Закон на вярващите чрез любовта и молитвата



страница1/8
Дата08.05.2018
Размер1.95 Mb.
#68184
ТипЗакон
  1   2   3   4   5   6   7   8
Съдържание

Пътувания във вярата 7

ЧАСТ ПЪРВА

Духът, който управлява 9

Зовът на камбанките в майнц 13

Църквата на третото хилядолетие 17

Когато ангели пътуват, слънцето изгрява 23

По кръстния път на войната 29

Пътуване към другия свят 39

Южният кръст над африка 45

До охрид и обратно през вековете до днес 57

Да направим ангел на мира 63

Пътуване към вечната, осветена земя 71

„Ето извора, пийте от него и се измивайте...“ 111

ЧАСТ ВТОРА

С вяра и обич към църквата 125

По-силният жезъл 127

Посока към бъдещето 133

От гледна точка на вечността 137

Пътят към небесното царство 141

Денят на второто рождение 145

Докосване до мечта 149

Писмо до младежите 155

ЧАСТ ТРЕТА

Страници от дневника 159

Пътувания Във Вярата

Когато един човек открие Бога, разбира, че Неговият дух живее навсякъде, във всичко видимо и невидимо. Но човекът първо иска да го разпознае в себе си. Несигурен, застанал пред много въпроси, по-късно той започва да Го търси навсякъде – в близката природа, в далечни племена и страни; сред други хора, раси, култури, които по свой начин вярват във Всемогъщия и Всевишния. Колкото повече търси човекът, толкова повече осъзнава, че не разбира нищо и знае малко. Затова продължава да пътува, да издирва, да пита, да се учудва. Да изговаря своето верую и да докосне веруюто на други хора по всеобщия закон на вярващите – чрез любовта и молитвата.

Пътеписите биха могли да бъдат много повече. Но през изтеклите десет години, в които събирах капките манна, осъзнах, че земята на хората е твърде голяма, а Духът над нея и над всички нас е Един. Колкото повече пътувах, толкова повече осъзнавах безсилието си да опозная пъстрия свят на вярванията. Още по-трудно се оказа да се отрази достоверно колоритът на мисли, чувства, традиции...

Затова благодаря на Бога, че бях сред онези, които пътуват към Него чрез желанието да бъдат добри и да обичат всички вярващи в Него!

Пътеписите са подредени в хронологична последователност с годините на пътуванията 1998-2008 г.


ЧАСТ ПЪРВА

ДУХЪТ, КОЙТО УПРАВЛЯВА

И ще дойдат от изток и запад, и север и юг,


и ще насядат на трапезата в царството Божие.
И ето, има последни, които ще бъдат първи,
и има първи, които ще бъдат последни.“
(Лука 13:29-30)

Двадесетата европейска среща на християнската младеж се проведе във Виена. Австрийската столица посрещна гостите с отлична организация, гостоприемство, слънчеви дни. Вестник „Куриер“ в своята страница „Виенска хроника“ писа на 30 декември 1997 г.: „80 000 пеят и се молят във Виена.“ Средствата за масово осведомяване почти денонощно отразяваха високия европейски форум за мир и единство, който тази година беше под наслов „Неизказана радост“. Мото за размисъл и поведение бяха редовете от писмото на брат Роже Шуц, основател на манастира с християнски център за младежи в Тезе, Франция: „Щастливи са тези, които се стремят да живеят в простота. Те не искат да бъдат господари в света на безпокойството, а предпочитат да са слуги в света на вярата.“

Писмото за Виенската европейска среща беше преведено на 58 езика, включително 28 азиатски и 7 африкански. Едно име се чуваше непрестанно и не се нуждаеше от превод, защото обединяваше сърцата на всички – Иисус! Той беше Духът, който управляваше хилядите, вярващи в Него.

Петстотин девойки и младежи от Православната, Католическата и Протестантската църква на България взеха молитвено участие в много от предвидените мероприятия. Група от Православната църква беше настанена в домове на виенски християни, сякаш за да се докоснем до гостоприемството на съвременни хора, отворили сърцата си за далечни непознати. Нашата домакиня Барбара Шмит от Католическата църква беше около трийсетгодишна, все още неомъжена. Живееше в неголяма квартира, но бе пожелала безвъзмездно да предостави подслон за три български момичета. Още при влизането в дома й тя ни даде три ключа и постави на масата тефтер, в който да записваме желанията си – всичко, от което се нуждаем. Вече знаеше, че в България живеем трудно през последните години, беше приготвила храна за времето на престоя ни и поискала три дни отпуска от туристическото бюро, където работи, за да ни съпровожда навсякъде. Още първата вечер ни заведе на гости у семейство Крюгер, възрастни хора на петия етаж в същата жилищна кооперация. За тях уточни, че живеят сами. Единственият им син загинал при катастрофа двайсетгодишен, затова се радват на всеки гост. В дома на семейство Крюгер беше толкова уютно, чисто, приятно, че се чувстваше духът на аристократичната стара столица. Малко след като влязохме, подарихме на възрастната госпожа стенна икона на Света Богородица с Младенеца. Ненадейно съпругът й стана и извика обнадежден към иконата: „Тя ще й помогне, Божията майка ще излекува жена ми!...“ Не знаехме, че домакинята е болна; не очаквахме, че сме подарили толкова силна надежда с една икона. Тази изненада остана Божие просветление и награда за хората, които ни приеха като свои деца. Следващата вечер г-н Крюгер пристигна в квартирата ни с три огромни пакета лакомства за нас, гостите. Благодарихме за неочакваната изненада. До края на престоя не успяхме да опитаме всичките вкусотии в пакетите. Като ни изпращаше преди нашето отпътуване, Барбара увиваше подаръците ни за път, да ги отнесем в България...Тя искаше в краткото време да ни покаже много, по възможност всичко най-красиво, най-забележително от Виена, за да го запомним и да го „пренесем“ за вярващи приятели. Но как може да се види и да се побере в човешката памет граденото във Виена от векове?

Залите на „Мессегеленде“ в панаирния град бяха приспособени и украсени за обща молитва. В десетки енорийски храмове се провеждаха срещи по националности. Духовници и църковни наместници споделяха опит за работата си с младите хора, които имат различни служебни или семейни проблеми. В много случаи младите хора разказваха за своя път в обръщането към Бога и изказваха благодарност за Неговото благоволение да се разкрие пред тях. Незабравима за всички ще остане новогодишната нощ, когато след общата молитва до 24 часа в различни райони и храмове на празнуваща Виена се провеждаха срещи. Така всички радващи се и веселящи се бяха събрани от общия дух на Фестивала на нациите, където на талантите се даваше възможност да се представят с музика, песни, рисунки, рецитации – в групи или индивидуално – обща духовна наслада.

През тези три дни християнска Европа, събрана в австрийската столица, доказа, че любовта между хората би могла да не умира, ако те надмогнат собственото си его и си прощават прегрешенията в миналото и в настоящето. Същата мисъл се четеше от редовете на писменото послание на Вселенския патриарх Вартоломей, който съветва младите хора да вървят към третото хилядолетие с радост и самочувствие: „Нашите млади хора, гаранция за бъдещето на света и на Църквата, се стремят да се превърнат в представител на промяната, ядрото на по-добра Европа, съставката на по-спокоен свят“ – пише патриархът.

При обратния път към България Мария Янева от София каза: „Бих искала целият свят да стане такъв, какъвто го преживяхме във Виена!“

Да бъде!


1998 г.

Зовът на камбанките в Майнц

И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно – та да повярва светът, че Ти се Ме пратил.“
(Йоан 17:20-21)

Над 50 000 вярващи от цял свят се събраха в средата на юли в романтичния германски град Майнц, за да почетат големия празник на Католическата църква Католикентаг. Защо именно в старинния Майнц се стекоха християните? Защото точно тук преди 150 години са започнали да се провеждат тържествата. По онова време градът навярно не е бил толкова голям и динамичен, но със сигурност някои днешни реставрирани църкви, запазени улици и домове в центъра му, пренасят спомена за първия празник на германските християни, определили се като католици.

Макар че историческата съдба е разделила вярващите християни на католици и протестанти, макар че официално празникът в Германия се организира през година ту от едните, ту от другите, стълпотворението от поклонници по улиците на подновения град за сетен път доказва, че Христос е един и вярата в Него е неделима независимо от църковните различия. Неслучайно тук вече сериозно се обсъжда идеята за единен християнски празник в навечерието на третото хилядолетие. Тази тенденция привлича все повече и повече привърженици сред младите хора. Те, без да чакат официалното й обявяване, заедно участваха в многохилядното литийно шествие пред катедралата на града, където момичета и момчета раздаваха малки символични камбанки, придружени с кратък текст: „Ние призоваваме за единство на вярващите“. Техните възгласи, песни и молитви в прослава на Бога ни внушаваха усещането, че в ден като този не съществуват различия и прегради, а вратата на рая се отваря с миротворно чувство за всички вярващи в Него.

В групата на гостите, поканени от България, имаше православни и католически християни. Ние, пристигналите по линия на хосписа „Милосърдие“, се запознахме с опита на благотворителното хоспис движение в Германия, което има далечна история. Традицията, обновена с всички постижения на медицината, до днес има една цел – грижа за хората в неравностойно положение до края на живота им. За нощуване и храна бяхме настанени в болницата „Свети Винсент и света Елизабета“. В един от корпусите на огромната сграда бяха и сестрите от ордена на Св. Винсент, отрекли се от личния си живот в ранна младост, за да превърнат милосърдието в свой път към Бога. Имахме възможност да разговаряме с тях и на живо да се докоснем до великодушието, с което помагаха на болните. Макар на възраст, те изпълняваха безотказно всяко желание на безпомощните пациенти, като ги утешаваха в болката и се молеха за спасението на душите им. Повечето от тях са преживели кошмара на Втората световна война. Тъкмо вярата в обновяващия се живот ги е въздигнала да се посветят на нова Германия, като служат в домове за деца без родители или на семейства, тежко пострадали от военните действия.

Пред централния вход на болницата има скулптура на жена, която впечатлява с красотата си. Едната й ръка е прикрита, а видът й задължава госта да попита: – какво изразява скулптурата? На този въпрос служителка ни обясни, че това е скулптура на света Елизабета, патрон на болницата. Тя била християнка, омъжена за богат херцог, който не обичал бедните хора. Неговата съпруга тайно им носела храна през нощта, за да не бъде забелязана. Една вечер, като вървяла по коридор в двореца с панер хляб за гладните, дочула стъпки. Тя бързо скрила хляба под дрехата си, а на въпроса на съпруга си какво крие там, отговорила: „Рози.“ Когато се наложило да покаже скритата си ръка, Бог превърнал панера с хляб в букет рози…

От болницата до стария град се стига пеша за двадесет минути. Окосени тревни площи, цветя, безупречно чисти улици; удобни тротоари за пешеходци и велосипедисти. Като че стопаните на града не спят и през нощта, за да създават уют; да обновяват града по високия немски стандарт за ред и право. Предпочитахме да ходим пеша, макар че картите ни включваха безплатен транспорт в Майнц и околностите, безплатно нощуване и храна, безплатно участие във всички мероприятия – концерти, изложби, дискусии…

Върху неголяма площ на старинния площад се виждаше ефирната „Стена на мира“. Млади хора раздаваха листове, върху които всеки човек може да нарисува или да напише на родния си език какво мисли за мира като християнска ценност; как можем да го постигнем в семейството, в работата си, сред приятели, в родината си, по света… „Стената на мира“ е започната преди десетина години и продължава да се надгражда по времето на празници, където и да се провеждат те в Германия. Вълнуваща идея! Когато напишеш нещо с молива от душа, ти се струва, че си поставил тухла в невидимия храм на Бога!

По уличките, очертани от невисоки старинни къщи с островърхи покриви, до късни часове течеше, ала не изтичаше живата река от гости, пристигнали за празника от близо и далеч. Подвижни колички предлагаха вода, плодове, сандвичи, бира. В близост до тях млади домакини раздаваха разноцветни човечета от хартия и обясняваха, че от едната страна на човечето трябва да напишем това, което обещаваме да извършим за нашите ближни, нуждаещи се от помощ. От другата страна на човечето имахме право да напишем всяко свое желание, което ни се струва неосъществимо, ала се молим на Бога да ни помогне за неговото постигане. Имаше едно много важно условие: Бог ще изпълни нашето желание, ако ние помогнем на онези, които се нуждаят от нашата помощ. Странно защо ли всички изписвахме по дума-две за онова, което сме готови безвъзмездно да предоставим на другите, а онази страна на човечето, на която записвахме своите желания, най-често беше изписана със ситни букви и дори някои искаха да получат второ хартиено човече, за да изпратят повече послания до Всемогъщия…

На четвъртия ден, по време на общата прощална молитва в парка на Майнц, в мига, в който се чу последното „Алелуя“, плисна топъл летен дъжд. Мокри, но весели и изпълнени с надежда, отправихме в един глас молитва за мир на земята и любов между хората!

Няколко души от нашата група се запитаха дали може някога Българската православна църква да направи подобно международно тържество на родна земя. Отговорихме си по сходен начин, с различни прогнози и очакване. В крайна сметка разбрахме, че ако такава импозантна инициатива започне плахо до края на второто хилядолетие от Рождество Христово, то нейната пълнота и разгръщане, подобно на тази в Майнц, има вероятност да достигнат успех през следващите 150 години. Докато обществото и Църквата станат едно тяло и една душа, сходни с това на културата, икономиката, стандартите и ценностната система в добре развитите страни на Западна Европа.

Юни 1998 г.

ЦЪРКВАТА НА ТРЕТОТО


ХИЛЯДОЛЕТИЕ

Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде. Това ви заповядам – да любите един другиго.“ (Йоан 15:16-17)

Голямата икона на Божията майка върху предното стъкло на автобуса ни и табелата София-Тезе-София трябваше да подскаже на балканските митнически контрольори, че групата от 57 човека не е туристическа. Монашеското братство на Роже Шуц, основател на манастира в Тезе, Франция, и тази година покани християни от Православната, Католическата и Протестантската църква в България. За пътуването българските участници от Православната църква получиха благословение от Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Дометиан, който е бил в този манастир, живял е там с братя от различни националности, познава замисъла на младежките срещи и богатството от взаимното общуване.

Потеглихме сутринта на 9 август 1998 г. Подобни пътувания в миналото са наричани поклонения по свети места, ала още на сръбска територия от самите пътуващи по микрофона се чуха въпроси: „Може ли да има свети места извън онези, по които е вървял Христос? Ако съществуват такива, не са ли те само в Света гора и православна Гърция?...“ Отговорът трябваше да се получи по време на пътуването ни през цяла Италия, Франция и Австрия. Повече от 4 хиляди километра за вярата. Седемнадесет дни и нощи без прекъсване и лични бележки с перо от гълъб.

...Площадът „Сан Марко“ във Венеция е център на чуждестранни гости от най-ранни векове, когато е съществувала Венецианската република. През 827 г. местни търговци пренесли от Александрия мощите на св. евангелист Марк, а от Х век над тях започнало изграждането на огромен храм, който непрекъснато се възобновявал. Малцина се досещат, че петте купола на „Сан Марко“ са в източен стил, защото под тях се намират тленните останки на светеца, наречени „Първо съкровище в Александрия“. По внушителност и монументалност съборът дели слава с най-известните християнски храмове. Романтиката на града го превръща в привлекателен център за мъже и жени от различни нехристиянски религии, пристигнали и като туристи.

Когато корабчето ни разтовари на стотина метра от прочутия площад, всички нетърпеливо очаквахме да докоснем на живо Венеция – уникалният град, разположен на 18 близки острова.

Оттук по диагонал се вижда великолепният бароков храм „Санта Мария дела Салюте“ (Света Мария Изцеляваща) През 1630 г., когато във Венеция върлувала чумна епидемия, сенатът на града обещал да издигне храм в чест на небесната покровителка, ако тя помогне на населението да се спаси. Чумата стихнала. Оттогава Венеция не е имала тревоги с епидемии. Обещаният дом бил строен повече от 50 години. Осветен за благодарност и възхвала на Небесната царица в 1687 г., той до днес продължава да привлича с обещанието за благодатен живот и милостиво изцеление.

Няколко човека от групата поискаха да влязат в Дома на Богородица, но като хора, свикнали със сушата, ни изненада истината, че дотам не може да се отиде пеша поради големия воден канал, над който няма мост. Единствената възможност беше да се наеме гондола към отвъдния бряг.

Вместо това останахме на площада „Сан Марко“. И тук научихме за местното предание, че каквото вярващият пожелае и напише с перо от гълъб, Бог ще изпълни желанието му заради Иисус Христос и евангелист Марк. На самия площад добър човек може да преживее и друго чудо – над главата му да долети гълъб, докато камбаните тържествено възвестяват времето за вечерна молитва. По купола на Божия дом и в неговото подножие имаше хиляди гълъби. Невъзможно е да се преброи колко пера бяха останали за онези, които вярват в силата на Светия Дух. Ние също си събрахме и сложихме в дневниците – като надежда, че написаното в тях ще се сбъдне.

На път за Франция спряхме в Падуа. Площадът на този италиански град е като скулптурна галерия на открито. Оттук насетне духът и очите ни изпитваха неотразимо удоволствие от срещата с цветни градини, фонтани, крепостни кули, изникнали от Средновековието; древни замъци, каменни къщи, църкви... Огромният храм „Св. Антоний Падуански“ ни позова за кратко молитвено поклонение. Този светец от ХIII век винаги е изобразяван с дете в ръцете, тъй като е покровител на безпризорни деца и болни хора. За това, че много е славел Бога, езикът на св. Антоний и до днес се пази нетленен в мощехранителницата – както нетленна е запазена в Рилския манастир ръката на св. Иван Рилски, с която е благославял...

Западна Европа като че ли не се страхува от липсата на граничен контрол – от Италия във Франция сме минали през нощта и никой не е попитал: „Накъде отивате, хора?“

****


През 1940 година, когато нацисткият ботуш прегазвал Европа, един двайсет и пет годишен швейцарец пристигнал в малкото селце Тезе в Бургундия.

Той мечтаел да събере хиляди християни в една обща молитва за мир, която да победи войната! Така преди повече от половин век брат Роже Шуц основал религиозната общност в Тезе, където и до днес се събират хора от различни националности. При срещата с него и негови събратя осемдесет и три годишният баща на комуната сам призна колко трудности е преодолявал и преодолява по пътя на своята цел. Той избрал точно това място в Южна Франция, защото е далече от големите градове. Младият юноша от Швейцария поискал да остане тук завинаги, но не знаел дали ще се откъсне окончателно от страстите на светския живот. Затова написал писмо на жена, чийто живот преминал в инвалидна количка. В редовете му се съдържал въпрос: ще мога ли да се отрека от суетата на земния свят и желанието да имам свое семейство заради Бог? Отговорът пристигнал бързо: „Делото Ви е боголюбиво. Ако основете манастир, Светият Дух ще Ви направлява до края на дните Ви.“ Роже Шуц дал обет, че няма да създаде семейство, а ще води молитвен, съзерцателен живот. През изминалите десетилетия основателят на манастира тук не приел църковна титла: той останал равен по звания със своите братя монаси, облекли бялата мантия на смирението за цял живот. Те също са дали обет за безбрачие, за скромен, обикновен живот. Живеят единствено от своя труд – духовен и физически. Не приемат дарения; нищо, дори семейна наследственост. С част от своите приходи те подпомагат финансово нуждаещите се и млади хора, които нямат средства да посетят комуната – нещо, в което се убедихме и ние като гости.

През 60-те години братството започва да кани миротворци от цял свят с надеждата, че може да укрепи духовното единство на вярващите и така да се усили молитвеният дух на земния мир. Доколкото по това време в цяла Европа се забелязва отлив на младото поколение от традиционното църковно богослужение, предпочитанието на домакините се насочва към гостуващи младежи и девойки до трийсетгодишна възраст.

Храмът на Тезе (“Л. Еглиз“) е ниска постройка, която събира пет хиляди богомолци, насядали по пода. Сутрин, обед и вечер от камбанарията се чува звън, който приканва за молитви. Четат се откъси от Евангелието, преведени на различни езици, в зависимост от това от кои страни са пристигнали тази седмица гости – участници в молитвите.

„Музиката по време на молитвите в Тезе идва от Небесата – сподели младият бизнесмен Станойко от Воеводино. – Тя може да измоли от Бог онова, за което понякога дипломацията е безсилна: мир и човешко благоволение.“

След времето на общите молитви християните се делят по възраст в самостоятелни групи. Юношите си говорят за опасността от наркотиците и свободната сексуална любов преди брака. По-възрастните споделят личен религиозен опит.

Във вторник, докато нашата българска група гостуваше на общността, в Тезе пристигна Хемиш Джеймсън, епископ на Англиканската църква от диоцеза Бънбъри в Австралия. Преминал шейсетте, той разказваше как преди тридесет години при тях е започнала реформа за приобщаване на младите хора към църквата, а от две-три години теолозите на диоцеза мислят за нови промени. В сряда пристигна със съпругата си пастор Робърт Харис от Презвитерианската църква на щата Индиана в САЩ. Той наложи мнението, че колкото и да се стреми към евангелски добродетели днес, младият човек се влияе от пагубното въздействие на малкия екран, който възпитава в егоизъм и насилие...

Барбара Шенклер от Мюнхен, довела за трети път група ученици от Германия, предложи: „Ние трябва да имаме две крила на църковен живот: за младите и за старите хора. Преди да дойдат в Тезе много свещеници, пастори, богослови мислят, че само в тяхната църква няма младежи. Тук се убеждаваме, че навсякъде е така. Длъжни сме да търсим нови евангелски методи за усилване на младежките добродетели.“

Четирийсет годишната Габи от Методистката църква в Чикаго попита: „Кой днес може да застане против заразата със зло от някои филми на телевизията?“ „Всички ние – отвърна й Дороти от Холандия, изпълнявала християнска мисия в Танзания. – Нали към силата на доброто са насочени всички наши молитви и действия?“

Пристигнал за първи път в Тезе и останал повече от два месеца, двайсет и три годишният Роберт Кото от Кения сподели мечтата си: „Моите родители са католици. Когато отново се върна при тях, ще стана свещеник в нашия град. След време ще се опитам да основа общност като тази, макар да зная от брат Роже колко трудно е единството.“

В началото мнозина са изненадани от скромния бит, от липсата на съвременни забавления. Но в края на престоя те започват да мечтаят за още една седмица в блажения рай. Някои идват тук за втори, трети път. В подножието на хълма, където е църквата, има езеро с изворна вода, а край него параклис с иконите на Иисус Христос и Света Богородица. Край иконите хората поставят речни камъчета с думи за благодарност. Върху едно от тях някой е написал на немски: „Господи, обичам Те повече от своята душа!“

В Тезе се осигурява време, място, възможност на различните националности и религиозни общности да извършват свое богослужение. Един български и един руски свещеник от Православната църква отслужиха Света литургия в старата църква от ХII век... Дните до 23 август минаха като миг. Когато си тръгнахме от това богоизбрано място, пожелахме да се върнем отново! Нещо повече – решихме и ние да намерим място в България, където да основем общност за молитвени срещи, за въздействащи разговори на млади хора. Спомнихме си, че и брат Роберт от Кения искаше да намери в Африка хълм за спасителни миротворци. И епископът от Австралия имаше подобна амбиция за реформа на тяхната нова църква... И пастор Харис пожела да издигнат огромен дом на мира в щата Индиана... И още стотици, навярно хиляди издигнати хълмове по земята могат да дадат подслон за децата на един нов, благоразумен свят. Вече си представяхме как ще го променим към добро, без войни и вражда между хората. Защото младите хора така много приличат на Ангели, възвестяващи на земята нейния обетован, божествен мир...

...При пристигането ни преди зазоряване в Париж върху тъмния фон на Айфеловата кула светеха три огромни цифри: 495. Под тях с малки букви беше написано, че толкова са дните до началото на 2000 година. За мнозина Тезе е Църквата на третото хилядолетие...

Когато преживявал на о. Света Елена в заточение, Наполеон казал на един от своите приближени: „Христос е най-великият пълководец, защото воюва и побеждава без оръжие.“ Тези редове написах с перо от гълъб от площада „Сан Марко“ във Венеция. Дано те да се превърнат в птици и изпълнят нашите добри човешки помисли. Заради вярата ни, че Бог е наш Баща и всички ние сме сестри и братя, независимо от това къде сме родени.

1998 г.

КОГАТО АНГЕЛИ ПЪТУВАТ,


СЛЪНЦЕТО ИЗГРЯВА




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница