Захир паулу Коелю посвещение



страница9/13
Дата23.07.2016
Размер2.83 Mb.
#2519
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

- А защо идвахте толкова често с журналистката да ни виждате?

- За да подхранваме енергията си. Както каза старият номад от степта, светът, който познаваме, е само една ис­тория, която са ни разказали, но тя не е истинската история. Другата история включва способности, сили, възможност­та да отидем много по-далеч от това, което познаваме. Ма­кар и да съжителствам с видението от дете и в даден миг от живота си да съм успял да го съзра, благодарение на Естер разбрах, че не съм сам. Тя ме запозна с хора, притежаващи необикновени способности, един от които например огъва­ше прибори само със силата на мисълта си, а друг правеше операции с ръждясало джобно ножче, без анестезия, и след като приключеше, пациентът веднага ставаше и си тръгва­ше. Все още се уча да развивам неизвестните си способ­ности, но имам нужда от съюзници, от хора като вас, кои­то също така нямат своя история.

Изпитах желание и аз да разкажа историята си на тези непознати, да започна да се освобождавам от миналото си, но вече беше късна нощ, а на другия ден трябваше да ста­вам рано, за да ми махнат ортопедичната яка.

Предложих на Михаил да го изпратя с такси до дома му, но той ми каза, че предпочита да повърви, защото тази ве­чер му е домъчняло много за Естер. Разделихме се с група­та и се отправихме към булеварда, откъдето можех да хва­на такси.

- Мисля, че онази жена беше права - подхвърлих аз. -След като разкажеш една история, би трябвало да се осво­бодиш от нея, нали така?

- Аз съм се освободил. Но докато го прави, човек раз­бира - и точно в това се крие тайната, - че някои истории са прекъснати по средата. От такива истории ни е по-труд­но да се освободим, а докато не затворим една глава, не мо­жем да започнем следващата.

Спомних си за един текст на тази тема, който бях чел в интернет и чието авторство ми приписваха (макар и нико­га да не бях писал подобно нещо):

„Ето защо е толкова важно да позволим на някои неща да си отидат. Да ги пуснем на свобода. Да се избавим от тях. Хората трябва да осъзнаят, че никой не играе с беля­зани карти, понякога печелим, друг път губим. Не се надя­вай да ти върнат нещо, не се надявай да признаят усилията ти, да открият гениалността ти, да разберат любовта ти. Не се колебай да приключиш с даден етап. Не от гордост, от

некадърност или надменност, а защото той просто не се вмества повече в живота ти. Затвори вратата, смени диска, почисти дома си, изтупай праха. Престани да бъдеш този, който си бил, и се превърни в този, който си всъщност." По-добре все пак да потвърдя това, което казва Михаил:

- Какво означава „прекъснати истории"?

- Естер не е тук. В определен момент тя не можа да продължи да се освобождава от нещастието и да позволи на радостта да се върне. Защо? Защото нейната история, както и историята на милиони хора, зависи от Енергията на любовта. Тя не може да продължава сама: или престава да обича, или очаква любимият й да я потърси.

В неуспелите бракове, когато един от двамата спре да върви, другият е принуден да стори същото. И докато чака, запълва времето си с любовни авантюри, благотворителни дружества, прекалени грижи за децата, нагърбване с много работа и тъй нататък. Много по-лесно би било да поговорят открито върху проблема, да настояват, да изкрещят: „Да продължим напред, иначе ще умрем от скука, от тревога, от страх."

- Искаш да кажеш, че Естер не успява да се освободи от тъгата заради мен?

- Не казах това: не смятам, че единият може да обвиня­ва другия при каквито и да било обстоятелства. Казах, че тя трябва да избере дали ще спре да те обича, или ще те нака­ра да я потърсиш.

- Но нали сега тя прави точно това!

- Знам. Ако зависеше от мен обаче, бих отишъл при нея само когато гласът ми го позволи.

Готово! Ортопедичната яка излезе от живота ти и се надявам никога повече да не се върне в него. Моля те да из­бягваш резки движения, защото на мускулите ти им трябва време. Впрочем какво става с момичето с ясновидските способности?

- Какво момиче? Какви ясновидски способности?

- Нали в болницата ти ми каза, че някой чул глас, който го предупредил, че ще ти се случи нещо!

- Не е момиче, а момче. А ти ми обеща да се поинтере­суваш за епилепсията.

- Свързах се със специалист. Попитах го дали е срещал подобни случаи. Отговорът му ме поучуди, но с твое по­зволение ще ти припомня, че медицината си има своите тайни. Сещаш ли се за историята с момчето, което излиза от къщи с пет ябълки и се връща с две?

- Да: може да ги е изгубило, да ги е подарило, струва­ли са по-скъпо и прочие... Не се притеснявай, знам, че ня­ма общовалидни отговори. Би ли ми казал, преди да започ­неш, дали Жана д'Арк не е страдала от епилепсия?

- По време на разговора ни приятелят ми спомена и нея. Жана д'Арк започнала да чува гласове, когато била на тринайсет години. Показанията й доказват, че е виждала и светлини - което е един от симптомите на епилептичния пристъп. Според доктор Лидия Бейн, известна невроложка, тези състояния на екстаз, в които е изпадала светицата воин, са проявление на така наречената музикогенна епилепсия, при която пристъпите биват предизвиквани от определена мелодия: в случая с Жана д'Арк това е бил звънът на кам­баните. Да не би момчето да е получило епилептичен при­стъп в твое присъствие?

- Да.


- Имаше ли някаква музика?

- Не си спомням. Но дори да е имало, едва ли сме я чу­вали поради шума от приборите, освен това бяхме погъл­нати от разговора.

- Напрегнато ли ти изглеждаше?

- Много напрегнато.

- Това е другата причина за пристъпите. Темата е мно­го по-стара, отколкото си мислим: още в Месопотамия са съществували изключително точни описания на това, кое­то тогава са наричали „болестта на падането", последвана от конвулсии. Нашите прадеди са смятали, че се е дължала на присъствието на демони, които обсебвали нечие тяло. Едва много по-късно гъркът Хипократ обяснил тези кон­вулсии с разстройство на мозъчните функции. Въпреки то­ва и днес епилептиците са жертви на предразсъдъци.

- Така е, наистина. Когато това се случи, ужасно се из­плаших.

- И тъй като ти ми спомена за предсказание, помолих моя приятел да потърси нещо в тази област. Според него повечето от учените са съгласни с твърдението, че макар и много известни личности да са страдали от тази болест, тя не дава свръхестествени способности на никого. Но някои прочути епилептици са успели да си създадат „мистичен ореол", с който обяснявали пристъпите си на околните.

- Кои са тези прочути епилептици?

- Наполеон, Александър Велики, Данте. Ще трябва да съкратя списъка с имената, тъй като теб те интересува про­роческата дарба на момчето. Впрочем, как му е името?

- Не го познаваш, пък и винаги когато идваш да ме прегледаш, бързаш за друг преглед. Няма ли да е по-добре да продължиш?

- Учени, които изследват Библията, твърдят, че апостол Павел е бил епилептик. Позовават се на факта, че по пътя към Дамаск той видял силна светлина до себе си, коя­то го заслепила и го хвърлила на земята, след което в про­дължение на няколко дни не можал нито да яде, нито да пие. В медицинската литература това състояние се нарича „темпорална епилепсия".

- Не вярвам Църквата да е съгласна с подобно твърде­ние.

- Аз самият също не съм съгласен, но така пише в ме­дицинската литература. Освен това има и епилептици, у ко­ито се проявява тенденция към самоунищожение, какъвто е случаят с Ван Гог: той самият е описал конвулсиите си ка­то „вътрешни бури". В болницата в Сен Реми, където е бил настанен, един от болногледачите е присъствал на такъв пристъп.

- Поне е успял да превърне саморазрушителния си по­рив в картини, пресъздаващи нов свят.

- Съществуват предположения, че Луис Карол е напи­сал Алиса в Страната на чудесата, за да опише собстве­ните си болестни състояния. На повечето от епилептиците им е познато началото на книгата, когато Алиса попада в черна дупка. По време на пътешествието си из Страната на чудесата Алиса вижда много неща, прелитайки над тях, и усеща тялото си много леко - още едно съвсем точно опи­сание на последиците от пристъпа.

- В такъв случай излиза, че епилептиците имат дарба за изкуство.

- Нищо подобно. Става така, че някои от тях, посвети­ли се на изкуството, се прочуват, и хората правят асоциа­ция между болестта и темите в творчеството им. Литерату­рата е пълна с примери на писатели, за които се подозира или е потвърдена подобна диагноза: Молиер, Едгар Алан По, Флобер. Достоевски е получил първия си пристъп на девет години и казва, че впоследствие тези кризи са били последвани или от моменти на пълна хармония с живота, или от моменти на дълбока депресия. Моля те, не се впечатлявай толкова от тези неща. Да не би да си помислиш, че и ти можеш да получиш епилепсия след злополуката? Не си спомням за случай на епилепсия, предизвикана от удар с мотоциклет.

- Вече ти казах, че става дума за един познат.

- Съществува ли наистина това момче с ясновидските способности, или ти го измисли, защото смяташ, че си при­паднал, слизайки на платното?

- Нищо подобно, изобщо не искам да научавам симпто­мите на болестите. Всеки път, когато чета някоя книга на медицинска тема, започвам да усещам всичко, описано в нея.

- Ще ти призная нещо, но те моля да не ми се сърдиш: мисля, че произшествието беше от голяма полза за теб. Се­га изглеждаш по-спокоен, по-малко обсебен от твоята фикс-идея. Наистина, когато се озовем близо до смъртта, това винаги ни помага после да живеем по-добре. Каза ми го жена ти, давайки ми парче плат, изцапано с кръв, което винаги нося със себе си, макар че като лекар аз всеки ден съм близо до смъртта.

- Тя обясни ли ти защо ти дава парчето плат?

- Много ласкаво описа начина, по който изпълнявам професионалните си задължения. Каза ми, че съчетавам техниката с интуицията, дисциплината с любовта. Разказа ми, че някакъв войник я помолил, преди да умре, да събле­че ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хо­рата, които искрено се опитват да покажат света такъв, ка­къвто е в действителност. Като имам предвид книгите ти, предполагам, че и ти имаш парцалче от тази риза.

- Нямам.


- А знаеш ли защо?

- Знам. По-точно казано, сега започвам да се досещам.

- И тъй като съм ти не само личен лекар, но и приятел, ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? Епилептикът, който ти е казал, че може да предсказва бъдещето, нищо не разбира от медицина.
Загреб, Хърватия.

6:30 сутринта.

Стоим с Мари пред един замръзнал фонтан, пролетта тази година явно е решила да не настъпва - както изглеж­да, от зимата ще се озовем направо в лятото. В средата на фонтана се издига колона със статуя върху нея.

През целия следобед давах интервюта и ми омръзна да говоря за новата си книга. Въпросите на журналистите са винаги едни и същи: дали жена ми е прочела книгата (отго­варям, че не знам), дали не смятам, че критиката се отнася несправедливо към мен (какво?), дали фактът, че съм напи­сал Време да раздираш, време да съшиваш не е шокирал моята публика, понеже в романа разкривам доста подроб­ности от личния си живот (един писател не може да не пи­ше за собствения си живот), дали ще се снима филм по кни­гата (отговарям за хиляден път, че филмът е в главата на читателя, затова съм забранил да се продават правата вър­ху която и да е от книгите ми), какво мисля за любовта, за­що съм писал за любовта, какво да правим, за да сме щаст­ливи в любовта...

След като интервютата приключват, идва ред на вечеря­та с издателите, която е част от ритуала. На масата са на­сядали местните величия, които ме прекъсват всеки път, когато поставям вилицата в устата си, за да ми зададат ви­наги един и същ въпрос: „Откъде черпите вдъхновение?" Опитвам се да ям, но трябва да съм любезен, да разгова­рям, да изпълнявам ролята си на знаменитост, да разказвам интересни истории, да правя добро впечатление. Знам, че издателите са герои - никога не знаят дали една книга ще има успех. Биха могли вместо книги да продават банани или сапуни, поне е по-сигурно. Издателите не са нито сует­ни, нито егоцентрични, не се сърдят, че представянето не е добре организирано или че книгата я няма в някоя книжар­ница.

След вечерята следва обичайният маршрут: искат да ми покажат всичко - паметници, исторически места, най-посе­щаваните барове. И винаги ме придружава гид, който знае абсолютно всичко и напълва главата ми с информация. Трябва да се преструвам, че слушам много внимателно, и да задавам въпроси от време на време, за да покажа, че ми е интересно. Видял съм всички паметници, музеи и истори­чески места във всички градове, в които съм бил да пред­ставя книгите си. Не си спомням обаче абсолютно нищо. В съзнанието ми остават само неочакваните неща, срещите с читатели, баровете, улиците, по които случайно съм минал, завил съм зад ъгъла и съм видял нещо прекрасно.

Възнамерявам някой ден да напиша туристически спра­вочник, който да съдържа само карти, адреси на хотели и много бели страници: така хората ще избират свой собст­вен маршрут, ще откриват сами ресторантите, паметници­те и останалите красиви неща, които всеки град притежава и които никога не са описани, защото „историята, която са ни разказали", не ги е включила в раздела „задължителни посещения".

Вече съм бил в Загреб. И този фонтан - макар и да не фигурира в нито един туристически справочник за града -за мен е най-важното нещо тук, защото е красив, защото го открих случайно и защото е свързан с един епизод от жи­вота ми. Преди много години, когато бях млад и обикалях света в търсене на приключения, седнах на това място, къ­дето се намирам сега, с един хърватски художник, който през повечето време бе пътешествал с мен. Аз смятах да продължа за Турция, а той бе решил да се прибере у дома.

Докато се сбогувахме на това място, изпихме две бутилки вино, припомняйки си всичко, което ни се беше случило, докато бяхме заедно - религия, жени, музика, цени на хо­тели, дрога. Разговаряхме за всичко, само не и за любов, защото и двамата обичахме, но не изпитвахме нужда да го­ворим на тази тема.

След като художникът се прибра вкъщи, аз се запознах с едно момиче и три дни бяхме неразделни, обичахме се с цялата сила на чувствата, на която бяхме способни, понеже и двамата знаехме, че това няма да трае дълго. Тя ми по­могна да опозная душевността на този народ и аз никога няма да го забравя, както няма да забравя фонтана и сбогу­ването с моя спътник.

Ето защо след интервютата, автографите, вечерята, по­сещението на паметниците и историческите места подлудих издателите си, като ги накарах да ме заведат до този фон­тан. Попитаха ме къде се намира: аз не знаех, както не зна­ех и че в Загреб има толкова много фонтани. След почти ед­ночасово търсене най-сетне успяхме да го открием. Помо­лих ги за бутилка вино, двамата с Мари се сбогувахме с всички, седнахме край фонтана прегърнати и мълчаливо от­пивахме от виното в очакване на изгрева на слънцето.

- С всеки изминал ден ставаш все по-весел - казва тя, положила глава на рамото ми.

- Защото се опитвам да забравя кой съм. Или, по-точно казано, не искам да нося на гърба си товара на цялата си ис­тория.

Разказвам й за разговора на Михаил с номада.

- И с актьорите се случва нещо подобно - казва тя. -Заради новата роля трябва да престанем да бъдем такива, каквито сме, та да можем да влезем в кожата на героя. Ала накрая се чувстваме объркани и изнервени. Мислиш ли, че наистина е добре да загърбим личната си история?

- Нали ти самата каза, че се чувствам по-добре?

- Според мен вече не разсъждаваш толкова егоистично. Хареса ми идеята ти да зарежем всички тези побъркани хора и да потърсим фонтана, но той също е част от миналото ти, следователно си противоречиш.

- За мен фонтанът е символ. Аз обаче не го нося в себе си, не мисля непрекъснато за него, не съм си направил снимки, за да ги показвам на приятелите си, не ми е мъчно за художника, който си тръгна, нито за момичето, в което се влюбих. Доволен съм, че дойдох тук за втори път, но до­ри и това да не се беше случило, с нищо нямаше да проме­ни преживяното от мен тогава.

- Разбирам какво искаш да кажеш.

- Това ме радва.

- А мен ме натъжава, защото ми подсказва, че ще си за­минеш. Знаех го още от мига, когато се срещнахме за пръв път, но ми е трудно да го приема. Свикнах с теб.

- Тъкмо там е проблемът: да свикнеш с някого.

- Но е съвсем човешко.

- Точно поради това жената, за която се ожених, се пре­върна в Захир. До деня на злополуката бях убеден, че само с нея бих могъл да бъда щастлив, а не че я обичам повече от всичко и всички на света.

Мислех, че само Естер ме разбира, че само тя познава вкусовете ми, маниите ми, светоусещането ми. Бях й бла­годарен за това, което е направила за мен, и смятах, че и тя трябва да ми е благодарна за онова, което аз съм направил за нея. Бях свикнал да гледам на света през нейните очи.

Спомняш ли си историята за пожара и за изцапаното със сажди лице на единия от двамата пожарникари?

Мари вдигна глава от рамото ми. Забелязах, че очите й са пълни със сълзи.

- Светът за мен беше отражение на красотата на Естер -продължих аз. - Това любов ли е? Или е някаква зависи­мост?

- Не знам. Смятам, че любовта и зависимостта са не­разделни.

- Възможно е. Но да предположим, че вместо да напи­ша книгата Време да раздираш, време да съшиваш - своеобразно писмо до една жена, която в момента е далеч, - бях избрал друг сюжет.

Например мъж и жена, които са заедно от десет години. Отначало са се любели всеки ден, сега - само веднъж сед­мично, но това в крайна сметка не е толкова важно: между тях съществува негласно разбирателство, взаимопомощ, приятелство. На него му е тъжно, когато трябва да вечеря сам, защото на нея й се е наложило да остане до късно в службата. Тя съжалява, когато той трябва да пътува, но разбира, че това е част от професията му. Усещат, че меж­ду тях нещо вече липсва, но са възрастни, зрели хора, и знаят колко е важно да поддържат връзката си, пък било то и в името на децата. Отделят все повече време на работата и децата си, мислят все по-малко за брака си, в който като че ли всичко е наред, не е замесен нито друг мъж, нито дру­га жена.

Забелязват, че нещата не вървят както трябва. Не успя­ват да разберат къде се крие проблемът. Времето минава, те стават все по-зависими един от друг, с напредването на възрастта намаляват и възможностите да започнат нов жи­вот. Стремят се да запълват времето си с повече четене, бродиране, телевизия, приятели, но не могат да избягат от разговора по време на вечеря, от разговора след вечеря. Той става избухлив, тя - по-мълчалива от обикновено. Еди­ният усеща, че другият се отдалечава все повече, но не мо­же да разбере защо. Стигат до извода, че във всеки брак е така, но избягват да разговарят на тази тема с приятелите си, създават впечатление на щастлива двойка, в която все­ки подкрепя другия и имат едни и същи интереси. Появяват се извънбрачни връзки, но те, разбира се, не са сериозни. Най-важното, необходимото, окончателното е да се пре­струват, че нищо не се е случило, защото е твърде късно за промени.

- Тази история ми е известна, макар и аз лично да не съм я изживявала. Мисля, че прекарваме живота си, упраж­нявайки се да понасяме подобни ситуации.

Събличам си палтото и се качвам на бордюра на фонта­на. Тя ме пита какво ще правя.

- Ще отида до колоната.

- Но това е лудост! Вече е пролет, ледът сигурно е съв­сем тънък.

- Трябва да стигна дотам.

Стъпвам с единия крак и ледената плоча се раздвижва, но не се счупва. Докато гледах изгрева на слънцето, склю­чих нещо като облог с Бог: ако успея да стигна до колона­та и да се върна, без ледът да се счупи, то ще е знак, че съм на прав път и че ръката Му ме води в правилната посока.

- Ще паднеш във водата.

- И какво? Най-много да премръзна, но хотелът не е да­леч, така че не рискувам кой знае колко.

Стъпвам и с другия крак: вече съм вътре, краищата на леда се отлепват от бордюра, повърхността му се покрива с вода, но той не се счупва. Тръгвам към колоната, става дума само за четири метра в двете посоки, единственото, което рискувам, е една студена баня. Впрочем няма да мис­ля какво може да се случи: вече направих първата крачка и трябва да стигна до края.

Вървя бавно, стигам до колоната, докосвам я с ръка, чу­вам как ледът започва да се пропуква, но все още съм на по­върхността. Инстинктивно понечвам да изляза тичешком от фонтана, но нещо ми подсказва, че ако направя това, стъпките ми ще станат по-тежки и ще падна във водата. Трябва да се върна бавно, да запазя темпото.

Слънцето изгрява на хоризонта, заслепява ме, едва раз­личавам силуета на Мари и очертанията на сградите и дър­ветата. Ледената плоча се клати все по-силно, водата я по­крива все повече, но аз знам - и вече съм абсолютно сигу­рен, - че ще успея да стигна до бордюра. Защото съм в хар­мония с този ден, с моя избор, знам докъде се простират границите на ледената вода, знам как да се справя с нея, как да я помоля да ми помогне, да не позволи да падна. Посте­пенно изпадам в нещо като транс, в еуфория, отново съм

дете и правя забранени неща, които обаче ми доставят ог­ромно удоволствие. Каква радост ми носят тези безразсъд­ни облози с Бог от рода на „ако успея да направя това, ще стане еди-какво си", знаците, идващи не от външния свят, а от собствения ми инстинкт, от способността ми да забра­вям старите правила и да създавам нови ситуации.

Толкова съм благодарен, че срещнах Михаил, епилептика, който смята, че чува гласове! Срещнах го, докато търсех жена си, и благодарение на него открих, че съм се превърнал в бледо отражение на самия себе си. А дали Ес­тер все още има толкова голямо значение за мен? Мисля, че да, именно нейната любов промени веднъж живота ми и сега отново ме преобразява. Моята история бе станала твърде стара, твърде тежка за носене, твърде сериозна, за да си позволя да поемам рискове като ходенето по замръз­налата вода на фонтана например, облога с Бог, търсенето на знак. Бях забравил, че е необходимо да изминаваш от­ново и отново пътя до Сантяго, да изхвърляш ненужния ба­гаж, да запазваш само това, което ти е необходимо, за да оцеляваш всеки ден. Да позволиш на Енергията на любов­та да циркулира свободно от вън на вътре и от вътре на вън. Ледът отново се пропуква, появява се нова цепнатина, но аз знам, че ще успея, защото съм лек, толкова лек, че бих могъл да вървя дори по облаците и да не падна на зе­мята. Не нося със себе си тежестта на славата, на разказа­ните истории, на пътищата, които трябва да следвам -прозрачен съм, слънчевите лъчи преминават през тялото ми и озаряват душата ми. Разбирам, че в нея все още има много тъмни кътчета, но с постоянство и смелост те посте­пенно ще бъдат изчистени.

Правя още една крачка и си спомням за един плик, кой­то стои на бюрото ми. Скоро ще го отворя и вместо да вър­вя по леда, ще поема по пътя, който ще ме отведе до Естер. Но не защото искам да я имам до себе си. Ако тя желае, мо­же да продължи да живее там, където е сега. Не защото де­нонощно сънувам Захира; разрушителното обсебване сякаш е изчезнало. Не защото свикнах с миналото си и пла­менно жадувам да се върна към него.

Още една крачка, още едно пропукване на леда, но вече съм достигнал спасителния бордюр на фонтана.

Ще отворя плика и ще отида при нея, защото - както казва Михаил, епилептикът, ясновидецът, гуруто от армен­ския ресторант - тази история трябва да приключи. И тога­ва, когато всичко бъде многократно разказано, когато мес­тата, които съм посетил, моментите, които съм изживял, крачките, които съм направил заради нея, се превърнат в далечни спомени, ще остане единствено абсолютната лю­бов. Няма да изпитвам чувството, че „дължа" нещо, няма да мисля, че се нуждая от нея, защото само тя е способна да ме разбере, защото съм свикнал с нея, защото тя позна­ва пороците ми, добродетелите ми, навика да ям препечени филийки, преди да заспя, да гледам международните нови­ни по телевизията, когато се събудя, да се разхождам всяка сутрин, да чета книги за стрелба с лък, да стоя с часове пред екрана на компютъра, да побеснявам, когато домаш­ната помощница непрекъснато ни подканва да сядаме на масата, защото яденето е сервирано.


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница