Адекватност: централна концепция при дискутиране на стандартите

Адекватност: централна концепция при дискутиране на стандартите

По дефиниция, думата “адекватен” означава “достатъчен” или “задоволителен” за определена цел, достатъчен за да задоволи изискване или да удовлетвори потребност (речник Кеймбридж). Буквално, латинските корени на думата се отнасят до равенство: да се определят условията на “А” така че да бъде равно на тези, които се отнасят до “Б”. Но кога един минимум е достатъчен? Какво е достатъчно, когато се разшири фокуса до европейско ниво? Разбиранията за “достатъчност” са твърде различни сред 27-те страни членки, които образуват Европейския Съюз днес. Това са сложни въпроси, тъй като отговорите могат да се различават от страна в страна, както и в зависимост от дефинициите, които се дават за бедността.

В рамките на многомерната концепция за бедността и социалното изключване, която се използва в европейския процес по социално включване, с адекватността са свързани различни разбирания, в зависимост от разглежданите измерения:

• 
  от гледна точка на дохода (“колко е достатъчно”);
  
• 
  от гледна точка на обхванатото население и достъпа до различните съществуващи схеми;
  
• 
  от гледна точка на политическите решения, предложени, за да се реши проблема (например, дали решенията, свързани с активиране и обучение, са адекватни, когато се разглежда развитието на индивидуалните способности, оценяването и признаването на съществуващите квалификации, подобрението на индивидуалното и семейното благосъстояние и т.н.);
  
• 
  от гледна точка на адекватността на осигурените услуги, особено по отношение на тяхното качество или достъп.
  

Проблемът за адекватността се третира в литературата главно във връзка с дохода, особено в англосаксонския свят. Джон Фейт-Уилсън (1998) обсъжда адекватността на минималните доходи, така както са установени от правителствата. Макар че засяга само дохода, много елементи от този подход могат да бъде разширени до областите, споменати по-горе, когато дискутираме по-широката визия за бедността и социалното изключване. Този подход, описан в посочената книга, синтезира и подкрепя именно дебата за схемите за минимални доходи главно в англосаксонските страни, като Ирландия (виж политическите анализи на Агенцията за борба с бедността) или Великобритания ( виж Zacchaeus 2000 Trust), както и в САЩ, Австралия или Нова Зеландия.

Ако настояваме тук върху тази англосаксонска основа на дебата в литературата относно адекватността и стандартите за минимални доходи, то е защото тя също така подчертава, че самата идея за минимални стандарти (особено по отношение на дохода) не е много дискутирана в други страни и може да бъде отхвърлена или да не се счита за приложима и даже за желателна в областта на дохода. Това отразява един особен поглед върху бедността и социалното изключване в термините на концептуализация и политическо действие, които могат да не бъдат схванати и приети по един и същи начин от различните режими на благосъстояние, например като режимите, съществуващи в Скандинавските страни, континентална или южна Европа.

За целта на нашия проект, главният принос на работата на Фейт-Уилсън засяга дефиницията на четирите фундаментални въпроса⁸, които трябва да бъдат зададени, когато се дискутират минималните подоходни стандарти в контекста на общата дискусия за минимални стандарти:

1. 
   За какво? : Каква е целта на стандарта? Дали да осигури приличен доход, характерен за “нормално” общество или само да покрие основните потребности?
   
2. 
   За кого? : За всеки гражданин в обществото или за специфична група? Кои са предполагаемите бенефициенти, как те са дефинирани и/ или как са превърнати в целева група?
   
3. 
   За колко време? : Каква е времевото измерение на стандартите, в термините на времева продължителност или на политическа перспектива?
   
4. 
   От кого? : Кой установява правилата и условията на стандартите и по какви критерии?
   

Друго фундаментално разграничение, въведено от Фейт-Уилсън, е това между научния подход към бедността, насочен към измерване на бедността с (относително) обективни критерии и цели, и (минималните) подоходни стандарти, които отразяват политическите решения за това как обществата и правителствата разбират проблема и доколко те са готови да инвестират в неговото разрешаване. По този начин е важно да се избегне смесването между тези два аспекта на въпроса, макар че те могат да бъдат понякога смесвани от някои страни членки или дори от “здравия разум”, който лесно идентифицира бедните с тези, които получават минимален доход или имат това право. Важно е да се повтори отново, че това смесване е погрешно, тъй като бедността е много по-широк проблем отколкото минималния доход или обезщетенията от социалното подпомагане. Както подчертава Фейт-Уилсън “сложният въпрос за адекватни стандарти за поддържане на дохода изисква яснота относно целите и ясни и недвусмислени идеи и език за тяхното дискутиране. Това условие често липсва. Наистина в политиката то може да бъде отхвърлени, когато дискусиите са подбрани така, че да изключват тези, които не са експерти по тяхното използване, тези, които не притежават достатъчно власт, както и въпроси, които са политически неудобни.” (Veit-Wilson, 1998:110)

Така, според Фейт-Уилсън, стандартът е абстракция, комплекс от качества за правенето на оценки, в този случай за адекватността на дохода: “Минималният подоходен стандарт е политически критерий за адекватността на равнищата на дохода относно някакво дадено минимално реално ниво на живот, за даден период от време, за дадена част или за цялото население, въплътен или символизиран чрез формален административен инструмент или някаква друга конструкция”. (Veit-Wilson, 1998)

Минималният подоходен стандарт по такъв начин се очертава като една широка концепция, вместо като специфично мерило за минимални доходи, такива като гарантирания минимален доход. Той е преди всичко политическо средство, което може да бъде приложено като мерило за адекватност на различните характеристики на благосъстоянието или други социално дефинирани минимуми, като например, минималната заплата или минималната държавна пенсия. Така той няма за цел да осигури научно измерване на бедността, дори ако научното измерване на бедността може да е било използвано за дефинирането му.

• 
  отклонение от средното жизнено равнище (но без да се търсят равнища на дохода, за които това отклонение става неприемливо);
  
• 
  статистическо неравенство (но без информация на какво ниво разпределението на доходите става неприемливо);
  
• 
  социално изключване (без обаче да е възможно да се дефинира какво ниво на дохода предизвиква изключването);
  
• 
  концепции, извлечени от икономическата теория (без да се разглежда как те са свързани с вижданията и очакванията на самите хора за адекватен минимален доход).
  

• 
  Стратификацията, когато минималният подоходен стандарт отразява адекватен доход за всички граждани, вместо такъв само за най-ниско статусните групи;
  
• 
  Минимална заплата или минимално социално обезщетение: дали минималният стандарт за дохода е свързан с очакванията на хората за “нормален” източник на доходи (главно трудът, но също така семейни/ домакински трансфери и капитал) и поддържането на жизнени стандарти, или само се позовава на държавната отговорност, да се поддържа допълнителен доход при отсъствие на други приходи;
  
• 
  Концепция за минималния подоходен стандарт от гледна точка на бюджетни стандарти (структура и цена) или нагласи за стандарти (структурирани около политически и/ или публичен консенсус относно това кое е минимално необходимото равнище за дохода) или също така статистически стандарти (във връзка с други индикатори за жизненото равнище).
  

• 
  Публично приемане: основополагащата концепция за минималния подоходен стандарт трябва да бъде широко приемлива и приета, да бъде в съгласие със здравия разум;
  
• 
  Статистическа/ методологична защитимост: критериите, използвани за да се определи минималния стандарт на дохода трябва да могат да бъдат подложени на верификация и да представляват достатъчно солидна статистическа основа от гледна точка на интегритет, логическа консистентност, устойчивост, надеждност, сравнимост, не само във времето и между социалните групи, но също така и между страните в една европейска перспектива. Друг свързан въпрос, който ние добавяме, засяга проблема за това кой извършва тази верификация и как различните заинтересовани страни се включват в процеса на проверка на валидността.
  
• 
  Административна производимост: минималният подоходен стандарт трябва да бъде конструиран, поддържан и прилаган с максимална ефективност и приемливост, като при това запазва своята ефективна цялост като стандарт за адекватност. (Veit-Wilson, 1998:105 цитирайки Citro and Michael, 1995).