Захир Паулу Куелю



страница1/13
Дата24.07.2016
Размер2.87 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13
Захир
Паулу Куелю
О, Mария, зачената без грях, моли се за нас,

които търсим помощ от Теб. Амин.
ПОСВЕЩЕНИЕ

Още докато бяхме в колата, й бях казал, че съм завър­шил първия вариант на книгата си. Когато започнахме да изкачваме заедно един връх в Пиренеите, който за нас е све­щен и където бяхме преживели необикновени мигове, я по­питах дали не иска да узнае каква е основната идея или за­главието, а тя отвърна, че много искала да ме попита, но от уважение към труда ми не казала нищо, само много се за­радвала.

Казах й заглавието и основната идея. Продължихме да вървим мълчаливо, а на връщане чухме някакъв шум; това беше вятърът, който се приближаваше, пронизвайки върхо­вете на оголелите дървета, и слизаше при нас, та планина­та да ни покаже отново своята магия, своята сила.

След това заваля снегът. Спрях и започнах да съзерца­вам падащите снежинки, сивото небе, гората и жената до мен. Винаги е била до мен, през цялото време.

Исках да ти го кажа още в оня час, но отложих, за да го научиш, когато разгърнеш за пръв път тези страници. Тази книга е посветена на теб, Кристина, моята жена.

Авторът
Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери?

Лука, 15:4



Поемеш ли ти нявга към Итака,

моли се пътят ти да бъде дълъг -

изпълнен със опасности, с познания.

Не бой се от Циклопите,

от Лестригоните, от гнева на Посейдон

по пътя си не ще ги нивга срещнеш,

мисълта ти щом се възвисява, вълнение

неповторимо щом тялото, душата ти докосва.

И няма ти да срещнеш Лестригоните,

Циклопите, ни страшния и гневен Посейдон,

ако те в душата ти не съществуват,

ако тя пред теб не ги възправя.

Моли се пътят да е дълъг.

Да бъдат много пролетните утрини,

в които тъй радостен и тъй щастлив

в невиждани пристанища ще влизаш,

пред финикийски тържища ще спираш

и с чудни стоки ти ще се сдобиваш —

корали, кехлибар, седеф и абанос

и сладостни подправки най-различен вид

(колкото се може повече подправки);

в много градове египетски да идеш

от мъдростта на мъдрите да учиш.

да стигнеш там е твоя орис.

Ала никак ти по пътя си не бързай -

по-добре ще е с години да пътуваш

и вече остарял край острова да хвърлиш котва,

богат със онова, което по пътя си спечелил.

Не чакай ти Итака с богатство да те срещне.

Че даде ти Итака прекрасното пътуване.

Ти никога без нея не би поел на път.

Но няма нищо друго тя да ти даде.

И ако бедна я завариш ти, Итака,

знай не те излъга...

Че толкоз помъдрял и с опит,

навярно вече си разбрал Итаките какво са. 1
Константинос Кавафис (1863-1933)
Според писателя Хорхе Луис Борхес идеята за Захира произлиза от ислямската традиция, като се смята, че се е появила през XVIII век. Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепен­но започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост.

Фобур Сен Пиер



Енциклопедия на фантастичното, 1953 г.
Свободен съм
Тя, Естер, военен кореспондент, току-що завърнала се от Ирак, тъй като в страната всеки момент щяха да на­хлуят чужди войски, трийсетгодишна, омъжена, без деца. Той, неидентифициран мъж на двайсет и четири-пет годи­ни, мургав, с монголоидни черти. Двамата били видени за последен път в едно кафене на улица „Фобур Сент Оноре".

Полицията бе информирана, че са се срещали и преди, но никой не знаеше колко пъти: Естер винаги бе твърдяла, че мъжът - чиято самоличност тя скриваше под името Ми­хаил - е изключително важен за нея, въпреки че никога не бе уточнила дали е важен за кариерата й на журналистка или за самата нея като жена.

Полицията започна обичайното разследване. Бяха изка­зани предположения за отвличане с цел шантаж, отвличане, последвано от убийство, което не би било никак странно, като се има предвид, че работата й налагаше да контактува с терористи, за да събира информация. Откриха, че през последните седмици преди изчезването си е теглила редов­но пари от банковата си сметка. Следователите решиха, че това може да е свързано със заплащането на получената информация. Не си бе взела никакви дрехи, а най-любопит­ното бе, че не беше открит и паспортът й.

Той, непознат мъж, много млад, криминално непроявен, без никаква следа, която да позволи идентифицирането му.

Тя, Естер, носителка на две международни журналисти­чески награди, трийсетгодишна, омъжена.

Моята жена.


Веднага бивам заподозрян и задържан, тъй като отка­зах да съобщя местонахождението си в деня на нейното из­чезване. Надзирателят обаче отваря вратата и казва, че съм свободен.

Защо ме освобождават ли? Защото в днешно време всички знаят всичко за всеки, достатъчно е да пожелаеш ня­каква информация, и тя вече е на твое разположение: къде си използвал кредитната си карта, кои места посещаваш, с кого спиш. В моя случай беше по-лесно: една приятелка на жена ми, журналистка като нея, но разведена - следовател­но не би имала проблеми, ако каже, че спи с мен, - ми пред­ложи да свидетелства в моя полза, след като разбра, че съм арестуван. Даде конкретни доказателства, че съм бил с нея през деня и в нощта, когато Естер изчезна.

Разговарям с главния инспектор, който ми връща лич­ните вещи, извинява се и твърди, че бързото ми задържане било съвсем законно и че не мога да обвинявам държавата или да я съдя. Обяснявам му, че нямам ни най-малкото на­мерение да го правя; знам, че всеки човек е обект на подо­зрение и е следен 24 часа в денонощието, дори и да не е из­вършил никакво престъпление.

- Свободен сте - казва ми инспекторът, повтаряйки ду­мите на надзирателя.

Питам го дали наистина се е случило нещо лошо с же­на ми. Тя ми бе споменавала, че поради огромната си мре­жа от контакти в подземния свят на тероризма понякога чувства как някой следи стъпките й отдалеч.

Инспекторът замлъква. Повтарям въпроса си, но той не ми казва нищо.

Питам го дали е възможно тя да е тръгнала с паспорта си и той отговаря утвърдително: след като не е извършила никакво престъпление, защо да не може свободно да влиза и излиза от страната?

- Следователно съществува възможността тя да не е вече във Франция.

- Мислите ли, че ви е изоставила заради жената, с коя­то й изневерявате?

Отвърнах, че това не му влиза в работата. Инспекторът замълчава за миг, придава си сериозен вид и ми казва, че са ме задържали, защото такъв е обичайният начин на дейст­вие, но съжалявал много за изчезването на жена ми. Той съ­що бил женен и въпреки че не харесвал книгите ми (Значи той знае кой съм! Не е толкова невеж, колкото изглежда!), можел да се постави на мое място и да разбере какъв тру­ден момент преживявам.

Питам го какво трябва да правя отсега нататък. Той ми дава визитната си картичка и ме моли да го информирам, ако науча нещо. Никак не е убедителен, тази сцена съм я виждал във всички филми, инспекторите винаги знаят по­вече от това, което казват.

Пита ме дали някога съм срещал мъжа, с когото Естер е била видяна за последен път, преди да изчезне. Отвръ­щам, че знам кодовото му име, но никога не сме се запо­знавали.

Интересува се дали нямаме проблеми помежду си. От­говарям, че живеем заедно повече от десет години и че проблемите ни са като на всички нормални семейства - ни повече, ни по-малко.

Пита ме деликатно дали наскоро не сме говорили за развод и дали жена ми не е възнамерявала да се разделим. Отговарям, че не сме си и помисляли подобно нещо, въ­преки че - и повторих „като всички семейства" - сме се ка­рали понякога.

Понякога, настоявам аз.

Пита ме още по-деликатно дали тя не е подозирала за връзката ми с нейната приятелка. Отвръщам, че този е бил първият - и последният - път, когато сме спали заедно. Не е имало никаква връзка, направили сме го от скука, денят е бил досаден, не сме имали работа следобеда, а играта на съблазняване винаги действа съживително, ето защо сме се озовали в леглото.

- Правите секс с някого само защото денят е скучен?

Понечвам да му кажа, че подобен въпрос няма отноше­ние към разследването, но се нуждая от помощта му, може би по-късно ще ми потрябва. В крайна сметка съществува една невидима институция, наречена Банка за услуги, коя­то винаги ми е била много полезна.

- Случва се понякога, когато няма нищо интересно за вършене, една жена търси емоция, а аз - авантюра. На дру­гия ден и двамата се правим, че нищо не се е случило, и жи­вотът продължава.

Той благодари, подава ми ръка за сбогуване, казва, че в неговия свят нещата са по-различни. Не че няма досада, скука или желание да преспиш с някого, но хората се вла­деят повече и никой не прави това, което му се прииска или му хрумне.

- Може би в творческите среди отношенията са по-сво­бодни - добавя той.

Отвръщам, че познавам неговия свят, но не искам сега да сравнявам различните ни възгледи за обществото и хо­рата. Замълчавам, изчаквайки следващата му стъпка.

- И тъй като стана дума за свобода, вие сте свободен, можете да си тръгвате - казва инспекторът, малко разоча­рован от факта, че писател като мен не желае да разговаря с полицай като него. - Сега, след като се запознах с вас, ще прочета книгите ви. Казах, че не ги харесвам, но в действи­телност никога не съм ги чел.

Не е нито първият, нито последният път, когато чувам подобно изречение. Ако не друго, този епизод поне ми спе­чели още един читател. Сбогувам се и си тръгвам.

Свободен съм. Пуснаха ме от затвора, жена ми е изчез­нала при тайнствени обстоятелства, нямам фиксирано ра­ботно време, нямам проблеми в общуването с хората, бо­гат и известен съм, ако Естер наистина е решила да ме на­пусне, бързо ще намеря жена, с която да я заместя. Аз съм свободен и независим.

Но какво всъщност е свободата?

През по-голямата част от живота си съм робувал на не­що, така че би трябвало да разбирам значението на тази ду­ма. От дете съм се борил за свободата като за най-ценното си съкровище. Борих се с приятелите си от колежа, които още от самото начало ме избраха за жертва на перверзните си шеги, и едва след като от моя и техните носове изте­че много кръв, едва след много вечери, през които трябва­ше да крия от майка ми белезите от раните си - защото не тя, а аз сам трябваше да решавам проблемите си, - успях да докажа, че мога да понасям да ме бият, без да плача. Бо­рих се, за да си намеря работа, с която да се издържам -разнасях по домовете закупени стоки от една железария, -за да се избавя от всеизвестния родителски шантаж: „Ние ти даваме пари, но ти трябва да правиш това и това".

Борих се — макар и без резултат — за момичето, в което бях влюбен като юноша и което също ме обичаше. Накрая обаче тя ме изостави, защото родителите й я убедиха, че нямам бъдеще.

Борих се срещу враждебната среда в следващата си професия - журналистиката, където първият ми шеф ме на­кара да го чакам три часа и ми обърна внимание едва кога­то започнах да късам на парчета книгата, която той четеше: погледна ме изненадан и разбра, че пред него стои упорита личност, способна да се противопостави на врага, а това са най-важните качества за един добър репортер. Борих се за социалистическия идеал, озовах се в затвора, излязох от­там и продължих да се боря. Възприемах се като герой на работническата класа, докато един ден не чух „Бийтълс" и не реших, че е много по-забавно да харесваш рок, отколко­то да харесваш Маркс. Борих се за любовта на първата, втората и третата си съпруга. Борих се, за да имам сме­лостта да се разделя с първата, втората и третата си съпру­га, защото любовта не бе устояла на времето, а аз трябва­ше да продължавам напред, за да срещна жената, която се е родила на този свят да ме срещне и която не беше нито една от трите.

Борих се, за да се осмеля да зарежа работата си във вест­ника и да се впусна в авантюрата да напиша книга, макар да знаех, че в родината ми никой не може да се издържа с пи­сане на книги. Отказах се в края на първата година, след ка­то бях написал повече от хиляда страници, които ми се струваха гениални, понеже и аз самият не ги разбирах.

Докато се борех, виждах хора, които говореха за свобо­да, но колкото повече защитаваха това безценно право, толкова повече се превръщаха в роби на желанията на ро­дителите си, на брака, където обещаваха, че ще останат с другия „до края на живота си", на кантарчето, на диетите, на изоставените по средата проекти, на любовниците си, на които не можеха да кажат „не" или „стига", на почивните дни в края на седмицата, когато бяха длъжни да обядват и вечерят с хора, с които не им беше приятно. Роби на лукса, на показния лукс, на показността на показния лукс. Роби на един живот, който не бяха избрали те самите, но който бя­ха решили да изживеят, защото някой бе успял да ги убеди, че той е най-добрият за тях. Оставяха се на течението на еднаквите си дни и нощи, в които думата „приключение" съществуваше единствено в книгите или на екрана на веч­но включените им телевизори, а когато пред тях се отворе­ше някоя врата, винаги казваха:

„Не ме интересува, нямам желание."

Как можеха да знаят дали имат, или нямат желание, след като никога не бяха опитвали? Излишно е да питам: те всъщност се бояха от всякаква промяна, която би разтър­сила света, с който са свикнали.

Инспекторът казва, че съм свободен. В момента съм свободен, но бях свободен и в затвора, защото за мен сво­бодата продължава да бъде най-ценното нещо на този свят. Вярно, заради нея пих вина, които не ми харесваха, напра­вих неща, които не би трябвало да правя и никога повече няма да направя, получих белези от рани по тялото и в ду­шата си, раних някои хора, но им поисках прошка в мига, в който разбрах, че мога да правя всичко, но не и да принуж­давам друг човек да ме следва в лудостта ми, да споделя жаждата ми за живот. Не съжалявам за преживените стра­дания, нося белезите си като медали, знам, че свободата има висока цена, толкова висока, колкото е цената на роб­ството; единствената разлика се състои в това, че плащаш на драго сърце и с усмивка, макар и понякога усмивката да е придружена от сълзи.

Излизам от участъка, а навън е чуден ден, слънчева не­деля, която няма нищо общо с душевното ми състояние. Адвокатът ми ме посреща с няколко утешителни думи и букет цветя. Казва, че се е обаждал до всички болници и морги (неща, които се правят, когато някой не се завръща вкъщи), но не успял да намери Естер. Казва още, че успял да скрие от журналистите къде точно съм бил задържан. Казва, че иска да разговаря с мен, за да изработи юридиче­ска стратегия, която да ми позволи да се защитавам в слу­чай на евентуално обвинение. Благодаря му за загрижеността; досещам се, че той не възнамерява да изработва каквато и да било юридическа стратегия, а всъщност не ис­ка да ме остави сам, защото не знае как ще реагирам. (Ами ако се напия и отново ме арестуват? Ако вдигна скандал? Ако направя опит за самоубийство?) Отвръщам, че имам важна работа и нямам никакви проблеми със закона, което е известно и на двама ни. Той настоява, но и аз не отстъп­вам — в края на краищата съм свободен човек.

Свобода. Свободата да бъдеш отчайващо сам.

Вземам такси до центъра на Париж, слизам на Триум­фалната арка. Тръгвам по „Шан-з-Елизе" в посока към хо­тел „Бристол", където обикновено пиехме горещ шоколад с Естер всеки път, когато някой от двама ни се връщаше от чужбина. За нас завръщането у дома беше като ритуал, по­тапяне в любовта, която ни свързваше, въпреки че животът ни тласкаше към все по-отдалечаващи се един от друг пъ­тища.

Продължавам да вървя. Хората се усмихват, децата се радват на няколкото часа пролет посред зима, няма задръст­вания от коли, като че ли всичко е наред, с изключение на това, че никой от тези хора не знае или се преструва, че не знае, или пък чисто и просто не се интересува от факта, че току-що съм изгубил жена си. Нима не разбират колко страдам? Би трябвало всички да са тъжни, да ми съчувст­ват, да са солидарни с един мъж, чиято душа кърви от лю­бов; те обаче продължават да се смеят, погълнати от жал­кото си съществуване, на което се радват само в събота и неделя.

Каква смешна мисъл: на много от хората, с които се разминавам, душата им е разбита, без да подозирам защо и колко страдат.

Влизам в един бар да си купя цигари и ми отговарят на английски. Минавам през една аптека да си купя пакетче ментови бонбони, които обожавам, и аптекарят говори с мен на английски (а и на двете места поисках нещата на френски). Преди да стигна до хотела, ме спират две момче­та, току-що пристигнали от Тулуза, търсят някакъв мага­зин; попитали много хора за него, но никой не ги разбрал. Какво става? Да не би за тези 24 часа, през които бях задър­жан, да са сменили езика, на който се говори по „Шан-з-Елизе"?

Туризмът и парите са в състояние да направят чудеса:

как е възможно да не съм го забелязал досега/ очевидно поради факта, че с Естер отдавна вече не си поръчваме го­рещ шоколад, въпреки че напоследък и двамата много чес­то пътуваме в чужбина. Все изникваше нещо много важно. Все се появяваше някакъв неотложен ангажимент. Да, лю­бов моя, следващия път непременно ще отидем да пием на­шия горещ шоколад, връщай се бързо, знаеш, че днес имам много важно интервю и не мога да те посрещна на летище­то, вземи такси, мобилният ми телефон е включен, можеш да ми позвъниш, ако има нещо спешно, а ако не - ще се ви­дим довечера.

Мобилният телефон! Изваждам го от джоба си и ведна­га го включвам, той иззвънява няколко пъти, като при все­ки сигнал сърцето ми трепва, виждам на малкия екран име­ната на хората, които са ме търсили, и не отговарям на ни­кого. Дано да се появи „непознат номер"; това ще е тя, тъй като съм дал номера на този телефон само на двайсетина души, които обещаха да не го разпространяват. Но не се появява този надпис, а само имената на приятели и близки познати. Сигурно искат да узнаят какво се е случило, искат да ми помогнат (но как?), да попитат дали се нуждая от не­що.

Телефонът продължава да звъни. Дали пък да не отгово­ря? Дали да не се видя с някои от тях?

Решавам да остана сам, докато разбера какво точно ста­ва.

Пристигам в „Бристол", за който Естер казваше, че е един от малкото хотели в Париж, където с клиентите се от­насят като с гости, а не като с бездомници, търсещи под­слон. Поздравяват ме приятелски, избирам маса пред кра­сивия часовник, слушам пианото, гледам градината.

Трябва да бъда практичен, да проуча алтернативите, жи­вотът продължава. Не съм нито първият, нито последният мъж, напуснат от жена си, но нима това трябваше да се случи в такъв слънчев ден, през който хората се усмихват по улиците, децата пеят, пролетта започва да напомня за себе си, слънцето грее, шофьорите спират на пешеходните пътеки?

Вземам една салфетка, за да освободя главата си от те­зи мисли и да ги излея върху хартията. Ще се абстрахирам от всякакви чувства и ще видя какво трябва да направя.

1) Допускам, че наистина е отвлечена. В такъв случай животът й в този момент е в опасност, аз съм неин съпруг, неин спътник в живота, трябва да направя и невъзможното, но да я открия.

Отговор на това предположение: тя си е взела паспорта. Полицията не знае, че Естер си е взела и някои лични вещи, а също и малкия албум с изображения на светци покрови­тели, които винаги носеше, когато пътуваше в чужбина. Изтеглила бе и пари от банката.

Заключение: подготвила е заминаването си.

2) Допускам, че е повярвала на някакво обещание, кое­то се е превърнало в капан.

Отговор: много пъти се е оказвала в опасни ситуации -това е част от работата й. Винаги обаче ме е предупрежда­вала, тъй като аз бях единственият човек, на когото тя мо­жеше да се довери изцяло. Казваше ми къде трябва да оти­де, с кого ще се срещне (въпреки че в повечето случаи из­ползваше кодови имена) и какво да правя в случай, че не се върне до определено време.

Заключение: не е планирала среща с източниците си на информация.

3) Допускам, че е срещнала друг мъж.

Отговор: няма отговор. От всички предположения това е единственото логично. Но аз не мога да го приема, не мо­га да повярвам, че ще си тръгне по този начин, без поне да ми каже причината. Както аз, така и Естер винаги сме се гордели, че сме се справяли с всички трудности на съвмест­ния живот. Страдали сме, но никога не сме се лъгали - ма­кар и да сме премълчавали някои извънбрачни връзки, кое­то беше част от правилата на играта. Знам, че тя много се промени, след като се запозна с въпросния Михаил, но нима това може да е основание да се прекрати един десетго­дишен брак?

Дори и да е спала с този мъж, да се е влюбила в него, нима не е сложила на везните моментите, които сме изжи­вели заедно, и всичко онова, което сме постигнали, преди да се впусне в една авантюра и да не се завърне? Свободна беше да пътува когато пожелае, живееше заобиколена от мъже, войници, на които им се налага да живеят дълго без жени; аз обаче никога не я питах за нищо, а и тя нищо не ми казваше. И двамата бяхме свободни и се гордеехме с това.

Ала Естер изчезна, оставяйки видими следи само за мен. Сякаш искаше да ми отправи тайно послание: отивам си.

Защо?

Струва ли си да отговарям на този въпрос?



Не. Защото в отговора е скрита неспособността ми да задържа до себе си жената, която обичам. Струва ли си да я търся, за да я убедя да се върне при мен? Да моля, да из­прося още един шанс за нашия брак?

Това ми изглежда смешно: по-добре да страдам, така както съм страдал и преди, когато други жени, които съм обичал, са ме напускали. По-добре да си ближа раните, как­то съм правил и в миналото. Известно време ще живея по­гълнат от мисълта за нея, ще стана мрачен, ще дразня при­ятелите си с това, че няма да разговарям за друго освен за изчезването на жена ми. Ще се опитам да си обясня случи­лото се, ще прекарвам дни и нощи, спомняйки си всеки миг, изживян с нея, и накрая ще стигна до извода, че е била жес­тока с мен, а аз винаги съм се опитвал да се държа с нея по най-добрия начин. Ще си намеря други жени. А когато вър­вя по улиците, ще търся нея в жените, с които се размина­вам. Ще страдам ден и нощ, нощ и ден. Това може да про­дължи седмици, месеци, а може би и повече от година.

Докато някоя сутрин не се събудя и не забележа, че мис­ля за нещо друго, и не разбера, че най-лошото вече е мина Сърцето ми е било наранено, но е оздравяло и отново е в състояние да се радва на красотата на живота. Случвало ми се е по-рано, може би отново ще ми се случи, сигурен съм. Когато някой си отива, то е, за да се появи някой друг - от­ново ще срещна любовта.

За миг се наслаждавам на мисълта за новото си семей­но положение: ерген и милионер. Мога да излизам с кого­то си пожелая, посред бял ден. Мога да се държа на купони така, както не съм се държал през всичките тези години. Новината бързо ще се разчуе и не след дълго много жени ще почукат на вратата ми: млади и не толкова млади, бога­ти и не толкова богати, колкото претендират, интелигентни или чисто и просто възпитани така, че да казват това, кое­то смятат, че бих искал да чуя.

Искам да повярвам, че е прекрасно да съм свободен. Отново свободен. Готов да срещна истинската любов на живота си, тази, която ме очаква и която никога няма да ме накара да изпадна пак в подобна унизителна ситуация.

Допивам шоколада, поглеждам часовника си, знам, че още е рано да изпитвам приятното усещане, че отново съм част от човечеството. За миг си представям как Естер вли­за, минава по красивите персийски килими и сяда до мен, без да каже нищо, изпушва една цигара, хвърля поглед към вътрешната градина и взема ръката ми в своята. Минава половин час, през който продължавам да вярвам в картина­та, която си представих, докато в един момент разбирам, че е поредната халюцинация.

Решавам да не се прибирам вкъщи. Отивам на рецепцията и искам стая, четка за зъби, дезодорант. Хотелът е пъ­лен, но управителят намира разрешение на проблема: на­станен съм в красив апартамент с тераса и гледка към Айфеловата кула, покривите на Париж, светлините, които се запалват постепенно, семействата, които се събират, за да вечерят, тъй като е неделя. И отново ме обзема същото усещане, което изпитах на „Шан-з-Елизе": колкото повече красота има около мен, толкова по-нещастен се чувствам.

Никаква телевизия. Никаква вечеря. Сядам на терасата и правя ретроспекция на живота си. Един младеж, който мечтае да стане прочут писател, но изведнъж разбира, че действителността е съвсем различна - той пише на език, на който почти никой не чете, в страна, за която се твърди, че няма читатели. Семейството му го кара да влезе в универ­ситет (независимо кой, синко, важното е да вземеш дипло­ма, защото иначе никога няма да се издигнеш). Той не се подчинява, обикаля света по време на хипи епохата, запо­знава се с един певец, написва текстовете на няколко песни и набързо успява да спечели повече пари, отколкото сестра му, която се е вслушала в съветите на родителите си и е станала инженер-химик.

Пиша още песни, певецът има все по-голям успех, купу­вам няколко апартамента, скарвам се с певеца, но вече имам достатъчно средства, за да живея през следващите няколко години, без да работя. Първия път се оженвам за по-възрастна от мен жена и научавам много неща - да се любя, да шофирам, да говоря английски, да спя до късно, -но накрая се разделяме, защото тя ме смята за „емоционал­но незрял, готов да хукне след всяко девойче с големи гър­ди". Женя се втори и трети път за жени, като се надявам те да ме направят емоционално стабилен: постигам това, кое­то желая, но откривам, че мечтаната стабилност е придру­жена от голяма скука.

Още два развода. Отново съм свободен, но това е само усещане; свободата не означава липса на отговорности, а възможност да избирам и да се обвържа с най-подходяща­та за мен жена.

Продължавам да търся любовта, да пиша песни. Когато ме питат с какво се занимавам, отговарям, че съм писател. Когато казват, че познават единствено текстовете на песни­те ми, отвръщам, че това е само част от работата ми. Ко­гато се извиняват, че не са прочели нито една моя книга, че работя върху един проект, което е лъжа. В действителност имам пари, имам и връзки; това, което ми липсва, е смелостта да напиша книга, въпреки че сега меч­тата ми е съвсем осъществима. Но ако се опитам и не ус­пея, не знам какъв ще бъде животът ми след това: ето защо смятам, че е по-добре да живея с мечтата си, вместо да рискувам да се разочаровам.

Един ден някаква журналистка идва да ме интервюира: иска да разбере какво означава за мен фактът, че резултатът от труда ми е известен в цялата страна, а никой не знае кой съм, тъй като обикновено само певецът се появява в меди­ите. Красива, интелигентна, мълчалива. Срещам я отново на едно парти, тя вече е освободена от напрежението на ра­ботата, успявам да я вкарам в леглото си още същата нощ. Влюбвам се, тя смята, че всичко е станало под въздействи­ето на някаква дрога. Обаждам й се по телефона, но тя все­ки път ми казва, че е заета. Колкото повече ме отблъсква, толкова повече съм заинтригуван, докато накрая успявам да я убедя да прекараме една събота и неделя във вилата ми (бях се превърнал в черна овца, ала често пъти да си не­покорен е от полза - бях единственият измежду приятели­те си, който бе успял да си купи вила толкова млад).

Усамотяваме се за три дни, съзерцаваме морето, аз гот­вя за нея, тя ми разказва истории, свързани с работата й, и накрая се влюбва в мен. Връщаме се в града, тя започва често да преспива в апартамента ми. Една сутрин излиза по-рано от обичайното и се връща с пишещата си машина: от този ден нататък, без нищо да сме си казали, моят дом става и неин.

Започват същите конфликти, които имах и с предишни­те си жени: те търсят стабилност, вярност, а аз търся при­ключения, влече ме непознатото. Този път впрочем връзката трае по-дълго; въпреки това две години по-късно решавам, че е дошъл моментът Естер да върне в своя дом пишещата си машина и всичко останало, което бе донесла със себе си.

Мисля, че между нас няма да се получи.

- Но ти ме обичаш, аз също те обичам, нима не е исти­на?

- Не знам. Ако ме попиташ дали ми харесва компания­та ти, отговорът е „да". Но ако поискаш да узнаеш дали мо­га да живея без теб, отговорът пак е „да".

- Не бих искала да съм се родила мъж, доволна съм от женската си участ. В крайна сметка единственото, което очаквате от нас, е да умеем да готвим. В същото време от мъжете се очаква всичко, абсолютно всичко - да плащат наема на жилището, да правят секс, да защитават потомството си, да осигуряват прехраната, да преуспяват.

- Не става дума за това, обичам да живея сам. Харесва ми компанията ти, но съм убеден, че няма да се получи.

- Харесваш компанията ми и ненавиждаш да си сам. Непрекъснато търсиш приключения, за да забравиш за важните неща. Търсиш адреналин във вените си, а забра­вяш, че в тях тече само кръв, нищо повече.

- Не бягам от важните неща. Кое например е важно според теб?

- Да напишеш книга.

- Веднага мога да я напиша.

- Направи го тогава. А след това, ако искаш, ще се раз­делим.


Намирам думите й за абсурдни, мога да напиша кни­га когато поискам, познавам издатели, журналисти, хора, които са ми задължени. Естер се държи като жена, която се бои да не ме изгуби, затова измисля подобни неща. Повта­рям, че връзката ни е достигнала своя край и че в случая става въпрос не за това какво тя смята, че ще ме направи щастлив, а за любовта помежду ни.

Но какво е любовта, пита тя. Обяснявам й повече от по­ловин час и накрая си давам сметка, че не мога да дам точ­но определение.

Тя казва, че след като не мога да дам определение на любовта, трябва да се опитам да напиша книга.

Отговарям, че двете неща нямат нищо общо и че още същия ден ще се изнеса на хотел, а тя може да остане кол­кото желае в апартамента, докато си намери квартира. Ес­тер казва, че от нейна страна няма никакъв проблем, мога да се изнеса веднага, до един месец апартаментът ще е свободен, още утре ще започне да си търси жилище. Стягам си куфарите, тя чете книга. Казвам, че е късно и че ще се изнеса утре. Тя настоява да си тръгна сега, защото утре мо­же да проявя слабост, нерешителност. Питам я дали не ис­ка да се отърве от мен. Тя се смее и отговаря, че аз съм то­зи, който е решил да скъсаме. Отиваме да спим, а на дру­гия ден желанието да си тръгна не е толкова силно, реша­вам, че трябва да размисля. Естер впрочем твърди, че въ­просът не е приключен: докато не рискувам всичко, за да постигна това, което смятам, че е истинската цел в живота ми, ще има много такива дни, тя ще се почувства нещаст­на и на свой ред ще ме изостави. Само че тогава намерени­ето веднага ще се превърне в действие и тя ще изгори всич­ки мостове, които биха й позволили да се върне. Питам я какво иска да каже. Да си намеря друг приятел, да се влю­бя, отвръща тя.

Отива на работа в редакцията на вестника, а аз решавам да си взема почивен ден (освен че пиша песни, в момента работя към една звукозаписна компания) и сядам пред пи­шещата машина. Ставам, изчитам вестниците, отговарям на по-важните писма, а когато те свършват, започвам да отговарям и на не толкова важните, правя списък на нещата, които трябва да свърша, слушам музика, разхождам се из квартала, разговарям с хлебаря, връщам се у дома, денят свършва, а аз не успявам да напиша нито едно изречение. Стигам до извода, че мразя Естер, защото тя ме кара да правя неща, за които нямам желание.

Когато се връща от редакцията, не ми задава никакъв въпрос - заявява, че не съм успял да напиша нищо. Казва, че днешният ми поглед е съвсем същият като вчерашния.

Възнамерявам да работя на другия ден, но през нощта се връщам на масата, където е пишещата машина. Чета, гледам телевизия, слушам музика, сядам отново пред ма­шината и така минават два месеца, аз трупам все повече страници с „първото изречение", без никога да успея да за­върша абзаца.

Намирам си всевъзможни оправдания - в тази страна никой не чете, все още не съм измислил сюжет или пък имам прекрасен сюжет, но търся най-добрия начин, по кой­то да го развия. Освен това съм зает, защото все имам ня­каква статия или песен, която трябва да напиша. Минават още два месеца и един ден Естер се връща вкъщи със само­летен билет.

- Стига толкова - казва тя. - Престани да се престру­ваш, че си зает, че си високоотговорна личност, че светът се нуждае от това, което правиш, и попътувай известно време. Винаги можеш да станеш главен редактор на вестника, в който публикуваш репортажи, винаги можеш да станеш директор на звукозаписната компания, за която пишеш пес­ните и в която работиш само защото те не искат да пишеш песни за конкуриращите ги компании. Винаги можеш да се захванеш с това, което правиш в момента, но мечтата ти не може да чака повече. Или трябва да я приемеш, или да я забравиш.

Закъде е билетът?

За Испания.

Счупвам няколко чаши, билетите са скъпи, не мога да отсъствам точно сега, трябва да мисля за кариерата си. Ще изгубя много от певците, за които пиша песни, а и пробле­мът не е в самия мен, а в нашия брак. Ако искам да напиша книга, никой няма да ми попречи да го направя.

- Ти можеш, ти искаш, но не го правиш - казва тя. - И тъй като твоят проблем не е свързан с мен, а със самия теб, най-добре е да останеш за известно време сам.

Показва ми една карта. Трябва да отида до Мадрид, къ­дето да хвана автобус, който ще ме откара в Пиренеите, на границата с Франция. Оттам започва средновековният път на свети Яков, пътят до Сантяго, който трябва да измина пеша. След което тя ще ме чака и ще приеме всяко мое ре­шение: че не я обичам повече, че не съм живял достатъчно, за да създам литературна творба, че никога не ще помисля да ставам писател, че всичко е било само младежка мечта.

Невероятно! Жената, с която живея две дълги години -истинска вечност за една любовна връзка, - решава живо­та ми, кара ме да изоставя работата си и да прекося пеша цяла една страна! Идеята ми се струва толкова безумна, че решавам да я взема на сериозно. През следващите няколко вечери се напивам, тя се напива заедно с мен, въпреки че мрази алкохола. Ставам агресивен, казвам й, че ми завиж­да за независимия ми дух, че тази налудничава идея се е по­родила в нея само защото й казах, че искам да я напусна. Тя отвръща, че всичко е започнало още когато съм бил в колежа и съм мечтаел да стана писател; отлагал съм предоста­тъчно пъти. Или трябва да се преборя със себе си, или ще продължа през останалата част от живота си да се женя и развеждам, като разказвам красиви истории за миналото си, деградирайки все повече.

Естествено, не мога да се съглася, че е права, но знам, че казва истината. И колкото повече го осъзнавам, толкова по-агресивен ставам. Тя понася агресивността ми, без да негодува, само ми напомня, че датата на пътуването набли­жава.

Една нощ, малко преди да дойде въпросният ден, тя от­казва да се любим. Изпушвам цяла цигара с хашиш, изпи­вам две бутилки вино и припадам в хола. Когато се свестя­вам, си давам сметка, че съм достигнал дъното на кладене­ца и че не ми остава нищо друго, освен да изплувам на по­върхността. И тъй, аз, който винаги съм се гордял със сме­лостта си, сега разбирам колко съм страхлив, колко кон­формистки и еснафски живот водя. На сутринта я събуж­дам с целувка и й казвам, че ще направя това, което тя ис­ка.

Отивам в Испания и в разстояние на 38 дни изминавам пеша пътя до Сантяго де Компостела. След като стигам там, разбирам, че истинският ми път започва оттук нататък. Ре­шавам да се установя в Мадрид, да живея от авторските си права и да оставя цял един океан да ме дели от тялото на Естер, въпреки че официално не сме се разделили и често се чуваме по телефона. Устройва ме да продължавам да съм женен, защото знам, че мога да се върна в обятията й и в същото време да разполагам с пълна независимост.

Влюбвам се в научна работничка от Каталуния, в аржентинка, която прави бижута, в едно момиче, което пее в метрото. Авторските права от песните продължават да по­стъпват в сметките ми и са достатъчни, за да живея ком­фортно, без да се налага да работя, и да разполагам със сво­бодно време за всичко, включително и за... писане на книга.

Книгата може да почака до утре. Впрочем кметът на Мадрид решава, че в града трябва да има безкраен празник, и измисля интересен лозунг ("Мадрид ме убива"), като на­сърчава посещаването на най-различни барове през една и съща нощ, наричайки това с романтичното име „movida madrilena"2, а нея не мога да я отложа за утре, всичко е толкова забавно, дните са къси, а нощите - дълги.

Един прекрасен ден Естер ми се обажда и ми съобщава, че ще дойде да ме види: според нея трябва веднъж завина­ги да намерим разрешение на ситуацията, в която се нами­раме. Купила си е билет за следващата седмица, като по то­зи начин ми дава време да измисля куп извинения (казвам например на русото момиче, което по-рано пееше в метро­то, а сега спи в хотелския ми апартамент и с което излизам всяка вечер на „мадридска разходка", че заминавам за Пор­тугалия, но ще се върна след месец). Подреждам апарта­мента, заличавам всички следи от женско присъствие, мо­ля приятелите си за пълно мълчание - жена ми пристига за един месец.

Естер слиза от самолета с неузнаваема и ужасна при­ческа. Пътуваме из вътрешността на Испания, откриваме градчета, които означават много за една нощ, но ако тряб­ва днес да се върна там, не бих могъл да си спомня къде се намират. Ходим на корида, гледаме фламенко, аз съм най-добрият съпруг на света, защото искам тя да се върне в Бразилия с впечатлението, че още я обичам. Не знам защо държа тя да остане с това впечатление, може би защото дълбоко в себе си предчувствам, че един ден ще е свърше­но с мадридската ми мечта.

Протестирам срещу новата й прическа, тя я променя, отново става красива. До края на отпуската й остават само десет дни, искам тя да си тръгне доволна и отново да ме остави сам с Мадрид, който ме убива, с дискотеките, отва­рящи в 10 сутринта, с биковете, с безкрайните разговори на една и съща тема, с алкохола, с жените, с още повече бикове, с още повече алкохол, с още повече жени и никакво, абсолютно никакво работно време.

Една неделя, докато вървим към някакво денонощно ресторантче, тя подхваща забранената тема: книгата, която съм й казал, че пиша. Изпивам по пътя цяла бутилка херес, ритам металните врати, край които минаваме, заяждам се с минувачите, питам я дали е изминала цялото това разстоя­ние само за да ми развали хубавото настроение и да ми от­рови живота. Тя мълчи, ала и двамата разбираме, че връз­ката ни е достигнала повратна точка. През нощта не съну­вам нищо, а на другия ден, след като се скарвам на управи­теля заради телефона, който не работи добре, и след като казвам на камериерката, че не е сменяла спалното бельо от една седмица, сядам пред пишещата машина само за да по­кажа на Естер, че наистина се опитвам да работя.

И изведнъж става чудо, докато гледам тази жена, която току-що е направила кафе и в момента чете вестник, а очи­те й издават умора и отчаяние и тя мълчи както обикнове­но; тази жена, която не винаги изразява чувствата си с жес­тове, която ме накара да кажа „да", когато исках да кажа „не", която ме принуди да се боря за това, което тя смята, и то с основание, че е смисълът на живота ми, която се от­каза от присъствието ми, понеже ме обича повече, отколко­то себе си, която ме застави да преследвам мечтата си. До­като гледам тази жена, приличаща на дете, неподвижна, с очи, по-изразителни от всички възможни думи, понякога изпитваща страх в сърцето си, но винаги смела в действи­ята си, способна да обича, без да се унижава, без да моли за извинение за това, че се бори за мъжа си, пръстите ми внезапно започват да удрят по клавишите на машината.

Появява се първото изречение. След това второто.

През следващите два дни не ям, почти не спя, думите ся­каш изникват незнайно откъде, както ставаше и с текстове­те на песните навремето, когато след много спорове и без­смислени разговори аз и сътрудникът ми разбирахме, че „нещото" се е получило и че е настъпил моментът да го напишем на хартия и да го съчетаем с музикалните ноти. Този път знам, че „нещото" идва от сърцето на Естер, а любовта ми се ражда отново, пиша, защото тя съществува, защото бе преодоляла трудните моменти, без да се оплаква, без да се възприема като жертва. Започвам да разказвам преживява­нията си, свързани с единственото нещо, което ме бе раз­търсило през последните години - пътя до Сантяго.

Пишейки, си давам сметка, че постепенно се променя и светогледът ми. В течение на много години бях изучавал и практикувал магия, алхимия, окултни науки; бях запленен от идеята, че група хора притежават огромна власт, която по никакъв начин не би могла да бъде споделена с остана­лата част от човечеството, защото би било рисковано този огромен потенциал да попадне в неопитни ръце. Участвах в тайни общества, обвързвах се с екзотични секти, купувах много скъпи книги, които не се продаваха по книжарници­те, посвещавах невероятно много време на ритуали и при­зовавания на свръхестествени сили. Непрекъснато влизах и излизах от групи и братства, винаги изгарящ от нетърпе­ние да се срещна с някой, който най-сетне да ми разкрие тайните на невидимия свят, и винаги разочарован да от­крия, че в крайна сметка мнозина от тези хора - въпреки че бяха добронамерени - се ограничаваха с това да следват една или друга догма, превръщайки се в повечето случаи във фанатици. Защото именно фанатизмът е единственият изход за съмненията, които непрестанно терзаят човешка­та душа.

Открих, че много от ритуалите наистина действат. Но открих и че тези, които наричаха себе си учители и позна­вачи на тайните на живота, които твърдяха, че познават техниките, даващи на всеки човек възможността да постиг­не всичко, което желае, именно тези хора бяха изгубили на­пълно връзката с древните учения. Да вървя по пътя до Сантяго, да контактувам с обикновени хора, да открия, че Вселената говори на свой собствен език, състоящ се от „знаци" и който бих могъл да разбера само ако отворя ду­шата си за случващото се около мен — всичко това ме нака­ра да се усъмня, че окултизмът е единствената врата към тези тайни. В книгата за Пътя започвам да търся други въз­можности за духовно израстване и стигам до следното за­ключение: „Достатъчно е да внимаваш; уроците сами идват при теб, когато си готов, и ако забелязваш знаците, винаги ще научаваш това, което ти е необходимо, за да направиш следващата стъпка."

Човек се сблъсква с два основни проблема: първият е да разбере кога да започне, а вторият - кога да спре.

Една седмица след като написвам книгата, правя първа, втора, трета редакция. Мадрид вече не ме убива, време е да се връщам - чувствам, че един цикъл от живота ми е при­ключил и трябва да започна нов. Сбогувам се с града така, както имам навика да го правя: с мисълта, че може да ми хрумне нещо друго и един ден да се завърна.

Завръщам се в родината си с Естер, убеден съм, че мо­же би е настъпил моментът да си намеря друга работа, но тъй като не успявам да си намеря (а не успявам, защото не ми е нужна), продължавам да редактирам книгата. Не вяр­вам, че което и да е нормално човешко същество ще се за­интересува особено от преживяванията на един мъж, който изминава някакъв път в Испания - романтично, но трудно четиво.

Четири месеца по-късно, когато се глася да правя десе­тата редакция, откривам, че ръкописът е изчезнал, както и Естер. Когато съм на границата на обезумяването, тя се връща с пощенска разписка - изпратила го на един бивш неин любовник, който сега е собственик на малко издателство.

Бившият й любовник публикува книгата. В пресата не се появява нито ред, но някои хора си я купуват. Препоръчват я на други, които също си я купуват и я препоръчват на още хора. Шест месеца по-късно първото издание е изчер­пано. За една година книгата е преиздадена три пъти и започвам да печеля пари от нещо, за което не съм и мечтал: от писане.

Не знам колко време ще продължи този сън, но реша­вам да изживявам всеки миг така, сякаш е последен. И за­белязвам, че успехът отваря пред мен вратата, пред която толкова време съм чакал: и други издателства искат да пуб­ликуват следващата ми книга.

Но за съжаление човек не може всяка година да измина­ва пътя до Сантяго, за какво тогава да пиша? Нима ще се повтори отново същата драма - да седна пред пишещата машина и да правя всичко друго, само не и да съчинявам изречения и глави? Важното е да продължа да споделям светоусещането си, да разказвам преживяванията си. Опит­вам се отново да пиша в разстояние на няколко дни и мно­го нощи; решавам, че е невъзможно. Един следобед прочи­там случайно (случайно?) една интересна приказка от „Хи­ляда и една нощ", символизираща собствения ми път; в нея откривам нещо, което ми помага да разбера кой съм и за­що толкова време ми е трябвало, за да взема решението, което отдавна ме е очаквало. Използвам въпросната при­казка като основа и започвам да пиша за един пастир, кой­то тръгва да търси мечтата си - съкровище, скрито в египетските пирамиди. Пиша за любовта, която го очаква, та­ка както Естер ме бе чакала, докато аз се лутах.

Вече не мечтая да бъда нещо: аз съм. Аз съм пастирът, който прекосява пустинята, но къде е алхимикът, който да ми помогне да продължа напред? Когато завършвам новия си роман, вече не съм много наясно какво точно съм напи­сал: прилича на приказка за възрастни, а възрастните се интересуват предимно от войни, секс, истории, свързани с власт. Въпреки това издателят приема книгата, тя е публи­кувана и отново читателите я поставят в списъка на най-продаваните.
Три години по-късно бракът ми е много щастлив, зани­мавам се с това, което ми харесва, появява се първият пре­вод, после вторият и успехът - бавен, но солиден - разнася труда ми по всички краища на света.

Решавам да се преместя да живея в Париж заради кафе­нетата, писателите, културния живот. Откривам, че тези неща не съществуват: кафенетата са туристически обекти с фотоси на личности, които са прославили града. Повечето от писателите са загрижени предимно за стила, отколкото за съдържанието, опитват се да бъдат оригинални, но успя­ват единствено да бъдат скучни. Затворили са се в някакъв техен свят. Във връзка с това научавам един интересен френски израз - „да върнеш асансьора", което означава аз да кажа хубави неща за твоята книга, ти да кажеш хубави за моята и ето че сме създали нов културен живот, ново фи­лософско мислене, направили сме революция и страдаме, защото никой не ни разбира, но в края на краищата такава е била съдбата и на гениите в миналото, великият творец остава винаги неразбран от съвременниците си.

Те „връщат асансьора" и в началото има някакъв резул­тат - хората не смеят да критикуват открито това, което не разбират. Скоро обаче си дават сметка, че са измамени, и престават да вярват на литературната критика.

Достатъчно е обаче да се появи интернет и неговият разбираем език, за да се променят нещата. В Париж се по­явява един паралелен свят: нови писатели се опитват с ду­ми да разкрият душата си. Срещам се с тези нови писатели в кафенета, които никой не познава, защото нито писатели­те, нито кафенетата са известни. Сам усъвършенствам сти­ла си и научавам от един издател всичко, което трябва да се знае за сътрудничеството между хората.


Какво означава Банка за услуги?

- Ти знаеш. Всеки човек знае.

- Възможно е, но все още не мога да разбера какво имаш предвид.

- За пръв път се споменава за нея в книгата на един аме­рикански писател. Това е най-могъщата банка на света. Има я във всички сфери на живота.

- Идвам от страна, в която няма литературни традиции. Не бих могъл да направя услуга на никого.

- Това няма никакво значение. Ще ти дам един пример: знам, че ти ще се издигнеш и един ден ще си много влия­телна личност. Знам го, защото навремето и аз бях като теб, амбициозен, свободолюбив, честен. Днес не притежа­вам енергията, която имах някога, но искам да ти помогна, защото не мога и не желая да стоя на едно място, мечтая не да се пенсионирам, а да продължа така интригуващата бор­ба за живот, власт, слава.

Ще започна да правя вноски по твоята сметка - тези вноски обаче не са в пари, а в контакти. Ще те представя на една или друга личност, ще улесня някои сделки, стига да са законни. Ти ще знаеш, че си ми задължен, въпреки че аз никога не вземам комисионна.

- И един ден...

- Точно така. Един ден ще поискам нещо от теб, ти мо­жеш да откажеш, но знаеш, че си ми задължен. Ще напра­виш това, което искам, а аз ще продължа да ти помагам, другите ще разберат, че си почтен човек, и също ще започнат да правят вноски по твоята сметка - отново под форма­та на контакти, защото светът се състои само от контакти. Те също ще поискат нещо от теб някой ден, ти ще се съгла­сиш и ще ги подкрепиш, защото те са ти помогнали, и така с времето ще имаш собствена мрежа из целия свят, ще по­знаваш всички, които са ти необходими, и влиянието ти ще нараства все повече.

- Но мога и да откажа да направя това, за което ме мо­лиш.

- Разбира се. Банката за услуги е рискована инвестиция подобно на всяка друга банка. Ти отказваш да ми направиш услугата, за която съм те помолил, смятайки, че съм ти по­могнал, защото си заслужавал, защото си върхът и всички сме длъжни да признаем, че имаш талант. Хубаво, аз ти благодаря и се обръщам към друга личност, по чиято смет­ка съм правил вноски. Но от този момент нататък всички ще знаят, без да е нужно да казвам каквото и да било, че на теб не може да се разчита.

Ще можеш да израснеш донякъде, но не толкова, колко­то би искал. В определен момент животът ти ще тръгне на­долу, ти ще си малко доволен, малко тъжен, няма да бъдеш неудачник, но няма и да се реализираш напълно. Няма да си ни студен, ни горещ и понеже ще си хладък, ще те повърна из устата си, казва някакъв евангелист в една от свещените книги.


Ето защо съм силно изненадан, когато на излизане от едно кино тя ми казва, че е поискала от списанието, за кое­то работи, да направи репортаж за някаква гражданска вой­на в Африка.

Издателят прави много вноски - контакти - по моя­та сметка в Банката за услуги. Научавам някои неща, изстрадвам други, книгите ми са преведени на френски и, както повелява традицията в тази страна, чужденецът е до­бре приет. И не само това: чужденецът има успех! Десет го­дини по-късно имам голям апартамент с гледка към Сена, обичан съм от читателите, ненавиждай съм от критиката (която впрочем много ме харесваше, докато не продадох първите сто хиляди екземпляра, след което престанах да бъда „неразбраният гений"). Изплащам редовно направе­ните вноски и не след дълго започвам да давам назаем -контакти. Влиянието ми расте. Научавам се да искам, нау­чавам се и да правя това, което другите искат от мен.

Естер получава разрешително да работи като журналист­ка. Като се изключат неизбежните в един брак конфликти, съм доволен от семейния си живот. За пръв път осъзнавам, че причината за всичките ми предишни разочарования във връзките и браковете ми е била не в жените, които съм по­знавал, а в собствената ми неудовлетвореност. Единствено Естер прозря, че за да достигна до нея, трябва най-напред да достигна до самия себе си. От осем години сме заедно, смятам, че тя е жената на живота ми, и въпреки че поняко­га (в интерес на истината, доста често) се влюбвам в други жени, които срещам по пътя си, нито за миг не ми е мина­вала мисълта за развод. Никога не питам дали тя знае за из­вънбрачните ми авантюри, а и тя никога не споменава ни­що по този въпрос.

Ето защо съм силно изненадан, когато на излизане от едно кино тя ми казва, че е поискала от списанието, за което работи, да направи репортаж за някаква гражданска война в Африка.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница