Захир паулу Коелю посвещение



страница6/13
Дата23.07.2016
Размер2.83 Mb.
#2519
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

Прииска ми се да се засмея. Да го прегърна. Или да го убия - емоциите се сменяха с впечатляваща бързина.

- Ти и тя...

- Дали съм спал с нея? Това не те засяга. Срещнах в Ес­тер партньорката, която търсех, човека, който ми помогна да започна поверената ми мисия, ангела, отворил вратите, пътищата, пътеките, които ще ни позволят - ако такава е волята на Господарката - да върнем Енергията на любов­та на тази земя. Ние с Естер изпълняваме една и съща ми­сия.

А за да те успокоя, ще ти кажа, че имам приятелка, ру­сото момиче, което беше на сцената. Казва се Лукреция и е италианка.

- Истина ли е това, което казваш?

- В името на божествената енергия, кълна се, че казвам самата истина.

Той извади от джоба си парче тъмен плат.

- Виждаш ли това? Платът всъщност е зелен, но из­глежда черен заради съсирената кръв. Някакъв войник, преди да умре, помолил Естер да съблече ризата му, да я наре­же на парчета и да ги раздаде на хора, които биха разбрали посланието на неговата смърт. Ти имаш ли такова парче плат?

— Естер никога не ми е споменавала за това.

— Когато тя срещне човек, който е в състояние да разбе­ре посланието, му дава малко от кръвта на войника.

- Какво е това послание?

- След като тя не ти е дала такова парче плат, не бих могъл да ти кажа нищо повече по този въпрос, макар и тя да не е искала от мен да го пазя в тайна.

— Познаваш ли някой, който също има такова парче плат?

- Всички, които бяха на сцената. Заедно сме, защото Естер ни събра.

Трябваше да бъда предпазлив, да се сприятеля с него. Да направя инвестиция в Банката за услуги. А не да го пла­ша или да издавам безпокойството си. Трябваше да го раз­питам за него самия, за работата му, за родината му, за ко­ято бе говорил с такава гордост. Трябваше да разбера дали това, което ми е казал, е истина, или намеренията му са други. Исках да разбера с абсолютна сигурност дали той все още поддържа връзка с Естер, или е изгубил следите й. Въпреки че идваше от толкова далечно място, където цен­ностите може би бяха различни, знаех, че Банката за услу­ги е институция без граници, функционираща навсякъде по света.

От една страна, искаше ми се да вярвам в това, което той казваше. От друга, сърцето ми достатъчно беше стра­дало и кървяло в разстояние на хиляда и една нощи, през ко­ито стоях буден в очакване да чуя как Естер отключва вра­тата, влиза и безмълвно ляга до мен. Бях си обещал, че ако някой ден това се случи, няма да я разпитвам за нищо, а са­мо ще я целуна, ще й кажа „лека нощ, любов моя" и на дру­гия ден ще се събудим, хванати за ръце, сякаш този кош­мар никога не се е случвал.

Роберто пристигна с пиците — като че ли воден от някак­во шесто чувство, се бе появил точно в момента, когато ис­ках да спечеля време, за да мисля.

Отново погледнах Михаил. Успокой се, обуздай сърце­то си, иначе ще получиш инфаркт! Изпих цяла чаша вино на екс и забелязах, че и той направи същото.

Защо ли беше нервен?

- Вярвам в това, което ми казваш. Имаме достатъчно време, за да разговаряме.

- Ти ще поискаш от мен да те заведа при нея.

Бе отгатнал намеренията ми и сега трябваше да започ­на отначало.

- Да, ще поискам. Ще се опитам да те убедя. Ще напра­вя всичко възможно, за да успея. Но не бързам, имаме по една пица пред нас. Искам да науча нещо повече за теб.

Забелязах, че ръцете му треперят и той се опитва да се овладее.

- Аз имам мисия. До този момент все още не съм я из­пълнил, но имам още доста дни пред себе си.

- Вероятно мога да ти помогна.

- Можеш да ми помогнеш. Всеки може да ми помогне, стига да помогне на Енергията на любовта да се разпръсне по света.

- Мога да направя и повече.

Не исках да му предлагам нищо повече, за да не си по­мисли, че се мъча да купя верността му. Трябваше да съм безкрайно предпазлив. Той можеше да казва истината, но можеше и да лъже, опитвайки се да се възползва от мъката ми...

- Познавам само един вид любовна енергия - продъл­жих аз. - Чувството, което изпитвам към жената, която си тръгна... или по-скоро се отдалечи от мен и сега ме очак­ва. Ако мога да я срещна отново, ще бъда щастлив. А све­тът ще стане по-хубав, защото една душа ще бъде доволна.

Той погледна към тавана, после към масата, а аз позво­лих на мълчанието да продължи колкото се може по-дълго.

- Чувам глас - каза той накрая, без да има смелостта да ме погледне.

Голямото предимство на един писател, който говори за духовното в книгите си, е, че винаги контактува с хора, ко­ито имат някаква дарба. Някои от тези дарби са действи­телни, други са измислени, някои от хората се опитват да се възползват от тях, други ме проверяват. Видял съм мно­го изненадващи неща и не се съмнявам ни най-малко, че чудеса се случват, че всичко е възможно, че човек започва да преоткрива онова, което е забравил - вътрешната си си­ла.

Проблемът бе, че сега не беше най-подходящият мо­мент да разговаряме на тази тема. Интересуваше ме един­ствено Захирът. Исках Захирът отново да започне да се на­рича Естер.

- Михаил...

- Истинското ми име не е Михаил, а Олег.

- Олег...

- Михаил е името, което избрах, когато реших да въз­кръсна за живот. Името на архангела воин с огнения меч, който проправя път, за да може - как ги наричаш ти сами­ят? - „воините на светлината" да се срещнат. Това е моята мисия.

- Това е и моята мисия.

- Не искаш ли да говорим за Естер?

Как беше възможно? Той отново насочваше разговора към това, което ме интересуваше!

- Не се чувствам добре - добави и погледът му започна да угасва, блуждаейки из ресторанта, сякаш мен ме няма­ше. - Не искам да засягам този въпрос. Гласът...

Случваше се нещо странно, много странно. Докъде ли щеше да стигне, за да ме впечатли? Дали накрая щеше да поиска от мен, подобно на мнозина, да напиша книга за жи­вота му и необикновените му способности?

Винаги когато съм си поставял ясна цел, съм бил готов на всичко, за да я постигна - в края на краищата именно за това пишех в книгите си, не можех да изневеря на собстве­ните си думи. Сега също имах цел: да срещна още веднъж погледа на Захира. Михаил ми бе дал доста информация: не беше неин любовник, тя не ме бе изоставила, въпрос на време беше да я накарам да се върне при мен. Възможно бе срещата в пицарията да е някакъв фарс: един младеж, кой­то няма средства за препитание, използва чуждата мъка, за да постигне това, към което се стреми.

Изпих още една чаша вино на екс, Михаил също.

Инстинктът ми ме караше да бъда предпазлив.

- Да, искам да говорим за Естер. Но искам също така да науча нещо повече за теб.

- Не е вярно. Искаш да ме спечелиш на твоя страна, да ме убедиш да направя нещо, което по принцип бях склонен да направя. Мъката обаче не ти позволява да виждаш ясно нещата: мислиш, че аз те лъжа, за да се възползвам от си­туацията.

Макар и Михаил да бе отгатнал съвсем точно мисли­те ми, говореше по-високо, отколкото позволява доброто възпитание. Хората се заобръщаха, за да видят какво ста­ва.

- Искаш да ме впечатлиш, без да знаеш, че книгите ти белязаха живота ми, че от написаното в тях научих много. Мъката ти те е направила сляп, дребнав човек, обзет от една-единствена натрапчива мисъл: Захира. Приех поканата ти за този обяд не заради любовта ти към нея: не съм убе­ден, че я обичаш, може би чисто и просто е наранена гор­достта ти. Дойдох тук, защото...

Говореше все по-високо; започна да върти очи във всич­ки посоки, сякаш не можеше да се контролира.

- Светлините...

- Какво ти е?

- Тук съм заради нейната любов към теб!

- Добре ли си?

Роберто забеляза, че нещо не е наред. Приближи се до масата ни усмихнат и сложи ръка на рамото на младежа.

- Както изглежда, пиците ми никак не ви харесват. Ня­ма нужда да плащате, можете да тръгвате.

Наистина, най-добре беше да си тръгнем. Можехме да станем, да излезем и да избегнем тъжния спектакъл на чо­век, който се преструва, че вижда духове в една пицария само за да ме впечатли или да ме принуди да направя не­що - макар и да смятах все пак, че нещата бяха по-сери­озни и в случая не се касаеше за театрално представле­ние.

- Усещаш ли вятъра?

В този момент вече бях сигурен, че той не се престру­ва: напротив, полагаше големи усилия, за да се овладее, и започваше да се паникьосва повече от мен.

- Светлините, светлините се появяват! Моля те, изведи ме оттук!

Тялото му започна да се тресе от конвулсии. Вече не бе­ше възможно да се скрие каквото и да било, хората от дру­гите маси бяха станали.

- В Казах...

Не успя да довърши изречението. Блъсна масата, раз­хвърчаха се пици, чаши, прибори, уцелвайки седналите близо до нас. Изражението на лицето му коренно се про­мени, тялото му трепереше, а очите му се въртяха в орби­тите си. Отметна рязко главата си назад, при което чух из-пукване на кости. От една маса стана някакъв мъж. Робер­то успя да хване Михаил, преди той да падне на земята, а през това време мъжът взе една лъжица от пода и я напъ­ха в устата му.

Сцената едва ли продължи повече от няколко секунди, но на мен ми се стори цяла вечност. Представях си как жад­ните за сензации списания ще пишат за прочутия писател (евентуален претендент за голяма литературна награда въ­преки критиката срещу него), който е предизвикал спиритически сеанс в една пицария само за да привлече внимание върху новата си книга. Параноята ми не спря дотук: после щяха да открият, че въпросният медиум е същият мъж, изчезнал заедно с жена му. всичко щеше да започне отново и този път нямаше да имам смелостта и енергията пак да по­неса същото изпитание.

На съседните маси седяха, разбира се, и мои познати, но дали някой от тях ми беше истински приятел? Дали щяха да запазят мълчание по повод видяното?

Тялото на Михаил спря да трепери и той се отпусна. Ро­берто го придържаше седнал на стола. Непознатият мъж измери пулса му, отвори клепачите му и се обърна към мен.

- Сигурно не му се случва за пръв път. Откога го позна­вате?

- Открай време идват тук - отвърна Роберто, виждайки, че не съм в състояние да реагирам. - Но на този тук му се случва за пръв път на обществено място, макар и да съм имал подобни случаи в ресторанта си.

- Забелязах - отвърна мъжът. - Не се поддадохте на па­никата.

Репликата бе адресирана към мен, сигурно бях преблед­нял. Мъжът се върна на масата си, а Роберто се опита да ме успокои:

- Той е лекар на една много известна актриса. Мисля, че по-скоро ти се нуждаеш от медицинска помощ, отколко­то гостът ти.

Михаил - или Олег, независимо как се казваше човекът пред мен - отвори очи. Огледа се и вместо да се засрами, се усмихна притеснено.

- Извинявай - каза той. - Опитах се да запазя контрол над себе си.

Чудех се как да се измъкна от положението. Роберто от­ново ми дойде на помощ.

- Не се безпокойте. Нашият писател има достатъчно пари, така че ще плати счупените чинии.

После се обърна към мен:

- Епилепсия. Това е само епилептичен припадък, нищо повече.

излязохме от ресторанта и Михаил веднага спря едно такси.

- Но ние така и не разговаряхме! Къде отиваш?

- Сега не съм в състояние да говоря. А и ти знаеш къде да ме намериш.


Съществуват два свята: този, за който мечтаем, и дей­ствителният свят.

В света, за който мечтаех, Михаил бе казал истината, а случилото се беше просто един труден момент в живота ми, недоразумение, което не е чуждо на нито една интимна връзка. Естер ме чакаше търпеливо, надявайки се аз да съм открил къде сме сгрешили в нашия брак, и ако вината бе­ше у нея, тя щеше да ми се извини и отново да заживеем за­едно.

В света, за който мечтаех, Михаил и аз разговаряхме спокойно, излизахме от пицарията, вземахме такси, натис­кахме звънеца на вратата, зад която моята бивша жена (или жена? Сега съмнението беше в обратна посока) сутрин тъ­чеше килими, следобед даваше уроци по френски, а нощем спеше сама, очаквайки като мен да чуе звънеца, мъжът й да влезе с букет цветя и да я заведе да пият горещ шоколад в един хотел близо до „Шан-з-Елизе".

В действителния свят всяка среща с Михаил щеше да бъде свързана с напрежение - от страх да не се повтори то­ва, което се случи в пицарията. Всичко, което той ми бе ка­зал, е било плод на въображението му, в действителност и той не знае къде живее в момента Естер. В действителния живот сега беше 11:45 сутринта, а аз се намирах на Гар дю Hop в очакване на влака от Страсбург, за да посрещна из­вестен американски актьор и продуцент, въодушевен от идеята да направи филм по една от книгите ми.

До този момент винаги когато са ми предлагали да направят филмова адаптация по мой роман, отговорът ми неизменно е бил : „Това не представлява интерес за мен." Вярвам, че всеки човек, четейки някаква книга, режисира свой собствен филм в главата си, придава точно определе­ни лица на персонажите, издига декори, чува гласовете им, долавя миризми. И затова, когато този човек отиде да гле­да филм по роман, който му е харесал, винаги излиза от са­лона с усещането, че е бил излъган, и винаги си казва: „Книгата е по-хубава от филма."

Този път обаче литературната ми агентка бе настоявала много. Твърдеше, че въпросният актьор и продуцент бил „от нашия отбор", възнамерявал да направи нещо съвсем различно от това, което досега са ни предлагали. Срещата беше уговорена преди два месеца, днес трябваше да вече­ряме заедно, да обсъдим подробностите и да разберем да­ли гледните ни точки са сходни.

През последните две седмици обаче се налагаше непре­станно да променям програмата си: днес беше четвъртък и аз трябваше да отида в един арменски ресторант, където да се срещна с младеж, болен от епилепсия, който ме уверява­ше, че чува гласове, но беше единственият човек, който зна­еше местонахождението на Захира. Изтълкувах съвпадени­ето като знак, че не трябва да продавам авторските права върху книгата си, и се опитах да анулирам срещата с актьо­ра. Той обаче настояваше: каза ми, че бихме могли да заме­ним вечерята с обяд на другия ден. „Едва ли някой ще се на-тъжи, ако му се наложи една вечер да остане сам в Париж", бе неговият коментар, на който така и не можах да възразя.

В света, за който мечтаех, Естер все още беше моя спътница в живота и любовта й ми даваше сили да вървя напред, да изследвам собствените си граници.

В действителния свят тя се беше превърнала в натрап­чива идея, изсмукваща цялата ми енергия, изпълваща ця­лото пространство, принуждаваща ме да полагам огромни усилия, за да продължавам да живея, да работя, да се сре­щам с продуценти, да давам интервюта.

Възможно ли бе да са изминали две години, а аз още да не съм я забравил? Не издържах повече да мисля за то­ва, да анализирам всички възможности, да се опитвам да избягам, да се примирявам, да пиша книги, да практику­вам йога, да се занимавам с благотворителност, да се виждам с приятели, да ухажвам жени, да излизам на вече­ри, да ходя на кино (като избягвах, разбира се, литератур­ните адаптации и търсех сценарии, написани за големия екран), на театър, на балет, на футболни мачове. Въпреки това Захирът винаги печелеше битката, винаги присъства­ше, винаги ме караше да си мисля „как бих искал тя да е тук с мен".

Погледнах часовника на гарата - оставаха още петнай­сет минути. Във въображаемия свят Михаил ми беше съ­юзник. В действителния свят нямах конкретно доказател­ство освен огромното ми желание да вярвам в това, което ми казва; следователно той можеше да е скрит враг.

Отново започнах да си задавам същите въпроси: защо Естер не ми каза нищо? Заради въпроса на Ханс ли зами­на? Дали не беше решила да спасява света, както ми бе на­мекнала по време на разговора ни за любовта и войната, и не се опитваше да ме „подработи", за да я последвам в та­зи нейна мисия?

Погледът ми беше втренчен в релсите. Приличаха на нас двамата с Естер, вървящи един до друг, без никога да можем да се докоснем отново. Две съдби, които...

Релси.


На какво ли разстояние се намираха една от друга?

За да забравя за Захира, се приближих до единия от два­мата служители, застанали на перона.

- Раздалечени са на 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча - отвърна той.

Имаше вид на човек, доволен от живота, горд с профе­сията си, и изобщо не отговаряше на фикс-идеята на Естер, че дълбоко в душата си всеки от нас крие някаква голяма тъга.

Отговорът му обаче изглеждаше съвсем безсмислен: за­що точно 143,5 сантиметра или 4 фута и 8,5 инча?

Пълен абсурд. Логично би било разстоянието да е 150 сантиметра или 5 фута. Някакво кръгло число, за да може на производителите на вагони и на служителите от желез­ниците да им е лесно да го помнят.

- И защо е точно толкова? - обърнах се аз отново към чиновника.

- Защото такова е и разстоянието между колелетата на вагоните.

- Но нали колелетата на вагоните са на такова разстоя­ние именно заради релсите?

- Вие смятате, че съм длъжен да знам всичко за влако­вете само защото работя на тази гара? Нещата са такива, защото са такива!

Той вече не беше онзи щастлив човек, доволен от рабо­тата си; беше в състояние да отговори на един въпрос, но нищо повече. Помолих за извинение и през останалото вре­ме продължих да гледам релсите, усещайки интуитивно, че те искат да ми кажат нещо.

Колкото и странно да изглежда, релсите като че ли ис­каха да кажат нещо за моя брак - както и за всички брако­ве.

Актьорът пристигна - беше по-симпатичен, отколкото очаквах, въпреки голямата си популярност. Настаних го в любимия си хотел и се прибрах вкъщи. За моя изненада там ме чакаше Мари: поради лошото време снимките за филма й били отложени за другата седмица.
Предполагам, че днес ще отидеш в ресторанта, по­неже е четвъртък.

- Искаш ли да дойдеш и ти?

- Да. Ще дойда с теб. Освен ако не предпочиташ да оти­деш сам.

- Предпочитам.

- Въпреки това смятам да дойда. Още не се е родил мъ­жът, който ще контролира действията ми.

- Знаеш ли защо разстоянието между релсите на влако­вете е 143,5 сантиметра?

- Не, но мога да се опитам да разбера чрез интернет. Важно ли е?

- Много.


- Нека засега да оставим настрана релсите. Току-що разговарях с едни приятели, които са твои почитатели. Смятат, че човекът, който е написал книги като Време да раздираш, време да съшиваш, историята за пастирчето, както и за поклонението по пътя до Сантяго, е мъдрец и има отговори на всички въпроси.

- Което изобщо не е вярно, както знаеш.

- А кое е вярно тогава? Как така говориш на читатели­те си за неща, които са ти непознати?

- Не са ми непознати. Всичко, което съм написал в тях, е част от душата ми, уроци, които съм научил през живота си и които се опитвам да приложа и върху себе си. Аз съм читател на собствените си книги. Те ми разкриват нещо, ко­ето съм знаел, но не съм осъзнавал.

- А читателят?

- Мисля, че и с него е същото. Книгата - както и някой филм, мелодия, градина, гледка от планината - разкрива нещо. А да разкриеш означава да махнеш един воал и да сложиш друг. Да свалиш воала от нещо, което вече същест­вува, не е същото като да се опитваш да разкриеш на дру­ги тайната как да живеят по-добре.

В момента, както и на теб ти е известно, страдам от лю­бов. Това може да не е нищо друго освен слизане в ада, но може да бъде и разкритие. Едва когато написах Време да раздираш, време да съшиваш, си дадох сметка за способ­ността си да обичам. Научих това, докато вкарвах в компю­търа думи и изречения.

- А духовната страна? Онова, което сякаш присъства на всяка страница от книгите ти?

- Започва да ми харесва идеята да дойдеш с мен тази вечер в арменския ресторант, защото ще откриеш, по-точ­но ще осъзнаеш три важни неща. Първо: в мига, когато чо­век реши да застане срещу даден проблем, си дава сметка, че е много по-силен, отколкото си е мислил. Второ: цялата енергия, цялата мъдрост извира от един и същ неизвестен източник, който обикновено наричаме Бог. Това, което се опитвам да направя, откакто започнах да следвам пътя си, е да прославям тази енергия, да се свързвам с нея всеки ден, да се оставя на знаците да ме водят, да се уча, докато правя - а не докато възнамерявам да направя - нещо. Тре­то: никой не е сам в нещастието си, винаги има още някой, който мисли, радва се или страда по същия начин, и това ни дава сили да се справим с предизвикателството, изникнало пред нас.

- А това включва ли и любовното страдание?

- Включва всичко. След като страданието е тук, по-добре е да го приемеш, тъй като то няма да си отиде само защото ти се преструваш, че не съществува. Ако си радос­тен, добре е да приемеш и радостта, макар и с опасението, че някой ден тя ще изчезне. Има хора, за които животът е единствено саможертва и отказ. Има хора, които се чувст­ват част от човечеството само когато са „щастливи". Но за­що ме питаш за тези неща?

- Защото съм влюбена и се страхувам, че ще страдам.

- Не се страхувай. Единственият начин да избегнеш страданието е да се откажеш от любовта.

- Знам, че Естер е тук. Освен за епилептичния припа­дък на момчето ти нищо друго не ми каза за срещата ви в пицарията. Това е лош знак за мен, но сигурно е добър знак за теб.

- За мен също може да е лош знак.

- Знаеш ли какво искам да те попитам? Бих желала да разбера дали ме обичаш така, както аз те обичам. Но не смея. Защо постоянно съм неудовлетворена от връзките си с мъжете?

Защото смятам, че постоянно трябва да имам връзка с някого - и това ме задължава да бъда необикновена, инте­лигентна, чувствителна, изключителна. Желанието да съ­блазнявам ме кара да дам най-доброто от себе си, което ми помага. А и ми е много трудно да живея сама. Не знам оба­че дали това е най-добрият избор.

- Искаш да знаеш дали съм способен да обичам една жена дори и след като тя ме е напуснала, без да ми даде каквито и да било обяснения?

- Прочетох книгата ти. Знам, че си способен на това.

- Искаш да ме попиташ дали въпреки любовта ми към Естер съм способен да обичам и теб?

- Не бих се осмелила да те попитам подобно нещо, за­щото отговорът ти може да разбие живота ми.

- Искаш да знаеш дали в сърцето на един мъж или една жена може да има място за повече от един човек?

- Да, бих искала да ми отговориш на този въпрос, поне­же той не е така директен както предишният.

- Мисля, че има. Освен ако някой от тях не се превър­не в...

- В Захир. Но аз ще се боря за теб, мисля, че си струва.

Един мъж, който е в състояние да обича една жена така, както ти обичаш Естер, заслужава моето уважение и усили­ята ми.

А сега, за да ти покажа колко много искам да си до мен, колко важно място заемаш в живота ми, ще направя това, за което ме помоли, колкото и абсурдно да ми се струва: ще разбера защо разстоянието между релсите на влака е точно 4 фута и 8,5 инча.

Собственикът на арменския ресторант бе направил то­ва, за което бе споменал миналата седмица: сега беше зает не само салонът в дъното, но и целият ресторант. Мари наблюдаваше хората с интерес и от време на време отбе­лязваше колко са различни.

- Как е възможно да водят деца на подобно събитие? Това е абсурдно!

- Може би няма на кого да ги оставят.

Точно в девет часа шестимата актьори - двамата музи­канти с ориенталските дрехи и четиримата младежи с бе­лите блузи и набраните поли - излязоха на сцената. Сер­витьорите спряха да обслужват масите и хората замлък­наха.

- В монголския мит за сътворението на света се срещат кошутата и дивото куче - каза Михаил с глас, който отно­во бе променен. - Две същества, които по природа са раз­лични: в реалния свят дивото куче ще убие кошутата, за да се нахрани. В монголския мит обаче и двамата разбират, че всеки един се нуждае от качествата на другия, за да оцелее в една враждебна среда, и двамата трябва да се съюзят.

Но преди това те трябва да се научат да обичат. А за да обичат, трябва да престанат да бъдат такива, каквито са, в противен случай никога няма да могат да живеят заедно. С времето дивото куче започва да приема факта, че неговият инстинкт, до този момент винаги насочен към борбата за оцеляване, сега служи на по-висша цел: да срещне някого, с когото да изгради отново света.

Михаил направи пауза.

- Когато танцуваме, се въртим около същата Енергия, която се издига до Господарката и се връща заедно с цяла­та нейна сила пак при нас, така както водата се изпарява от реките, превръща се в облак и се връща на земята под фор­мата на дъжд. Днес ще ви разкажа една история за кръга на любовта.

Веднъж някакъв селянин почукал силно на вратата на един манастир. Когато вратарят отворил, той му подал пре­красен грозд.

- Отче, това е най-хубавият грозд от моето лозе. Дой­дох да го подаря.

- Благодаря ти! Веднага ще го занеса на игумена, той ще се зарадва на подаръка.

- Но аз го донесох за теб!

- За мен? Но аз не заслужавам такъв красив дар на при­родата.

- Винаги когато съм чукал на тази врата, ти си ми отва­рял. Когато имах нужда от помощ, понеже реколтата ми бе­ше съсипана от сушата, ти всеки ден ми даваше парче хляб и чаша вино. Искам този грозд да ти даде малко от любов­та на слънцето, от красотата на дъжда и от Божието чудо.

Вратарят сложил грозда пред себе си и цяла сутрин му се възхищавал, защото той наистина бил красив. Поради това решил да занесе подаръка на игумена, който винаги го беше насърчавал с мъдри думи.

Игуменът се зарадвал на грозда, но се сетил, че един от монасите в манастира е болен, и си помислил: „Ще му за­неса грозда. Кой знае, може пък това да внесе радост в жи­вота му."

Гроздът обаче не останал дълго време в килията на бол­ния монах, който на свой ред си рекъл: „Готвачът се грижи за мен, носи ми най-хубавото, което има за ядене. Сигурен съм, че много ще се зарадва на гроздето." И когато готва­чът се появил на обяд, носейки храната на болния монах, той му подал грозда.

- За тебе е. Ти винаги си в контакт с продуктите, които природата ни дарява, и най-добре знаеш какво да направиш от това Божие творение.

Готвачът бил очарован от красивия грозд и го показал на помощника си. Гроздът бил толкова съвършен, че никой не можел да го оцени по-добре от клисаря, който пазел даро-хранителницата и когото мнозина от монасите в манастира смятали за свят човек.

Клисарят на свой ред подарил грозда на най-младия послушник, за да му покаже Божията намеса и в най-дреб­ните неща от Сътворението. Когато послушникът поел грозда в ръце, сърцето му се изпълнило с неземно блажен­ство, тъй като никога не бил виждал толкова красив грозд. Сетил се за деня, в който за пръв път дошъл в манастира, и за монаха, който му отворил вратата; именно този жест му позволил днес да е сред общност от хора, умеещи да ценят чудесата.

И тъй, малко преди да се свечери, той занесъл грозда на вратаря.

- Заповядай, да ти е сладко! Прекарваш по-голямата част от времето сам тук, гроздето ще те освежи.

Вратарят разбрал, че този дар наистина е бил предназ­начен за него, с наслада изял зрънцата му и заспал щаст­лив. По този начин кръгът бил затворен; кръгът от щастие и радост, който винаги се образува около човека, осъщест­вил контакт с Енергията на любовта.

Жената, която се казваше Алма, разтърси дайрето.

- Всеки четвъртък ние чуваме по една история за лю­бов и разказваме истории за липсата на любов. Когато ви­дим това, което е на повърхността, постепенно ще разбе­рем какво има под нея: нашите навици, ценностите ни. И когато успеем да проникнем под този слой, ще бъдем в състояние да открием себе си. Кой ще започне?

Вдигнаха се много ръце, включително и моята - за изненада на Мари. отново стана шумно, хората се раздвижи­ха. Михаил посочи една красива висока жена със сини очи.

- Миналата седмица отидох на гости у един приятел, който живее сам в планината, близо до границата. Той е чо­век, който цени земните удоволствия и неведнъж е твърдял, че мъдростта, която някои претендират, че притежават, се дължи именно на факта, че са се наслаждавали на всеки един момент от живота си.

Още от самото начало тази идея никак не се хареса на мъжа ми: той го познаваше добре и знаеше, че любимото му занимание е да ходи на лов за птици и да съблазнява жени. Аз обаче трябваше да разговарям с нашия приятел, изживявах труден момент и само той можеше да ми по­могне. Мъжът ми предложи да се консултирам с психолог, да предприема някакво пътуване, започнахме да спорим, скарахме се, но въпреки целия този натиск аз все пак оти­дох при нашия приятел. Той дойде да ме посрещне на ле­тището, следобеда разговаряхме, вечеряхме, пихме, пак разговаряхме и аз си легнах. На другия ден, след като се наспах, се разходихме из областта и той ме закара до ле­тището.

Щом пристигнах вкъщи, заваляха въпроси. Сам ли е бил? Да. Не е ли била там някоя негова любовница? Не. Пихте ли? Пихме. Защо не искаш да говорим за това? Но аз говоря точно за това! Били сте сами в една къща с изглед към планината, в доста романтична обстановка, не е ли та­ка? Да, така е. И не сте правили нищо друго, освен да разго­варяте? Нищо друго. Смяташ ли, че ти вярвам? Защо да не ми вярваш? Защото това противоречи на човешката приро­да - когато един мъж и една жена са заедно, пият заедно, го­ворят за интимни неща, накрая се озовават в леглото!

Съгласна съм с мъжа си. Противоречи на онова, на кое­то са ни учили. Той никога няма да повярва на историята, която разказах, а тя е самата истина. Оттогава животът ни се превърна в ад. Може би нещата ще се оправят, но стра­данието е излишно, страданието заради това, което са нито обстоятелствата го позволят, те се озовават в леглото.

Ръкопляскания. Хората отново запалиха цигари. Чу се звън на бутилки и чаши.

- Какво е това? - попита ме тихо Мари. - Групова тера­пия на семейни двойки?

- Това е част от „срещата". Никой не казва кое е пра­вилно, кое е грешно, само разказват истории.

- Но защо го правят публично, по този неуважителен начин, пред хора, които пият и пушат?

- Може би защото е по-несериозно. А щом е по-несери­озно, значи е по-лесно. А щом е по-лесно, защо тогава да не го правят по този начин?

- По-лесно? Сред непознати, които утре могат да раз­кажат тази история на мъжа й?

Междувременно бе започнал да говори някой друг и аз не успях да кажа на Мари, че това няма никакво значение: всички се бяха събрали тук, за да говорят за безразличие, маскирано като любов.

- Аз съм съпругът на жената, която разказа историята -представи се един господин, който беше с около двайсет години по-възрастен от красивата руса жена. - Всичко, кое­то тя каза, е вярно. Ала има нещо, което тя не знае и което аз не посмях да й кажа. Ще го направя сега.

Когато тя отиде в планината, не можах да мигна цяла нощ и започнах да си представям с подробности какво се случва в момента. Тя пристига, камината е запалена, съ­блича си палтото, съблича си пуловера, под тънката си блу­за не носи сутиен. Той може съвсем ясно да види очертани­ята на гърдите й.

Тя се преструва, че не забелязва погледа му. Казва му, че ще отиде до кухнята, за да вземе нова бутилка шампан­ско. Носи много тесни дънки, върви бавно и дори без да се обръща, знае, че той я оглежда от глава до пети. Връща се, говорят за много лични неща и това предизвиква у тях чув­ство на съучастничество.

Изчерпват темата, заради която тя е отишла. звъни мобилният й телефон - аз съм, питам дали всичко е наред. Тя се доближава до него, допира телефона до ухото му, двама­та слушат онова, което казвам, думите ми са деликатни, за­щото знам, че е късно да упражнявам какъвто и да било на­тиск, най-добре е да се преструвам, че не се тревожа, съ­ветвам я да се възползва, че е в планината, защото на след­ващия ден трябва да се връща в Париж, да се грижи за де­цата, да пазарува.

Прекратявам разговора, знаейки, че той го е чул. Сега двамата - които преди са седели на различни канапета - са седнали един до друг.

В този момент спрях да си представям какво се случва в планината. Станах, отидох до стаята на децата, след това се приближих до прозореца, погледнах Париж и знаете ли какво забелязах? Че тази мисъл ме е възбудила. И то мно­го. Мисълта, че в момента жена ми може би целува друг мъж и прави секс с него.

Почувствах се ужасно. Как е възможно да се възбудя от подобно нещо? На следващия ден разговарях с двама при­ятели; не им казах, разбира се, че става въпрос за мен са­мия, но ги попитах дали някога им е действал еротично погледът на друг мъж в деколтето на жена им по време на някоя вечеря. Нито един не отговори на въпроса ми - защо­то е табу. И двамата обаче казаха, че е много хубаво да зна­еш, че жена ти е желана от друг мъж: не отидоха по-далеч. Дали това не е някаква тайна фантазия, скрита в сърцето на всеки мъж? Не знам. Последната седмица от семейния ни живот беше ад, защото не мога да разбера онова, което по­чувствах. И понеже не мога да го разбера, обвинявам жена си, че е предизвикала нещо в мен, което разруши равнове­сието в моя свят.

Този път бяха запалени много цигари, но нямаше ръко­пляскания. Сякаш темата продължаваше да бъде табу, дори и тук.

Докато държах ръката си вдигната, се питах дали съм с господина, който току-що бе говорил. Да, съгласен съм: представял съм си подобни неща с Естер и войни­ците на бойното поле, но не смеех да го призная дори пред себе си.

Михаил погледна към мен и кимна. Не знам как станах, как погледнах аудиторията, шокирана от историята на мъ­жа, който се възбужда при мисълта, че жена му е обладана от друг мъж. Сякаш никой не ми обръщаше внимание и то­ва ми помогна да започна.

- Извинявам се, че няма да бъда толкова прям, колкото говорилите преди мен, но искам да кажа нещо. Днес бях на една гара и открих, че разстоянието, което дели релсите, е 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча. Защо такава аб­сурдна мярка? Помолих приятелката си да открие причина­та и ето какъв е резултатът:

В началото, когато са правили първите вагони, са из­ползвали същите метални части, които са служели за про­изводството на дилижанси.

А защо разстоянието между колелетата на дилижансите е било именно такова? Защото старите пътища са били на­правени за тази мярка и само такива дилижанси са можели да се движат по тях.

Кой е решил, че пътищата трябва да имат точно тези размери? И тук се налага да се върнем в далечното мина­ло: римляните, първите големи строители на пътища, са решили да бъде така. Поради каква причина? Бойните ко­лесници са били теглени от два коня - и наистина, ако поставим едно до друго две расови животни, каквито са използвали навремето, ще видим, че заемат 143,5 санти­метра.

И тъй, оказва се, че разстоянието между релсите, използ­вани от нашите високоскоростни влакове, е било определе­но от римляните. Когато имигрантите в САЩ започнали да строят железопътни линии, не попитали дали няма да е по-добре да променят разстоянието, а продължили по същия модел. Това се отразило дори върху космическите совалки: американските инженери смятали, че резервоарите за гори­во трябвало да бъдат по-широки, но тъй като последните били произвеждани в Юта, налагало се да бъдат превозва­ни до Космическия център във Флорида и нямало да могат да минат през тунелите. В крайна сметка трябвало да се примирят с мярката, която римляните смятали за идеална.

Сигурно ще ме попитате какво общо има всичко това с брака.

Направих пауза. Част от присъстващите ни най-малко не се заинтересуваха от влаковите релси и разговаряха по­между си. Други обаче ме слушаха с голямо внимание -между тях бяха Мари и Михаил.

- Това има много общо с брака и с двата разказа, които току-що чухме. В даден момент от историята на човечест­вото се появил някой и казал: след като се ожените, трябва да останете непроменени до края на живота си. Ще върви­те един до друг като две релси, спазвайки точното разстоя­ние. Ако единият от вас понякога иска да бъде малко по-далеч или малко по-близо, ще е против правилата. Правила­та казват: бъдете разумни, мислете за бъдещето, за децата. Повече нямате право да се променяте, трябва да бъдете ка­то релсите: те са на едно и също разстояние една от друга на началната гара, по средата на пътя и на крайната гара. Не позволявайте на любовта да се променя, тя не бива ни­то да расте в началото, нито да намалява по средата - мно­го е рисковано. С други думи, след като премине ентусиаз­мът от първите години, запазете едно и също разстояние помежду си, една и съща здравина, една и съща функцио­налност. По вас върви влакът на оцеляването на човешкия род, който трябва да стигне в бъдещето: децата ви ще са щастливи само ако си останете такива, каквито сте били от­край време - на 143,5 сантиметра разстояние един от друг. Ако не сте съгласни с това, че никога няма да се променя­те, помислете за тях, за децата, които сте създали.

Помислете за съседите. Покажете им, че сте щастливи, яжте барбекю в неделя, гледайте телевизия, бъдете част от

общността. Помислете за обществото: обличайте се по на­чин, който да показва на всички, че между вас има хармо­ния. Не поглеждайте настрани, защото някой също може да ви погледне, а това е изкушение, може да доведе до развод, кризи, депресия.

Усмихвайте се на снимките. Слагайте снимките в хола, за да ги виждат всички. Косете моравата, спортувайте -най-вече спортувайте, за да останете непроменени във вре­мето. А когато видите, че спортът вече не ви помага, на­правете си пластична операция. Но никога не забравяйте: в определен момент тези правила са били наложени и вие трябва да ги спазвате. Кой е наложил тези правила? Няма значение, никога не задавайте подобни въпроси, защото правилата ще продължават да са в сила вечно, дори да не сте съгласни с тях.

Седнах. Някои изръкопляскаха ентусиазирано, други приеха думите ми с безразличие и аз така и не разбрах да­ли не бях отишъл твърде далеч. Мари ме гледаше със сме­сица от възхищение и изненада.

Жената на сцената отново разтърси дайрето.

Казах на Мари да ме изчака, тъй като исках да изпуша една цигара навън.

- Сега ще танцуват в името на любовта, на Господарка­та.

- Но ти можеш да пушиш и вътре.

- Имам нужда да остана сам.

Въпреки че беше началото на пролетта, все още беше много студено, но имах нужда от чист въздух. Защо разка­зах цялата тази история? Моят брак с Естер никога не е бил такъв, какъвто го описах: две релси, винаги една до друга, винаги подравнени, праволинейни, безупречни. Имали сме хубави и лоши моменти, случвало се е доста пъти единият да заплаши другия, че ще си тръгне завинаги, но въпреки това продължавахме да сме заедно.

Допреди две години.

Или до момента, в който тя започна да се опитва да раз­бере защо е нещастна.

Никой не трябва да се пита защо е нещастен. Този въп­рос носи в себе си вируса на тоталното разрушение. Ако се запитаме, ще поискаме да открием кое ни прави щастливи. И ако това, което ни прави щастливи, е различно от начина, по който живеем в момента, или извършваме някаква без­възвратна промяна, или ставаме още по-нещастни.

В момента се намирах точно в такава ситуация: имах приятелка с неповторима индивидуалност, работата ми от­ново потръгна и имаше голяма вероятност с времето не­щата да се уравновесят. Най-добре ще е да се примиря. Да приема каквото ми предлага животът, да не следвам приме­ра на Естер, да не обръщам внимание на това, което се че­те в очите на хората, да си спомня думите на Мари, да за­почна нов живот заедно с нея.

Не, не мога да мисля по този начин. Ако реагирам така, както хората очакват, ще стана техен роб. Нужно е да имаш огромна доза самоконтрол, за да не позволиш това да се случи, защото човек е склонен винаги да действа така, че да се хареса на някого - особено на самия себе си. Ала ако го направя, ще изгубя не само Естер, но и Мари, работата си, бъдещето си, самоуважението и всичко, което съм казал и написал.

Видях, че хората започват да си тръгват, и влязох в рес­торанта. Появи се Михаил, който вече се беше преоблякъл.

- Онова, което се случи в пицарията...

- Не се притеснявай - отвърнах аз. - Хайде да се разхо­дим по бреговете на Сена.

Мари ме разбра и каза, че тази вечер трябва да си легне рано. Помолихме шофьора на таксито да спре до моста срещу Айфеловата кула - така щях да мога да се прибера пеша вкъщи - и Мари продължи сама. Прииска ми се да попитам Михаил къде живее, но решиш, че въпросът ми може да бъде изтълкуван като опит да проверя със собствените си очи дали Естер не е при него.

По пътя Мари настоятелно разпитваше Михаил какво означава „срещата", а той отговаряше едно и също: начин да си възвърнем любовта. Добави още, че е харесал моята история за релсите на влака.

- Точно така се е изгубила любовта - каза той. - Кога­то сме започнали да определяме стриктно правилата, от ко­ито зависи тя да се прояви.

- И кога е станало това? - попита Мари.

- Не знам. Ала знам, че е възможно да направим така, че тази Енергия да се върне. Знам, понеже когато танцувам или когато чувам гласа, Любовта разговаря с мен.

Мари не знаеше какво означава „да чуваш гласа", но ве­че бяхме стигнали до моста. Слязохме от таксито и тръг­нахме в студената нощ из Париж.

- Знам, че си се изплашил от видяното. Най-голямата опасност е, че мога да си глътна езика и да се задуша. Соб­ственикът на ресторанта обаче знаеше как да постъпи, си­гурно и преди в пицарията му се е случвало подобно нещо. Не е чак толкова рядко явление. Диагнозата му обаче е по­грешна: не съм епилептик. Това се дължи на контакта с Енергията.

Разбира се, че беше епилептик, но нямаше смисъл да му противореча. Опитвах се да се държа нормално. Трябваше да овладея положението. Бях изненадан колко лесно се съ­гласи този път Михаил да се срещнем.

- Нуждая се от теб. Ти трябва да напишеш нещо за зна­чението на любовта - каза той.

- Всички знаят какво е значението на любовта. Почти всички книги са на тази тема.

- Тогава ще формулирам по друг начин молбата си: трябва да напишеш нещо за Новия ренесанс.

- Какъв е този Нов ренесанс?

- Период, подобен на този в Италия през петнайсети и шестнайсети век, когато гении като Еразъм, Леонардо да Винчи, Микеланджело престават да се съобразяват с огра­ниченията на настоящето, с условностите на епохата и се обръщат към миналото. Както е станало тогава, така и ние сега прибягваме до магическия език, алхимията, идеята за Богинята майка, свободата да правим това, в което вярва­ме, а не това, което Църквата или правителството изискват от нас. Така както е станало във Флоренция през 1500 годи­на, така и ние преоткриваме факта, че миналото съдържа отговорите за бъдещето ни.

Да вземем историята за влака, която ти разказа: за кол­ко ли много други неща се подчиняваме на модели, които не разбираме? И тъй като хората четат твоите творби, не би ли могъл да засегнеш тази тема?

- Никога не съм преговарял относно съдържанието на книгите си - отвърнах аз, спомняйки си, че трябва да запа­зя самоуважение. - Ако сюжетът е интересен, ако е в душа­та ми, ако корабът, наречен Слово, ме отведе до този ост­ров, може и да напиша такава книга. Но това няма нищо об­що с търсенето на Естер.

- Знам и не налагам никакви условия. Само ти предла­гам да помислиш върху нещо, което смятам за важно.

- Тя спомена ли ти за Банката за услуги?

- Да. Но случаят няма нищо общо с Банката за услуги. Става дума за мисия, която не мога да изпълня сам.

- Това, което вършиш в арменския ресторант, то ли е твоята мисия?

- То е само малка част от нея. В петък правим същото с просяците. А в сряда работим с новите номади.

Нови номади? По-добре да не го прекъсвам точно сега. Младежът, който разговаряше с мен в момента, нямаше нищо общо с арогантния Михаил от пицарията, с харизматичния Михаил от ресторанта, с неуверения Михаил от ве­черта с автографите. Беше нормален човек, събеседник, с когото ти е приятно да завършиш вечерта, разговаряйки за световните проблеми.

- Мога да пиша единствено за това, което наистина е трогнало душата ми — повторих аз.

- Искаш ли да дойдеш с нас и да разговаряш с просяци­те?

Спомних си за думите на Естер и за престорената тъга в очите на онези, които би трябвало да са най-окаяните съ­щества на света.

- Нека да си помисля.

Наближавахме Лувъра, но Михаил спря, наведе се над каменната стена покрай реката и двамата се загледахме в минаващите корабчета с техните прожектори, заслепяващи очите ни.

- Погледни какво правят - казах аз, опитвайки се да подхвана каквато и да било тема от страх той да не се отег­чи и да не реши да се прибере вкъщи. - Гледат това, което осветяват прожекторите. Когато се приберат у дома си, ще кажат, че познават Париж. Утре ще отидат да видят Мона Лиза и ще разказват, че са посетили Лувъра. Не познават Париж, нито пък са разгледали Лувъра - разхождали са се с корабче и са видели една картина, една-единствена карти­на. Каква е разликата между това да гледаш порнографски филм и да правиш секс? Същата като между това да раз­гледаш един град и да се опиташ да разбереш какво се случва в него, да обикаляш кафенетата му, да се разхождаш по улици, които не фигурират в туристическите справочни­ци, да се изгубиш, за да преоткриеш себе си.

- Възхищавам се на самообладанието ти. Говориш за корабчетата по Сена, а всъщност изчакваш подходящ мо­мент, за да ми зададеш въпроса, който те доведе при мен. Не се притеснявай, питай открито за това, което искаш да знаеш.

Тонът му изобщо не беше агресивен и реших да продъл­жа напред.

- Къде е Естер?

- Физически много далеч, в Централна Азия. Ала ду­ховно е много близо, усмивката й е с мен денонощно, как­то и споменът за окуражителните й думи. Тя ме доведе тук, когато бях беден двайсет и една годишен младеж без бъде­ще. Жителите на селото, в което живеех, ме смятаха за не­нормален, болен или магьосник, съюзил се с дявола, дока­то за хората от града бях просто един селянин, който си търси работа.

Някой ден ще ти разкажа по-подробно моята история, но най-важното е, че знаех английски и започнах да работя като неин преводач. Намирахме се на границата с една страна, в която тя трябваше да влезе: американците строя­ха там много военни бази, готвеха се за война с Афганис­тан, невъзможно беше човек да получи виза. Помогнах й да пресече планината нелегално. Бяхме заедно една седмица, през която тя ме накара да почувствам, че не съм сам, че ме разбира.

Попитах я какво търси толкова далеч от дома си. След няколко уклончиви отговора накрая тя ми разказа това, ко­ето сигурно е разказала и на теб: че търси мястото, където е скрито щастието. Аз й казах за моята мисия: да направя така, че Енергията на любовта да се върне отново на Земя­та. В действителност и двамата търсехме едно и също не­що.

Естер отиде във френското посолство и ми издейства виза в качеството ми на преводач от казахски, въпреки че всички в родината ми говорят само руски. Дойдох да живея тук. Виждахме се с нея всеки път, когато се завръщаше от мисиите си в чужбина. Ходихме заедно в Казахстан още два пъти; тя много се интересуваше от културата тенгри и от един номад, с когото се бе запознала и за когото смята­ше, че има отговор на всички въпроси.

Щеше ми се да попитам какво представлява културата тенгри, но въпросът ми можеше да почака. Михаил про­дължи да говори, а в очите му откривах същата мъка, коя­то аз самият изпитвах по Естер.

- Oрганизирахме заедно нещо тук, в Париж. Тя ми даде идеята да събираме хората веднъж седмично. Казваше: „В човешките отношения най-важен е разговорът, но хората вече не го правят - не сядат, за да говорят или за да слушат другите. Ходят на театър, на кино, гледат телевизия, слу­шат радио, четат книги, но почти не разговарят. Ако иска­ме да променим света, трябва да се върнем във времето, когато воините са се събирали около огъня и са си разказ­вали истории."

Спомних си как Естер твърдеше, че всички важни неща в живота ни са започнали от дълги разговори на масата в някой бар или по време на разходки из улиците и паркове­те.

- Аз предложих да се събираме в четвъртък, защото та­ка повелява традицията, в която съм възпитан. Нейна беше идеята да се разхождаме понякога нощем из Париж: казва­ше, че единствено просяците не се преструват, че са щаст­ливи, а точно обратното - преструват се, че са тъжни.

Даде ми да прочета книгите ти. Разбрах, че ти също, ма­кар и несъзнателно, си представяш света такъв, какъвто го виждаме с нея. Разбрах, че не съм сам, макар и единствено аз да чувам гласа. Постепенно все повече хора започнаха да идват на нашите срещи в ресторанта и аз повярвах, че мо­га да изпълня мисията си, да помогна на Енергията да се върне, дори и ако за това трябва да се пренеса в миналото, в мига, когато тя си тръгна - или се скри.

- Защо Естер ме напусна?

Нима не можех да говоря за друго? Въпросът ми раз­дразни Михаил.

- Заради любовта. Днес ти използва примера с релсите: е, добре, тя не е просто една релса до теб. Тя не се съобра­зява с правилата, както не се съобразяваш и ти. Досещаш се, предполагам, че и на мен ми липсва.

- Тогава...

- Тогава, ако искаш да я видиш, мога да ти кажа къде се намира. И аз почувствах този импулс, но гласът ми казва, че не сега е моментът, че никои не трябва да я смущава по време на срещата й с Енергията на любовта. Подчинявам се на гласа, защото той ни закриля: мен, теб, Естер.

- А кога ще настъпи моментът?

- Може би утре, след година или никога - и в този слу­чай трябва да приемем нейното решение. Гласът всъщност е Енергията: ето защо той събира двама души само когато наистина са готови за този миг. Въпреки това всички ние се опитваме да насилваме положението - само за да чуем фразата, която никога не бихме искали да чуем: „Върви си." Който не се подчинява на гласа и пристига по-рано или по-късно, отколкото трябва, никога няма да постигне това, към което се стреми.

- Предпочитам да я чуя да ми казва „върви си", откол­кото да продължавам да живея денонощно със Захира. Ако тя ми го каже, ще престане да бъде за мен фикс-идея и ще се превърне в жена, която сега живее и мисли по друг на­чин.

- Ще престане да бъде за теб Захир, но ти ще изгубиш много. Ако един мъж и една жена успеят да направят така, че Енергията да се прояви, те наистина помагат по този на­чин на всички мъже и жени по света.

- Ти ме плашиш. Аз я обичам. Знаеш, че я обичам, и ми казваш, че и тя все още ме обича. Не знам какво значи да си готов, но не мога да живея така, както другите очакват от мен - дори и Естер.

- От това, което разбрах при разговорите си с нея, в оп­ределен момент ти си изгубил посоката. Светът е започнал да се върти около теб, единствено и само около теб.

- Не е истина. Тя беше свободна да си проправи свой собствен път. Тя поиска да стане военен кореспондент, въп­реки че аз бях против. Тя сметна, че трябва да търси причи­ната за човешкото нещастие, макар и да й възразявах, че е невъзможно да я узнае. Нима тя иска аз отново да се пре­върна в релса до друга релса, запазвайки това глупаво раз­стояние само защото римляните са решили така?

Михаил тръгна, аз го последвах.

- Вярваш ли, че чувам глас?

- Да ти кажа честно, не знам. Но след като сме дошли дотук, позволи ми да ти покажа нещо.

- Всички мислят, че е епилептичен припадък, а аз не се опитвам да ги разубеждавам: така е по-лесно. Но този глас ми говори, откакто съм дете, откакто видях жената.

- Каква жена?

- После ще ти кажа.

- Винаги когато ти задавам въпрос, ти ми отвръщаш: „После ще ти кажа."

- Гласът ми казва нещо. Знам, че си разтревожен и из­плашен. В пицарията, когато усетих горещия вятър и видях светлините, знаех, че това са симптомите на моята връзка със Силата. Знаех, че тя е там, за да помогне и на двама ни.

Ако мислиш, че всичко, казано от мен, са бълнувания на един епилептик, който иска да се възползва от чувствата на известен писател, утре ще ти дам карта с мястото, където се намира тя, и ти ще тръгнеш да я търсиш. В този момент обаче гласът ни казва нещо.

- Мога ли да знам какво е, или после ще ми го кажеш?

- Ще ти го кажа след малко: все още не мога да разбе­ра ясно посланието.

- Обещай ми все пак, че ще ми дадеш адреса и картата.

- Обещавам. Обещавам ти в името на божествената енергия на любовта. А ти какво искаше да ми покажеш?

Посочих една позлатена статуя - девойка, възседнала кон.

- Нея. Тя е чувала гласове. И докато хората са правели това, което е казвала, нещата са били наред. Но когато за­почнали да се съмняват, вятърът на победата променил по­соката си.

Жана д' Арк, Орлеанската дева, героинята на Стогодиш­ната война, която на седемнайсет години била назначена за главнокомандващ на войската, защото... чувала гласове и те й съобщавали най-добрата стратегия, с която да бъдат разбити англичаните. Две години по-късно била обвинена в магьосничество и осъдена да изгори на кладата. В една от книгите си съм използвал част от показанията й по време на разпита от 24 февруари 1431 година:
Тогава тя е била разпитвана от Жан Бопер, доктор по право. На въпроса дали е чула глас е отговорила:

Чух три пъти, вчера и днес. Сутринта, по време на вечерната молитва и докато биеха камбаните... "



На въпроса дали гласът е бил в килията тя е отгово­рила, че не знае, но че е била събудена от него. Гласът не бил в килията, а в замъка.

Тя попитала гласа какво трябва да прави и гласът по­искал от нея да стане от леглото и да допре една до дру­га дланите на ръцете си.

Тогава (Жана д 'Арк) казала на епископа, който я раз­питвал:

Твърдите, че сте мой съдия. В такъв случай трябва много да внимавате какво ще направите, защото съм из­пратена от Бога и вие сте в опасност. Гласът разкри пред мен неща, които трябва да кажа на краля, но не и на вас. Този глас, който чувам (отдавна), идва от Бог и аз се страхувам повече от това да се противопоставя на гла­совете, отколкото да се противопоставя на вас. "


- Нали не намекваш, че...

- Че ти си превъплъщение на Жана д'Арк? Не съм си го и помислил. Тя е умряла само на деветнайсет години, а ти вече си на двайсет и пет. Тя е имала власт над френската войска, а от това, което ти ми каза, разбирам, че нямаш власт дори над собствения си живот.

Седнахме отново на стената покрай Сена.

- Вярвам в знаците - повторих аз. - Вярвам в съдбата. Вярвам, че хората всеки ден имат възможността да узнаят кое е най-доброто решение, което трябва да вземат, във

всичко което правят. Вярвам че не съм усетил как в даден момент съм изгубил връзката с жената, която обичам. И сега единственото, което трябва да сторя, е да приключа с този цикъл. Ето защо искам картата, искам да отида при нея.

Когато той ме погледна, пак приличаше на изпадналия в транс младеж от сцената на ресторанта. Уплаших се да не получи отново епилептичен пристъп - посред нощ, на това почти безлюдно място.

- Видението ми даде сила. Тази сила е почти видима, осезаема. Мога да си служа с нея, но не мога да я овладея.

- Късно е за подобни разговори. Уморен съм, ти също. Бих искал да ми дадеш картата и да ми кажеш къде точно се намира.

- Гласът... ще ти дам картата утре следобед. Къде мога да ти я донеса?

Дадох му адреса си и се изненадах, че той не знае къде съм живял с Естер.

- Мислиш ли, че съм спал с жена ти?

- Никога не бих те попитал. Това не ме засяга.

- Но ме попита, когато бяхме в пицарията.

Бях забравил. Разбира се, че ме засягаше, но отговорът му вече не ме интересуваше.

Очите на Михаил се промениха. Потърсих в джоба си нещо, което да поставя в устата му в случай на пристъп: той обаче изглеждаше спокоен, успяваше да се владее.

- Точно в този момент чувам гласа. Утре ще взема кар­тата, бележките, разписанието на полетите, ще дойда у вас. Вярвам, че тя те чака. Вярвам, че светът ще стане по-щаст­лив, ако двама души, само двама души станат по-щастли­ви. Гласът обаче ми казва, че няма да можем да се видим утре.

- Имам среща на обяд с един актьор, който пристигна от САЩ, и не мога да я отложа. Но през останалата част от деня ще те чакам.

- Гласът обаче ми казва, че няма да се видим.

- Той ти забранява да ми помогнеш да открия Естер, така ли?

- Мисля, че не. Именно гласът ме накара да дойда она­зи вечер на раздаването на автографи. От онзи миг нататък знаех приблизително как ще се развият събитията и точно така стана - защото бях чел Време да раздираш, време да съшиваш.

- Тогава - продължих аз, умирайки от страх да не би той да промени намерението си - нека да направим това, за което се уговорихме. След два часа следобед съм свобо­ден.

- Но гласът казва, че още не е дошъл моментът.

- Ти ми обеща.

- Добре.


Михаил ми подаде ръка и каза, че утре ще мине през къ­щи към края на деня. Последните му думи тази вечер бяха:

- Гласът казва, че ще позволи това да стане, когато му дойде времето.

Докато вървях към къщи, единственият глас, който чу­вах, беше на Естер, която говореше за любовта. И докато си припомнях разговора, разбрах, че тя е имала предвид нашия брак.

Когато бях на петнайсет, горях от нетърпение да открия секса. Но той беше грях, беше нещо забранено. Не можех да разбера защо е грях: ти можеш ли? Можеш ли да ми кажеш защо всички религии навсякъде по света смятат секса за нещо забранено - дори и най-примитивните рели­гии и култури?

- Караш ме да се замислям за много странни неща. За­що сексът е нещо забранено?

- Заради изхранването.

- Заради изхранването ли?

- Преди хиляди години хората са се премествали от ед­но място на друго, любили са се на воля, имали са деца и колкото по-многобройно ставало едно племе, толкова по-голяма била вероятността то да изчезне - членовете му се биели помежду си заради храна, убивали децата, след това жените, защото били по-слаби. Оцелявали само силните, но всички те били мъже. А мъже без жени не могат да про­дължат човешкия род.

И тогава някой, който видял какво става в съседното племе, решил да не позволи това да се случи и в неговото. И измислил следната история: боговете забраняват мъже­те да правят секс с всички жени. Можели да го правят с ед­на, най-много с две. Част от племето не можела да има де­ца, някои мъже били импотентни, някои жени били без­плодни, но никой нямал право да сменя партньора си.

Всички повярвали на забраната, защото този, който я из­рекъл, говорел от името на боговете, освен това се отличавал от останалите - или имал физически недъг, или болест, предизвикваща конвулсии, или някаква необикновена дарба, защото именно така са се появили първите лидери. След ня­колко години племето станало най-силното - състояло се от определен брой мъже, които били в състояние да изхранват всички, от жени, способни да раждат, и деца, които бавно увеличавали броя на ловците и на раждащите. Знаеш ли кое доставя най-голямо удоволствие на жената в брака?

- Сексът.

- Сгреши: да приготвя храната. Да вижда как мъжът й яде. Този е най-хубавият момент за жената, която цял ден е мислила за вечерята. Причината може би се крие в някаква история, скрита в миналото - глада, заплахата от изчезва­не на рода, пътя на оцеляването.

- Липсва ли ти това, че нямаме деца?

- Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала?

- Мислиш ли, че това би променило брака ни?

- Как бих могла да знам? Гледайки приятелките и прия­телите си, понякога се питам дали са по-щастливи, защото имат деца. Някои да, други не толкова. Може да са щастли­ви заради децата си, но това нито подобрява, нито влошава връзката между тях самите. Продължават да мислят, че имат право да контролират другия. Продължават да смя­тат, че обещанието „да бъдат вечно щастливи" трябва да се спазва, дори и с цената на ежедневно нещастие.

- Войната не ти се отразява добре, Естер. Чрез нея ти влизаш в контакт с една действителност, много по-различ­на от живота, който водим тук. Да, знам, че ще умра, и из­живявам всеки един ден така, сякаш той е чудо. Ала това не ме кара да мисля непрекъснато за любов, щастие, секс, из­хранване, брак.

- Войната не ме кара да мисля. Чисто и просто същест­вувам, и толкова. Когато осъзнавам, че всеки един момент мога да бъда убита от някой заблуден куршум, си мисля: „Колко хубаво, че нямам дете и няма да се тревожа какво ще

стане с него.: Мисля си обаче и нещо друго. „Жалко, ще ум­ра, а след мен няма да остане нищо. Успях единствено да из­губя живота си, но не успях да създам живот."

- Къде сме сгрешили в нашата връзка? Задавам ти то­зи въпрос, защото понякога ми се струва, че искаш да ми кажеш нещо, но изведнъж прекъсваш разговора.

- Да, някъде сме сгрешили. Длъжни сме да бъдем щаст­ливи заедно. Ти смяташ, че си ми задължен за всичко, кое­то си постигнал, аз смятам, че трябва да се чувствам при­вилегирована поради това, че живея с мъж като теб.

- Имам жената, която обичам, невинаги го признавам и в крайна сметка се питам къде съм сгрешил.

- Добре, че си го осъзнал. Никъде не си сгрешил, нито пък аз, защото и на мен понякога ми се случва да си зада­вам този въпрос. Грешен е начинът, по който проявяваме любовта си. Ако приемем, че това създава проблеми, бих­ме могли да живеем с тези проблеми и да бъдем щастливи. Тогава животът ни ще се превърне в постоянна битка и то­ва ще ни поддържа активни, жизнени, въодушевени, готови да завладяваме много нови светове. Но сега ние вървим към една точка, където нещата се изглаждат. Където лю­бовта престава да създава проблеми и стълкновения и се превръща в решение.

- Нима има нещо лошо в това?

- Да, има. Чувствам, че Енергията на любовта, това, което наричат страст, е престанало да преминава през тя­лото и душата ми.

- Но все нещо е останало.

- Останало? Нима бракът ни трябва да приключи по то­зи начин, като страстта отстъпи място на нещо, което на­ричат „зряла връзка"? Имам нужда от теб. Липсваш ми. Понякога ревнувам. Обичам да мисля какво да приготвя за вечеря, макар че ти понякога изобщо не обръщаш внима­ние на това, което ядеш. Но като че ли радостта липсва.

- Не липсва. Когато си далеч, бих искал да си близо до мен. Представям си разговорите, които ще водим, когато аз или ти се завърнем от някое пътуване, обаждам ти се, за да разбера дали всичко е наред, необходимо ми е да чувам гласа ти всеки ден. Уверявам те, че продължавам да съм влюбен в теб.

- И с мен е така, но какво се получава, когато сме заед­но? Спорим, караме се за глупости, единият иска да проме­ни другия, да му наложи собствената си гледна точка. Ти искаш от мен безсмислени неща, аз постъпвам по същия начин. Понякога, когато сърцата ни мълчат, си казваме: „Колко щеше да е хубаво да съм свободен, да нямам ника­къв ангажимент към този човек."

- Права си. И в такива моменти се чувствам объркан, защото знам, че съм с жената, която желая.

- А аз съм с мъжа, когото винаги съм искала да имам до себе си.

- Мислиш ли, че можеш да промениш това?

- Колкото повече остарявам, толкова по-малко мъже ме заглеждат и толкова по-често си мисля: „Най-добре да оставя нещата такива, каквито са." Сигурна съм, че мога да се самозаблуждавам така до края на живота си. Но всеки път, когато отразявам някоя война, виждам, че съществува любов, много по-голяма от омразата, която кара хората да се избиват едни други. И в такива моменти, единствено в такива моменти мисля, че мога да променя нещата.

- Но ти не можеш през цялото време да живееш на фронта.

- Нито пък да живея през пялото време в това спокойст­вие, което намирам, когато съм до теб. То разрушава най-ценното нещо, което имам: връзката ми с теб. Дори и сила­та на любовта да е същата.

- Милиони хора по света сега си мислят подобни неща, но устояват храбро и изчакват тези моменти на депресия да отминат. Издържат една, две, три кризи и накрая постигат спокойствие.

- Знаеш, че не е точно така. В противен случай нямаше да напишеш книгите, които си написал.
бях решил да обядвам с американския актьор в пицарията на Роберто - трябваше непременно да се върна там, за да изгладя лошото впечатление, което евентуално съм направил. Преди да изляза от къщи, предупредих домашна­та си помощница и портиера, че ако случайно не се върна в уговорения час и се появи младеж с монголоидни черти, за да ми предаде един пакет, трябва на всяка цена да го пока­нят да се качи и да ме изчака в хола, като му сервират всич­ко, което пожелае. А ако младежът не може да чака, тогава да го помолят да остави на един от двамата това, което е дошъл да ми предаде.

И в никакъв случай да не го пускат да си тръгне, без да ми е оставил пакета!

Взех такси и го помолих да спре на пресечката на буле­вард „Сен Жермен" и улица „Сен Пер". Ръмеше, но ме де­ляха само трийсет метра от ресторанта с неговия дискре­тен надпис и широката усмивка на Роберто, който от време на време излизаше навън, за да изпуши една цигара. По тесния тротоар към мен вървеше жена с детска количка и тъй като нямаше място за двама ни, слязох от бордюра, за да може тя да мине.

И тогава като в забавен кадър светът се завъртя около мен: земята стана небе, а небето - земя, дори забелязах ня­кои детайли от горната част на сградата на ъгъла. Толкова пъти бях минавал оттам, а нито веднъж не бях поглеждал нагоре. Спомням си за чувството на изненада, за вятъра, който задуха с все сила в ушите ми, и за далечния вой на куче; изведнъж всичко потъна в мрак.

Бях запратен рязко в някаква черна дупка, в чийто край виждах светлина. Но преди да стигна дотам, невидими здра­ви ръце ме издърпаха с все сила назад и аз се събудих сред гласове и викове: всичко това едва ли бе продължило пове­че от няколко секунди. Усетих в устата си вкус на кръв, ми­риса на мокрия асфалт и веднага разбрах, че съм претърпял злополука. Бях едновременно в съзнание и в безсъзнание, опитах се да помръдна, но не успях, видях, че до мен лежи друг човек - толкова близо, че можех да доловя миризмата му, парфюма му. Представих си, че това може би е жената с бебето, която вървеше по тротоара. Боже мой!

Някой се приближи до мен и понечи да ме вдигне, но аз изкрещях да не ме докосват, защото сега е опасно да мес­тят тялото ми; бях запомнил от някакъв банален разговор през една банална вечер, че ако ми е счупен вратът, и най-малкото неправилно движение би могло да ме парализира завинаги.

Борех се, за да запазя съзнание, очаквах болката, която така и не идваше, опитах се да помръдна, но реших, че ще е по-добре да не го правя. Бях обхванат от спазми, а после -от някакво вцепенение. Отново помолих да не ме докосват, чух някъде далече воя на сирената и разбрах, че мога да спя, повече не бе нужно да се боря, за да спасявам живота си, той беше или изгубен, или спасен, това не зависеше по­вече от мен, а от лекарите, сестрите, късмета, „нещото", наречено Бог.

Дочух гласа на някакво момиче, което ми съобщаваше името си - не успях да го запомня - и ме успокояваше, че няма да умра. Искаше ми се да вярвам на думите й, помо­лих я да остане по-дълго до мен, но тя скоро изчезна; ви­дях, че слагат на врата ми нещо пластмасово, на лицето ми - маска, и заспах отново, този път без да сънувам как­вото и да било.


Когато дойдох в съзнание, чувах само някакво ужас­но бръмчене в ушите си: всичко останало бе потънало в ти­шина и пълен мрак. Изведнъж усетих, че всичко около мен се движи, и бях убеден, че носят ковчега ми. Щяха да ме погребат жив!

Опитах се да удрям по стените, но не можех да помръд­на нито един мускул на тялото си. За известно време, кое­то ми се стори цяла вечност, почувствах, че ме изтикват напред, и в този миг, използвайки последните си сили, на­дадох вик, който отекна в това затворено пространство, върна се в ушите ми, почти ме оглуши, но знаех, че благо­дарение на него съм спасен, защото веднага след това в краката ми се появи светлина: бяха разбрали, че не съм умрял!

Светлината, благословената светлина, която ме бе спа­сила от най-ужасното мъчение, задушаването, постепенно освети тялото ми, отвориха най-сетне капака на ковчега, аз бях облян в студена пот, изпитвах ужасна болка, но бях до­волен, успокоен - те си бяха дали сметка, че са сбъркали. Какво щастие, че можех да се върна обратно на този свят!

Светлината най-сетне стигна и до очите ми: някаква ръ­ка нежно докосна моята и едно момиче с ангелско лице по­пи потта от челото ми.

- Не се тревожете - каза ангелското създание, което бе­ше с руси коси, цялото облечено в бяло. - Аз не съм ангел, вие не сте умрели и това тук не е ковчег, а камера за магнитен резонанс, за да разберем дали няма евентуални пора­жения. От това, което видях, няма нищо сериозно, но ще трябва да останете тук под наблюдение.

- Нямам дори и една счупена кост?

- Охлузвания по цялото тяло. Ако донеса огледало, ще се изплашите от вида си, но до няколко дни ще се оправите.

Опитах се да стана, но тя нежно ме възпря. Тогава усе­тих много силна болка в главата и изстенах.

- Не смятате ли, че е нормално? Все пак сте претърпе­ли злополука.

- Смятам, че ме заблуждавате - казах аз с усилие. - Не съм дете, преживял съм какво ли не, мога да приема исти­ната, без да изпадам в паника. Някакъв кръвоносен съд в главата ми всеки миг ще се пръсне.

Появиха се двама санитари и ме сложиха на носилка. Разбрах, че на врата си имам ортопедична яка.

- Някой спомена, че сте помолили да не ви премест­ват - каза ангелът. - Много добро решение! Ще трябва да стоите известно време с тази яка, но ако няма някаква не­приятна изненада - защото не можем да знаем какви ще бъдат последствията, - ще се разминете само с големия уплах и ще разберете, че сте имали невероятен късмет.

- Колко време? Но аз не мога да остана тук.

Никой нищо не каза. Мари ме чакаше усмихната пред рентгеновата зала - явно лекарите й бяха казали, че не е нищо сериозно. Погали ме по главата, като скри ужаса, който сигурно е изпитала при вида ми.

Малкият кортеж премина по коридора на болницата -тя, двамата санитари, които тикаха носилката, и ангелът в бяло. Главата ме болеше все повече.

- Сестро, главата...

- Не съм сестра, а лекуващият ви лекар за момента, очакваме всеки миг да пристигне личният ви лекар. Що се отнася до главата, не се безпокойте: в резултат на един за­щитен механизъм организмът затваря всички кръвоносни съдове в момент на злополука, за да избегне спукването им. Когато опасността премине, те отново се отварят, кръвта започва пак да циркулира и затова изпитвате болка. Няма друга причина. Но ако искате, мога да ви дам приспи­вателно.

Отказах. И в този миг от някакво тъмно кътче на съзна­нието ми изплува една фраза, която бях чул предишния ден:

„Гласът казва, че ще позволи това да се случи когато му дойде времето."

Но той не е можел да знае. Не е възможно случилото се на пресечката на „Сен Жермен" и „Сен Пер" да е било ре­зултат от световна конспирация, от нещо предопределено от боговете, които несъмнено са прекалено заети да се гри­жат за тази временно съществуваща планета, вървяща към своето разрушение, за да спрат пялата си работа само за да ми попречат да се срещна с моя Захир. Момчето едва ли можеше да предвижда бъдещето, освен ако... наистина не чуваше някакъв глас, или пък не съществуваше всемирен заговор и нещата не бяха много по-сериозни, отколкото си мислех.

Всичко това ми дойде в повече: усмивката на Мари, ве­роятността някой да чува някакъв глас, все по-непоносима­та болка.

- Докторе, промених решението си: искам приспива­телно, не мога да понасям повече болката.

Тя каза нещо на един от санитарите, които тикаха но­силката, той отиде някъде и се върна, преди да са ме вкара­ли в стаята. Усетих убождане в ръката и скоро след това заспах.

Когато се събудих, поисках да узная какво точно се е случило, дали жената, която бях видял да лежи до мен, бе оцеляла, какво е станало с бебето й. Мари каза, че трябва да си почивам, но д-р Луи, моят лекар и приятел, вече бе­ше пристигнал и сметна, че няма да има никакъв проблем да ми отговори. Мен самия ме е блъснал мотоциклет, а тя­лото, което съм видял на асфалта, е било на момчето, кое­то го е карало. То било откарано в същата болница и има­ло също толкова голям късмет като мен да се отърве само с няколко охлузвания по тялото. От полицейското разслед­ване, направено веднага след злополуката, станало ясно, че аз съм се намирал на уличното платно по време на произ­шествието и съм изложил на опасност живота на мотоци­клетиста.

С други думи, вината явно е била моя, но момчето ре­шило да не подава оплакване. Мари го посетила, поговори­ли малко, разбрала, че е имигрант, работи нелегално и се бои да каже каквото и да било на полицията. Излязъл от болницата едно денонощие след постъпването си и тъй ка­то по време на инцидента носел каска, това намалило зна­чително риска от мозъчни увреждания.

- Твърдиш, че е излязъл от болницата едно денонощие след произшествието? Нима е минал повече от ден, откак­то съм тук?

- Минаха три дни. След като ти направиха изследване­то с магнитния резонанс, лекарката ми се обади по телефо­на и поиска разрешение да продължи да ти дава успокои­телни. Позволих й да го направи, тъй като сметнах, че си много напрегнат, изнервен и потиснат.

- И какво следва оттук нататък?

- По принцип ще останеш още два дни в болницата и три седмици с тази яка на врата: критичните четирийсет и осем часа вече изтекоха. Въпреки това някои органи в тя­лото ти могат да се разбунтуват и да престанат да функци­онират правилно, в такъв случай ще се появи проблем, кой­то ще трябва да разрешим. Но най-добре да не мислим за това сега, а само ако наистина се случи - не си струва да страдаш предварително.

- С други думи, все още мога да умра?

- Както много добре знаеш, всички ние не само можем, но и наистина ще умрем.

- Искам да кажа: възможно ли с да умра в резултат на

злополуката?

Доктор Луи помълча малко и отвърна:

- Да. Винаги съществува вероятността да се е образу­вал кръвен съсирек, който уредите да не са могли да лока­лизират, той да се откъсне всеки момент и да предизвика емболия. Съществува също така и вероятността някоя клетка да е полудяла и да е станала огнище на рак.

- Не говорете такива неща, докторе - прекъсна го Мари.

- Приятели сме от пет години. Той ме пита, аз му отго­варям. А сега ви моля да ме извините, но трябва да се връ­щам в кабинета си. Медицината не е това, което вие си мис­лите. Във вашия свят ако едно момче излезе, за да купи пет ябълки, но се прибере вкъщи, носейки само две, вие ведна­га ще заключите, че то е изяло липсващите три.

В моя свят съществуват и други възможности: то може да ги е изяло наистина, но може и да са му ги откраднали или пък парите да не са му стигнали да купи толкова ябъл­ки, колкото е искало, или да ги е изгубило по пътя, или да е срещнало гладен човек и да е решило да раздели ябълките си с него и прочие. В моя свят всичко е възможно, всичко е относително.

- Какво знаете за епилепсията?

Мари веднага разбра, че имах предвид Михаил, и не мо­жа да скрие от мен, че това не й харесва. Начаса заяви, че трябва да тръгва, защото бързала за снимки.

Ала д-р Луи, който си беше взел нещата и се готвеше да излезе от стаята, спря, за да отговори на въпроса ми.

- Дължи се на излишък от електрически импулси в да­дена област на мозъка, което предизвиква по-леки или по-тежки конвулсии. Няма окончателно становище по въпро­са, приема се, че пристъпите настъпват тогава, когато чо­век е под голямо напрежение. Но ти специално няма защо да се притесняваш: въпреки че болестта може да се прояви за пръв път във всяка възраст, едва ли може да бъде причи­нена от злополука с мотоциклет.

- А коя е причината?

- Не съм специалист, но ако искаш, мога да се инфор­мирам по този въпрос.

- Да, бих искал. Имам и още един въпрос, но недей да мислиш, че инцидентът е засегнал мозъка ми. Възможно ли е епилептици да чуват гласове и да виждат бъдещето?

- Да не би някой да ти е казал, че ще претърпиш злопо­лука?

- Не ми каза точно това. Разбрах го едва впоследствие.

- Извинявай, но не мога да остана повече, тъкмо ще от­карам Мари с колата. Колкото до епилепсията, ще се по­старая да се осведомя.

През следващите два дни Мари беше далеч от мен и въпреки стреса от злополуката Захирът отново се завърна. Знаех, че ако момчето беше изпълнило обещанието си, вкъщи щеше да ме чака плик с адреса на Естер - сега оба­че бях изплашен.

А ако Михаил ми е казвал истината за гласа?

Опитвах се да си припомня подробностите: слязох от тротоара, погледнах машинално към платното, видях, че минава някаква кола, но прецених, че съм на безопасно раз­стояние от нея. Въпреки това бях блъснат от мотоциклета, който може би се е опитвал да задмине колата и не съм мо­гъл да го видя.

Вярвам в знаците. След пътя до Сантяго за мен всичко се промени тотално: това, което трябва да знаем, винаги е пред очите ни, достатъчно е да се огледаме внимателно и с почтителност, за да открием къде иска да ни отведе Бог и коя ще е най-правилната стъпка, която трябва да предпри­емем в следващия миг. Научих се също така да уважавам мистериозното: както е казал Айнщайн, Господ не играе на зарове с Вселената, всичко е взаимосвързано и има сми­съл. И макар този смисъл почти през цялото време да е скрит, разбираме, че сме близо до нашата истинска мисия

на Земята тогава, когато това, което вършим, е изпълнено с енергията на въодушевлението.

Ако пликът е у дома, добре. А ако не е, трябва веднага да сменя посоката.

Когато сме поели по правилния път и следваме знаците но понякога правим погрешна стъпка, божеството ни идва на помощ, като не ни позволява да допуснем грешка. Дали пък произшествието не е знак? Дали онзи ден Михаил не е доловил знак, предназначен за мен?

Реших, че отговорът на този въпрос е „да".


И може би поради това, че приех съдбата си и се оставих да ме водят извънредните обстоятелства, устано­вих, че през този ден Захирът е започнал да губи силата си. Знаех, че единственото, което трябва да направя, е да от­воря един плик, да прочета адреса й и да позвъня на врата­та й.

Ала знаците показваха, че моментът още не е настъпил. Ако Естер наистина заема толкова важно място в живота ми, колкото си мисля, ако още ме обича (както бе казало момчето), защо да избързвам и да стигна до същите греш­ки, които допуснах в миналото?

Какво да сторя, за да не ги повтарям?

Да разбера по-добре кой съм и какво точно съм проме­нил у себе си, да открия кое е причинило този внезапен срив по пътя ми, който винаги е бил белязан с щастие.

Достатъчно ли беше това?

Не, трябваше да разбера също така коя е Естер и какви промени е претърпяла през цялото време, когато сме били заедно.

Достатъчно ли щеше да бъде да отговоря на тези два въпроса?

Оставаше още един: защо съдбата ни беше срещнала?

И тъй като имах много свободно време в тази болнична стая, направих равносметка на живота си. Винаги съм тър­сел едновременно и приключения, и сигурност, макар да знам, че двете неща взаимно се изключват. Макар и да бях сигурен в любовта си към Естер, лесно се влюбвах в други

жени само защото играта на съблазняването е най-интерес­ното нещо на света.

Дали бях успял да покажа на жена си моята любов към нея? Може би за известно време, но невинаги. Защо? Защо­то мислех, че не е необходимо, че тя сигурно знае, че не може да се съмнява в моите чувства.

Спомням си, че преди много години някой ме попита кое е общото между всички жени, преминали през живота ми. Отговорът беше лесен: Аз. И след като го осъзнах, раз­брах колко много време съм изгубил в търсене на най-под­ходящата личност - жените се променяха, а аз си оставах същият, без да се възползвам от това, което те можеха да ми дадат. Имал съм много приятелки, но все чаках най-подходящата личност. Връзките ми се изчерпваха с това, че контролирах и бях контролиран, докато не се появи Естер и не промени коренно положението.

Мислех за бившата си жена с нежност: вече не бях в плен на фикс-идеята да я открия и да узная защо бе изчез­нала без каквито и да било обяснения. Време да раздираш, време да съшиваш беше не само истински трактат за брака ми, но и нещо като удостоверение, което бях издал на са­мия себе си: способен съм да обичам, да усещам липсата на някого. Естер заслужаваше нещо много повече от думи; макар че докато бяхме заедно, не бях изрекъл дори и най-простите думи.

Добре е да знаем кога настъпва краят на даден етап от живота ни. Да завършим цикъла, да затворим вратата, да сложим край на тази глава - няма значение името, което ще дадем, важното е да оставим в миналото тези моменти, с които е приключено. Постепенно започнах да разбирам, че не мога да се върна назад и да направя така, че нещата да продължават да бъдат такива, каквито са били: тези две го­дини, които по-рано ми се струваха безкраен ад, сега започ­ваха да разкриват истинския си смисъл.

И този смисъл се отнасяше не само до моя брак: всеки човек, независимо дали е мъж или жена, е свързан с енергията, която мнозина наричат Енергия на любовта, но коя­то всъщност е материалът, изграждащ вселената. Не мо­жем да въздействаме върху тази енергия - тя самата ни направлява дискретно, като синтезира в себе си целия ни житейски опит. Опитаме ли се да я насочим натам, където ние искаме, ще се почувстваме отчаяни, неудовлетворени, измамени, защото тя е дива и свободна.

И ще прекараме останалата част от живота си, повта­ряйки, че обичаме даден човек или даден предмет, докато в действителност страдаме поради това, че вместо да прие­мем силата й, се опитваме да я намалим, за да се побере в света, в който си представяме, че живеем.

Колкото повече мислех върху това, толкова повече Захирът губеше силата си, а аз се приближавах до самия се­бе си. Подготвих се психически, че ми предстои много ра­бота, която ще изисква мълчание, размишление и постоян­ство. Произшествието ми беше помогнало да осъзная, че не мога да направя насила нещо, за което още не е дошло „времето да бъде съшито".

Спомних си какво ми бе казал д-р Луи: че след травма като тази смъртта може да настъпи всеки момент. А ако на­истина стане така? Ако след десет минути сърцето ми спре да бие?

В стаята влезе санитар, за да ми сервира обяда, и аз го попитах:

- Мислили ли сте за погребението си?

- Не се тревожете - отвърна той. - Ще оживеете, днес изглеждате много по-добре.

- Не се тревожа. Освен това знам, че ще оживея, защо­то един глас ми каза, че точно така ще стане.

Заговорих нарочно за „гласа", за да видя как ще реаги­ра. Той ме погледна подозрително, чудейки се дали не тряб­ва да ме прегледат пак и да проверят дали все пак мозъкът ми не е засегнат.

- Знам, че ще живея още - продължих аз. - Може би ден, година, трийсет или четирийсет години. Но някой ден

въпреки целия напредък на науката ще напусна този свят и ще трябва да ме погребат. Тъкмо за това си мислех в мо­мента и бих искал да знам дали и вие някога сте размишля­вали по този въпрос.

- Никога. Не искам и да мисля. Впрочем най-много ме е страх от мисълта, че всичко ще свърши.

- Независимо дали искаме, или не, дали сме съгласни, или не, такава е действителността и от нея никой не може да избяга. Не желаете ли да си поговорим на тази тема?

- Трябва да обслужа и други пациенти - каза той, оста­ви храната върху масичката и излезе по най-бързия начин, сякаш искаше да избяга. Не от мен, а от думите ми.

След като санитарят не искаше да говори на тази тема, защо аз самият да не поразмишлявам? Спомних си откъси от едно стихотворение, което бях научил като дете:

Когато нежеланата от хората пристигне,

момее би ще ме е страх. Или ще се усмихна и ще кажа:

Денят ми беше хубав, нека падне нощ.

Ще завари изорано полето, масата сложена,

почистен дома - всяко нещо на мястото му.

Бих искал това да е истина: всяко нещо да бъде на мяс­тото си. А какъв ще бъде моят епитаф? И аз, и Естер бях­ме оставили завещания, в които между другото спомена­вахме, че желаем да бъдем кремирани и моят прах да бъде разпръснат от вятъра на едно място, наречено Себрейро, по пътя за Сантяго, а нейният прах да бъде пуснат в море­то. Така че нямаше да я има всеизвестната надгробна пло­ча с надпис.

Но ако трябваше да избера някоя фраза? В такъв случай бих искал на плочата ми да е гравирано следното:

„Той умря, докато беше жив."

Може би изглежда безсмислено, но познавам мнозина, които вече не са живи, макар и да продължават да работят, да се хранят и да се занимават с обществена дейност. Правят всичко машинално, без да откриват вълшебния миг, който всеки един ден носи със себе си, без да спрат, за да размислят върху чудото на живота, без да осъзнават, че следващата минута може да бъде последната за тях на та­зи планета.

Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам всичко то­ва на санитаря, още повече, че дойде да прибере чиниите друг човек, който започна разговор с мен по принуда, веро­ятно по нареждане на някой лекар. Питаше ме дали си спомням името си, коя година сме, как се казва президен­тът на САЩ и други подобни въпроси, които ни задават, за да проверят психическото ни здраве.

И всичко това само защото бях попитал нещо, което всяко човешко същество би следвало да направи: мислили ли сте за погребението си? Знаете ли, че рано или късно ще умрете?

Вечерта заспах усмихнат. Захирът постепенно изчезва­ше, Естер се връщаше и ако аз трябваше да умра днес въ­преки всичко, което бях преживял - пораженията, изчезва­нето на любимата жена, несправедливостите, които съм понесъл или съм причинил някому, - щях да се чувствам жив до последната минута и със сигурност можех да заявя:



Денят ми беше хубав, нека падне нощ.
След два дни вече си бях вкъщи. Докато Мари пригот­вяше обяда, прегледах пощата, която се беше натрупала. През това време портиерът звънна по домофона, за да ми каже, че пликът, който очаквам, му бил предаден още мина­лата седмица и сигурно е върху бюрото ми.

Благодарих му и противно на това, което си бях пред­ставял по-рано, не се втурнах тичешком, за да го отворя. Обядвахме, попитах Мари как вървят снимките, тя поиска да знае какви са моите планове, като се има предвид, че с тази ортопедична яка скоро нямаше да мога да изляза от къщи. Каза ми, че ако искам, може да остане при мен из­вестно време.

- Трябва да участвам в някакво предаване на един ко­рейски телевизионен канал, но мога да го отложа или прос­то да откажа. Само при условие, че се нуждаеш от компа­нията ми, разбира се.

- Естествено, че се нуждая от компанията ти. Много се радвам, че ще бъдеш до мен.

С усмивка на лице тя веднага взе телефона, свърза се с импресариото си и го помоли да промени датите на анга­жиментите й. Чух я да добавя: „И не казвай, че съм болна, защото съм суеверна, винаги когато съм използвала това извинение, накрая наистина съм се разболявала. Кажи, че трябва да се грижа за човека, когото обичам."

Имаше цял куп спешни проблеми за разрешаване: отло­жени интервюта, покани, на които трябваше да се отгова­ря, да се изпратят благодарствени картички на тези, които ми се бяха обаждали по телефона или ми бяха изпратили цветя, да се пишат текстове, предговори, препоръки. Мари по цял ден поддържаше контакт с агентката ми, променяй­ки програмата ми така, че на всеки да бъде отговорено. Ве­черяхме вкъщи, като разговаряхме ту на интересни, ту на банални теми - като всяка двойка. По време на една вече­ря, след като бяхме изпили по няколко чаши вино, тя под­хвърли, че съм се променил.

- Фактът, че си бил близо до смъртта, сякаш ти е въз­върнал до известна степен живота - каза тя.

- С всички е така.

- С твое позволение - без да искам да споря с теб, нито да предизвиквам сцена на ревност, - откакто си се прибрал вкъщи, не говориш за Естер. Така беше и след като завър­ши Време да раздираш, време да съшиваш: книгата ти се отрази като някакъв вид терапия, която за съжаление не трая дълго.

- Искаш да кажеш, че злополуката може да е предизви­кала някакви последствия в мозъка ми?

Но макар че тонът ми не беше агресивен, тя реши да смени темата и започна да ми разказва колко се е изплаши­ла по време на едно пътуване с хеликоптер от Монако до Кан. Накрая се озовахме в леглото и се любихме, въпреки че беше доста трудно заради ортопедичната ми яка, но не­зависимо от това се любихме и се почувствахме много близки.

Четири дни по-късно огромната хартиена купчина вър­ху бюрото ми бе изчезнала. Останал бе само един голям бял плик с името ми и номера на апартамента ми. Мари по­нечи да го отвори, ала аз й казах, че не е спешно.

Тя не ме попита нищо - можеше да са извлечения от банковите ми сметки или тайно писмо от някоя влюбена в мен жена. Аз също не й дадох никакви обяснения, взех пли­ка от масата и го пъхнах между някакви книги. Ако продъл­жавах да го гледам през цялото време, Захирът щеше да се върне.
Любовта, която изпитвах към Естер, не бе намаляла ни­то в един миг. Докато бях в болницата, всеки ден си спом­нях по нещо интересно: не разговорите ни, а моментите, прекарани заедно с нея в мълчание. Спомнях си очите на момичето, въодушевено от приключението, на жената, гордееща се с успеха на мъжа си, на журналистката, заин­тригувана от всяка тема, по която пишеше, и - от опреде­лен момент нататък - очите на съпругата, за която сякаш нямаше повече място в живота ми. Този неин тъжен поглед се бе появил още преди Естер да стане военен кореспон­дент; ставаше радостен всеки път, когато тя се връщаше от бойното поле, но само няколко дни след това отново по­мръкваше.

Един следобед телефонът иззвъня.

- Момчето е - каза Мари, подавайки ми слушалката.

От другата страна на линията чух гласа на Михаил, кой­то най-напред ми каза, че съжалява за станалото, а после ме попита дали съм получил плика.

- Да, при мен е.

- Смяташ ли да отидеш при нея?

Тъй като Мари слушаше разговора, реших, че ще е по-добре да сменя темата.

- Нека да поговорим насаме по този въпрос.

- Не че искам нещо в замяна, но ти обеща да ми помог­неш.

- Държа на обещанията си. Щом се възстановя, ще се видим.

Той ми даде номера на мобилния си телефон, оставих слушалката и видях, че Мари вече не е същата жена.

- Значи всичко продължава постарому - подхвърли тя.

- Не. Всичко се промени.

Трябваше да бъда по-ясен, да й кажа, че все още искам да видя Естер, че знам къде се намира. И когато настъпеше моментът, щях да хвана някакъв влак, такси, самолет или каквото и да било превозно средство, за да отида при нея. Ала това означаваше да изгубя жената, която в тази минута бе до мен, приемайки всичко, правейки всичко възмож­но, за да ми докаже колко държи на мен.

Беше подло от моя страна, наистина. Засрамих се от се­бе си, но такъв е животът; освен това по някакъв необясним начин аз също обичах Мари.

Замълчах, защото винаги съм вярвал в знаците и, спом­няйки си за мълчаливите моменти, прекарани до жена ми, знаех, че - със или без гласове, със или без обяснения - ча­сът на срещата ми с нея още не е настъпил. А сега трябва­ше да се концентрирам не толкова върху разговорите ни, а върху мълчанието, защото именно то ми даде пълната сво­бода да разбера докога нещата между нас бяха вървели добре и от кой момент нататък се влошиха.

Мари беше тук и ме наблюдаваше. Можех ли да про­дължавам да се държа непочтено с човек, направил всичко за мен? Почувствах се неудобно, но бе невъзможно да й призная всичко, освен ако... освен ако не намерех начин да й разкажа завоалирано това, което изпитвах.

- Мари, представи си, че в една гора е избухнал малък пожар и двама пожарникари влизат в гората, за да го изга­сят. Накрая, когато излизат и отиват до брега на един по­ток, лицето на единия е покрито със сажди, а на другия е съвсем чисто. Кажи ми кой от двамата според теб ще си из­мие лицето.

- Що за въпрос, разбира се, че този, който е покрит със сажди.

- Сгреши: този, чието лице е мръсно, ще погледне дру­гия и ще реши, че е чист като него. И обратно, пожарника­рят с чистото лице ще види, че другарят му е целият в саж­ди, и ще си каже: сигурно и аз съм мръсен, трябва да се из­мия.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Ето какво искам да кажа: докато бях в болницата, осъзнах, че винаги съм търсил себе си в жените, които съм обичал. Гледах чистите им красиви лица и се виждах отра­зен в тях. От друга страна, те също са ме гледали, виждали ми, и колкото и интелигент­ни и сигурни в себе си да са били, накрая са се виждали от­разени в мен и са мислели, че са по-лоши, отколкото са в действителност. Не позволявай, моля те, това да се случи и с теб.

Бих желал да добавя: така стана и с Естер. Ала аз сами­ят го разбрах едва когато видях промяната в погледа й. Ви­наги съм поглъщал нейната светлина, енергията й и те ме правеха щастлив, уверен в себе си, способен да вървя на­пред. А тя ме е гледала и се е чувствала грозна, потисната, защото с течение на годините моята кариера - тази карие­ра, за чието осъществяване тя самата толкова помогна -изтласкваше връзката ни на заден план.

Следователно, за да я видя отново, лицето ми трябваше да стане толкова чисто, колкото нейното. Преди да срещна нея, трябваше да срещна себе си.



Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница