Захир паулу Коелю посвещение

Животът ми, който и преди не беше лесен, сега става още по-труден. Текстилната фабрика, в която работи майка ми и която по-рано беше държавна, сега преминава в част­ни ръце - новите собственици имат други проекти, започ­ват да правят промени и тя е уволнена. Два месеца по-къс­но няма как да се издържаме и единственото, което ни оста­ва, е да напуснем селото, където съм живял до този мо­мент, и да търсим работа другаде.

Дядо и баба отказват да тръгнат с нас, предпочитат да умрат от глад, отколкото да напуснат земята, в която са се родили и са прекарали живота си. С майка ми отиваме в Алма Ата: за пръв път виждам толкова голям град, впечат­лен съм от колите, огромните здания, светещите реклами, ескалаторите и най-вече асансьорите. Мама си намира ра­бота като продавачка в магазин, а аз започвам да работя ка­то помощник-механик на една бензиностанция. Голяма част от парите, които изкарваме, изпращаме на баба и дя­до, но това, което ни остава, е достатъчно, за да се изхран­ваме и да отида за пръв път на кино, лунапарк, футболни мачове.

Откакто сме в града, пристъпите спират, но изчезват също тъй гласът и присъствието на момичето. Намирам, че така е най-добре, невидимата приятелка, която беше с мен от осемгодишна възраст, изобщо не ми липсва, пленен съм от Алма Ата, зает съм с изкарването на прехраната си. Раз­бирам, че ако човек е поне малко интелигентен, може да стане важна личност. Нещата продължават така до една не­деля, когато си седя на единствения прозорец на малката ни квартира и гледам неасфалтираната уличка, на която жи­веем. Изнервен съм, защото предишния ден бях блъснал една кола, правейки маневра, и сега се страхувам да не ме уволнят, толкова много се страхувам, че през целия ден не мога да ям нищо.

Изведнъж отново усещам вятъра, виждам светлините. По-късно майка ми разказа, че съм паднал на пода и съм говорил на някакъв странен език, като трансът този път продължил по-дълго от обичайното. Спомням си, че имен­но в този миг гласът ми напомни, че трябва да изпълня ми­сията си. Когато идвам в съзнание, отново усещам присъст­вието на момичето и макар и да не го виждам, мога да раз­говарям с него.

Ала това вече не представлява интерес за мен: идвайки в града, сякаш съм попаднал в съвсем друг свят. Въпреки това питам момичето каква е мисията ми: гласът ми отго­варя, че тя е мисията на всички човешки същества - да из­пълнят света с Енергията на абсолютната любов. Питам и за единственото нещо, което ме интересува в момента: за ударената кола и реакцията на собственика на бензиностан­цията. Тя ме съветва да не се тревожа, а да му кажа истина­та, той щял да ме разбере.

Работя пет години на бензиностанцията. Създавам си приятели, влюбвам се за пръв път, откривам секса, участ­вам в сбивания на улицата, с една дума, изживявам мла­достта си по съвсем нормален начин. Понякога получавам пристъпи: отначало колегите ми се изненадват, но после им казвам, че изпадам в това състояние под въздействието на „висши сили", и си спечелвам уважението им. Искат от мен съвети, споделят любовните си проблеми, трудните

отношения в семейството, но аз за нищо не питам гласа -опитът с изкоренения храст ме е травматизирал и ме е на­карал да разбера, че когато помагаме някому, в отговор по­лучаваме само неблагодарност.

А когато приятелите ми започнат да настояват много, тогава им казвам, че принадлежа на някакво „тайно общест­во" - по това време, след десетилетия на религиозни ре­пресии, мистицизмът и езотериката са на мода в Алма Ата. Издават се какви ли не книги за „висшите сили", от Индия и Китай започват да прииждат духовни водачи и учители, организират се курсове за самоусъвършенстване. Посеща­вам някои от тях и си давам сметка, че не научавам нищо, доверявам се единствено на гласа, но съм твърде зает, за да обръщам внимание на това, което казва.

Веднъж пред бензиностанцията, където работя, спира някаква жена с джип и моли да й напълня резервоара. Гово­ри с мен на руски със силен акцент, което й коства големи усилия, и аз й отговарям на английски. На лицето й се из­писва облекчение и тя ме пита дали не познавам някой пре­водач, тъй като й се налагало да пътува из вътрешността на страната.

В мига, в който ми казва това, се появява момичето и изпълва с присъствието си цялото пространство. Разбирам, че това е жената, която съм чакал през целия си живот. В нея е моето спасение, не мога да изпусна тази възможност: казвам, че аз самият мога да й бъда преводач, ако тя е съ­гласна. Жената отвръща, че си имам работа, освен това тя се нуждае от някой по-възрастен, по-опитен, без ангажи­менти, за да може да пътува. Добавям, че познавам всички пътища из степта и в планините, излъгвам я, че съм на та­зи работа временно. Моля я да ми даде шанс. Тя неохотно ми определя среща в най-луксозния хотел в града.

Срещаме се във фоайето; тя проверява познанията ми по езика, задава ми редица въпроси върху географията на Централна Азия, разпитва ме кой съм и откъде съм. Държи се резервирано, не казва с какво точно се занимава, нито къде иска да отиде. Опитвам се да се представя по възмож­но най-добрия начин, но виждам, че тя се колебае.

С изненада си давам сметка, че по някакъв необясним начин съм влюбен в нея, въпреки че я познавам само от ня­колко часа. Овладявам тревогата си и отново се доверявам на гласа; умолявам невидимото момиче да ми помогне, обещавам да изпълня възложената ми мисия, ако получа тази работа; припомням му, че един ден самото то ми бе споменало за някаква жена, която ще ме отведе далеч от­тук, а и видението беше до мен, когато тя спря, за да напъл­ни резевоара си. Наистина имам нужда от положителния й отговор.

След кръстосания разпит, на който съм подложен, мис­ля, че спечелвам доверието й: тя ме предупреждава, че на­меренията й са незаконни. Обяснява ми, че е журналистка и че иска да направи репортаж за военните бази, които в момента американците строят в една съседна страна, за да ги използват в предстоящата война. И понеже са й отказа­ли виза, ще трябва да пресечем границата пеша, по тайни пътеки - нейни познати са й дали карта и са й показали от­къде трябва да минем, но тя добавя, че ще ми ги покаже ед­ва когато излезем извън Алма Ата. Ако все още имам же­лание да я придружа, трябва да бъда в хотела след два дни, в 11 часа сутринта. Единственото, което обещава да ми плати, е едноседмична заплата, без да знае, че имам посто­янна работа, печеля достатъчно, за да помагам на майка си и на дядо и баба, шефът ми има доверие, въпреки че беше свидетел на три-четири конвулсии или „епилептични при­стъпи", както той нарича моментите, когато контактувам с един непознат свят.

Преди да се разделим, жената ми казва името си - Ес­тер - и ме предупреждава, че ако реша да отида в полиция­та и да я издам, ще бъде арестувана и депортирана. Казва също така, че има моменти в живота на човек, когато той трябва да следва сляпо интуицията си, и тя прави точно това. Моля я да не се притеснява, приисква ми се да споделя с нея за гласа и видението, но предпочитам да замълча. Връщам се у дома, разговарям с майка ми, казвам й, че съм си намерил нова работа като преводач и ще печеля много пари, но трябва да замина за известно време. Тя не изглежда притеснена. Нещата около мен се нареждат така, сякаш са били планирани много отдавна и всички ние прос­то сме изчаквали подходящия момент.

През нощта спя неспокойно, на другия ден отивам на бензиностанцията по-рано от обичайното. Извинявам се на шефа си, казвам и на него, че съм си намерил нова работа. Той отвръща, че рано или късно ще разберат, че съм болен, много е рисковано да оставя питомното, за да гоня дивото, но също както майка ми не възразява, сякаш гласът въз­действа по някакъв начин върху волята на всеки, с когото трябва да разговарям този ден, за да улесни живота ми и да ми помогне да направя първата крачка.

Когато се срещаме в хотела, й обяснявам, че ако ни хва­нат, най-лошото, което може да й се случи, е да бъде депор­тирана в страната си, докато мен ще ме арестуват и ще ле­жа в затвора може би много години. Следователно риску­вам много повече от нея и затова трябва да ми има дове­рие. Тя като че ли разбира това, което й казвам, вървим два дни, от другата страна на границата я очаква групичка от неколцина мъже, тя изчезва и се връща малко след това ра­зочарована и ядосана. Войната всеки момент ще избухне, всички пътища са зорко следени, невъзможно е да продъл­жи нататък, защото ще я арестуват като шпионка.

Тръгваме обратно. Естер, която преди това бе толкова самоуверена, сега е тъжна и изглежда объркана. За да я раз­сея, започвам да рецитирам стихове от поета, който е жи­вял близо до родното ми село, мислейки в същото време, че след 48 часа всичко ще свърши. Трябва да се доверя на гласа, трябва да сторя всичко възможно тя да не си тръгне така неочаквано, както дойде; може би трябва да й покажа, че открай време съм я очаквал, че е важна за мен.

През нощта, след като изваждаме спалните си чували близо до едни скали, се опитвам да хвана ръката й. Тя неж­но я отдръпва, казва, че е омъжена. Знам, че направих по­грешна стъпка, действах, без да мисля: и тъй като повече няма какво да губя, разказвам й за виденията си от дет­ството, за мисията да разпръсквам любовта по света, за ди­агнозата „епилепсия", която ми постави лекарят.

За мое учудване тя прекрасно разбира всичко, което й казвам. На свой ред заговаря за собствения си живот, за­явява, че обича мъжа си и той също я обича, но с течение на времето нещо важно между тях се е изгубило и тя пред­почита да бъде далеч от него, отколкото да присъства на постепенното разпадане на брака си. Имала всичко, което човек може да поиска от живота, но била нещастна. И ма­кар че можела да се преструва до края на живота си, че е щастлива, ужасно се бояла да не изпадне в депресия и ни­кога да не излезе от нея.

Ето защо решила да зареже всичко и да тръгне в търсе­не на приключението, на нещо, което да не й позволява да мисли за разпадащата се любов; но колкото повече търсе­ла, толкова по-объркана и самотна се чувствала. И сега смята, че завинаги е изгубила посоката, а преживеният току-що неприятен инцидент според нея е доказателство, че е сгрешила и най-добре би било да се върне към обичайното си ежедневие.

В този миг гласът ме кара да я посветя на Земята. Без да знам какво точно правя, ставам, отварям раницата, пота­пям пръстите си в малката стъклена бутилка олио, която бяхме взели за готвене, поставям ръката си на челото й, моля се мълчаливо и накрая й пожелавам да продължи сво­ето търсене, защото то е важно за всички нас. Гласът ми казва и аз повтарям за Естер, че промяната на една-единствена личност означава промяна на целия човешки род. Тя ме прегръща, чувствам, че Земята я благославя, и остава­ме така в продължение на часове.

Накрая я питам дали вярва на това, което съм й разказал за гласа. Тя отвръща: „И да, и не”. Вярва, че всички хо­ра притежават някаква сила, която никога не използват, но в същото време смята, че съм влязъл в контакт с тази сила посредством епилептичните си пристъпи. Добавя, че мо­жем заедно да проверим това; възнамерявала да интервюира някакъв номад, който живеел на север от Алма Ата и на когото всички приписвали магически способности; не би имала нищо против да я придружа. Когато ми казва името му, се сещам, че познавам неговия племенник, което може би ще ни помогне да стигнем по-лесно до него.

Пресичаме Алма Ата, като спираме само за да напъл­ним резервоара и да купим провизии, и тръгваме към едно селце недалеч от изкуственото езеро, построено от съвет­ския режим. Отивам до жилището на номада и споменавам пред един от помощниците, че познавам неговия племен­ник. Въпреки това се налага да чакаме с часове - всеки от насъбраното се множество изчаква реда си, за да чуе съве­тите на този, когото смятат за светец.

Накрая идва и нашият ред: след като превеждам интер­вюто и препрочитам няколко пъти публикувания по-късно репортаж, научавам много неща, които ме интересуват.

Естер пита защо хората са тъжни.

- Съвсем просто е - отвръща старецът. - Защото са се вкопчили в личната си история. Всички вярват, че целта на живота им е да следват някакъв план. Никой не се пита да­ли този план е именно за него, а не за друга личност. Пре­товарват се с преживяванията, спомените, вещите, чужди­те идеи, а това е повече, отколкото могат да носят. И на­края забравят мечтите си.

Естер споделя с него, че много хора й казват: „Ти си щастлива, защото знаеш какво искаш от живота, докато аз не знам какво бих желал да върша."

- Разбира се, че знаят - отговаря номадът. - Нима не сте срещали хора, които повтарят непрекъснато: „Не направих това, което желаех, но такава е действителността." Щом казват, че не са направили това, което са желаели, зна­чи са знаели какво искат. А колкото до действителността, тя не е нищо друго освен историята, която другите са раз­казали за света и за това как трябва да се държим в него.

- А колко други хора твърдят нещо още по-лошо: „До­волен съм, защото жертвам живота си за хората, които обичам."

- Мислиш ли, че на хората, които ни обичат, им харес­ва да страдаме заради тях? Мислиш ли, че любовта е извор на страдания?

- Ако трябва да бъда откровена, мисля, че да.

- А не би трябвало.

- Ако забравя историята, която са ми разказали, ще забравя също така и много важни неща, на които ме е нау­чил животът. Защо тогава съм положила толкова усилия, за да ги науча? Та нали именно опитът, който съм натрупала, ми помага в кариерата, в отношенията с мъжа ми, в кризи­те ми?

- Натрупаните знания служат единствено да се научиш да готвиш, да не харчиш повече, отколкото печелиш, да се обличаш топло през зимата, да спазваш известни ограни­чения и да знаеш какъв е маршрутът на някои линии на ав­тобусите и влаковете. Нима смяташ, че предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре?

- Научили са ме да знам какво искам.

- Не питам за това. Питам дали предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре мъжа си.

- Не, тъкмо обратното. За да мога да му се посветя из­цяло, трябваше да забравя за раните, които ми бяха нанес­ли предишните мъже. За това ли питате?

- За да премине истинската Енергия на любовта през душата ти, тя трябва да бъде толкова чиста, сякаш току-що си се родила. Защо хората са нещастни? Защото искат да затворят в себе си тази енергия, което е невъзможно. Да забравиш личната си история означава да поддържаш този канал чист, да позволяваш на тази енергия да се проявява всеки ден така, както желае, да се оставиш тя да те води.

- Много романтично, но много трудно. Защото тази енергия винаги е обвързана с много неща: задължения, де­ца, социално положение...

- ...а след известно време отчаяние, страх, самота, стремеж да контролираш неконтролируемото. Според тра­дицията на степта, за да живееш пълноценно, трябва да си в постоянно движение, само така всеки ден ще е различен от предишния. Когато номадите минаваха през градовете, си мислеха: „Горките хора, които живеят тук, за тях всичко е еднакво." А може би градските жители са гледали нома­дите и са си мислели: „Горките, нямат си дом." Номадите нямаха минало, а само настояще, и затова винаги бяха щастливи, докато комунистическите управници не ги за­дължиха да спрат да пътуват и не ги затвориха в колхози. От този момент насетне те постепенно започнаха да вярват в историята, за която обществото твърдеше, че е вярна. И сега вече не притежават предишната си сила.

- Но в днешно време никой не може да пътува цял жи­вот.

- Не можем да пътуваме физически. Но можем да го осъществим духовно. Да отиваме все по-далеч, да се дис­танцираме от личната си история, от това, което ни задъл­жават да бъдем.

- И какво трябва да направим, за да се освободим от та­зи история, която са ни разказали?

- Да я повторим на глас с всичките й подробности. И докато разказваме, ще се сбогуваме с това, което сме били, и - ти самата ще се убедиш, ако опиташ - ще освободим пространство за един нов, непознат свят. Трябва да повта­ряме тази отминала история много пъти, докато тя преста­не да означава нещо за нас.

- Само това ли?

- Остава още една подробност: докато пространствата постепенно се изпразват, трябва бързо да ги запълваме, макар и временно, в противен случай ще изпитваме чувст­во на празнота.

- Как да ги запълваме?

- С лай-различни истории, случки, които не сме се осмелили или не сме искали да преживеем. Така ще се про­меним. Така любовта ще стане по-силна. А когато любовта става по-силна, и ние ставаме по-силни.

- Но по този начин няма ли да изгубим някои важни не­ща?

- Никога. Важните неща винаги остават - отминават само нещата, които сме считали за важни, а всъщност са били безполезни, като например измамното чувство, че имаме власт над Енергията на любовта.

Старецът казва на Естер, че времето й е изтекло и че трябва да приеме други хора. Колкото и да настоявам, той не се съгласява, непреклонен е, но обещава на Естер да й разкрие още неща, ако тя някога се върне.

Естер остава в Алма Ата още една седмица и обещава да се върне. През това време аз й разказвам много пъти мо­ята история, а тя ми разказва много пъти живота си. На­края разбираме, че старецът е прав, освобождаваме се от нещо, става ни по-леко, макар и да не можем да твърдим, че сме по-щастливи.

Старецът обаче ни е дал един съвет: да запълваме бър­зо празното пространство. Преди да тръгне, Естер ме пита дали не искам да пътувам до Франция, за да продължим процеса на забравянето. Нямало с кого да споделя тези не­ща, не можела да разговаря с мъжа си, не се доверявала на хората, с които работела; нуждаела се от някой външен чо­век, дошъл отдалеч, който никога не е участвал в нейната лична история до този момент.

Съгласявам се и едва в този миг споменавам за пред­сказанието на гласа. Добавям, че не знам езика и че единст­веното нещо, което умея да правя, е да се грижа за овце и за бензиностанции.

На летището Естер поисква от мен да се запише на интензивен курс по френски. Питам я защо ме е поканила да отида с нея. Тя повтаря отново онова, което вече ми е каза­ла, признавайки, че се бои от празното пространство, осво­бодило се, след като е забравила за личната си история. Опасява се, че миналото ще нахлуе с още по-голяма сила отпреди и тя вече няма да може да се освободи от него. Мо­ли ме да не се безпокоя за билета и визата, тъй като лично ще се погрижи за всичко. Преди да мине през паспортния контрол, тя ме поглежда с усмивка и казва, че също ме е ча­кала, без да си дава сметка: тези дни са били най-радостни­те в живота й през последните три години.

Започвам да работя нощем като бодигард в един стрип­тийз бар, а през деня усилено уча френски. За мое учудва­не пристъпите намаляват, но и видението изчезва. Казвам на майка ми за предложението да отида във Франция, а тя отговаря, че съм много наивен и че тази жена никога пове­че няма да ме потърси.

Една година по-късно Естер отново идва в Алма Ата: войната, която всички очакваха, вече бе избухнала. Някой друг публикувал статия за тайните американски бази, но интервюто със стария номад имало голям успех и сега спи­санието искало обширен репортаж за отмирането на номадския начин на живот. Освен това, добавя тя, отдавна не разказвам истории на никого и отново ме обзема депресия. Помагам й да установи контакт с малкото племена, ко­ито все още пътуват, да се запознае с традицията тенгри и с местните магьосници. Говоря свободно френски. По вре­ме на една вечеря тя ми дава да попълня документите за консулството, издейства ми виза, купува ми билет и при­стигам в Париж. И тя, и аз забелязваме, че колкото повече изпразваме главите си от преживените истории, толкова по-голямо пространство се разкрива пред всеки от нас, ста­ваме по-смели, рискуваме повече, действаме правилно или неправилно, но важното е, че действаме. Изживяваме дни­те си по-пълноценно и времето тече по-бавно.

Отначало ми е много трудно да накарам малкото посе­тители да участват в играта, но на най-пияните им харесва и новината се разнася из квартала. „Елате да разкажете ва­шата стара история и да откриете една нова история", гла­си малкият афиш, написан на ръка и залепен на витрината, и хората, жадни за нещо ново, започват да идват.

Една вечер ми се случва нещо странно: на импровизи­раната сцена в ъгъла на бара съм застанал не аз, а видени­ето. И вместо да разказвам на посетителите легенди от ро­дината си и да ги подканям да разкажат своята история, предавам това, което ми казва гласът. Накрая един от зри­телите се разплаква и споделя с останалите, които са му съвсем непознати, интимни подробности от брачния си жи­вот.

Същото се повтаря и следващата седмица - гласът гово­ри вместо мен, подтиква хората да разказват само истории за липса на любов и във въздуха витае една толкова раз­лична енергия, че французите, които по принцип са дис­кретни, започват да обсъждат публично личните си пробле­ми. Успявам да овладея и пристъпите: когато виждам свет­лини и усещам вятъра, но съм на сцената, изпадам в транс и губя съзнание без никой да забележи. „Епилептичните кризи" настъпват само когато съм много напрегнат и нер­вен.

Към мен се присъединяват още няколко души: трима младежи на моята възраст, които нямат друго занимание, освен да пътуват по света - номадите на западното общест­во. Семейство музиканти от Казахстан, дочули за „успеха" на техен сънародник, помолват да участват в спектакъла, понеже не могат да си намерят работа. По време на срещи­те c публиката включваме и ударни инструменти. Барът ве­че ни е тесен, успяваме да издействаме да се преместим в ресторанта и да изнасяме спектаклите си там; и той обаче скоро също се оказва тесен. Когато хората споделят свои­те истории, стават по-смели. И докато танцуват, енергията прониква в тях и те започват да се променят, тъгата изчез­ва от живота им, отдават се отново на приключения, а лю­бовта им - която би трябвало да е застрашена от толкова промени - става по-силна и те препоръчват нашите „сре­щи" на свои приятели.

Естер продължава да пътува и да пише статии, но вина­ги когато е в Париж, присъства на спектакъла. Една вечер ми казва, че работата ни в ресторанта не е достатъчна, за­щото само хора, които имат пари, могат да го посещават. Добавя, че трябва да работим с младежите. Но къде са те­зи младежи, питам я аз. Разхождат се по улиците, пътуват, изоставили са всичко, обличат се като просяци или като ге­рои от научнофантастичен филм.

Казва също така, че просяците нямат лична история и че бихме могли да отидем при тях и да се опитаме да ги опо­знаем. Ето как ви открих.

Ето какво съм преживял досега. Вие никога не ме попи­тахте кой съм и с какво се занимавам, защото това не ви интересува. Днес обаче реших да ви разкажа живота си за­ради известния писател, който е с нас.

- Но ти говориш за миналото си - намесва се жената, чието сако и шапка никак не си подхождаха. - Макар че ста­рият номад...

- Какви са номадите? - прекъсва я някой.

- Хора като нас - отвръща тя, гордееща се с факта, че познава значението на думата. - Свободни хора, които жи­веят само с това, което могат да носят със себе си.

Аз я поправям:

- Не е точно така. Те не са бедни.

- Какво знаеш ти за бедността? - намесва се отново аг­ресивният висок мъж, като този път водката, течаща в кръвта му, му дава смелост да ме гледа право в очите. -Мислиш, че бедността означава да нямаш пари? Мислиш, че сме нещастници, защото просим пари от богати писате­ли, от семейства, които се чувстват виновни, от туристи, за които Париж е мръсен град, или от млади идеалисти, кои­то смятат, че могат да спасят света? Ти си беден - нямаш власт над времето си, нямаш право да вършиш това, което искаш, длъжен си да следваш правила, които други са из­мислили и които не разбираш.

Михаил отново прекъсва разговора, обръщайки се към жената.

- Какво точно искахте да попитате?

- Исках да попитам защо ни разказа твоята история, след като старият номад ти е заръчал да я забравиш.

- Тази история вече не е моята: всеки път, когато раз­казвам преживяното от мен, сякаш говоря за нещо, което не ме засяга. В настоящето остава единствено гласът, виде­нието, значимостта на мисията, която трябва да изпълня. Не страдам заради преживените трудности - смятам, че те са ми помогнали да стана такъв, какъвто съм сега. Чувст­вам се като воин, който е тренирал с години и не си спом­ня подробности от наученото, но знае кой е най-подходя­щият момент, за да нанесе удар.