Социални права и социални стандарти

ДЕФИНИЦИЯ НА СОЦИАЛНИТЕ ПРАВА

При подхода, основан на правата, трябва да разглеждаме социалните стандарти като средство, гарантиращо и улесняващо изразяването и конкретизирането на социалните права, признати на всички граждани на ЕС чрез национални и европейски закони. В този контекст целта на социалните стандарти е да гарантира ефективен достъп до, или ефективно приложение на, тези социални права за всички граждани на ЕС. Но концепцията за социалните права все още не е ясно идентифицирана, макар че тези права са признати в националните/ регионални конституции и фундаментални закони и все повече в международните конвенции.

• 
  Хартата за социални права, създадена в рамките на Съвета на Европа през 1961;
  
• 
  Хартата на общността по фундаменталните социални права на работниците от 1989;
  
• 
  Хартата по фундаменталните права на ЕС, прокламирана през 2000 г. и въведена като втора част на Договора за Реформи, който сега е в процес на ратификация.
  

Опитвайки се да подготвят законопроект за фундаменталните социални права¹¹ за Европейския парламент, Бат и други автори определят тези права като “права, с които индивидуалният гражданин е овластен, които той може да упражнява само във връзка с други човешки същества като член на група и които могат да бъдат ефективно приложени само ако държавата действа като пазител на околната среда на индивида. Социалните права са необходимо допълнение към гражданските права и свободи, тъй като последните не могат да бъдат ползвани без един минимум от социална сигурност. За разлика от гражданските права и свободи, това означава, че посредством социалните права не се постига свобода от държавата, а се постига свобода с помощта на държавата. Това са, следователно, фундаментални права под формата на полагаеми се права.” (Butt&al., 2000:9)

Те разграничават следните видове права:

• 
  Право на труд
  
  • 
    честни / безопасни условия на труд
    
  • 
    справедливо заплащане
    
  • 
    платен отпуск
    
• 
  Право на образование и обучение
  
  • 
    безплатно основно образование
    
  • 
    безплатно средно образование
    
  • 
    безплатно висше образование
    
  • 
    професионално обучение
    

• 
  Право на социална сигурност
  

• 
  публично благосъстояние
  
• 
  специална защита за майките
  
• 
  специална защита за семействата и родителите
  
• 
  специална защита за хората с увреждания
  
• 
  специална защита за децата/ младите хора
  
• 
  специална защита за възрастните
  
• 
  Право на жилище
  
• 
  Право на здравеопазване
  
  • 
    безплатно за бедните
    

• 
  Право на култура
  

• 
  Право на здравословна околна среда
  

Ние се съгласяваме с автора, когато тя твърди, че тези възприети различия са в действителност преувеличени, тъй като социалните права също могат да бъдат представени пред правосъдието и тъй като, освен това, “абсолютният и незабавен” характер на гражданските и политическите права също може да бъде поставен под въпрос. Нещо повече, еволюцията с течение на времето в международните конвенции е в посока към по-голяма интеграция между тези категории от права¹²... В контекста на Съвета на Европа, социалните права, така както са формулирани в Европейската социална харта и нейната ревизирана версия, се разглеждат като естествена част от човешките права, гарантирани от Европейската конвенция по човешките права. Мери Дейли подчертава, че социалните права се отнасят не само до индивидуалните потребности, но също така са свързани и със социалната кохезия. “Един друг начин за разбиране на социалните права е от гледна точка на ценностите и ориентирите, които те задават по отношение на обществото и общественото благосъстояние С други думи, социалните права придобиват своя смисъл и по отношение на това, какво означава човек да бъде участник или член на обществото. В това отношение те включват ангажимент към социалната кохезия, солидарността, равенството и включването. Те също така обхващат и особена загриженост за защитата на уязвимите групи.” (Daly M., 2002:16) По такъв начин, в крайна сметка, тя определя социалните права като “...тези формулировки, изразени в законови и други форми, които са необходими, за да могат да се посрещнат социалните потребности на хората и за да се стимулира социалната кохезия и солидарността”. (Daly M., 2002:16)

Така, социалните права трябва да се интерпретират не само от гледна точка на закона, но също така и от гледна точка на социалните гаранции, предоставени чрез социалните политики и програми, тъй като те са смес от тези два аспекта. Това означава, особено за социалните гаранции, че детерминиращ фактор за начина, по който тези права се гарантират и прилагат, е институционалната рамка на средата, в която те могат да бъдат упражнявани, от локално до европейско равнище.

С тази разширена дефиниция ние ясно виждаме връзката между социалните права и многомерните проблеми за бедността и социалното изключване като такива, но също така и връзката със социалните ориентири (стандарти), използвани за насочване към това какво е “честно” или “достойно”, или “социално приемливо”, или “пълно участие в обществото” - всички тези концепции, които широко се използват в ЕС и в националните законови, институционални или академични контексти.

Както беше посочено по-горе, тези социални права са обхванати, също така, и в Общите цели, които държавите членки приеха на Съвета в Ница през 2000 г. и които са гръбнака на Отворения метод за координация в полето на бедността и социалното изключване на европейско ниво. Общата цел 1 се отнася до достъпа на всички до заетост, ресурси, права, блага и услуги. Правата, отбелязани в Общата цел, са правото да се живее в съответствие с представите за човешко достойнство, да има достъп до достойно и здравословно жилище, както и до базисни услуги, необходими за нормалния живот на хората, като се имат предвид местните условия (електричество, вода, отопление и т.н.), до здравни грижи, подходящи за тяхната ситуация, до образование, правосъдие и други публични и частни услуги, такива като култура, спорт и свободно време. По този начин, те обхващат цялостно описанието на всички социални права, които бяха посочени по-горе.

Пречки пред достъпа до социални права

Всички тези социални права са дефакто подходящи за установяване на минимални стандарти, макар че компетенциите по прилагането на правата са главно в ръцете на страните членки, и следователно е трудно да бъдат обект на (общи) стандарти на европейско равнище, поне при сегашното състояние на институциите на ЕС. За да се постигне едно решително подобряване по отношение на бедността и социалното изключване, социалните стандарти могат да се фокусират, поне на един първи етап, върху факторите, които засягат ефективния достъп до тези права.

Мери Дейли, в споменатия по-горе доклад, идентифицира различни фактори, затрудняващи достъпа до социални права и очертава седем основни предизвикателства по отношение на достъпа до социални права:

1. 
   Да се засили възможността да се ползват социални права и да се подобрят релевантните формулировки;
   
2. 
   Да се засили мониторинга и прилагането на социалните права;
   
3. 
   Да се увеличат ресурсите, които са предназначени за реализацията на социалните права;
   
4. 
   Да се променят и подобрят процедурите и управлението на услугите и обезщетенията, които са предназначени за реализирането на социални права;
   
5. 
   Да се подобри информацията и комуникацията относно социалните права и свързаните с тях социални плащания и услуги;
   
6. 
   Да се отстранят психологическите и социокултурни пречки, които затрудняват достъпа до социални права и засягат както доставчиците на услуги, така и ползвателите им;
   
7. 
   Специално да се адресират уязвимите групи и уязвимите региони с цел подобряване на достъпа до социални права.
   

Този подход, от гледна точка на факторите, затрудняващи реализирането на социални права, ни позволява да очертаем три главни области, които са подходящи за установяване на минимални стандарти в ЕС.

Първата област е свързана с адекватността и ние обсъдихме тази тема по-напред в този документ. Може да става въпрос за адекватността на социалните плащания и гаранции в рамките на социалната защита от гледна точка на бедността и социалното изключване ( схемите за гарантиран минимален доход), за адекватността по отношение на жилищата, на правосъдната защита и т.н. Паралелен проблем е развитието на стандарти за адекватност, които са напълно признати от всички.

Втората област засяга обхвата (покритието) и достъпа на всички и особено достъпа на депривираните групи до социална защита и други, свързани със социалните права, гаранции (жилище, здраве, образование). Това може да засяга условията за достъп до схемите за социална сигурност, покриването на някои (нови) социални рискове, достъпа до социални жилища и социално здравеопазване, достъпа до базисни услуги (електричество, вода, отопление, транспорт, минимални банкови услуги и т.н.).

Трета област, която е жизнено важна по отношение на реализацията на правата, е тази за информацията по правата и наличните гаранции. Липсата на информация играе ключова роля при неизползването на обезщетенията и правата. Тъй като тази област е по-малко обвързваща за страните - членки, тя може да е и най-подходяща за установяване на минимални стандарти в ЕС в краткосрочен и средносрочен план

Когато дискутираме, по-специално, стандартите за минимален доход, може би е полезно да добавим обхвата на принципите и критериите, изразени в Препоръката на Европейския съвет 92/441/EEC от 24 юни 1992 г. относно общите критерии, засягащи достатъчното ресурси и социално подпомагане в системите за социална защита (виж детайли в Работен доклад ІІ).

Може би е по-полезно, ако за създаването на социалните стандарти се мисли като за процес, вместо да се правят опити да се дефинират конкретни стандарти с единичен законов акт. Такова виждане съответства на традицията в ЕС за изграждане на консенсус, при широките различия в икономическите, социални и културни традиции в ЕС и в рамките на принципа на субсидиарността.

Горното виждане беше разработено в доклад на българската фондация “Перспектива”¹³, изследващ уроците, които могат да се извлекат от създаването на стандарти за околната среда в ЕС, според който:

“…‘Въвеждането на стандарти’ може да бъде разглеждано като подвеждащо, ако и доколкото се схваща като еднократно действие- предприето и завършено за сравнително кратък период от време.”

“В действителност, стандартизацията е комплексен, дългосрочен процес с много стъпки и етапи. Тя не е еднопосочен, стриктно линеен процес, тъй като претърпява значителни промени и отклонения.”

“Ето защо е погрешно да се мисли, че процесът се състои единствено от разработване и установяване на стандарт(и). Разработването на един стандарт е до голяма степен технически проблем и той се решава главно от експерти и специализирани институции. Впрочем, дори и последните не са единствените участници при създаването на стандарти, тъй като крайният вариант – “краен” само за дадения етап – е резултат от широки дебати.”

Докладът прави преглед на начините, по които различните участници и заинтересовани страни работят заедно, при водещата роля на ЕС. “Институционалната рамка включва организации за стандартизиране на европейско ниво и национални структури в различните страни членки. Досега, CEN (Comité Européen de Normalisation, Европейски комитет по стандартизация) е публикувал над 10 000 Европейски стандарти, от които повече от 2000 документа са хармонизирани стандарти.”¹⁴

Докладът на Перспектива отбелязва, че в случая със стандартите за околната среда, “е налице бързо развитие на мощен процес на стандартизация, насочен към увеличаването на адекватното регулиране на човешки (икономически) дейности и тяхното влияние върху околната среда. С течение на времето, броят на стандартите значително нараства и тяхното прилагане става все по-адекватно.”

“Важно е да се подчертае, че екологичните стандарти по същество са социални стандарти – те целят да защитят здравето и благосъстоянието на обществото. Те постигат това като регулират икономическата активност.”

Подчертава се също, че процесите са стартирали в отговор на промени, които са едновременно предизвикани от обществото и оказват негативно въздействие върху обществото. Обществото изгражда консенсус че “стандартите са необходим и ефективен отговор на идентифицираните предизвикателства.” Стандартите могат да бъдат в конфликт един с друг, а някои от тях на практика да бъдат по-обвързващи от други.

…”Процесът включва много засегнати страни с различни интереси или по-точно – с различни представи за своите интереси. Като следствие от това, участниците прилагат различни стратегии в процеса на стандартизацията и предпочитат различни роли на стандартите. Съгласувано действие може да се предприеме след постигане на консенсус.”

Докладът на Перспектива предлага, вместо да се прави опит за постигане на съгласие относно комплекс от стандарти за целия ЕС, на европейско равнище да се съгласува метод или процедура за създаване на национални/ регионални социални стандарти. Такъв подход би позволил да се отчетат всички национални/ регионални особености в рамките на отделни и специфични национални/ регионални социални стандарти. Общото между всички национални/ регионални социални стандарти е че те ще удовлетворяват серия от принципи, които конституират метода за създаване на социални стандарти.

От прегледа на стандартите за околната среда, докладът на Перспектива идентифицира някои ключови стъпки, които би трябвало да бъдат използвани и за създаването на социални стандарти:

1. 
   Идентифициране на мащаба на бедността и социалното изключване в ЕС: Как се е променял и се променя? Част от тази дейност вече е извършена в контекста на Отворения метод на координация за социално включване (ОМК), включително и чрез системата на ЕС за статистически данни СИЛК.
   
2. 
   Консенсус по причините за бедността. В случая с екологичните стандарти е било постигнато съгласие, че замърсяванията се дължат по-скоро на човешка дейност, отколкото на някаква природна сила, която предизвиква щети на околната среда. В случая с бедността и социалното изключване е необходимо те да бъдат разбрани в контекста на икономическата, фискалната, пазарната и други системи и в частност да се разбере как институциите, политиките и законовите рамки на ЕС допринасят за увеличаване или намаляване на бедността. Важно е, че ОМК за социално включване единодушно се разглежда като интегрална част от една цялостна (Лисабонска) стратегия за модернизиране на европейския социален и икономически модел, признавайки че икономическите и социални решения са взаимосвързани и че неподходящи икономически решения могат да увеличават нивата на бедност.
   
3. 
   Признаване на необходимостта от действие: Преди да се постигне съгласие относно стандартите е необходимо и определено ниво на консенсус в обществото и между европейските, национални и регионални институции че бедността представлява приоритет за тяхното действие. Това е социално и политическо предизвикателство. Сегашният ОМК за социално включване беше стартиран от Европейската среща на върха в Лисабон през 2000 година, въз основа на признанието че: “Големият брой хора, живеещи под линията на бедността и в състояние на социално изключване в ЕС е неприемлив. Трябва да се предприемат стъпки за да се окаже решително влияние върху изкореняването на бедността чрез постигането на съгласие от Съвета по адекватни цели до края на годината.”¹⁵
   
4. 
   Повишаване на информираността и осъзнаването: Това беше идентифицирано като една от слабостите на ОМК, и ще изисква силна кампания за промоцирането на разбирането за бедността и необходимостта от действие, както и да се стимулира процеса на развитие на публични стандарти.
   
5. 
   Оценка на въздействието: Както е и в случая с екологичните стандарти, всяка система на социални стандарти би изисквала оценка на тяхното евентуално въздействие върху бедността и оценка на техните ползи и разходи в сравнение с други възможни варианти.
   
6. 
   Изграждане на консенсус: Създаването на екологични стандарти започва с технически процес между експерти, последван от широка дискусия. В случая със социалните стандарти, този подход е още по-пряко приложим. Въпреки че много хора имат малко познания, например, относно това какво ниво на замърсяване предизвиква глобалното затопляне и, следователно, трябва да вярват на научните експерти, експертите по бедността са тези, които живеят без достатъчно ресурси в своя всекидневен живот. Поради тази причина, дебатът за създаване на социални стандарти трябва да бъде включващ, така че “организираното гражданство да бъде водещ участник в стандартизационния процес” .(Minev, 2007:6).
   
7. 
   По-нататъшно развитие и прилагане на стандарти: Докладът на Перспектива отбелязва че “Стандартизацията е комплексен процес с различни стъпки и фази”, като в хода на процеса се променя характера на стандартите и поставяните акценти. Налице е обща тенденция към “разширяване на комплекса от дейности, подложени на стандартизация.” По време на стандартизационния процес може да се наблюдават промени, които, общо взето са придвижване от меки (приети, но не задължителни) стандарти към твърди (със санкции при неспазването им). “С други думи, ние наблюдаваме трансформация на някои стандарти от пожелателно мислене към регулация.”
   

Партньорите по проекта разгледаха до каква степен е възможно Европейския съюз да играе роля при установяването на социалните стандарти в рамките на сегашната европейска и международна правна рамка. Ние, също така, обсъдихме как такава система може да се приспособи към сега съществуващите политически системи.

Тъй като това би означавало или разширяване на компетенциите на Общността или засилване на политическите процеси, тази част дискутира накратко четири релевантни правни или политически системи:

а. Препоръката на Съвета 92/441/EEC от 24 юни 1992 относно общите критерии, засягащи достатъчните ресурси и социалното подпомагане в системите за социална защита;

б. Лисабонската стратегия и Отворения метод на координация;

в. Международните договори, по които повечето от страните членки на ЕС са страни;

г. Конституцията на ЕС и дебата относно бъдещето на Европа.

В допълнение, проектът не изключва възможността да се изгради нова компетентност на Общността или да се адаптира съществуващата сега в дългосрочен план.

През последния половин век Европейският съюз разви, чрез процес на политическо споразумение, закрепено в Договорите, европейско законодателство и общи политики. Днес, тези развития се прилагат преди всичко в икономически области, като вътрешен пазар, паричен съюз, селско стопанство и т.н. В последните години, Договорите вече отразяват тенденциите към по-голямо политическо сътрудничество в области като външна политика и правосъдие.

Много области на социалната политика, свързани с работните условия и следователно с вътрешния пазар, са част от компетенциите на Общността почти от създаването на Европейската икономическа общност. От друга страна, политиките за социална защита и социално включване са запазени като национални компетенции, или, следвайки принципа на субсидиарността, регионални или локални компетенции. Въпреки това, от гледна точка на тясната връзка между икономическата и социална политика, националната компетентност в тези области е нарастващо координирана чрез “Отворения метод на координация”.

Тези проблеми са особено важни поради публичното притеснение, свързано с дисбаланса между икономическата и социална страна на ЕС, дебатите относно “Директивата за услугите” на ЕС и страховете че разширяването и глобализацията могат да доведат до социално “свличане към дъното”. Проектът също така е навременен по отношение на консултациите по Комуникацията на Комисията напоследък относно “активното включване на хората, които са най-отдалечени от трудовия пазар” и ще се опита да повлияе върху оценката на напредъка по отношение на основните изисквания на ЕС за мерките да се стимулира интеграцията на хората, изключени от трудовия пазар.

Вторият изследователски доклад по проекта, от Рамон Пена Касас, Европейска социална обсерватория, разглежда Минималните подоходни стандарти в разширения ЕС: Схемите за гарантиран минимален доход. По-голяма част от продължението на този раздел е взет от Раздел Б от този доклад относно Гарантирания минимален доход в европейската социална политика. Целият доклад, който е налице в “изследователската” страница на www.eapn.ie/standards и на който широко се позоваваме и другаде в тази публикация, освен това представя определения и понятия, сравнително изследване на схемите за Гарантиран минимален доход (ГМД) в разширения ЕС и детайлна библиография.

Някои от съответните текстове са отбелязани в Библиографията.

Във връзка с дохода¹⁶, докладът отбелязва че: “Въпросът за гарантирания минимален доход рядко се дискутира в социалната сфера на ЕС, защото субсидиарността, която утвърждава изключителния приоритет на националното и регионално равнище, е основна отпратка, когато се дискутира социалната защита на европейско равнище. Компетенциите и лостовете за действие са в ръцете а страните членки, и/ или регионите, и/ или местните власти. Комисията и другите европейски институции могат само да отправят препоръки и да моделират програми за да подкрепят страните членки по отношение на широките общи цели за адекватност и човешко достойнство, но не могат да налагат обвързващи средства като Директиви или Регулации. Въпреки това, правото на достатъчни минимални ресурси, за да се живее с достойнство и независимо от пазара, осигурено от националните схеми за социално подпомагане, е признато в различни институционални текстове на ЕС”.
Европейската социална харта
Европейската социална харта на Съвета на Европа¹⁷ (ревизиран вариант, 1996) включва в член 30: “Правото на защита срещу бедността и социалното изключване. От гледна точка на гарантирането на ефективното упражняване на правото на защита срещу бедността и социалното изключване, страните се задължават: а. да вземат мерки в рамките на един цялостен и координиран подход за стимулиране на ефективен достъп на хората, които живеят или рискуват да живеят в ситуация на социално изключване или бедност, както и на техните семейства, чрез, в частност, заетост, жилища, обучение, образование, култура и социално и медицинско подпомагане; (b). Да направят преглед на тези мерки от гледна точка на тяхната адаптация, ако е необходимо”.

Член 13, за правото на социална и медицинска помощ, утвърждава, в алинея (1), че всички страни се задължават “да осигурят, че на всяко лице, което е без достатъчно ресурси и което не е в състояние да си осигури такива ресурси или чрез свои собствени усилия или от други източници, в частност, от осигуровки по схемата за обществено осигуряване, ще бъде гарантирано адекватно подпомагане и в случай на болест ще се осигурят грижите, които се изискват за неговото/ нейното състояние. Член 31 за правото на жилище се отнася до жилищните стандарти, когато посочва в алинея (1) че страните се задължават “да стимулират достъпа до жилище с адекватен стандарт” и в алинея (3) ‘да се направи цената на жилища достъпна за тези, които са без достатъчно ресурси’. По-нататък, член 17, за правото на децата и младите хора на социална, правна и икономическа защита, се позовава на адекватни стандарти за услугите за деца, когато утвърждава в алинея (1a) че всички страни се задължават ‘да гарантират че децата и младите хора, като се вземат предвид правата и задълженията на техните родители, разполагат с грижите, подпомагането, образованието и обучението, от които се нуждаят, в частност, чрез осигуряване на поддръжка на институции и услуги, достатъчни и адекватни на тази цел. Накрая, член 23, за правото на възрастните хора на социална защита, установява стандарти по отношение на дохода в алинея (1a) “посредством адекватни ресурси, които да им позволят да водят приличен живот и да играят активна роля в публичния, социалния и културен живот” и по отношение на жилищата в алинея (2a) “посредством гарантиране на жилище, подходящо за техните потребности и тяхното здравословно състояние или чрез адекватна подкрепа за адаптиране на тяхното жилище”.

Европейската социална харта разглежда социалните права/ правата на благосъстояние и като такава не може да бъде защитена пред Съдът по човешки права, за разлика от Конвенцията за защита на човешките права и фундаменталните свободи (Съвет на Европа, 1950). Мониторингът на хартата се осъществява от Европейския Комитет по социални права, който проучва оплакванията от нарушаването на Хартата от страна на признати организации на ЕС. Подписалите страни, също така, трябва да изпращат доклад на всеки четири години до Комитета, който след това идентифицира нарушения. Хартата се интерпретира координирано с Европейския общностен закон и законодателството по човешки права, така че то “провъзгласява неразделността на човешките права без да ограничава това до социалните права” (IES, 2006:.8). По силата на протокол, открит за подписване през 1995, който влиза в сила от 1998, жалби от нарушения на Хартата могат да бъдат подавани пред Европейския комитет по социални права. Организациите, които имат право да подават жалби до Комитета са:

--в случая, в който всички страни са приели процедурата:

1. Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП), Съюза на промишлените и работодателски конфедерации в Европа (СПРКЕ) и Международната организация на работодателите (МОР);

– и в случай на страни, които са се съгласили на това:

След това, Комитетът взема решение относно основателността на жалбата, което изпраща на заинтересованите страни и на Комитета на министрите в доклад, който става публичен в рамките на четири месеца от изпращането му. Накрая, Комитетът на министрите приема резолюция. Когато е подходящо, той може да отправи препоръка засегнатата страна да предприеме специфични мерки, за да осигури съответствие на ситуацията с Хартата. Дори и така, и независимо от необвързващия характер, Европейската социална харта все пак се описва като “динамичен законов инструмент” (пак там).

Фейт-Уилсън (2006; 2007) отбелязва, че макар че някои автори (Amitsis, 2006) твърдят че Универсалната декларация за човешки права на ООН не съдържа нито защитими права, нито обвързващи задължения, същевременно те настояват че може би случаят с Международната конвенция за икономически, социални и културни права (МКИСКП) не е такъв. Член 11 от МКИСКП постановява, че всички подписали “признават правото на всеки на адекватен стандарт на живот” и че всички подписали “ще предприемат подходящи стъпки, за да гарантират реализацията на това право”. След това, той цитира ирландската Комисия по човешки права (IHRC, 2005), която в изследване на възможността за прилагане на икономическите, социални и културни права използва работата на Комитета на ОН по икономическите, социални и културни права и, което е много важно, техните Насоки от Маастрихт за нарушенията на икономическите, социални и културни права (1997), които посочват че:

“Сега не е спорно, че всички човешки права са неразделими, взаимнозависими, вътрешно свързани и с еднакво значение за човешкото достойнство. Следователно, страните са толкова отговорни за нарушаването на икономическите, социалните и културните права, колкото са и за нарушенията на гражданските и политическите права”(Насоки от Маастрихт,1997, Член 4.)

Комитетът на ОН заявява в отделен документ, Принципи от Лимбърг за прилагането на МКИСКП (1986), че трябва да се предприеме подходящо действие и че времевите и бюджетни ограничения не могат да бъдат използвани като възражения срещу прогресивната реализация на тези права, както и че нарушенията на тези права трябва да бъдат подсъдни. В основата си, МКИСКП разширява недвусмислено правата до социалната сигурност, така както тя се разбира по принцип (Veit-Wilson, 2006:5-6).

Основната референция, в контекста на ЕС по въпроса за гарантирания минимален доход е към Препоръката на Съвета 92/441/EEC от 24 юни 1992 относно общите критерии, засягащи достатъчното ресурси и социалното подпомагане в системите за социална защита, публикувана в края на процеса на ЕС, наречен Бедност ІІІ. Този документ, макар че не е обвързващ по своя характер, беше навремето важен напредък в областта на социалната политика на ЕС. Но, едва през 1999, в навечерието на подготовката на Амстердамския договор, беше публикуван доклад за изпълнението на Препоръката от 1992 (COM¹⁸ (98) 774 от 25 януари 1999, въпреки че в самата Препоръка се изискваше доста по-бърза оценка.

1. 
   Това право се базира на респекта към човешкото достойнство;
   
2. 
   То се полага на всички хора, живеещи на територията на страните членки в съответствие с националните и Общностни гаранции и които нямат достъп до достатъчно ресурси, индивидуално или в рамките на домакинството, в което живеят;
   
3. 
   Хората, които са навършили възрастта на гражданското пълнолетие и чиято възраст, здраве и семейна ситуация позволява професионална дейност имат това право в зависимост от активното търсене на работа;
   
4. 
   Достъпът до това право не може да зависи от времеви ограничения, в съответствие с условията за приемливост;
   
5. 
   Това право трябва да се съпровожда от мерки за стимулиране на социалната и икономическа интеграция на бенефициентите, особено що се отнася до здраве, жилище, обучение и достъп до работа.
   

Продължавайки след общите принципи, Препоръката също така кани страните членки да приложат това право в съответствие със следната детайлизирана процедура:

1. 
   Количеството ресурси, достатъчни за да се покрият основните потребности е фиксирано в съответствие с жизнения стандарт и ценовите равнища за различните типове и големина на домакинствата;
   
2. 
   Могат да бъдат фиксирани допълнителни количества за посрещането на специфични потребности;
   
3. 
   Тези количества са фиксирани в съответствие с подходящи индикатори, в частност средния разполагаем доход в страните членки, статистически данни за потреблението на домакинствата, законово приетата минимална заплата и ценовите равнища;
   
4. 
   Мерки за периодичен преглед: административните процедури са опростени и са предвидени гаранции за обжалване пред трети независими страни, като трибунали, до които заинтересованите хора трябва да имат лесен достъп;
   
5. 
   Обезпечени са стимули за търсенето на работа;
   
6. 
   Финансовото подпомагане е диференцирано и трябва да предостави разликата между ресурсите на домакинството на кандидатстващия и количеството, приемано като достатъчно ресурси, а осигуряването на това подпомагане не може да бъде ограничавано от прилагането на съществуващи правила в областите на данъчното облагане, гражданските задължения и социалното осигуряване;
   
7. 
   Предприети са всички необходими мерки за да се предостави на засегнатите подходяща социална подкрепа, включително, в частност, съветване и консултиране, информация и правна помощ;
   
8. 
   Хората на подходяща възраст и способни да работят се възползват от всички възможности за участие в обучителни курсове, за да се подготвят за влизане или повторно влизане в заетостта;
   
9. 
   Предприети са мерки, за да се гарантира че хората в най-неблагоприятно положение са информирани за това право;
   
10. 
    Гарантирането на обезщетения и ресурси е осигурено в рамките на схемите на социалната защита.
    

Едва през 1999, в контекста на подготовката за прилагането на новия Член 118 от Амстердамския договор (Член 137 от Договора на ЕС) и по-широката стратегия на Комисията, предназначена да модернизира и подобри социалната защита в Европейския Съюз, беше предприета следваща стъпка към тази Препоръка, под формата на доклад за приложението (COM (98) 774 от 25 януари 1999). Докладът разглежда внимателно схемите за гарантиран минимален доход в ЕС и отчита, че е направен някакъв напредък към интеграцията на правото на социално подпомагане в случай на недостатъчно ресурси, особено в средиземноморските страни (Испания и Португалия с прилагането на схеми за гарантиран минимален доход, и Италия с въвеждането на пилотна схема по това време, която обаче в последствие е изоставена), макар че значителните различия по отношение на мястото им в системите на социална защита и техните връзки с други социални мерки или уредбите за прилагането им остават устойчиви. Ето защо, страните членки бяха поканени да потърсят дебат с Комисията по трите “общи цели”:

• 
  да се оптимизира социалната защита: по-добро покритие на основните потребности, по-висока последователност между минималните социални обезщетения и другите социални обезщетения, поддържане на минимален доход чрез допълване на дохода от работа;
  
• 
  да се подобри достъпа до заетост: стимулиране на обучението, подобряване на качеството на работните места, предлагани на бенефициентите;
  
• 
  да се стимулира социалната и икономическа интеграция на бенефициентите.
  

На Лисабонската среща на върха през март 2000, Европейският съвет поставя нова стратегическа 10-годишна цел за Европейския съюз “да стане най-конкурентната и динамична, основана на знание икономика в света, способна на устойчив икономически растеж с повече и по-добри работни места и по-добра социална кохезия” (Европейски съвет, 2000а). Лисабонската стратегия (както обичайно се нарича сега) цели да засили заетостта, икономическия растеж и социалната кохезия чрез “предизвикателна програма за изграждане на научни инфраструктури, стимулирайки иновациите и икономическата реформа и модернизирайки социалното благосъстояние и образователните системи” (пак там). Признавайки доминиращото влияние на глобализацията, Лисабонската стратегия заявява, че е необходима “радикална трансформация на Европейската икономика”, за да се поддържа конкурентоспособността и че “Съюзът трябва да оформи тези промени по начин, който е съзвучен на неговите цели и виждания за обществото”. (пак там).

Заключенията на Съвета признават, че “броят на хората, живеещи под линията на бедност и в социално изключване в Съюза е неприемливо” (Европейски съвет, март 2000а) и лансират Отвореният метод на координация (ОМК) по бедността и социалното изключване (който по-късно става ОМК по социално включване). Този “мек законов” процес, основан на методологията, вече приложена от 1997 година в Европейската стратегия по заетостта, предполага че страните членки се споразумяват за общи цели и индикатори, които се използват за да структурират Националните планове за действие (НПД) по включване. Изисква се консултация с по-широкото гражданско общество. Тези планове са основа за така наречените “прегледи между равните”.

Обща цел 1 се отнася до “Улесняване на достъпа до ресурси, права, стоки и услуги за всички” със специално споменаване на необходимостта да се организират системите за социална защита по такъв начин, че да подпомогнат да се: (а) гарантира, че всеки има ресурсите, необходими за да живее в съответствие с човешкото достойнство и (б) преодолеят пречките пред заетостта, чрез гаранции, че приемането на заетост ще доведе до увеличен доход и чрез стимулиране на способността за наемане.

Оттогава, проблемът за схемите за минимален доход рядко е бил споменаван в документите на ЕС. Комуникацията за модернизацията на социалната защита (COM (97)/ 102 и COM (99)/347) споменава гарантирания минимален доход главно във връзка с активирането на “пасивното благосъстояние” и в перспективата на “благосъстояние на работа”, което ще бъде нарастващото възприемане на модернизацията на социалната защита в европейския диалог в следващите години, чрез така наречената ревизирана Лисабонска стратегия, само с отпратка към ролята, която играят тези схеми при смекчаването на бедността.

Дневният ред на социалната политика 2000-2005 на Комисията (COM(2000) 379) не споменава схемите за гарантиран минимален доход като такива, но съдържа част за модернизацията на социалната защита като цел на качеството на социалната политика. В тази рамка, тя споменава адаптацията на системите за социална защита за “да направи така, че работата да заплаща” и да осигури сигурен доход.

В средносрочния преглед на Дневния ред на социалната политика през 2003, Комисията обявява, като едно от своите действия, започването на консултация със социалните партньори, свързана с приложимостта на минималния доход, следвайки Препоръката на Съвета от 1992 за гарантирани минимални ресурси (COM(2003) 312). В Дневния ред на социалната политика 2006-2010 (COM (2005) 33) Комисията обявява Общностна инициатива за схемите за минимален доход и интеграцията на хората, изключени от трудовия пазар. Тя приема формата на предварителна Комуникация “ангажирана с консултация относно действие на равнището на ЕС за стимулиране на активното включване на хората, които са най-отдалечени от трудовия пазар” (COM (2006) 44), която стартира процес на консултиране относно три специфични въпроса, отнасящи се главно до потребността от и възможността на предприемане на действие в ЕС за подкрепа на страните членки в сферата на активизирането на хората, които са най-отдалечени от трудовия пазар. Проблемът за адекватността на обезщетенията и приносът на схемите за гарантиран минимален доход към борбата срещу бедността са оставени настрани, както и въпроса за фундаменталните социални права. Комуникацията, също така, прави референции към процес, който води след себе си оценки на значението на схемите за минимални доходи. Фокусът на Комуникацията отразява като ехо Стратегията за растеж и работни места, ориентирана главно към необходимостта да се увеличи равнището на заетост. Макар че заетостта може да бъде една по-добра защита от бедността, тя не реферира възможните негативни ефекти на неподходящите мерки за активация и работните места с ниско качество.

Европейските договори и Конституцията

Хартата на Общността по фундаменталните социални права на работниците, приета от главите на държавите и правителствата (11 страни членки) на 9 декември 1989, определя в Параграф 10 че: "Всеки работник от Европейската общност трябва да има право на адекватна социална защита и трябва, независимо от неговия статус и при каквато и да било големина на предприятието, в което е зает, да се радва на адекватно равнище на обезщетенията за социална сигурност. Хора, за които е било невъзможно да влезнат за първи в трудовия пазар или повторно да се върнат в него и нямат средства за издръжка трябва да бъдат в състояние да получат достатъчно ресурси и социално подпомагане, за справяне с тяхната специфична ситуация”.

Хартата за Фундаментални права на Европейския Съюз (ЕС, 2000) обявява в Член 1 че “Човешкото достойнство е неприкосновено. То трябва да бъде защитавано и уважавано.” Член 34, алинея 3 определя че: “За да се пребори със социалното изключване и бедността, Съюзът признава и уважава правото на социално и жилищно подпомагане, така че да гарантира прилично съществуване за всички тези, на които им липсват достатъчно ресурси и в съответствие с правилата, поставени в Общностния закон и националните закони и практики.” Вариантът на Хартата за Фундаментални права, който е включен в Европейската Проекто Конституция от 29 октомври, 2004, се отнася в Член ІІІ-209 до “фундаменталните социални права”, като тези, залегнали в Европейската социална харта от 1961 и Общностната Харта за фундаментални социални права на работниците от 1989, но критериите за адекватност на ресурсите не са осветлени, с фокус на този Член, отклонен в посока на “стимулирането на икономически цели и включване в термините на трудовия пазар”. (Veit-Wilson, 2006:327). Член ІІІ-210 подкрепя прилагането на “фундаменталните социални права” като “борбата срещу социалното изключване” е една от споменатите области на интервенция, приемливо оставяйки възможността за инкорпориране на критериите за адекватност в политиките по социално изключване (пак там). Понастоящем Хартата не е обвързваща.

Член ІІІ – 117 от Конституционния договор определя че:

“При дефинирането и прилагането на политиките и действията, за които става въпрос в тази Част, Съюзът трябва да вземе предвид изискванията, свързани със стимулирането на високо равнище на заетост, гарантирането на адекватна социална защита, борбата срещу социалното изключване и високо равнище на образование, обучение и защита на човешкото здраве”.

Член ІІІ – 209 по-нататък гарантира че:

“Съюзът и страните членки, като имат предвид фундаменталните социални права, като тези, установени в Европейската Социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 и Хартата на Общността по фундаменталните социални права на работниците от 1989, трябва да приемат като свои цели стимулирането на заетостта, подобряването на жизнените и работни условия, така че да направят възможна тяхната хармонизация, едновременно с поддържането на подобренията, действителната социална защита, диалогът между управлението и труда, развитието на човешки ресурси от гледна точка на една продължаваща висока заетост и борба с изключването.”

В последните месеци, следвайки провала на Конституционния договор в референдумите във Франция и Холандия, е налице силен дебат как да се засили социалната страна на договорната система. Не е ясно каква форма може да приеме това, и има силни аргументи от някои поддръжници, че каквито и конституционни промени или протоколи да се съгласуват, те трябва да включват достатъчни компетенции, които да позволят на Съвета, Комисията и Парламента да развият система на социални стандарти.

Проектът започна чрез задаването на два свързани въпроси:

• 
  Полезно и желателно ли е да се установят социални стандарти на равнището на ЕС, и
  
• 
  И ако да, възможно ли е?
  

Изходен пункт на обсъждането беше консенсусът, че липсва напредък в изкореняването на бедността и социалното изключване и е необходимо да се въздейства върху ерозията на жизнените стандарти и върху запазващите се ниски нива на социална защита в много страни членки. Дебатът се разви в контекста на скорошни политически развития, които изглежда представляват потенциална заплаха за подобряването на съществуващата ситуация, особено с оглед на изключването на социалните и здравни услуги от Директивата за услугите и липсата на очевиден напредък по постигането на консенсус сред страните членки по отношение развитието на хоризонтална правна рамка за ЕС, гарантираща ключовите принципи за предоставяне на Услуги от общ интерес и в частност – Социални и здравни услуги от общ интерес.

В контекста на този дебат, участниците приеха да не се ръководят твърде много от политическата приемливост в краткосрочен план, а по-скоро от идеята, че проблемите трябва да се обсъждат през призмата на полезността на решенията в дългосрочен план.

Към края на проекта, партньорите стигнаха до извода, че е по-подходящо да разглеждат създаването и използването на социални стандарти като процес, вместо да се фокусират върху определени стандарти и единичен законов акт по тяхното въвеждане. Това е в съответствие с традицията на ЕС в изграждането на консенсус, широката вариативност на икономическите, социални и културни традиции в ЕС и принципите на субсидиарността.

В хода на проекта бяха предложени широк спектър от възгледи по това как ЕС може да засили ролята на социалните стандарти. През втората година от работата по проекта бяха обсъждани следните основни възможности по този въпрос:

1. 
   Инициатива да се засили Отвореният метод за координация в областта на социалното включване;
   
2. 
   Директива, изискваща страните членки да гарантират човешко достойнство чрез въвеждането на съгласувани стандарти за доходи и услуги;
   
3. 
   Засилване на законовото прилагане на ключови инструменти, такива като ревизираната (Съвета на Европа) Европейска социална харта и Хартата по фундаменталните права на ЕС.