- А защо идвахте толкова често с журналистката да ни виждате?
- За да подхранваме енергията си. Както каза старият номад от степта, светът, който познаваме, е само една история, която са ни разказали, но тя не е истинската история. Другата история включва способности, сили, възможността да отидем много по-далеч от това, което познаваме. Макар и да съжителствам с видението от дете и в даден миг от живота си да съм успял да го съзра, благодарение на Естер разбрах, че не съм сам. Тя ме запозна с хора, притежаващи необикновени способности, един от които например огъваше прибори само със силата на мисълта си, а друг правеше операции с ръждясало джобно ножче, без анестезия, и след като приключеше, пациентът веднага ставаше и си тръгваше. Все още се уча да развивам неизвестните си способности, но имам нужда от съюзници, от хора като вас, които също така нямат своя история.
Изпитах желание и аз да разкажа историята си на тези непознати, да започна да се освобождавам от миналото си, но вече беше късна нощ, а на другия ден трябваше да ставам рано, за да ми махнат ортопедичната яка.
Предложих на Михаил да го изпратя с такси до дома му, но той ми каза, че предпочита да повърви, защото тази вечер му е домъчняло много за Естер. Разделихме се с групата и се отправихме към булеварда, откъдето можех да хвана такси.
- Мисля, че онази жена беше права - подхвърлих аз. -След като разкажеш една история, би трябвало да се освободиш от нея, нали така?
- Аз съм се освободил. Но докато го прави, човек разбира - и точно в това се крие тайната, - че някои истории са прекъснати по средата. От такива истории ни е по-трудно да се освободим, а докато не затворим една глава, не можем да започнем следващата.
Спомних си за един текст на тази тема, който бях чел в интернет и чието авторство ми приписваха (макар и никога да не бях писал подобно нещо):
„Ето защо е толкова важно да позволим на някои неща да си отидат. Да ги пуснем на свобода. Да се избавим от тях. Хората трябва да осъзнаят, че никой не играе с белязани карти, понякога печелим, друг път губим. Не се надявай да ти върнат нещо, не се надявай да признаят усилията ти, да открият гениалността ти, да разберат любовта ти. Не се колебай да приключиш с даден етап. Не от гордост, от
некадърност или надменност, а защото той просто не се вмества повече в живота ти. Затвори вратата, смени диска, почисти дома си, изтупай праха. Престани да бъдеш този, който си бил, и се превърни в този, който си всъщност." По-добре все пак да потвърдя това, което казва Михаил:
- Какво означава „прекъснати истории"?
- Естер не е тук. В определен момент тя не можа да продължи да се освобождава от нещастието и да позволи на радостта да се върне. Защо? Защото нейната история, както и историята на милиони хора, зависи от Енергията на любовта. Тя не може да продължава сама: или престава да обича, или очаква любимият й да я потърси.
В неуспелите бракове, когато един от двамата спре да върви, другият е принуден да стори същото. И докато чака, запълва времето си с любовни авантюри, благотворителни дружества, прекалени грижи за децата, нагърбване с много работа и тъй нататък. Много по-лесно би било да поговорят открито върху проблема, да настояват, да изкрещят: „Да продължим напред, иначе ще умрем от скука, от тревога, от страх."
- Искаш да кажеш, че Естер не успява да се освободи от тъгата заради мен?
- Не казах това: не смятам, че единият може да обвинява другия при каквито и да било обстоятелства. Казах, че тя трябва да избере дали ще спре да те обича, или ще те накара да я потърсиш.
- Но нали сега тя прави точно това!
- Знам. Ако зависеше от мен обаче, бих отишъл при нея само когато гласът ми го позволи.
Готово! Ортопедичната яка излезе от живота ти и се надявам никога повече да не се върне в него. Моля те да избягваш резки движения, защото на мускулите ти им трябва време. Впрочем какво става с момичето с ясновидските способности?
- Какво момиче? Какви ясновидски способности?
- Нали в болницата ти ми каза, че някой чул глас, който го предупредил, че ще ти се случи нещо!
- Не е момиче, а момче. А ти ми обеща да се поинтересуваш за епилепсията.
- Свързах се със специалист. Попитах го дали е срещал подобни случаи. Отговорът му ме поучуди, но с твое позволение ще ти припомня, че медицината си има своите тайни. Сещаш ли се за историята с момчето, което излиза от къщи с пет ябълки и се връща с две?
- Да: може да ги е изгубило, да ги е подарило, стрували са по-скъпо и прочие... Не се притеснявай, знам, че няма общовалидни отговори. Би ли ми казал, преди да започнеш, дали Жана д'Арк не е страдала от епилепсия?
- По време на разговора ни приятелят ми спомена и нея. Жана д'Арк започнала да чува гласове, когато била на тринайсет години. Показанията й доказват, че е виждала и светлини - което е един от симптомите на епилептичния пристъп. Според доктор Лидия Бейн, известна невроложка, тези състояния на екстаз, в които е изпадала светицата воин, са проявление на така наречената музикогенна епилепсия, при която пристъпите биват предизвиквани от определена мелодия: в случая с Жана д'Арк това е бил звънът на камбаните. Да не би момчето да е получило епилептичен пристъп в твое присъствие?
- Да.
- Имаше ли някаква музика?
- Не си спомням. Но дори да е имало, едва ли сме я чували поради шума от приборите, освен това бяхме погълнати от разговора.
- Напрегнато ли ти изглеждаше?
- Много напрегнато.
- Това е другата причина за пристъпите. Темата е много по-стара, отколкото си мислим: още в Месопотамия са съществували изключително точни описания на това, което тогава са наричали „болестта на падането", последвана от конвулсии. Нашите прадеди са смятали, че се е дължала на присъствието на демони, които обсебвали нечие тяло. Едва много по-късно гъркът Хипократ обяснил тези конвулсии с разстройство на мозъчните функции. Въпреки това и днес епилептиците са жертви на предразсъдъци.
- Така е, наистина. Когато това се случи, ужасно се изплаших.
- И тъй като ти ми спомена за предсказание, помолих моя приятел да потърси нещо в тази област. Според него повечето от учените са съгласни с твърдението, че макар и много известни личности да са страдали от тази болест, тя не дава свръхестествени способности на никого. Но някои прочути епилептици са успели да си създадат „мистичен ореол", с който обяснявали пристъпите си на околните.
- Кои са тези прочути епилептици?
- Наполеон, Александър Велики, Данте. Ще трябва да съкратя списъка с имената, тъй като теб те интересува пророческата дарба на момчето. Впрочем, как му е името?
- Не го познаваш, пък и винаги когато идваш да ме прегледаш, бързаш за друг преглед. Няма ли да е по-добре да продължиш?
- Учени, които изследват Библията, твърдят, че апостол Павел е бил епилептик. Позовават се на факта, че по пътя към Дамаск той видял силна светлина до себе си, която го заслепила и го хвърлила на земята, след което в продължение на няколко дни не можал нито да яде, нито да пие. В медицинската литература това състояние се нарича „темпорална епилепсия".
- Не вярвам Църквата да е съгласна с подобно твърдение.
- Аз самият също не съм съгласен, но така пише в медицинската литература. Освен това има и епилептици, у които се проявява тенденция към самоунищожение, какъвто е случаят с Ван Гог: той самият е описал конвулсиите си като „вътрешни бури". В болницата в Сен Реми, където е бил настанен, един от болногледачите е присъствал на такъв пристъп.
- Поне е успял да превърне саморазрушителния си порив в картини, пресъздаващи нов свят.
- Съществуват предположения, че Луис Карол е написал Алиса в Страната на чудесата, за да опише собствените си болестни състояния. На повечето от епилептиците им е познато началото на книгата, когато Алиса попада в черна дупка. По време на пътешествието си из Страната на чудесата Алиса вижда много неща, прелитайки над тях, и усеща тялото си много леко - още едно съвсем точно описание на последиците от пристъпа.
- В такъв случай излиза, че епилептиците имат дарба за изкуство.
- Нищо подобно. Става така, че някои от тях, посветили се на изкуството, се прочуват, и хората правят асоциация между болестта и темите в творчеството им. Литературата е пълна с примери на писатели, за които се подозира или е потвърдена подобна диагноза: Молиер, Едгар Алан По, Флобер. Достоевски е получил първия си пристъп на девет години и казва, че впоследствие тези кризи са били последвани или от моменти на пълна хармония с живота, или от моменти на дълбока депресия. Моля те, не се впечатлявай толкова от тези неща. Да не би да си помислиш, че и ти можеш да получиш епилепсия след злополуката? Не си спомням за случай на епилепсия, предизвикана от удар с мотоциклет.
- Вече ти казах, че става дума за един познат.
- Съществува ли наистина това момче с ясновидските способности, или ти го измисли, защото смяташ, че си припаднал, слизайки на платното?
- Нищо подобно, изобщо не искам да научавам симптомите на болестите. Всеки път, когато чета някоя книга на медицинска тема, започвам да усещам всичко, описано в нея.
- Ще ти призная нещо, но те моля да не ми се сърдиш: мисля, че произшествието беше от голяма полза за теб. Сега изглеждаш по-спокоен, по-малко обсебен от твоята фикс-идея. Наистина, когато се озовем близо до смъртта, това винаги ни помага после да живеем по-добре. Каза ми го жена ти, давайки ми парче плат, изцапано с кръв, което винаги нося със себе си, макар че като лекар аз всеки ден съм близо до смъртта.
- Тя обясни ли ти защо ти дава парчето плат?
- Много ласкаво описа начина, по който изпълнявам професионалните си задължения. Каза ми, че съчетавам техниката с интуицията, дисциплината с любовта. Разказа ми, че някакъв войник я помолил, преди да умре, да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хората, които искрено се опитват да покажат света такъв, какъвто е в действителност. Като имам предвид книгите ти, предполагам, че и ти имаш парцалче от тази риза.
- Нямам.
- А знаеш ли защо?
- Знам. По-точно казано, сега започвам да се досещам.
- И тъй като съм ти не само личен лекар, но и приятел, ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? Епилептикът, който ти е казал, че може да предсказва бъдещето, нищо не разбира от медицина.
Загреб, Хърватия.
6:30 сутринта.
Стоим с Мари пред един замръзнал фонтан, пролетта тази година явно е решила да не настъпва - както изглежда, от зимата ще се озовем направо в лятото. В средата на фонтана се издига колона със статуя върху нея.
През целия следобед давах интервюта и ми омръзна да говоря за новата си книга. Въпросите на журналистите са винаги едни и същи: дали жена ми е прочела книгата (отговарям, че не знам), дали не смятам, че критиката се отнася несправедливо към мен (какво?), дали фактът, че съм написал Време да раздираш, време да съшиваш не е шокирал моята публика, понеже в романа разкривам доста подробности от личния си живот (един писател не може да не пише за собствения си живот), дали ще се снима филм по книгата (отговарям за хиляден път, че филмът е в главата на читателя, затова съм забранил да се продават правата върху която и да е от книгите ми), какво мисля за любовта, защо съм писал за любовта, какво да правим, за да сме щастливи в любовта...
След като интервютата приключват, идва ред на вечерята с издателите, която е част от ритуала. На масата са насядали местните величия, които ме прекъсват всеки път, когато поставям вилицата в устата си, за да ми зададат винаги един и същ въпрос: „Откъде черпите вдъхновение?" Опитвам се да ям, но трябва да съм любезен, да разговарям, да изпълнявам ролята си на знаменитост, да разказвам интересни истории, да правя добро впечатление. Знам, че издателите са герои - никога не знаят дали една книга ще има успех. Биха могли вместо книги да продават банани или сапуни, поне е по-сигурно. Издателите не са нито суетни, нито егоцентрични, не се сърдят, че представянето не е добре организирано или че книгата я няма в някоя книжарница.
След вечерята следва обичайният маршрут: искат да ми покажат всичко - паметници, исторически места, най-посещаваните барове. И винаги ме придружава гид, който знае абсолютно всичко и напълва главата ми с информация. Трябва да се преструвам, че слушам много внимателно, и да задавам въпроси от време на време, за да покажа, че ми е интересно. Видял съм всички паметници, музеи и исторически места във всички градове, в които съм бил да представя книгите си. Не си спомням обаче абсолютно нищо. В съзнанието ми остават само неочакваните неща, срещите с читатели, баровете, улиците, по които случайно съм минал, завил съм зад ъгъла и съм видял нещо прекрасно.
Възнамерявам някой ден да напиша туристически справочник, който да съдържа само карти, адреси на хотели и много бели страници: така хората ще избират свой собствен маршрут, ще откриват сами ресторантите, паметниците и останалите красиви неща, които всеки град притежава и които никога не са описани, защото „историята, която са ни разказали", не ги е включила в раздела „задължителни посещения".
Вече съм бил в Загреб. И този фонтан - макар и да не фигурира в нито един туристически справочник за града -за мен е най-важното нещо тук, защото е красив, защото го открих случайно и защото е свързан с един епизод от живота ми. Преди много години, когато бях млад и обикалях света в търсене на приключения, седнах на това място, където се намирам сега, с един хърватски художник, който през повечето време бе пътешествал с мен. Аз смятах да продължа за Турция, а той бе решил да се прибере у дома.
Докато се сбогувахме на това място, изпихме две бутилки вино, припомняйки си всичко, което ни се беше случило, докато бяхме заедно - религия, жени, музика, цени на хотели, дрога. Разговаряхме за всичко, само не и за любов, защото и двамата обичахме, но не изпитвахме нужда да говорим на тази тема.
След като художникът се прибра вкъщи, аз се запознах с едно момиче и три дни бяхме неразделни, обичахме се с цялата сила на чувствата, на която бяхме способни, понеже и двамата знаехме, че това няма да трае дълго. Тя ми помогна да опозная душевността на този народ и аз никога няма да го забравя, както няма да забравя фонтана и сбогуването с моя спътник.
Ето защо след интервютата, автографите, вечерята, посещението на паметниците и историческите места подлудих издателите си, като ги накарах да ме заведат до този фонтан. Попитаха ме къде се намира: аз не знаех, както не знаех и че в Загреб има толкова много фонтани. След почти едночасово търсене най-сетне успяхме да го открием. Помолих ги за бутилка вино, двамата с Мари се сбогувахме с всички, седнахме край фонтана прегърнати и мълчаливо отпивахме от виното в очакване на изгрева на слънцето.
- С всеки изминал ден ставаш все по-весел - казва тя, положила глава на рамото ми.
- Защото се опитвам да забравя кой съм. Или, по-точно казано, не искам да нося на гърба си товара на цялата си история.
Разказвам й за разговора на Михаил с номада.
- И с актьорите се случва нещо подобно - казва тя. -Заради новата роля трябва да престанем да бъдем такива, каквито сме, та да можем да влезем в кожата на героя. Ала накрая се чувстваме объркани и изнервени. Мислиш ли, че наистина е добре да загърбим личната си история?
- Нали ти самата каза, че се чувствам по-добре?
- Според мен вече не разсъждаваш толкова егоистично. Хареса ми идеята ти да зарежем всички тези побъркани хора и да потърсим фонтана, но той също е част от миналото ти, следователно си противоречиш.
- За мен фонтанът е символ. Аз обаче не го нося в себе си, не мисля непрекъснато за него, не съм си направил снимки, за да ги показвам на приятелите си, не ми е мъчно за художника, който си тръгна, нито за момичето, в което се влюбих. Доволен съм, че дойдох тук за втори път, но дори и това да не се беше случило, с нищо нямаше да промени преживяното от мен тогава.
- Разбирам какво искаш да кажеш.
- Това ме радва.
- А мен ме натъжава, защото ми подсказва, че ще си заминеш. Знаех го още от мига, когато се срещнахме за пръв път, но ми е трудно да го приема. Свикнах с теб.
- Тъкмо там е проблемът: да свикнеш с някого.
- Но е съвсем човешко.
- Точно поради това жената, за която се ожених, се превърна в Захир. До деня на злополуката бях убеден, че само с нея бих могъл да бъда щастлив, а не че я обичам повече от всичко и всички на света.
Мислех, че само Естер ме разбира, че само тя познава вкусовете ми, маниите ми, светоусещането ми. Бях й благодарен за това, което е направила за мен, и смятах, че и тя трябва да ми е благодарна за онова, което аз съм направил за нея. Бях свикнал да гледам на света през нейните очи.
Спомняш ли си историята за пожара и за изцапаното със сажди лице на единия от двамата пожарникари?
Мари вдигна глава от рамото ми. Забелязах, че очите й са пълни със сълзи.
- Светът за мен беше отражение на красотата на Естер -продължих аз. - Това любов ли е? Или е някаква зависимост?
- Не знам. Смятам, че любовта и зависимостта са неразделни.
- Възможно е. Но да предположим, че вместо да напиша книгата Време да раздираш, време да съшиваш - своеобразно писмо до една жена, която в момента е далеч, - бях избрал друг сюжет.
Например мъж и жена, които са заедно от десет години. Отначало са се любели всеки ден, сега - само веднъж седмично, но това в крайна сметка не е толкова важно: между тях съществува негласно разбирателство, взаимопомощ, приятелство. На него му е тъжно, когато трябва да вечеря сам, защото на нея й се е наложило да остане до късно в службата. Тя съжалява, когато той трябва да пътува, но разбира, че това е част от професията му. Усещат, че между тях нещо вече липсва, но са възрастни, зрели хора, и знаят колко е важно да поддържат връзката си, пък било то и в името на децата. Отделят все повече време на работата и децата си, мислят все по-малко за брака си, в който като че ли всичко е наред, не е замесен нито друг мъж, нито друга жена.
Забелязват, че нещата не вървят както трябва. Не успяват да разберат къде се крие проблемът. Времето минава, те стават все по-зависими един от друг, с напредването на възрастта намаляват и възможностите да започнат нов живот. Стремят се да запълват времето си с повече четене, бродиране, телевизия, приятели, но не могат да избягат от разговора по време на вечеря, от разговора след вечеря. Той става избухлив, тя - по-мълчалива от обикновено. Единият усеща, че другият се отдалечава все повече, но не може да разбере защо. Стигат до извода, че във всеки брак е така, но избягват да разговарят на тази тема с приятелите си, създават впечатление на щастлива двойка, в която всеки подкрепя другия и имат едни и същи интереси. Появяват се извънбрачни връзки, но те, разбира се, не са сериозни. Най-важното, необходимото, окончателното е да се преструват, че нищо не се е случило, защото е твърде късно за промени.
- Тази история ми е известна, макар и аз лично да не съм я изживявала. Мисля, че прекарваме живота си, упражнявайки се да понасяме подобни ситуации.
Събличам си палтото и се качвам на бордюра на фонтана. Тя ме пита какво ще правя.
- Ще отида до колоната.
- Но това е лудост! Вече е пролет, ледът сигурно е съвсем тънък.
- Трябва да стигна дотам.
Стъпвам с единия крак и ледената плоча се раздвижва, но не се счупва. Докато гледах изгрева на слънцето, сключих нещо като облог с Бог: ако успея да стигна до колоната и да се върна, без ледът да се счупи, то ще е знак, че съм на прав път и че ръката Му ме води в правилната посока.
- Ще паднеш във водата.
- И какво? Най-много да премръзна, но хотелът не е далеч, така че не рискувам кой знае колко.
Стъпвам и с другия крак: вече съм вътре, краищата на леда се отлепват от бордюра, повърхността му се покрива с вода, но той не се счупва. Тръгвам към колоната, става дума само за четири метра в двете посоки, единственото, което рискувам, е една студена баня. Впрочем няма да мисля какво може да се случи: вече направих първата крачка и трябва да стигна до края.
Вървя бавно, стигам до колоната, докосвам я с ръка, чувам как ледът започва да се пропуква, но все още съм на повърхността. Инстинктивно понечвам да изляза тичешком от фонтана, но нещо ми подсказва, че ако направя това, стъпките ми ще станат по-тежки и ще падна във водата. Трябва да се върна бавно, да запазя темпото.
Слънцето изгрява на хоризонта, заслепява ме, едва различавам силуета на Мари и очертанията на сградите и дърветата. Ледената плоча се клати все по-силно, водата я покрива все повече, но аз знам - и вече съм абсолютно сигурен, - че ще успея да стигна до бордюра. Защото съм в хармония с този ден, с моя избор, знам докъде се простират границите на ледената вода, знам как да се справя с нея, как да я помоля да ми помогне, да не позволи да падна. Постепенно изпадам в нещо като транс, в еуфория, отново съм
дете и правя забранени неща, които обаче ми доставят огромно удоволствие. Каква радост ми носят тези безразсъдни облози с Бог от рода на „ако успея да направя това, ще стане еди-какво си", знаците, идващи не от външния свят, а от собствения ми инстинкт, от способността ми да забравям старите правила и да създавам нови ситуации.
Толкова съм благодарен, че срещнах Михаил, епилептика, който смята, че чува гласове! Срещнах го, докато търсех жена си, и благодарение на него открих, че съм се превърнал в бледо отражение на самия себе си. А дали Естер все още има толкова голямо значение за мен? Мисля, че да, именно нейната любов промени веднъж живота ми и сега отново ме преобразява. Моята история бе станала твърде стара, твърде тежка за носене, твърде сериозна, за да си позволя да поемам рискове като ходенето по замръзналата вода на фонтана например, облога с Бог, търсенето на знак. Бях забравил, че е необходимо да изминаваш отново и отново пътя до Сантяго, да изхвърляш ненужния багаж, да запазваш само това, което ти е необходимо, за да оцеляваш всеки ден. Да позволиш на Енергията на любовта да циркулира свободно от вън на вътре и от вътре на вън. Ледът отново се пропуква, появява се нова цепнатина, но аз знам, че ще успея, защото съм лек, толкова лек, че бих могъл да вървя дори по облаците и да не падна на земята. Не нося със себе си тежестта на славата, на разказаните истории, на пътищата, които трябва да следвам -прозрачен съм, слънчевите лъчи преминават през тялото ми и озаряват душата ми. Разбирам, че в нея все още има много тъмни кътчета, но с постоянство и смелост те постепенно ще бъдат изчистени.
Правя още една крачка и си спомням за един плик, който стои на бюрото ми. Скоро ще го отворя и вместо да вървя по леда, ще поема по пътя, който ще ме отведе до Естер. Но не защото искам да я имам до себе си. Ако тя желае, може да продължи да живее там, където е сега. Не защото денонощно сънувам Захира; разрушителното обсебване сякаш е изчезнало. Не защото свикнах с миналото си и пламенно жадувам да се върна към него.
Още една крачка, още едно пропукване на леда, но вече съм достигнал спасителния бордюр на фонтана.
Ще отворя плика и ще отида при нея, защото - както казва Михаил, епилептикът, ясновидецът, гуруто от арменския ресторант - тази история трябва да приключи. И тогава, когато всичко бъде многократно разказано, когато местата, които съм посетил, моментите, които съм изживял, крачките, които съм направил заради нея, се превърнат в далечни спомени, ще остане единствено абсолютната любов. Няма да изпитвам чувството, че „дължа" нещо, няма да мисля, че се нуждая от нея, защото само тя е способна да ме разбере, защото съм свикнал с нея, защото тя познава пороците ми, добродетелите ми, навика да ям препечени филийки, преди да заспя, да гледам международните новини по телевизията, когато се събудя, да се разхождам всяка сутрин, да чета книги за стрелба с лък, да стоя с часове пред екрана на компютъра, да побеснявам, когато домашната помощница непрекъснато ни подканва да сядаме на масата, защото яденето е сервирано.
Сподели с приятели: |