Фирма източила над милион за лекарства на покойници

Потребителската такса за пре­глед при джипи и специалист да отпадне тотално за всички. Това е една от целите, които VII конгрес на КНСБ записа в програмата си. Осигуровките тряб­вало да гарантират безплатен достъп. В партньорство с бизнеса пък ще бъ­де създаден реги­стър за некоректни работодатели, които не плащат заплати, осигуровки, извънреден труд . Големите и особено чужди­те фирми се страхуват от публич­ността и това ще ги дисциплинира, смятат от профсъюза. КНСБ ще прави и фонд за доброволно оси­гуряване за безработица. Отказът от синдикално членство

вече да е като декларираното не­съгласие за донорство - да изиск­ва специален отказ от страна ра­ботника, настояват от КНСБ. В противен случай при смяна на фирмата служи­телят априори ще се възприема като синдикален член. Пламен Дими­тров бе официал­но избран за президент. Под­крепиха го 642-ма от общо 672 де­легати. С 3 гласа повече взе Ва­лентин Никифоров, който бе пре­избран за вицепрезидент. Посто­вете си запазиха също и Николай Ненков и д-р Иван Кокалов. Към вицепрезидентите се присъедини­ха също Чавдар Христов и Пламен Нанков.


Снежана забременяла на 12 години от баща си или брат си

Майка и я връзва гола за кон и така стига до Гърция
Невероятната трагична история на българката Снежана Илиева обикаля от вчера интернет пространството и медиите в Гърция и разказва за една от 11-те проститутки със СПИН, показани от полицията.

Драмата на живота й възпроизвеждаме тук по гръцкия вестник "Тема", но тя още не е потвърдена от българските власти:

"Снежана е живяла до 12-ата си година в Казанлък. От малка са я наричали Казанлъшка роза, защото пръстите й никога не кървели, когато заедно със семейството си беряла рози на нивата за местен гръцки бизнесмен, занимаващ се с етерични масла.

В деня на 12-ия рожден ден лекар казал на майка й, че момичето е бременно в 4-ия месец. Извършител на мръсното деяние бил или бащата, или братът на Снежана според признания на момичето.

В същата вечер майката на детето и още 4-ма мъже от семейството вързали краката на момичето за копитата на кон и го изоставили голо в местност на 60 км от Казанлък. Преди това написали на корема с нож "срам".

Снежана Илиева и мършавият стар кон били забелязани от група гръцки войници на българо-гръцката граница при Промахон, Сидирокастро. Конят бил изминал около 200 километра в рамките на 10 дни, здраво вързан за краката на 12-годишното момиче.

Нещастното момиче било предадено на гръцките полицейски власти в Сидирокастро, откъдето след около седмица следите му се губят. Жители от района още си спомнят снимката на момичето с белега на срама върху закръгления й корем, публикувана в местните гръцки вестници.

Снежана била настанена в приземен апартамент на площад "Америкис" от грък от Серес, който продавал в района на Омония нелегални цигари Made in Bulgaria и наркотици.

През март 1996 г. до котелното на приземния апартамент на улица "Кизику" се родил синът на Снежана. Русолявото момченце веднага било дадено на бездетна двойка лекари. През август 1996 г. в деня на Успение Богородично 13-годишната "Елевтерия" се установява в публичен дом, държан от бивш висш служител на полицията и политик от Родос.

Името Елевтерия (Свобода) било дадено на Снежана от гръцкия полицай, тъй като на рождения й ден 12 октомври Атина е освободена от германските окупатори.

Елевтерия, или Снежана Илиева, се подлага на хистеректомия в частна болница на улица "Асклипиу" в навечерието на парламентарните избори през 2009 г. няколко дни преди да навърши 23 години.

Тя вече е родила още 3 деца, всичките дадени на семействата на бездетни служители от гръцката полиция като "бонус за братска защита".

"Елевтерия, от днес ще правиш секс с клиенти свободно. Без презервативи. Окей? Цената определям аз. Виж тук... Нося ти подаръче."

Собственикът на публичния дом "господин Михалис", бивш служител на гръцката полиция, нейният "спасител", й оставял завити в китайски бикини за едно евро 3 спринцовки и 4 грама чист хероин.

"Виж какво друго ти намерих. Казанлъшка роза... Ела, усмихни се да те снимам..."

Вечерта на 1 май 2012 година Живка Илиева, припознавайки в лицето на бившата Казанлъшка роза своята дъщеря - същата, която преди 16 години са завързали гола и пребита от 4-ма членове на семейството за краката на престарял кон, сега снимана от гръцките власти като обречена проститутка, "опасна за общественото здраве", заплюла екрана на телевизора и в същото време го прекръстила с двете си ръце.

Призори на втори май 2012 година намерили тялото на Живка Илиева увиснало на ченгел, на който слагали закланите домашни животни, в мазето на къщата на семейство Илиеви в Казанлък, България."

Проверка на в. "24 часа" показа, че действително съществува лице с име Снежана Тихомирова Илиева, родена на 12 октомври 1986 г., както е дадено от гръцката полиция. Жената обаче не е от Казанлък, а от Кърджали.

Вероятно гръцките журналисти са объркали имената на двата града. Ако Снежана наистина е от Кърджали, това прави по-вероятна историята с коня, с който тбила изгонена от България, коментират запознати. В Кърджали живее и Гинка Илиева Илиева, назована в гръцките сайтове като майка на Снежана.

"Категорични сме, че няма нито едно самоубийство на 2 май", казаха обаче вчера от полицията в Кърджали по повод информацията, че майката на Снежана се е самоубила, разпознавайки по телевизията дъщеря си.

Нямаме информация за самоубийство на 2 май в Казанлък, нито пък в предишните няколко дни, казаха вчера и от казанлъшката полиция.

"Не съм викан за самоубийство в Казанлък", бе категоричен и съдебният лекар д-р Тодор Пасев от Стара Загора, който бил дежурен на 2 май. Практиката е, когато бъде открит самоубиец, мястото да бъде посещавано от съдебен лекар.

В написаното по гръцките сайтове има и някои противоречия. Ако Снежана е била 13-годишна, когато през 1996 г. я настанили в публичен дом, би трябвало да е родена на 12 октомври 1983 г. Проверка на "24 часа" показа, че на тази дата в Казанлък не се е раждало момиче на име Снежана Илиева.

Няма и информация местните власти в Казанлък да са сезирани за проблема от страна на Гърция. А по актуалната снимка на Снежана, разпространена от гръцката полиция, едва ли някой, ако не е близък роднина, може да разпознае порасналото момиче, "изгонено" някога от България.

Операцията продължила 8 часа, като чипът бил поставен зад самото око.

"Пациентът е бил напълно сляп цели 20 г., затова на мозъка сега му трябват поне 2-3 седмици, за да привикне отно­во да вижда - коментира проф. Робърт Маклейн, един от участвалите в опера­цията. Всеки ден мозъкът ще обработва нови и нови различни обекти и посте­пенно ще заработи като при здравите хора. Вярваме, че един ден Джеймс ще може да различава и човешки лица", обобщава професорът.


Д-р Йосиф Димитров:
За първото ин витро ползвахме дори жило от жигули
Шансът да забременееш от първи опит е до 30%, казва докторът, помогнал да се родят 500 бебета
- Д-р Димитров, били сте в еки­па, реализирал за първи път ус­пешно ин витро в България през 1987 г. Какво представляваше тогава процедурата?

- Ние направихме първите стъпки в тази посока през 1984 г., а първото дете ин витро в света се казва Луиза Браун и се роди през 1978 г. в Англия. След това кли­никите започнаха да се множат, появиха се производители на по-специфична апаратура и консу­мативи, а в научните списания започнаха да публикуват статии, в които четяхме какви резултати се постигат с този метод, процен­та на успеваемост, какви храни­телни среди се използват, по ка­къв начин се добиват яйцеклет­ките...

- По колко начина са се добива­ли яйцеклетки?

- Първото ин витро е направе­но с лапароскопия, което е опе­рация с обща упойка. Въглерод­ният двуокис, който се използва за нея обаче, оказва

вредно влияние върху яйцеклетките и затова много бързо този метод се замени. Яйцеклетките започ­наха да се вадят под ултразвуков контрол. Нашите първи опити бяха през предната коремна сте­на и пикочния мехур. Малко по-късно се проникваше през уретрата, а след като се появи ваги­налният трансдюсер (сонда), буквално за година всички оста­нали методи отпаднаха.

- Вие в коя област работехте през 1984 г.?

- Бях младши асистент в Ин­ститута по ендокринология в от­делението по патология и физио­логия на женската гонада, т.е. женския яйчник. Тогава ръково­дител беше проф. Стоян Докумов, а след като се пенсионира, го наследи доц. Атанас Щерев. За­почнахме да си задаваме въпроса можем ли да направим ин витро в България. Въведохме го като те­ма в лекциите, които четем за специализанти и в семинарните занятия. Другото, което много ни помогна, беше, че нашето от­деление за занимаваше с пробле­ма на поликистозните яйчници и се налагаше често да оперираме жените. По време на тези опера­ции пунктирахме яйчника и се опитвахме да извадим яйцеклет­ки. След това ги слагахме под микроскоп. Така за първи път видяхме взети от нас яйцеклетки.

- Не бяхте ли виждали яйце­клетка дотогава?

- Е, виждали сме по време на занятия, но тогава ние лично за първи път успяхме да ги извадим Естествено, не го правехме с цел оплождане, просто опитвах­ме. Така или иначе оперирахме тези жени. Един ден се появи много важна статия в американ­ско списание. В нея беше подроб­но описана методиката за това как се правят хранителните сре­ди, в които да се оплодят яйце­клетките и да се развият ембрио­ните, предназначени за ин витро. Буквално като упътване беше. Веднага се свързахме с проф. Кюркчиев от БАН, показахме му статията и го попитахме: „Мо­жеш ли да направиш тази храни­телна среда?" Той каза, че може. По онова време вече можеше да се намерят необходимите компо­ненти. За да се направи храни­телният разтвор обаче, трябва­ше да се добави вода 5 пъти дестилирана, която ние в България не можехме да произведем. След

известно време открихме, че можем да я заменим с деионизирана вода. В няколко института на БАН имаше инсталации, които правеха такава вода, но срещнах­ме нов проблем - филтрите им не бяха сменяни с години. Едва на­мерихме един с по-нови филтри, за да получим най-накрая тая специална вода. Тогава на тази тема се появяваха невероятни статии. В една от тях твърдяха, че резултатите били най-добри,

ако се ползва вода от стопен сняг на Килиманджаро

Днес нямаме никакъв проблем - вдигаш телефона и ти носят во­дата в клиниката. Каквато искаш. Но тогава правехме пър­вите стъпки в тази област и с всичко имахме проблем.

- Явно социализмът е пречел и на ин витрото?

- Сложно беше, но колегите в научните институти помагаха кой с каквото може. Следващият ни проблем беше, че за да достиг­нем до яйчника, ни трябват

ИГЛИ, дълги 33 сантиметра

В България такова нещо нямаше откъде да се намери. Разпи­тахме как правят игли за спринцовки в завода „Момина кре­пост" във Велико Търново. Обясниха ни, че това е една дълга куха тел, която само се реже, но иглите са много по-къси. Качих­ме се с Щерев на колата и отидох­ме във Велико Търново - хем го­стувахме на един колега, хем по­сетихме Момина крепост. Ето и един от плюсовете на социализ­ма - тогава директорът на завода веднага ни прие, а сега няма на­чин да те пуснат ей така на подоб­но място. Ние го питахме: „Мо­жете ли да ни нарежете по-дълги игли, към трийсетина сантиме­тра?" и той каза: „Мога. Ника­къв проблем, ще ви нарежем де­сетина и ще ви ги заострим". И се получи. Но видяхме, че на кар­тинката в американското списа­ние иглите имат и дръжка, така че веднага пригодихме една тапа. Но при първия опит да пунктира­ме с тази игла установихме, че тя се огъва. Беше логично, защото стоманата явно е пригодена за по-къса игла. Решихме, че вътре трябва да има мандрен - това е като пълнителя на химикалката, който се маха, след като иглата пробие. Така един ден, докато си говорихме и всеки даваше идеи как да си направим такъв ман­дрен, наш познат, който беше ин­женер в БАН, но за повече пари се хвана на работа в сервиз „Жи­гули" в Княжево, вика: „Яда видя колко е дебела тая игла? Дай да разплетем едно жило от жигули, имам една машинка, с която мо­жем да го резнем под същия ъгъл като иглата и може и да стане." И стана!

- Значи първото ин витро в България е направено с жило от жигули?

- По-скоро първите опити, за­щото пък се оказа, че жилото ръждясва при стерилизация. Тогава се появи доц. Илия Ватев, който оглави лаборатория­та по ин витро оплождане. Той дойде от Париж много подгот­вен. За първи път донесе храни­телна среда в ампули. Ние вече бяхме извадили яйцеклетки, имахме забременяла жена, са­мо че тя абортира в 4-ия месец. Това обаче много ни окуражи.

- Под пълна упойка ли вадех­те яйцеклетките?

- Не. Слагахме само малко местна. Процедурата не беше болезнена. Може и малко да

бъркам хронологията, но си спомням, че след като се появи Ватев, тук се проведе много ин­тересен семинар. Знаехме, че за него ще пристигне един авс­трийски доцент, участвал в съ­здаването на първата вагинал­на сонда, и ще изнесе лекция как се ползва този апарат - как се вкарва във влагалището, за да се видят матката, яйчниците и пр. Разбрахме, че в Майчин дом в София вече имат такъв, но той е заключен в едно чекмедже, защото никой не може да го по­лзва. Преди да пристигне авс­триецът, ние започнахме хормо­нална стимулация на няколко жени и в момента, в който дойде, те бяха подготвени за пункция и изваждане на яйцеклетки. Той направи демонстрация със сон­дата, видяхме, че става много лесно, и ни подари няколко шведски игли, с които работех­ме почти година. Те са от много здрава стомана, която се стери­лизира, без да се поврежда. Уж бяха за еднократна употреба, но и колегата призна, че и в Авс­трия не могат да си позволят толкова скъп консуматив и за­това го стерилизират. Днес иглите се изхвърлят след пунк­цията, но тогава нямаше такива неща.

- Успя ли тогава някоя от тези жени да забременее?

- Не, тогава само извадихме яйцеклетките. Някои се оплоди­ха, други не. Първият ни успе­шен опит беше по-късно, през 1987 г., когато вече имахме наша сонда. Тогава всъщност по ме­тода ин витро забременяха две жени, но се шумеше само около първото родено бебе Илияна Тирилова, която е кръстена на доц. Илия Ватев. Второто ни бе­бе се роди през 1988 г., 12 дни след Илияна. Казва се Христо, но родителите не искаха да при­вличат вниманието.

- От какво според вас зависи успешното ин витро - от апара­турата, химикалите, които се из­ползват, хормоните, с които се стимулират яйчниците, или са­мо от умението на лекарите?

- Често задаван въпрос е ка­къв е процентът на успеваемост при ин витрото. Затова ще ви кажа, че при нормална попула­ция на 100 здрави двойки, без проблеми, които имат полови сношения по време на овулация, забременяват 25-30 процента

Теоретично би трябвало да за­бременеят и стоте, но не е така -от първия опит забременяват са­мо 25%, а на 12-ия опит, след година, би трябвало да забреме­няват почти всички. Един опит за ин витро оплождане имитира едно полово сношение и затова процентът на успеваемост е съ­щият. Просто това е биологич­ният максимум при човека.

- Защо тогава някои клиники твърдят, че имат по-висока ус­певаемост в ин витрото от дру­ги?

- Въпрос на статистика. Ако този месец имам две жени ин витро, едната не забременее, а другата забременее с близнаци, тогава 100 процента ли ми е успеваемостта? Така че, каквото и да говорят, става въпрос за 25-30 процента.

Обикновено болестта се свърз­ва с напредването на възрастта, но от нея страдат и млади хора - 25-30-годишни

Околните приемат понякога пациентите за алкохолици.

Друга широко разпространена заблуда сред повечето хора, а и сред някои невролози, за съжале­ние, е, че треперенето е основни­ят признак за паркинсон, катего­ричен е проф. Иван Миланов, на­ционален консултант по невроло­гия. Поставянето на диагнозата в началния стадий наистина е труд­но. Обикновено болестта започ­ва само с треперене и може да се сбърка с есенциалния тремор на Минор, което е съвсем друго за­боляване. Признак за паркинсон може да е и намалената подвиж­ност, стягането на мускулите. То­гава диагностицирането е по-лес­но, тъй като сковаването не може да се сбърка с нищо друго. Нару­шеното равновесие е късен симп­том и е причина пациентите да падат и да чупят крайници.

Преди 10 г. екип от лекари, ръ­ководен от проф. Иван Миланов, прави епидемиологично проучва­не. Специалистите установяват, че в България би трябвало да има 12 000 пациенти с тази диагноза - а по данни на здравната каса тогава се лекуват 50 000 души, което е сигурен признак, че има хипердиагностика. И един на всеки три­ма паркинсоници е лекуван, без да е болен от това.

Най-сигурният метод за доказ­ване на болестта е изследване с радиоизотопна апаратура.

Преди 10 години, когато се про­вежда проучването, у нас липс­ват необходимите изотопи, с които се изследва натрупването на допамин в мозъка - ако то е извън нормата, категорично мо­же да се определи, че става дума за паркинсон.

" Преди 10 години водих голяма борба с Министерството на здра­веопазването и за щастие успях­ме да се преборим за това минис­терството да отпуска скъпите из­отопи за изследването. Всяка го­дина се определя за колко па­циенти ще се отпускат пари -бройката е около 50 души, не е много, но не е и необходимо всич­ките да се изследват. Има случаи, които са ясни."

Проф. Миланов и неговите ко­леги успяват да наложат изисква­нето диагнозата на болестта да се поставя в университетските бол­ници от опитни специалисти. Не­врологът предполага, че и сега може да има болни, които не са диагностицирани - ако живеят в по-отдалечени райони. Но е ка­тегоричен, че едва ли има много нелекувани пациенти.

Стандартното лечение на пар­кинсон е с 2-3 медикамента, кои­то съдържат леводопа, които ка­сата поема 100 процента. Про­блемът възниква, когато лекар­ството се дава дълго време и пациентът става нечувствителен към него. А на по-късен етап от заболяването се развиват услож­нения от паркинсоновата болест, които пък на свой ред се влоша­ват от същото лекарство. Затова лечението на паркинсон е вид из­куство - на всеки пациент трябва да се дават малки дози, за да може да ползва медикамента по-дълго време, без да развие резистентност.

От друга страна, не е желател­но още в самото начало да се започва с въпросната леводопа. Добре е в началото да се започне с една група лекарства - т. нар. допаминови антагонисти. Те се предписват и в по-късните ста­дии, но вече за да допълнят ос­новната съставка - леводопата. Тъкмо тези лекарства обаче се реимбурсират само 25% и не всички пациенти имат достъп до тях. Една от пациентските орга­низации успява да осъди за това Министерството на здравеопаз­ването, но до реално решаване на проблема не се стига и касата все още не го заплаща. Проф. Мила­нов се надява скоро в време и

това да се преодолее - още пове­че, че става дума за сума от около 100 лв. месечно. Истински скъпо е най-модерното лечение, при което лекарството се вкарва направо в стомаха с помощта на помпи - около 4000 евро на месец. Това не е много приятно за пациен­тите, но е единственото спасение за най-тежките случаи, когато бол­ните не могат вече да се движат. У нас в момента 14 души са на такава терапия - наскоро един от тях из­праща на професор Миланов филмче как плува в морето. Па­циентът е от Бургас, преди това не могъл да става от леглото.

Какво би предпазвало човек от разболяване?

"За съжаление медицината ня­ма много ясни отговори, а тези, които има, едва ли ще се харесат -казва проф. Миланов. - Тютюно­пушенето е един от факторите, които предпазват от паркинсон -макар да не се знае защо. Есте­ствено това не означава, че тютю­нопушенето е полезно. Както се шегуваме с колегите - човек тряб­ва да си избере от какво да умре - дали от паркинсон, или от инсулт. По не­ясни причини много малко активни пуша­чи боледуват от тази болест. Пиенето на ка­фе влияе по същия на­чин. Но ако човек спре да пие кафе и да пуши, предпазващото дей­ствие спира. Даже се опитваха да намерят лекарства, които да стимулират тези рецептори, които се стимулират от никотина и кафето, за да се прави профилактика, но засега без ус­пех.

Разбира се, когато човек вече се е разболял, няма смисъл да почва да пуши. Има смисъл да се правят обаче физически упражнения, за­щото най-важното е пациентът да остане подвижен. Добрата лечебна терапия е свързана с отлагане на момента, в който започва приемането на ле­водопата. Освен това лекарството трябва да се дава в минималните възможни дози, за да не се стигне бързо до привикване.

"Понякога колегите още в на­чалото предписват високи дози, за да е доволен пациентът - пояснява неврологът. - И той е доволен, за­щото се чувства добре. Но орга­низмът се насища и след време няма какво да му помага."

Преди доста години проф. Ми­ланов поставя диагнозата на Ва­сил Настев, председателя на УС на сдружението на паркинсониците в България. Той е уникален пример

за това, че ако лечението се води добре, човек може дълго време да е в сравнително добра форма. В случая с Васил Настев специа­листите дълго се колебаят дали става дума за паркинсон, тъй ка­то тогава още у нас няма гамакамера. И не го лекуват за това заболяване, което в края на краи­щата се оказва полезно. Лече­нието започва по-късно с малки дози. Всъщност лекарството трябва да се предпише едва тога­ва, когато болестта почне да пре­чи на нормалния ритъм на жи­вот, подчертава професорът. А не още при първите й прояви.