Закон за адвокатите. И тук са необходими мненията и становищата на всеки един адвокат. Ненужно е да се посочи, че само от полза ще бъдат и всички бележки, съвети, критики относно професионалното всекидневие



страница1/3
Дата22.07.2016
Размер0.62 Mb.
  1   2   3
Списание „Адвокатски преглед” - брой 8 от 2002 г.
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОД

Към българските адвокати - "Адвокатски преглед"


СТАТИИ

Досъдебното производство след реформата на наказателния процес от 1999 година - Румен Ненков, Заместник председател на Върховния касационен съд

Собственост и благоустройство - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив

Криминализация на деянието “изпиране на пари” - Руси Янев, адвокат от Кюстендил


СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО

Ликове на първи български юристи - Х. Д-р Петър Ив. Данчев - С.С.Бобчев


ПРАВНА КНИЖНИНА

Полезно четиво за изпълнителното производство (Граждански процес. Изпълнително производство - Г. Мутафчиев) Кремен Маринов, адвокат от София

В правните списания

Нови книги, постъпили в библиотеката на ВАС


СЪДЕБНА ПРАКТИКА

Върховен касационен съд - гражданска колегия

Върховен касационен съд - наказателна колегия

Към българските адвокати - "Адвокатски преглед"

Няколко пъти вече "Адвокатски преглед" е отправял призиви към колегите за участие в списването му. За голямо съжаление трябва да се каже, че не е проявена отзивчивост. Много, много малко статии, бележки, мнения и т.н. са получени от адвокати. А немислимо е, невероятно е да се допусне, че адвокатите нямат какво да кажат за ролята и мястото на адвокатурата в новата българска държава и общество и в съвременния свят въобще за новото ни законодателство, за правната страна на държавния и обществения ни живот, въобще по въпроси на правната теория и практика и т.н.

Има надежда, че в съвсем близко бъдеще ще бъде приет нов закон за адвокатите. И тук са необходими мненията и становищата на всеки един адвокат.

Ненужно е да се посочи, че само от полза ще бъдат и всички бележки, съвети, критики относно професионалното всекидневие.

Досъдебното производство след реформата на наказателния процес от 1999 година - Румен Ненков, Заместник председател на Върховния касационен съд


1. НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА ПРЕДХОДНИЯ МОДЕЛ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС
1.1. Съществуващият до 1999 г. модел на наказателното производство не удовлетворяваше обществената необходимост от бързо, ефективно и същевременно справедливо правосъдие. Пътят от извършване на престъплението до решаването на въпроса за виновността и наказанието с влязла в сила присъда беше изключително дълъг. Особено тромаво беше производството по делата от общ характер във фазата, предхождаща внасянето на обвинителния акт в съда. Тежестта на досъдебното производство се поемаше изключително от следователите, които освен с непосредственото разследване на всички по-тежки престъпления, бяха ангажирани и с надзорни функции по отношение на помощник-следователите. При това не без основание се поставяше въпросът доколко осъществяването на дознанието в рамките на предварителното производство от лица, които не са следователи, се съвместява с разпоредбата на чл. 128 от Конституцията на Република България (КРБ).
1.2. От друга страна, полицейските органи, които поначало са най-близо до масовата престъпност, имаха стеснени правомощия да извършват действия по разследването. Фактически само резултатите от огледа на местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване, както и от използването на специални разузнавателни средства, получени при предварителната проверка по чл. 191 НПК, биха могли да бъдат представени в съда като доказателства. Така се обезсмисляше трудът на полицая по разкриване на престъпленията и установяване на виновните лица. Предоставянето на досъдебното разследване единствено на юристи се превърна и в неоправдан лукс за една държава, изпитваща сериозни икономически трудности. При създалата се обстановка естествено беше следователите да се отчитат с броя на приключените по-леки дела, без да са в състояние да разследват бързо и качествено тежките престъпления, засягащи много по-сериозни обществени интереси.
1.3. Промените в наказателната процедура бяха наложени и от стремежа на България да се приобщи към общоевропейската ценностна система. По силата на чл. 5, ал. 4 КРБ още от 1992 г. Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) беше инкорпорирана във вътрешното ни право и стана приложима с предимство пред нормите, които й противоречат, включително и тези на НПК. ЕКПЧ обаче не създава адекватна процедура, която да се използва непосредствено от националните органи на наказателното производство. Затова те прилагаха действащия вътрешен процесуален закон, дори и след като по делото “Асенов”, а впоследствие и по други дела, Европейският съд по правата на човека изрично прие, че нормите на НПК, отнасящи се най-вече до принудителните мерки в досъдебното производство, са несъвместими с някои от предписанията на чл. 5 и чл. 6 ЕКПЧ. Очевидна беше необходимостта спешна намеса на законодателя.
2. ЦЕЛТА НА РЕФОРМАТА В НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС (ДВ, БР. 70 ОТ 1999 Г.)
2.1. Упражнявайки правото си на законодателна инициатива, Министерският съвет ясно дефинира целите, които се преследват с предложените от него промени. В мотивите към внесения в парламента законопроект се акцентира върху необходимостта от рационализиране и ускоряване на досъдебното разследване за сметка на превръщането на съдебното производство в основна фаза на наказателния процес.
С приетите през 1999 г. изменения в НПК, които влязоха в сила от 1.01.2000 г., беше развита идеята, че досъдебното производство в двете му форми – предварително производство и полицейско производство, е насочено главно към подготвяне на решението на прокурора по въпроса дали са налице достатъчно доказателства за внасяне на обвинението в съда. Прокуратурата запазваше правомощията си да използва като доказателства пред съда резултатите от осъществените следствени действия, но с уговорката, че гласните доказателствени средства, освен при съгласие на страните, са допустими само ако съответните разпити са проведени пред съдия. Така, от една страна, органите, противодействащи на престъпността, могат да ползват данните, получени непосредствено след осъществяване на деянието, а от друга страна, се удовлетворява правото на обвиняемия да получи справедливо правосъдие, и в частност по чл. 6.3.d. ЕКПЧ – да участва при равни условия в процеса на събиране на гласни доказателства. Освен това чрез разпита, осъществен пред съдия, се ограничиха възможностите за упражняване на незаконно (физическо или психическо) въздействие върху разпитваните лица.
2.2. Оптимизирането на досъдебната фаза на наказателния процес се постигна най-вече чрез новото разпределение на труда между разследващите органи – следователи и дознатели. Масовата престъпност (преди всичко “престъпността на улицата”) се разследва от полицията, като съществува възможност в случаите на фактическа и правна сложност делото да се поеме от следовател. Запазен периметър за следствените служби остана разследването на най-тежките престъпления. Разследването се извършва за нуждите на прокурора и под негов надзор. Прокурорът остана в позицията си на dominus litis в досъдебната фаза на процеса.
3. ФОРМИ НА ДОСЪДЕБНО РАЗСЛЕДВАНЕ СПОРЕД СУБЕКТИТЕ, КОИТО ГО ИЗВЪРШВАТ
3.1. След промените разследването на тежките престъпления се осъществява само от следователи в рамките на по-формализираните правила за предварителното производство. Разпоредбата на чл. 171 НПК установява в кои случаи предварителното производство е задължително. На първо място, тук се отнасят делата, подсъдни по силата на чл. 28, ал. 2 НПК на окръжните съдилища. Включени са и някои категории дела, които макар и поначало да подлежат на разглеждане от районните съдилища, по своето естество изискват по-задълбочени правни познания (причиняване на смърт по непредпазливост, изнасилване, принуда, отвличане и противозаконно лишаване от свобода и др.). Разследването от следователи е задължително и за престъпления, извършени от непълнолетни, от лица с физически и психически недостатъци, които им пречат да се защитават сами, и от чужди граждани, както и за престъпления, извършени в чужбина.
3.2. В случаите, когато предварителното производство не е задължително, се провежда полицейско производство, при което разследването се извършва от дознатели. Съгласно чл. 48, ал. 2 НПК, дознателите са служители на Министерството на вътрешните работи (МВР), определени със заповед на министъра, а само за престъпленията по чл. 242 НК и чл. 251 НК – и митнически служители, определени със съвместна заповед на министъра на вътрешните работи и министъра на финансите. По отношение на делата, подсъдни на военните съдилища, освен в случаите по чл. 171, ал. 1 НПК и когато престъплението е извършено от офицер, провеждането на военно-полицейско производство също е допустимо. Разследващи органи в това производство са дознателите, определени със заповед на министъра на отбраната или на съответния ръководител на министерство или друго ведомство, в което са изградени формирования на Въоръжените сили (чл. 400 НПК).
Допустимо е полицейското производство да бъде преобразувано в предварително производство. Това може да стане с постановление на прокурора, основано на преценката, че преобразуването се налага за разкриване на обективната истина с оглед фактическата или правна сложност на конкретното дело (чл. 409, ал. 2 НПК, чл. 411, ал. 1, т. 7 НПК). В този случай надлежно извършените от дознателя процесуални действия запазват своята валидност и не се налага да бъдат повтаряни.
3.3. Разпоредбата на чл. 48, ал. 4 НПК установи и трета форма на досъдебно разследване, а именно – цялостното прокурорско разследване, извършвано от прокурор от Върховната касационна прокуратура (ВКП), определен от главния прокурор на Република България. Такова разследване се провежда по правилата за предварителното производство за престъпления, извършени от лица с имунитет (народни представители, съдии, прокурори и следователи) и членове на Министерския съвет.
4. НОВОТО В ПРЕДВАРИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО
4.1. Както беше посочено по-горе, най-съществената отличителна черта на предварителното производство се състои в това, че при него разследването е възложено на юристи – следователи, които се ползват със статута на магистрати по КРБ и Закона за съдебната власт (ЗСВ). По принцип разследването се извършва от следователите от съответните окръжни следствени служби при спазване на правилата по чл. 175 НПК. Общият случай обхваща преобладаващата част от делата, за които провеждането на предварително производство е задължително. Законът (чл. 172а, ал. 1 НПК) изрично изключва от правомощията на окръжните следствени служби само ограничен кръг производства, по които компетентни да разследват са следователите от Националната следствена служба. В този кръг се включва разследването на престъпленията, извършени в чужбина, както и на определени престъпления от Особената част на НК, като тежките посегателства срещу републиката и някои по-съществени прояви на организирана престъпна дейност. В случаите, когато делото представлява фактическа или правна сложност, както и когато това се налага от значителен обществен интерес, главният прокурор може да разпореди разследването по дела, включени поначало в общата компетентност на окръжните следствени служби, да се извърши от следователите от Националната следствена служба.
4.2. Беше усъвършенстван и регламентът на предварителната проверка. Досегашната уредба създаваше впечатление, че лицата, оправомощени да извършват предварителна проверка (следователи, органи на МВР и други административни органи в изрично предвидените от закона случаи) действат сами за себе си. От задължението им да уведомят прокурора за започналата проверка не личеше, че той упражнява надзор и ръководство върху тяхната дейност. Новата редакция на чл. 191 НПК ясно установи принципа, че предварителната проверка не е самоцелна, а е насочена към обслужване на прокурора – държавния орган, който по силата на КРБ е овластен да привлича към отговорност лицата, извършили престъпление. Прокурорът може да разпореди извършването на такава проверка дори и когато съответните органи не желаят сами да я започнат. Лицата, извършващи предварителната проверка, следва да се съобразяват с указанията на прокурора и периодично да го информират за резултатите.
4.3. В рамките на предварителното производство следователят разполага и с правото да поиска друг разследващ орган, включително и дознател по смисъла на чл. 48, ал. 2 НПК, да извърши отделно следствено действие. При необходимост органите на МВР са длъжни да му съдействат при разследването. Тези възможности на органите, осъществяващи предварителното производство, са уредени в чл. 201а НПК. Така още веднъж се реализира идеята различните форми на разследване да не съставляват затворени системи, а взаимно да се допълват и обслужват.
4.4. Специално внимание заслужават процедурите по чл. 210, ал. 3 и 4 НПК и чл. 210а НПК за провеждане на разпит на обвиняем и свидетел пред съдия. Посочените разпоредби, макар и да се съдържат в Глава дванадесета на НПК, се отнасят не само за предварителното производство, но и за всички останали форми на досъдебно разследване (полицейското – по силата на чл. 414, изр. 1 НПК, и прокурорското – по чл. 48, ал. 4 НПК). Процедурите по чл. 210, ал. 3 и 4 НПК и чл. 210а НПК са в духа на развитие на състезателното начало в процеса. Те са насочени, от една страна, да удовлетворят обвинителната теза чрез закрепване на доказателства, събрани непосредствено след извършване на деянието, когато се следват “горещите следи” на престъплението, а от друга – да обезпечат правото на обвиняемия лично или чрез защитника си да участва в събирането на гласни доказателства, които биха могли да се ползват от съда при решаване на въпроса за виновността и наказанието. Чрез провеждането на досъдебните разпити пред съдия се снижава до минимум рискът държавата да бъде санкционирана от правозащитните институции на Съвета на Европа за използване на принуда при получаване на самопризнание или изгодни за обвинението свидетелски показания в закритата и инквизиционна по характера си процедура на досъдебното разследване.
Въпросът дали да се проведе или не разпит пред съдия е свързан с тактиката на разследването. Така например не би било нужно обвиняемият да се разпитва по този ред, ако не съществува опасност направеното самопризнание да бъде оттеглено на съдебното следствие или дори и при оттеглянето му – събраните доказателства в подкрепа на обвинението да са многобройни, непротиворечиви и категорични. Разпит на свидетел пред съдия се провежда само ако това е обективно необходимо – когато съществува опасност свидетелят да не може да се яви впоследствие пред съда поради тежка болест, продължително отсъствие от страната или по други причини, или когато е нужно да се закрепят свидетелски показания от изключително значение за разкриването на обективната истина. При всяко положение в случаите на чл. 210, ал. 3 и 4 НПК и чл. 210а НПК обвинението си осигурява едно доказателство, което е годно за използване пред съда, разглеждащ делото по същество (виж чл. 277 НПК и чл. 279 НПК).
Важен е въпросът дали съдът следва да откаже провеждането на разпит по реда на чл. 210а НПК, когато разследването се води срещу неизвестен извършител. В някои хипотези (тежка болест, заминаване в чужбина и пр.) разпитът може да бъде крайно наложителен. В такива изключителни по характера си случаи органите на досъдебното производство ще се нуждаят да закрепят гласното доказателство с оглед на евентуалното му използване в съдебната фаза на процеса. От друга страна обаче е очевидно, че при последващо насочване на обвинението срещу конкретно лице, то ще се окаже ограничено в правото си да участва в събирането на гласните доказателства като лично или чрез защитника си поставя въпроси на свидетелите на обвинението. Вече беше посочено, че целта на установената нова процедура е да удовлетвори противостоящи си интереси. От гледна точка на интереса на държавните органи, които са задължени да установят всички обстоятелства на престъпното деяние и посочат неговия автор, нормата на чл. 210а НПК трябва да се тълкува в смисъл, че не предпоставя задължителното конституиране на обвиняем, съответно уличен в полицейското производство, за да бъде осъществен разпит на свидетел пред съдия. При наличието на предпоставките по чл. 210а, ал. 1 НПК съдът следва да уважи искането на разследващия орган, въпреки че в разпита няма да участва обвиняем, съответно уличен, или негов защитник. Интересът на изправения пред съда обвиняем обаче следва да бъде защитен от аспекта на доказателствената сила на разпита на свидетеля. Такъв разпит, макар и проведен при ограничаване на състезателното начало, може да бъде включен в доказателствените материали при условията и по реда на чл. 279, ал. 1 НПК, но това доказателство в никакъв случай не може да бъде пълноценно. Хипотезата е аналогична на разпита на свидетел при запазване в тайна на самоличността му. Решаващият съдебен състав трябва да оценява досъдебния разпит на свидетел пред съдия, извършен преди конституирането на обвиняемия или уличения в наказателното производство, по начина, указан за анонимния свидетел в чл. 99а във връзка с чл. 111, ал. 5 НПК – за да се постанови осъдителна присъда, обвинението да е подкрепено и от други убедителни доказателства, събрани и проверени в хода на съдебното следствие с участие на подсъдимия. Само при такова разбиране за съдържанието на закона органите на досъдебното производство няма да се изкушават съзнателно да отлагат момента на насочване на обвинението срещу конкретно лице с цел да се освободят от задължението си по чл. 210, ал. 2 НПК и да се обезпечат със значително по-лесно събрано доказателство.
Процедурата на разпита пред съдията от съответния съд има важно практическо значение. НПК не указва на кое място следва да се проведе разпитът – следователно въпросът е организационен и следва да се решава конкретно. Процедурата може да се осъществи както в сградата на съда, така и в помещенията, ползвани от органите на досъдебното производство. При всяко положение обаче става дума за едно “мини-съдебно” производство, което се развива пред съд и се ръководи от съдия. За извършеното следствено действие се съставя съдебен протокол по реда на чл. 100-102 НПК. Протоколът задължително се подписва от съдията, който има качеството на орган, извършил следственото действие по смисъла на чл. 102, ал. 2 НПК, и от съдебния секретар.
Очевидно е, че след като съдията не разполага с делото, се очаква неговата роля да е по-пасивна. Това означава, че най-вече органът, поискал разпита, ще постави своите въпроси, последван евентуално от защитата с уточняващи и допълващи въпроси. Съдията обаче, пред който се осъществява следственото действие, може да поиска от страните да посочат какви са конкретните им доказателствени цели. Съдебният контрол е ограничен върху допустимостта на въпросите и законосъобразното протичане на разпита. Съдията е длъжен например да не разрешава поставянето на насочващи или подвеждащи въпроси.
Поначало не се изисква съдията, пред който се провежда разпитът, да участва впоследствие в състава на съда, който разглежда делото като първа инстанция, въпреки че такава възможност не се изключва от чл. 25 НПК. Използването на такива разпити в хода на съдебното следствие по реда на чл. 277 НПК и чл. 279 НПК съставлява отклонение от принципа на непосредственост, което е допустимо според чл. 17 НПК. При всяко положение обаче надлежният съдия трябва да е назначен в този първоинстанционен съд, който е съответен на разследващия орган (следовател, дознател или прокурор при разследване по чл. 48, ал. 4 НПК), направил искането за провеждане на разпит на обвиняем или свидетел при условията и по реда на чл. 210, ал. 3 и 4 НПК, съответно чл. 210а НПК. Това означава, че във всички случаи дознателят следва да търси съдействие от съответстващия му районен съд. Следователят пък трябва да се обърне към районния или окръжния съд в зависимост от подсъдността на делото, определена към момента на осъществяване на разпита, съгласно правилата по чл. 28 НПК. Последващо изменение на обвинението по чл. 212 НПК, обуславящо промяна на родовата подсъдност, не опорочава извършения преди това разпит на свидетел пред съдия, а това означава, че възможността за използването му по реда на чл. 279 НПК ще продължи да съществува. В същата хипотеза разпитът на обвиняемия пред съдия може да се ползва по реда на чл. 277 НПК, но само ако не е била изменена съществено обстоятелствената част на обвинението, когато по аналогия би следвало да се приложи правилото на чл. 285, ал. 4 НПК с оглед осигуряване на правото на защита. Във всички случаи обаче органът, който иска провеждането на разпит пред съдия, трябва да действа в рамките на предоставеното му от закона правомощие сам да извърши цялостното разследване или конкретното следствено действие.
Законът допуска един и същи съдия да извърши разпит на обвиняемия по реда на чл. 210, ал. 3 и 4 НПК и да се произнесе по мярката за неотклонение “задържане под стража” в досъдебното производство по реда на чл. 152а и чл. 152б НПК, но в две отделни производства. В този случай по силата на чл. 25, т. 1 НПК съответният съдия няма да може да участва в състава на съда, който разглежда делото в съдебната фаза на процеса. Няма обаче законова забрана същият съдия, който е взел мярката за неотклонение по реда на чл. 152а НПК, да се произнася по последващи искания за нейното изменяване по реда на чл. 152б НПК.
5. ОСОБЕНОСТИ НА ПОЛИЦЕЙСКОТО ПРОИЗВОДСТВО
5.1. Поначало съгласно чл. 414 НПК полицейското производство се провежда по правилата за предварителното производство, освен ако в самия раздел III на Глава двадесета от НПК не е предвидено друго. Най-съществената разлика е, че разследването се извършва от служители на МВР, респ. митнически служители при дела по чл. 242 НК и чл. 251 НК.
5.2. Специалните разпоредби за полицейското производство са насочени към по-голяма динамика и бързина за сметка на по-малко формализъм. При един и същ разследващ орган – дознател, могат да се развият двете различни форми на полицейското производство – бързо производство (в изрично посочените от закона случаи на флагрантни престъпления – чл. 408б, ал. 2 НПК) и дознание. Няма никаква законова пречка започнатото бързо производство да продължи по правилата за дознанието, ако допълнително възникнат затруднения при разследването.
5.3. Според реформата от 1999 г. полицейското производство започва с протоколирането на първото действие по разследването – не е необходимо съставянето на друг акт за образуване на наказателното производство. В тази насока сходството с предварителната проверка по чл. 191 НПК е очевидно. Когато дознателят предприеме разследване по своя инициатива, той е длъжен незабавно да уведоми прокурора, за да му осигури възможност да встъпи в надзорните си правомощия. Начинът на уведомяване не е посочен изрично в закона, поради което следва да се приеме, че въпросът трябва да се решава на организационно-административно ниво между ръководителите на отделните ведомства.
Според промените от 1999 г. за разлика от следователя дознателят не повдига обвинение по формалния ред на чл. 207 НПК. Същевременно обаче, когато производството се насочи към конкретно лице, разследващият орган е длъжен да му разясни писмено в какво точно е уличен, предвидената за това деяние отговорност, правото му да откаже да даде обяснения, както и да му осигури възможност да се свърже със защитник. Последиците от неизпълнението на това задължение се свеждат до това, че резултатите от всички последващи действия по разследването няма да могат да се използват срещу уличения (чл. 409, ал. 3, изр. 2 НПК – отм.).
5.4. При липсата на формален акт за образуване на полицейско производство, важно е да се обърне внимание на разпоредбата на чл. 410, ал. 1 НПК, която установява момента на конституиране на фигурата на уличения в полицейското производство. Този момент е от съществено значение, когато се преценява дали давността за наказателно преследване по чл. 80 НК е изтекла, както и дали са налице основанията за спиране и прекъсване на давността по чл. 81 НК. При полицейското производство НПК свързва започването на наказателното преследване срещу определено лице с първия му разпит в качеството на уличен или с предприемането по отношение на него на конкретно посегателство – вземане на мярка за процесуална принуда по Глава десета от НПК, освидетелстване, претърсване или изземване. Непосредствена последица от това е, че уличеният разполага с процесуалните гаранции за защита, които обезпечават основните му конституционни права.
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница