Закон за кариерното развитие на учените. През последните две десетилетия се предприемаха много опити за достигането до такъв закон. Статията си поставя за цел да анализира най-последните законопроекти в тази насока
Изтегляне 386.91 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- І. КРАТКО ПРЕДСТАВЯНЕ НА “ЗАКОН ЗА РАЗВИТИЕ НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ”
- ІІ. КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРОЕКТА ЗА НОРМАТИВЕН АКТ
|
КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ДВА ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА КАРИЕРНОТО РАЗВИТИЕ НА УЧЕНИТЕ В БЪЛГАРИЯ Д-р Горан Попов “Редът и връзката на идеите са такива като редът и връзката на нещата.” Бенедикт Спиноза („Етика”, Част ІІ, Теор. 7) С настъпването на демократичните промени в България възникна потребност много сектори от духовната сфера да бъдат обновени. Един от тях е българската наука. Нейното реформиране до голяма степен е свързано с изработването на един нов и добър закон за кариерното развитие на учените. През последните две десетилетия се предприемаха много опити за достигането до такъв закон. Статията си поставя за цел да анализира най-последните законопроекти в тази насока. На 11 декември 2009 г. от името на Министерски съвет на Република България под сигнатура 902-01-56 в Народното събрание постъпи законопроект, наречен „Закон за развитието на академичния състав”, който премина на първо четене на 18 декември същата година. На него ще се спрем по-подробно. І. КРАТКО ПРЕДСТАВЯНЕ НА “ЗАКОН ЗА РАЗВИТИЕ НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ”Този законопроект отменя Закона за научните степени и научните звания от 1972 г. (Прех. и закл. разпор., § 11), закрива Висшата атестационна комисия (ВАК) (Прех. и закл. разпор., § 7) и децентрализира системата на присъждането на научни титли, предоставяйки правото за това на научните организации (университети, институти). Оставя се централизиран орган – Контролна комисия (тричленка) към Министерството на образованието, младежта и науката – само за “технически” контрол на научните процедури. Освен това, същият проект закрива научната степен “доктор на науките” (т. нар. “голям доктор”), длъжностите “старши асистент” и “главен асистент”. На мястото на институтските длъжности “научен сътрудник”, “старши научен сътрудник ІІ степен” и “старши научен сътрудник І степен” се въвеждат съответно “изследовател”, “старши изследовател” и “главен изследовател”. Прави се опит да се развият наново процедури за придобиване на научната степен “доктор” и за академичните длъжности “асистент”, “изследовател”, “доцент”, “старши изследовател”, “професор” и “главен изследовател”, провеждани от “местни” комисии (гл. 2-3) и се регламентира заемането “на неакадемични длъжности в преподавателския или изследователския състав” (гл. 4). Има и други инициативи в този законопроект, като например, изваждане от актуална употреба на Класификацията на специалностите на научните работници в Република България (от 1990 г.) и оставянето в действие на Класификатора на областите на висше образование ... (2002-2003 г.), прекратяване на издирването и оповестяването на научните доносници, заемащи позиции в структурите по присъждането на научни степени и звания, и пр. ІІ. КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРОЕКТА ЗА НОРМАТИВЕН АКТ1. Още заглавието на законопроекта изглежда неиздържано – „Закон за развитието на академичния състав на Република България”. Главното развитие на дадена научна общност или отделни академично ориентирани интелектуалци е познавателното и творческото развитие. Това развитие не може да се регламентира със закон. Единствено т.нар. кариерно развитие на тези хора може да е предмет на закон, който, още по-конкретно, да е съсредоточен върху даването на научни титли. Затова е по-добре разглежданият документ да се нарече „Закон за придобиването на научни титли” или, още по-кратко, „Закон за научните титли”. Смущава ме, в частност, и използването на думата “състав”. Това е грозна дума за обръщение към учените. По аналогия, Солженицин беше разсъждавал колко одиозна е думата “органи” за държавната структура. Състав има в съда, в ЖП транспорта и пр., но интелектуалците, които се занимават с наука, не трябва да бъдат наричани “състав”. 2. Смятам за крупен порок на законопроекта, че в него не са включени превантивни ограничителни изисквания при избора на членове на комисиите по присъждането на научни степени и звания. На първо място, трябва да се наложи ясна забрана всякакви агенти на Държавна Сигурност (ДС), бивши комсомолски и партийни секретари и активисти, висши апаратчици (от каквито и да е партии), служители на ЦК на БКП, кадри от бившите идеологически катедри да бъдат членове на съветите по даването на научни титли. Немалка част от българските доктори на науките, професори, член-кореспонденти и академици са получили титлите си не защото са добри учени, а заради активна дейност към съответните (извъннаучни) структури, които изброих, и бедата е, че още продължават да управляват и влияят в българската наука (прикривайки се зад изобилие от софистика, привидна почтеност и външна ефектност). Това влияние следва да се сведе до минимум чрез един бъдещ закон. Друга категория лица за недопускане в състава на комисиите са тези, които имат занимания с частен и паралелен бизнес - частни клиники, лаборатории, фондации, кантори, каси, центрове и други стопански субекти – и влизат в състава на различни директорски бордове. (Скоро даже излязоха поредните сведения в тази насока – че в Стопанската академия „Д. Ценов” – Свищов преподаватели чрез фирми перяли пари на Маргините*). Едва ли е необходима много подробна аргументация, за да се покаже, че частните бизнесинтереси на всички тези хора ще са определящи при гласуването им по съветите, и затова тези персони трябва да се държат далече от властовите лостове в науката. Трето “перо” ограничителни изисквания трябва да се бори с ширещата се семейственост в българската наука, като не се позволява на различни близки и родственици да се протежират взаимно в една научна институция, включително в съответните съвети. Съвсем произволно може да се даде пример за семейните връзки сред по-крупните в кариерно отношение историци: Петър Мутафчиев (баща на) → Вера Мутафчиева; Димитър Косев (баща на) → Константин Косев; Илчо Димитров (баща на) → Иван Илчев; Димитър Овчаров (баща на) → Николай Овчаров; Александър Фол (съпруг на) → Валерия Фол; Димитър Ангелов (баща на) → Петър Ангелов (който пък е баща на) → Владо Ангелов, и пр. Преди около 10 години на мен ми се случи да отида по работа до една типична “семейна” катедра. Открих хората, които ми трябваха, на някакъв – както ми се стори – банкет. Оттам обаче ми отговориха, че това е катедрено заседание, да изчакам да свърши. Аз бях потресен как се провеждат катедрени заседания – на семейни начала и с почерпка. Семействеността се отразява негативно на научната селекция и са наложителни категорични законови забрани в това отношение (засягащи и членството в комисиите). Не знам дали повечето хора осъзнават ключовата роля на подобни ограничителни мерки с по-голям обхват за оздравяването и бъдещото развитие на родната наука? Бих казал, че покрай коментирания закон се предоставя рядък шанс такива мерки да бъдат предложени и въведени. От друга страна, без тях всякакъв бъдещ закон за научните титли ще изглежда незрял и слабо ефективен. Общественополезно е да продължи разкриването на доносниците на ДС в българската наука от създаването на съответните служби до момента. 3. Контролната комисия – тричленка – по спазване на процедурите – нещо като върховен арбитраж – се прикрепва към Министерството на образованието (чл. 4; чл. 5). Но не трябва да се забравя, че това министерство е партийно контролирано. Затова департизацията в науката е нерешен проблем на закона, а още Колбер и Хюйгенс са решили подобен проблем успешно при създаването на Френската академия на науките в далечния ХVІІ век. Няма и ясен регламент за дейността на споменатата комисия в закона, а общи приказки за нея, и само вероятност от създаване на бъдещ министерски правилник за дейността й, който очевидно няма да е предмет нито на публично обсъждане, нито на публично достояние. 4. Чл. 7 регламентира три начини за придобиване на научната степен „доктор”: по ал. (1) – чрез защита на дисертационен труд; по ал. (2) – чрез учебни и практико-приложни публикации (университетски учебници, речници и др.); по ал. (2) – чрез творчески произведения. Относно втората и третата възможности: те са неподходящи, защото често учебниците, речниците не са съчинения с научни открития и приноси; учебниците по принцип имат компилативен вид, а речниците са просто едно съставителство (подредба на думи и подобни), при това – най-често плод на колектив от много автори. Следователно единственият сериозен начин за придобиване на научната степен „доктор” трябва да остане защитата на дисертационен труд. 5. В чл. 8 (3) се казва, че „кандидатите за докторанти на самостоятелна подготовка предлагат за обсъждане ... разширен идеен проект (к.м. – Г.П.) на дисертационния труд и библиография.” Това е много несериозно: разширен идеен проект (т.е. десетина, а дори и двадесетина, странички схема) може всеки да предложи и така да заобикаля конкурса за докторант. Разумно е да се следва досегашната практика на докторанти на самостоятелна подготовка, като се предлагат големи части от дисертационния труд (например, 2/3 от обема на дисертацията, с научни открития и приноси в тях), за да се приеме, че на тази основа ще се пише стойностно съчинение. 6. Чл. 9 (1) изрично отбелязва, че приемането на докторанти се извършва чрез конкурс. А чл. 7 (2) позволява приемането на докторанти да става без конкурс – което е противоречие. Това противоречие ще се отстрани, като отпадне чл. 7 (2). 7. Според чл. 9 (1) т. 2 и (2) от същия член се предвижда за приемането на докторанти да се спазват правилниците на различните ВУЗ-ове и научни организации. Но заради автономията на заведенията тези правилници естествено ще съдържат много различия, и по този начин би имало разлика в изискванията (трудността) за ставане на докторант в различните учебни заведения. Това обаче би поставило в много неравностойно положение кандидатите за докторанти от гледна точка на техните усилия при кандидатстване. За да се избегне тази неравнопоставеност, условията за докторантското зачисляване може да бъдат уеднаквени за цялата страна чрез специален раздел в Правилник (за прилагането) на Закона за развитие на академичния състав. Това уеднаквяване е необходимо и поради опасността, че без него, като логична последица, ще се прояви едно непризнаване на някои “местни” докторски степени (те ще се признават реално само там, където са дадени) от ВУЗ или научни организации с по-високи изисквания към започването и завършването на докторантурите. 8. Според чл. 11 (1): „Защитата на дисертационен труд се осъществява публично пред жури от петима хабилитирани в съответната област (к.м. – Г. П.) лица ...”. Възможно е в тази област да няма толкова много хабилитирани лица. Значи ли това, че в нея не може да се защитава дисертация? По-подходящо е да се добави в члена, че може в този състав да бъдат включени лица и от близки области до темата на дисертацията. Тук следва да се отчитат и народопсихологическите увлечения – страстта сънародниците ни да навреждат един на друг, за което говори още К. Иречек. Ако се напише един качествен дисертационен труд е съвсем допустимо не всички тесни специалисти в областта да се зарадват от този факт. Напротив, той може да предизвика у тях мотиви на научна ревност, завист и подобни и има вероятност те да злоупотребяват с монополното си положение и саботират тази труд, ако са в журито. Ето защо намирам, че този член следва да бъде променен. 9. Според чл. 12 (1) „В едномесечен срок, преди заключителното заседание на журито на интернет страницата на висшето училище или научната организация се публикува авторефератът на дисертацията и петте рецензии на български и на английски език.” Съгласно (2) от същия член „Висшето училище или научната организация изпраща материалите ... на контролната комисия ... за публикуване на интернет страницата й.” Тези два текста предизвикват сериозни възражения в няколко насоки: а) Публикуването в интернет на рецензиите е неприемливо, тъй като създава възможност за злепоставяне на докторанта чрез тях пред общественото мнение. Може, например, някоя рецензия да е тенденциозно написана; колко му е тя да подведе външни наблюдатели; после иди, че доказвай, че тя е била научна фалшификация и търси пак същата публика в интернет или другаде, за да четат твоето опровержение на клеветата ... б) “Качването” в интернет не може да бъде задължително за човек, направил официална публикация, а само – по негово желание. В България имаме действащи глобални норми за официалната публикация – чрез т. нар. ISBN на изданието и чрез Закона за задължителния депозит (2000 г.) - и основното е те да бъдат спазени, за да се зачете научната публикация у нас. ISBN удостоверява принадлежност към Международния библиотечен стандарт или, че изданието има международна сертификация. (В България чрез ISBN се удостоверява, че изданието е регистрирано в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Самия ISBN се състои от групи цифри (шифър), които показват дали изданието е книга или списание и пр., дали е българско, дали излиза на български език, дали е първо или второ или следващо издание, № на издателството и др.) Законът за задължителното депозиране, от своя страна, задължава да се предоставят екземпляри от изданието на големите библиотеки в страната – така че всеки желаещ да може да има достъп до него. Поместването в печатно издание с ISBN и спазването на Закона за задължителното депозиране са достатъчна гаранция за публичност и достъпност на работите на кандидата по процедурата и няма нужда от принуда за електронна публикация, с която се засягат негови права. в) Изискването автореферати, рецензии и резюмета да се публикуват на английски език (чл. 12. (1); чл. 28. (2)) също е неприемливо. В Република България официалният език е българският (както е записано в Конституцията, чл.3)* и нека не пренебрегваме този факт. Освен това, не всички хора са учили английски език. Някои са изучавали френски, немски, руски езици и излиза, че ние ги дискриминираме чрез такъв един текст. Поради представенине възражения текстът на чл. 12 трябва да отпадне. По-добре е да се използва досегашната практика - чрез обявления в ежедневник в достатъчен срок преди самата защита да се каже къде се намират материалите, свързани с дисертацията, и там всеки, който желае, да може да се запознае с тях. Предимствата на този подход са, че интересуващият се има възможност да прочете самия дисертационен труд. Освен това, така не се накърняват лични права на докторанта, свързани с процедурата. 10. Разделът за избор на “асистент” и “изследовател” е учудващо неконкретен. Там основно нововъведение е, че “академичните длъжности “асистент” и “изследовател” се заемат само от лица с придобита научна степен “доктор”” (чл. 16. (1)). Обаче от този принципно нов отправен пункт – преди се позволяваше за “асистент” и “научен сътрудник” да кандидатстват специалисти и без научна степен – не са развити като логически следствия, както формата на кандидатстване, така и критериите за оценка на кандидата. Ако за асистентско място занапред ще кандидатстват само лица, защитили докторат, т.е. вече научни кадри с публикации, то е логично да се премахне изпитната форма писмен изпит за тях. Основната тежест тогава следва да се пренесе върху оценката на тяхната научна продукция. Законът обаче “мълчи” за такива важни логически следствия, касаещи конкурса за “асистент” и “изследовател”, а се фокусира главно върху състава и оформянето на решението на комисията и придвижването му в съответния научен съвет. 11. Чл. 16 (2) постановява, че „в медицинските университети, във висшите училища по изкуство и спорт, във военните висши училища, както и в други специализирани висши училища длъжността „асистент” може да се заема от лица без придобита научна степен „доктор””. На практика се създава един втори режим да се става „асистент” и без лицата да са „доктори”. Това е едно привилегировано положение за такъв вид висши учебни заведения. Опасностите в случая са: снижаване качеството на учебния процес; възможността много учебни заведения да се изкушат да се обявяват за специализирани, за да могат да ползват този облекчен режим за назначаване на асистенти. 12. Законопроектът въвежда т. нар. „жури” (чл. 11; чл. 30) или „научно жури” (чл. 26, чл. 28). Не става ясно защо тази заемка от чуждия език (френски) е предпочетена пред понятията „научна комисия” или „научен съвет”. Освен това, поне в българския език, „жури” се свързва повече с комисии в развлекателната сфера, което го прави доста неподходящо за научната област. Още по-неразбираемо изглежда, защо все пак авторите на законопроекта предвиждат „жури” само за защитата на докторатите и при конкурсите за доценти, професори, „старши изследователи” и „главни изследователи”, а при процедурите за „асистент” и „изследовател” предвиждат орган, наречен „комисия за провеждане на конкурса” (чл. 20 – чл. 22) – такъв дуализъм е нелогичен. Неуместно привлечена чуждица е и фигуриращото в закона понятие „ad hoc” (чл. 11). Вместо него може да се използва далеч по-разбираемото на български „за специални цели” или „за специалния случай”. И отново, даже и по отношение на „ad hoc”, логиката е непоследователна: журито „за специалния случай” се сформира при защитите на докторати, но при доцентските, професорските и пр. конкурси, „журитата” не се предвижда да са „ad hoc”, незнайно по какви причини. 13. Произвеждането на докторите, доцентите, професорите и пр. се поверява на местни петчленки. (чл. 11; чл. 26; чл. 30) Тук основният недостатък на проектозакона се заключава в следното: не е определено ясно какъв ще бъде главният критерий за избор на кандидатите. Той трябва да се посочи изрично в закона – основната “мерна единица” на научния труд не може да бъде друга освен – оригиналната и значима научна идея - или съответното изобретение. 14. Необходимо е да има възможности за хабилитация без хорариум. Тук проблемът, на който се търси решение е, че лекционните часове са относително малко и някои монополисти „окупират” множество такива часове за себе си и за приятелски кръгове (че не само в един, а в няколко университети наведнъж), и по този начин не се освобождават часове за останалите колеги; оттам тези монополисти пречат на хабилитациите (а и на хора с по-стойностни трудове). За възможността за хабилитация без хорариум, впрочем, си спомням, имаше любопитен законопроект преди 2-3 години от председателя на ВАК - акад. Кендеров. За такава идея има и исторически основания – съществуващата от векове (и досега) в някои европейски страни титла „частен доцент” (privatdozent). 15. В проектозакона в чл. 27 има недомислено и излишно изречение: „Оценяват се само публикации в специализирани научни издания”. Това трябва да отпадне. Теорията на относителността на Айнщайн дори да се публикува във вестник „Кооперативно село” пак ще бъде стойностна публикация. Хубавият труд, където и да го публикуваш, пак остава хубав труд, а лошият – обратно. Има и друг аспект на проблема: едно така наречено специализирано издание може да се окаже, строго погледнато, неспециализирана трибуна за дадена публикация. Например, ако статия с повече химия в нея публикуваш в издание по физика, и т. н. Съвременната наука има силно интегративен характер и не може точно да се постигне навсякъде „чиста” специална публикация, а не е и нужно; дори – тъкмо обратното. Има и трети аспект на въпроса - по отношение на популярните публикации тук. Аз се опасявам, че някои въобще не схващат и недооценяват ролята на популярното познание: то е пълноправно реално познание. Научността е предназначена да е в услуга на широката маса хора, т. е. е за хората. Тя не е предназначена само за тесен кръг специалисти. 16. В проектозакона има един безсмислен пункт – кандидатите за титли да публикуват резюмета на работите, с които кандидатстват (чл. 28 (2). Излиза, че публикуваното вече пак трябва да се публикува, при това съкратено. Ако кандидатстваш със 100 статии, например, трябва да напишеш 100 резюмета на вече обнародвани по-подробни от тях творби, което е абсурдно. И монографиите си трябва да „сдъвчеш”, сякаш няма там вече обзорно съдържание, и да съкратиш всичко за нуждите на някой мързеливец, който ще се опитва да те оценява, без подробно да те е чел. Аз лично съм имал случаи, когато са ме оценявали по формулата: „Не съм ти чел произведенията, но ги осъждам!”. Така, че това с резюметата е излишно. 17. Според чл. 28 (3) за определянето на едно лице дали да стане доцент „се разискват качествата на кандидатите”. Това обаче не насочва достатъчно към основния предмет на оценка при кандидата – хабилитационния труд и другата научна продукция (чл. 27). „Качества на кандидата” може да се разбира твърде релативистично и се създават условия за ненаучен субективизъм. 18. Прави впечатление, че разделът за произвеждане на професори и „главни изследователи” е претупан във всичко на всичко три кратички алинеи (5 изречения). По парадоксален начин излиза, че професор се става относително лесно, защото няма нещо по различно от доцентския конкурс, а и конкурентите са по-малко. Всъщност липсват ясните познавателни критерии, които трябва да отличават професорското достоинство от другите по-низши титли. Мисля, че професорска титла трябва да се дава само на много проявили се в познавателно и творческо отношение дейци: автори не на периферни, епигонски и коментаторски, а на фундаментални трудове или на особено значими изобретения и т. н., каквито в България всъщност се срещат рядко. Да не говорим за морала на бъдещия професор. 19. При конкурсите за доцент, старши изследовател, професор и главен изследовател се предвижда научните комисии или журита да провеждат „закрито заседание” при избора или отхвърлянето на кандидата. И старият Закон за научните степени и звания от 1972 г. поддържаше линията за такива закрити заседания (само с допускане на рецензентите). Практиката, свързана с тези важни съвещания обаче разкри и сериозни пороци: рецензентите могат твърде много да влияят на избора (включително недобросъвестните такива), а кандидатът, не стига, че не е оставен евентуално да се защити, но и даже не може да присъства, за да изслуша отзивите за себе си (от които не всичко може да се протоколира); игнорират се мненията на външни специалисти и интелектуалци по отношение на кандидата; понякога манипулативно и преждевременно се прекратява дискусията за кандидатите; и пр. Всичко това навежда на мисълта, че може би е по-добре закритите заседания при хабилитациите да се подменят с открити. 20. В главата за „неакадемичните длъжности” има също много терминологични и други недомислици. Например, измислено е званието „стажант-изследовател”, което е безполезна тавтология, защото какво друго е докторантът, ако не „стажант-изследовател”. „Преподавател по практически дисциплини” също не е коректен термин, защото и в спорта, чуждите езици и изкуствата има много теоретични проблеми, и обратно - във фундаменталните курсове има пък немалки практически раздели, и т.н. Защо всъщност се опитват да образуват долна категория преподаватели и горна категория такива, като, по мои впечатления, сред разнородния състав преподаватели има навсякъде както интелигентни, така и елементарни и слабокултурни хора, независимо от титлите. Не е необходимо да се създава изкуствена пропаст с раздела за „неакадемични длъжности” сред нарочения за „преподавателски” и „изследователски” персонал в университетите – този раздел е най-добре да се премахне. Впрочем, много големи учени са си изкарвали хляба именно като уж „низш” академичен персонал („репетитори”, „техническа поддръжка”, преподаватели по езици) - като започнем от Огюстен Френел, Огюст Конт и Майкъл Фарадей и стигнем до българи като Ганчо Ценов, и др. 21. В закона не са достатъчно застъпени правата на кандидата по време на процедурата. Става въпрос за възможности кандидатите да се защитават от нападки на член или членове на журито, които ги избират, от манипулативно написани рецензии, от всякакви клевети по време на процедурата; за възможности - да пишат молби за преразглеждания по същество и пр. Според досегашната практика поне се даваше възможност за отговор на кандидата на рецензиите, който отговор се представя и се чете пред научния съвет; а в бъдеще излиза, че това право му е отнето. Досега се предоставяше, освен това, възможност след гласуването на научния съвет, ако кандидатът не е удовлетворен от съответното решение, да подаде молби за преразглеждане на решението – в това число като се има предвид научното съдържание – пред по-горните комисии. А сега остава някаква мъглява възможност за кандидата да се оплаква пред Контролната комисия към Министерството на образованието, и то само по „техническия” аспект на процедурата. Смятам, че след повече от 60 години след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.), във времето, когато навсякъде в Европа говорят за човешки права, трябва повече да се отчитат и развият правата на учения (в ролята на кандидат за степен и звание) в един бъдещ закон за кариерното му развитие. Това е особено важно за страна като България, където грубо користните и бай-Ганьовските мотиви изобилно са захранвали родната наука по всяко време от нейното съществуване. В тази връзка главата за контрол на процедурите трябва да се конкретизира и обогати. Например, комисията за централния надзор на процедурите да може да взема отношение и по идейното или научното съдържание; защото процедурите са всъщност неразривно свързани с това съдържание. Възможно е тази Комисия да се произнася дали рецензиите са обективни, дали идеите на кандидата са действително значими, да се запознава с неговите отговори на рецензиите и пр., като ползва свои сътрудници за това, и излиза с мнение по въпроса, изпращано до факултетните или научните съвети, имащи свобода да се съобразят или да не се съобразят с мнението. Т. е. задължителното решение по процедурата да е придружено от незадължително становище по идейното съдържание, като по този начин ще се удържа автономията, но няма напълно да се изоставя и централният надзор. Друга страна от зачитане правата на кандидата е предвиждането на наказания за членове на комисии и официални рецензенти, които постъпват явно необективно (заради користни лични интереси, приятелски мотиви, завист и др.). За такива лица трябва да се предвидят санкции най-малко като лишаване от хонорари, забрана за писане на официални рецензии и изваждане от състава на научните комисии (журита) за дълъг период от време. 22. Според чл. 34 (2) контролът върху процедурите се осъществява „чрез планови проверки или по сигнал на заинтересованата страна (к.м. – Г.П.)”. Това изискване - сигналът да е подаден само от заинтересованата страна - ограничава в голяма степен търсенето на истината, което е неприемливо. Този текст трябва да се измени и всеки, който има информация, да може да подава сигнал за определена процедура. В следващата алинея от същия член е предвидено изискването, че сигналът по алинея (2) „трябва да съдържа името и адреса на подателя ...”. Това изискване ще ограничи до минимум да се подават сигнали за нарушения. В големия брой от случаите за нарушенията ще знае само човек, който е вътре в научната организация. Но хората трябва да могат да подават анонимни сигнали, тъй като веднъж след като се разкрият, могат да станат обект на репресии от най-различен характер. 23. В чл. 35 (5) се казва: „Висшето училище или научната организация са длъжни да отстранят констатираните нарушения ...”. Но това изискване трудно ще може да се приложи на практика, когато нарушението е в резултат от дейността на кандидата. 24. В обсъждания документ се постановява (Доп. разпор. § 2) при научните процедури да се прилага Класификатора на областите за висше образование. Но самия този Класификатор е с много недостатъци. Например, там има: 1.1. Теория и управление на образованието, 1.2. Педагогика. Не разбирам, как така „Теория на образованието” е извън педагогиката, а педагогиката не включва образованието. Не разбирам защо в 2. Хуманитарни науки е включена религията (религията - наука?), а психологията се оказва извън хуманитарните науки, и пр. Следователно, придружаващият закона Класификатор на областите за висше образование е необходимо да се преработи като предварителна база на разглеждания бъдещ закон. Но новият Класификатор за нуждите на произвеждането на научни кадри трябва да има достатъчно общ характер, за да е гъвкав, и да стимулира не тясноскроени специалисти в науката, а широките познавателни интереси на учените, мултинаучните, интердисциплинарните и разностранни изследвания. В духа на тази логика, необходимо е при съобщенията за обявяването на конкурсите да се изостави практиката за обяви с твърде тясна конкретизация в скоби до научната специалност (често може да се срещнат доста странни, а понякога даже противоречиви и звучащи ненаучно такива конкретизации), тъй като това насочва не към реално конкурсно начало, а към предопределено назначение (т. нар. растеж на място). В един бъдещ закон трябва да се забрани такава конкретизация в скоби. 25. Със скептицизъм приемам старите звания „научен сътрудник”, „ст. н. с. ІІ степен” и „ст. н. с. І степен” да се заменят с „изследовател”, „старши изследовател”, „главен изследовател” (Прех. и закл. разпор., § 6), съсъществуващи с титлите „асистент”, „доцент” и „професор”. Едва ли ще развия особено оригинален аргумент, ако кажа, че по този начин започва да излиза сякаш „асистент”, „доцент” и „професор” не са изследователи. Така че, няма нужда от въвеждането на нови понятийни тавтологични “длъжности” – т. нар. принцип на Окамовия бръснач се е произнесъл ясно принципно по въпроса – същностите да не се умножават без необходимост. 26. В Преходни и заключителни разпоредби, § 6 (1) „асистент”, „старши асистент” и „главен асистент” се заменят с „асистент”. Това е неправилно и несправедливо. Не е необходимо да се закриват длъжностите „старши асистент” и „главен асистент”, тъй като по този начин се обезценява вече постигнатото служебно развитие на кадри. (Някои, например, са се трудили 10-15, а и повече, години, за да се издигнат от асистент до старши асистент или главен асистент и излиза, че, ей така, „от раз”, им отнемат придобивката). Това впрочем противоречи на юридическия принцип за, най-общо казано, че в заварено положение придобивки не се отнемат; по друг начин формулирано – не може да има влошаване на статуса ти без виновност. По-добре е да се запазят длъжностите „старши асистент” и „главен асистент”, докато лицата станат доценти или се пенсионират. 27. Изглежда неприемливо това, че проектозаконът закрива научната степен „Доктор на науките” (Прех. и закл. разпор., § 4). В някои държави по света (Русия, бившите съветски републики, Унгария, Великобритания и пр.) тази степен съществува и се дава за изследвания след първата докторска степен. Не виждам какво пречи този допълнителен стимул за много учени да бъде запазен. 28. Според § 8 от Преходни и заключителни разпоредби откритите и неприключили процедури пред ВАК се довършват до закриването на Комисията през 1 май 2010 г. Този срок е изключително кратък и недостатъчен, за да приключат процедурите. 29. В § 14 от Преходни и заключителни разпоредби се отнема възможноста да се разкриват досиетата на сътрудниците на ДС, които са членове на ВАК и на научните комисии. Това е крайно неприемливо. То няма да позволи да се разкрие истината за „другия” живот на членовете на научните комисии. Въпросът за преподаването и научната дейност е тясно свързан с морала, защото преподавателят обучава не само чрез лекциите си, а най-вече – чрез личния си пример и начин на живот, чрез своите действия и постъпки. Затова в науката и преподаването е от изключително значение личното поведение. Ето защо е необходимо да се проверят за принадлежност към ДС и тайните репресивни служби членовете на всички научни камисии и органи. Днес, в началото на ХХІ в., е известно, че ДС е нарушавала правата на хората. Една от най-важните тенденции в развитието на обществения, политическия и научен живот от средата на ХХ в. до днес е признаването и закрилата на правата на човека. Приемането на редица многостранни международни актове като Всеобщата декларация за правата на човека, Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (1950 г.), Международния пакт за гражданските и политическите права (1966 г.) и Международния пакт за икономическите, социалните и културните права (1966 г.) категорично потвърждават тази тенденция. Ето защо разкриването на истината за сътрудниците на ДС не трябва да се възпрепятства чрез отменянето на текстове от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. 30. Един бъдещ закон за присъждането на научни титли може да постанови да се създаде – нека я наречем – „Дисертационна библиотека”, която да пази всички трудове и документи по процедурите за поколенията (включително – каквото е останало със задна дата). Нея да я ползват свободно бъдещи изследователи, историци на науката и интелектуалци. *
ІІІ. КРАТКО ПРЕДСТАВЯНЕ НА “ЗАКОН ЗА НАУЧНИТЕ СТЕПЕНИ И НАУЧНИТЕ ДЛЪЖНОСТИ” Този нов юридически документ повтаря много принципни положения и детайли от предшестващия току-що коментиран законопроект (отменяне на Закона за научните степени и научните звания от 1972 г., закриване на ВАК и пр.). Ще изброим обаче само някои нови моменти на проекта „Закон за научните степени и научните длъжности”. ♦ Формулират се общи принципи за „придобиване на научните степени и заемане на научни длъжности”: „автономия на висшите училища и научните организации и свързаната с нея децентрализация на процедурите”; „свободен избор на научно развитие и обективност при неговото оценяване”; „гарантиране на обществен интерес свързан с качеството на образователния процес и научните изследвания, чрез въвеждане на единни държавни изисквания и национален контрол за тяхното спазване”; „международно признание, обмен на експерти и информация при провеждане на процедурите с оглед изграждането на единно образователно и научно-изследователско пространство” (чл. 1. (2). ♦ Връща се, т. е. остава, старата научна степен „доктор на науките”, признава се и съществуването на специалната титла „почетен доктор” (доктор honoris cauza) (чл. 2. (1) и се развиват процедурите за тези степени. ♦ От научните звания остават само „научните и преподавателски длъжности” „асистент”, „доцент” и „професор” (чл. 2. (2). ♦ Създава се Национална листа на журита по научни области, направления и специалности (чл. 4. (3), за която едва от чл. 19 на законопроекта нататък става ясно, че принадлежи към институцията Национална агенция за оценяване и акредитация (НАОА). ♦ Позволява се научни степени да се присъждат само в научни организации, получили от НАОА оценка по съответната специалност „много добра” (чл. 5 (2). ♦ Изисква се най-малко един от състава на т. нар. жури по присъждането на научната степен „доктор” да е професор; при интердисциплинарни теми поне един от състава - да е представител от съответната „друга” област. (чл. 9. (1). ♦ Вместо писането на 5 рецензии за „доктор”, т. е. от всички членове на научната комисия, както се искаше от Законопроекта за развитието на академичния състав, сега е предпочетен вариантът да се правят 2 рецензии плюс още 3 становища (чл. 10. (1) (т. е. по-неподробни от рецензията изложения) относно дисертацията (и защитата) на кандидата. ♦ Предлага се при 2 отрицателни рецензии „дисертацията да се връща за преработване” (чл. 10. (3), т. е. докторантът не се допуска до защита. ♦ На мястото на израза „Защитата на дисертационен труд се осъществява публично пред жури от петима хабилитирани ...” - от стария разгледан законопроект - се появява „журито провежда открито заседание” (чл. 11. (1) – в новия. ♦ Положителните оценки на журито за защитилия докторат се степенуват: с – „признание”, „уважение” и „почит” (чл. 11. (2). ♦ „Големият докторат” се защитава пред 7-членно жури, в което влизат поне трима професори. Тук се пишат 3 рецензии. Ако и трите рецензии са отрицателни – процедурата приключва (неуспешно) (чл. 12). ♦ Конкурсът за асистент, според този законопроект, се провежда от жури (чл. 19 (1), докато в предишния представен нормативен акт, същият конкурс се „дава” на „Комисия за провеждане на конкурса”. Освен това, Законопроектът за развитието на академичния състав предвиждаше тричленно жури (чл. 20), а „Закон за научните степени и научните длъжности” – петчленки (чл. 19), в които двама от членовете да са външни лица за организацията, провеждаща процедурата. ♦ Относно конкурса за доцент, вместо старото предложение за петчленка (чл. 26 от първия разгледан тук законопроект), в „Закон за научните степени и научните длъжности” се предвижда седемчленка, в която най-малко трима от членовете да са външни лица и най-малко трима – професори (чл. 24). ♦ В чл. 25 (2) от последния е направен опит да се дефинира понятието „хабилитационен труд”. ♦ При доцентския конкурс, вместо 5 рецензии, както е в стария законопроект (чл. 28), се предвиждат 2 рецензии + 5 становища със заключение [(чл. 25 (3)] (по аналогия с новото предложение при докторатите). ♦ Предвиден е краен срок от 6 месеци за провеждане на конкурс за доцент [(чл. 26 (1)] и се фиксира пределен срок от един месец за избор от факултетния/научния съвет на предложения от журито кандидат [(чл. 26 (4)]. ♦ Относно конкурса за професор, и в него се предвижда седемчленка, вместо петчленка, за жури; от това жури най-малко 4 представители – да са външни лица и най-малко четирима – професори [(чл. 28 (2)]. ♦ В раздела за назначаването на други длъжности отпада „стажант-изследовател” от предишния законопроект; отпада и терминът „комисия”, като се заменя от „жури” (чл. 33). ♦ В раздела „Контрол” са развити по същество три основни идеи. Първо, контрол на процедурите чрез министъра на образованието. В „Закон за научните степени и научните длъжности” се маркира по-ясно периметърът на контрола, който осъществява министърът на образованието върху научните конкурси: „само за процедурни нарушения” [(чл. 32. (2)], т. е. външната, „техническата” страна на процедурите. Втора основна идея, контрол на последните чрез т. нар. Арбитражен съвет към НАОА. Тази нова инстанция измества застъпената от Законопроекта за развитието на академичния състав тричленна Контролна комисия към Министерството на образованието. Прави впечатление, че сега се прави опит да се натовари НАОА с част от функциите на бившата ВАК: към въпросната агенция сега се оказват Националната листа на журита по научни области, направления и специалности (т. е. журитата от „местните” комисии за конкурсите) и Арбитражният съвет (т. е. висшите комисии за преразглеждане на решенията на журитата). Предметът на контрол на арбитражните съвети не е съвсем прецизно очертан; но може би това не са процедурни нарушения с „технически” характер, които са оставени, както казахме, за министъра, а – „съществени нарушения” (вж. чл. 34) - т. е. нарушения, повече гравитиращи към научното съдържание, с което са свързани процедурите. Тези арбитражни съвети са предвидени да се състоят от 5 души (чл. 35) и решенията им – да може да представляват нещо като еднократно вето върху решенията на местните журита [(чл. 37 (4)]. Третата основна идея в раздела „Контрол” е предвиждане на случаи за отнемане на научни степени или длъжности (чл. 38). Предвидено е, освен това, отмяната на процедура от такъв арбитраж да има последици върху „рейтинга” на научната организация, в която се е провеждал конкурсът: при общото атестиране да се намалява оценката за такава организация (чл. 39). ♦ В „Допълнителни разпоредби” на „Закон за научните степени и научните длъжности” има три нови параграфи: „§ 3. При процедури, “съдържащи класифицирана информация, заседанията на съответните органи са закрити ...” “§ 4. Лицата, заемащи научните длъжности подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години.” “§ 5. Националните листи (на журитата и членовете на арбитражните съвети – Г. П.) се обнародват в Държавен вестник до 30 януари ежегодно. Едно лице не може да бъде в Националните листи повече от 6 години непрекъснато или повече от 12 години общо”. ♦ В Преходни и заключителни разпоредби също има няколко нови параграфи. Първо, конкретизира се малко повече вече издигнатото положение, че остават само длъжностите „асистент”, „доцент” и „професор”: “старши научен сътрудник ІІ степен” се заменя с “доцент”, а “старши научен сътрудник І степен” – с “професор” (§ 8). Второ, в Законопроекта за развитието на академичния състав ВАК се предвиждаше да се закрие от 1 май 2010 г., а сега датата на това закриване е преместена на 1 ноември 2010 г. (§ 9). В тази връзка се регламентират недовършените научни процедури по стария закон: в срок до 1 ноември 2010 г. “се довършват всички открити и неприключили процедури по реда на ЗНСНЗ (Закона за научните степени и научните звания – Г.П.) и ППЗНСНЗ (Правилника за прилагане на Закона за научните степени и научните звания – Г.П.)” [(§ 9. (1)]. Трето, в двумесечен срок от началото на действието на „Закон за научните степени и научните длъжности” трябва да се издаде “Правилник за неговото приложение” (§ 10). Четвърто, в “тримесечен срок от влизане на настоящия закон в сила” НАОА трябва да изготви: “Правилник за работа на Арбитражния съвет, който след одобрението му от Министъра на образованието ... се внася в Министерския съвет за утвърждаване” (§ 12) и “Национална листа на арбитри и Национална листа на журита” (§ 13).
1. Изтъкнатите в Закона за научните степени и научните длъжности общи принципи [(чл. 1 (2)] звучат привлекателно, но някои от тях са опасни за прилагане на практика в български условия, а за други не е създадена гаранция, че ще се спазват. Например, децентрализацията на процедурите може да доведе до масово раздаване на научни титли без достатъчно покритие, особено в по-слабите в изследователско отношение провинциални университети (в нашите научни среди неведнъж и с неодобрение се е коментирал фактът, че след въвеждането на подобна децентрализация в Румъния за кратко време са произведени няколко хиляди професори, които Западът няма склонност да признава). Принципът на обективност при оценяването на учения може да се съблюдава само при: много добре премислени критерии, с които се оценява творчеството, а такива критерии не са развити в закона; много добра морална селекция кои да бъдат оценители (членове на журито и арбитража) – а това е почти непосилно за постигане без съответния раздел за лустрация. 2. Според чл. 4 (3) Националната листа от журита включва само хабилитирани лица. Това означава – лица само от научните учреждения на трудов договор, т. е. представлява едно фаворизиране на хабилитираните преподаватели. По този начин извън същата национална листа се оказват доктори на науките и доктори по специалността, които в момента могат да не работят в научно учреждение. Разумно ще е в националната листа да бъдат включени някои доктори на науките, доктори по специалността и специалисти от практиката. Същото се отнася и за т. нар. Национална листа на арбитрите, описана в чл. 35 (4) от законопроекта. 3. Чл 5 (4) дава възможност за признаване на придобитите в чужбина научни степени при условия и по ред, определени в правилниците на висшите училища и научните организации. Най-добре е да има национален стандарт от кои учебни заведения в чужбина научните степени да се признават у нас. На практика това може да се реализира чрез наредба за признаване на придобитите научни степени в чужбина. 4. Чл. 6 (2) се отнася до подготовката на дисертационния труд. Предвидени са няколко форми: редовно, задочно, самостоятелно и дистанционо обучение на докторанта. Тъй като последната форма не е практикувана досега в България, заслужава си тя да се проучи по-добре, включително свързаните с нея проблеми: има опасност някой друг да може да свърши много от работата на дисертанта и съществуват по-малко възможности това да бъде проверено. 5. Идеята към Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА) да се създадат Национална листа на журита и Национална листа на арбитри крие недостатъци. Веднъж включени в листите, едни и същи монополисти ще окупират кадровия подбор на цели научни дисциплини за дълги години време, а няма да е и никак лесно те да бъдат вадени и сменяни от листите с други хора - често носители на по-напредничави идеи. Наместо твърдо установена относително малка група лица, имаща решаващата дума при раздаването на научни титли (която постепенно ще се “затваря” в своите лични интереси), по-добре е да се помисли за осигуряването на непрекъснато текучество от хора за оценка на творческите постижения на кандидатите, като тук, освен всякакви хабилитирани лица, могат да се включат и доктори по специалностите, експерти, специалисти и свободни интелектуалци. Така по-последователно ще се прокара демократичното начало и принципът на обществевия интерес в науката. 6. В Закона за научните степени и научните длъжности в главата за придобиване на научни степени има едно предоверяване в официалните рецензии, позволяващо им напълно да предрешат съдбата на дисертацията, ако са отрицателни, т. е. да я касират окончателно [(чл. 10 (3); чл. 12)]. Такова предоверяване обаче не трябва да се допуска. Защо ли? Честа практика у нас е още в началото на процедурите да се манипулира изборът на рецензентите в една или друга посока. За един член на съвет никакъв проблем не е да предложи за рецензенти по някоя дисертация едно или две лица, с които е в приятелски отношения, и които ще се съобразят с неговите очаквания или направо ще изпълнят неговата “поръчка” (все пак той им е осигурил хонорар от няколко стотин лева за рецензирането – те са му задължени и с това). Понякога предложенията за рецензенти идат от подставени лица (например ходатаи, представляващи научния ръководител на докторанта). От друга страна, известни са немалко случаи, когато рецензентът всъщност не е чел подробно, не се е запознал с творчеството на човека, на когото пише рецензия. Тук като по-любопитен случай може да се приведе един доцентски конкурс по психология, провел се преди около 4-5 години. В него участвали доцент и главен асистент: първият - с над осемдесет публикации, като цяло свързани с шифъра на конкурса; вторият – с петнадесетина такива, но със силно лоби, влияещо на рецензентите. За да провали доцента, единият от рецензентите – И. В. – му написал отрицателна (както ми казаха някои – “гнусна”) рецензия. Когато в Специализирания съвет все пак се изказали в полза на доцента и “притиснали” рецензента, той признал, че не бил чел трудовете, на които написал лош отзив. От трета страна, в доста случаи някои от рецензентите не са истински компетентни по трудовете на кандидата за степен или звание (но не отказват, за да не изпуснат хонорара, или да не пропуснат да извършат “услуга” на някого, от който после да търсят отблагодаряване). Тази некомпетентност впрочем лесно се прикрива понастоящем, тъй като повечето официални рецензии в България са 5-7 странички, и такъв малък обем може да се запълни с общи приказки, без да има опасност рецензентът да издаде своето ниво на (не)информираност по специалните въпроси и термини на оценявания труд или трудове (добросъвестната рецензия обаче, заедно с всичко друго, е основателно да бъде и достатъчно обемиста: приблизително около 1/10 от обема на оценявания труд/трудове). Не трябва да се забравя, също така, че върху дисертацията или трудовете на участника в процедурата може да са писани междувременно (или по-отдавна) най-различни свободни рецензии в печата, които доста да се разминават с мнението от официалните рецензии за случая: защо пък тези рецензии да не се взимат под внимание? Поради всичкото казано по-горе смятам, че в един бъдещ закон не трябва да има положение за анулиране на дисертацията в случай на отрицателно становище на двамата или тримата нейни рецензенти, а да се даде възможност на кандидата да се бори в защита на своята дисертация пред всякакви по-горни съвети и апелации. Трябва да се признае, в крайна сметка, че старият Закон за научните степени и научните звания от 1972 г. по-добре решава въпроса за правата на кандидата при “разнобой” с рецензентите, отколкото новото съответно предложение на Законопроекта за научните степени и научните длъжности. 7. Предложението положителните оценки на журито за защитата да са “с признание”, „с уважение” и „с почит” [(чл. 11. (2)] изглеждат като външно присаден чуждо-заемен “орнамент”, в съществото си излишен. Сериозна при защитата е само качествената оценка да/не – и само наивниците не осъзнават това. Много по-полезно ще е, ако наистина се държи за положителното стимулиране на защитилия дисертация, след положителния вот да му се отпускат еднократно пари за издаването на един негов труд по желание (може и дисертацията). 8. Чл. 18 се отнася до документите за участие в конкурса за заемане на научната длъжност „асистент”: посочени са 6 документи, но сред тях не е посочен диплом за „висше образование” или за „магистър”. 9. Както се каза, предметът на контрол на арбитражните съвети не е съвсем прецизно очертан. Говори се обаче, че те ще се занимават със “съществени нарушения” по конкурсите (вж. чл. 34). В тази връзка следва да се изясни добре терминът “съществени нарушения”, което е от особена важност. Тук трябва да се включат манипулациите с научното съдържание, с което се кандидатства. Много лица придобиват всякакви научни титли у нас, без да издигат оригинални или значими научни идеи или изобретения (и това се знае „в кулоарите”), но цяла група хора - от рецензентите до застъпниците им в научните съвети - изкарват така, че уж първите са направили научни приноси – това е масова манипулативна практика (безпочвен „колективен нарцисизъм”, ако се ползваме от фройдистката терминология). Друга, направо престъпна манипулация с научното съдържание е, когато относително качествени трудове се фалшифицират от рецензенти и в изказванията на членове на съвети с цел да бъдат охулени и провалени заради неетична конкуренция, корист, завист, идеологическа непримиримост и пр. При друг тип манипулация научното съдържание просто се скрива, по-точно казано - неглижира, а вместо него за компенсация се изтъкват всякакви други „активи” (респ. „пасиви”) на кандидата: къде е ходил в командировка (най-често това се отчита като специализация някъде си), колко броя публикации има (което още не значи оригиналност), в какви колегии участва (там често се оказват хора, попаднали просто по силата на служебното си положение - или такива, които са удобни за манипулация), и т. н. 10. Предвиденият в законопроекта срок за закриване на ВАК – 1 ноември 2010 г. – изглежда твърде кратък - още повече като се има предвид, че същият този проект не е дебатиран на второ четене, след което са възможни други перипетии около окончателното му утвърждаване (при отрицателно вето на президента на РБ). Освен това, и в момента продължават да се разкриват процедури по стария ЗНСНЗ, а те никак не са малко и никак не са леки, което значи, че трябва да измине достатъчно време до тяхното финализиране без претупване. Ето защо, ако през 2010 г. се приеме все пак нов закон за кариерното развитие на учените, срокът за закриване на ВАК ще е разумно да е най-малко до края на декември същата година. 11. Наблюдава се странна неяснота в законопроекта. В § 10 от Преходните и заключителни разпоредби се казва: “В двумесечен срок от влизане на закона в сила се издава Правилник за неговото приложение. В същия се регламентират единните държавни изисквания ..., процедурите по прием и обучение на докторанти ..., нормите за преподавателска натовареност при откриване на конкурси за хабилитирани лица ...”. От друга страна, в чл. 1, ал. 3 се изтъква: “Конкретните условия и ред за придобиване на научни степени и за заемане на научни длъжности се урежда с правилниците на висшите училища и научните организации в съответствие със закона и подзаконовите нормативни актове, при спазване на единните държавни изисквания (ЕДИ).” Става ясно, че се изисква Правилник за приложение към закона, но не е съвсем очевидно дали става въпрос за един общ за страната Правилник или се имат предвид специални Правилници, важащи за отделните научни организации. Ако се отнася за две йерархични нива на правилници, конкретизиращи закона, то е необходимо пояснение за различието в техните функции и съдържание (за да се избегне припокриване). Ако обаче се има предвид, че общите положения на закона се осъществяват направо чрез специални за целта Правилници на отделните научни организации, то това поражда доста тревога, че в някои звена може да започнат да изготвят съответните правилници, които “прилагат” закона твърде своеволно и не в интерес на науката (чрез ограничения, благоприятстващи “местните” кадри, излишни бюрократични изисквания, спорни “творчески” критерии и пр). Ето защо в „Закон за научните степени и научните длъжности” следва да се положи усилие да се доизяснят тези моменти. Прави впечатление впрочем, че този законопроект предвижда и изработването на Правилник за работа на Арбитражния съвет. Всичките тези правилници обаче са оставени да се съчиняват на един по-късен етап след приемането на „Закон за научните степени и научните длъжности”, който факт обаче също поражда притеснения, защото те са от твърде важно практическо естество, а не се знае дали ще бъдат приети в резултат на публично обсъждане. Правилникът за работа на Арбитражния съвет е предвидено да се създаде от Министъра на образованието. Евентуално Правилникът за приложение на „Закон за научните степени и научните длъжности” също, може би, ще се прави из министерските коридори. И не се знае кой чиновник в изпълнение на нечия заповед ще оформи окончателно важни членове и параграфи, касаещи бъдещето на българската наука ... 12. В двата разгледани догук законопроекти не е засегнат, а камо ли решен по най-добрия начин, въпросът за широката компетентност на учения и стимулирането му в кариерното развитие заради нея. Ако някой прави изследвания по много области, то на конкурс не само че не трябва да се елиминират трудовете му извън шифъра на конкурса при оценката на творческата му продукция (както най-често това се извършва досега), а, обратно - наличието на такива да се смята за важно предимство за него. Диалектиката на познанието утвърждава, че колкото по-нашироко се разпростира познанието, толкова повече то се задълбочава. Широкият поглед върху нещата позволява: да осъществяваме трансфери в различни области; да решаваме комплексни проблеми; да преодоляваме стагнации в профилираните дисциплини; да създаваме нови (фундаментални) дисциплини; да сме податливи към методологично знание.* Това не трябва да се забравя в един бъдещ закон за научните титли, който всячески да окуражава разностранната публикационна дейност на учения. В практически план, трябва да се спре прийомът за намаляване броя на публикациите, с които кандидатът участва в процедура (т. е. някои от тях да не се броят) под предлог, че те не са свързани с конкретната тема на защитаването или кандидатстването. 13. Накрая само ще напомним, че в този документ присъстват много слабости - за възможността да станеш докторант с разширен идеен проект [(чл. 7 (2)], изискването членове на журито да са представители само на тясната научна област [(чл. 9 (1)], изискването за публикуване на английски език в интернет [(чл. 10 (2); чл 26 (2)], позволението само ограничен брой хора да могат да подават сигнали за нарушения [(чл. 32 (2) и (3)] и пр. - които ние критикувахме в предишния разгледан тук законопроект. Каталог: wp-content -> uploads -> 2010 2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика 2010 -> 7 клас отговори на теста 2010 -> Закон за ветеринарномедицинската дейност /извадка/ в сила от 02. 05. 2006 г 2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика 2010 -> Закон за здравето /извадка/ в сила от 01. 01. 2005 г 2010 -> Закон за радиото и телевизията /извадка/ Отразена деноминацията от 07. 1999 г 2010 -> Закон за храните /извадка 2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас десето състезание по математика 2010 -> Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите /извадка/ в сила от 03. 10. 1999 г. Отразена деноминацията от 05. 07. 1999 г Изтегляне 386.91 Kb. Сподели с приятели:
|