Закон за адвокатите, 22. 11. 2008 г., зала „София"на х-л „София"



Дата24.07.2016
Размер222.29 Kb.
#3680
ТипЗакон
ПЪРВИЯТ ЗАКОН ЗА АДВОКАТИТЕ

от 22 ноември 1888 г.
(Доклад на председателя на Висшия адвокатски съвет Даниела Доковска, произнесен на Тържественото честване на 120-годишнината от приемането на първия Закон за адвокатите, 22.11.2008 г., зала „София”на х-л „София”)
ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ,

ГОСПОДА КОНСТИТУЦИОННИ СЪДИИ,

ГОСПОЖО МИНИСТЪР НА ПРАВОСЪДИЕТО,

ГОСПОДА НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ,

ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД,

ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТАТИВЕН СЪД,

УВАЖАЕМИ ГОСТИ,

СКЪПИ КОЛЕГИ,


Българската адвокатура има своите корени още преди Освобождението.

Въпреки жаждата за знания и просвета, така характерна за българина в епохата на Възраждането, по обясними причини малцина са могли да добият висше образование – повече лекари, по-малко юристи. Първият сред тях е Гаврил Кръстевич, завършил в Париж.1 След него са Марко Балабанов, Порфирий Стаматов, Георги Теохаров, Христо Стоянов, Иван Касабов, Лазар Йовчев, бъдещият екзарх Йосиф, Димитър Греков, Константин Стоилов. Право са учили също Петко Каравелов, Стоян Михайловски, Константин Величков. Не всички тези юристи обаче са станали адвокати.

Иван Касабов разказва, че когато се оттеглил от основания от него Български таен революционен комитет, се видял принуден да се отдаде на адвокатство в Букурещ. За това той е трябвало да приеме румънско поданство, за което му помогнал Братиано, голям приятел на българите2. Във в. „Македония” от 28 ноември 1871 г. четем неговата обява, че след като упражнява от няколко години пред румънските съдилища „адвокатска кариера” и е приет с пълни права в списъка на букурещките адвокати, предлага на сънародниците си услугите си по всички процеси в търговско, цивилно, корекциално и криминално отношение”3.

През 1873 г. Марко Балабанов устройва и управлява адвокатско писалище в Цариград. Във в. „Турция” Марко Балабанов публикува съобщение, че като има предвид огромните мъчнотии, пред които е изправен „съзнателно и от невежество” всеки българин, който има съдебна разправа, той счита за своя длъжност да обяви на българската публика, че в неговото писалище „всеки ще намери всички възможни леснотии по каквито и да било съдебни работи, като сме снабдени с всички средства и сведения по тези части”4.

След кратко съдийство в Браила през 1876 г. там се установява като адвокат Димитър Греков.

В Османската империя дълго не е имало адвокатура в понятния за нас смисъл. Основаният на Корана правов ред не е познавал съдебното представителство. Такъв се предвижда едва в Закона за търговска процедура и в книга 11 – „За довереността и упълномощаването” от 1874 г. на Отоманския граждански кодекс („Меджеле”)5. В тези актове се предвижда, че съдещата се страна може да назначава свой пълномощник в процеса, без да се поставят каквито и да било изисквания. Едва с Правилника относно адвокатите при гражданските съдилища се предвижда, че адвокатът трябва да има разрешение от Министерството на правосъдието за упражняване на професията си. За да получи такова разрешение, съответният кандидат трябвало да е навършил 21 години, да е дипломиран, да не заема държавна служба, да не му е налагано „телесно” наказание (т.е. да не е лишаван от свобода) и да не е обявяван във фалит. Могли са да бъдат адвокати и чужди поданици.

Така за българите е било възможно да бъдат адвокати, без да са им били поставяни някакви особени изисквания. Пръв измежду тях и следователно и пръв българин адвокат е сякаш Георги Раковски. След като през 1848 г. е освободен от Цариградската тъмница, където изучил турските закони, той се установява като адвокат в Цариград6.

През 1873 г. в Русе започва да адвокатства Драган Цанков. Преди това той е постоянен член на апелативното търговско съдилище на Дунавската област7.

Същата година отваря адвокатско писалище в Ловеч Величко Симеонов, който според обявата във в. „Дунав” от 12.08.1873 г. си служи с турски, френски, немски, италиански, влашки, гръцки и всички славянски езици8.

Адвокат в Одрин е Иванчо Костадинов9, адвокат също е и Никола Михайловски – брат на Иларион Михайловски и баща на Стоян Михайловски, по-късно деец в освободената ни държава, между другото и председател на Държавния съвет по време на режима на пълномощията.

Пред Извънредната комисия за съдене на българските въстаници в Търново, Габрово, Севлиево и Дряновския манастир, между които Бачо Киро и Цанко Дюстабанов, защитник е бил Джовани Икономов10.

Твърде оскъдни са сведенията за дейността на първите българи адвокати. Останала е само една светла страница – защитата на Илия Цанов на Ботевите четници. По преценка на австрийския консул в Русе Цанов, „като пръв публичен защитник е показал на тези, които идват след него, пътя, който трябва да следват и как без страх да се борят за свобода и правда. Цанов е изпълнил задачата си на защитник с умение, на което професионални адвокати могат да завидят. Според кореспондента на „Източно време” той е изтъкнал, че „за да се съди добре за едно злодеяние, трябва преди всичко и всякога добре да се изпита намерението, с което то е сторено. Попитайте обвинението защо първо са отишли във Влашко, защо са се върнали в България и защо са се повдигнали срещу началството?” Защитникът отговаря – „защото желаят свободата, защото желаят Турция да се издигне до същата степен, до която са стигнали европейските народи”. И по-нататък обяснява, че борбата на подсъдимите е била за свобода, а не за откъсване от империята. „А борбата за свобода не е престъпление, защото за свободата, за нея, за своето и на народа си благо всеки човек трябва да се бори с всички сили”. А тази борба е започнала поради грабежи на черкези, деянията на безсъвестни чиновници и т. н., явления, вредни и за самата държава. Тази защита е предизвикала възхищение. „Илия ефенди, бранител на виновниците, изпълни най-достойно длъжностите си. Той със своите юридически познания, убедителни думи и красноречие зачуди всички присъствуващи, когато говореше, всички с особено внимание го слушаха, всички имаха очите си в него, между присъствуващите се слушаше одобрение и похвала”. Тази защита обаче предизвиква и остра критика във в. „Дунав”, на която „Източно време” отговаря: „Ако това не направеше бранителят, ние не знаем, защо беше нужно неговото определяне”. Защитата на Илия Цанов дава своя резултат – по делото не е постановена нито една смъртна присъда. Това естествено поражда недоволство както в русенския правителствен вестник, така и сред русенските турци. Второто дело не приключва така успешно. Самият Илия Цанов, изглежда, не е на същата висота, но и сега той не се отказва от основната си теза – вината трябва да се търси в лошото управление. Смелостта на Цанов не остава ненаказана – той бива освободен от заеманите от него длъжности. През месец октомври 1876 г. той се установява като адвокат в София, където го заварва Освобождението11.

Освобождението на България възстановява българската държавност и приобщава страната към Европа. Държавно-политическото устройство на новосъздадената държава, изградено върху буржоазно-демократични принципи на управление, е подготвено от Временното руско управление чрез специално изработените от него актове.

Същинското начало на изграждането и организирането на правораздаването в българската държава се поставя с Временните правила за устройството на съдебната част в България, утвърдени в Пловдив от Императорския руски комисар княз Александър Михайлович Дондуков – Корсаков на 24 август 1878 г. Тези Временни правила влизат в сила на 20 септември 1878 г., като уреждат съдебното представителство в три норми на глава трета – „За поверениците”. Според разпоредбата на чл. 98 на Временните правила „всяко правоспособно лице може да се явява в съдилището или само, или чрез свой повереник. Повереник може да бъде всеки, който е достигнал совершенолетието и е неопорочен по съд, освен лица от съдебното ведомство. Съгласно чл. 99 на Временните правила „лицата, които се теглят на съд, могат да заявяват пред окръжния съд за избраните от тях повереници устно, или писмено. Те могат и да дадат на повереника си пълномощие…” Устното заявление за избирането на повереник, по силата на чл. 100 от Временните правила, се записва от един от членовете на съда „в особна книга и се подписва от него, а също и от доверителя, ако умее той да пише. Писменото заявление за избрание на повереник се прилага при делото. Ако е предоставено на повереника право да прекрати делото със спогодба, това право трябва да бъде изразено в довереността прямо и положително; в противен случай повереникът не се припознава упълномощен за това”12.

За разлика от големите изисквания към кандидатите за придобиване на адвокатска правоспособност в Европа и Русия, в новоосвободените български земи не се въвеждат критерии за допускането на лицата като съдебни защитници. За повереници са подбирани лица с известни познания по съдебните дела независимо от техния образователен ценз или нравствени качества.

Липсата на уредба на съдебната власт и правораздаването в Търновската конституция е причина Временните правила да останат да действат като съдебен закон в новоосвободените български земи. Възникналите проблеми, свързани с процесуалното представителство, са причина за допълнително нормативно регламентиране на адвокатската професия. На Първата редовна сесия на Второто обикновено народно събрание на 20 май 1880 г. е приет Уставът за гражданското съдопроизводство на мировите съдии или, както също е познат, Съдопроизводство по гражданските дела, които са подсъдни на мировите съдии.13 Уставът е утвърден с княжески указ № 226/23 май 1880 г.

С изменение на Временните правила от 3 ноември 1880 г. се създава известна регламентация по отношение на лицата, които се явяват пред съда като повереници, и се поставя началото на формирането на адвокатското съсловие. Изменя се чл. 98 на Временните правила, като се ограничава кръгът на лицата, допускани до упражняване на адвокатската професия, и се поставят ограничения. Установяването на „правоспособност за ходатайстване по чужди дела пред съда” става чрез удостоверение, издадено от съответната община. Разпоредбата на чл. 98 на Временните правила получава нова редакция, според която „всяко правоспособно лице може да се явява в съдилището, или само или чрез свой повереник или адвокат.” Съгласно текста на следващата алинея „повереник или адвокат може да бъде всеки, който е достигнал совершенолетие, знае официалния език, е български поданик и не е опорочен по съд”. Изключват се лицата от съдебното ведомство. И чуждият поданик може да бъде адвокат, но само на чужд поданик14.

През 1883 г. регламентация на адвокатската дейност се създава в Закона за устройството на съдилищата15.

Междувременно на 13 ноември 1882 г. в Източния Румелия се приема Закон за упражняване на адвокатството16. Този закон е известен още като Областният закон за адвокатите в Източна Румелия. Той е приет от Четвъртата редовна сесия на Областното събрание и е подписан на 28.02.2008 г., съгласно чл. 10 и чл. 54 на Органическия устав, от генерал-губернатора на Източна Румелия Алеко Богориди.

Този закон всъщност създава първата нормативна база за упражняването на адвокатската професия, като регламентира цялостно института на съдебната защита. Законът има кратко действие – от 1 юли 1883 г. до 31 декември 1885 г., поради присъединяването на областта към Княжеството, извършено с акта на Съединението на 6 септември 1885 г. От 1.01.1886 г. на територията на Южна България, бившата автономна област Източна Румелия, влизат в сила в съответствие с Указ № 170/23.12.18885 г. на Княз Александър I Батенберг съдебните закони на Княжество България.

(Когато по-късно, през 1888 г., се приема първият български Закон за адвокатите, народният представител К. Калчев дава пред Народното събрание ценно историческо свидетелство за Закона за упражняване на адвокатството: „Преди няколко години и в Южна България имаше мнозина адвокати, имаше и такива, които нито по познанията си, нито по моралните си качества, можеха да представляват адвокатската професия, и по тая причина тогавашното Областно събрание поиска от правителството един закон за адвокатите, за да се ограничат правата на адвокатите, да се премахнат разните експлоатации от страна на тия същи адвокати, а от друга страна да се постави на по-висока почва самата адвокатска професия. Такъв закон се представи и всички лица, които бяха адвокати, подложиха се на изпит. Тогава имаше съставена една комисия, назначена от Дирекцията на правосъдието, комисия от юристи и доста вещи, които всякога биха правили чест на едно правителство, каквито са били д-р Хител, д-р Таксис и пр. Програмата на тия изпити беше теоретическа и практическа. Аз зная много адвокати, които са били принудени три пъти да дават изпит и после са придобивали право на адвокатска професия. Тия хора имат нужното свидетелство от правителството за дадения от тях изпит”17.

Също при приемането на Закона за адвокатите през 1888 г. в Народното събрание д-р Константин Стоилов дава твърде висока оценка на Закона за упражняване на адвокатството. Той заявява, че този закон „е имал най-добрите резултати за тамкашното население”18.)

През 1887 г. България прави решаваща крачка за преодоляване на тежката политическа криза, която почти цяло десетилетие заплашва самото й съществуване като независима държава. Още с първите стъпки в самостоятелния си живот младото княжество навлиза в продължителен период на политически трусове, минавайки последователно през т. нар. „конституционен въпрос” и Режима на пълномощията, през бурните събития около Съединението и Сръбско-българската война, детронирането и абдикацията на княз Александър Батенберг и управлението на Регентството. В драматичната политическа обстановка приемането на редица важни устройствени закони изостава. Изостават включително и законите, уреждащи правораздаването.

На 2 август 1887 г. в Търново тържествено е коронясан княз Фердинанд. Управлението на регентите е прекратено. За младата държава за първи път след Освобождението настъпват по-спокойни дни. Съставеното правителство начело със Стефан Стамболов, провежда избори за V Обикновено народно събрание. За министър на правосъдието е назначен д-р Константин Стоилов, с чието име се свързва началото на модерното законодателство в българската съдебна система.

По това време д-р Константин Стоилов е само на 35 години. Завършил Робърт колеж в Цариград и право в Хайделберг, той вече цяло десетилетие е един от първите строители на възродената държава – парламентарист, държавник, законотворец и адвокат. Един от най-високообразованите за времето си български юристи, притежаващ блестяща ораторска дарба, политическа прозорливост и дипломатически такт, той участва в работата на Учрeдителното събрание, неколкократно е министър-председател и министър на правосъдието и внася в Народното събрание множество важни за устройството на държавата законопроекти. „Без добро правосъдие всички други усилия ще бъдат напразни” – това е дълбокото убеждение на юриста Константин Стоилов. Доброто правосъдие е мечтата, която той ще има през целия си живот. Най-ползотворно за законотворческата дейност на д-р Константин Стоилов е времето на участието му в първия кабинет на Стефан Стамболов като министър на правосъдието (20 август 1887 – 12 декември 1888 г.) и времето на управление на Народната партия като министър-председател и същевременно министър на правосъдието (1894-1899).

В V-то Обикновено народно събрание д-р Константин Стоилов подготвя и внася редица законопроекти за уреждане на съдебните институции. В първата редовна сесия (през октомври – декември 1887 г.) са приети Закон за селско-общинските съдове, Закон за устава за престъпките, Закон за съкратеното производство. За втората редовна сесия (октомври – декември 1888 г.) д-р Константин Стоилов подготвя и внася законопроекти „за настойничеството”, „за наследването”, „за адвокатите” и проект за наказателен закон. От тях само законопроектът за адвокатите става закон, а гласуването на проекта за наказателен закон става повод д-р Константин Стоилов да подаде оставка.

Освен авторството на законопроекта д-р Константин Стоилов има и заслуги за приемането му в Народното събрание. Той присъства през цялото време на дебатите и благодарение на разясненията, които дава и компетентната му намеса по спорните текстове, гласуването завършва успешно.

При изготвянето на законопроекта д-р Константин Стоилов се основава на Закона за упражняване на адвокатството на Източна Румелия от 1883 г. и на Закона за устройство на съдилищата в частта му „За адвокатите”, приет от Държавния съвет през 1883 г. по време на Режима на пълномощията. В доклада, с който излага мотивите към законопроекта, д-р Константин Стоилов подчертава огромното му обществено значение: „Адвокатството е наистина свободно звание; но понеже не­говото упражнение се коснува всекидневно до най-жизнените ин­тереси на обществото, то последното както има право да изисква, щото възпитанието на децата да се поверява на добри и достойни учители, а болните да се лекуват от вещи и способни доктори, тъй също то има неоспоримо право да изисква, щото ония които се явяват пред Съдилищата да защищават честта, имота и живота на гражданите, напълно да отговарят на тая важна и дели­катна длъжност. Ето защо виждаме във всички цивилизовани страни да съществуват закони за адвокатите, които подлагат на известен ценз желающите да постъпят в това звание, и които подробно регулират адвокатските действия. Отсъствието на такъв един закон у нас е дало възможност, щото адвокатската професия да се упражнява не всякога от лица, които по знанията или практиката си, както и по моралните свои качества, да стоят на изискуемата височина, а често да се упражнява от личности такива, които са били способни само да подкопават репутацията на цялото адвокатско звание… Именно това обсто­ятелство е било причина, гдето отдавна във всичките слоеве на на­шето общество дълбоко да се чувства нуждата от един закон за адвокатите, който от една страна като не дава безразлично на всякой правоспособен правото да може да става адвокатин, да способствува по тоя начин, щото адвокатската професия да се упражнява само от лица достойни за нея, а от друга страна, като определя подробно както правата, тъй и длъжностите на ад­вокатите, да отмахне всяка възможност за недобросъвестно отнасяне към интересите на съдещите се”. По-нататък д-р Константин Стоилов подчертава значението на добре уредената адвокатура за цялата съдебна система: „Функциите на адвокатите са почти толкова важни, колкото и ония на самите съдии. Съдилищата в една страна не могат да се нарекат добре уредени, ако там законодателят не се е погрижил да определи точно и подробно, какви са правата и какви са длъжностите на адвокатите”19.

В хода на дебатите д-р Константин Стоилов държи една забележителна реч, в която посочва обективните трудности, съществуващи в България за постигането на целите на законопроекта.

„Излишно е да казвам какви затруднения има с въвеждането на един такъв закон. Защото намира се законодателят с прямо придобити права, обичаи, и неговата задача, с която иска да въвежда реформа, се среща с установени интереси и с много трудности.” И д-р Стоилов разяснява основните принципи, на които се основава законопроектът при определяне на лицата с право на адвокатска практика. „Върховното начало трябва да е, че който се е приготвил, който е зел за задача на живота да бъде адвокатин, той ще бъде най-добрият защитник на тия, които му се поверяват. Значи, върховното начало трябва да е, че който се учил, който е зел за свой занаят адвокатурата и е изучил законите, той само е в състояние да защитава другите хора пред съдилищата”.

В същото време д-р Стоилов предупреждава, че законът е длъжен да се съобрази с недостатъчния брой на юристите с университетско образование: „Ако земехме за начало, че само дипломираните юристи могат да бъдат адвокати, щяхме да монополизираме адвокатурата в няколко известни ръце. Ний сме против въвеждането в нашата държава на такова начало”.

По-нататък д-р Стоилов говори за изискванията към нравствените качества на лицата, упражняващи адвокатската професия. „Трябва обаче да прибавя, преди да пристъпя да изброявам подробно­стите, че от адвокатското звание се изискват двояки качества. Изискват се първо нравствени качества, после умствени качества. Както казах по-преди, който ще се явява да борави със съдилищата, то изисква се да знае законите. Но това не е достатъчно, изискват се и нравствени качества, защото на него се поверяват именията и честта на хората, от него зависи тяхното спасяване или опропастяване, наконец на него се поверяват такива тайни, които, ако е нечестен, може да по­вреди на своите клиенти и на обществото, а тъй също и на съ­дилището. Защото, г-да, колкото по-високо стоят държавите, колкото по-развити са, колкото свободата е по-широка, толкова по-високо стои адвокатското звание” и „Защото аслъ адво­катското звание е звание много почетно и звание, което заслужва всяко уважение и доверие и в същото време то е звание дели­катно”20.

Законопроектът е представен на държавния глава на 9 ноември 1888 г. с молба за разрешение да бъде внесен в текущата сесия на Народното събрание21. На 11 ноември е изпратен на председателя на събранието Димитър Тончев22 и първото му четене е насрочено за 15 ноември, когато е приет по принцип и предаден в Комисията по Министерство на правосъдието. Комисията внася известни поправки, по думите на докладчика й Димитър Свещаров „не важни”, но всъщност по най-съществените и най-оспорвани впоследствие разпоредби на законопроекта. Разискванията се провеждат на 16, 17 и 22 ноември, когато законът е приет на второ и трето четене.

Законопроектът отговаря на наболели нужди на обществото и е посрещнат от народните представители с разбиране за значението му. Изказват се няколко народни представители, между които Трайко Китанчев, д-р Минчо Цачев, Димитър Коцов и др. Димитър Коцов заявява: „С внасянето на законопроекта за адвокатите у нас, ми се чини, че това прави една голяма чест на просветения г-н м-р на правосъдието, който бърза да удовлетвори една от най-значителните нужди, която се чувствува в нашето общество… Мене ми се струва, г-да представители, че тая анархия, която е владеяла до сега да се поверява защитата на честта, имота и живота на гражданите на лица, които нямат хабер от делата, които защитават, трябва да се премахне за бъдеще”. В хода на дебатите мнозина подчертават колко е важен той „за интересите на населението” и че „законът туря в граница известни хора. Само това обстоятелство е достатъчно за важността на законопроекта.23

При обсъждането на отделните членове обаче съгласието между депутатите изчезва. „Законът за адвокатите е една от най-трудните рожби на нашето законодателство” – констатира наблюдателният съвременник Гавриил Орошаков24. И наистина значителните корекции, направени в първоначалния проект25, сериозните, на моменти ожесточени дебати в Народното събрание свидетелстват за силно разгаряне на страстите особено при обсъждането на изискванията към лицата, които ще упражняват професията адвокат (чл. 4 и чл. 5 от законопроекта); по въпроса за дисциплинарната отговорност на адвокатите (чл. 5) – че не могат да бъдат адвокати „тези, които са изтрити от списъка на поверениците временно или за всегда”; по въпроса за осигуряването на безплатна защита за бедните (чл. 18). В сравнение с предвидените в законопроекта, приетите в закона текстове значително улесняват достъпа до адвокатската професия, което отговаря на реалната липса на достатъчно подготвени хора в България. В края на обсъжданията министър-председателят Стефан Стамболов обобщава: „Правителството наедно с представи­телството, като е създавало закони, имало е пред вид първо, че тия закони са зарад един народ, който живее политически от 10 години и ще се прилагат от хора, които са млади, като своя народ. По много неща се изисква, човек да бъде свършил някое училище, от колкото по адвокатството”26.

Някои от съвременниците на закона са считали, че съществуват и причини от субективен характер за отстъпването от сравнително принципните предложения на законопроекта към гласуването на по-компромисни текстове – личните интереси на част от депутатите – адвокати27. А такива са мнозина. Захари Стоянов не се стърпява и изстрелва хапливо: „Аз мисля, че г-да адвокатите, които стават особено учреждение, които сами си гласуват тук в Събранието закона, ще да бъдат малко по-кавалери”28.

Независимо от достойнствата и недостатъците на първия български Закон за адвокатите приемането му е събитие с голямо обществено значение, оценено от съвременниците като „първа победа на общия интерес в борбата му с частните облаги на отделните личности”29. Законът оказва сериозно влияние в работата на адвокатурата и другите съдебни инстанции в България не само към момента на приемането му, но и върху бъдещата им съдба.

Не напразно обръщението си към народните представители при обсъждането на закона д-р Константин Стоилов завършва с неоспорим оптимизъм: „Бъдете уверени, че тоя закон ще бъде едно действително благо­деяние за страната; бъдете уверени, че той ще бъде една от съществените реформи, които ще се въведат. (Шумни ръко­пляскания. Гласове: Изчерпан е въпросът!)”30.

Законът за адвокатите31 цели организирането на българските адвокати и гарантиране на пълноценното изпълнение на поставените в него цели. Всяко правоспособно лице може „да търси и защитава своите права и интереси пред съда лично или чрез едно или повече от лицата, които имат правото да бъдат повереници по чужди дела в съдилищата”. Адвокатите са лицата, които имат изключително „правото да се явяват повереници по чужди дела в съдилищата” за защита на интересите на съдещите се. По отношение на процесуалното представителство се допуска изключение, като се позволява „на тъжещите се за водене на своите граждански дела да дават доверености на своите родители, пълнолетни деца, съпрузи, роднини по кръв до четвърта степен включително и по сватовщина до трета степен, на лицата, които имат обща с доверителите тъжба или пък управляват техните имоти или дела. Законът определя условията, на които трябва да отговарят кандидатите за придобиване на адвокатска правоспособност: завършено средно или поне третокласно образование, при условие че „са практикували три години независимо или при някой адвокат”. Предвижда се полагане на изпит. Въвежда се института на помощник – адвоката.

Законът за адвокатите не реципира всички етични задължения на адвокатите, които се съдържат в действащите по това време чужди закони за адвокатурата, но пък възприема от тях идеята за свободата на адвокатската професия и за свободата на избиране на адвокатското звание при спазване на законовите критерии.

Новоприетите адвокати полагат клетва пред членовете на адвокатския съвет или на окръжния съд по обредите на вероизповеданието им. Текстът на клетвата – „Форма на клетвата за звание адвокатин”, е посочен в приложение I към чл. 12 от Закона за адвокатите: „Обещавам и се кълна честно да извършвам обязаностите на званието, което взимам, да не нарушавам уважението към съдилищата и властите и да пазя интересите на моите доверители или лицата, делата на които ще бъдат възложени върху ми, като помня, че за всичко това ще бъде длъжен да давам ответ пред закона и пред Бога на Страшния Негов съд.”

Адвокатите се вписват в списъка на поверениците към съответния по местоживеене окръжен съд, което се отразява и в издаденото им от съда свидетелство.

Правата и задълженията на адвокатите се регламентират в глава II на Закона за адвокатите – „Правата и обязяностите на адвокатите”. „Адвокатите могат да дават на лицата, които се допитват до тях, устни или писмени съвети, като писмените съвети се подписват; могат да съставят за страните „прошения и други делови книжа”; да представляват доверителите и да се явяват вместо тях в съдилищата; да защитават страните както в тяхно присъствие, така и в тяхно отсъствие”.

Адвокатското възнаграждение се определя с писмено съглашение между адвоката и неговия клиент. Специална таблица към чл. 15 от Закона за адвокатурата – „Такса за възнагражденията на адвокатите за ходатайствуванието им по граждански дела”, посочена в Приложение II, определя размера на адвокатските възнаграждения. За наказателни и други дела не е предвидена тарифа. Адвокатските хонорари се заплащат като процент от защитавания интерес – „цената на иска”, и се отнасят за двете инстанции. А когато защитата е само в едната, адвокатът получава половината от определения в таблицата хонорар.

Задълженията на адвокатите за съвестно упражняване на професията, за изпълнение на основните професионални и етични задължения при извършване на адвокатската дейност се третират в разпоредбите на чл. 22 – 29 от Закона за адвокатите. Адвокатите носят дисциплинарна, гражданска и наказателна отговорност в случай на тяхното нарушаване. Те са длъжни да заплатят щетите, причинени на доверителя, а при умишлени действия носят и наказателна отговорност. Адвокатът не може без уважителна причина да се откаже от защитата, която му е възложена от съда, а също отговаря за пропускане на сроковете, както и за всяко друго нарушение на установените наредби и правила. В последния случай клиентът има право, при понесени вреди и загуби, „да ги иска от адвокатина чрез съда по обикновения ред”, като адвокатът се лишава от всяко право на възнаграждение за ходатайството си. Адвокатът „не само че не може в едно и също време да представлява и двете съдещи се страни, но не може и да приема едно и също дело, последователно от едната страна към другата. Адвокатите нямат право да се споразумяват с противната страна във вреда на доверителя си, нито „да прекупват процеси за своя сметка” – под заплахата „да се заличават от списъка на всякога” и „да попадат под отговорност” Адвокатът изрично е задължен да опази тайната, която доверителят му е споделил в това му качество. При нарушаването на това задължение адвокатите подлежат „независимо от възможното углавно наказание още и на дисциплинарно наказание според важността на разкритата тайна”. Те са задължени и да водят списък на поверените им дела.

Дисциплинарните наказания на адвокатите се налагат от общото събрание на окръжния съд, към който са приписани, или адвокатските съвети, ако са създадени. Всъщност това е и единствената функция на адвокатските съвети – да налагат дисциплинарни наказания на провинили се адвокати там, където има изградени такива съвети, поемайки тази функция върху себе си от окръжните съдилища.

Поради преобладаващия брой на адвокатите практици, които силно принизяват престижа на адвокатурата в обществото, към голям брой окръжни съдилища не са били изградени адвокатски съвети. Адвокатите практици не са били заинтересувани от тяхното съществуване, тъй като адвокатските съвети биха следили и санкционирали тези техни прояви и нарушения, които са несъвместими с етичните изисквания на адвокатската професия. Предпочитанията на адвокатите практици към дисциплинарния контрол на окръжните съдилища и липсата на предписан кворум за изграждането на адвокатските съвети задълго отлагат тяхната поява. Единствено навлизането на лица с висше юридическо образование в адвокатската професия спомага за постепенното изграждане на адвокатските съвети, което допринася за известно подобряване на дейността на адвокатите и за утвърждаване на ролята им в правораздавателната система.

Законът за адвокатите действа в един период от повече от 30 години – до 1 юли 1925 г., когато е приет следващият закон. Той слага на стабилна нормативна основа адвокатската професия и упражняването на адвокатската дейност. Много от неговите принципи действат и досега, защото той проправи пътя към бъдещето.

Днес, 120 години по-късно, когато Република България е равноправен член на обединена Европа, нека отдадем нашата почит към първосъздателите. Към онези, които с любов към отечеството и с уважение към правата на гражданите регламентираха за първи път у нас най-благородната от всички юридически професии – адвокатската. Професия почтена и добродетелна, защото нейна основа е доверието, а нейна същност – помощта към човека. Професия отговорна и задължаваща – защото е забранено да се вреди. Професия, която възвисява човека, защото е отдадена на борбата за право, на вечния стремеж към справедливото и доброто. Една вековна свободна професия, без която държавата не може да съществува – защото без защита няма правосъдие.

И нека днес си пожелаем нашите потомци да си спомнят с добро за нас. Както ние сега си спомняме за нашите предци.





1 Балабанов, М. Гаврил Кръстевич: (Народен деец, книжовник, съдия, управител). С., 1914, с. 220

2 Касабов, И. Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи. С., 1905, с. 134-135.

3 В. Македония, Цариград, г. V, 28 ноември 1871.

4 Адвокатсто писалище на М. Д. Балабанов в Пачадже хан № 5, Галата. В. Турция, г. ІХ, бр. 2, 24 януари 1873.

5 Пълно събрание на държавните закони, устави, наставления и високи заповеди но Османската империя. Т. 3. Цариград, 1873, с.349-350.

6 Архив на Г. С. Раковски. Т. 1. С., 1952, с. 490 – Писмо от Г. С. Раковски до Иван С. Иванов с автобиографични данни, Кубей, март 1858.

7 Документи за българската история. Т. ІV. Из Виенските държавни архиви 1836-1877, ч. ІІ. С., 1951, с. 283 – Писмо от австроунгарския консул в Русе Монтлог до посланика на Австро-Унгария в Цариград Лудолф, Русе, 27 май 1873; НБКМ – БИА ф. 11, а.е. 31, л. 1, 3, 5; в. Дунав, Русчук, бр. 746, 24 януари 1873; в. Право, Цариград, г. VІІ, бр. 47-48, 6 февруари 1873.

8 Величко Симеонов отваря адвокатско писалище в Ловеч. В. Дунав, Русчук, г. ІХ, бр. 800, 2 авг. 1873.

9 Иван Костадинов е отворил адвокатско писалище в Одрин. В. Източно време, Цариград, г. ІІ, бр. 43, 6 декември 1875.

10 Теодоров, Юрдан П. Възпоменания по въстанията в Търновския санджак през 1876 година и по съденето на въстаниците в Търново. Спомени, статии, писма. Съставител Александър Пиндиков. С., 1990, с. 72, 84, 110, 128, 131, 137, 139, 153, 157.

11 Обретенов, Н. Дневници и спомени (1877-1939). С., 1988, с. 60-65; Ботевите четници разказват. Сборник от писма, документи и материали. Съставител Никола Ферманджиев. С., 1986, с.49, 79-80, 187, 220, 427, 432, 485.

12 Временни правила за устройството на съдебната част в България. Утвърдени на 24 август 1878 г. от Императорския руски комисар княз М. А. Дондуков-Корсаков. Пловдив, 1878, с.18, 144.

13 Дневници (стенографски) на Народното събрание, 1880, ІІ ОНС, І РС, с. 488-507.

14 Дневници (стенографски на Народното събрание, 1880, ІІ ОНС, ІІ РС, с. 966-971.

15 Държавен вестник, бр. 16, 12 февруари 1883, с. 131-132.

16 Областен сборник от закони в Източна Румелия. Т. ІІІ. Пловдив, 1884, с. 66-74.


17 Дневници (стенографски) на Народното събрание, 1888, V ОНС, ІІ РС, ХVІІІ заседание, 16 ноември 1888, с.302.

18 Дневници (стенографски) на Народното събрание, V ОНС, ІІ РС, ХVІІ заседание, 15ноември 1888, с. 40.

19 Пак там, с.39-40.

20 Дневници (стенографски) на Народното събрание, V ОНС, ІІ РС, ХVІІІ заседание, 16 ноември 1888, с. 62-65.

21 ЦДА, Ф. 173К, оп. 1, а.е. 218, л. 25. Заверен препис. Ръкопис. Публ. в: Закон за адвокатите от 22 ноември 1888 г. С., 2008, с. 24.

22 ЦДА, Ф. 173К, оп. 1, а.е. 218, л. 24. Оригинал. Ръкопис. Публ. в: Закон за адвокатите…, с. 27.

23 Дневници (стенографски) на Народното събрание, V ОНС, ІІ РС, ХVІІ заседание, 15 ноември 1888, с. 43-44.

24 Орошаков, Г. Върху адвокатурата. Няколко бележки по повод на навия Закон за адвокатите, вотиран от втората редовна сесия на V то Обикновено народно събрание. С., 1889, с. 4. Публ. в: Закон за адвокатите…, с. 84.

25 ЦДА, Ф. 173К, оп. 1, а.е. 218, л. 36-40. Печатно с ръкописни бележки. Публ. в: Закон за адвокатите…, с. 32-39.

26 Дневници (стенографски) на Народното събрание, V ОНС, ІІ РС, ХХІІ заседание, 22 ноември 1888, с. 44.

27 Орошаков, Г., Цит. съч., с. 4. Публ в: Закон за адвокатите…, с. 84

28 Дневници (стенографски), V ОНС, ІІ РС, ХІХ заседание, 17 ноември 1888, с. 79.


29 Орошаков, Г. Цит. съч., с. 3-4. Публ в: Закон за адвокатите…, с. 83-84

30 Дневници (стенографски), V ОНС, ІІ РС, ХХІІ заседание, 22 ноември 1888, с. 44.

31 Закон за адвокатите. Вотиран и приет от втората редовна сесия на V-то Обикновено Народно събрание и утвърден с Височайший Указ № 342. София, Държавна печатнтица, 1888, 9 с. Публ в: Закон за адвокатите…, с. 8-22.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница