Закон за адвокатите. И тук са необходими мненията и становищата на всеки един адвокат. Ненужно е да се посочи, че само от полза ще бъдат и всички бележки, съвети, критики относно професионалното всекидневие



страница2/3
Дата22.07.2016
Размер0.62 Mb.
1   2   3
5.5. На полицейското производство мерките за неотклонение се вземат по общия ред, но само при необходимост. Разследващият орган, съответно и надзираващият го прокурор, сам трябва да прецени дали това се налага за нуждите на разследването. Впрочем би трябвало да се очаква подобно законодателно развитие и при предварителното производство.
5.6. Идеята, че съдебното производство е централната фаза на наказателния процес, се въплъщава и в изключването на действията по предявяване на събраните доказателствени материали, извършвани на предварителното разследване по реда на чл. 214 НПК. Липсата на предявяване на резултатите от досъдебното разследване не ограничава правото на защита на уличеното лице, тъй като обвинението срещу него се повдига с изготвянето на обвинителния акт и внасянето му в съда. В качеството си на подсъдим в откритото съдебно производство това лице разполага с всички възможности да се запознае с уличаващите го доказателства, събрани на досъдебното производство без негово участие, и при извършване на непосредствената им проверка от съда да оспорва тяхната достоверност.
5.7. Очевидно е намерението на законодателя от 1999 г. да стимулира по-бързото провеждане на полицейското производство чрез установяване на по-кратки срокове за приключването му. Съгласно чл. 410а НПК, бързото производство трябва да приключи в седемдневен срок от започването му, а дознанието – в едномесечен срок. Когато дознателят е започнал разследване с намерение да го осъществи като бързо производство, но поради възникнали трудности не успее да реализира поставената цел, надлежно извършените процесуални действия запазват своята валидност при условията на дознание. Еднократно прокурорът може да продължи дознанието с един месец, а ако и този срок се окаже недостатъчен и допуснатите недостатъци не могат да се отстранят в двуседмичния срок по чл. 411, ал. 1, т. 3 НПК, прокурорът следва да преобразува полицейското производство в предварително производство.
5.8. Съгласно чл. 409, ал. 5 НПК, при разследването дознателите използват всички способи за събиране и проверка на доказателствата по чл. 116 НПК. Очевидно изискванията към професионалните качества на разследващите органи са твърде високи. Освен правни познания, необходими за законосъобразното извършване на процесуалните действия, те трябва да имат основна подготовка по криминалистика, както и практически умения да работят с адвокати, експерти, поемни лица, педагози и психолози при разпита на малолетни и непълнолетни свидетели и т. н. Още по-сериозни изисквания ще се предявят към организацията на взаимодействието между отделните институции (полиция, прокуратура, адвокатура и съд), ангажирани в наказателното производство.
6. РОЛЯТА НА ПРОКУРОРА В ДОСЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО
6.1. В хода на обсъждането на внесения от правителството законопроект някои среди се опитаха да лансират невярната теза, че с предлаганите изменения и допълнения на НПК се цели ограничаване на правомощията на прокуратурата, очертани в чл. 127 КРБ. Тъкмо обратното – с промените се доразвива и утвърждава основната функция на прокурора като държавен обвинител по наказателните дела от общ характер. Наред с това е запазено правомощието на прокурорската институция да упражнява надзор върху изпълнението на наказателните и другите принудителни мерки, но същевременно се създава съдебен контрол по отношение на тези мерки в досъдебното производство, тъй като това произтича непосредствено от обвързващите предписания на международните договори, по които България е страна. Демократичният свят не може да приеме схващането, че институционализираното посегателство върху основни права на човека може да се осъществи без санкцията на безпристрастен арбитър, какъвто е съдът. Впрочем разбирането, че мерките за принуда са средство за разкриване на престъпленията, е характерно само за тоталитарните държави, но не и за държавите, които уважават демократичните принципи на обществено устройство. Дори и когато престъпните посегателства бележат сериозен ръст, много по-важно от гледна точка на обществения интерес е в местата за лишаване от свобода да се намират не заподозрени лица, а лица, наказани с влязла в сила присъда за извършено от тях престъпление. Най-накрая – законодателните промени потвърждават в пълна степен и правомощието на прокуратурата да предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове. Тази функция обаче следва да се реализира чрез сезиране на компетентния съд, който се произнася при спазване на гаранциите за справедлив процес по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ.
6.2. Промените от 1999 г. запазват йерархията в системата на прокуратурата като единна и централизирана структура. Разпоредбата на чл. 43, ал. 4 НПК привежда процесуалния закон в синхрон с чл. 116, ал. 2 ЗСВ. Изключена е възможността да се прескачат отделните нива на прокуратурата. По-горестоящият по длъжност прокурор в рамките на едно звено на прокуратурата, съответно прокурорът от по-горестоящата прокуратура, може писмено да отменява или изменя постановленията само на непосредствено подчинените му прокурори, а така също и да извършва действия, включени в тяхната компетентност. Изключение е предвидено единствено за главния прокурор, който има всеобхватни надзорни правомощия по отношение на всички прокурори и следователи, без разлика на позицията им в съдебната система (чл. 43, ал. 6 НПК).
6.3. Прокурорът остава неоспорим господар на досъдебното производство. Спрямо следователя, а по силата на чл. 414 НПК и спрямо дознателя, той разполага с широки ръководни и надзорни правомощия. Когато образува предварително производство по чл. 192, ал. 1 НПК или разпорежда извършването на полицейско производство, прокурорът е овластен сам да определи разследващия орган. Единствено с оглед на новите разпоредби на чл. 237 НПК и чл. 176, т. 8 НПК прокурорът е лишен от правомощието да отменя постановлението на следователя за образуване на предварително производство, съответно и акта на дознателя, с който започва полицейското производство, както и постановлението за повдигане на обвинение по чл. 207 НПК, съответно и акта, с който се конституира уличено лице. Това правомощие е предоставено само на главния прокурор и на изрично оправомощените от него прокурори от ВКП.
6.4. С промените в НПК от 1997 г. прокурорът беше ограничен да извършва следствени действия преди приключването на производството от разследващия орган. Това в значителна степен затрудняваше дейността по разкриване на престъпленията и обезпечаване на обвинението с необходимите доказателства. Редакцията на чл. 177 НПК от 1999 г. даде възможност на прокурора във всеки момент на осъществяваното от следователя предварително производство по своя преценка сам да извърши всякакво следствено или друго процесуално действие. Съвсем ясно е, че по силата на чл. 414 НПК прокурорът в качеството си на ръководител на досъдебното производство разполага със същото правомощие и в полицейското производство. След приключване на предварителното производство или на полицейското разследване представителят на държавното обвинение може и сам да извърши необходимите процесуални действия, дори и при наличието на предпоставки по чл. 236, ал. 1 НПК за връщане на делото на следователя или по чл. 411, ал. 1, т. 3 НПК – на дознателя. По този начин законът създава възможност за ускоряване на досъдебното производство, чиято реализация ще зависи преди всичко от качествата на отделния прокурор.
6.5. Съществени изменения, насочени към обслужване на прокурорските функции, се направиха през 1999 г. при регламентиране на действията на прокурора след приключване на предварителното производство от следователя. Ясно са дефинирани трите основания за връщане на делото за допълнително разследване. Стара е само хипотезата по чл. 236, ал. 1, т. 1 НПК, но са въведени две нови основания за сметка на отпадане на всички останали по предходната правна уредба. Първо, при предварителното производство се възстановява правото на прокурора да върне делото на следователя, за да събере нови доказателства, а сходно е решението на въпроса и при провеждане на полицейско производство. Редакцията на чл. 236, ал. 1, т. 2 НПК обаче е различна от тази, съществуваща до предишното изменение на НПК (ДВ, бр. 64 от 1997 г.). Това не е случайно. Натрупаният опит показва, че за установяване на истината не се налага да бъдат събрани всички доказателства, които имат някаква връзка с предмета на доказване. Напълно достатъчно е към материалите по делото да се приобщят само най-съществените и същевременно най-достоверните от тях. Затова вместо да изисква пълнота на разследването при изясняване на правнорелевантните обстоятелства, законът в чл. 236, ал. 1, т. 2 НПК вече залага на постигането на конкретната доказателствена цел чрез събиране на доказателствата, които са необходими за разкриване на обективната истина.
Второ, досегашната уредба беше насочена към установяване само на абсолютни процесуални нарушения, обвързващи и същевременно стесняващи преценката на прокурора за качеството на разследването, осъществено от следователя. По този начин, при липсата на правна възможност за връщане на делото за събиране на допълнителни доказателства, държавният обвинител беше принуден да приеме и лошо свършената работа. В този случай прокурорът трябваше сам да поеме разследването, за да удовлетвори изискванията за надлежно извършване на процесуалните действия, които при евентуално образуване на съдебно производство от общ характер биха били проконтролирани от съда. Несъмнено постижение на промените в НПК от 1999 г. е възстановяването на правомощието на прокурора да изисква от ръководения от него следовател, който също като него е юрист по образование, да изпълни задълженията си при спазване на съществените изисквания на процесуалния закон. Независимо от това законодателят предоставя на прокурора възможност да върне делото на следователя за отстраняване на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила само еднократно, освен в случаите, когато такова нарушение е допуснато при допълнителното разследване или не са били изпълнени дадените указания за отстраняването му. По този начин се прокарва идеята, че всяка институция, съответно всеки орган, носи отговорността за поправянето на собствените си грешки.
Малко по-снизходителен е законодателят към процесуалните пропуски на дознателя, който в общия случай няма правните познания на правоспособния юрист. След приключване на полицейското производство прокурорът може да върне делото на дознателя, освен за събиране на нови данни, само при констатиране на нарушение на изискванията по чл. 409, ал. 3 НПК, свързани с осигуряване на най-съществените права на уличения. В случай на допуснати процесуални нарушения от друго естество прокурорът разполага с две възможности – сам да извърши необходимите процесуални действия или да упражни правото си да преобразува полицейското производство в предварително производство.
6.6. Промените в процедурите за прекратяване и спиране на наказателното производство в досъдебната му фаза не произтичат от поети от страната задължения по международни договори. Европейските правни системи обаче търсят различни способи да защитят интересите на пострадалите от престъпленията. Дали избраният от българския законодател модел е най-ефективният, ще покаже практиката. При всяко положение обаче законодателните изменения от 1999 г. бяха продиктувани от необходимостта да се синхронизират нормите на НПК с предписанията на въведените през 1998 г. нови алинеи 4 и 5 на чл. 116 ЗСВ (ДВ, бр. 133 от 1998 г.), които вече са отменени (ДВ, бр. 74 от 2002 г.).
Най-общо казано, от 1.01.2000 г. беше установено служебно и закрито производство за съдебен контрол върху прекратяването на наказателното производство в досъдебната му фаза. То не предвиждаше участие нито на обвиняемия, съответно уличения, нито на пострадалия от престъплението.
Според въведените от 1.01.2000 г. нови правила за стадия “Действия на прокурора след приключване на предварителното производство” в случаите по чл. 21, ал. 1 НПК, а също и когато намери, че са изчерпани възможностите за доказване на обвинението, прокурорът трябваше да състави постановление за прекратяване на наказателното производство, с което да се произнесе и по веществените доказателства, мярката за неотклонение и мярката за обезпечаване на глобата и конфискацията, а след това служебно да изпрати делото на по-горестоящата прокуратура. Прокурорът от по-горестоящата прокуратура, на който е възложено делото, следваше да провери обосноваността и законосъобразността на постановлението. Той можеше да го отмени и да върне делото на съответната прокуратура с конкретни обвързващи указания, като в този случай не се стигаше до съдебна намеса. Само ако контролиращият прокурор потвърди или измени постановлението за прекратяване, развитието на процедурата продължаваше, като пак служебно делото се изпращаше на въззивния съд, съответен на по-горния прокурор. Проверката за обоснованост и законосъобразност на прокурорските актове се извършваше от едноличен състав, който трябва да се произнесе не по-късно от седем дни от постъпване на делото в съда с определение, което е окончателно. Правният ефект от прекратяването на наказателното производство след завършване на предварителното производство настъпваше след осъществяването на един сложен фактически състав, който включваше в себе си три съществени елемента: а). постановление за прекратяване на наказателното производство, изготвено от прокурора, който извършва действията след приключване на предварителното производство; б). постановление на прокурора от по-горестоящата прокуратура, с което се потвърждава или изменя първият прокурорски акт; и в). определение на съответния въззивен съд (окръжен или апелативен), с което се потвърждава или изменя постановлението на прокурора от по-горестоящата прокуратура. Прекратеното наказателно производство подлежеше на възобновяване при условията и по реда на Глава осемнадесета от НПК (чл. 359-365 НПК).
Съдебният контрол беше изключен за постановления на прокурора за частично прекратяване на наказателното производство поради изменение на обвинението за същото деяние (виж ал. 10 на чл. 237 НПК, впоследствие отменена - ДВ, бр. 42 от 2001 г.). Такъв акт подлежеше на проверка за обоснованост и законосъобразност по жалба или служебно само в пределите на прокурорската йерархия.
Въведената от 1.01.2000 г. уредба на прекратяването на наказателното производство след провеждане на полицейско разследване не беше прецизна. Вместо редът да бъде напълно аналогичен на реда по раздел III на Глава дванадесета от НПК, по силата на чл. 411, ал. 1, т. 4 НПК прокурорът, осъществяващ надзор над полицейското производство, трябваше след съставянето на постановлението за прекратяване на наказателното производство да изпрати делото на съответния първоинстанционен съд. Създадена беше противоречива съдебна практика по повод на спорове за компетентност между районни и окръжни съдилища. В края на краищата ОСНК прие в Т. Р. № 1/2000 г., че разпоредбата на чл. 411, ал. 1, т. 4 НПК създава специален облекчен режим за прекратяване на досъдебното наказателно производство, провеждано под формата на полицейско разследване. Надделя разбирането, че действителната воля на законодателя е била да препрати не към цялостния ред за прекратяване на наказателното производство след завършване на предварителното производство, а само ограничено към реда по чл. 237, алинеи 6-9 НПК (отм. – ДВ , бр. 42 от 2002 г.). Това означаваше, че по-горестоящата окръжна прокуратура не разполага с правомощието да упражнява контрол върху постановлението на районния прокурор за прекратяване на полицейското производство, а този контрол е само съдебен и се осъществява пред съответния районен съд. При всяко положение обаче законът не беше достатъчно точен и ясен.
Съдебният контрол върху прекратяването на наказателното производство в досъдебната му фаза става безпредметен в хипотезата на чл. 43, ал. 5 НПК, когато постановлението за образуване на предварително производство или постановлението за повдигане на обвинение се отмени от главния прокурор или изрично оправомощен от него прокурор от ВКП. На основата на чл. 414 НПК следва да се приеме, че главният прокурор и изрично оправомощените от него прокурори от ВКП могат по аналогичен начин да отменят акта, с който започва полицейското производство, както и акта, с който се конституира уличеният в същото производство.
6.7. Разпоредбата на чл. 43, ал. 4 НПК установява по принцип контролните правомощия на по-горестоящия прокурор над подчинените му прокурори. По отношение на нея нормата на чл. 43, ал. 5 НПК е специална, тъй като предвижда едно изключение от общото правило за отношенията по вертикалата на прокурорската йерархия. Този извод следва както от систематичното място на нормата на чл. 43, ал. 5 НПК, така и от тълкуването й във връзка с други текстове на процесуалния закон. По нов ред в чл. 176, т. 8 НПК са решени и въпросите на прокурорския контрол върху актовете на следователя. Чрез разпоредбите на чл. 43, ал. 5 НПК и чл. 176, т. 8, изр. 2 НПК се поставя акцент върху всеобхватността на надзора, упражняван от главния прокурор върху дейността на всички прокурори и следователи. Същевременно обаче посочените правни норми не ограничават правомощието на всеки отделен прокурор и следовател в пределите на предоставената им от закона компетентност да вземат решения по вътрешно убеждение, съобразено със собствената им преценка за фактите и приложимия закон. Затова правомощието на разследващия следовател, а в предвидените от закона случаи – и на ръководещия го прокурор, да измени обвинението по реда на чл. 212 НПК, включително и за по-леко наказуемо престъпление, не се обвързва от предварителното съгласие на главния прокурор или оправомощените от него по реда на чл. 43, ал. 5 НПК прокурори от ВКП. Във всички случаи постановлението по чл. 212 НПК, дори и когато е изготвено от следователя по указание на прокурора, дадено при условията на чл. 236, ал. 1, т. 1 НПК, е акт на първична компетентност, който може да бъде предмет единствено на последващ контрол по правилата на чл. 43, ал. 4 и ал. 5 НПК и съответно правилата на чл. 176, т. 8 НПК.
6.8. Поначало прокурорът запазва правомощието си при наличието на законово установени предпоставки да спре наказателното производство в досъдебната му фаза. Основанията за спиране по чл. 22 и чл. 22а НПК са приложими както за предварителното, така и за полицейското производство. Полицейското производство обаче не може да бъде спряно, когато извършителят на престъплението не е разкрит или когато се налага разпит на свидетел, намиращ се извън пределите на страната. В тези случаи прокурорът няма друг избор, освен да преобразува полицейското производство в предварително производство на основание чл. 411, ал. 1, т. 7 НПК и да го спре при условията на чл. 239, ал. 1, т. 2, респ. т. 3 НПК. При всяко положение, когато спирането е свързано и с отказ на държавния обвинител да поддържа обвинение срещу конституиран обвиняем в предварителното производство или да повдигне обвинение срещу уличен в полицейското производство, наказателното преследване по отношение на тези лица следва да се прекрати по реда на чл. 237 НПК (по аргумент от чл. 239, ал. 2 НПК и чл. 411, ал. 1, т. 4 НПК).
Постановлението на прокурора за спиране подлежи на непосредствен контрол в рамките на самата прокуратура. След изтичането на три месеца за обвиняемия и пострадалия възниква правото да го обжалват пред съответния първоинстанционен съд, който се произнася еднолично по реда на чл. 238, ал. 8 НПК, а по жалба или протест неговото определение подлежи на въззивен контрол по реда на чл. 238, ал. 9 НПК. Последваща жалба е допустима само след изтичането на шест месеца от влизане в сила на определението на съда, с което е потвърдено постановлението на прокурора за спиране на наказателното производство.
7. НОВОТО В ДОКАЗАТЕЛСТВЕНОТО ПРАВО
7.1. Разследването на престъпленията чрез събиране на необходимите доказателства е основното съдържание на досъдебното производство. Малка част от промените в НПК от 1999 г. обаче се отнасят до доказателственото право. Следва да се отбележат три нови момента.
Първо, разширява се приложното поле на института на защита на свидетеля. Свидетелят може да получи предвидената в чл. 97а НПК закрила и при обективно възникнала опасност за живота, здравето или имота на всякакви лица, с които с намира в особено близки отношения. Същевременно мярката “осигуряване на охрана” на близките на свидетеля не може да се вземе без тяхното съгласие, за да не се накърнят конституционно гарантираните им права. С изменената редакция на чл. 97а, ал. 7 НПК се създава възможност защитникът и повереникът също да искат разпит на свидетел при запазване тайната на неговата самоличност.
7.2. Второ, пазенето на веществените доказателства се поставя под контрола на прокурора. При това в случай че прокурорът откаже да върне иззети като веществени доказателства предмети, за собственика възниква правото да сезира съда. Специалният режим на унищожаване на наркотици по Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите по силата на чл. 108, ал. 5 НПК придобива процесуална стойност.
7.3. Трето, по реда на чл. 111а, ал. 5 НПК се създават допълнителни възможности за получаване на съдебно разрешение за използване на специални разузнавателни средства, като се възлагат нови правомощия на ръководителите на апелативните съдилища.
8. ПРОМЕНИТЕ В НПК ОТ 2001 ГОДИНА
Голямата реформа от 1999 г. беше последвана от приемането на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 42 от 2001 г). Направените промени не бяха сериозно обосновани и не преследваха ясна законодателна цел. По отношение на досъдебното производство положителна бе единствено замяната на всеобхватния служебен съдебен контрол върху постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство със съдебен контрол по жалба на пострадалия. За съжаление създадената нова регламентация е фрагментарна и неясна. Затова в съдебната практика веднага възникнаха противоречия по въпросите дали делата следва да се разглеждат в открито или закрито заседание, какви са основанията и предметът на съдебната проверка, може ли съдът да събира доказателства, т. е. да изпълнява функции на орган на досъдебно разследване, и т. н. Абсолютно неоправдано беше засилен формализмът в полицейското производство, от което последва усложняване и забавяне на разследването. Уникално за съвременните наказателно-процесуални системи беше въвеждането на триинстанционно съдебно производство както при споровете относно законността на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство, така и, макар и само временно, относно вземането и последващия контрол на мерките за неотклонение задържане под стража и домашен арест. В тази насока напълно основателна е критиката на проф. д-р Екатерина Трендафилова и Даниела Доковска в статията “Промените в НПК от 2001 година: провалът на една реформа” (сп. Правата на човека, кн. 1/2002 г.).
9. ЗА БЪДЕЩОТО РАЗВИТИЕ НА НАКАЗАТЕЛИЯ ПРОЦЕС
9.1. Промените в НПК от 1999 г., в сила от 1.01.2000 г., бяха разработени и приети от парламента за един изключително кратък срок от около една година. За сравнение може да се посочи, че за подобна законодателна реформа в Италия са били необходими повече от петнадесет години. Напълно възможно е в хода на правоприлагането да се констатират недостатъчно прецизни редакции или дори вътрешни противоречия между отделни текстове. В някои случаи вече има произнасяне на ОСНК по противоречива практика на съдебните органи (виж напр. Т. Р. № 1/2002 и Т. Р. № 2/2002). В други ще е необходима бърза законодателна намеса. Важното обаче е практикуващите юристи да работят със съзнанието, че реформата преследва ясни цели и е необходима.
9.2. С измененията и допълненията на НПК от 1999 г. беше направена само първата стъпка към едно по-справедливо и същевременно по- ефективно наказателно преследване. Венецът на общите усилия на теоретици, практици и законодатели ще бъде приемането на нов НПК. Що се отнася до фазата на досъдебното производство, вниманието може би трябва да се насочи към намаляване на формализма в доказателственото право и прецизиране на отделните негови институти. При всяко положение обаче въведените с процесуалната реформа нови принципи на състезателен тип наказателен процес трябва да бъдат запазени.

Собственост и благоустройство - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив


Чл. 53 от ЗС предвижда ограничения на собствеността с оглед на благоустройствени цели да се уреждат със специален закон. А това означава, че благоустрояването на населените места, като съвкупност от мероприятия за цялото им и всестранното им развитие съобразно стопанските, културните, битовите и др. потребности на жителите им, представя известни ограничения на правото на собственост в обществен интерес.
1. Още с първия ни благоустройствен закон – Закона за благоустройството от 1897 г. (ДВ, бр.2/03.І.1898 г.) засегнатите от благоустройствени мероприятия имоти се считаха отчуждени – както тези, предмет на урегулиране от уличнорегулационния план (наречен при действието на ЗТСУ “План за обществени мероприятия”, а при действието на ЗУТ – план за публичната собственост – държавна и общинска, но с много по-тесен кръг на приложение), така и местата, предмет на придаване по дворищнорегулационните планове. Затова в разписния списък към плана за имотите по уличнорегулационния план обикновено се отбелязваше: “отчуждава се”.
2. Сериозна промяна настъпи през 1956 г. – с изменението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ – отм. (обн. “Известия” – бр. 54/06.VІІ.1956 г.), считано от 10.VІІ.1956 г. нататък отпада отчуждителното действие на плана за имотите, отредени за мероприятия по уличнорегулационния план. Предвидено бе запазване на собствеността върху имотите, отредени за мероприятие по улична регулация, до обезщетяването на собствениците им съобразно влязла в сила оценка. Прередактираният текст на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ намери приложение и по отношение на заварените уличнорегулационни планове, освен ако до влизането в сила имотът е бил зает по законно установения ред (а не само фактически зает) или ако дължимото за него обезщетение е било изцяло или отчасти изплатено (чл. 74-а-нов ЗПИНМ – отм.).
3. С изменението на чл. 55-а ЗПИНМ – отм. и с новият текст – чл. 55-м ЗПИНМ – отм. (обн. “Известия”, бр. 90/11.ХІ.1958 г.) частично бе възстановено отчуждителното действие на уличнорегулационните планове. От деня на решението на ИК на Народните Съвети в Столицата и в градовете Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Стара Загора, Плевен, Димитровград, Габрово, Сливен, Казанлък, Кърджали, Мадан и Перник парцелите по уличнорегулационния план, образувани за държавно, обществено, групово или кооперативно жилищно строителство (според терминологията на ЗТСУ – комплексно жилищно застрояване) се считаха отчуждени.
При действието на ЗТСУ имотите по плана за обществени мероприятия (мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации – чл. 22 – 26 ЗТСУ – отм.) отреждането им за мероприятия по този план не означаваше отчуждаване . Отчуждаването и обезщетяването се извършваше със заповед по чл. 98 ЗТСУ, а при необходимост за конкретизиране на обекта, когато бе предвидено имотно обезщетяване се издаваше заповед по чл. 100 ЗТСУ – отм.
4. Отчуждителното действие на дворищнорегулационния план за имотите, предмет на урегулиране от този план, съответно обект на придаване към дроищнорегулационни парцели, се запази в продължение на повече от 1003 години (03.І.1898 г. – 31.ХІІ.2000 г.), а за случаите по § 6, ал. 2 и по § 6, ал. 3 (ред. ДВ, бр. 41 от 2001 г.) от Преходните разпоредби на ЗУТ – и за по-дълъг срок.
5. Още при действието на ЗТСУ (в сила до 30.ІІІ.2001 г.) след като бяха отменени благоустройствените отчуждавания, съответно с отменяването на чл. 63 – 109 ЗТСУ (ДВ, бр. 124/27.Х.1008 г.) се установиха само 2 плана за урегулиране на поземлените имоти в чертите на селище или селищни образувания: План за урегулиране на частните имоти (имоти на физически и юридически лица, имоти на кооперации и обществени организации, имоти частна собственост на общини и имоти частна собственост на държавата) и План за урегулиране на публичната собственост – общинска и държавна. Тази уредба беше изрично прогласена в изменения текст на чл. 21, ал. 1 ЗТСУ – отм. (ДВ, бр. 34/25.ІV.2000 г.). Това общо разделяне на 2 плана за урегулиране е възприето от ЗУТ, с подробна уредба в Глава шеста на закона (чл. 103 – 114).
6. Отпадането на отчуждителното действие на благоустройственния план по изключение се запазва за случаите на първа или неприложена първа регулация – чл. 16 ЗУТ, възпроизвеждащ текста на чл. 21-а – нов ЗТСУ (ДВ, бр. 41 от 1998 г., изм. ДВ, бр. 34 от 2000 г.)
Съгласно цитирания текст при случаите на първа или неприложена първа регулация собствениците на поземлените имоти, предмет на урегулиране, са длъжни да прехвърлят в полза на Общината до 25% от площта на имотите си във връзка с провеждане мероприятията на техническата и социалната инфраструктура на населеното място или селищно образуване. В тези случаи собствениците на урегулирани поземлени имоти получават равностоен урегулиран имот в местността, където се намират имотите, но не е задължително полученият имот да се намира на същото място, където е бил имотът до регулацията. В случай е налице отклонение от принципа за икономичност на урегулирането (чл. 108, ал. 5 ЗУТ).
Особен случай възниква при осигуряването на достъп до обществен път за даден урегулиран имот до обществен път чрез улица – тупик. Тупичните улици са част от уличната мрежа, а тя е публична общинска собственост. Прокарването на такава улица е за сметка на ползуващия се от нея. Ето защо неправилно е да се поддържа, че при действието на ЗУТ осигуряването на достъп до обществен път чрез улица – тупик следва да става по реда на чл. 15, ал. 3 на закона, т.е. чрез споразумение между собственика на имота, който ще ползва улицата – тупик и собственика на съседен имот, от който се взема площ за прокарването на тази улица.
7. Предвижданията за застрояване на поземлените имоти неминуемо водят до известно ограничаване на правото на собственост, относно вида на застрояването (основно – жилищно, вилно и допълващо), начина на застрояването – свободно или свързано и характера на застрояването – етажността. Тези предвиждания обаче не дават отражение върху това кой ще строи. Ще строи, естествено, собственикът на имота.
8. Записването на имотите по плана не означава удостоверяване на собствеността върху тях на лицата, на чието име те са записани в разписната книга. Но общинската администрация е длъжна да се съобразява с това записване при провеждането на благоустройствените мероприятия, тъй като тази разписна книга е неразделна част от плана (спр. чл. 13, ал. 2 ППЗТСУ). В ЗКИР изрично е упоменато (чл. 2, ал. 5Ч, че данните за характеристиката и правото на собственост върху имоти по кадастъра и кадастралните регистри (чл. 35 и сл. ЗКИР) съставляват доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят тези данни, до доказване на противното.
Гореказаното обаче съвсем не означава, че тези записвания на имотите са приравнени на доказателството за правото на собственост. В административни и съдебно-административни производства не се решават въпроси за собствеността – тези въпроси трябва да са решени предварително или да се решат в съдебно-исково производство. ЗУТ не възпроизведе разпоредбата на чл. 56, ал. 10 МТСУ, според която в селата можеше да се издаде разрешение за строеж не само на собственика на терена или учредено право на строеж върху него, но и на лице, на чието име имотът е записан в регистрите на кметството повече от 10 години. Това обстоятелство се удостоверяваше от председателя на Общински народен съвет или кмета. Тази практика доведе до изразяване в доктрината на становището, че цитираният случай на разрешение на строеж в такъв имот съставлява “единствен своеобразен сурогат на нотариален акт по обстоятелствена проверка.
9. От 1949 г. насам датира принудителното застрояване на общ парцел (чл. 25 от Закона за жилищното строителство и стопанисване на жилищния фонд, ДВ, бр. 64 / 1949, отм. със ЗС), уреждано впоследствие с ЗПИНМ, респ. с ППИНМ – отм. (ДВ, бр. 51 / 1950 г.) – чл. 237 – 239 ППИНМ и с ППЗИНМ (“Изв., бр. 76 / 1960 г.) – § 200 ППЗИНМ. При действието на ЗТСУ Институтът на принудително застрояване на общ парцел бе уредено с чл. 58, ал. 1 ЗТСУ, както и в чл. 241 – чл. 245 ППЗТСУ относно парцелите, предназначени за малкоетажно и средноетажно застрояване.
Тук ограничението на собствеността на даден собственик, изразяващо се в застрояване на общия парцел според правата на желаещия да строи съсобственик, без да се иска съгласието на останалите съсобственици, е мотивирано от съществуващата възможност всеки от съсобствениците, фигуриращи като такива към момента на влизане в сила на плана, да изгради своя самостоятелна жилищна или вилна сграда в парцела, съответно самостоятелно жилище в сграда или вила. Счетено е било, че не е оправдано да се лишава собственик от горната възможност, затова упоменатите общи парцели са били разгледани като неделими.
Срещу цитираното принудително застрояване е имало сериозни възражения в доктрината. Така проф. П. Венедиков, в “Ново вещно право”, 1995 г. (с.108) е поддържал, че разпоредбата на чл. 58, ал. 1 ЗТСУ противоречи на Конституцията. Намираме, че такова възражение срещу неделимостта на тези парцели е неприемливо предвид общата разпоредба на чл. 34, ал. 1, предложение последно ЗС.
В ЗУТ Институтът на принудително застрояване на общ поземлен имот не е изрично уреден, но по наша преценка, по цитираните по-горе съображения, считаме за допустимо застрояването на такъв УПИ принудително.
В най-новата доктрина се приема, че нормата на чл. 58, ал. 1 ЗТСУ – отм. е била прибързано и немотивирано отменена, предвид невъзпроизвеждането й в ЗУТ, макар и да се застъпва становище за поделяемост на такъв дворищнорегулационен парцел (респ. УПИ). Изтъкват се съображения, че “Бъдеща промяна на ЗУТ трябва на всяка цена да държи сметка за тази жизнена и социално полезна хипотеза...” А при настоятелните искания от технически и правни среди за сериозни изменения и допълнение на ЗУТ възможността да се коригира изрично в тази посока цитирания закон е налице.
10. Урегулирането на дворищнорегулационните парцели се извършваше в 2 направления, със застроителен и регулационен план (ЗРП) – в регулационна част и в строителна част. От началото на 1998 г. – с измененията и допълненията на ППЗТСУ (ДВ, бр. 6 / 1998 г., ал. 1 – изм. И ал. 3 и 4 – нови и чл. 106 – изм.) и Наредба № 5/1995 г. за ПНТСУ (ДВ, бр. 7 / 1998 г. – чл. 17-а – нов) се допусна парцелите да имат по изключение лице не до улица или площад, а към алея в парк; допусна се също така да се образуват и маломерни парцели без строително регулиране, т.е. без застрояване. Този начин на уредба на урегулираните поземлени имоти (УПИ) е възприет и в ЗУТ – чл. 19, ал. 5. Евентуалното строително урегулиране на такива маломерни УПИ може да се осъществи чрез преговори със съседите за отстъпване по споразумение на части от съседни имоти.
С тази промяна и урегулирането стана възможна реституцията на отчуждени имоти, по отношение на които мероприятието, във връзка с което са отчуждени, не е проведено – вместо да се реституира нерегулиран остатък от пълномерен имот или маломерен такъв, при реституцията да се получи маломерен имот според уредбата по чл. 19, ал. 5 ЗУТ, съотв. чл 54, ал. 8 ППЗТСУ. Тук се има предвид възможността за реституиране както на одържавени, така и на отчуждени недвижими имоти (реституция по ЗВСВОНИ и по ЗВСВНОИ).
Без да отричаме справедливия и обществено оправдан характер на реституцията ще отбележим, че реституирането на недвижими имоти следва да се съобразява с основните принципи на градоустройството. Практиката сочи на случа, при които реституирането не е било съобразено с главни насоки в урегулирането на имоти по плана за частната собственост. Характерен случай е този на нарушаване разпоредбата на чл. 57 ППЗТСУ (съответстваща на § 40 ППЗПИНМ) – недопустимост да се прокарват линиите на урегулирането по друг начин, освен успоредно на заварени масивни сгради, а именно – прокарването им през съществуваща такава сграда, извън хипотезата на чл. 57, ал. 3 ППЗТСУ.
11. Благоустройствено мероприятие съставлява и поддържането на годния сграден фонд, особено на сградите – етажна собственост. Неподдържането на общите части води до преждевременното им износване, при което вредните последици са не само за обитателите на сградата, но и за съседите, принудени да изпитват възникващите неудобства от извършвани постоянни ремонти. А те са могли да бъдат избегнати при спазване стриктно на разпоредбите на ПУРНЕС. ЗТСУ включваше в себе си разпоредбите на административна намеса относно поддържане на сградите (чл. 44 и чл. 45 ЗТСУ – отм.), които не са възпроизведени в ЗУТ. Мисля, че такива разпоредби биха могли да се включат в предстоящото изменение на ЗУТ. Гореизложеното не изчерпва въпросите за собствеността и благоустройството.

Криминализация на деянието “изпиране на пари” - Руси Янев, адвокат от Кюстендил


I. Правни основи на регламентацията на изпирането на пари

С определящо значение за регламентирането на изпирането на пари (ИП) и мерките срещу него е Конвенцията на ООН за борба срещу незаконния трафик на упойващи вещества и психотропни субстанции, приета във Виена на 19 декември 1988 г., в сила за България от 23.12.1992 год. Според нея, ИП е:


- преобразуването или прехвърлянето на собственост, ако на лицето,
занимаващо се с такава дейност е известно, че тази собственост е получена в резултат на някое от нарушенията, установени съгласно буква “а” (най-общо финансиране, производство и търговия на наркотични вещества - Р.Я.), или в резултат на участието в такова нарушение с цел укриване или прикриване на незаконния произход на такава собственост или с цел оказване на помощ на всяко лице, което участва в извършване на такова нарушение, за да може то да избегне правните последствия за своите действия;
- укриването или прикриването на истинския характер, произход, местонахождение, разположение, движение на собствеността, действителните права, свързани с тази собственост или нейната принадлежност, ако на лицето е известно, че тази собственост е получена в резултат на някое от нарушенията, установени съгласно буква “а” или в резултат от участие в такова нарушение.
На посочените нормативни определения за ИП се базират последващите по-усъвършенствани дефиниции на понятието.
На 08.11.1990г. в Страсбург от държавите, членки на Съвета на Европа и други държави е приета Конвенция N 141 на Съвета на Европа относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление (Конвенцията на СЕ). В чл. 6 във вр. с чл.1 от Конвенцията на СЕ, ИП се определя като прехвърляне на имущество със съзнанието, че е придобито в резултат на престъпление, с цел укриване или прикриване на незаконния му произход, укриването или прикриването на действителния произход, източник, местонахождение, движение, свързаните с него права на собственост или други права върху всяко имущество, за което се знае, че е придобито в резултат на престъпление, както и придобиването, притежаването и ползването на имущество със съзнанието, че това имущество е извлечено от престъпление.
От горните нормативни определения е видно, че необходима предпоставка за ИП е извършването на първоначално престъпление. Без значение е видът му, достатъчно е предметът да е в големи размери /не в смисъла на нашето наказателно право/ или дееца (извършителите) да са получили значително на стойност имущество от извършването му. Понятието не изключва осъществяване на повече от едно първоначално престъпление, облагите от които са предмет на изпиране на пари.
Без значение е и видът на имуществото, придобито от първоначалното престъпление - налични пари, имоти, МПС, произведения на изкуството с висока стойност, предмети-уникати, благородни метали и изделия от тях и др.
За хармонизиране на българското законодателство съобразно разпоредбите на Конвенциите на СЕ, бе допълнена Особената част на Наказателния кодекс, приети бяха нов Закон за мерките срещу изпирането на пари и съответните подзаконови нормативни актове.
През 1997 и 1998 и 2000 год. законодателят допълни Наказателния кодекс /НК/ с нови състави от Глава седма на Особената част “Престъпления против финансовата, данъчната и осигурителната система”. Световният опит на правозащитните органи, противодействащи на ИП показва, че много често престъпните сдружения използват финансовите системи на държавите за трансформации на облагите от престъпления. До голяма степен гаранция за недопускане ИП е създаването и ефективното функциониране на система от органи и механизми за реализация на конкретни мерки. С влизане в сила на чл. 252, ал.3, чл. 253 и чл. 253а от НК се създадоха предпоставки за наказателноправна защита на обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на финансовата система и недопускане на ИП.
С приемането и действието на състава на чл.253 и изменението на съставите на престъпленията вещно и лично укривателство по чл. 215 и чл.294 ал.1 от НК на РБ се разшири обхвата на формите на ИП, предвидени в чл.6 от Конвенцията. Вече е налице наказателна отговорност както за укриване, придобиване и пласиране на предмета на първоначалното престъпление, така и за неговото използване чрез различни трансформации.
Бланкетната норма на чл.253а НК е приета и действа на основание на задълженията, произтичащи за Република България от чл.3 и чл.4 т.1 на Конвенцията,на СЕ. Най-значимата превантивна процедура за недопускане на прането на пари е уредена в Закона за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/.
ЗМИП определя ИП като:
а/ подготовка, осъществяване и приемане на резултата от действия, чрез които парични средства или друго имущество, както и добитото от тях, станали притежание на дадено лице чрез или по повод на престъпление се въвеждат в стопанския оборот (чл.2, ал.1);
б/. преобразуване или прехвърляне на имущества, придобити чрез или по повод на престъпление (чл.2, ал.2 т.1);
в/ укриване или прикриване на естеството, източника, местоположението, разпореждането, движението или правата по отношение на имуществата, придобити чрез или по повод на престъпление (чл.2, ал.2 т.3);
г/ придобиване, притежаване или използване на имущества със знанието в момента на получаването, че са придобити чрез или по повод на престъпление (чл.2, ал.2 т.4);
д/ реализация на процеса от деяния, посочени в б.б. а/, б/, в/, и г/, когато предикатното престъпление е извършено в чужбина и не попада под нашата наказателна юрисдикция (чл.2, ал.3).
Определението на ИП в ЗМИП се основава на обективните признаци на съставите по чл.чл.215, 252, ал.3, 253 и 294 от НК. Изпълнителното деяние на чл. 253а НК е свързано с нарушаването или неизпълнението на мерките за предотвратяване и разкриване на действията по ИП.

II. Наказателноправна характеристика на престъплението “изпиране на пари”



ИП може да се разглежда двустранно: от една страна, като процес, съдържащ фазите на изпирането и методите за прикриване на облагите от престъпления, и от друга, като конкретен състав на престъпление.
Наказателноправната доктрина /Р. Владимиров, Б. Йотов, Н. Филчев, К. Хлебарова и др./* определи чл.253 НК като състав на престъплението “изпиране на пари”. До допълването на НК с този състав, ИП се отразяваше в съставите на вещното укривателство по чл.215 НК, личното укривателство по чл.294 НК и в някои от съставите на престъпленията против паричната и кредитната система – чл.чл.250, 251 и 252, ал.3 НК. При сега действащия НК, ИП е престъплението по чл.253.
Правната квалификация на деянието се определя след подробен и всестранен анализ на фактическите данни по отделния казус.
Обект на изпирането на пари по чл.253 НК е финансовата система (в институционален и функционален аспект), като специфични правно регламентирани финансови отношения, които се характеризират със своята последователност, единство, относителна самостоятелност и изградените в съответствие с това учреждения и институти. Този извод следва от систематичното място на състава на престъплението в Глава седма от Особената част на НК “Престъпления против финансовата, данъчната и осигурителната система” - общите финансови престъпления (чл. 253 - 254а НК), престъпленията против данъчната система (чл.255 - чл.260 НК).
Субект на изпирането на пари може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Основният състав на чл. 253 НК има следното съдържание: “Който извършва финансови операции или други сделки със средства или имущество, за които знае или предполага, че са придобити чрез престъпление се наказва ...”.
Изпълнителното деяние е ограничено до две форми, дадени алтернативно - извършване на финансови сделки и извършване на финансови операции.
Финансова сделка по смисъла на чл.253 НК е всяка сделка, осъществена с финансов актив. Финансовите сделки могат да бъдат разделени на банкови, застрахователни, сделки с ценни книжа и по управление на инвестиционни дружества, сделки с валута по сметка и сделки с валута в брой. За да са правомерни, поне едната страна в посочените финансови сделки трябва да е лицензирана за осъществяването им. За да се осъществи правомерна банкова сделка, тя трябва да е сключена от длъжностно лице, изпълняващо служебни задължения в лицензирана по Закона за банките финансова институция. Но характерът на сделката като финансова няма да се промени, ако тя е сключена от или чрез лице, което не е лицензирано или регистрирано за извършването й по занятие. За да се определи като финансова, необходимо е предметът на сделката да е финансов актив, независимо от качествата на лицата, между които е сключена, условията при които е извършена и дали са спазени законоустановените изисквания /ако съществуват/ за реализирането й. Финансовата сделка може да бъде с търговски или гражданскоправен характер. Критерият за диференциация между финансови търговски сделки и финансови граждански сделки е качеството на търговец /или представител на търговец/, поне на едната страна при търговските финансови сделки и качеството на физически лица на страните по финансовата гражданскоправна сделка.
Финансовата операция може да бъде определена като действие с финансов актив, което се извършва в изпълнение или на основата на сключена финансова сделка. Например сключването на договор за застраховка “Живот” е финансова сделка, а разсроченото заплащане /чрез квитанция или приходен касов ордер/ или превеждане по банков път на дължимите премии са операции с финансови активи, на основата на сключената финансова сделка. Или сключването на договор за откриване на банкова сметка /депозитна, разплащателна, набирателна и пр./ е финансова сделка, а превеждането на суми по тази сметка или изтегляне в брой на каса по нареждане на титуляра е извършване на операция с финансов актив на основата на сключената финансова сделка.
Употребеното множествено число на “финансови операции или други сделки” не означава, че извършването само на една финансова или друга търговска сделка и свързаната с нея операция няма да е съставомерно. Това следва от систематичното тълкуване на нормата, визираща основния състав по чл.253, ал.1 НК и нормата на чл.253 ал.2 т.2, в която е предвиден квалифициран състав на престъплението, обосноваващ по-тежка наказателна отговорност, ако деянието е извършено два или повече пъти. Извършването на една финансова сделка или операция ще бъде основание за квалифициране на деянието по чл.253 ал.1 НК, а осъществяването на две или повече финансови сделки или операции ще обоснове квалификация по чл.253 ал.2 т.2 НК.
Някои от видовете финансови /търговски и граждански/ сделки, които отразяват изпълнителното деяние на чл.253 ал.1 НК са:
а/ договор за застраховка - имуществено застраховане; застраховка “Гражданска отговорност”; застраховки “Живот” и “Злополука”;
б/ сделки с ценни книжа - за собствена, за инвестиционните посредници или за чужда сметка; поемане на емисии на ценни книжа; управление на индивидуални портфейли от ценни книжа и/или пари;
в/ приватизационни договори;
г/ предоставяне на паричен заем срещу залог на вещи;
д/ покупко-продажба на стокова борса;
е/ договор за лизинг;
ж/ дарения на юридически лица с нестопанска цел;
з/ сделки с недвижими имоти - покупко-продажба, замяна, дарение.
Във връзка с признаците относно обективната страна на престъплението следва да се уточни, че поведението, предхождащо изпълнителното деяние по чл.253 НК, може да бъде единствено престъпление, а не друго правонарушение. Престъплението “изпиране на пари” е от категорията на “вторичните” престъпления, каквито са например личното и вещното укривателство (чл.чл.294 и 215 НК). Предхождащата изпълнителното деяние по чл.253 НК проява е “първоначално” или “предикатно” престъпление. Последното може да бъде извършено както в страната, така и в чужбина. Когато предикатното престъпление е извършено в чужбина, ако в нашия НК няма състав на такова престъпление, наказателноправната ни доктрина приема, че средствата от него са придобити чрез престъпление.
Предмет на престъплението по чл.253 НК е каквото и да е имущество, произтичащо от осъществяването на престъплението. Под “имущество” следва да се разбират всякакви активи, произтичащи от извършени криминални, икономически или други престъпления. Включват се парично оценими права, например право на вземане /обективирано в ценна книга/, капиталови или финансови права /обективирани в акции или облигации/, дялови участия, други оценими права. Ако придобитите чрез първоначалното престъпление блага са трансформирани в друго имущество, то вече не е годен предмет на престъплението по чл.253 НК. Изпирането на пари е безрезултатно престъпление и то е довършено с осъществяването на финансовата сделка и/или свързаната с нея операция.
В ал.2, 3 и 4 на чл.253 НК са посочени квалифицирани състави на изпиране на пари, обосноваващи по-тежка наказателна отговорност - когато престъплението е извършено от група лица, сговорили се предварително, или от организация; два или повече пъти; от длъжностно лице в кръга на службата му; когато финансовата сделка и свързаната с нея операция е извършена със средства или имущество, придобити чрез трафик на наркотични вещества и/или прекурсори и деецът е знаел или предполагал това и когато средствата или имуществото, предмет на деянието, са в особено големи размери и случаят е особено тежък.

Бележки
* Владимиров, Р. Престъпления против финансовата система. Престъпления против кредиторите. Парадигма. С. 1999


Йотов, Б. Престъпления против кредиторите, паричната, данъчната и финансова система. Фенея. 1999.
Kent Davis. Financial investigations. ILEA. 1996.
Клевър, Р.Х.Противодействие на престъпленията против финансовата система. Цикъл лекции. Министерство на правосъдието на САЩ - ФБР. 1996.
Панайотов, П. изпирането на пари по наказателното право. СИБИ. С. 1998.
Пийт, М. Проследяване на незаконни печалби. Сравнителен международен анализ на борбата с прането на пари. Обзори и реферати на отдел Парламентарни изследвания при Народното събрание на Република България. С. 1996.;
Уебстър, Б. МакКамбъл, М.С. Международно пране на пари: проучвания и разследване обединяват усилията си. Министерство на правосъдието на САЩ - ФБР. 1996.;
Хлебарова, К. Наказателното преследване на изпирането на пари в Република България. Асоциация на прокурорите в България. Бюлетин N3. 2000

Ликове на първи български юристи - Х. Д-р Петър Ив. Данчев - С.С.Бобчев


Между първите българи юристи едно от първите места занимава д-р Петър Ив. Данчев. Той беше не само учен юрист, не само голям познавач на Corpus juris civilis и на нашия Сборник на съдебни закони; той беше не само добър преподавател на Римско право, което умееше да усъвременява с разни остроумни съпоставления и примери из сегашния държавно-правен живот, като правеше така лекциите си увлекателни и лесно усвоими: той не беше само добър върховен съдия и отличен председател на Върховния Касационен съд у нас; той беше и високо-културен човек, с широко литературно образование, с художнически усет и ламтеж, със силни книжовнически дарби. Достатъчно беше да го срещне човек един път, за да забележи високата култура, с която се отличаваше, благия характер, който го украсяваше и искрите от остроумие, които бликаха в проявите на неговия дух.
Петър Данчев е роден в Сливен в 1857 г. Там той получава третокласно образование. Любознателният юноша на 14 годишта възраст напуска Сливен и се запътва за чужбина да дири где най-добре ще може да продължи образованието си. Той стига във Виена, гдето Григор Начевич, после министър у нас, човек с голяма кулутра и внимателен към младите, посрещна юношата и му препоръча да отиде да следва най-напред в гимназията в Градец-Кралове (Кьониггрец, Чехия). Начович казал на Данчева: “Гимназията; като чехска, вие ще усвоите там много лесно езика и ще можете да продължите науката си”. И Данчев заминава за посоченото място, като завършва класическа гимназия в Градец-Карлове с отличен успех.
Тук у него се проявява и се развива особно вкусът към класическа литература, вкус, който го отличаваше през целия му живот и в неговата книжовно-обществена деятелност. След това, Данчев постъпва на Юридическия факултет на Пражкия университет, гдето следва две полугодия. От там той минава в германския университетски град Йена, гдето завършва юридическите науки със степен доктор на правото.
Преди да завърши университетското си образование, д-р Данчев бива увлечен, както много други младежи, за да отиде доброволец във време на сръбско-турската война, ръководена от сръбска страна от познатия генерал Михаил Черняев, който се прослави с големите си грижи да сполучи, но съдбата на когото не помагаше, за да се добере до една такава сполука. Турските войски, засилвани постоянно, смазаха усилията на генерал Черняева; сръбските войски трябваше да отстъпят; те бяха разбити при Джунис и, благодарение само на руската намеса, Сърбия бе спасена от разгром. В една своя бележка, печатана във в. Марица, бр. 250, 1881 г., Данчев дошел в родното си място, казва, че искри в Херцеговина избухват, а в Сливен се говореше за някои чети в Балкана. Искрите се възпламениха в пламък, който се разшири от Требинье до Сан-Стефано.
Когато свършва университета в Иена, Данчев се връща както се изразява, подир толкова преврати, “тъга мори сърцето ми да видя стария Балкан”. И след завръщането си той намерва, че в Отечеството му всичко било българско, че никаква външна разлика не се забелязва между България и Румелия” (в. Марица 11.ІІ.1881). Туй подчертаване на Данчева върху обстоятелството, че няма разлика между България и Румелия, той прави главно, за да изтъкне, че българщината еднакво прояви своя дух, своята сила, своята любов към единство, както в северна, тъй и в южна България. С това той искаше да подчертае, че И. Румелия не можа да се превърне в небългарска област, както това беше в желанията на някои дипломати, главно напр. на Биконсфилд Дизраели, кръстникът с ново име – източна Румелия – на южна България, когато беше в Берлин като представител на Велика Британия. Голямата енергия, проявена от българските интелигентни и патриоти в страната, бяха създали от нея в едно кратко време от 1 – 2 години една чисто българска област с едно Областно събрание и Постоянен комитет, еманация от събранието, които законодателствуваха и даваха насока на една хубава българска здрава политика. Тук и правосъдието беше поставено на добра нога, благодарение от една страна на доброто му устройство (според Органическия устав), благодарение на съзнателното отношение на малки и големи съдии към тяхното дело, благодарение на тяхната независимост и, по-късно, несменяемост.
Д-р П. Данчев се установява най-напред в родното си място Сливен като адвокат. Освен това той поема редакцията на местния орган “Съветник”, в който печата редица подлистници.
Д-р Данчев чувствуваше в себе си силни копнежи към родната литература и проявяваше художествено творчество и в дребни и в едри печатни работи, които се появиха най-напред във в. “Марица”, а после в редактирания от него “Съветник”, издание на Сливенската Окръжна комисия.
Неговите книжовно-художествени дарби, които бяха бликнали още при първия негов прощъпалник, в публицистично-книжовна област, обърнаха внимание на тогавашния читателски свят. Особено бяха забелязани подлистниците, напечатани във в. “Марица” и “Съветник” през 1880 – 1882 г. По своето изящество, художественост и вкус, те надминават много модерни, наричани изящни творения. Нека вещите книжовни критици обърнат внимание на тези подлистници, да направят анализ на новелетките на Драгни Силвиус и нека се произнесат. Не се съмняваме, че тяхната присъда ще бъде много ласкава за носителя на този псевдоним, с който обичаше да се подписва Д-р Данчев в подлистниците си.
Дълъг е списъкът на интересните статии по правото, които д-р Данчев печата в нашите юридически издания. Той беше един от основателите на Юридическо списание, през известно време – от неговите редактори. Тук той печата статии из разните области на правото; особно, обаче той обърна внимание върху научните и законодателни дела на далматинския учен д-р Балтазар Богишич, върху неговия нов черногорски кодекс “Имовински законик”•).
В отличие от много юристи, които бяха се появили у нас и се отнасяха пренебрежително към народния обичаен кодекс, д-р Данчев съзнаваше необходимостта да се съберат и изучат правните обичаи на българския народ. Той се вслушваше в дълбоката правна мъдрост, изразявана в пословици, поговорки, юридически обичаи и формули и се радваше на всяко проявление в обичайно-правната област. Той поддържаше основателно, че не може да се пренебрегва обичайния кодекс, който законодателят би трябвало не само да не игнорира, но да тачи народните понятия, разбирания и обичаи в областта на правото. Тъкмо зарад туй в 1902 г. той сам се залови да състави едно обработено съкращение от отговори, получени в Министерството на правосъдието от съдилищата, окръжни и мирови, по наследството, съгласно с юридическите обичаи. Тези отговори стояха непокътнати и неразработени в Министерството на правосъдието още от 1884 г. т.е., около 15 – 16 години. Това крайно интересно съкращение, един вид кодификация на народните обичаи по наследството, Данчев напечата в списанието “Юридически преглед” 1902 г., кн. 10, стр. 309 – 321.
Той беше избран за член на Българската академия на науките, която почете паметта му с един паметник, четен от члена на Академията професор Стефан С. Бобчев на тържественото събрание в Народния театър (16 март).
Данчев писа твърде много по законодателните въпроси, които засягаха нашето материално и процесуално право. Той беше канен и взе пряко участие във всички почти комисии при Министерството на правосъдието, които изготвяха законопроекти за Народното събрание.
През годините 1910 – 1912 д-р Данчев беше член на “Международната конференция в Хага за унификацията на менителничното право”. На тази конференция се представляваха големи и малки държави, между които и България. На нея се приеха два важни предварителни проекти: един за конвенция, която налагаше на договарящите държави задълженията да въведат общ закон за менителниците и записи на заповед; другият – предварителен проект съдържаше самия този закон за менителниците и записи на заповед. Както винаги, тъй и в този случай, д-р Данчев не разбираше, че върши само за форма една задача, която му беше възложена от българската държава. Той смяташе, че е длъжен да върши добросъвестно, прилежно и осмислено тази работа, която му беше поверена. В един обширен реферат, написан за “Юридически преглед” и напечатан в кн. 3 от 15.03.1911 г., българският делегат в тая конференция дава едно ясно и точно изложение за извършеното през 5 недели в тая конференция.
В кн. 5 същата година на “Юридически преглед” се появи допълнителна статия на д-р Данчев под надслов “Международното уреждане правата досежно чека”, в която авторът обяснява как Хагската конференция е приела да се уреди международното право на чека с особен закон. За тази цел се предлагало да се свика и една друга конференция ad hoc, като холандското правителство се залови да улесни разискванията по същия начин, какъвто бе употребен за приготвяне на конференцията през 1910 г.
Той беше едно след друго назначаван за съветник (член) на Върховното съдилище в Източна Румелия (1882 г., май), прокурор при Сливенски Окръжен съд (1883) подпредседател и после председател на Пловдивския Апелативен съд след Съединението (1886 г.), член на Върховния Касационен съд (1886 г.), прокурор при същия съд (1887), главен прокурор при ВКС (1901 г.), после остава – първи председател на ВКС (от 1907 до 1913 г.).
Като магистрат, д-р Данчев, който беше посветил целия си живот на голямата задача да прилага правото в живота, сполучваше да прави това по начин, който почти да не шокира с противоречия справедливостта. И колкото да е рисковано да се допуска, щото съдията да се ръководи от свободното, жизнено творчество, а не само от писаното, действующе право, обаче в това и състои високата духовна ценност на правораздавача – да не допуска дори и подозрение, че неговото решене почива върху по-други съображения, освен върху тези на правото и справедливостта. В решенията на съдията Данчев обикновено се забелязваше съдийската строгост. И даже недоволните от решението лица много пъти забелязваха тази благодатна роса от правораздаване.
Д-р Данчев както се казва почна магистратурата още в Пловдив, дето бе прокурор при Върховното съдилище на източна Румелия, от дето след Съединението, той премина в София последователно като член, като главен прокурор и най-после като председател на Върховния Касационен съд. Той е бивал за кратко и министър на правосъдието (1900 г. около 3 месеца).
В отношенията си с адвокатите и страните, той беше еднакво любезен. Когато трябваше да направи някоя неприятна бележка някому, той умееше да я облече във форма безобидна, или пък я пускаше като остроумна шега, която напомняше подсладен горчив хап. И тоя хап се гълташе, без да се усети горчевината му. Хапът, обаче правеше във всеки случай действието си и достигаше целта си и – което е за забелязване – много пъти по-силно, отколкото е действието на някои ядни стрели, пускани много пъти в раздразнено състояние от иначе добри съдилищни представители.
Д-р Данчев беше, както се помена, известно време професор на юридическия факултет във Висшето училище у нас, отсетне Софийския университет. Той преподаваше Римското право, което познаваше изоснова. Лекциите му обръщаха внимание на студентите с това, че изложението им беше сочно, занимателно и интересно по своята сравнителна или съпоставителна метода. Сухият предмет на Римското право – история и догма, в изложението на д-р Данчева, се обръщаше в една жива, като че ли актуална юридическа област, в която римски законодатели, творци на правото, познати по Дигестите, патриции и плебеи, консули и трибуни, - всичко това се одухотворяваше, разполагаше се като че ли в съвременни условия и живееше със сегашния живот. Анекдоти и юмор придружаваха тези лекции. По тоз начин курсът на д-р Данчева напомняше превъзходните лекции на професора в Московския университет по Римско право Крилов (Никита Иванович), бележит познавач на римските старини и право, който със своето майсторско преподаване беше заслужил названието “професор – артист” и слушателите на когото са напускали аудиторията му под обаянието на непритворно възхищение.
Постоянните занятия във Върховния Касационен съд и другите служебни обязаности извикваха у д-р Данчев усилена умствена работа, защото той не разбираше да изпълнява своята длъжност pro forma. Той се вдълбочаваше във всичко, макар да беше способен от малко да схваща. Той работеше с всички сили на своето битие. Ето защо и нерви и здраве не можеха да устоят дълго. Преумората настъпи. Той заболя сериозно ... и д-р Данчев напусна земния живот на 8.ІІ.1913 година, тъкмо тогаз, когато се носеха известия, че България, прославена от своя войник-титан, прекарва нови минути на съмнения и измъчвания.

Полезно четиво за изпълнителното производство (Граждански процес. Изпълнително производство - Г. Мутафчиев) Кремен Маринов, адвокат от София


Неизпълнението на изискуеми задължения като една от проявените форми на незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения е фактически състав, придобил особена актуалност през годините на интензивни икономически реформи. Неудовлетворяването на притезанията, несъвпадението между дължимото и фактическото поведение на правните субекти се превърна през последното десетилетие в обичайно явление в обществените отношения. Свободната стопанска инициатива и интензификацията на гражданския обмен даде косвено отражение и върху работата на съдебно-изпълнителните органи. Поставиха се сериозни практически проблеми. Закономерно правната реформа засегна и материята на изпълния процес. Оттук произтича и актуалността на рецензираната книга.
Неизпълнението на едно задължение, според израза на проф. Сталев (2), придава на притезанието качеството на неудовлетворено право. Титулярът е лишен от престацията или от вещта, върху която има признати права.
Защитното и санкционното въздействие на гражданския процес при разглежданата форма на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения се проявява чрез изпълнителното производство. Чрез него се постига принудителното удовлетворяване на неудовлетвореното субективно право.
Рецензираното ново издание на книгата на Доц. Г. Мутафчиев е съобразено с реформите на ГПК – ДВ бр. 124/23.12.1997 г., ДВ бр. 59/26.05.98 г. и ДВ бр. 64/16.07.99 г., дали съществено отражение и в материята на изпълнителното производство. В предговора на книгата авторът обръща внимание върху основните насоки, в които са извършени промени по същество: уеднаквяването на изпълнението срещу граждани (физически лица) и юридически лица, промени в процедурата на изпълнение по отношение на държавата, основни промени при изпълнителния способ обръщане изпълнението върху движимото имущество на длъжника и др.
Книгата е систематично разделена на три дяла, подразделени от своя страна на глави.
Дял първи е озаглавен “Общи начала” и се състои от пет глави. Първата глава е “Същност на изпълнителното производство”. Тя е посветена на въпросите за понятието и начините за принудително изпълнение, правото на принудително изпълнение и изпълняемо право, същността и структурата на изпълнителното правоотношение като такова и като производство (динамичен фактически състав). Втората глава е “Органи и страни в принудителното изпълнение” и разглежда едноименните проблеми. Третата глава е “Предпоставки за принудително изпълнение”. Тя е посветена на понятието изпълнително основание и видове, на въпросите за предварително изпълнение на съдебните решения, на въпроси относно изпълнителния лист и други предпоставки за принудително изпълнение. Четвъртата глава е “Предмет на принудителното изпълнение”. В тази глава се разглеждат правните въпроси на имуществото на длъжника като предмет на изпълнението. Петата глава е “Производство по принудително изпълнение” и разглежда общите начала, правните проблеми по започването, спирането и прекратяването на изпълнителното производство.
Дял втори на книгата е озаглавен “Видове принудително изпълнение” и се подразделя на шест глави. Първа глава – “Изпълнение върху движими вещи” третира правните въпроси по налагането на запор върху движимо имущество, извършването на опис, оценка и пазене. Разгледани са въпросите по продажбата на движими вещи, нестаналата и недействителна продажба, обръщане изпълнението върху движими вещи, които са у трети лица и обръщане изпълнението върху вземания. Втората глава е “Изпълнение върху недвижими вещи”. Тя е посветена на възбраната, описа, оценката , управлението и продажбата на недвижимия имот. Разгледани са хипотезите на нестанала и недействителна продажба, продажба на ипотекиран и на съсобствен имот. Третата глава е “Принудително изпълнение срещу съпруг длъжник” и разглежда някои общи въпроси, изпълнението върху личното имущество на съпруга-длъжник и изпълнението върху вещи от съпружеската имуществена общност. Четвъртата глава е “Разпределение на събраните суми между няколко взискатели”. Петата глава е “Изпълнение на непарични вземания” (принудително отнемане на вещи и въвод във владение на недвижим имот) и последната Шеста глава е “Изпълнение на определено действие” (принудително изпълнение за извършване на престация facere и принудително изпълнение за осъществяване на престация non facere).
Последният Трети дял на книгата е озаглавен “Защита при принудително изпълнение” и се състои от четири глави. Те са: Първа глава – “Форма и ред на защита”, Втора глава – “Защита на участващите в производството лица”, Трета глава – “Защита на трети лица” и Четвърта глава – “Изпълнение на обезпечителни мерки”. Последната глава представлява допълнение на настоящото второ издание на рецензираната монография. То е посветено на практически значимите въпроси за принудителното изпълнение на обезпечителни мерки и за вредите при незаконното обезпечаване на иска.
Проследено е историческото развитие на нормативната уредба на някои процесуални институти (по отменения ЗГС с преглед на съответната стара съдебна практика и по действащия ГПК). Авторът прави критичен анализ на изложените становища по отделни въпроси на българската гражданска процесуалноправна доктрина в материята на изпълнителния процес : проф. П. Абрашев, проф. Д. Силяновски, проф. Ж. Сталев. Дават се практически съвети към работата на съдия-изпълнителите. Направени са и предложения de lege ferenda.
Изследвайки съотношението между правото на принудително изпълнение и изпълняемото право, авторът противно на проф. Сталев и приема, че принудителното изпълнение е правомерно, макар и изпълняемото право да е било междувременно погасено (с. 18). По този въпрос становището на проф. Сталев е, че процесуалната законосъобразност на поведението на изпълнителния орган не премахва материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес, воден без изпълняемо право (3).
Авторът изследва интересните и актуални въпроси на предварителното изпълнение на съдебно решение, което впоследствие е било отменено от въззивната инстанция. Редом с хипотезата на т.н. обратен изпълнителен лист доц. Мутафчиев разглежда въпроса за правото на обезщетение за вреди, причинени от предварителното изпълнение и подкрепя положителното становище на проф. Д. Силяновски за несъмнената възможност да се претендира обезщетение по общия исков ред (с.38).
Смело е становището, изразено от автора по повод характера на седмодневния срок за доброволно изпълнение – чл. 325 ал. 1 ГПК. Подчертан е характера на този срок като отрицателна процесуална предпоставка (пречка) ,до изтичането му, за започването на принудително изпълнение. Поддържа се, същевременно, изразената от проф. Д. Силяновски теза, че седмодневният срок за доброволно изпълнение не е фатален и може да бъде съкращаван и продължаван по взаимно съгласие на страните (стр.57). Според автора това е възможно, щом чрез него се постига целта на изпълнителното производство.
Доц. Мутафчиев полемизира с проф. Сталев и по някои аспекти на другарството в изпълнителния процес (субективното съединяване на изпълнителни дела). По въпроса дали за спирането на изпълнителното производство е необходимо съгласие на всички другари авторът дава отрицателен отговор и приема становището на проф. Д. Силяновски (4). Доц. Мутафчиев бележи, че взискателят е господар на изпълнителният процес и същият може както да образува изпълнителното производство, така и да го спира. Според автора, в последния случай спирането би трябвало да се отнася само за този взискател, а по отношение на останалите делото следва да продължи (стр.62). В тази връзка е посочено Р. 1607-53-І. Аргументи за своето виждане доц. Мутафчиев извежда от чл. 351, ал. 3 и чл. 352 ГПК.
В теорията по този въпрос е известно обратното мнение на проф. Сталев, изложено във връзка с присъединяването на кредитори – чл. 329 б.”б” и чл. 330 б.”б” ГПК (5), както и Р. 1544-67-І. Според него без съгласието на присъединения кредитор взискателят не може по свое искане да спре изпълнителния процес.
Изследвайки изпълнението върху движими вещи на длъжника, авторът неизбежно засяга и въпроса за другарството при хипотезата на присъединяване на няколко взискатели по изпълнението върху имуществото на един и същи длъжник. Доц. Мутафчиев прави критичен анализ на изложената от проф. Д. Силяновски теза, според която присъединяването към вече наложен запор се отнася до вземане на различни кредитори, произтичащи от различни фактически състави, поради което няма предпоставки за възникване на другарство в процеса. Доц. Мутафчиев поддържа приетата от проф. Сталев теза, че присъединените кредитори встъпват като другари в започнатото производство, тъй като еднакво като първоначалния взискател са
заинтересувани от съдбата на отделните изпълнителни действия и на целия изпълнителен процес (стр.74).
Прави се предложение способът изпълнение върху трудово възнаграждение, уреден сега в общите правила (чл. 341 ГПК) да бъде уреден систематически в Глава четиридесет и първа от ГПК - “Изпълнение върху вземания на длъжника”. Аргументите на автора са, че трудовото възнаграждение, въпреки специфичния си характер представлява по същество вземане на длъжника и затова мястото на способа е в посочената глава – чл. 390 и сл. ГПК (стр. 96).
Разбира се, в една рецензия не е възможно и необходимо да се преразкажат и оценят всички изразени в представяната книга идеи, анализи и предложения. Гореизложеното свидетелствува за тяхното наличие със съответната аргументация в случая. Възможно е някои идеи да провокират нови размисли и търсения…Това следва да се приеме като естествен резултат на научното дирене. Достойнство на монографията е нейната практическа насоченост, което я поставя сред малкото актуални пособия в материята за практикуващи юристи, студенти и граждани, търсещи сурогата на липсващото доброволно изпълнение.
Можем да приемем авторският извод, че с правораздаването, в което се включва изпълнителното производство, държавата изпълнява една от своите културни функции и в изпълнението тя намира своето самоутвърждаване (стр. 17).

БЕЛЕЖКИ:


1. Мутафчиев, Г., Граждански процес.Изпълнително производство, Второ преработено и допълнено издание, 164 стр., С., Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 2001 г.
2. Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, С, 2002, стр.27
3. Сталев, Ж., цит. съч, стр.694
4. Силяновски, Д, Гражданско съдопроизводство, Том ІV, Изпълнително производство, С, 1946, стр.66
5. Сталев, Ж., цит. съч., стр.772

В правните списания


Представляват интерес следните статии от последните книжки на юридическите списания:
- Сп.
1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница