Закон за културното наследство за повторно обсъждане

В изпълнение на Вашето правомощие по чл. 101, ал. 1, т. 4 от Конституцията на Република България, молим Ви да издадете Указ, с който да върнете гласувания от Народното събрание Закон за културното наследство за повторно обсъждане.

В този политически момент и с това съдържание на нормативната уредба, нормативен акт като Закона за културното наследство не е необходим на правната система на България. С него се търси постигането на несъмнено популистки цели, свързани с наближаващите парламентарни избори, които трябва да представят в очите на българското общество вносителите на законопроекта за културното наследство, като патриотично и обществено ангажирани личности, които милеят и се борят за отстояване и опазване на културното наследство - историческо достояние на българския народ. Фанатичната упоритост, с която налагаха приемането на закона, въпреки широкия отзвук на обществено недоволство в средствата за масова информация, от ескпроприационния характер на много от неговите норми, целеше да манифестира вносителите, като принципни борци срещу корупцията и "българската мафия", с предмети на изкуството и паметници на културно-историческото наследство.

Не сме убедени, дали тези "антикорупционни" цели ще бъдат постигнати с приемането на закона. Неговото иницииране, изработване и повсеместен натиск в медиите и лобиране сред народното представителство, за да бъде приет на всяка цена до края на мандата на Четиридесетото Народно събрание, сочат по-скоро на друго. Вносителите желаят да извлекат политически дивиденти за предстоящите избори, като се представят за пазители на българското културно наследство, срещу, както четем в мотивите към законопроекта - иманярството, развитието на черния пазар на културни ценности и организираната престъпност, търгуваща от години безпрепятствено с антики и национално богатство.

Убедено можем да посочим, обаче многобройните негативни последици, които този закон ще има върху опазването и защитата на културните ценности и по-общо върху цялото българско общество. Законът не е насочен срещу иманярството, развитието на черния пазар на културни ценности и организираната престъпност с антики и национално богатство. Досегашният опит по прилагането на Закона за паметниците на културата и музеите и Наказателния кодекс показва, че от законови норми

иманярството, черния пазар и организираната престъпност с антики и културни ценности не се плашат. Върху тях и най-строгият закон не може да окаже възпиращо въздействие.

Разпоредбите на Закона за културното наследство са директно насочени към физическите и юридически лица - притежатели на културни ценности, на които чрез противоконституционно използване на закона, като средство за принуда, се стремят да отнемат собствеността върху тези културни ценности. Такъв закон хвърля съвсем неоснователно сянка върху доброто име и честни подбуди на редица добри български граждани, които със свои средства и дълги години събирателски труд са съумели да опазят за себе си, но и за цялото общество, културни ценности, свидетелстващи за вековна цивилизация и култура по българските земи.

Законът, освен всичко, допълнително ще разедини българското общество, в отношението му към крутите мерки, предвидени в него срещу колекционерите и притежателите на вещи - паметници на културата. Ще има точно обратния ефект. Вместо да направи публично достояние културните ценности, като с икономически механизми и юридически средства мотивира техните собственици да ги придобиват, използват, съхраняват и се разпореждат с тях по взаимноизгоден за собствениците, българското общество и държава начин, рестриктивните и изобилстващи със санкции норми на Закона за културното наследство, ще мотивира точно обратните резултати - укриване, изнасяне в чужбина, продажба на чужди колекции и даже унищожаване на културни ценности.

Законът съдържа много голям брой норми, без регулативно значение, самоцелно дефиниране на понятия, привличане на материи, които би трябвало да бъдат уредени в Закона за устройство на територията и в Закона за концесиите, доколкото са необходими за пълнотата на правното регулиране и вече не се съдържат уредени в тях. Мнозинството от нормите му не отговарят на изискванията на Закона за нормативните актове, за включването им в нормативен акт с ранг на закон, защото не регулират особено съществени обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Една пета от нормения обхват на Закона за културното наследство, се състои от административно-наказателни разпоредби, които предвиждат тежки санкции за съществуващи или несъществуващи нарушения на закона и допълнително утежняват негативните характеристики на закона

Това многословие, прекалената разточителност на правни норми не са случайни. Те целят да завоалират и прикрият действителните намерения на вносителите, чрез закона да посегнат върху законно придобити от техните собственици културни ценности. Най-убедително доказателство в това отношение е, че изключително съществените въпроси свързани с правните последици от идентификацията, установяването на способа за придобиване и правото на собственост върху културните ценности и разпоредителните сделки с такива вещи, са уредени в Преходните и заключителни разпоредби на Закона за културното наследство, където най-малко може да се очаква, че ще се съдържат правилата, които трябва да осъществят радикалната промяна в режима на собствеността върху културните ценности. Затова обяснимо е, ако вниманието на депутатите при гласуването на тази част от закона, е до голяма степен принизено, а нормите на Преходните и заключителни разпоредби се гласуват набързо и амблок.

Противоречи на Конституцията цялата конструкция на категориите вещи - културна ценност и културна ценност - национално богатство. Тази конструкция е основание в Закона за културното наследство да намерят място норми, които сериозно накърняват и ограничават правото на частна собственост, прогласена за неприкосновена в чл.17, ал. 3 от Конституцията.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията - Република България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната. А в чл. 58, ал. 1 Конституцията задължава гражданите да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.

На тези конституционни норми противоречи § 5, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за културното наследство, който при идентификацията на движимите културни ценности - национално богатство забранява, при установяването на правото на собственост, върху движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата, до влизането на Закона за културното наследство в сила, лицата, които са установили фактическа власт върху тях, да се позовават на изтекла придобивна давност.

С отмяната през 1998 година на чл. 2, ал. 2, т. 3 от Закона за държавната собственост, законодателят определи движимите археологически културни ценности, като частна държавна собственост. А след изменението на чл. 86 от Закона за собствеността от 1996 година, законодателят допусна имоти и вещи държавна частна собственост, да бъдат придобивани по давност и само за придобиването на държавни и общински имоти предвиди, че давността спира да тече до 31.12.2007 година. Следователно, всеки от притежателите на движими археологически културни ценности, съвършено законно може да се счита за техен собственик по давност, защото ги е придобил с непрекъснато владение в продължение на пет години, както предвижда чл. 80, ал. 1 от Закона за собствеността. И разбира се, ако лично той не е придобил владението на движимата вещ чрез престъпление, защото съгласно чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността, при тази хипотеза придобиването по давност е недопустимо.

Когато в чл. 58, ал. 1, Конституцията предвижда задължение за гражданите да спазват и изпълняват Конституцията и законите, тя несъмнено има предвид, че това задължение се отнася и за държавата и нейните органи. Следователно, противоречи на Конституцията правилото на § 5, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за културното наследство, което след като Закона за собствеността, във връзка със Закона за държавната собственост, допуска придобиването на движими археологически културни ценности - частна държавна собственост по давност, забранява позоваването на изтекла давност при установяването на правото на собственост върху тези вещи, при идентификацията им като национално богатство.

Законът не може да си служи с непочтени прийоми, като подвежда адресатите на правните норми и уврежда техните интереси. Те трябва да имат доверие и да съобразяват поведението си с установените в закона правила. От тази основополагаща и за българската правна система идея, е обусловена нормата на чл. 14 от Закона за нормативните актове, която предвижда, че обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и само с изрична разпоредба.

Затова, когато със закон е създадена възможност правни субекти - физически и юридически лица, да придобиват по давност определена категория вещи - движими археологически културни ценности, не може с обратно действие на последващ закон да се прогласи неприложимост на давността, още повече със съображения, проявили се десет години по-късно, че правните последици на тази давност не са, според вносителите на закона, в интерес на държавата. Подобно решение, което не зачита предходна и действаща, установена в закона нормативна уредба, компрометира нормотворческата дейност на върховния законодателен орган -Народното събрание, злепоставя Република България като правова държава пред собствените й граждани - адресати на нормите и пред държавите от Европейския съюз и света, където подобен подход на злепоставяне чрез закона, може да бъде оценен единствено като недопустим.

В противоречие с Конституцията са и ограниченията въведени в чл. 113 от Закона за културното наследство, възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности, да могат да се извършват само, ако са идентифицирани и регистрирани по реда на закона, а ако културните ценности са национално богатство и след писмено уведомяване на министъра на културата. Неспазването на тези изисквания води до нищожност на сделките.

Във връзка с подобно ограничение на правото на собственика да се разпорежда със своята вещ, съдържащо се в чл. 28, ал. 1 ЗПКМ /отм./, е имал повод да се произнесе Конституционният съд на Република България, с Решение № 5 от 21 март 1996 година по конституционно дело № 4 от 1996 година /обн. ДВ., бр. 31 от 12 април 1996 година/. В решението Конституционният съд отбелязва: "ограничаването на едно от основните правомощия на собственика да се разпорежда със своето право на собственост, е по същество намаляване на обема на това право. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията са в глава първа на основния закон - "Основни начала". Те издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност и са гаранция, че правото на собственост се защитава от закона и че частната собственост е неприкосновена. Съгласно тези начала собственикът - физическо лице, не може да бъде ограничаван в правото му да се разпорежда със своя имот по начин и при условия, каквито той намери за добре. При условията на пазарна икономика и гражданско общество, регламентирани и гарантирани от Конституцията, държавата в лицето на свои институции или общините, не могат да се намесват в гражданския оборот и да диктуват условията на една сделка, включително и това с кого тя да бъде сключена."

Според чл. 97 от Закона за културното наследство, физически и юридически лица, които притежават вещи, които могат да се определят като културни ценности или формират колекции от вещи, могат да поискат тяхната идентификация от съответния по тематичен обхват музей. Към искането за идентификация трябва да се приложи документ удостоверяващ правото на собственост или държане и декларация за произхода и способа за придобиване на вещта. Оказва се обаче, че идентифицирането, изразено като право на собственика на вещта, въобще не е право и може да бъде свързано с тежки санкции за лицето. Защото, съгласно § 5 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за културното наследство, в 6 месечен срок от влизане на закона в сила, движимите археологически обекти или движими археологически паметници на културата, трябва задължително да бъдат идентифицирани. И както по чл. 97 от Закона за културното наследство, така и съгласно § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на този закон, за деклариране на неверни обстоятелства, лицето носи отговорност по чл. 313 от Наказателния кодекс.

Тези текстове в Закона за културното наследство пораждат основателни съмнения, дали са насочени към привеждане в известност на движимите вещи - археологически паметници на културата, за да бъде обогатена българската култура, защото те поставят собственика на такива вещи в безизходното положение да укрие от идентификация вещите, ако няма доказателства за собствеността върху тях и произхода им, като понесе тежка санкция и загуби собствеността върху тези вещи. А от друга страна, като декларира неверни данни за собствеността и произхода им и понесе наказателната отговорност по чл. 313 от Наказателния кодекс.

И в двата случая законът ще насърчи към точно обратното поведение. Културните ценности да не бъдат декларирани, да бъдат укрити и изнесени за продажба извън границите на Република България.

В Закона за културното наследство се съдържат и разпоредби, които създават сериозни опасения, че могат да бъдат използвани за корупционни цели. Такава е например нормата на § 9 от Преходните и заключителни разпоредби, която предвижда, че с влизането на закона в сила, движимите културни ценности - държавна собственост, които са "инвентирани" във фондовете на общинските музеи, преминават в собственост на общините, с изключение на археологическите културни ценности. Освен продължаване на конституционно недопустимата линия на нормативно увреждане на държавната собственост, чрез непрекъснато прехвърляне на обекти от тази собственост в собственост на общините, промяната в правото на собственост, може да се окаже определен етап в законов механизъм, за придобиване на тези културни ценности от частни физически и юридически лица. Няма и не може да има съмнение, че принадлежността на културните ценности към обектите на държавната собственост, е по-голяма гаранция и ефективно защитно средство, за опазване на културните ценности от присвояване и кражби.

Неудържимо и позорно за закона, както от теоретическа, така и от нормотворческа гледна точка, е съвършено произволното решение в § 5, ал. 3 от Закона за културното наследство, лицата, които в срока по ал. 1 на този параграф са поискали идентификация и регистрация, но не са установили правото си на собственост върху движимите археологически културни ценности - национално богатство, да се смятат за техни държатели, а не за владелци.

Разликата между владелеца и държателя, като носители на фактическа власт, е установена от векове, а в действащия Закон за собствеността е проведена в чл. 68. Тази разлика не може да се дерогира с фикции, които при наличие на фактическа власт върху вещта, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя /владение/, да третират тази фактическа власт като държане, тоест че собственикът на движимата вещ археологическа културна ценност държи вещта за държавата - собственик.

Проблемът има обаче и друга страна. Защо при забрана правото на собственост върху движими културни ценности - национално богатство, да се установява с позоваване на придобивна давност, е необходима тази изкуствена конструкция с преиначаването на юридическата същност на владението като фактическа власт, чрез въвеждането в закона на фигурата на държателя? Отговорът изглежда елементарен. Защото докато в чл. 86 от Закона за собствеността вещите частна държавна собственост могат да се придобиват по давност, а в чл. 2 от Закона за държавната собственост движимите вещи - културни ценности, не са обявени за публична държавна собственост, единственият начин да се осуети придобиването по давност на тези вещи е лицата, които не са установили правото си на собственост по други начини, да бъдат обявени за техни държатели. Държателите не могат да придобиват по давност.

Тези прости правила, не съобразиха вносителите на законопроекта за културното наследство, в мотивите на който изначално си поставиха амбициозната задача, да създадат бариера срещу иманярството, да ограничат възможностите за развитие на черния пазар на културни ценности, да създадат правила и прозрачност в собствеността, движението, ползването и търговията с културни ценности. Да преградят чрез закона пътя на организираната престъпност, търгуваща с антики и национално богатство. Да мобилизират компетентните органи и власти за решително противодействие срещу злоупотребата с националната ни памет и достойнство.

Затова и законопроектът за културното наследство беше изработен с правила пълни с принуда и санкции, много от които и след широката и критична обществена дискусия върху неговото съдържание, останаха и са част от приетия от Народното събрание Закон за културното наследство. И най-предубеденият прочит в полза на закона на тези правила показва, че в основните си цели да идентифицира и регистрира културните ценности, собственост на физически и юридически лица, като предпоставка за тяхното съхраняване, защита и използване, Законът за културното наследство ще остане неприложим.

Та кой здраво мислещ притежател на движима културна ценност, ще се реши да се подложи на процедурата по чл. 96-107, предвидена за идентификация и регистрация в Закона за културното наследство. Министърът на културата съгласно чл. 101 от Закона за културното наследство не издава заповед за предоставяне на статут на национално богатство и не разпорежда вписването на културната ценност като национално богатство, в регистъра на движимите културни ценности, "ако има данни да се предположи, че вещите -обект на идентификация са незаконно придобити". Директорът на музея, съгласно същият законов текст, не издава удостоверение за идентификация на вещта като културна ценност или като културна ценност - национално богатство, "ако има данни да се предположи, че вещите - обект на идентификация са незаконно придобити."

Трудно може да си представи юридическо мислене в демократична държава, отказ от регистрация, съответно от идентификация, въз основа на предположение, че вещите обект на идентификация и регистрация, са придобити незаконно.Такова предположение за незаконно придобиване, може да бъде повлияно от субективни мнения и становища, а при определени хипотези и внимателен анализ, в отказа въз основа на предположение за незаконно придобиване на вещта, могат да бъдат открити и добре завоалирани корупционни възможности. Не бива да забравяме за какви по вид и стойност културни ценности става дума.

Отказът от идентифициране и регистриране на културната ценност обаче, не е най-страшната и неблагоприятна последица за притежателя на културната ценност. Защото във второто изречение на чл. 101 от Закона за културното наследство и сякаш съзнателно, за да осуетят или изкористят този идентификационно - регистрационен режим, вносителите на законопроекта са въвели, а Народното събрание е приело за норма, задължението на министъра на културата и директора на музея да уведомят органите на Министерството на вътрешните работи и Прокуратурата. Заплахата за притежателя на вещта - културна ценност, да завърши предприетата от него процедура по идентификация и регистрация на вещта, с привличането му по досъдебно производство за извършено от него престъпление, вероятно ще бъде онзи мотивиращ момент, който ще направи правилата за идентификация и регистрация на културните ценности неприложими.

Законът не трябва да мами своите адресати. А именно към маменето на адресатите е насочена нормата на чл. 93 от Закона за културното наследство.

Лице, което в случаите по чл. 88 и 91 от Закона за собствеността е намерило вещ и съгласно чл. 93, ал. 1 от Закона за културното наследство не е изпълнило задължението в седем дневен срок да уведоми най-близкия държавен или общински музей, не може да придобие право на собственост върху намерената вещ по давност. А какво губи това лице, че няма да може да придобие собствеността върху намерената вещ по давност, след като ако изпълни задължението и съобщи за намирането на вещта в най-близкия държавен или общински музей, на основание чл. 88 от Закона за собствеността, той е длъжен да я предаде на собственика и изгубилия вещта, а ако те не са известни, трябва да я предаде незабавно в съответната служба "Общинска собственост". И ако собственикът или изгубилият вещта не се намери или не се яви в годишен срок, вещта,