около същата Енергия, която се издига до Господарката и се връща заедно с цялата нейна сила пак при нас, така както водата се изпарява от реките, превръща се в облак и се връща на земята под формата на дъжд. Днес ще ви разкажа една история за кръга на любовта.
Веднъж някакъв селянин почукал силно на вратата на един манастир. Когато вратарят отворил, той му подал прекрасен грозд.
- Отче, това е най-хубавият грозд от моето лозе. Дойдох да го подаря.
- Благодаря ти! Веднага ще го занеса на игумена, той ще се зарадва на подаръка.
- Но аз го донесох за теб!
- За мен? Но аз не заслужавам такъв красив дар на природата.
- Винаги когато съм чукал на тази врата, ти си ми отварял. Когато имах нужда от помощ, понеже реколтата ми беше съсипана от сушата, ти всеки ден ми даваше парче хляб и чаша вино. Искам този грозд да ти даде малко от любовта на слънцето, от красотата на дъжда и от Божието чудо.
Вратарят сложил грозда пред себе си и цяла сутрин му се възхищавал, защото той наистина бил красив. Поради това решил да занесе подаръка на игумена, който винаги го беше насърчавал с мъдри думи.
Игуменът се зарадвал на грозда, но се сетил, че един от монасите в манастира е болен, и си помислил: „Ще му занеса грозда. Кой знае, може пък това да внесе радост в живота му."
Гроздът обаче не останал дълго време в килията на болния монах, който на свой ред си рекъл: „Готвачът се грижи за мен, носи ми най-хубавото, което има за ядене. Сигурен съм, че много ще се зарадва на гроздето." И когато готвачът се появил на обяд, носейки храната на болния монах, той му подал грозда.
- За тебе е. Ти винаги си в контакт с продуктите, които природата ни дарява, и най-добре знаеш какво да направиш от това Божие творение.
Готвачът бил очарован от красивия грозд и го показал на помощника си. Гроздът бил толкова съвършен, че никой не можел да го оцени по-добре от клисаря, който пазел даро-хранителницата и когото мнозина от монасите в манастира смятали за свят човек.
Клисарят на свой ред подарил грозда на най-младия послушник, за да му покаже Божията намеса и в най-дребните неща от Сътворението. Когато послушникът поел грозда в ръце, сърцето му се изпълнило с неземно блаженство, тъй като никога не бил виждал толкова красив грозд. Сетил се за деня, в който за пръв път дошъл в манастира, и за монаха, който му отворил вратата; именно този жест му позволил днес да е сред общност от хора, умеещи да ценят чудесата.
И тъй, малко преди да се свечери, той занесъл грозда на вратаря.
- Заповядай, да ти е сладко! Прекарваш по-голямата част от времето сам тук, гроздето ще те освежи.
Вратарят разбрал, че този дар наистина е бил предназначен за него, с наслада изял зрънцата му и заспал щастлив. По този начин кръгът бил затворен; кръгът от щастие и радост, който винаги се образува около човека, осъществил контакт с Енергията на любовта.
Жената, която се казваше Алма, разтърси дайрето.
- Всеки четвъртък ние чуваме по една история за любов и разказваме истории за липсата на любов. Когато видим това, което е на повърхността, постепенно ще разберем какво има под нея: нашите навици, ценностите ни. И когато успеем да проникнем под този слой, ще бъдем в състояние да открием себе си. Кой ще започне?
Вдигнаха се много ръце, включително и моята - за изненада на Мари. отново стана шумно, хората се раздвижиха. Михаил посочи една красива висока жена със сини очи.
- Миналата седмица отидох на гости у един приятел, който живее сам в планината, близо до границата. Той е човек, който цени земните удоволствия и неведнъж е твърдял, че мъдростта, която някои претендират, че притежават, се дължи именно на факта, че са се наслаждавали на всеки един момент от живота си.
Още от самото начало тази идея никак не се хареса на мъжа ми: той го познаваше добре и знаеше, че любимото му занимание е да ходи на лов за птици и да съблазнява жени. Аз обаче трябваше да разговарям с нашия приятел, изживявах труден момент и само той можеше да ми помогне. Мъжът ми предложи да се консултирам с психолог, да предприема някакво пътуване, започнахме да спорим, скарахме се, но въпреки целия този натиск аз все пак отидох при нашия приятел. Той дойде да ме посрещне на летището, следобеда разговаряхме, вечеряхме, пихме, пак разговаряхме и аз си легнах. На другия ден, след като се наспах, се разходихме из областта и той ме закара до летището.
Щом пристигнах вкъщи, заваляха въпроси. Сам ли е бил? Да. Не е ли била там някоя негова любовница? Не. Пихте ли? Пихме. Защо не искаш да говорим за това? Но аз говоря точно за това! Били сте сами в една къща с изглед към планината, в доста романтична обстановка, не е ли така? Да, така е. И не сте правили нищо друго, освен да разговаряте? Нищо друго. Смяташ ли, че ти вярвам? Защо да не ми вярваш? Защото това противоречи на човешката природа - когато един мъж и една жена са заедно, пият заедно, говорят за интимни неща, накрая се озовават в леглото!
Съгласна съм с мъжа си. Противоречи на онова, на което са ни учили. Той никога няма да повярва на историята, която разказах, а тя е самата истина. Оттогава животът ни се превърна в ад. Може би нещата ще се оправят, но страданието е излишно, страданието заради това, което са нито обстоятелствата го позволят, те се озовават в леглото.
Ръкопляскания. Хората отново запалиха цигари. Чу се звън на бутилки и чаши.
- Какво е това? - попита ме тихо Мари. - Групова терапия на семейни двойки?
- Това е част от „срещата". Никой не казва кое е правилно, кое е грешно, само разказват истории.
- Но защо го правят публично, по този неуважителен начин, пред хора, които пият и пушат?
- Може би защото е по-несериозно. А щом е по-несериозно, значи е по-лесно. А щом е по-лесно, защо тогава да не го правят по този начин?
- По-лесно? Сред непознати, които утре могат да разкажат тази история на мъжа й?
Междувременно бе започнал да говори някой друг и аз не успях да кажа на Мари, че това няма никакво значение: всички се бяха събрали тук, за да говорят за безразличие, маскирано като любов.
- Аз съм съпругът на жената, която разказа историята -представи се един господин, който беше с около двайсет години по-възрастен от красивата руса жена. - Всичко, което тя каза, е вярно. Ала има нещо, което тя не знае и което аз не посмях да й кажа. Ще го направя сега.
Когато тя отиде в планината, не можах да мигна цяла нощ и започнах да си представям с подробности какво се случва в момента. Тя пристига, камината е запалена, съблича си палтото, съблича си пуловера, под тънката си блуза не носи сутиен. Той може съвсем ясно да види очертанията на гърдите й.
Тя се преструва, че не забелязва погледа му. Казва му, че ще отиде до кухнята, за да вземе нова бутилка шампанско. Носи много тесни дънки, върви бавно и дори без да се обръща, знае, че той я оглежда от глава до пети. Връща се, говорят за много лични неща и това предизвиква у тях чувство на съучастничество.
Изчерпват темата, заради която тя е отишла. звъни мобилният й телефон - аз съм, питам дали всичко е наред. Тя се доближава до него, допира телефона до ухото му, двамата слушат онова, което казвам, думите ми са деликатни, защото знам, че е късно да упражнявам какъвто и да било натиск, най-добре е да се преструвам, че не се тревожа, съветвам я да се възползва, че е в планината, защото на следващия ден трябва да се връща в Париж, да се грижи за децата, да пазарува.
Прекратявам разговора, знаейки, че той го е чул. Сега двамата - които преди са седели на различни канапета - са седнали един до друг.
В този момент спрях да си представям какво се случва в планината. Станах, отидох до стаята на децата, след това се приближих до прозореца, погледнах Париж и знаете ли какво забелязах? Че тази мисъл ме е възбудила. И то много. Мисълта, че в момента жена ми може би целува друг мъж и прави секс с него.
Почувствах се ужасно. Как е възможно да се възбудя от подобно нещо? На следващия ден разговарях с двама приятели; не им казах, разбира се, че става въпрос за мен самия, но ги попитах дали някога им е действал еротично погледът на друг мъж в деколтето на жена им по време на някоя вечеря. Нито един не отговори на въпроса ми - защото е табу. И двамата обаче казаха, че е много хубаво да знаеш, че жена ти е желана от друг мъж: не отидоха по-далеч. Дали това не е някаква тайна фантазия, скрита в сърцето на всеки мъж? Не знам. Последната седмица от семейния ни живот беше ад, защото не мога да разбера онова, което почувствах. И понеже не мога да го разбера, обвинявам жена си, че е предизвикала нещо в мен, което разруши равновесието в моя свят.
Този път бяха запалени много цигари, но нямаше ръкопляскания. Сякаш темата продължаваше да бъде табу, дори и тук.
Докато държах ръката си вдигната, се питах дали съм с господина, който току-що бе говорил. Да, съгласен съм: представял съм си подобни неща с Естер и войниците на бойното поле, но не смеех да го призная дори пред себе си.
Михаил погледна към мен и кимна. Не знам как станах, как погледнах аудиторията, шокирана от историята на мъжа, който се възбужда при мисълта, че жена му е обладана от друг мъж. Сякаш никой не ми обръщаше внимание и това ми помогна да започна.
- Извинявам се, че няма да бъда толкова прям, колкото говорилите преди мен, но искам да кажа нещо. Днес бях на една гара и открих, че разстоянието, което дели релсите, е 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча. Защо такава абсурдна мярка? Помолих приятелката си да открие причината и ето какъв е резултатът:
В началото, когато са правили първите вагони, са използвали същите метални части, които са служели за производството на дилижанси.
А защо разстоянието между колелетата на дилижансите е било именно такова? Защото старите пътища са били направени за тази мярка и само такива дилижанси са можели да се движат по тях.
Кой е решил, че пътищата трябва да имат точно тези размери? И тук се налага да се върнем в далечното минало: римляните, първите големи строители на пътища, са решили да бъде така. Поради каква причина? Бойните колесници са били теглени от два коня - и наистина, ако поставим едно до друго две расови животни, каквито са използвали навремето, ще видим, че заемат 143,5 сантиметра.
И тъй, оказва се, че разстоянието между релсите, използвани от нашите високоскоростни влакове, е било определено от римляните. Когато имигрантите в САЩ започнали да строят железопътни линии, не попитали дали няма да е по-добре да променят разстоянието, а продължили по същия модел. Това се отразило дори върху космическите совалки: американските инженери смятали, че резервоарите за гориво трябвало да бъдат по-широки, но тъй като последните били произвеждани в Юта, налагало се да бъдат превозвани до Космическия център във Флорида и нямало да могат да минат през тунелите. В крайна сметка трябвало да се примирят с мярката, която римляните смятали за идеална.
Сигурно ще ме попитате какво общо има всичко това с брака.
Направих пауза. Част от присъстващите ни най-малко не се заинтересуваха от влаковите релси и разговаряха помежду си. Други обаче ме слушаха с голямо внимание -между тях бяха Мари и Михаил.
- Това има много общо с брака и с двата разказа, които току-що чухме. В даден момент от историята на човечеството се появил някой и казал: след като се ожените, трябва да останете непроменени до края на живота си. Ще вървите един до друг като две релси, спазвайки точното разстояние. Ако единият от вас понякога иска да бъде малко по-далеч или малко по-близо, ще е против правилата. Правилата казват: бъдете разумни, мислете за бъдещето, за децата. Повече нямате право да се променяте, трябва да бъдете като релсите: те са на едно и също разстояние една от друга на началната гара, по средата на пътя и на крайната гара. Не позволявайте на любовта да се променя, тя не бива нито да расте в началото, нито да намалява по средата - много е рисковано. С други думи, след като премине ентусиазмът от първите години, запазете едно и също разстояние помежду си, една и съща здравина, една и съща функционалност. По вас върви влакът на оцеляването на човешкия род, който трябва да стигне в бъдещето: децата ви ще са щастливи само ако си останете такива, каквито сте били открай време - на 143,5 сантиметра разстояние един от друг. Ако не сте съгласни с това, че никога няма да се променяте, помислете за тях, за децата, които сте създали.
Помислете за съседите. Покажете им, че сте щастливи, яжте барбекю в неделя, гледайте телевизия, бъдете част от
общността. Помислете за обществото: обличайте се по начин, който да показва на всички, че между вас има хармония. Не поглеждайте настрани, защото някой също може да ви погледне, а това е изкушение, може да доведе до развод, кризи, депресия.
Усмихвайте се на снимките. Слагайте снимките в хола, за да ги виждат всички. Косете моравата, спортувайте -най-вече спортувайте, за да останете непроменени във времето. А когато видите, че спортът вече не ви помага, направете си пластична операция. Но никога не забравяйте: в определен момент тези правила са били наложени и вие трябва да ги спазвате. Кой е наложил тези правила? Няма значение, никога не задавайте подобни въпроси, защото правилата ще продължават да са в сила вечно, дори да не сте съгласни с тях.
Седнах. Някои изръкопляскаха ентусиазирано, други приеха думите ми с безразличие и аз така и не разбрах дали не бях отишъл твърде далеч. Мари ме гледаше със смесица от възхищение и изненада.
Жената на сцената отново разтърси дайрето.
Казах на Мари да ме изчака, тъй като исках да изпуша една цигара навън.
- Сега ще танцуват в името на любовта, на Господарката.
- Но ти можеш да пушиш и вътре.
- Имам нужда да остана сам.
Въпреки че беше началото на пролетта, все още беше много студено, но имах нужда от чист въздух. Защо разказах цялата тази история? Моят брак с Естер никога не е бил такъв, какъвто го описах: две релси, винаги една до друга, винаги подравнени, праволинейни, безупречни. Имали сме хубави и лоши моменти, случвало се е доста пъти единият да заплаши другия, че ще си тръгне завинаги, но въпреки това продължавахме да сме заедно.
Допреди две години.
Или до момента, в който тя започна да се опитва да разбере защо е нещастна.
Никой не трябва да се пита защо е нещастен. Този въпрос носи в себе си вируса на тоталното разрушение. Ако се запитаме, ще поискаме да открием кое ни прави щастливи. И ако това, което ни прави щастливи, е различно от начина, по който живеем в момента, или извършваме някаква безвъзвратна промяна, или ставаме още по-нещастни.
В момента се намирах точно в такава ситуация: имах приятелка с неповторима индивидуалност, работата ми отново потръгна и имаше голяма вероятност с времето нещата да се уравновесят. Най-добре ще е да се примиря. Да приема каквото ми предлага животът, да не следвам примера на Естер, да не обръщам внимание на това, което се чете в очите на хората, да си спомня думите на Мари, да започна нов живот заедно с нея.
Не, не мога да мисля по този начин. Ако реагирам така, както хората очакват, ще стана техен роб. Нужно е да имаш огромна доза самоконтрол, за да не позволиш това да се случи, защото човек е склонен винаги да действа така, че да се хареса на някого - особено на самия себе си. Ала ако го направя, ще изгубя не само Естер, но и Мари, работата си, бъдещето си, самоуважението и всичко, което съм казал и написал.
Видях, че хората започват да си тръгват, и влязох в ресторанта. Появи се Михаил, който вече се беше преоблякъл.
- Онова, което се случи в пицарията...
- Не се притеснявай - отвърнах аз. - Хайде да се разходим по бреговете на Сена.
Мари ме разбра и каза, че тази вечер трябва да си легне рано. Помолихме шофьора на таксито да спре до моста срещу Айфеловата кула - така щях да мога да се прибера пеша вкъщи - и Мари продължи сама. Прииска ми се да попитам Михаил къде живее, но решиш, че въпросът ми може да бъде изтълкуван като опит да проверя със собствените си очи дали Естер не е при него.
По пътя Мари настоятелно разпитваше Михаил какво означава „срещата", а той отговаряше едно и също: начин да си възвърнем любовта. Добави още, че е харесал моята история за релсите на влака.
- Точно така се е изгубила любовта - каза той. - Когато сме започнали да определяме стриктно правилата, от които зависи тя да се прояви.
- И кога е станало това? - попита Мари.
- Не знам. Ала знам, че е възможно да направим така, че тази Енергия да се върне. Знам, понеже когато танцувам или когато чувам гласа, Любовта разговаря с мен.
Мари не знаеше какво означава „да чуваш гласа", но вече бяхме стигнали до моста. Слязохме от таксито и тръгнахме в студената нощ из Париж.
- Знам, че си се изплашил от видяното. Най-голямата опасност е, че мога да си глътна езика и да се задуша. Собственикът на ресторанта обаче знаеше как да постъпи, сигурно и преди в пицарията му се е случвало подобно нещо. Не е чак толкова рядко явление. Диагнозата му обаче е погрешна: не съм епилептик. Това се дължи на контакта с Енергията.
Разбира се, че беше епилептик, но нямаше смисъл да му противореча. Опитвах се да се държа нормално. Трябваше да овладея положението. Бях изненадан колко лесно се съгласи този път Михаил да се срещнем.
- Нуждая се от теб. Ти трябва да напишеш нещо за значението на любовта - каза той.
- Всички знаят какво е значението на любовта. Почти всички книги са на тази тема.
- Тогава ще формулирам по друг начин молбата си: трябва да напишеш нещо за Новия ренесанс.
- Какъв е този Нов ренесанс?
- Период, подобен на този в Италия през петнайсети и шестнайсети век, когато гении като Еразъм, Леонардо да Винчи, Микеланджело престават да се съобразяват с ограниченията на настоящето, с условностите на епохата и се обръщат към миналото. Както е станало тогава, така и ние сега прибягваме до магическия език, алхимията, идеята за Богинята майка, свободата да правим това, в което вярваме, а не това, което Църквата или правителството изискват от нас. Така както е станало във Флоренция през 1500 година, така и ние преоткриваме факта, че миналото съдържа отговорите за бъдещето ни.
Да вземем историята за влака, която ти разказа: за колко ли много други неща се подчиняваме на модели, които не разбираме? И тъй като хората четат твоите творби, не би ли могъл да засегнеш тази тема?
- Никога не съм преговарял относно съдържанието на книгите си - отвърнах аз, спомняйки си, че трябва да запазя самоуважение. - Ако сюжетът е интересен, ако е в душата ми, ако корабът, наречен Слово, ме отведе до този остров, може и да напиша такава книга. Но това няма нищо общо с търсенето на Естер.
- Знам и не налагам никакви условия. Само ти предлагам да помислиш върху нещо, което смятам за важно.
- Тя спомена ли ти за Банката за услуги?
- Да. Но случаят няма нищо общо с Банката за услуги. Става дума за мисия, която не мога да изпълня сам.
- Това, което вършиш в арменския ресторант, то ли е твоята мисия?
- То е само малка част от нея. В петък правим същото с просяците. А в сряда работим с новите номади.
Нови номади? По-добре да не го прекъсвам точно сега. Младежът, който разговаряше с мен в момента, нямаше нищо общо с арогантния Михаил от пицарията, с харизматичния Михаил от ресторанта, с неуверения Михаил от вечерта с автографите. Беше нормален човек, събеседник, с когото ти е приятно да завършиш вечерта, разговаряйки за световните проблеми.
- Мога да пиша единствено за това, което наистина е трогнало душата ми — повторих аз.
- Искаш ли да дойдеш с нас и да разговаряш с просяците?
Спомних си за думите на Естер и за престорената тъга в очите на онези, които би трябвало да са най-окаяните същества на света.
- Нека да си помисля.
Наближавахме Лувъра, но Михаил спря, наведе се над каменната стена покрай реката и двамата се загледахме в минаващите корабчета с техните прожектори, заслепяващи очите ни.
- Погледни какво правят - казах аз, опитвайки се да подхвана каквато и да било тема от страх той да не се отегчи и да не реши да се прибере вкъщи. - Гледат това, което осветяват прожекторите. Когато се приберат у дома си, ще кажат, че познават Париж. Утре ще отидат да видят Мона Лиза и ще разказват, че са посетили Лувъра. Не познават Париж, нито пък са разгледали Лувъра - разхождали са се с корабче и са видели една картина, една-единствена картина. Каква е разликата между това да гледаш порнографски филм и да правиш секс? Същата като между това да разгледаш един град и да се опиташ да разбереш какво се случва в него, да обикаляш кафенетата му, да се разхождаш по улици, които не фигурират в туристическите справочници, да се изгубиш, за да преоткриеш себе си.
- Възхищавам се на самообладанието ти. Говориш за корабчетата по Сена, а всъщност изчакваш подходящ момент, за да ми зададеш въпроса, който те доведе при мен. Не се притеснявай, питай открито за това, което искаш да знаеш.
Тонът му изобщо не беше агресивен и реших да продължа напред.
- Къде е Естер?
- Физически много далеч, в Централна Азия. Ала духовно е много близо, усмивката й е с мен денонощно, както и споменът за окуражителните й думи. Тя ме доведе тук, когато бях беден двайсет и една годишен младеж без бъдеще. Жителите на селото, в което живеех, ме смятаха за ненормален, болен или магьосник, съюзил се с дявола, докато за хората от града бях просто един селянин, който си търси работа.
Някой ден ще ти разкажа по-подробно моята история, но най-важното е, че знаех английски и започнах да работя като неин преводач. Намирахме се на границата с една страна, в която тя трябваше да влезе: американците строяха там много военни бази, готвеха се за война с Афганистан, невъзможно беше човек да получи виза. Помогнах й да пресече планината нелегално. Бяхме заедно една седмица, през която тя ме накара да почувствам, че не съм сам, че ме разбира.
Попитах я какво търси толкова далеч от дома си. След няколко уклончиви отговора накрая тя ми разказа това, което сигурно е разказала и на теб: че търси мястото, където е скрито щастието. Аз й казах за моята мисия: да направя така, че Енергията на любовта да се върне отново на Земята. В действителност и двамата търсехме едно и също нещо.
Естер отиде във френското посолство и ми издейства виза в качеството ми на преводач от казахски, въпреки че всички в родината ми говорят само руски. Дойдох да живея тук. Виждахме се с нея всеки път, когато се завръщаше от мисиите си в чужбина. Ходихме заедно в Казахстан още два пъти; тя много се интересуваше от културата тенгри и от един номад, с когото се бе запознала и за когото смяташе, че има отговор на всички въпроси.
Щеше ми се да попитам какво представлява културата тенгри, но въпросът ми можеше да почака. Михаил продължи да говори, а в очите му откривах същата мъка, която аз самият изпитвах по Естер.
- Oрганизирахме заедно нещо тук, в Париж. Тя ми даде идеята да събираме хората веднъж седмично. Казваше: „В човешките отношения най-важен е разговорът, но хората вече не го правят - не сядат, за да говорят или за да слушат другите. Ходят на театър, на кино, гледат телевизия, слушат радио, четат книги, но почти не разговарят. Ако искаме да променим света, трябва да се върнем във времето, когато воините са се събирали около огъня и са си разказвали истории."
Спомних си как Естер твърдеше, че всички важни неща в живота ни са започнали от дълги разговори на масата в някой бар или по време на разходки из улиците и парковете.
- Аз предложих да се събираме в четвъртък, защото така повелява традицията, в която съм възпитан. Нейна беше идеята да се разхождаме понякога нощем из Париж: казваше, че единствено просяците не се преструват, че са щастливи, а точно обратното - преструват се, че са тъжни.
Даде ми да прочета книгите ти. Разбрах, че ти също, макар и несъзнателно, си представяш света такъв, какъвто го виждаме с нея. Разбрах, че не съм сам, макар и единствено аз да чувам гласа. Постепенно все повече хора започнаха да идват на нашите срещи в ресторанта и аз повярвах, че мога да изпълня мисията си, да помогна на Енергията да се върне, дори и ако за това трябва да се пренеса в миналото, в мига, когато тя си тръгна - или се скри.
- Защо Естер ме напусна?
Нима не можех да говоря за друго? Въпросът ми раздразни Михаил.
- Заради любовта. Днес ти използва примера с релсите: е, добре, тя не е просто една релса до теб. Тя не се съобразява с правилата, както не се съобразяваш и ти. Досещаш се, предполагам, че и на мен ми липсва.
- Тогава...
- Тогава, ако искаш да я видиш, мога да ти кажа къде се намира. И аз почувствах този импулс, но гласът ми казва, че не сега е моментът, че никои не трябва да я смущава по време на срещата й с Енергията на любовта. Подчинявам се на гласа, защото той ни закриля: мен, теб, Естер.
- А кога ще настъпи моментът?
- Може би утре, след година или никога - и в този случай трябва да приемем нейното решение. Гласът всъщност е Енергията: ето защо той събира двама души само когато наистина са готови за този миг. Въпреки това всички ние се опитваме да насилваме положението - само за да чуем фразата, която никога не бихме искали да чуем: „Върви си." Който не се подчинява на гласа и пристига по-рано или по-късно, отколкото трябва, никога няма да постигне това, към което се стреми.
- Предпочитам да я чуя да ми казва „върви си", отколкото да продължавам да живея денонощно със Захира. Ако тя ми го каже, ще престане да бъде за мен фикс-идея и ще се превърне в жена, която сега живее и мисли по друг начин.
- Ще престане да бъде за теб Захир, но ти ще изгубиш много. Ако един мъж и една жена успеят да направят така, че Енергията да се прояви, те наистина помагат по този начин на всички мъже и жени по света.
- Ти ме плашиш. Аз я обичам. Знаеш, че я обичам, и ми казваш, че и тя все още ме обича. Не знам какво значи да си готов, но не мога да живея така, както другите очакват от мен - дори и Естер.
- От това, което разбрах при разговорите си с нея, в определен момент ти си изгубил посоката. Светът е започнал да се върти около теб, единствено и само около теб.
- Не е истина. Тя беше свободна да си проправи свой собствен път. Тя поиска да стане военен кореспондент, въпреки че аз бях против. Тя сметна, че трябва да търси причината за човешкото нещастие, макар и да й възразявах, че е невъзможно да я узнае. Нима тя иска аз отново да се превърна в релса до друга релса, запазвайки това глупаво разстояние само защото римляните са решили така?
Михаил тръгна, аз го последвах.
- Вярваш ли, че чувам глас?
- Да ти кажа честно, не знам. Но след като сме дошли дотук, позволи ми да ти покажа нещо.
- Всички мислят, че е епилептичен припадък, а аз не се опитвам да ги разубеждавам: така е по-лесно. Но този глас ми говори, откакто съм дете, откакто видях жената.
- Каква жена?
- После ще ти кажа.
- Винаги когато ти задавам въпрос, ти ми отвръщаш: „После ще ти кажа."
- Гласът ми казва нещо. Знам, че си разтревожен и изплашен. В пицарията, когато усетих горещия вятър и видях светлините, знаех, че това са симптомите на моята връзка със Силата. Знаех, че тя е там, за да помогне и на двама ни.
Ако мислиш, че всичко, казано от мен, са бълнувания на един епилептик, който иска да се възползва от чувствата на известен писател, утре ще ти дам карта с мястото, където се намира тя, и ти ще тръгнеш да я търсиш. В този момент обаче гласът ни казва нещо.
- Мога ли да знам какво е, или после ще ми го кажеш?
- Ще ти го кажа след малко: все още не мога да разбера ясно посланието.
- Обещай ми все пак, че ще ми дадеш адреса и картата.
- Обещавам. Обещавам ти в името на божествената енергия на любовта. А ти какво искаше да ми покажеш?
Посочих една позлатена статуя - девойка, възседнала кон.
- Нея. Тя е чувала гласове. И докато хората са правели това, което е казвала, нещата са били наред. Но когато започнали да се съмняват, вятърът на победата променил посоката си.
Жана д' Арк, Орлеанската дева, героинята на Стогодишната война, която на седемнайсет години била назначена за главнокомандващ на войската, защото... чувала гласове и те й съобщавали най-добрата стратегия, с която да бъдат разбити англичаните. Две години по-късно била обвинена в магьосничество и осъдена да изгори на кладата. В една от книгите си съм използвал част от показанията й по време на разпита от 24 февруари 1431 година:
Тогава тя е била разпитвана от Жан Бопер, доктор по право. На въпроса дали е чула глас е отговорила:
„ Чух три пъти, вчера и днес. Сутринта, по време на вечерната молитва и докато биеха камбаните... "
На въпроса дали гласът е бил в килията тя е отговорила, че не знае, но че е била събудена от него. Гласът не бил в килията, а в замъка.
Тя попитала гласа какво трябва да прави и гласът поискал от нея да стане от леглото и да допре една до друга дланите на ръцете си.
Тогава (Жана д 'Арк) казала на епископа, който я разпитвал:
„ Твърдите, че сте мой съдия. В такъв случай трябва много да внимавате какво ще направите, защото съм изпратена от Бога и вие сте в опасност. Гласът разкри пред мен неща, които трябва да кажа на краля, но не и на вас. Този глас, който чувам (отдавна), идва от Бог и аз се страхувам повече от това да се противопоставя на гласовете, отколкото да се противопоставя на вас. "
- Нали не намекваш, че...
- Че ти си превъплъщение на Жана д'Арк? Не съм си го и помислил. Тя е умряла само на деветнайсет години, а ти вече си на двайсет и пет. Тя е имала власт над френската войска, а от това, което ти ми каза, разбирам, че нямаш власт дори над собствения си живот.
Седнахме отново на стената покрай Сена.
- Вярвам в знаците - повторих аз. - Вярвам в съдбата. Вярвам, че хората всеки ден имат възможността да узнаят кое е най-доброто решение, което трябва да вземат, във
всичко което правят. Вярвам че не съм усетил как в даден момент съм изгубил връзката с жената, която обичам. И сега единственото, което трябва да сторя, е да приключа с този цикъл. Ето защо искам картата, искам да отида при нея.
Когато той ме погледна, пак приличаше на изпадналия в транс младеж от сцената на ресторанта. Уплаших се да не получи отново епилептичен пристъп - посред нощ, на това почти безлюдно място.
- Видението ми даде сила. Тази сила е почти видима, осезаема. Мога да си служа с нея, но не мога да я овладея.
- Късно е за подобни разговори. Уморен съм, ти също. Бих искал да ми дадеш картата и да ми кажеш къде точно се намира.
- Гласът... ще ти дам картата утре следобед. Къде мога да ти я донеса?
Дадох му адреса си и се изненадах, че той не знае къде съм живял с Естер.
- Мислиш ли, че съм спал с жена ти?
- Никога не бих те попитал. Това не ме засяга.
- Но ме попита, когато бяхме в пицарията.
Бях забравил. Разбира се, че ме засягаше, но отговорът му вече не ме интересуваше.
Очите на Михаил се промениха. Потърсих в джоба си нещо, което да поставя в устата му в случай на пристъп: той обаче изглеждаше спокоен, успяваше да се владее.
- Точно в този момент чувам гласа. Утре ще взема картата, бележките, разписанието на полетите, ще дойда у вас. Вярвам, че тя те чака. Вярвам, че светът ще стане по-щастлив, ако двама души, само двама души станат по-щастливи. Гласът обаче ми казва, че няма да можем да се видим утре.
- Имам среща на обяд с един актьор, който пристигна от САЩ, и не мога да я отложа. Но през останалата част от деня ще те чакам.
- Гласът обаче ми казва, че няма да се видим.
- Той ти забранява да ми помогнеш да открия Естер, така ли?
- Мисля, че не. Именно гласът ме накара да дойда онази вечер на раздаването на автографи. От онзи миг нататък знаех приблизително как ще се развият събитията и точно така стана - защото бях чел Време да раздираш, време да съшиваш.
- Тогава - продължих аз, умирайки от страх да не би той да промени намерението си - нека да направим това, за което се уговорихме. След два часа следобед съм свободен.
- Но гласът казва, че още не е дошъл моментът.
- Ти ми обеща.
- Добре.
Михаил ми подаде ръка и каза, че утре ще мине през къщи към края на деня. Последните му думи тази вечер бяха:
- Гласът казва, че ще позволи това да стане, когато му дойде времето.
Докато вървях към къщи, единственият глас, който чувах, беше на Естер, която говореше за любовта. И докато си припомнях разговора, разбрах, че тя е имала предвид нашия брак.
Когато бях на петнайсет, горях от нетърпение да открия секса. Но той беше грях, беше нещо забранено. Не можех да разбера защо е грях: ти можеш ли? Можеш ли да ми кажеш защо всички религии навсякъде по света смятат секса за нещо забранено - дори и най-примитивните религии и култури?
- Караш ме да се замислям за много странни неща. Защо сексът е нещо забранено?
- Заради изхранването.
- Заради изхранването ли?
- Преди хиляди години хората са се премествали от едно място на друго, любили са се на воля, имали са деца и колкото по-многобройно ставало едно племе, толкова по-голяма била вероятността то да изчезне - членовете му се биели помежду си заради храна, убивали децата, след това жените, защото били по-слаби. Оцелявали само силните, но всички те били мъже. А мъже без жени не могат да продължат човешкия род.
И тогава някой, който видял какво става в съседното племе, решил да не позволи това да се случи и в неговото. И измислил следната история: боговете забраняват мъжете да правят секс с всички жени. Можели да го правят с една, най-много с две. Част от племето не можела да има деца, някои мъже били импотентни, някои жени били безплодни, но никой нямал право да сменя партньора си.
Всички повярвали на забраната, защото този, който я изрекъл, говорел от името на боговете, освен това се отличавал от останалите - или имал физически недъг, или болест, предизвикваща конвулсии, или някаква необикновена дарба, защото именно така са се появили първите лидери. След няколко години племето станало най-силното - състояло се от определен брой мъже, които били в състояние да изхранват всички, от жени, способни да раждат, и деца, които бавно увеличавали броя на ловците и на раждащите. Знаеш ли кое доставя най-голямо удоволствие на жената в брака?
- Сексът.
- Сгреши: да приготвя храната. Да вижда как мъжът й яде. Този е най-хубавият момент за жената, която цял ден е мислила за вечерята. Причината може би се крие в някаква история, скрита в миналото - глада, заплахата от изчезване на рода, пътя на оцеляването.
- Липсва ли ти това, че нямаме деца?
- Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала?
- Мислиш ли, че това би променило брака ни?
- Как бих могла да знам? Гледайки приятелките и приятелите си, понякога се питам дали са по-щастливи, защото имат деца. Някои да, други не толкова. Може да са щастливи заради децата си, но това нито подобрява, нито влошава връзката между тях самите. Продължават да мислят, че имат право да контролират другия. Продължават да смятат, че обещанието „да бъдат вечно щастливи" трябва да се спазва, дори и с цената на ежедневно нещастие.
- Войната не ти се отразява добре, Естер. Чрез нея ти влизаш в контакт с една действителност, много по-различна от живота, който водим тук. Да, знам, че ще умра, и изживявам всеки един ден така, сякаш той е чудо. Ала това не ме кара да мисля непрекъснато за любов, щастие, секс, изхранване, брак.
- Войната не ме кара да мисля. Чисто и просто съществувам, и толкова. Когато осъзнавам, че всеки един момент мога да бъда убита от някой заблуден куршум, си мисля: „Колко хубаво, че нямам дете и няма да се тревожа какво ще
стане с него.: Мисля си обаче и нещо друго. „Жалко, ще умра, а след мен няма да остане нищо. Успях единствено да изгубя живота си, но не успях да създам живот."
- Къде сме сгрешили в нашата връзка? Задавам ти този въпрос, защото понякога ми се струва, че искаш да ми кажеш нещо, но изведнъж прекъсваш разговора.
- Да, някъде сме сгрешили. Длъжни сме да бъдем щастливи заедно. Ти смяташ, че си ми задължен за всичко, което си постигнал, аз смятам, че трябва да се чувствам привилегирована поради това, че живея с мъж като теб.
- Имам жената, която обичам, невинаги го признавам и в крайна сметка се питам къде съм сгрешил.
- Добре, че си го осъзнал. Никъде не си сгрешил, нито пък аз, защото и на мен понякога ми се случва да си задавам този въпрос. Грешен е начинът, по който проявяваме любовта си. Ако приемем, че това създава проблеми, бихме могли да живеем с тези проблеми и да бъдем щастливи. Тогава животът ни ще се превърне в постоянна битка и това ще ни поддържа активни, жизнени, въодушевени, готови да завладяваме много нови светове. Но сега ние вървим към една точка, където нещата се изглаждат. Където любовта престава да създава проблеми и стълкновения и се превръща в решение.
- Нима има нещо лошо в това?
- Да, има. Чувствам, че Енергията на любовта, това, което наричат страст, е престанало да преминава през тялото и душата ми.
- Но все нещо е останало.
- Останало? Нима бракът ни трябва да приключи по този начин, като страстта отстъпи място на нещо, което наричат „зряла връзка"? Имам нужда от теб. Липсваш ми. Понякога ревнувам. Обичам да мисля какво да приготвя за вечеря, макар че ти понякога изобщо не обръщаш внимание на това, което ядеш. Но като че ли радостта липсва.
- Не липсва. Когато си далеч, бих искал да си близо до мен. Представям си разговорите, които ще водим, когато аз или ти се завърнем от някое пътуване, обаждам ти се, за да разбера дали всичко е наред, необходимо ми е да чувам гласа ти всеки ден. Уверявам те, че продължавам да съм влюбен в теб.
- И с мен е така, но какво се получава, когато сме заедно? Спорим, караме се за глупости, единият иска да промени другия, да му наложи собствената си гледна точка. Ти искаш от мен безсмислени неща, аз постъпвам по същия начин. Понякога, когато сърцата ни мълчат, си казваме: „Колко щеше да е хубаво да съм свободен, да нямам никакъв ангажимент към този човек."
- Права си. И в такива моменти се чувствам объркан, защото знам, че съм с жената, която желая.
- А аз съм с мъжа, когото винаги съм искала да имам до себе си.
- Мислиш ли, че можеш да промениш това?
- Колкото повече остарявам, толкова по-малко мъже ме заглеждат и толкова по-често си мисля: „Най-добре да оставя нещата такива, каквито са." Сигурна съм, че мога да се самозаблуждавам така до края на живота си. Но всеки път, когато отразявам някоя война, виждам, че съществува любов, много по-голяма от омразата, която кара хората да се избиват едни други. И в такива моменти, единствено в такива моменти мисля, че мога да променя нещата.
- Но ти не можеш през цялото време да живееш на фронта.
- Нито пък да живея през пялото време в това спокойствие, което намирам, когато съм до теб. То разрушава най-ценното нещо, което имам: връзката ми с теб. Дори и силата на любовта да е същата.
- Милиони хора по света сега си мислят подобни неща, но устояват храбро и изчакват тези моменти на депресия да отминат. Издържат една, две, три кризи и накрая постигат спокойствие.
- Знаеш, че не е точно така. В противен случай нямаше да напишеш книгите, които си написал.
бях решил да обядвам с американския актьор в пицарията на Роберто - трябваше непременно да се върна там, за да изгладя лошото впечатление, което евентуално съм направил. Преди да изляза от къщи, предупредих домашната си помощница и портиера, че ако случайно не се върна в уговорения час и се появи младеж с монголоидни черти, за да ми предаде един пакет, трябва на всяка цена да го поканят да се качи и да ме изчака в хола, като му сервират всичко, което пожелае. А ако младежът не може да чака, тогава да го помолят да остави на един от двамата това, което е дошъл да ми предаде.
И в никакъв случай да не го пускат да си тръгне, без да ми е оставил пакета!
Взех такси и го помолих да спре на пресечката на булевард „Сен Жермен" и улица „Сен Пер". Ръмеше, но ме деляха само трийсет метра от ресторанта с неговия дискретен надпис и широката усмивка на Роберто, който от време на време излизаше навън, за да изпуши една цигара. По тесния тротоар към мен вървеше жена с детска количка и тъй като нямаше място за двама ни, слязох от бордюра, за да може тя да мине.
И тогава като в забавен кадър светът се завъртя около мен: земята стана небе, а небето - земя, дори забелязах някои детайли от горната част на сградата на ъгъла. Толкова пъти бях минавал оттам, а нито веднъж не бях поглеждал нагоре. Спомням си за чувството на изненада, за вятъра, който задуха с все сила в ушите ми, и за далечния вой на куче; изведнъж всичко потъна в мрак.
Бях запратен рязко в някаква черна дупка, в чийто край виждах светлина. Но преди да стигна дотам, невидими здрави ръце ме издърпаха с все сила назад и аз се събудих сред гласове и викове: всичко това едва ли бе продължило повече от няколко секунди. Усетих в устата си вкус на кръв, мириса на мокрия асфалт и веднага разбрах, че съм претърпял злополука. Бях едновременно в съзнание и в безсъзнание, опитах се да помръдна, но не успях, видях, че до мен лежи друг човек - толкова близо, че можех да доловя миризмата му, парфюма му. Представих си, че това може би е жената с бебето, която вървеше по тротоара. Боже мой!
Някой се приближи до мен и понечи да ме вдигне, но аз изкрещях да не ме докосват, защото сега е опасно да местят тялото ми; бях запомнил от някакъв банален разговор през една банална вечер, че ако ми е счупен вратът, и най-малкото неправилно движение би могло да ме парализира завинаги.
Борех се, за да запазя съзнание, очаквах болката, която така и не идваше, опитах се да помръдна, но реших, че ще е по-добре да не го правя. Бях обхванат от спазми, а после -от някакво вцепенение. Отново помолих да не ме докосват, чух някъде далече воя на сирената и разбрах, че мога да спя, повече не бе нужно да се боря, за да спасявам живота си, той беше или изгубен, или спасен, това не зависеше повече от мен, а от лекарите, сестрите, късмета, „нещото", наречено Бог.
Дочух гласа на някакво момиче, което ми съобщаваше името си - не успях да го запомня - и ме успокояваше, че няма да умра. Искаше ми се да вярвам на думите й, помолих я да остане по-дълго до мен, но тя скоро изчезна; видях, че слагат на врата ми нещо пластмасово, на лицето ми - маска, и заспах отново, този път без да сънувам каквото и да било.
Когато дойдох в съзнание, чувах само някакво ужасно бръмчене в ушите си: всичко останало бе потънало в тишина и пълен мрак. Изведнъж усетих, че всичко около мен се движи, и бях убеден, че носят ковчега ми. Щяха да ме погребат жив!
Опитах се да удрям по стените, но не можех да помръдна нито един мускул на тялото си. За известно време, което ми се стори цяла вечност, почувствах, че ме изтикват напред, и в този миг, използвайки последните си сили, нададох вик, който отекна в това затворено пространство, върна се в ушите ми, почти ме оглуши, но знаех, че благодарение на него съм спасен, защото веднага след това в краката ми се появи светлина: бяха разбрали, че не съм умрял!
Светлината, благословената светлина, която ме бе спасила от най-ужасното мъчение, задушаването, постепенно освети тялото ми, отвориха най-сетне капака на ковчега, аз бях облян в студена пот, изпитвах ужасна болка, но бях доволен, успокоен - те си бяха дали сметка, че са сбъркали. Какво щастие, че можех да се върна обратно на този свят!
Светлината най-сетне стигна и до очите ми: някаква ръка нежно докосна моята и едно момиче с ангелско лице попи потта от челото ми.
- Не се тревожете - каза ангелското създание, което беше с руси коси, цялото облечено в бяло. - Аз не съм ангел, вие не сте умрели и това тук не е ковчег, а камера за магнитен резонанс, за да разберем дали няма евентуални поражения. От това, което видях, няма нищо сериозно, но ще трябва да останете тук под наблюдение.
- Нямам дори и една счупена кост?
- Охлузвания по цялото тяло. Ако донеса огледало, ще се изплашите от вида си, но до няколко дни ще се оправите.
Опитах се да стана, но тя нежно ме възпря. Тогава усетих много силна болка в главата и изстенах.
- Не смятате ли, че е нормално? Все пак сте претърпели злополука.
- Смятам, че ме заблуждавате - казах аз с усилие. - Не съм дете, преживял съм какво ли не, мога да приема истината, без да изпадам в паника. Някакъв кръвоносен съд в главата ми всеки миг ще се пръсне.
Появиха се двама санитари и ме сложиха на носилка. Разбрах, че на врата си имам ортопедична яка.
- Някой спомена, че сте помолили да не ви преместват - каза ангелът. - Много добро решение! Ще трябва да стоите известно време с тази яка, но ако няма някаква неприятна изненада - защото не можем да знаем какви ще бъдат последствията, - ще се разминете само с големия уплах и ще разберете, че сте имали невероятен късмет.
- Колко време? Но аз не мога да остана тук.
Никой нищо не каза. Мари ме чакаше усмихната пред рентгеновата зала - явно лекарите й бяха казали, че не е нищо сериозно. Погали ме по главата, като скри ужаса, който сигурно е изпитала при вида ми.
Малкият кортеж премина по коридора на болницата -тя, двамата санитари, които тикаха носилката, и ангелът в бяло. Главата ме болеше все повече.
- Сестро, главата...
- Не съм сестра, а лекуващият ви лекар за момента, очакваме всеки миг да пристигне личният ви лекар. Що се отнася до главата, не се безпокойте: в резултат на един защитен механизъм организмът затваря всички кръвоносни съдове в момент на злополука, за да избегне спукването им. Когато опасността премине, те отново се отварят, кръвта започва пак да циркулира и затова изпитвате болка. Няма друга причина. Но ако искате, мога да ви дам приспивателно.
Отказах. И в този миг от някакво тъмно кътче на съзнанието ми изплува една фраза, която бях чул предишния ден:
„Гласът казва, че ще позволи това да се случи когато му дойде времето."
Но той не е можел да знае. Не е възможно случилото се на пресечката на „Сен Жермен" и „Сен Пер" да е било резултат от световна конспирация, от нещо предопределено от боговете, които несъмнено са прекалено заети да се грижат за тази временно съществуваща планета, вървяща към своето разрушение, за да спрат пялата си работа само за да ми попречат да се срещна с моя Захир. Момчето едва ли можеше да предвижда бъдещето, освен ако... наистина не чуваше някакъв глас, или пък не съществуваше всемирен заговор и нещата не бяха много по-сериозни, отколкото си мислех.
Всичко това ми дойде в повече: усмивката на Мари, вероятността някой да чува някакъв глас, все по-непоносимата болка.
- Докторе, промених решението си: искам приспивателно, не мога да понасям повече болката.
Тя каза нещо на един от санитарите, които тикаха носилката, той отиде някъде и се върна, преди да са ме вкарали в стаята. Усетих убождане в ръката и скоро след това заспах.
Когато се събудих, поисках да узная какво точно се е случило, дали жената, която бях видял да лежи до мен, бе оцеляла, какво е станало с бебето й. Мари каза, че трябва да си почивам, но д-р Луи, моят лекар и приятел, вече беше пристигнал и сметна, че няма да има никакъв проблем да ми отговори. Мен самия ме е блъснал мотоциклет, а тялото, което съм видял на асфалта, е било на момчето, което го е карало. То било откарано в същата болница и имало също толкова голям късмет като мен да се отърве само с няколко охлузвания по тялото. От полицейското разследване, направено веднага след злополуката, станало ясно, че аз съм се намирал на уличното платно по време на произшествието и съм изложил на опасност живота на мотоциклетиста.
С други думи, вината явно е била моя, но момчето решило да не подава оплакване. Мари го посетила, поговорили малко, разбрала, че е имигрант, работи нелегално и се бои да каже каквото и да било на полицията. Излязъл от болницата едно денонощие след постъпването си и тъй като по време на инцидента носел каска, това намалило значително риска от мозъчни увреждания.
- Твърдиш, че е излязъл от болницата едно денонощие след произшествието? Нима е минал повече от ден, откакто съм тук?
- Минаха три дни. След като ти направиха изследването с магнитния резонанс, лекарката ми се обади по телефона и поиска разрешение да продължи да ти дава успокоителни. Позволих й да го направи, тъй като сметнах, че си много напрегнат, изнервен и потиснат.
- И какво следва оттук нататък?
- По принцип ще останеш още два дни в болницата и три седмици с тази яка на врата: критичните четирийсет и осем часа вече изтекоха. Въпреки това някои органи в тялото ти могат да се разбунтуват и да престанат да функционират правилно, в такъв случай ще се появи проблем, който ще трябва да разрешим. Но най-добре да не мислим за това сега, а само ако наистина се случи - не си струва да страдаш предварително.
- С други думи, все още мога да умра?
- Както много добре знаеш, всички ние не само можем, но и наистина ще умрем.
- Искам да кажа: възможно ли с да умра в резултат на
злополуката?
Доктор Луи помълча малко и отвърна:
- Да. Винаги съществува вероятността да се е образувал кръвен съсирек, който уредите да не са могли да локализират, той да се откъсне всеки момент и да предизвика емболия. Съществува също така и вероятността някоя клетка да е полудяла и да е станала огнище на рак.
- Не говорете такива неща, докторе - прекъсна го Мари.
- Приятели сме от пет години. Той ме пита, аз му отговарям. А сега ви моля да ме извините, но трябва да се връщам в кабинета си. Медицината не е това, което вие си мислите. Във вашия свят ако едно момче излезе, за да купи пет ябълки, но се прибере вкъщи, носейки само две, вие веднага ще заключите, че то е изяло липсващите три.
В моя свят съществуват и други възможности: то може да ги е изяло наистина, но може и да са му ги откраднали или пък парите да не са му стигнали да купи толкова ябълки, колкото е искало, или да ги е изгубило по пътя, или да е срещнало гладен човек и да е решило да раздели ябълките си с него и прочие. В моя свят всичко е възможно, всичко е относително.
- Какво знаете за епилепсията?
Мари веднага разбра, че имах предвид Михаил, и не можа да скрие от мен, че това не й харесва. Начаса заяви, че трябва да тръгва, защото бързала за снимки.
Ала д-р Луи, който си беше взел нещата и се готвеше да излезе от стаята, спря, за да отговори на въпроса ми.
- Дължи се на излишък от електрически импулси в дадена област на мозъка, което предизвиква по-леки или по-тежки конвулсии. Няма окончателно становище по въпроса, приема се, че пристъпите настъпват тогава, когато човек е под голямо напрежение. Но ти специално няма защо да се притесняваш: въпреки че болестта може да се прояви за пръв път във всяка възраст, едва ли може да бъде причинена от злополука с мотоциклет.
- А коя е причината?
- Не съм специалист, но ако искаш, мога да се информирам по този въпрос.
- Да, бих искал. Имам и още един въпрос, но недей да мислиш, че инцидентът е засегнал мозъка ми. Възможно ли е епилептици да чуват гласове и да виждат бъдещето?
- Да не би някой да ти е казал, че ще претърпиш злополука?
- Не ми каза точно това. Разбрах го едва впоследствие.
- Извинявай, но не мога да остана повече, тъкмо ще откарам Мари с колата. Колкото до епилепсията, ще се постарая да се осведомя.
През следващите два дни Мари беше далеч от мен и въпреки стреса от злополуката Захирът отново се завърна. Знаех, че ако момчето беше изпълнило обещанието си, вкъщи щеше да ме чака плик с адреса на Естер - сега обаче бях изплашен.
А ако Михаил ми е казвал истината за гласа?
Опитвах се да си припомня подробностите: слязох от тротоара, погледнах машинално към платното, видях, че минава някаква кола, но прецених, че съм на безопасно разстояние от нея. Въпреки това бях блъснат от мотоциклета, който може би се е опитвал да задмине колата и не съм могъл да го видя.
Вярвам в знаците. След пътя до Сантяго за мен всичко се промени тотално: това, което трябва да знаем, винаги е пред очите ни, достатъчно е да се огледаме внимателно и с почтителност, за да открием къде иска да ни отведе Бог и коя ще е най-правилната стъпка, която трябва да предприемем в следващия миг. Научих се също така да уважавам мистериозното: както е казал Айнщайн, Господ не играе на зарове с Вселената, всичко е взаимосвързано и има смисъл. И макар този смисъл почти през цялото време да е скрит, разбираме, че сме близо до нашата истинска мисия
на Земята тогава, когато това, което вършим, е изпълнено с енергията на въодушевлението.
Ако пликът е у дома, добре. А ако не е, трябва веднага да сменя посоката.
Когато сме поели по правилния път и следваме знаците но понякога правим погрешна стъпка, божеството ни идва на помощ, като не ни позволява да допуснем грешка. Дали пък произшествието не е знак? Дали онзи ден Михаил не е доловил знак, предназначен за мен?
Реших, че отговорът на този въпрос е „да".
И може би поради това, че приех съдбата си и се оставих да ме водят извънредните обстоятелства, установих, че през този ден Захирът е започнал да губи силата си. Знаех, че единственото, което трябва да направя, е да отворя един плик, да прочета адреса й и да позвъня на вратата й.
Ала знаците показваха, че моментът още не е настъпил. Ако Естер наистина заема толкова важно място в живота ми, колкото си мисля, ако още ме обича (както бе казало момчето), защо да избързвам и да стигна до същите грешки, които допуснах в миналото?
Какво да сторя, за да не ги повтарям?
Да разбера по-добре кой съм и какво точно съм променил у себе си, да открия кое е причинило този внезапен срив по пътя ми, който винаги е бил белязан с щастие.
Достатъчно ли беше това?
Не, трябваше да разбера също така коя е Естер и какви промени е претърпяла през цялото време, когато сме били заедно.
Достатъчно ли щеше да бъде да отговоря на тези два въпроса?
Оставаше още един: защо съдбата ни беше срещнала?
И тъй като имах много свободно време в тази болнична стая, направих равносметка на живота си. Винаги съм търсел едновременно и приключения, и сигурност, макар да знам, че двете неща взаимно се изключват. Макар и да бях сигурен в любовта си към Естер, лесно се влюбвах в други
жени само защото играта на съблазняването е най-интересното нещо на света.
Дали бях успял да покажа на жена си моята любов към нея? Може би за известно време, но невинаги. Защо? Защото мислех, че не е необходимо, че тя сигурно знае, че не може да се съмнява в моите чувства.
Спомням си, че преди много години някой ме попита кое е общото между всички жени, преминали през живота ми. Отговорът беше лесен: Аз. И след като го осъзнах, разбрах колко много време съм изгубил в търсене на най-подходящата личност - жените се променяха, а аз си оставах същият, без да се възползвам от това, което те можеха да ми дадат. Имал съм много приятелки, но все чаках най-подходящата личност. Връзките ми се изчерпваха с това, че контролирах и бях контролиран, докато не се появи Естер и не промени коренно положението.
Мислех за бившата си жена с нежност: вече не бях в плен на фикс-идеята да я открия и да узная защо бе изчезнала без каквито и да било обяснения. Време да раздираш, време да съшиваш беше не само истински трактат за брака ми, но и нещо като удостоверение, което бях издал на самия себе си: способен съм да обичам, да усещам липсата на някого. Естер заслужаваше нещо много повече от думи; макар че докато бяхме заедно, не бях изрекъл дори и най-простите думи.
Добре е да знаем кога настъпва краят на даден етап от живота ни. Да завършим цикъла, да затворим вратата, да сложим край на тази глава - няма значение името, което ще дадем, важното е да оставим в миналото тези моменти, с които е приключено. Постепенно започнах да разбирам, че не мога да се върна назад и да направя така, че нещата да продължават да бъдат такива, каквито са били: тези две години, които по-рано ми се струваха безкраен ад, сега започваха да разкриват истинския си смисъл.
И този смисъл се отнасяше не само до моя брак: всеки човек, независимо дали е мъж или жена, е свързан с енергията, която мнозина наричат Енергия на любовта, но която всъщност е материалът, изграждащ вселената. Не можем да въздействаме върху тази енергия - тя самата ни направлява дискретно, като синтезира в себе си целия ни житейски опит. Опитаме ли се да я насочим натам, където ние искаме, ще се почувстваме отчаяни, неудовлетворени, измамени, защото тя е дива и свободна.
И ще прекараме останалата част от живота си, повтаряйки, че обичаме даден човек или даден предмет, докато в действителност страдаме поради това, че вместо да приемем силата й, се опитваме да я намалим, за да се побере в света, в който си представяме, че живеем.
Колкото повече мислех върху това, толкова повече Захирът губеше силата си, а аз се приближавах до самия себе си. Подготвих се психически, че ми предстои много работа, която ще изисква мълчание, размишление и постоянство. Произшествието ми беше помогнало да осъзная, че не мога да направя насила нещо, за което още не е дошло „времето да бъде съшито".
Спомних си какво ми бе казал д-р Луи: че след травма като тази смъртта може да настъпи всеки момент. А ако наистина стане така? Ако след десет минути сърцето ми спре да бие?
В стаята влезе санитар, за да ми сервира обяда, и аз го попитах:
- Мислили ли сте за погребението си?
- Не се тревожете - отвърна той. - Ще оживеете, днес изглеждате много по-добре.
- Не се тревожа. Освен това знам, че ще оживея, защото един глас ми каза, че точно така ще стане.
Заговорих нарочно за „гласа", за да видя как ще реагира. Той ме погледна подозрително, чудейки се дали не трябва да ме прегледат пак и да проверят дали все пак мозъкът ми не е засегнат.
- Знам, че ще живея още - продължих аз. - Може би ден, година, трийсет или четирийсет години. Но някой ден
въпреки целия напредък на науката ще напусна този свят и ще трябва да ме погребат. Тъкмо за това си мислех в момента и бих искал да знам дали и вие някога сте размишлявали по този въпрос.
- Никога. Не искам и да мисля. Впрочем най-много ме е страх от мисълта, че всичко ще свърши.
- Независимо дали искаме, или не, дали сме съгласни, или не, такава е действителността и от нея никой не може да избяга. Не желаете ли да си поговорим на тази тема?
- Трябва да обслужа и други пациенти - каза той, остави храната върху масичката и излезе по най-бързия начин, сякаш искаше да избяга. Не от мен, а от думите ми.
След като санитарят не искаше да говори на тази тема, защо аз самият да не поразмишлявам? Спомних си откъси от едно стихотворение, което бях научил като дете:
Когато нежеланата от хората пристигне,
момее би ще ме е страх. Или ще се усмихна и ще кажа:
Денят ми беше хубав, нека падне нощ.
Ще завари изорано полето, масата сложена,
почистен дома - всяко нещо на мястото му.
Бих искал това да е истина: всяко нещо да бъде на мястото си. А какъв ще бъде моят епитаф? И аз, и Естер бяхме оставили завещания, в които между другото споменавахме, че желаем да бъдем кремирани и моят прах да бъде разпръснат от вятъра на едно място, наречено Себрейро, по пътя за Сантяго, а нейният прах да бъде пуснат в морето. Така че нямаше да я има всеизвестната надгробна плоча с надпис.
Но ако трябваше да избера някоя фраза? В такъв случай бих искал на плочата ми да е гравирано следното:
„Той умря, докато беше жив."
Може би изглежда безсмислено, но познавам мнозина, които вече не са живи, макар и да продължават да работят, да се хранят и да се занимават с обществена дейност. Правят всичко машинално, без да откриват вълшебния миг, който всеки един ден носи със себе си, без да спрат, за да размислят върху чудото на живота, без да осъзнават, че следващата минута може да бъде последната за тях на тази планета.
Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам всичко това на санитаря, още повече, че дойде да прибере чиниите друг човек, който започна разговор с мен по принуда, вероятно по нареждане на някой лекар. Питаше ме дали си спомням името си, коя година сме, как се казва президентът на САЩ и други подобни въпроси, които ни задават, за да проверят психическото ни здраве.
И всичко това само защото бях попитал нещо, което всяко човешко същество би следвало да направи: мислили ли сте за погребението си? Знаете ли, че рано или късно ще умрете?
Вечерта заспах усмихнат. Захирът постепенно изчезваше, Естер се връщаше и ако аз трябваше да умра днес въпреки всичко, което бях преживял - пораженията, изчезването на любимата жена, несправедливостите, които съм понесъл или съм причинил някому, - щях да се чувствам жив до последната минута и със сигурност можех да заявя:
Денят ми беше хубав, нека падне нощ.
След два дни вече си бях вкъщи. Докато Мари приготвяше обяда, прегледах пощата, която се беше натрупала. През това време портиерът звънна по домофона, за да ми каже, че пликът, който очаквам, му бил предаден още миналата седмица и сигурно е върху бюрото ми.
Благодарих му и противно на това, което си бях представял по-рано, не се втурнах тичешком, за да го отворя. Обядвахме, попитах Мари как вървят снимките, тя поиска да знае какви са моите планове, като се има предвид, че с тази ортопедична яка скоро нямаше да мога да изляза от къщи. Каза ми, че ако искам, може да остане при мен известно време.
- Трябва да участвам в някакво предаване на един корейски телевизионен канал, но мога да го отложа или просто да откажа. Само при условие, че се нуждаеш от компанията ми, разбира се.
- Естествено, че се нуждая от компанията ти. Много се радвам, че ще бъдеш до мен.
С усмивка на лице тя веднага взе телефона, свърза се с импресариото си и го помоли да промени датите на ангажиментите й. Чух я да добавя: „И не казвай, че съм болна, защото съм суеверна, винаги когато съм използвала това извинение, накрая наистина съм се разболявала. Кажи, че трябва да се грижа за човека, когото обичам."
Имаше цял куп спешни проблеми за разрешаване: отложени интервюта, покани, на които трябваше да се отговаря, да се изпратят благодарствени картички на тези, които ми се бяха обаждали по телефона или ми бяха изпратили цветя, да се пишат текстове, предговори, препоръки. Мари по цял ден поддържаше контакт с агентката ми, променяйки програмата ми така, че на всеки да бъде отговорено. Вечеряхме вкъщи, като разговаряхме ту на интересни, ту на банални теми - като всяка двойка. По време на една вечеря, след като бяхме изпили по няколко чаши вино, тя подхвърли, че съм се променил.
- Фактът, че си бил близо до смъртта, сякаш ти е възвърнал до известна степен живота - каза тя.
- С всички е така.
- С твое позволение - без да искам да споря с теб, нито да предизвиквам сцена на ревност, - откакто си се прибрал вкъщи, не говориш за Естер. Така беше и след като завърши Време да раздираш, време да съшиваш: книгата ти се отрази като някакъв вид терапия, която за съжаление не трая дълго.
- Искаш да кажеш, че злополуката може да е предизвикала някакви последствия в мозъка ми?
Но макар че тонът ми не беше агресивен, тя реши да смени темата и започна да ми разказва колко се е изплашила по време на едно пътуване с хеликоптер от Монако до Кан. Накрая се озовахме в леглото и се любихме, въпреки че беше доста трудно заради ортопедичната ми яка, но независимо от това се любихме и се почувствахме много близки.
Четири дни по-късно огромната хартиена купчина върху бюрото ми бе изчезнала. Останал бе само един голям бял плик с името ми и номера на апартамента ми. Мари понечи да го отвори, ала аз й казах, че не е спешно.
Тя не ме попита нищо - можеше да са извлечения от банковите ми сметки или тайно писмо от някоя влюбена в мен жена. Аз също не й дадох никакви обяснения, взех плика от масата и го пъхнах между някакви книги. Ако продължавах да го гледам през цялото време, Захирът щеше да се върне.
Любовта, която изпитвах към Естер, не бе намаляла нито в един миг. Докато бях в болницата, всеки ден си спомнях по нещо интересно: не разговорите ни, а моментите, прекарани заедно с нея в мълчание. Спомнях си очите на момичето, въодушевено от приключението, на жената, гордееща се с успеха на мъжа си, на журналистката, заинтригувана от всяка тема, по която пишеше, и - от определен момент нататък - очите на съпругата, за която сякаш нямаше повече място в живота ми. Този неин тъжен поглед се бе появил още преди Естер да стане военен кореспондент; ставаше радостен всеки път, когато тя се връщаше от бойното поле, но само няколко дни след това отново помръкваше.
Един следобед телефонът иззвъня.
- Момчето е - каза Мари, подавайки ми слушалката.
От другата страна на линията чух гласа на Михаил, който най-напред ми каза, че съжалява за станалото, а после ме попита дали съм получил плика.
- Да, при мен е.
- Смяташ ли да отидеш при нея?
Тъй като Мари слушаше разговора, реших, че ще е по-добре да сменя темата.
- Нека да поговорим насаме по този въпрос.
- Не че искам нещо в замяна, но ти обеща да ми помогнеш.
- Държа на обещанията си. Щом се възстановя, ще се видим.
Той ми даде номера на мобилния си телефон, оставих слушалката и видях, че Мари вече не е същата жена.
- Значи всичко продължава постарому - подхвърли тя.
- Не. Всичко се промени.
Трябваше да бъда по-ясен, да й кажа, че все още искам да видя Естер, че знам къде се намира. И когато настъпеше моментът, щях да хвана някакъв влак, такси, самолет или каквото и да било превозно средство, за да отида при нея. Ала това означаваше да изгубя жената, която в тази минута бе до мен, приемайки всичко, правейки всичко възможно, за да ми докаже колко държи на мен.
Беше подло от моя страна, наистина. Засрамих се от себе си, но такъв е животът; освен това по някакъв необясним начин аз също обичах Мари.
Замълчах, защото винаги съм вярвал в знаците и, спомняйки си за мълчаливите моменти, прекарани до жена ми, знаех, че - със или без гласове, със или без обяснения - часът на срещата ми с нея още не е настъпил. А сега трябваше да се концентрирам не толкова върху разговорите ни, а върху мълчанието, защото именно то ми даде пълната свобода да разбера докога нещата между нас бяха вървели добре и от кой момент нататък се влошиха.
Мари беше тук и ме наблюдаваше. Можех ли да продължавам да се държа непочтено с човек, направил всичко за мен? Почувствах се неудобно, но бе невъзможно да й призная всичко, освен ако... освен ако не намерех начин да й разкажа завоалирано това, което изпитвах.
- Мари, представи си, че в една гора е избухнал малък пожар и двама пожарникари влизат в гората, за да го изгасят. Накрая, когато излизат и отиват до брега на един поток, лицето на единия е покрито със сажди, а на другия е съвсем чисто. Кажи ми кой от двамата според теб ще си измие лицето.
- Що за въпрос, разбира се, че този, който е покрит със сажди.
- Сгреши: този, чието лице е мръсно, ще погледне другия и ще реши, че е чист като него. И обратно, пожарникарят с чистото лице ще види, че другарят му е целият в сажди, и ще си каже: сигурно и аз съм мръсен, трябва да се измия.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Ето какво искам да кажа: докато бях в болницата, осъзнах, че винаги съм търсил себе си в жените, които съм обичал. Гледах чистите им красиви лица и се виждах отразен в тях. От друга страна, те също са ме гледали, виждали ми, и колкото и интелигентни и сигурни в себе си да са били, накрая са се виждали отразени в мен и са мислели, че са по-лоши, отколкото са в действителност. Не позволявай, моля те, това да се случи и с теб.
Бих желал да добавя: така стана и с Естер. Ала аз самият го разбрах едва когато видях промяната в погледа й. Винаги съм поглъщал нейната светлина, енергията й и те ме правеха щастлив, уверен в себе си, способен да вървя напред. А тя ме е гледала и се е чувствала грозна, потисната, защото с течение на годините моята кариера - тази кариера, за чието осъществяване тя самата толкова помогна -изтласкваше връзката ни на заден план.
Следователно, за да я видя отново, лицето ми трябваше да стане толкова чисто, колкото нейното. Преди да срещна нея, трябваше да срещна себе си.
Сподели с приятели: |