Захир Паулу Куелю

- Че искам да стана военен кореспондент.

- Но ти си луда, защо ти трябва това? Работиш нещо, което ти харесва. Печелиш добре, въпреки че не е нужно да се грижиш за прехраната си. Имаш всички необходими контакти в Банката за услуги, талантлива си, колегите ти те уважават...

- Да кажем, че имам нужда да бъда сама.

- Значи е заради мен?

- Всеки от нас изгради живота си с помощта на другия. Обичам мъжа си, той също ме обича, макар и да не е най-верният съпруг на света.

- За пръв път споменаваш за това.

- Защото за мен е без значение. Какво означава вяр­ност? Чувството, че притежавам нечие тяло и душа, които не са мои? А ти смяташ ли, че през всичките тези години, през които сме заедно, никога не съм спала с друг мъж?

- Не ме интересува. Не искам да знам.

- Аз също.

- Откъде ти хрумна тогава идеята да отразяваш военни действия от такова затънтено място?

- Нуждая се от това. Вече ти го казах.

- Нима нямаш всичко?

- Имам всичко, което една жена може да поиска.

- Какво тогава не е наред в живота ти?

- Точно в това е проблемът. Имам всичко, но съм не­щастна. И не съм единствената: през всичките тези години интервюирах и общувах с всякакви хора - бедни, богати, могъщи, материално задоволени. В очите на всички тях от­крих безкрайна печал. Тъга, за която те не винаги си признават, но която се чете в погледите им, независимо от това, което ми казваха. Слушаш ли ме?

- Слушам те. Размишлявам. Значи според теб никой не е щастлив?

- Някои хора изглеждат щастливи, но те чисто и просто не се замислят по тази тема. Други кроят планове: ще имам мъж, дом, две деца, вила. И докато се опитват да ги постиг­нат, приличат на бик, който търси тореадора: реагират инс­тинктивно, втурват се напред, без да знаят къде е целта. Ус­пяват да си купят мечтаната кола, успяват да си купят дори ферари, смятат, че в това е смисълът на живота, и никога не си задават въпроса дали наистина са щастливи. Въпреки то­ва очите им са пълни с тъга, за която дори самите те не по­дозират, че носят в душите си. Ти щастлив ли си?

- Не знам.

- И аз не знам дали всички хора са нещастни. Знам, че винаги са заети: да блъскат в извънработно време, да се грижат за децата си, за партньора си, за кариерата си, за ди­пломата си, за това какво трябва да свършат на другия ден, какво трябва да купят, какво трябва да правят, за да не из­питват комплекс за малоценност, и прочие. Всъщност мал­ко хора ми казват, че са нещастни. Повечето заявяват: „Чувствам се чудесно, постигнах всичко, което исках." То­гава ги питам: „Кое ви прави щастливи?" Отговорът е: „Имам всичко, за което мога да мечтая - семейство, дом, работа, здраве." Питам ги още: „А замисляли ли сте се да­ли това е всичко в живота?" Отговорът е: „Да, всичко." По­втарям въпроса си: „Тогава излиза, че смисълът на живота е в работата, семейството, децата, които ще пораснат и ще ви напуснат, мъжа или жената, у които истинската страст ще отстъпи място на приятелството. А един ден ще спрете и да работите. Какво ще правите, когато това се случи?"

Отговор: няма отговор. Сменят темата.
Всъщност отговарят: „Когато децата ми пораснат, кога­то мъжът ми/жена ми се превърне в приятел и престане да бъде страстен любовник, когато се пенсионирам, ще имам достатъчно свободно време да осъществя мечтата си да пъ­тувам."

Въпрос: „Но нали казахте че сега сте щастливи? Не пра­вите ли това, за което винаги сте мечтали?" И на това мяс­то казват, че са много заети, и сменят темата.

Ако продължа да настоявам, накрая откриват, че нещо им липсва. Президентът на фирмата все още не е сключил сделката, за която мечтае, домакинята би искала да разпо­лага с по-голяма свобода или с повече пари, влюбеното момче се бои да не изгуби любимата си, току-що дипломи­ралият се си задава въпроса дали сам е избрал кариерата си, или други са я избрали вместо него, зъболекарят би же­лал да бъде певец, певецът - политик, политикът - писател, а писателят - фермер. И дори да срещна някой, който вър­ши това, което сам е избрал, той също се терзае дълбоко в душата си и не намира покой. Но аз наистина искам да знам: щастлив ли си?

- Не. Имам жената, която обичам, кариерата, за която винаги съм мечтал. Свободата, за която всички мои прия­тели ми завиждат. Пътуванията, почестите, поздравления­та. Но има нещо, което...

- Което какво?

- Мисля, че ако спра, животът ми ще изгуби смисъл.

- Нима не можеш да се отпуснеш, да разглеждаш Па­риж, да ме хванеш за ръката и да кажеш: постигнах това, което исках, нека сега да се порадваме на живота, който ни остава?

- Мога да разглеждам Париж, мога да те хвана за ръка­та, но не мога да кажа тези думи.

- Готова съм да се обзаложа, че всички хора на тази улица, по която вървим сега, изпитват същото чувство. Елегантната жена, която току-що мина край нас, прекарва дните си в усилия да спре времето, следейки непрекъснато кантарчето, защото смята, че любовта зависи от теглото.. Виж семейството с двете деца в другия край на улицата. Мъжът и жената са безкрайно щастливи, когато излизат на разходка с децата си, но в същото време подсъзнанието им не спира да ги тормози: минава им мисълта, че могат да останат без работа, че някой от тях може да се разболее, че здравната каса може да не изпълни задълженията си, че ня­кое от децата може да бъде блъснато от кола... И докато се опитват да се разсеят, търсят начин да се избавят от траге­диите, да се защитят от заобикалящия ги свят.

- А просякът на ъгъла?

- За него не знам, никога не съм разговаряла с такъв човек. Той е олицетворение на нещастието, но очите му, както и очите на всеки просяк, сякаш крият нещо. У този човек тъгата е толкова явна, че дори не мога да повярвам, че е истинска.

- Какво ни липсва, за да сме щастливи?

- Не знам. Разглеждам списанията за живота на извест­ните личности: всички са усмихнати и доволни. Ала тъй ка­то аз самата съм омъжена за известна личност, знам, че всъщност не е така: хората се усмихват и се забавляват на снимките, но вечер или сутрин действителността е съвсем различна. „Какво да направя, за да продължавам да се поя­вявам по списанията?", „Как да прикрия факта, че вече не разполагам с достатъчно пари, за да продължавам да живея в същия лукс?", „Как да заживея в още по-голям лукс, как да бъда по-оригинален от другите?", „Актрисата, с която се усмихваме на снимката, утре може да ми открадне роля­та", „Дали наистина съм по-хубаво облечена от нея? Защо се усмихваме, след като се мразим?", „Защо продаваме щастие на читателите на списанието, след като всъщност ние самите сме нещастни и робуваме на славата?"

- Не робуваме на славата.

- Не бъди параноичен, не говоря за нас.

- Каква е причината за всичко това според теб?

- Преди години прочетох една книга с интересен сюжет. Да предположим, че Хитлер е победил във войната, ликвидирал е всички евреи на света и е убедил своя народ, че наистина съществува висша раса. Променят учебниците по история и след сто години неговите наследници успяват да се справят и с индианците. След още триста години са избити всички негри. Минават петстотин години, за да мо­же могъщата военна машина да изтрие от лицето на земя­та азиатците. Учебниците по история споменават за мина­ли битки с варварите, но никой не ги чете внимателно, за­щото не ги смята за важни.

И тъй, две хиляди години след появата на нацизма в ня­какъв бар в Токио - където от почти пет века живеят висо­ки и синеоки хора - Ханс и Фриц пият бира. В един момент Ханс се обръща към Фриц и го пита: „Фриц, мислиш ли, че нещата винаги са били такива?"

„Кои неща?", на свой ред задава въпрос Фриц.

„Ами светът."

„Разбира се, че светът винаги е бил такъв, нали сме го учили в училище?"

„Прав си, не знам защо ти зададох този идиотски въ­прос", отвръща Ханс. Допиват си бирата, разговарят за други неща и забравят тази тема.

- Не е нужно да отиваме толкова надалеч в бъдещето, достатъчно е да се върнем 2000 години назад. Ти би ли се прекланяла пред гилотината, бесилката, електрическия стол?

- Разбирам какво имаш предвид: кръста, най-страшно­то от всички мъчения, измислени от хората. Спомням си, че Цицерон го бе нарекъл „най-отвратителното наказание", защото предизвиквало ужасни мъчения, преди да настъпи самата смърт. А в днешно време хората носят кръста на гърдите си, окачват го по стените в стаите, смятат го за ре­лигиозен символ, забравяйки, че той е бил инструмент за изтезание.

- Изминават два века и половина, преди някой да реши, че трябва да се сложи край на езическите празници, които се провеждали по време на зимното сльнцестоене, на дата­та, когато Слънцето се намира най-далеч от Земята. Апос­толите и техните последователи били прекалено заети да разпространяват Христовото послание и изобщо не се се­тили за natalis invict Solis³, митраическия празник, отбеляз­ващ раждането на слънцето на 25 декември. Докато няка­къв епископ не решил, че тези празници на слънцестоенето са заплаха за вярата, и на тях бил сложен край! А днес се отслужват литургии, правят се дървени ясли, в които се поставят пластмасови бебета, и всички са убедени и абсо­лютно сигурни в това, че Христос се е родил точно на този ден!

- А знаеш ли откъде идва коледното дръвче?

- Нямам представа.

- Свети Бонифаций решил да „християнизира" един ри­туал, посветен на бог Один като дете: веднъж в годината германските племена поставяли подаръци около дъбово дърво, които децата им да открият. Смятали, че това носе­ло радост на езическото божество.

- Нека да се върнем към историята за Ханс и Фриц: не смяташ ли, че цивилизацията, човешките отношения, на­шите желания, победи, всичко това е плод на една лошо разказана история?

- Когато ти написа книгата за пътя до Сантяго, стигна до същия извод, нали? Преди това смяташе, че единствено на група избрани е известно значението на магическите символи, а сега знаеш, че способността да ги разбираме е заложена във всички нас, макар и да сме го забравили.

- Това, че го знаем, не означава нищо; хората правят всичко възможно да не си го спомнят, за да отхвърлят ог­ромния магически потенциал, с който разполагат. Това би разстроило равновесието в техния организиран свят.

- Въпреки това всички го притежават.

- Абсолютно вярно. Но им липсва смелост, за да следват мечтите и знаците. Дали тъгата им не се дължи именно на това?

- Не знам. Не твърдя, че непрекъснато съм нещастна. Забавлявам се, обичам те, обожавам работата си. Но поня­кога усещам тази дълбока тъга, примесена ту с чувство за вина, ту със страх; усещането отминава, пак се появява, от­ново изчезва. Подобно на Ханс и аз си задавам същия въпрос, но тъй като не мога да си отговоря, го забравям. Бих могла да помагам на гладуващите деца, да основа фонда­ция за защита на делфините, да се опитам да спася хората в името на Исус, да направя нещо, което да ме накара да се чувствам полезна, но не искам.

- А защо тогава искаш да станеш военен кореспондент?

- Защото смятам, че по време на война човек е на гра­ницата между живота и смъртта; на другия ден може вече да не е жив. А който е на границата, действа различно.

- Значи отиваш, за да отговориш на въпроса на Ханс?

-Да.
И ето, днес съм в този хубав апартамент в хотел „Бристол" с Айфеловата кула насреща, блещукаща по пет минути на всеки кръгъл час, бутилката вино е неотворена, а цигарите почти привършват. Хората ме поздравяват така, сякаш нищо сериозно не се е случило, а аз се питам: в онзи ден на излизане от киното ли започна всичко? Добре ли сторих, като я пуснах да търси отговора на онази лошо раз­казана история, или трябваше да бъда по-твърд, да й кажа да забрави за това, защото е моя жена и аз силно се нуждая от нейното присъствие, от подкрепата й?

Глупости! Още тогава знаех, както знам и сега, че ня­мам друга възможност, освен да приема нейното желание. Ако й бях казал „избирай между мен и хрумването ти да станеш военен кореспондент", щях да извърша предателст­во спрямо всичко, което Естер бе сторила за мен. Дори и да не одобрявах целта й - да търси отговор на „една лошо раз­казана история", - бях стигнал до извода, че тя се нуждае от малко свобода, от пътуване, от силни емоции. Нима имаше нещо лошо в това?

Приех, но преди това й обясних, че по този начин извър­шва голям обир в Банката за услуги. (Помислих си колко е смешно това!) За две години Естер отрази много военни конфликти, сменяйки континентите по-често, отколкото си сменяше обувките. Всеки път, когато се завърнеше, мис­лех, че вече ще се откаже - не е възможно човек да живее дълго някъде, където не може да се храни нормално, да се къпе всеки ден, да ходи на кино или театър. Питах я дали вече е отговорила на въпроса на Ханс и тя всеки път ми каз­ваше, че е на прав път. Не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря. Понякога отсъстваше от къщи месеци на­ред; противно на това, което се говори в „официалната ис­тория на брака" (бях започнал да употребявам нейните тер­мини), разстоянието засилваше любовта ни, показваше колко важни сме един за друг. Нашата връзка, за която мис­лех, че е идеална, откакто се бяхме преместили да живеем в Париж, ставаше все по-хармонична.

Доколкото разбрах, Естер се бе запознала с Михаил, ко­гато си търсела преводач, който да я придружи по време на едно от пътуванията й до някаква страна в Централна Азия. В началото ми говореше за него с голямо въодушевление -че бил чувствителен човек, който виждал света такъв, ка­къвто е в действителност, а не какъвто са ни казвали, че трябва да бъде. Беше с пет години по-млад от нея, но Ес­тер окачествяваше житейския му опит като „магьосниче­ски". Аз я изслушвах възпитано и търпеливо, давайки си вид, че това момче и идеите му силно ме интересуват, до­като всъщност мислех за съвсем други неща. Прехвърлях в ума си задачите, които трябваше да свърша, идеи за бъ­дещи текстове на песни, отговори на въпросите на журна­листи и издатели, как да съблазня някоя жена, която проя­вява интерес към мен, планове за пътувания, свързани с промоцията на книгите ми, и какво ли не още.

Не знам дали го е забелязала. Аз самият обаче не си да­дох сметка, че в нашите разговори все по-рядко се споме­наваше за Михаил, докато накрая той съвсем изчезна. По­ведението на Естер се променяше все по-драстично: дори когато се намираше в Париж, тя започна да излиза почти всяка вечер под предлог, че прави репортаж за просяците.

Помислих си, че има любовна връзка с някого. Страдах в продължение на една седмица и се питах дали да споделя с нея подозренията си, или да се преструвам, че нищо не се е случило. Постарах се да не обръщам внимание на този факт, изхождайки от принципа, че „сърцето не страда за нещо, което очите не са видели", бях напълно убеден, че тя няма да ме изостави - бе положила толкова усилия, за да ми помогне да стана такъв, какъвто съм, не би било логич­но да се откаже от всичко това заради някакво краткотрай­но увлечение.

Ако наистина се интересувах от света на Естер, трябва­ше да я попитам поне веднъж какво става с нейния прево­дач и „магьосническите" му способности. Трябваше да се усъмня в нейното мълчание, в липсата на каквато и да би­ло информация за него. Трябваше да поискам да я придру­жа поне на един от „репортажите" за просяците.

Когато тя понякога ме питаше дали ме интересува това, което върши, моят отговор беше неизменно един и същ: „Интересувам се, но не желая да се намесвам, искам да си свободна да следваш избраната от теб мечта, така както ти самата ми помогна да последвам моята."

Това, разбира се, не означаваше липсата на какъвто и да било интерес от моя страна. Но тъй като хората винаги вярват в това, в което искат да вярват, Естер беше доволна от моя отговор.

Спомних си отново произнесената от инспектора фраза, когато излязох от затвора: свободен сте. Какво е свобода­та за една жена? Съпругът й изобщо да не се интересува от това, което прави? Да се чувства самотна, да няма с кого да сподели най-съкровените си чувства, защото в действителност човекът, за когото се е омъжила, е прекалено отдаден на работата си и на своята трудна, важна, бляскава карие­ра?

Поглеждам отново към Айфеловата кула: сигурно е из­минал още един час, защото тя отново започва да блещука, сякаш е обсипана с диаманти. Не знам за кой път, откакто съм застанал до прозореца.

Знам, че в името на свободата в нашия брак не разбрах кога Михаил бе изчезнал от разговорите с жена ми.

За да се появи отново в някакъв бар и да изчезне отно­во, отвеждайки я този път със себе си, а прочутият и рад­ващ се на голям успех писател да бъде заподозрян като из­вършител на престъпление.

Или което е по-лошо, като изоставен мъж.
Въпросът на Ханс
В Буенос Айрес Захир е обикновена монета от двай­сет сентаво; по буквите Ни Ти по цифрата 2 личат сле­ди от кама или от джобно ножче; на лицевата страна е гравирана годината — 1929. (В Гуджарат в края на осем­надесети век Захир е бил един тигър; на остров Ява - ня­какъв слепец от суракартската джамия, когото вярва­щите убили с камъни; в Персия - един астролаб, който Надер Шах заповядал да хвърлят на морското дъно; в тъмниците на Махди към 1892 година — малък компас, увит в парче от чалма, до който се докоснал Рудолф Карл фон Слатин ⁴...
Една година по-късно се събуждам, спомняйки си исто­рията на Хорхе Луис Борхес: нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че ни довежда до лудост. Моят Захир няма нищо общо с романтичните мета­фори със слепци, компаси, тигри или въпросната монета.

Той си има име и неговото име е Естер.

Веднага щом излязох от затвора, се появих на кориците на жълтите списания: намекваха за евентуално престъпле­ние, но за да не могат да бъдат съдени за клевета, завърш­ваха текста с твърдението, че съм бил оправдан. (Оправ­дан? Та аз в нищо не съм бил обвинен!) Изчакваха една сед­мица, за да видят дали продажбите са се увеличили (да, увеличили са се, защото аз се ползвах с доверието на хора­та и сега всички искаха да разберат как е възможно човек като мен, който пише за духовното, да крие такова тъмно кътче в душата си). След което отново атакуваха, твърдей­ки, че Естер е избягала от къщи, понеже съм бил известен с извънбрачните си авантюри: някакво немско списание до­ри намекна за евентуална моя връзка с една двайсет годи­ни по-млада от мен певица, която твърдеше, че се е среща­ла с мен в Осло (наистина бе така, но срещата беше по ли­ния на Банката за услуги - един приятел ме бе помолил за това и ни придружаваше през единствената вечер, когато бяхме заедно). Певицата казваше, че между нас не се е слу­чило нищо (след като не се е случило нищо, защо тогава бяха сложили снимката ни на корицата?), и се възползваше от възможността, за да спомене, че лансира нов диск: как­то аз, така и списанието бяхме използвани от нея за рекла­ма и до ден-днешен не знам дали причина за неуспеха й не беше именно тази евтина реклама (всъщност дискът й не беше лош, но публикациите в пресата объркаха всичко).

Скандалът с прочутия писател обаче не продължи дъл­го: в Европа и по-специално във Франция хората не само приемат изневярата като нещо естествено, но дори тайно й се възхищават. Освен това никой не обича да чете за съби­тия, които биха могли да се случат и с него самия.

Темата слезе от кориците на списанията, но предполо­женията не секваха: отвличане, бягство от дома поради гру­бо отношение (снимка на някакъв сервитьор, който твърде­ше, че често сме се карали: спомням си, че веднъж наисти­на спорех разпалено с Естер във въпросното заведение във връзка с мнението й за един южноамерикански писател, ко­ето беше противоположно на моето). Някакъв английски таблоид намекна - без това да предизвика голям отзвук, -че жена ми преминала в нелегалност, тъй като подкрепяла някаква ислямска терористична организация.

Но в този свят, пълен с изневери, разводи, убийства и атентати, месец по-късно широката публика забрави за събитието. От личен опит знам, че подобни новини никога не биха отблъснали верните ми читатели (случвало ми се е и в миналото, когато един от каналите на аржентинската телевизия показа журналист, твърдящ, че има „доказателст­ва" за моя тайна среща в Чили с бъдещата първа дама на страната - въпреки това книгите ми не изпаднаха от класа­циите на най-продаваните). Славата не трае повече от пет­найсет минути, както бе казал един американски художник; загрижен бях по-скоро за други неща - трябваше да реор­ганизирам живота си, да срещна нова любов, да започна от­ново да пиша книги и да запазя спомена за моята жена в малкото чекмедже, което се намира между любовта и омра­зата.

Или по-скоро за бившата ми жена (трябваше да приема колкото се може по-скоро това определение).

Част от онова, което бях предвидил в хотела, наистина се случи. Отначало не излизах от къщи: не знаех как ще погледна приятелите си в очите и ще им кажа: „Жена ми ме заряза заради по-млад мъж." Когато излизах, никой не ме питаше за нищо, но след като изпиех няколко чаши вино, се чувствах длъжен да заговоря на тази тема - мислех си, че мога да чета мислите на околните, и смятах, че те си нямат други грижи освен любопитството към личния ми живот, но са достатъчно добре възпитани, за да си мълчат. Според настроението ми Естер беше ту светица, която заслужава по-добра съдба, ту коварна и невярна жена, която ме е по­ставила в унизителната ситуация да бъда смятан за пре­стъпник.

Приятелите, познатите ми, издателите и всички остана­ли, седящи на моята маса по време на многото официални вечери, които бях принуден да посещавам, отначало ме слушаха с любопитство. Ала скоро започнах да забеляз­вам, че се опитват да сменят темата - това събитие ги бе интересувало известно време, но вече бе престанало да подхранва ежедневното им любопитство. По-интересно им бе да говорят за актрисата, убита от някакъв певец, или за тийнеиджърката, написала роман за любовните си авантю­ри с видни политици. Докато един ден в Мадрид си дадох сметка, че получавам все по-малко покани за светски съби­тия и вечери. И въпреки че ми олекваше, когато изливах чувствата си, обвинявайки или благославяйки Естер, раз­брах, че съм се превърнал в нещо по-лошо от измамен съ­пруг: бях станал досадник, чиято компания не е желана от никого.

От този момент нататък реших да страдам мълчаливо и поканите пак започнаха да препълват пощенската ми кутия.

Но Захирът, за когото отначало мислех с нежност или с раздразнение, продължаваше да расте в душата ми. Търсех Естер във всяка срещната жена. Започна да ми се привиж­да във всички барове, кина, гари. Неведнъж карах шофьо­рите на таксита да спират насред улицата или пък ми се случваше да вървя след някоя жена, докато се убедя, че не е тази, която търся.

И понеже Захирът започваше да обсебва изпяло мисли­те ми, почувствах нужда от антидот, от нещо, което да ме спаси от отчаянието.

Имаше само един изход: да си намеря любовница.

След като се бях срещал с три-четири жени, които ме привличаха, започнах да се интересувам от Мари, френска актриса на 35 години. Единствено тя не говореше глупости от рода на „харесвам те като мъж, а не защото си личност, която всички искат да познават" или „бих предпочела да не си толкова известен", или - което е още по-лошо - „пари­те не ме интересуват". Единствено тя се радваше искрено на успеха ми, тъй като също беше прочута и знаеше, че из­вестността има голямо значение. Известността е афродизиак. Да бъде с един мъж, знаейки, че той е избрал именно нея, въпреки че е можел да избере много други, ласкае са­молюбието на жената.

Започнаха да ни виждат заедно по вечери и приеми: спекулираше се относно връзката ни, но тъй като нито тя, ни­то аз потвърждавахме или отричахме каквото и да било, така и не можаха да разберат със сигурност. На списания­та не им оставаше нищо друго, освен да чакат снимката с прочутата целувка - която така и не се появи, защото как­то аз, така и тя смяташе за вулгарна подобна показност на публично място. Тя ходеше на снимки, аз бях зает с рабо­тата си; когато имах време, отивах в Милано, когато тя имаше време, идваше при мен в Париж, чувствахме се близки, но не бяхме зависими един от друг.

Мари се преструваше, че не знае какво става в душата ми, аз също се преструвах, че не знам какво става в нейна­та (несподелена любов към съседа й, който беше семеен, а тя беше жена, която можеше да има абсолютно всеки мъж, когото пожелаеше). Бяхме приятели, обичахме да гледаме едни и същи предавания по телевизията, дори бих се осме­лил да твърдя, че в отношенията ни имаше място и за ня­каква любов, макар и различна от тази, която аз изпитвах към Естер, а тя - към своя съсед.