Захир паулу Коелю посвещение

Любопитното е, че той не говори в минало време: не казва „родил съм се в малко село". Сякаш всичко става тук и сега.

- Ето какво става с баща ми в Сталинград: връщайки се от разузнаване с един патрул, той и най-добрият му прия­тел, също толкова млад, попадат в престрелка. Залягат в изровена от експлозия яма и престояват там два дни, без да ядат, без да има с какво да се стоплят, легнали в калта и снега. Чуват как руснаците разговарят в близката сграда, знаят, че трябва да стигнат дотам, но продължават да са под обстрел, миризмата на кръв изпълва въздуха, ранени­те молят за помощ денонощно. Изведнъж настъпва тиши­на. Мислейки, че германците са се изтеглили, приятелят на баща ми става. Баща ми се опитва да го хване за краката, изкрещява: „залегни!" Ала е твърде късно: един куршум пронизва черепа му.

Минават още два дни, баща ми е сам с трупа на своя приятел до себе си. Не може да спре да повтаря: „Залегни!" Накрая е спасен и отнесен в сградата. Няма храна, само боеприпаси и цигари. Изяждат тютюневите листа. След ед­на седмица започват да ядат месото на мъртвите си за­мръзнали другари. Пристига трети батальон, който си про­правя път със стрелба, оцелелите са спасени, ранените са превързани, след което се връщат на фронта - Сталинград не може да падне, от изхода на битката зависи бъдещето на Русия. След четири месеца на ожесточени сражения, канибализъм, ампутирани премръзнали крайници германците най-сетне се предават - това е началото на края на Хитлер и неговия Трети райх. Баща ми се връща пеша в селото си, което е на почти хиляда километра от Сталинград. Разби­ра, че не може да спи, тъй като всяка нощ сънува приятеля си, когото е могъл да спаси.

Две години по-късно войната свършва. Той получава медал, но не успява да си намери работа. Участва в офици­ални чествания, а няма какво да яде. Смятан е за един от ге­роите на Сталинград, а едва припечелва колкото да прежи­вява, работейки каквото му падне. Накрая му предлагат да стане продавач на килими. Понеже не може да спи, пътува винаги нощем, запознава се с контрабандисти, спечелва до­верието им и най-сетне започва да изкарва някакви пари.

Разкрит е от комунистическото правителство, което го обвинява, че сътрудничи на престъпници, и въпреки че е ге­рой от войната, прекарва десет години в Сибир като „пре­дател на народа". Когато най-сетне го освобождават, вече е стар, а единственото нещо, което умее да прави, е да про­дава килими. Успява да възстанови част от бившите си кон­такти, някой му дава няколко килима, които да продаде, но никой не иска да ги купи: времената са трудни. Решава от­ново да замине надалеч, проси по пътя и накрая се озовава в Казахстан.

Вече е стар, самотен, но трябва да се труди, за да си из­карва прехраната. През деня работи каквото му попадне, а нощем спи по много малко и се събужда, крещейки: „Залег­ни!" Интересното е, че въпреки преживяното, безсънието, гладуването, разочарованията, физическата преумора, ци­гарите, които непрекъснато пуши, здравето му е желязно.

В някакво малко селце среща една девойка. Тя живее с родителите си, завежда го вкъщи - традиционното госто­приемство е типично за тази област. Постилат му да спи в хола, но през нощта той събужда всички с виковете си „за­легни!". Момичето отива до него, казва някаква молитва, погалва го по главата и за пръв път от десетки години той спи спокойно.

На другия ден тя разказва, че още като дете й се е присънил сън - как някакъв много възрастен мъж я дарява с дете. Чакала години, имала няколко кандидати, но накрая все се разочаровала от тях. Родителите й много се трево­жели, тъй като не искали единствената им дъщеря да оста­не стара мома и да бъде отхвърлена от общността.

Пита го дали не иска да се ожени за нея. Той се изненад­ва, на тази възраст тя би могла да му е внучка, нищо не каз­ва. Когато слънцето залязва, в малкия хол на нейния дом тя го помолва да му позволи отново да го погали по главата. И той спи спокойно още една нощ.

На другата сутрин отново е подхванат разговорът за же­нитбата, този път в присъствието на родителите й, които, изглежда, са съгласни на всичко — стига дъщеря им да си намери съпруг и да престане да срами семейството. Раз­пространяват историята, че пристигналият отдалеч старец всъщност бил много заможен търговец на килими, който, преситен от лукса и удобствата, изоставил всичко в търсе­не на приключения. Хората се впечатляват, представят си голямата зестра, огромните банкови сметки и заговорват за това как майка ми е извадила късмета да срещне някой, който да я отведе далеч от това затънтено място. Баща ми слуша тези истории с някаква смесица от изненада и очарование, разбира, че през всичките тези години, през които е

живял, пътувал и страдал сам, нито веднъж не е успял да се върне отново при семейството си, а сега за пръв път в жи­вота си би могъл да има свой дом. Приема предложението, поддържа лъжата относно миналото си, двамата се ожен­ват според обичаите на мюсюлманската традиция. Два ме­сеца след това тя е бременна с мен.

Живея с баща си до седемгодишна възраст: той спи спо­койно, работи на нивата, ходи на лов, разговаря с другите жители на селото за парите си и именията си, отнася се с майка ми така, сякаш тя е единственото хубаво нещо, кое­то му се е случило. Аз мисля, че съм син на богат човек, до­като една вечер пред камината той не ми разказва минало­то си и причината да се ожени, молейки ме да пазя тайна. Казва ми, че скоро ще умре, което се случва четири месе­ца по-късно. Издъхва усмихнат в ръцете на майка ми, ся­каш всички трагедии, белязали живота му, никога не са съ­ществували. Умира щастлив.

Михаил ми разказва тази история през една пролетна вечер, студена, но сигурно не чак колкото в Сталинград, където температурата пада до -35°. Седим заедно с прося­ци, които се топлят около импровизирано огнище. Съгла­сих се да дойда тук, след като той ми се обади втори път, и да изпълня моята част от обещанието. По време на разго­вора ни той нищо не ме попита за плика, който бе оставил вкъщи, сякаш знаеше - може би благодарение на „гласа", -че аз най-сетне съм решил да следвам знаците, да оставя нещата да се случват, когато настъпи подходящият мо­мент, и по този начин да се освободя от властта на Захира. Когато той поиска да се срещнем в едно от най-опасните предградия на Париж, се изплаших. При други обстоятел­ства щях да му кажа, че съм много зает, или щях да се опи­там да го убедя да отидем в някой бар, където обстановка­та щеше да е подходяща за обсъждане на важни проблеми.

Михаил настоя: било важно да се срещна с просяците, те били част от живота му, а също и от живота на Естер. В болницата бях осъзнал, че нещо в живота ми не е наред и трябва незабавно да се променя.

Но какво трябваше да сторя, за да се променя?

Най-различни неща. Като например да ходя на опасни места и да се срещам с маргинални типове.

Според легендата гръцкият герой Тезей влиза в лаби­ринта, за да убие чудовището. Любимата му Ариадна му дава края на един конец, така че той да развива кълбото по­степенно и да не се изгуби на връщане. И сега, докато се­дях сред тези хора и слушах някаква история, си дадох сметка, че отдавна не съм изпитвал нещо подобно - вкуса към непознатото, към приключението. Кой знае, може би нишката на Ариадна ме очаква точно там, където никога не бих отишъл, ако не бях абсолютно убеден, че трябва да по­ложа огромно, колосално усилие, за да променя своята ис­тория и своя живот.

Михаил продължи и аз видях, че цялата група слушаше внимателно думите му: невинаги най-хубавите срещи ста­ват около елегантни маси в ресторанти с включено отопле­ние.

- Всеки ден вървя по един час, за да отида на училище. Гледам жените, които отиват за вода, необятната степ, дъл­гите влакове, пълни с руски войници, заснежените планини, зад които ми казваха, че се намира огромната страна Ки­тай. Селото има музей, посветен на родения в него поет, джамия, училище и три-четири улици. Учат ни, че същест­вува една мечта, един идеал: длъжни сме да се борим за победата на комунизма и за равенството между човешките същества. He вярвам в тази мечта, защото дори в това ми­зерно село съществуват големи различия - членовете на комунистическата партия стоят над всички, понякога ходят до големия град, Алма Ата, откъдето се връщат, натоваре­ни с пакети екзотични храни, подаръци за децата, скъпи дрехи.

Един следобед на връщане към къщи усещам силен вя­тър, виждам светлини около себе си и за кратко изгубвам съзнание. Когато се събуждам, седя на земята, а едно бяло момиче с бели дрехи и син колан плува във въздуха. То се усмихва, без да казва нищо, и изчезва.

Тръгвам тичешком, прекъсвам заниманието на майка си и й разказвам историята. Тя се изплашва и ме моли никога да не повтарям казаното. Обяснява ми - по най-простия на­чин, по който може да се обясни нещо толкова сложно на едно осемгодишно момче, - че това е само халюцинация. Повтарям, че наистина съм видял момичето и мога да го опиша подробно. Добавям, че не съм се уплашил и съм се върнал бързо, защото искам тя да научи веднага какво ми се беше случило.

На другия ден на връщане от училище потърсвам отно­во момичето, но то не е там. През пялата седмица нищо не се случва и започвам да вярвам, че майка е била права: си­гурно съм заспал неусетно и всичко това съм го сънувал.

Ала един ден тръгвам по-рано за училище и пак виж­дам момичето да се рее из въздуха, обградено от бяла светлина: този път не паднах на земята, нито видях светли­ни. Стоим и се гледаме, то ми се усмихва, аз му се усмих­вам на свой ред, питам го как се казва, но не получавам от­говор. Когато пристигам в училището, разпитвам съуче­ниците си дали някога са виждали едно момиче, което се рее из въздуха.

По време на часа ме извикват при директора. Той ми обяснява, че сигурно имам психически проблем - видения­та не съществуват, само светът е видимата действителност, а религията е измислена, за да заблуждава народа. Питам го за джамията в града; отговаря, че в нея ходят единствено суеверни старци, невежи и мързеливи хора, които нямат сили да помогнат за изграждането на социализма. Накрая ме заплашва, че ще ме изключи, ако отново повторя какво съм видял. Изплашвам се и го моля да не казва нищо на майка ми; той обещава да не го прави само ако кажа на съ­учениците си, че съм си измислил цялата тази история.

Изпълнява обещанието си, аз също изпълнявам моето. Приятелите ми не обръщат голямо внимание на този факт, дори не ме карат да ги заведа до мястото, където съм видял момичето. Но от този ден нататък то се появява всеки ден в разстояние на един месец. Понякога изпадам в безсъзна­ние, друг път нищо не се случва. Не разговаряме, оставаме заедно, докато то не реши да си тръгне. Майка ми започва да се тревожи, защото се прибирам у дома по различно време. Една вечер ме заставя да си призная какво върша след училище, преди да се върна вкъщи: разказвам й отно­во историята с момичето.

За моя изненада, вместо да ми се скара пак, тя казва, че ще дойде с мен до мястото. На другия ден ставаме рано, отиваме там, момичето се появява, но тя не го вижда. Май­ка ме моли да го попитам за баща ми. Не разбирам въпро­са, но изпълнявам молбата й: и тогава за пръв път чувам „гласа". Момичето не движи устните си, но знам, че разго­варя с мен. Казва, че баща ми е много добре, възнаграден е за преживените на земята страдания и ни закриля. Съвет­ва ме да припомня на майка ми историята с печката. Пре­давам й това, което съм чул, а тя започва да плаче. Казва, че най-голямото желание на баща ми, докато бил жив, би­ло да си има печка заради преживяното през войната. Мо­мичето ми поръчва следващия път, когато мина оттук, да завържа на един малък храст парче плат и да си пожелая нещо.

Виденията ми продължават цяла година. Майка ми спо­деля с най-доверените си приятелки, те споделят с други приятелки и скоро малкият храст е покрит с вързани за кло­ните му парцалчета. Всичко се прави в пълна тайна: жени­те разпитват за починалите си близки, аз чувам отговори­те на „гласа" и предавам съобщенията. В повечето случаи всички са добре - само на два пъти момичето помоли ця­лата групичка да отиде на близкия хълм и в мига, когато изгрее слънцето, да се помоли мислено за душите на тези хора. Жените ми казват, че понякога изпадам в транс, па­дам на земята, говоря несвързани неща, но аз самият ни­кога нищо не помня. Знам само кога точно ще изпадна в транс: усещам горещ вятър и виждам светещи кълба око­ло себе си.

Ала един ден, когато водя поредната група на среща с момичето, кордон от полицаи препречва пътя ни. Жените протестират, викат, но не успяват да преминат през кордо­на. Отвеждат ме в училището, където директорът ми съоб­щава, че съм изключен поради подстрекателство към бунт и подклаждане на суеверия.

На връщане забелязвам, че храстът е изкоренен, а пар­цалчетата - разпръснати по земята. Сядам и заплаквам, за­щото тук съм прекарал най-щастливите дни в живота си. В този миг момичето отново се появява. Успокоява ме с ду­мите, че всичко е било програмирано, включително и изко­реняването на храста. Добавя, че от този миг насетне ще ме придружава до края на живота ми и винаги ще ми казва какво трябва да правя.

- Никога ли не ти е споменала как се казва? - пита един от просяците.

- Никога. Но няма значение: важното е, че я чувам, ко­гато ми говори.

- Ще можем ли сега да научим нещо за нашите мъртви?

- Не. Това се случваше само тогава, сега мисията ми е друга. Мога ли да продължа разказа си?

- Трябва да го продължиш - намесвам се аз. - Но първо искам да ти кажа нещо. В Югозападна Франция има един град, Лурд, където преди много години една млада пастир­ка видяла момиче, което отговаря на твоето описание.

- Не е вярно - подхвърля един стар просяк с метален крак. - Тази пастирка, която се казва Бернадет, е видяла Света Богородица.

- Тъй като съм написал книга за виденията, наложи ми се да проуча задълбочено въпроса - отговарям аз. - Изчел съм всичко, което е било публикувано в края на деветнай­сети век, имах достъп до показанията, които Бернадет е да­ла пред полицията, Църквата, учените. Никъде тя не твър­ди, че е видяла жена: повтаря, че е било „ малко момиче". До края на живота си е повтаряла това и силно се разгневи­ла, когато видяла сложената в пещерата статуя. Според нея тя изобщо не приличала на видението - Бернадет е видяла дете, а не жена. Въпреки това Църквата си присвоила тази история, виденията, мястото, отъждествила образа с май­ката на Исус и истината била забравена. Когато една лъжа бъде повторена много пъти, хората започват да я възприе­мат като истина. Единствената разлика е в това, че въпрос­ното „малко момиче", както настоявала да го нарича Бер­надет, казало името си.

- И кое е то? - запитва ме Михаил.

- „Аз съм Непорочното зачатие". Което всъщност не е истинско име като например Беатрис, Мария, Изабел. То е описало себе си като факт, като събитие, което бихме мог­ли да преведем като „аз съм рождението без секс". Про­дължи, моля те, твоята история.

- Преди той да продължи историята си, мога ли да те попитам нещо? - намесва се един просяк, който е прибли­зително на моите години. - Преди малко каза, че си напи­сал книга: какво е заглавието й?

- Написал съм много книги.

И му казвам заглавието на книгата, в която споменавам историята на Бернадет и нейното видение.

- Значи ти си мъжът на журналистката?

- Ти си мъжът на Естер? - ококорва широко очи една просякиня, набиваща се на очи със зелената си шапка и яр­кочервеното си яке.

Не знам какво да отговоря.

- Защо тя не идва вече при нас? - пита друг. - Дано да не е загинала! Ходеше все на опасни места, колко пъти съм й повтарял да не го прави! Виж какво ми даде!

И той ми показва същото парче плат, изцапано с кръв: част от ризата на мъртвия войник.

- Не е загинала - отвръщам аз. -Учудвам се, че е идва­ла тук.

- Защо? Защото сме различни ли?

- Не ме разбра: изобщо нямам намерение да ви съдя. Изненадан съм, но се радвам да го науча.

Ала водката, с която прогонваме студа, започва да ни действа.

- Говориш с нас иронично - казва един дългокос, отдав­на небръснат здравеняк. - Махай се, след като смяташ, че сме лоша компания за теб.

Аз обаче също съм пил и това ме прави смел.

- Кои сте вие? Какъв е този живот, който сте избрали? Здрави сте, бихте могли да работите, но предпочитате да безделничите!

- Избрали сме да останем вън, разбра ли? Да не бъдем част от този свят, който се разпада на парчета, от тези хо­ра, които живеят в непрекъснат страх да не изгубят нещо и се движат по улиците така, сякаш всичко е наред, докато нещата всъщност са зле, много зле! Нима ти не просиш? Нима не искаш милостиня от шефа си, от собственика на жилището, в което живееш?

- Не те ли е срам да пропиляваш живота си? - пита ме жената, облечена в яркочервено.

- Кой казва, че си пропилявам живота? Правя това, ко­ето искам!

Здравенякът се намесва:

- И кое е това, което искаш? Да живееш на върха на

света? А кой ти гарантира, че в планината е по-хубаво, от­колкото в равнината? Мислиш, че ние не знаем как да жи­веем, нали? Жена ти обаче знаеше ПРЕКРАСНО какво точ­но искаме от живота! Знаеш ли какво искаме? Спокойст­вие! И свободно време! И да не бъдем длъжни да следваме модата - тук си изработваме наши собствени модели! Пи­ем, когато сме жадни, спим, когато ни се доспи! Всеки от нас е отхвърлил робството и се гордеем с това, макар и ти да смяташ, че сме нещастници!

Гласовете започват да стават агресивни. Михаил ги пре­късва:

- Ако не искате да чуете останалата част от моята исто­рия, тогава да си тръгваме!

- Той ни критикува! - подхвърля мъжът с металния крак. - Дошъл е тук, за да ни съди, сякаш е Господ!

Чува се недоволен ропот, някой ме потупва по рамото, давам му цигара, бутилката с водка отново е в ръката ми. Духовете постепенно се успокояват, а аз съм изненадан и шокиран от факта, че тези хора познават Естер, и то по-добре от мен самия, след като са получили правото на къс­че от изцапаната с кръв дреха.

Михаил продължава своята история:

- Тъй като съм изключен от училище, а все още съм твърде малък, за да се грижа за конете - гордостта на на­шата област и на страната ни, - започвам да работя като пастир. Още през първата седмица обаче една от овцете умира и плъзва слух, че съм прокълнато дете, син на човек, който дошъл отдалеч, обещал какви ли не богатства на майка ми, а накрая ни оставил без нищо. Макар и комунис­тите да твърдят, че религията е само начин да се дават фал­шиви надежди на отчаяните, независимо че всички са въз­питани да вярват единствено в съществуването на действи­телността, а това, което очите ни не могат да видят, да смя­тат за плод на човешкото въображение, древните традиции

на степта се запазват непроменени и поколенията ги преда­ват едно на друго от уста на уста.

Откакто храстът е изкоренен, не мога да виждам повече момичето, но продължавам да чувам гласа му. Моля го да ми помогне да опазя стадата, а то ми отвръща да проявя търпение, защото ще дойдат трудни времена, но преди да навърша двайсет и две години, някаква жена ще пристигне отдалеч, ще ме отведе със себе си и аз ще опозная света. Казва ми също така, че имам мисия, която трябва да изпъл­ня, и тя се състои в това да помогна за разпръскването на истинската Енергия на любовта по целия свят.

Собственикът на стадото се поддава на слуховете по мой адрес, които зачестяват. А хората, които му ги разказ­ват и които се опитват да съсипят живота ми, са същите онези, на които момичето бе помогнало през изминалата година. Накрая той решава да отиде до седалището на ко­мунистическата партия в съседното село и там научава, че както аз, така и майка ми сме смятани за народни врагове. Това не се отразява особено на съществуването ни, понеже майка ми работи като бродирачка в една фабрика в най-го­лемия град на областта, където никой не знае, че ние с нея сме врагове на народа и на работническата класа. Единст­веното, което директорите на фабриката искат от нея, е да продължава да бродира от сутрин до вечер.

И понеже имам много свободно време, скитам из степ­та заедно с ловците, които знаят моята история, но ми при­писват магически способности, тъй като винаги откриват лисици, когато съм с тях. Прекарвам по цели дни в музея на поета, разглеждам вещите му, чета книгите му, слушам хората, които идват там и рецитират стиховете му. Поняко­га усещам вятъра, виждам светлините, падам на земята - и в такива мигове гласът винаги ми казва съвсем конкретни неща, като например кога ще настъпи суша, кога ще има чума по животните, кога ще пристигнат търговци. Не спо­делям тези неща с никого освен с майка ми, която започва все повече да се тревожи за мен.

Веднъж, когато в областта идва на обиколка лекар, тя ме завежда при него. След като той изслушва внимателно моя разказ и си записва нещо, преглежда очите ми с апарат, преслушва ме, удря с чукче коляното ми и заявява, че имам някакъв вид епилепсия. Казва, че болестта не е заразна и пристъпите ще се разредят с възрастта.

Но аз знам, че това не е болест. Преструвам се, че му вярвам за успокоение на майка ми. Директорът на музея за­белязва отчаяните ми усилия да науча нещо, смилява се над мен и започва да ми преподава вместо учителите: изу­чавам география, литература. Научавам това, което в бъде­ще ще се окаже най-важното нещо за мен: английския. Един следобед гласът ме моли да кажа на директора, че скоро ще бъде назначен на много важен пост. Когато го споделям с него, той се засмива плахо и ми отговаря, че ня­ма никаква вероятност това да стане, тъй като не е влязъл в комунистическата партия, а си е останал убеден мюсюл­манин.

Аз съм на петнайсет. Два месеца след нашия разговор усещам някакво раздвижване в областта: бившите държав­ни чиновници, по-рано винаги толкова арогантни, стават по-любезни отвсякога и ме питат не искам ли да се върна в училището. Големи влакове, пълни с руски военни, се от­правят към границата. Един следобед, докато уча на писа­лището, принадлежало някога на поета, директорът влиза забързано, поглежда ме с удивление и с известно неудобст­во и казва, че последното нещо, което някога се е надявал да се случи на света - рухването на комунистическия режим, -настъпва с невероятна бързина. Бившите съветски репуб­лики се превръщат в независими държави, новините, идва­щи от Алма Ата, съобщават за сформирането на ново пра­вителство и той е назначен за управител на областта!

Но вместо да ме прегърне и да даде воля на радостта си, ме пита как съм узнал, че това ще се случи. Чул съм го от някого или съм бил вербуван от тайните служби да го шпи­онирам, понеже не е бил член на комунистическата партия?

Или пък – което е още по-лошо – в даден момент от живота си съм сключил договор с дявола?

Отвръщам, че моята история му е известна: явяванията на момичето, гласът, пристъпите, които ми позволяват да научавам неща, които другите не знаят. Той казва, че това е само болест и че е съществувал само един пророк, Моха­мед, разкрил всичко, което е трябвало да бъде казано. Но дяволът все още е на този свят, продължава той, и използ­ва какви ли не хитрости - включително и предполагаемата способност за виждане на бъдещето, - за да подмами сла­бите и да ги отклони от истинската вяра. Бил ме взел на ра­бота, защото ислямът изисквал хората да са милосърдни, но сега дълбоко се разкайвал: защото аз съм бил според не­го или оръдие на тайните служби, или пратеник на дявола. Уволнен съм начаса.