Закон за лова 1880 г., до последния седми Закон за лова и опазване на дивеча от 2000 г

П Р О Е К Т

СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛОВНОТО СТОПАНСТВО В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЗА ПЕРИОДА 2012 - 2027 г.

(РЕЗЮМЕ)

Ловът е най-древния спорт и с него се балансира (регулира) съотношението между растителноядните животни и хищниците, като се гарантира тяхното устойчиво състояние и се осигуряват на обществото дивечови продукти – месо, кожи, трофеи и др. Ловът е средство за опазване на дивеча и неговите местообитания.

Стратегията е разработена на основа на задълбочен анализ на състоянието на дивечовите ресурси за период от над 100 години. Направен е преглед на законодателството от първия Закон за лова 1880 г., до последния - седми Закон за лова и опазване на дивеча от 2000 г.

Развитието на ловното законодателство е функция от икономическите и социални отношения в обществото. Нашето ловно законодателство през всичките периоди, след 1880 година има характер на природозащитен закон, защото е определяло срокове за лов, ограничения и забрани във и извън размножителния период, норми за ползване и правила за лов, които да гарантират защитата на дивеча. Благодарение на това и на толерантността на българските ловци, ние сме от малкото страни в Европа, които са запазили всички видове диви животни срещащи се по нашите земи през последните столетия. През последните 200 години в България не е изчезнал нито един животински вид, с изключение на риса, който през последните години се завръща по естествен път в страната ни.

Направен е преглед на всички Международни конвенции, по които България е страна, както и на Европейските директиви и регламенти свързани с опазването на видовете и местообитанията и на търговията с дивеч и дивечови продукти. Като страна, членка на Европейския съюз, България е хармонизирала добре своето законодателство с това на Европейския съюз и предложенията ни в това отношение са малко.

Извършен е анализ и сравнение на ловното законодателство на развитите европейски страни като Германия, Австрия, Франция, Полша, Чехия, Словакия, Сърбия и други с българското законодателство. Основната разлика е в ловното право. В България още с първия закон за лова всеки, които има билет за лов може да ловува, без да се съобразява със собственика на земята и гората. В страните от Европейския съюз ловното право е право на собственика на земята, а дивечът е от общонационално достояние и регламентацията на всичко свързано с него, се определя от закон, което му придава значим публичен характер.

В България правата на собствениците на земи и гори в значителна степен са обезличени. Собствениците не участват и пряко и косвено в управлението и не получават приходи от ловностопанската дейност, извършваща се върху техните земи. Този въпрос заслужава широко обществено обсъждане, защото нашето ловно стопанство има друг път на развитие, почиващ на една вековна традиция и са получени значими положителни резултати в опазване на биоразнообразието на животинските видове у нас.

Въз основа на задълбочен анализ на състоянието на дивеча у нас, на достиженията и слабостите при стопанисването и ползването е направена прогноза за допустимите запаси по видове и е посочено годишното ползване, осигуряващо устойчивост в развитието на дивечовите популации. Очертани са приоритетите и дейностите за постигане на допустимите запаси и на възможното ползване. Извършен е анализ на заплахите за постигане на целите и начините за тяхното ограничаване.

Като основен негативен фактор се определя бракониерството и промяната на местообитанията. През последните 20 години бракониерството безнаказано се шири и не се счита за престъпление. Няма логично обяснение на огромното несъответствие между пролетните запаси и отчетеното ползване. Това особено личи при благородния елен и сърната. При запас от 85 000 сърни се отчита ползване на 1000 екземпляра, а годишния прираст е минимум 17000 – 18000 броя. При благородния елен е същото. Организираните ловци имат права , но нямат отговорност за състоянието на дивеча. Охраната на дивеча е не ефективна и държавата не упражнява ефективен контрол. Необходимо е да се изградят нови взаимоотношения между стопанисващите дивеча и държавните контролни органи с ясни правила. Този, който стопанисва трябва да има права, но и отговорности.

Стратегията се изготвя в период, когато може да се отчетат всички грешки от последните години на прехода, да се изведат поуки от огромния положителен опит, както в страната, така и от опита на развитите европейски страни. България е част от европейското семейство, а Европейският континент е най-богатия континент на дивеч, въпреки индустриализацията, развитата инфраструктурата и гъсто разположените населени места. Ние също трябва да бъдем част от това достижение на Европа.