Захир Паулу Куелю



страница13/13
Дата24.07.2016
Размер2.87 Mb.
#3012
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

Михаил седна на земята и ме накара да изпия нещо, което веднага сгря кръвта ми. Дос ми помогна да се облека, слязохме от дюните, разговарящи помежду си, качихме се на конете и се върнахме в импровизирания лагер. Преди двамата да започнат да готвят, заспах дълбоко.


Какво е това? Нима още не е съмнало?

- Отдавна съмна: това е само една пясъчна буря, не се притеснявай. Сложи си тъмните очила, за да си предпазиш очите.

- Къде е Дос?

- Върна се в Алма Ата. Церемонията снощи ме развъл­нува: наистина, не беше нужно Дос да го прави, за теб сигур­но е било загуба на време, освен опасността да се разболе­еш от пневмония. Надявам се да си разбрал, че това е него­вият начин да ти покаже, че си добре дошъл. Вземи олиото.

- Май съм се успал.

- Имаме само още два часа път с конете. Ще пристиг­нем, преди слънцето да е достигнало зенита си.

- Трябва да се изкъпя. Трябва да се преоблека.

- Невъзможно е: ти си насред степта. Налей олиото в тенджерата, но най-напред го обречи на Господарката - то е най-ценният продукт тук след солта.

- Какво е тенгри?

- Думата означава „култ към небето", нещо като рели­гия без религия. Оттук са минали будистите, индуистите, католиците, мюсюлманите, сектите, поверията, суеверия­та. Номадите сменяли вярата си, за да избегнат репресии­те, но продължавали - и продължават - да вярват единст­вено в Божеството, което е навсякъде по всяко време. То не може да бъде изолирано от природата, преразказано в кни­ги или затворено между четири стени. Откакто стъпих от­ново на тази земя, се чувствам по-добре, сякаш наистина съм имал нужда от такава духовна храна. Благодаря ти, че ми позволи да дойда с теб.

- А аз ти благодаря, че ме представи на Дос. Вчера, до­като той ме посвещаваше, почувствах, че е необикновена личност.

- Учил съм се от дядо му, който се е учил от своя баща, който на свой ред се е учил от баща си, и така нататък. На­чинът на живот на номадите и липсата на писменост до края на деветнайсети век са създали традицията на акин, човека, който трябва да запомня всичко и да предава исто­рията на поколенията. Дос е акин.

Впрочем като казвам, че се уча, надявам се да не го тъл­куваш като натрупване на знания. Историята няма нищо общо с дати, имена или действителни факти. Тя не е исто­рия на победители и победени, а на хора, които вървят по света, съзерцават степта и позволяват на Енергията на лю­бовта да проникне в тях. Наливай олиото по-бавно, иначе ще започне да пръска на всички страни.

- Почувствах се благословен.

- И аз бих искал да се чувствам по същия начин. Вчера отидох да видя майка ми в Алма Ата. Тя ме попита дали съм здрав, дали печеля добре. Излъгах я, казах й, че се чув­ствам прекрасно, че изнасям театрален спектакъл в Париж, който се радва на голям успех. Завръщам се днес в родина­та си, а ми се струва, че съм я напуснал едва вчера и че през цялото време, докато съм бил в чужбина, не съм направил нищо значимо. Разговарям с просяци, движа се с племето, организирам срещите в ресторанта, но какъв е резултатът? Никакъв. Не съм като Дос, който е научил много неща от дядо си. Осланям се единствено на невидимото присъст­вие, което ме води, но понякога си мисля, че това са само халюцинации: може би това наистина са епилептични при­стъпи, а не нещо друго.

- Само преди една минута ти ми благодари, че съм те взел със себе си, а сега излиза, че това те е накарало да се почувстваш нещастен. Трябва да си наясно с чувствата си.

- Изпитвам и двете неща, няма нужда да избирам меж­ду тях. Мога да се люлея между моите противоположнос­ти, да изпадам от една крайност в друга.

- Искам да ти кажа нещо, Михаил. Откакто те позна­вам, аз също се люшкам между противоречия. Отначало те мразех, после започнах да те приемам и колкото по-добре те опознавах, толкова повече те уважавах. Още си млад, нормално е понякога да се чувстваш безсилен. Не знам на колко души си успял да въздействаш, но едно е сигурно: ти промени живота ми.

- Целта ти беше единствено да намериш жена си.

- И продължава да е същата. Но това ме накара да пре­сека не само степите на Казахстан: върнах се към минало­то си, видях къде съм грешил, къде съм спрял, видях мо­мента, в който изгубих Естер - момента, който мексикан­ските индианци наричат „удобното извинение". Изживях неща, за които никога не съм предполагал, че могат да ми се случат на моята възраст. И всичко това благодарение на факта, че ти беше до мен и ме водеше, макар и да не го осъзнаваше. Ако искаш да знаеш, вярвам, че чуваш гласо­ве. Вярвам, че си имал видения като дете. Винаги съм вяр­вал в много неща, сега вярвам още повече.

- Ти не си същият човек, с когото се запознах.

- Не съм. Надявам се Естер да е доволна.

- А ти самият доволен ли си?

- Разбира се.

- В такъв случай това е достатъчно. Сега ще ядем, ще изчакаме бурята да утихне и тогава ще продължим.

- Хайде да се изправим срещу бурята.

- Добре. Ще направим както желаеш: бурята не е знак, а само следствие от унищожаването на Аралско море.
Гневът на вятъра започва да отслабва, конете сякаш вървят по-бързо. Навлизаме в някаква долина и пейзажът коренно се променя: безкрайният хоризонт е заменен от ви­соки скали без никаква растителност. Поглеждам надясно и виждам храст със завързани на него жълти панделки.

- Тук е било! Тук си видял...

- Не. Моят храст беше унищожен.

- Какво означава тогава това?

- Място, където се е случило нещо много важно.

Той слиза от коня си, отваря раницата, изважда нож, от­рязва парче от ръкава на ризата си и го връзва на един от клоните. Погледът му се променя, може би забелязва виде­нието до себе си, но не искам да го разпитвам.

И аз правя същото. Моля се за закрила, помощ и също усещам някакво присъствие до себе си: моята мечта, мое­то дълго пътуване към жената, която обичам.

Отново възсядаме конете. Той не ми казва за какво се е молил, аз също не споделям молитвата си с него. След пет минути се появява малко селище с бели къщи. Някакъв мъж ни посреща, приближава се до Михаил и го заговаря на руски. Двамата спорят известно време, след което мъ­жът си тръгва.

- Какво искаше?

- Помоли ме да се отбия у тях, за да излекувам дъщеря му. Нина сигурно вече е казала, че пристигам днес, и по-възрастните хора си спомнят за виденията.

Изглежда неуверен. Наоколо е пусто, хората сигурно работят или обядват. Пресичаме главната улица, която ни отвежда до една бяла сграда, заобиколена от градина.

- Спомни си какво ти казах тази сутрин, Михаил. Ти може да си само епилептик, който не иска да приеме, че е болен и е позволил на подсъзнанието си да съчини цялата тази история. Но може и да си дошъл на тази земя със спе­циална мисия: да учиш хората как да забравят личната си история, как да бъдат по-открити за любовта и да я възпри­емат като чиста божествена енергия.

- Не те разбирам. През всичките тези месеци, откакто се познаваме, ти говореше само за момента, в който ще срещ­неш Естер. И изведнъж от тази сутрин като че ли си загри­жен повече за мен, отколкото за каквото и да било друго. Да­ли снощният ритуал на Дос наистина ти е повлиял?

- Разбира се, че ми е повлиял.

А всъщност искам да прикрия, че се страхувам. Искам да мисля за всичко друго, само не и за това, което ще се случи в следващите няколко минути. Днес аз съм най-вели­кодушният човек на света, защото съм близо до целта си, страхувам се от това, което ме очаква, а моят начин да ре­агирам в такива случаи е да служа на другите, да покажа на Бог, че съм добър човек и заслужавам благословията му, към която съм се стремил въпреки трудностите.

Михаил слиза от коня и ме кара да сторя същото.

- Отивам в дома на човека с болното дете и ще се по­грижа за коня ти, докато разговаряш с нея.

И той посочва малка бяла къщичка сред дърветата.

- Тя е там.

Направих всичко възможно да запазя самообладание.

- Какво прави тук?

- Както ти бях казал по-рано, учи се да тъче килими, ка­то в замяна дава уроци по френски. Впрочем тези килими се тъкат много трудно, въпреки че изглеждат съвсем обик­новени, като самата степ: боите за оцветяване се приготвят от растения, които трябва да бъдат набрани в точно опре­делен момент, иначе изгубват качествата си. После овчата вълна се разстила на слънце, намокря се с гореща вода, преде се, докато е още влажна, и след много дни, когато най-сетне слънцето успее да я изсуши, започва тъкането.

Последните шарки се правят от деца; ръцете на възраст­ните са твърде големи за малките фини бродерии.

Михаил направи пауза.

- Да не започнеш сега да протестираш срещу експлоа­тацията на детския труд: става дума за традиция, която трябва да бъде съхранена.

- Как е тя?

- Не знам. Не съм разговарял с нея от половин година.

- Михаил, килимите са още един знак.

- Килимите ли?

- Спомняш ли си как вчера Дос поиска да си избера име и аз разказах историята на един воин, който пътува към своя остров, за да се върне при любимата си? Островът се нарича Итака, а жената - Пенелопа. Знаеш ли какво прави­ла Пенелопа, когато Одисеи заминал на война? Тъкала! И тъй като той се забавил много повече от очакваното, всяка нощ тя разтъкавала изтъканото през деня, за да започне от­ново на другата сутрин.

Много мъже искали да се оженят за нея, но тя чакала да се завърне нейният любим. И накрая, когато се изморила да чака и решила този път да довърши платното си, Одисеи пристигнал.

- Но името на това село не е Итака. А и жена ти не се казва Пенелопа.

Михаил не бе разбрал историята, нямаше смисъл да му обяснявам, че съм се опитал да му дам само един пример. Дадох му коня си и извървях пеша стоте метра, делящи ме от жената, която някога беше моя съпруга, после се бе пре­върнала в Захир и сега отново бе станала любимата, при която всички мъже мечтаят да се приберат, завръщайки се от война или от работа.
Ужасно съм мръсен. Дрехите и лицето ми са пълни с пясък, тялото ми е потно, макар и времето да е много сту­дено.

Загрижен съм за външността си, най-маловажното не­що на света, сякаш бях изминал целия този дълъг път до моята Итака само за да се покажа в нови дрехи. Докато извървявам тези стотина метра, трябва да се помъча да си спомня за всички важни неща, случили се, докато тя - или аз? - не бяхме у дома.

Какво да й кажа, когато се срещнем? Обмислял съм как­ви ли не варианти: „Колко отдавна чаках този миг!" или „Разбрах, че съм сгрешил" или „Дойдох, за да ти кажа, че те обичам", или „По-красива си отвсякога".

Реших да й кажа само „Здравей". Сякаш никога не си е тръгвала. Сякаш е минал само един ден, а не две години, девет месеца, единайсет дни и единайсет часа.

А Естер трябва да разбере, че съм се променил, докато съм вървял из същите места, където е била и тя, че не съм знаел, че никога не съм се интересувал. Бях видял окървавеното парче плат в ръката на просяк, на младежи и възраст­ни, които изнасяха представление в парижки ресторант, на един художник, на моя лекар, на някакво момче, което твър­деше, че има видения и чува гласове. Докато вървях по сле­дите й, опознах жената, за която се бях оженил, и преоткрих смисъла на живота си, който се променяше за пореден път.

Макар и да сме женени отдавна, никога не съм познавал добре съпругата си: бях си създал една „любовна история" като онези, които виждах във филмите, четях в книгите и списанията, гледах по телевизията. В моята история „лю­бовта" беше нещо, което нарастваше, стигаше до опреде­лени размери и от този момент нататък трябваше само да я поддържам жива като растенията, поливайки я от време на време, откъсвайки сухите листа. „Любов" беше за мен и си­ноним на нежност, сигурност, престиж, уют, успех. „Лю­бовта" се изразяваше чрез усмивки, чрез думи като „обичам те" или „много съм щастлив, когато се прибираш вкъщи".

Ала нещата бяха по-объркани, отколкото си мислех. Случвало ми се е да изпитвам луда любов към Естер, пре­ди да пресека някоя улица, но когато стигнех до отсрещния тротоар, вече се чувствах като затворник; тази обвързаност ми тежеше и жадувах да тръгна отново в търсене на при­ключения. Тогава си мислех: „Не я обичам повече." А кога­то любовта се завръщаше с предишната си сила, изпитвах съмнения и си казвах: „Мисля, че съм свикнал с нея."

Естер вероятно си е мислела същото и си е казвала: „То­ва са глупости, ние сме щастливи, можем да продължаваме да живеем по този начин." В края на краищата бе чела съ­щите истории, бе гледала същите филми и телевизионни сериали и въпреки че в никой от тях не се споменаваше, че любовта е нещо повече от един щастлив край, защо да не бъде малко по-търпелива към самата себе си? Ако всяка сутрин си повтаряше, че е доволна от живота си, накрая си­гурно щеше не само да повярва, но и да накара всички око­ло нас да повярват.

Ала тя мислеше различно. Действаше различно. Опита се да ми го покаже, но аз не успях да го видя - трябваше да я изгубя, за да разбера, че вкусът на възвърнатите неща е по-сладък и от мед. И ето ме сега тук, крачещ по улиците на някакво селце, заспало, студено, изминаващ този път за­ради нея. Първата и най-важна нишка от паяжината, в коя­то се бях оплел - „всички любовни истории са еднакви", -се бе скъсала, когато бях блъснат от мотоциклета.

В болницата любовта ми каза: „Аз съм всичко и нищо. Аз съм като вятъра и не мога да вляза там, където прозор­ците и вратите са затворени."

Отвърнах на любовта: „Но аз съм отворен за теб!"

А тя ми каза: „Вятърът всъщност е въздух. В твоя дом има въздух, но всичко е затворено. Мебелите ще се покри­ят с прах, влагата ще повреди картините, а стените ще ста­нат на петна. Ти ще продължиш да дишаш, ще разбереш част от мен, но аз не съм някаква си част, а едно Цяло, ко­ето ти никога няма да опознаеш."

Забелязах покритите с прах мебели, повредените от влагата картини. Нямах друг изход, освен да отворя про­зорците и вратите. Когато го направих, вятърът помете всичко. Исках да запазя спомените си, онези неща, които бях постигнал с толкова много усилия, но всичко бе изчез­нало и аз бях празен като степта.

Осъзнах още една от причините, довели Естер тук: то­ва, че съм празен като степта.

И понеже бях празен, вятърът, който нахлуваше в мен, ми донесе нови неща, шумове, които никога не бях чувал, хора, с които никога не бях разговарял. Възвърнах си пре­дишния ентусиазъм, защото се бях освободил от личната си история, бях унищожил „удобното извинение", бях от­крил в себе си човек, способен да благославя другите по същия начин, по който номадите и магьосниците от степта го правеха със себеподобните. Открих, че съм много по-добър и по-способен, отколкото си мислех, и че възрастта забавя ритъма само на онези, които никога не са се осме­лявали да вървят без чужда помощ.

Веднъж заради една жена направих дълго поклонение, за да се срещна с мечтата си. Много години по-късно съ­щата жена ме накара да тръгна отново, но вече за да се срещна с мъжа, който се бе изгубил по пътя.

Сега мисля за всичко друго, само не и за важни въпро­си: пея си наум една песен, питам се защо тук няма парки­рани коли, забелязвам, че едната ми обувка ме стиска и че ръчният ми часовник все още върви по европейско време.

И всичко това, защото жената, моята жена, моят гид, любовта на живота ми, в този миг се намира само на някол­ко крачки разстояние; всяко нещо, независимо какво, ми помага да избягам от действителността, към която толкова се стремих, а сега ме е страх да застана лице в лице с нея.

Сядам на едно от стъпалата на къщата, изпушвам една цигара. Чудя се дали да не се върна във Франция; стигнах дотам, докъдето исках, защо да продължавам напред?

Изправям се, а краката ми треперят. Но вместо да се върна обратно, изтръсквам най-грижливо пясъка от дрехи­те си, натискам бравата на вратата и влизам.


Макар и да знам, че може би съм изгубил безвъз­вратно жената, която обичам, трябва да се постарая да изживея цялата благодат, която Бог ми даде днес. Бо­жията благодат не може да бъде спестявана. Няма бан­ка, в която би могла да се внесе, за да я използваме, кога­то отново намерим душевното си спокойствие. Ако не се възползвам от тези блаженства, ще ги изгубя безвъз­вратно.

Бог знае, че ние сме творци в собствения си живот. Един път ни дава чук, за да правим скулптури, друг път -четки и боя, за да нарисуваме картина, или хартия и пи­салка, за да пишем. Но никога не бих могъл да използвам чук, за да нарисувам картина, нито четка, за да направя скулптура. Ето защо, дори и да ми е трудно, трябва да приема малките днешни блаженства, които ми се стру­ват проклятия, защото страдам, а денят е хубав, грее слънце, децата пеят на улицата. Само така ще мога да се освободя от болката си и да изградя отново живота си.
Стаята преливаше от светлина. Когато влязох, тя вдиг­на глава, усмихна се и продължи да чете на глас Време да раздираш, време да съшиваш пред жените и децата, нася­дали по пода, обградени от разноцветни тъкани. Всеки път, когато Естер правеше пауза, те повтаряха откъса, без да вдигат очи от ръкоделията си.
Сякаш буца заседна на гърлото ми, с върховни усилия потиснах желанието да се разплача и от този миг насетне не чувствах нищо. Стоях и гледах тази сцена, слушах как техните устни произнасят моите думи, бях заобиколен от цветове, светлина и хора, изцяло погълнати от работата си.
И в края на краищата, както казва един персийски мъдрец, любовта е болест, от която никой не иска да оздравее. Който се е разболял от нея, не се опитва да се възстанови, а който страда от нея, не желае да бъде ле­куван.
Естер затвори книгата. Хората вдигнаха очи и ме видяха.

- Ще се разходя с един приятел, който току-що е при­стигнал - каза тя на групата. - Днешният урок свърши.

Всички се засмяха и ме поздравиха. Тя се доближи до мен, целуна ме по бузата, хвана ме под ръка и излязохме.

- Здравей - казах й аз.

- Чаках те - отвърна ми тя.

Прегърнах я, сложих глава на рамото й и се разплаках. Тя галеше косата ми и по начина, по който ме докосваше, постепенно разбирах това, което отказвах да разбера, при­емах онова, което не исках да приема.

- Чаках те по много начини - каза тя, виждайки, че съл­зите ми намаляват. - Като отчаяна жена, която знае, че мъ­жът й никога не е разбирал действията й и никога няма да дойде дотук, следователно тя трябва да вземе самолета и да се върне, за да си тръгне отново при следващата криза, и пак да се върне, и отново да си тръгне и да се върне...

Вятърът беше стихнал и дърветата слушаха това, което тя ми казваше.

- Чаках така, както Пенелопа е чакала Одисеи, Ромео е чакал Жулиета, Беатриче е чакала Данте, за да я освободи. Празнотата на степта беше пълна със спомени за теб, за

моментите, които сме прекарали заедно, за страните, кои­то сме посетили, за нашите радости и кавги. И тогава по­гледнах назад, за да видя следата, която стъпките ми бяха оставили, но не те видях.

Страдах много. Разбрах, че съм избрала един път, от който няма връщане, а когато постъпваме така, не ни оста­ва нищо друго, освен да продължим напред. Отидох при номада, с когото се бях запознала веднъж, и го помолих да ме научи как да забравя личната си история, как да от­воря душата си за любовта, която е навсякъде. Той започ­на да ме учи на традицията тенгри. Един ден се огледах и видях тази любов отразена в очите на един художник на име Дос.

Аз не казах нищо.

- Сърцето ми бе наранено, не можех да повярвам, че е възможно да заобичам отново. Той не говореше много. На­учи ме на руски. Казваше ми, че степните хора винаги из­ползват прилагателното „син", за да опишат небето, макар и да е сиво, защото знаят, че над облаците то си остава синьо. Взе ръката ми и ми помогна да премина през тези облаци. Научи ме да обичам себе си, преди да заобичам не­го. Показа ми, че моето сърце съществува, за да служи на мен самата и на Бог, а не на другите.

Каза още, че миналото ми винаги ще е с мен, но когато успея да се освободя от фактите и се съсредоточа само вър­ху чувствата, ще осъзная, че в настоящето винаги има пространство, голямо като степта, което трябва да изпъл­ня с повече любов и с по-голяма радост от живота.

Накрая ми обясни, че страданието се появява тогава, ко­гато очакваме от другите да ни обичат по начина, по който ние си представяме, а не по начина, по който любовта тряб­ва да се прояви - свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.

Вдигнах глава от рамото й и я погледнах.

- А ти обичаш ли го?

- Обичах го.

- Продължаваш ли да го обичаш?

- Мислиш ли, че е възможно? Мислиш ли, че ако оби­чах друг мъж, щях да остана тук, след като разбрах, че ще дойдеш?

- Не. Мисля, че цяла сутрин си чакала вратата да се от­вори.

- Защо тогава ми задаваш глупави въпроси?

От неувереност, помислих си аз. Чудесно е, че се бе опитала отново да срещне любовта.

- Бременна съм.

Светът сякаш се срина върху главата ми, но това усеща­не продължи само миг.

- От Дос ли?

- Не. От някой, който дойде и си отиде. Засмях се, макар и със свито сърце.

- В края на краищата човек наистина няма особено с какво да си запълва времето в това затънтено място - под­хвърлих аз.

- Мястото не е затънтено - каза Естер, като също се засмя.

- Може би все пак е време да се върнеш в Париж. Обаждаха ми се от работата ти да ме питат къде биха мог­ли да те открият. Искат да направиш репортаж за ежедне­вието на един патрул на НАТО в Афганистан. Трябва да им кажеш, че не можеш.

- Защо да не мога?

- Но ти си бременна! Нима искаш бебето да поеме от­сега отрицателната енергия на една война?

- Бебето? Мислиш ли, че то ще ми попречи да работя? А и не виждам защо се безпокоиш, след като не си допри­несъл с нищо за това!

- Не съм допринесъл ли? Та нали заради мен дойде да живееш тук? Или смяташ, че е малко?

Тя извади от джоба на бялата си рокля парче плат, изца­пано с кръв, и ми го даде, а очите й плуваха в сълзи.

- За теб е. Така ми липсваха нашите кавги!

- Помоли Михаил да намери още един кон. Изправих се, сложих ръце на раменете й и я благосло­вих така, както бяха благословили и мен.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА



Зaxup се роди по време на моето собствено стран­стване по този свят между януари и юни 2004 г. Части от тази книга са написани в Париж, Сен Мартен (Франция), Мадрид, Барселона (Испания), Амстердам (Холандия), до­като пътувах из Белгия, в Алма Ата и в степта (Казахстан).

Искам да благодаря на моите издатели Ан и Ален Кари-ер, които се нагърбиха да съберат цялата информация от­носно френските закони, цитирани в книгата.

За пръв път прочетох за Банката за услуги в книгата на Том Улф Кладата на суетите. Книгата, която Естер про­чита и в която е разказана историята на Фриц и Ханс в То­кио, е Исмаил на Даниъл Куин. Мистикът, когото Мари ци­тира, когато изтъква колко е важно винаги да проявяваме бдителност, е Кенан Рифай. Повечето от диалозите на па­рижкото „племе" ми бяха предадени от членове на подоб­ни младежки групи. Някои от тях са публикували текстове­те си в интернет, но авторството им не може да бъде уста­новено.

Стиховете, които главният герой е научил в детството си и които си припомня в болницата (Когато нежеланата от хората пристигне...), са част от поемата Бъдни вечер на бразилския писател Мануел Бандейра. Някои от комен­тарите на Мари веднага след сцената, в която главният ге­рой отива на гарата, за да посрещне актьора, се родиха по време на един разговор с шведската актриса Агнета Сьо-дин. Въпреки че концепцията за забравянето на личната ис­тория е залегнала в много инициационни традиции, тя е Карлос Кастанеда. Законът на Янте е изложен от датския писател Аксел Сандемусе в новелата му Един бежанец надхвърля собствените си възможности.

Двама души - Дмитрий Воскобойников и Евгения Доцук, — с чието приятелство се гордея, ми помогнаха във всички постъпки, които трябваше да предприема, за да по­сетя Казахстан.

В Алма Ата имах възможността да срещна Имангали Тасмагамбетов, автор на книгата Кентаврите на великата степ и голям познавач на местната култура, който ми даде ценна информация за политическата и културната ситуация в Казахстан както в миналото, така и в настоящето. Благо­даря и на президента на републиката Нурсултан Назърбаев за топлото посрещане, като използвам случая да го поздра­вя за това, че не продължи ядрените опити в своята страна, въпреки че разполагаше с пялата необходима технология за целта, и взе решение да ликвидира ядрения арсенал.



И накрая трябва да кажа, че дължа голяма част от мои­те прекрасни преживявания в степта на трима души, които ме придружаваха и които проявиха голямо търпение: Кайсар Алимкулов, Дос (Досбол Касимов), художник с голям талант, който ме вдъхнови за създаването на героя със съ­щото име, появяващ се в края на книгата, и Мари Немировская, отначало само моя преводачка, а малко по-късно и моя приятелка.
Превела от португалски

Даниела Петрова


1 Константинос Кавафис. Итака: Избрани произведения. Прев. от гр. Ст. Гечев и др. С: Хр. Ботев, 1995

2 Мадридска разходка (исп.). - Б. пр.

3 Раждането на непобедимото слънце (лат.). - Б. пр.

4Из Избрано на Хорхе Луис Борхес. Прев. А. Златкова. С: ЛиК, 1996.-Б.пр.

5Пиер Тейлар дьо Шарден (1881-1955), фр. палеонтолог и теолог, ав­тор на Човешкият феномен. - Б. пр


Каталог: books -> disk
disk -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
disk -> Книга 1 пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
disk -> Ванга – ясновидката Красимира Стоянова
disk -> Хомеопатия за всички д-р Атанас Гълъбов
disk -> Предговор
disk -> Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността
disk -> Дмт – молекулата на духа рик Страсман
disk -> Световната конспирация срещу здравето д-р Атанас Гълъбов
disk -> Лечители през времето Брайън Л. Уейс въведение
disk -> -


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница