Закон за съдебната власт, закон за адвокатурата и други. В него не е отразена последната поправка в конституцията от 2007 г по отношение на съдебната власт имунитет на магистрати, правомощия на министъра на правосъдието



Дата25.11.2017
Размер0.59 Mb.
ТипЗакон
ОРГАНИЗАЦИЯ НА ПРАВОЗАЩИТНИТЕ ИНТСТИТУЦИИ

Доц. Пламен Киров


Уводна дисциплина, която дава информация за основните институции, които осъществяват правозащитни функции в България.
Препоръчителна литература:

Учебно помагало - „Организация на правозащитните институции” на проф. Снежана Начева, обхваща конституция, закон за съдебната власт, закон за адвокатурата и други. В него не е отразена последната поправка в конституцията от 2.2007 г. по отношение на съдебната власт – имунитет на магистрати, правомощия на министъра на правосъдието.


Изпитът е писмен – един въпрос от конспекта за 45 минути.
26, 27, 28 въпроси - това е европейско право и механизми за правната защита, съда в луксембург и правен статус на съдиите в луксембург – ТЕЗИ ВЪПРОСИ ОТПАДАТ

08.02.2007 г.


ПРАВОЗАЩИТНИ ФУНКЦИИ НА ПРАВОТО И ДЪРЖАВАТА

Правото като обект на защита

Правозащитна институция - понятие

Съдебна власт по разделанието на властите

Същност на правозащитната дейност на съдилищата

Правозащитната функция е една от основните функции на съвременната демократична държава. Тя произтича от основния конституционен принцип, а именно принципа на правовата държава. Добре известно е, че държавата без правна система не може да съществува, но не всяка държава, която създава правни системи е правова държава, т.е. наличето на правни норми не вменява задължителната характеристика правовост на държавата. Правовата държава е едновременно държава, която създава правото и в същото време е ограничена от правото. На първо място, що се отнася до ограничаване компетентостта на държавните органи и свеждането им до система от правомощия. В този план държавните институции действат на основата на нормативно - закрепения принцип за разделение на властите, който едновременно има организационен и фунционален аспект.

На първо място, организационният аспект е свързан с изграждането на системата на държавните инстицуии на държавните органи. На второ място е разпределението на властническите функиции между държавните органи.

В този смисъл всеки държавен оран осъществява държавна власт. Той се създава, за да осъществява държавно управление в една или друга сфера на обществения живот. Следователно всички държавни органи действат от името на държавата, ангажират държавата що се отнася до поемане на отговорността за последиците от управлението и представляват държавата. Властта обаче, която се осъществява от държавните органи винаги е ограничена (лимитирана). В системата на демократичното управление не може да съществува орган, който да съсредоточава цялата власт, защото ако това се реализира практически, това означава, че този орган ще осъществява господство върху обществото. Затова е недопустимо създаване на орган, който да контролира цялата власт.

Оттук следва, че няма всекомпетентен държавен орган. Компетентността, колкото и широко да е формулирана, винаги е ограничена. Тази компетентност се очертава като система от правомощия, закрепена с правни норми. С правни норми се закрепват пределите на компетентността на държавния орган и неговите правомощия.
Разлика между правомощия и субективно право

Субективни права притежават гражданите, физическите лица и юридическите лица. Субективно право е призната и гарантирана възможност на лицата да имат определено поведение и да изисктват определено поведение, с оглед реализиране на един регламентиран от правото интерес. Гражданите могат да реалзират тази възможност иил да се откажат от нея, съобразно своя интерес.

Правомощието това са всички права, които са предоставени на един орган, с оглед постигане на публичния интерес, осъществяване на държавното управление. Държавните органи имат не само права, но те са длъжни да осъществят тези права. Следователно правомощието представлява право и задължение това право да бъде упражнено.
Дори Народното събрание има ограничена от Конституцията компетентност. Не може да има два органа с една и съща компетентност. Системата от правомощия, които се предоставят на един орган, това е неговата компетентост. Никой орган не може сам да определя границите на своята компетентност, т.е. не може сам да се оправомощава. Компетентността и правомощията се основават на изрична правна норма. Всички актове и действия, които са извън компетентността на държавния орган не влекат след себе си правни последици, т.е. те са нищожни. Всеки държавен орган може да действа само в рамките на своята компетентност.
Вторият аспект, в който функционира и се осъществява правозащитната функиця е ограничението на властта по отношение на структурите на гражданското общество (различните форми на социална организираност).
Третият акпект е ограничение на държавата по отношение на отделната личност, на отделния гражданин. Всяка съвременна правна система чрез т.нар. основни права на гражданите, закрепени по конституционен път, определя границата на вмешателство на политическата власт по отношение на отделния гражданин, т.е. определя се своеобразна персонална сфера за всеки индивид, в която сфера държавата не може да се намесва.

Това са трите аспекта на ограничаванае на държавна власт, осъществяване в съвременната демократична държава. И при трите се касае за ограничанванее на дъжравата чрез средствата на правото.


Правото, като обект на правна защита, функционира на две нива:

На първо място, като система от норми, установявани по съответен ред чрез различни актове. На това ниво може да се каже, че всички държавни органи, без изключение, без да се отчита равнището, на което те действат и компетентността, която упражняват, осъществяват една обща правозащитна фунция, при това не само в сферата на нормоприлагането, но и в сферата на нормосъздаването, т.е. в нормотворческата дейност.

Второто ниво е защитаването на правото като субективно право на конкретни правни субекти. Съвременната правна държава създава специализирани институции, посредством чиято дейност се защитават субективните права и интереси на гражданите и юридическите лица. Тези специализирани институции имат различен характер от гледна точка на техните правомощия и средствата, чрез които защитават субективните права и правните интереси на различните субекти.
Общото понятие за правозащитна институция може да бъде изведено чрез характеристика на отделните белези на правозащитните институции, а те са:


  1. определен персонален състав

  2. компетентност, определена чрез правна норма, която се вписва в общата правозащитна функция

  3. процедура, по която органите упражняват своите правомощия

  4. актове, в които се формулира и формализира волята на съответните институции. В общия случай от тези актове настъпват правни последици за защита на субективни права и интереси.

Правозащитните институции могат да бъдат разделяни в различни групи на база различни критерии.

На първо място, те се делят на държавни и недържавни правозащитни институции, с оглед на това дали са включени в системата на държавните органи или стоят извън нея. Държавни са съд, прокуратура, следствие, омбудсман, конституционен съд, недържавни са адвокатура, нотариуси, частни съдебни изпълнители, различни обществени организации, които си поставят за цел защита правата на човека или на гражданите.

На второ място се делят на национални, т.е. действащи в рамките на съответната национална правна система и прилагащи единно национално законодателство и наднационални институции, които прилагат правни норми, създавани чрез различни междудържавни договори, конвенции – такива са Европейският съд по правата на човека в Страстбург, Европейският съд в Люксембург, Международният наказателен съд, Съда за наказване на воедонно престъпниците от югославските войни и т.н. Това са органи, които не само прилагат наднационално (международно) право, но и се създават на базата на международни договори.

На трето място, с оглед на мястото на държавните институции в устройственото разделение на държавната власт, ги обособяваме на органи на съдебната власт и държавни правозащитни институции извън съдебната власт.

С оглед на въздействието на техните актове върху обществените отношения, ги делим на юридиционни, т.е. органи, които разрешават правни спорове и неюридиционни, чиито функции са превантивни спрямо правонарушенията, съдебно-изпълнителни или подпомагащи, по отношение на юридикционните органи и процедури.

Могат да бъдат провеждани и други класификации.

Място на съдебната власт в разделението на властите


Съдебната власт представлява една от трите власт-фунции в съвременната демократична държава. Устройственото разделение на властта на законодателна, изпълнителна и съдебна е свързано с разпределението на държавните функции между различни институции, при което никой от трите власти не може да навлезе в чужда компетентност. Тези субекти осъществяват държавната власт в условия на взаимен контрол и взаимно разбиране от една страна и в същото време чрез сътрудничество въз основа на общите цели на държавното управление. Тези субекти не могат да дейсват изолирано един от друг. Те са организационно разделени, структурират се самостоятелно, но в същото време са функционално обвързани. Органите на съдебната власт не могат в континенталния кръг правни системи едновременно да прилагат правото и да го създават, за разлика от системите на общото право, т.е. системите от англосаксонското право. Следователно без законодателната власт на парламента, органите на съдебната власт не могат да изпълняват своите функции. За осъществяване на съдебната власт са необходими определени материални предпоставки, които не могат да бъдат създадени без необходимостта от изпълнителната власт. Следователно съдебната власт, макар и отделена от останалите власти, не може да фунционира самостоятелно.

В различните конституционни модели съдебната власт се структурира по строго специфичен начин. Ако отделните конституции, що се отнася до органите на законодателната и изпълнителната власт, могат да бъдат характеризирани в рамките на няколко модела на управление, от гледна точка на компетентност и взаимодействие в отношенията между тях, то всяка съвременна конституция закрепва много специфичен модел на закрепване на органи на съдебната власт, доколкото се базира на историческия опит и спецификата при изграждането органите на съдебната власт. Затова не може да се говори за общ конституционен модел, дори в рамките на Европа, за изграждане и функциониране на съдебната власт. Организациите зависят от формата на държавно устройство, от типа на правната система, от историческия опит и традициите. В англо-саксонските правни системи, съдът е не само орган по прилагане на правото, с оглед защита на субективни права и интереси, съдът може да създава правни норми, да бъде нормотворчески орган чрез създаването на т.нар. юридически правни прецеденти. Следователно и законодателната власт не е единственият нормотворец и не само нейните актове структурират правната система на съответната държава.

България принадлежи към френско-германските правни системи, към континенталната правна система, при която съдебната власт не може да създава правила за поведение, т.е. тя е обвързана от правопорядъка, създаван чрез законодателната дейност, но и чрез подзаконовите нормативни актове, които се издават от органите на изпълнителната власт в лицето на правителството. Съдът не може да създава нови правни норми. У нас съществува система на съдебната власт, която не се среща често в другите конституционни системи, а именно включването на три подсистеми в съдебната власт – подсистема на съдилища, на прокуратурата и на следствието. В другите правни системи същинският носител на съдебната власт е системата на съдилищата. Прокуратурата, която осъществява обвинителната функция на държавата или е изведена като самостоятелна система от органи или е включена в изпълнителната власт. Що се отнася до следствието, изобщо функциите по предварително разследване на престъпленията, като цяло се осъществява от органи на изпълнителната власт. И в България има едно развитие в тази посоча, тъй като освен органите на следствието предварително разследване осъществява дознателският апарат на МВР и други органи на изпълнителната власт (митнически и т.н.).

Особената структура на съдебната власт се появява с приемането на Конституцията през 1991 г. Седмото Велико народно събрание, което създава действащата конституция си поставя като първа задача да гарантира независимостта на съдебната власт от законодателната и изпълнителната, защото цялата история на българската държава показва един и същи парадокс, че макар и да се възприема принципът за разделение на властите, изпълнителната власт винаги доминира над съдебната, а всяка съдебна власт е замислена да действа като неполитическа власт, за разлика от другите две власти. Органите на съдебната власт прилагат закона, такъв какъвто е, като се абстрахират от политическата власт, която е заложена в закона. Поради това желание на Великото народно събание в съда се включват и подсистемите на прокуратурата и следствието, които също да бъдат независими от законодателната и изпълнителната власт. Практически се стига до създаване на изключително независима съдебна власт, която не е длъжна да се отчита пред никого и това води до състояние, в което България е най-критикуваната държава в Европейския съюз, по отношение на практикуването на съдебната власт.


Магистратурата у нас включва всички лица, които осъществяват длъжност съдии, прокурори и следователи. Това са лица, които са в особени правоотношения и въз основа на акт на Висшия съдебен съвет, осъществяват длъжност в магистратурата. Тези лица се намират на държавна служба, но не са държавни служители по смисъла на Закона за държавния служител. Спрямо тях не действат и всички правила на Кодекса на труда, а специалният им статус се определя от Закона за съдебната власт.

Същност на правозащитната дейност, осъществявана от съдилищата.

Съдилищата са самостоятелна подсистема в системата на съдебната власт, осъществяваща функцията правосъдие. Тяхната дейност е юрисдицкиционна дейност, т.е. те разрешават правни спорове със сила на присъдено нещо. Това означава, че след влизане в сила на съдебно решение/присъда, правният спор се следва за разгледан и решен завинаги.

Съдилищата не са единствените юрисдикционни органи. Различни правни спорове се разглеждат и решават от особени юрисдикции, например Комисията за защита от конкуренцията (административен орган) или от арбитражни съдилища (търговски арбитражи), но дори тези органи да разглеждат и решават правни спорове, крайните им актове подлежат на съдебен контрол, т.е. съдебен орган се произнася по тяхната законосъобразност.

Основната конституционна функция на съдилищата е да защитават правата и интересите на гражданите, юридическиет лица и държавата. Следователно дейността на всички съдилища, без оглед на нивото и специализацията им, е свързана с разглеждането и решаването на правни спорове или установяване на факти с правно значение, рефлектиращи върху субективни права на граждани или юридически лица. Съдилищата разглеждат правни спорове без оглед на субектите, които представят за разглеждане правния спор, т.е. субекти могат да бъдат и чужди юридичеси лица или чужди граждани. Въпросът е правният спор да е от териториалната подсъдност на българските съдилища и да се прилага българското законодателство или правото на Европейския съюз при решаване на правния спор.

Съдилищата изпълняват и съдебни поръчки на чужди правоохранителни органи, било то органи на друга държава или наднационални правозащитни институции.

Съдилищата разглеждат т.нар. дела за екзекватура, т.е. признаване за изпълнение на територията на Република България на решение на чужд съдебен орган или международен арбитражен орган.

Съдилищата осъществяват своята дейност въз основа на процедурни правила, установени по законодателен път. Същестуват кодификации на тези процедурни правила, в зависимост от сферата на защитата на правата. У нас действат 4 кодификационни акта, които определят съдебната процедура – наказателно-процесуален кодекс, граждански процесуален кодекс, администравно-процесуален кодекс и данъчен процесуален кодекс.

Кодификация на материята означава всички правни отношения, които трябва да бъдат регулирани от държавата или държавен орган да бъдат обединени в един нормативен акт, а не в множество нормативни актове. Това е важно за създадане на единна и непротиворечива нормативна база. Кодификацията е много труден и сложен процес.

Принципи на организация и дейност на съдилищата

Принципите, върху които се изгражда системата на съда, са конституционно закрепени в глава Съдебна власт на Конституцията от 1991 година. Освен това те са развити в Закона за съдебната власт.

Това са, на първо място, принципът за независимост на съдиите при изпълнение на служебните им задължения. Тази независимост се гарантира организационно, финансово и кадрово чрез дейността на Висшия съдебен съвет. Тази независимост се гарантира в рамките на отделния съдебен процес от нормите на съответните процесуални закони (кодекси). Независимостта не е абсолютна, тъй като всеки съдия при разглеждане и решаване на отделен казус е обвързан от закона.

На второ място, това е принципът на равнопоставеност на страните в процеса и състезателното начало на процеса. Независимостта на съдиите предполага, че те не могат да подпомагат страните в процеса, които имат равни права да навеждат доказателства в подкрепа на своите тези. Самият процес има състезателен характер, доколкото представлява състезание на доказателства, които се преценяват от съда.

На следващо място това е принципът на демократичното начало. Той се изразява в три направления:



  1. Постановяване на всички решения и присъди в името на народа, т.е. съдът правораздава от името на обществото.

  2. С участието в съдебния състав по определени дела на съдебни заседатели, които са представители на обществото. У нас съдебните заседатели са част от решаващия състав, т.е. имат глас равен на този на съдията-титуляр. В англо-саксонската система съдебните заседатели са обособени в т.нар. жури, което се произнася само по въпроса за вината.

  3. Откритият характер на съдебния процес – делата се гледат при открити врати, с изключение на случаите, когато става въпрос за съхраняване на служебна или държавна тайна, или за защита на личния живот и неразгласяване на факти, които оронват престижа на някоя от страните в процеса. Това се преценява за конкретния случай от съдебния състав.

На следващо място е принципът на инстанционност. Той е функционален принцип, който дава възможност едно дело да се разглежда от повече от един състав, с оглед гарантиране на правата и интересите на правните субекти, правилното прилагане на закона (както от гледна точка на материалниия, така и на процесуалния). Целта е да не се допусне влизане в сила на незаконосъобразен акт.

Принцип за гарантиране правото на защита – правото на защита е основно конституционно право на гражданите, което им дава възможност да се явяват пред всички държавни органи, включително и най-вече пред съдебните с адвокат, т.е. лице, което да ги подпомага и да компенсира недоброто познаване на закона от всеки. По определена категория дела (търсене на наказателна отговорност), когато обвинението е за престъпление, при което се налага най-тежкото наказание – „лишаване от свобода”, се предвижда задължително участие на защитник в лицето на адвокат. Дори когато съответната страна – подсъдим не е упълномощил адвокат или няма възможност да наеме такъв, му се назначава служебен защитник. Неучастието на службен защитник е основание за отмяна на крайния акт.

Важен принцип – всички актове на изпълнителната власт подлежат на съдебен контрол за законосъобразност, т.е. могат да бъдат атакувани пред съд, с изключение на онези, които са предвидени в особен закон. Обикновено това са актове в сферата на външната политика, отбраната и сугирността на държавата. Актовете в тези сфери се изключват от съдебна защита. Съдът може да преценява само законосъобразността на обжалваните актове, не може да преценява тяхната целесъобразност.

До тук


Висш съдебен съвет

ВСС е орган на съдебната власт. Той не е орган нито на съда нито на прок нито на следстивето. ВСС е предвиден и създаден с конституцията от 91 г за да гарантира независимостта на съдебната власт по отношение на законодателната и изпълнителната. Той администрира съдебната власт, т.е. той няма функции по защита правата на гражданите, юл и държавата. ВСС се състои от 25 членове, 3 от тях се определят по силата на заеманата длъжност. Това са тримата висши магистрати – председателя на ВКС, председателя на ВАС и главния прокурор. Те имат мандат от 7 години и се назначават на длъжност и освобождават от Президента на републиката с указ по предложение на ВСС. Президента може да откаже назначаването но ако ВСС отново предложи същото лице за съответната длъжност президентът е длъжен да издаде указ и да го назначи. Това означава че президента не може да наложи или да откаже да наложи едно лице за висш магистрат. Останалите 22 членове имат мандат от 5 години и се разделят на две квоти – 11 се назначават (избират) от народното събрание, останалите 11 се избират от общи събрания на съдиите, прокурорите и следователите. Членовете на ВСС трябва да имат мин 15 години юридически стаж и високи морални и професионални качества.

Заседанията на ВСС се председателстват от Министъра на правосъдието, който може да предлага дневен ред на заседанието, да изкаже своето мнение и съображения, но не може да участва при гласуването на решения, т.е. той не може да влияе върху ВСС при вземането на решения.

ВСС има няколко функции които гарантират независимостта на съдебната власт:



  1. Кадрова функция – всички магистрати без оглед на нивото в йерархията на съдебната власт се назначават повишаяват понижават в длъжност и ранг и освобождават от длъжност с решение на ВСС. С измененията в закона за съдебната власт за заемане на съотв длъжност в магистратурата се предвижда конкурсно начало, включително за заемане на административна длъжност на административен ръководител на ъсотв звено. Кадровата функиця се осъществята чрез атестиране на магистраните, които има пряко отношение към вземане на решение за придобиване на статут на несменяемост по отношение на магистрата. Несменяемостта има важно занчение за определяне на независимостта на мигастратите. ВСС има отношение и към вземане на решения за снемане имунитета на магистратите.

  2. бюджетна функция – той изработва проекта за бюджет на съдебната власт, който е самостоятелен бюджет и го внася за разглеждане и включване в законопроекта за държ бюджет в Министерския съвет. МС е длъжен да внесе бюджета на съдебната власт така както е внесен от ВСС не може да го променя.

  3. дисциплинарна функция на ВСС – свързана с търсене и налагане на дисциплинарна отговорност по отношение на магистратите и постановяване на дисципинарните мерки предвидени в Закона за съдебната власт.

  4. С измененията на конституцията от 2007 г. Се създаде нова функиця на ВСС която има отношение към отчетността на съдебната власт като цяло, а именно ВСС приема годишните доклади на тримата висши магисрати предс ВСКо, предс ВАС и гл прокурор за приложението на заона от съответите институции като приетите доклади ВСС внася в Народното събрание.

СЪДЕБНА СИСТЕМА. ВИДОВЕ СЪДИЛИЩА. ИНСТАНЦИОННОСТ И СТРУКТУРА НА СЪДЕБНАТА СИСТЕМА.


Конституцията на РБ определя струтурата на съдебната система, като я структурира в 4 нива. Става въпрос за системата на общите съдилища, които разглеждат граждански, търговски и наказателни дела без оглед на тяхната специфика. Конституцията допуска да бъдат създавани специализирани съдилища, но забравяна създаването на извънредни съдилища.

Специализираните съдилища са една необходимост, която дава възможност определена категория дела, отличаващи се със специфика, да бъдат разглеждани от съдилища с особена компетентност. Тт..е определени видове правни спорове се разглеждат в рамките на една система от съдилища. Това дава въможност за макар и по тясна специализация на магистратите като всъщност ускорява съдебния процес до приключване на съответнотодело с влязло в сила решение. Специализираните съдилища се обособяват за разглеждане на конкретен тип дела, за разлика от общите съдилища където такава специализация не е налице. В същото време процеса на специализация да бъде безкраен. Не може за всеки вид дела да бъде създадена отделна система от съдилища. Всяка отделна конституционна система определя кръга и пределите на тази специализация. Конституцията възприема двойнствен подход в тази област. Тя определя първоначално в своя текст като специализирани съдебни органи военните съдилища и върховният административен съд. Т.е. това са конституционно закрепени специализирани съдебни органи. Извън тях конституцията допуска със закон, законодателната власт в лицето на парламента да прецени необходимостта от създаване на други специализирани съдебни органи. Дадена е възможност за гъвкава реакция в случаи когато се констатира нужда от специализирана подсисестма на съдебния орган.

Конституцията обаче недопуска създаването на извънредни съдилища. Извънредни са онези съдилиша които се съзадата за контретен случай ат-хок, да разгледат и решат конкретен казус. Когато се създава съдебен орган който да реши конкретен спор това означава че състава на съда не може да гарантира своята безпристрастност по отношение на субектите на спора (страните). Именно поради този факт демократичните конституции не позволят създ на извънредни съдебни орхани.

У нас се изграждат две системи на съдебни органи

1. Система на общи съдилища – включва районни, окръжни, апелативни и ВКС. Те действат в режим на триинстанционност, те.е на вътрешен контрол в рамките на системата, с оглед гарантиране законосъобразността на решението, присъдата по делото, които влизат в сила.

2. Военни съдилища (като специализирани органи) – изграждта се в съответниствие с дислокацията на военните части на територията на страната и нейните районе се определят по предложение на Министъра на МВР и Мин на отбратата от ВСС. За страната се изграджа един военен апелативен съд. Тази система доколкото военните съдилища разглеждат само наказателни дела, за престъпления извържшеин от военнослужещи или приравнени към тях. Само един вид гр правни спорове се разгв от военните съдилища – делата за финансови начети във военните поделения на РБ. Производството е триинстанционно, като първа инстанция действат военните съдищила, втора инстанция е военно апелативния съд, трета инстанция е ВКС,т.е.е за трета инстанция служи орган от системата на общите съдилища.

3. Конституцията е съзала като спец орган ВАС, който разгл като върховна и апелативна инстанция административни дела. До миналата година административните дела се разглеждата от окръжните съдилища, те.е. от общите съдилища в двуинстанционен режим като втора инстанция беше ВАС. Специализацията се проявяваше във втората инстанция. С пиематено и влизане в силана от м март 2007 на АПК беше създадена цялостна система на специализирани административни съдилища. към момента адм дела се разгл като първа инст от адм съдилища които имат за съдебен район района на окръжните съдилища. Като втора инстанция действа ВАС.

Това е картината на системата на съдилища към момента

Конституцията дава възмо за създаване и на други специализирани съдилища. Друг е въпоса дали това се налага и кога ще се наложи създаването на такива съдилища.
Правораздаването се осъщ на 3 инстаници

Районният съд е общ първоинстанционен съд, той разгл дела които не са превоставени със специален закон в компетентността на окръжния съд като първа инстанция. В системата на общите съдилища като първа инстанция могат да действат районния съд и окръжния съд.

Втора инстанция – апелативна инстанция – са окръжните съдилища по отношение на първоинстанционните актове постановени от районните съдилища. Втора инстанция са и апелативните съдищила по отношение на първоинстанционните актове постановени от окръжните съдилища.

Трета касационна инстанция е ВКС.

Апелативното разглеждане на втора инстанция повтаря процедурата пред първоинстанционния съд. Това означава че делото относо се гледа по същество, с възможност на страните да представят и нови доказателства извън онези които са представили на първа инстанция. Затова апелативното разглеждане се нарича второ първо разглеждане.

Касационната инстанция не събира нови доказателства нито ги квалифицира. Тя се поизнася само по това дали при първоинстанционното и второинстанционното разглежвдане правилно е приложен мателиания и процесуалния закон, т.е. касационното произвоство е само произвоство по законосъобразност на решенията, на актовете на първа и втора инстанция. Затова третата инстанция се нарика контролно-отменителна.

Въведената система на общите съдилища и триинстанционността при която тя дейстав има своите предимства и недостатъци. По принцип 3 инст произвосдтво е бавно и скъпо произвоство. Предимстовото е че едон дело минава през 2 контролни инстанции, което създава гаранции че решението/присъдата ще бъде справедливо и законосъобразно.

До 1991 г у нас е съществувало двуинстанционно производство с една възможност за отмяна на влязли в сила съдебни актове по реда на извънредните способи. През 91 законодателят приема триинстанционно произвоство. В този преиод Европа се отказва от триинстанционното производство, тъй като то е твърде бавно и е по-лошо отколкото да се допусне в накои случаи да се допусне да влезе в сила не съвсем справедлив акт. Затова сега съществува деление на делата, като едни от тях подлежат на двуинст разгледане, а други на триинстанционно.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА РАЙОННИЯ СЪД, ОКРЪЖНИЯ СЪД, АПЕЛАТИВНИЯ СЪД, ВАС И ВКС
Районният съд е основен първоинст съд. Той действа само като първоинст съд. Съдебният райнон на районните съдилища се определя от ВСС като районите не съвпадат с административно-териториалното деление на страната. Обикновено в съдебния район влизат няколко общини. Районните съдилища правораздават по граждански наказателни и търговски дела. Те осъществяват надзор за законосъобразност на принудителни действия осъществявани от съдия-изпълнител, а също така и дела свързани с охранителни производства. Районния съд дава разрешение за разпореждане с имущество на непълнолетни лица, за сключване на брак от такива лица и т.н. Освен това той осъществява процесуални действия по съдебни поръчки на чужди правораздавателни органи. Районният съд осъществява и дейност по превенция на правонарушенията. Той разглежда делата както в едноличен така и в колективен състав.

Съдебните длъжности в районния съд са: председател на РС, зам.-председател на РС, съдия в РС. Броят на съдиите се определя от ВСС в зависимост от района на съда и общия брой на населението в този район. Структурата на районния съд обхваща състави които разглеждат отделни дела и отделения, в които се включват няколко състава. Посредством отделенията се осъществява една начална специализация на съдиите по съответна категория дела. Председателя на съда представлява съда пред друите държавни органи и осъществява общо организационно ръковоство. Той разпределя делата между съставите въз основа на случаен принцип, организира работата на деловодството, съдебно-изпълнителната служба на държавните съдия-изпълнители и бюрото съдимост към РС, изготвя годишен доклад за дейността на съда, назначава и освобождава от длъжност служители в РС, взема мерки за превантивна дейност, организира мерки за повишаване квалификацията на съдиите, съдебните заседатели и служителите. Когато отсъства той се замества от зам.-председател по линията на старшинството.

Окръжният съд е второто ниво в системата на общите съдилища. Той действа и като първа и като втора инстанцияпо граждански, наказателни и търговски дела. Съдебните райони на окръжните съдилища съвпадат с областното админ-терит деление на страната. Седалището на окр съд това е админи център на съответната област. Към окръжен съд в съдебната система е приравнен СГС, заедно с това той има особена компетентност, която произтича от отедлни закони. СГС регистрира и води регистъра на политическите партии в РБ, разглежда дела за екзекватура (за признаване за изпълнение на чуждо съдебно решение), разглежда законосъобразността на решенията на търговски арбитражни съдилища, издава изпълнителни листове въз основа на арбитражно решение. Окръжните съдилища решават спорове за подсъдност възниквали между районните съдилища в рамките на техния район. Струкутрата на окръжните съдилища обхваща граждански търговски и наказателни отделения, в които съдебни състави. Съдебните длъжности са председател на ОС, зам.-предс на ОС, съдия при ОС, младши съдия. В окр съдилища се назначават от ВСС младши съдии които участват при разглеждането на дела, като в един състав може да има най-много един мл съдия. Съставите на ОС действат в колегиален състав, т.е. няма еднолични състави. Младшите съдии работят в съответиня ОС за да покрият изискванията за юридически стаж с оглед назначаването им за районни съдии. Преди назначаването им за младши съдии те завършват училището за магистрати към ВСС. Окръжният съд има общо събрание в което се включват всички съдии, вкл и младшите съдии, но последние имат право на съвещателен глас, т.е. не участват в гласуване. Общото събрание разпределя съдиите по отделения, обощава практиката на ОС и РС в дадените райони по определени категории дела и набелязва мерки за превантивна дейност. Общото събрание дава мнение по проекти за тълкувателни решения на ВКС. Председателя на ОС има аналогични правомощия на тези на председателя на РС. Извън тях той предлага на ВСС определяне броя на съдиите в отделните районни съдилища в рамките на съответния район на окръжния съд, а също така тяхното повишаване, понижаване, преместване или отстраняване от длъжност. Зам-предс на ОС председателстват отделенията в ОС.

Апелативните съдилища са общи второинстанционни съдилища. Те действат когато са атакувани първоинстанционни решения на окръжни съдилища, било по силата на обжалване от страна на недоволна страна или по протест от прокурор. Апелативните съдилища разглеждат дисциплинарни производства по отношение на младши съдии. Ап съдилища разгл гр нак и търг дела както и спорове за компетентност между окръжни съдилища в рамките на съдебния им район. Съдебните райони на апел съдилища обхващат районите на няколко окръжни съдилища. Структурата е подобна натази на окр съд – състои се от отделения и състави. АС има общо събрание в което влизат всички съдии от апел съд, като в неговите заседания участват и председателите на окръжните съдилища. Правомощията на общото събраншие са същите както и в окр съдилища с изключение на превантивната дейност. Освен това общото събрание формира 5 членен дисциплинарен състав, който разглежда дела по отношение на младиш съдии. Председателя на съда има аналогични правомощия на тези на предс на окръжния съд.

ВКС действа като трета касационна инстанция по граждански, търговси и наказателни дела, като той е трета инстанция и по отношение на военните съдилища, като специализирани съдебни органи. От компетентността му са изведени единствено административните дела. Освен да разгл като трета инстанция подсъдните му дела, ВКС упражнява върховен съдебен надзор за еднаквото прилагане на законите от съдилищата в гр и нак производство. ВКС действа само в колективен състав при разглеждане на отделните казуси, упражнявайки върховен съдебен надзор той действа в пленарен състав приемайки тълкувателни решения. Тълкувателната дейност на съда не е не нормотворческа дейност, тъй като тълувателинте решения имат за цел да уеднаквят практиката на съдилищата при разгреждане на определени казуси, тогава когато различни районни , окръжни или апелативни съдилища влагат различно съдържание в определени правни норми, т.е. създава се различна практика в отделните съдилища. Тези решения са насочени към съдилищата и са задължителни за тях. Те не се адресират към други правни субекти, макар че държавните органи, съответно адвокатите и страните по съотв дела се ориентират именно по практиката съдържаща се в тълкувателинте решеинята на ВКС. ВКС се състои от т.нар. пленум в който влизат всички съдии от ВКС от колегии отделения и състави. Длъжностите са председател на ВКС, зам.-предс на ВКС, председатели на отделения и съдии във ВКС. Зам.-председателите оглавяват съоотв колегии. В пленума на ВКС когато става въпрос за уеднаквяване практиката насъдилищата когато се осъщ върхжвен съдебен надзор, освен съдиите от ВКС участват прокурор от ВКП, председателят или член на висшия адв съвет, министъра на правосъдието, председателите на апелативните съдилища. Могат да участват също и представители на правната теория. ВКС разгл и решава спорове за подсъдност между апелативни съдилища. Когато има спор за подсъдност муж ВКС и ВАС се излъжчва от пленума на двете съдилища общ състав който се произнася по спора за подсъдност. Председателя на ВКС е член по право на ВСС, ръководи дейността на ВКС и председателства пленума на ВКС. Той прави предложения за разпределението на съдиите по състави и отделения. Той инициира и приемането на тълкувателни решения.

ВАС има три основни функции:



  1. той действа като апелативна и касационна инстанция по отношение на административните съдилища в този смисъл стои на върха на пирамидата на спец съдилища в системата на администаритвонот правосъдие

  2. той осъществява върховен съдебен наздор в сферата на административното производство

  3. той осъществява контрол за законосъобразност на актовете и действията на министерския съвет министрите и ръководителите на централни ведомства , извън контрола за законосъобразност са изведени актовете на президента. По отножшение актовете на мин съвет ВАС сейдства като първа и последна инстанция, тук се включват не само законодателните, но и подзаконовите актове на правителството. Ако производството пред ВАС се констатира че акт на правителството противоречат на закон ВАС отмена якта на правителството като незаконосъобразен. Чрез тази дейност на ВАС се осъществява принципа че всичик адм актове подлежат на контрол за законосъобразност.

ВАС действа само в колективен състав. Той се състои от колегии отделения и състави. Пренумът на съда включва всичик съдии във ВАС, като реда за работа на пленума и компетентността са аналогични на тези на ВКС. Председателят ръководи дейността на съда и в същото врече е член на ВСС. Той може да прави предложения пред ВСС за повишаване преместване понижаване или осв от длъжност на съдии в административните съдилища. Може да командирова съдии от един адм съд в друг адм съд, също може да възбужда дисциплинарни производства срещу съдии от адм съдилища пред ВСС. Той свиква и ръководи заседанията на пленума и предлага проекти за решения.

09.02.2008 г.


Военен съд – военните съдилища са специализирани съдилища които разглеждат наказателни дела за престъпления извърени от военнослужещи или приравнени на тях. Статуса на военнослужещите се опредеял в закона за отбраната и военните сили. Върховния съдебен надзор над дейността им и контрол като трета инстанция се осъществява от ВКС. Освен наказателни дела военните съдилища разглеждат само един тип гр дела които засягат имуществото на въоръжените сили, това са дела свързани с ревизии на материално отговорни лица. Подсъдими на военните съдилища са и цивилни лица в случаите когато е изв престъпление в съучастие с военнослужещи. Съдебните райони се определят от ВСС по предложение на мин на правосъдието и министъра на отбраната. Съдебните райони зависят от разположението на въоръжените сили на територията на страната. Ранговете на съдиите са председател на военен съд, зам председател и съдия във военен съд. Особено е че магистратите освен специфичния си статут на магистрати са на действителна военна служба, т.е. дисциплинарната отговорност която носят е по две линии - като магистрати и като военнослужещи за спазване на закона за отбраната и въор сили и съответните устани за въор сили. Съдебните заседатели задължително са военнослужещи когато състава включва съдебни заседатели. Като втора инстанция действа военно апелативния съд, който е единен за цялата страна със седалище в София. Тези съдебни органи бяха създадени по силата на конституционна норма но към момента те са лишети практиечски от съдържание защото броя на делата които разглеждат е изключително малък. Уеднаквява се постенепно статута на военнослужещите с този на обикновените граждани. За извършето престъпление те си носят на общо основание накаазтелна отговорност. Когато става въпрос за военна тайна има механизми когато таи тайна и без друго може да бъде запазена. Най-вероятно тази система на военните съдилища ще бъде премахната.

СПЕЦИФИКА В ПРАВОЗАЩИТНАТА ДЕЙНОСТ НА ПРОКУРАТУРАТА. ОРГАНИЗАЦИЯ НА ПРОКУРАТУРАТА. ПРИНЦИПИ И СИСТЕМА.

СЛЕДСТВЕНИ СЛУЖБИ. ОРГАНИЗАЦИЯ НА СЛЕДСТВЕНИТЕ СЛУЖБИ.
Прокуратурата е самостоятелна система в рамките на съдебната власт и по силата на конституцията от 91 г намира място в магистратурата на страната. Основната функция на прокуратурата е да осъществява надзор за законност. Прокуратурата и нейните органи не решават правни спорове, т.е. дейността на прокуратурата не е юридикционна. Само в един случай прокуратураат може да се намеси за уреждане на правен спор – това са случаите на самоуправство. Това са случаи на правни спорове когато правен субект претендира едно свое субективно право и предприема действие да го защити без да има постановен съдебен акт.

Прокуратурата се изгражда и функционира на принципи които се различават от принципите на организация и дейност на съдилищата. Ако при съдилищата в организационен план включват инстанционността на разглеждане на дела, то при прокуратурата действа принципа на единоначалието. Въз основа на него се изгражда една вертикална струкутра на прокуратурата с вързки на субординация и централизация, като цялостната дейност се ръоводи от главния прокурор на републиката. Гл прок осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори. Иначе структурата на прокуратурата се изгражда в съответствие със структурата на системата на общите съдилища. В страната се създават районни прокуратури с район на действие който съвпада със съдебния район на съответните районни съдилища, окръжни прокуратури съответно военни прокуратури към военните съдилища, апелативни прокуратури, прокуратура към военно апелативния съд, върховна касационна прокуратура и прокуратура към върх административен съд. Това е структурата на прокурорската система.

Системата е субордирина, защото ако съдиите са независими при осъществяване на техните функции при разглеждане на всеки един казус в рамките на съдебния съсстав и прилагат закона по съвест и убеждение, никой друг съдия не може да въздейства или да определя тяхното убеджение в дадения казус. В дейността на прокуратурата това не е така, писмените разпореждания на висшестоящия прокурор са задължителни за изпълнение, с оглед на извършване на процесуални действия за упражняване на функциите на прокурорския надзор. В този смисъл е закрепеното правомоощие на гл прокуро да осъществя методическо ръководство върху всичик прокурори в страната.

Прокуросският надзор е надзор за законосъобразност, той никога не засяга целесъобразностат на едни или други действия. Този наздор се разпростира в следните направления:



  1. прокурорски надзор върху следствието – прокурорът ръководи предварителното разследване и упражнява наздор за законосъобразното му провеждане. Самият прокурор може да извършва следствени действия заедно или вместо разследващите органи (следователи и дознатели).

  2. прокурорски надзор върху съдебното производство – в рамките на този надзор прокурорът може да протестира актове и действия на съда, когато ги смята за незаканосъобразни, пред по-горна инстанция.

  3. прокурорски надзор върху изпълнение на наказанията и в принудителните административни мерки. В този смисъл прокурорския надзор се разпростира върху местата за лишаване от свобода за принудително лечение и т.н.

  4. прокурорски надзор за отмяна на незаконосъобразни административни актове (общ надзор) – в случая говорим за надзор защото прокурор не може да отменя адм актове, колкото и незаконосъобразни да са. Надзора се осъществята чрез възм на прокурора да протестира съотв адм акт пред по-висшестоящ адм орган или пред съд.

В предвидени със специални закони случаи прокурора може да участва в граждански и административни дела, когато става въпрос за защита права и интереси на граждани или на държавата.

Основната фунция на прокуратурата свъзраза със надзора е тъй наречената обвинителна функция. Прокурора следи служебно за привличане към наказателна отговорност за лица окоито са извършили престъпления, като повдига и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер. Прокурорът се явява обвинител от името на държават и обществото спрямо илца извършили престъпления от общ характер.

Практически борбата с престъпността на първо място се осъществява от прокуратурата от гледна точка на привличане на лицата извършили престъпления като обвиняеми. От друга страна тази дейност е последваща по отношение на разкриване на самото престъпление и дееца на престъплението, което се осъществява от разследващите органи. Дейността на прокурора е функционално свързана с органите на предварителното разследване. В крайна сметка качеството на прокурорската дейност заваси от качеството на дейността на тези органи, практически те осъществяват заедно борбата с престъпността като се започне от разкриване на изв престъпление и се стигне до изпъртяване на наложеното наказание. Дейността по разследване се изв под надзора на прокурор, който може да издава разпореждания за извършване на процесуално-следствени действия.

В гр и адм дела прокурорът често пъти участва когато намери че следва да бъде защитен личния или държавния интерес, има право на преценка дали да встъпи в съответния процес (има случаи в които е задължително да встъпи). По отношение на НОХД той няма право на преценка. При изпълнеине на своите фукнции прок може да изискав документи сведения експертни мнения от дл лица и граждани да призвова граждани да дадат сведения пред него, лично да изв проверки или определени проц-следствени действия. Указанията които прокурора дава по предварителното разследване са задължителни за съответните органи осъществяващи това разследване.



Дейността на прокуратурата функционално е свързана с дейността на съда. Съда сам не мжое да се бори с престъпността. Съда индивидуализира наказанието с оглед на дееца с оглед обществаната опасност на съответния вид престъпление в този смисъл съда се бори с престъпността. Когато се повиши престъпната дейност в определен сектор, създава се криминогенна обстановки, естевено е да бъде повишена репресията срещу този вид престъпления.
Правозащитната дейност на следствените служби претърпя изключителна метаморфоза от първоначалния замисъл и първия ЗСВ приет с конст от 1991 г. Следстевния апарат у нас същестувва като обособена структура за осъществяване на предварително произвоство (предварително разследване нап рестъпления). Това е една традияци осъщ в съв съюз в годините след 30та година на 20 век. Смисъла е да се обособи апарат който да осъществява разкриване на престъпления и събиране на доказателства. Лицата упражняващи тази функция задължително са били юристи. По силата на рецепция на законодателствата в страните от центр и източна европа вкл и у нас се създават такива слесдтвени служби. Понятието следовател в другите европейски страни не съществува. Дейността по разкр на прест и събиране на доказатевства там се изв от различни служби, обикновено органи на полицията. Данъчните служби извършват разследване и разкр на данъчни престъпления. Митнически органи осъществ митническо разследване и т.н. във всяка съотв сфера адм структура се занимава с разкриване и събиране на док срещу извършители на престъпления. У нас с конст от 91 г беше възпроизведен а съществуващата структура която беше заварена от кноституцията. При нас следствения апарат в годините от 55 до 89 година също претърпява известно развитие и метаморфоза. Първоначалон се създава слествен апарат към прокуратурата и към МВР, т.е. две звена които осъщ разкр на прест. Първоначално се прави опит за родово разпределение на делата межоду двата следствени апарата като по леките престъпления се разследват от следователите в МВР а усложената престъпна дейност се разл от следователи при прокуратурата. В началото на 70 години на 20 век се съзавава единен следствен апарат като орган на МВР. 91 г когато се гласува новата конституция нарадоните представители в ВНС решават че следствието тр да излезе от МВР защото включванеуто му като орг звено в изпълн власт означава че върху него може да бде осъществ натиск от министъра на ВР, за да бъде слествието политически неутрално е изкарано от МВР и се обособява като самостоятелна подсисетема в рамките на съдебната власт. Така следоталените придобиват статут на магистрати. Западено е изискването следователите да бъдат лице с висше юрид образование. Във вр с процеса наприс на РБ към ЕС възникват проблеми с мястото и ролята на следствието в системата на съдебната власт. Започна да се търси една по добра струкутра на разследващите органи. ЕС дава препоръки за ликвидиране на слесдтвието и прехв на функициет му в изпълнителната власт. Това не може да стане без промяна в конституцията. Промяната в структурата на която й да е власт променя структурата на държавно управление и формата на държавната власт. Конституционните провеми в тази част не се правят от ОНС а следва да се свика ВНС. Поради това беше приложен друг похват с решение на Конст съд се прие че извън слествените органи могат да същестувват и други органи които да осъществяват разследване по наказателни дела. През 2006 г се изменя текста на конст като се посочва че следствените органи и органите на съдебната власт извършват предв разследване в случаите предвидени със закон, те. Конституцията дава възм за формиране на други органи които да осъщестяват същата функиция но които да не бъдат част от съдебната власт, а част от изпълнителната власт. Още през 1999 г. Започва формирането на т.нар. дознателски апарат в МВР. Дознателите практически извършват същата дейност по разкриване на престъпления и събиране на доказателства каквато изв следователите, но ако следоталените са магистрати част от съдебната власт то дознателите са на подчинение на министъра на ВР и са държавни служители в рамките на изп власт. С измененията в НПК от 99-2000 г. Се изв едно разпределение на делата в зависимост от характера на престъпленията между дознателите и между следователите. Около 80 % от престъпленията педвидени в спец част на НК са предосатвени на дознателския апарат, като първоначалон нямаше изискване дознателите да имат висше юрид образование. Стигна се дотам че в рамките на мвр около 14 000 служители придобиха статут на дознатели без да са юристи. Поради това първоначалната ефективност на дознателския апарат беше изкл ниска. Следващата сътпка беше да се съзадата квалиф кадри в МВР като се насити с юристи, които да заемат съотв дознателски длъжности като се сви броя на дознателите. Запази се и слесдтвения апарта като част от съдебната власт. С новията НПК се отиде към изключително стесняване на делата които се разследват от следователи, като за тях останаха единствено престъпленията по глава първа от специалната част на НК. Това са по малко от 5 % от престъпленията – престъпления срещу държавата. Към момента има около 500 следователи. Сега отново има предложение за промяна в разпределението на престъпленията защото се оказва че няма достатъчно опит в раследването им от дознателския апарат.

Слествието се структурира в слествени служби и НСС. НСС се ръководи от директор и в нея се създават т нар специализирани отдели, в които се вкл следователи с висок проф опит и висок стаж за осъщестявване на предварително разследване на престъпления с висока стенеп на обществена опасност и правна сложност. Също така се осъщестяват следствени поръчки от чужбина. Следователите се назначават повишават понижавата и преместват по решниие на ВСС по предложение на Директора на НСС като той предлага на ВСС и броя на следователите в съотв слествени служби. Директорът може да разпореди прехвърляне на едно дело от една сл служба в друга както и формиране на екипи от следователи, кагото сложността на престъпната дейност изисква това. Директорът ръководи дейността ва сички следователи осъщестява методическо ръководство и контрол по отношение на тях. Директорът се избира от ВСС с 5-годишен мандат.

ПРАВЕН СТАТУС НА МАГИСТРАТИТЕ

Правния статус на магистратите се определя от конституцията и закона за съдебната власт. На първо място той се определя чрез независимостта на магистратите като принцип чрез института на несменяемост и имунитета на магистратите. Всички магистрати с изключешиен ан тримата висши се назначават освобождават от длъжност , преместват повишават и понижават от ВСС в рамките на неговата кадрова функция. Решенията на ВСС се основават на проведен по силата на закона за съдебната власт конкурс. След навършване на 5 годишен стаж като съдия, прокурор или следовател след атестиране и с решение на ВСС съответния магистрат става несменяем. Института на несменяемостта е гаранция за независимостта на магистратите при упражняване на техните функции. Веднъж станал несменяем магистратът може да бъде освободен от длъжност само при пенсиониране (с навършване на 65 годишна възраст), при подаване на оставка, при влизане в сила на присъда, по силата на която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление, при трайна фактическа неспособност да изпълняват своите функции за срок по-дълъг от една година, при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения. Магистратите се освобождавато т длъжност след като са станали несменяеми след като осъществяват действия накърняващи престижа на съдебната власт.

В случаите когато съдия прокурор или следовател е освободен след като естанал несменяем поради подаване на оставка или когато е имал трайна факт невъзм да изп сл задълж за повече от 1 година, коганто лицето не е извършшло нищо лошо, ако това лиец отново бъде назначено за магистрат неговата несменяемост се възстановява. За всичик останали случаи несменяемостта не се възстановява.

С изменение на конституцията 2003 г. Се въведе мандатния принцип за заемане на административна длъжност в магистратурата. Мандатът на ръководителите на съответните звена е 5-годишен с право съответното лице да бъде избрано повторно било непосредствено след първия мандат или с прекъсване, но за не повече от два мандата.

Институтът на имунитета на магистратите претърпя съществена еволюция. Първонач текст на конституцията прирарвяваше имунитета на магистратите с този на нардните представители, като имунитета включваше наказателна неотговорност и наказателна неприкосновеност. Наказат отговорност се свежда до това че магистр са неотговорни за изпълняваната от тях дейност и за постановените ршениея , а наказ неприкосновеност се свеждаше до невъзм да бъдат задържани и спрямо тях да бъде възб наказателно преследване освен за тежки престъпления и то с предв разрешение на ВСС. В този вид имунитета даваше една изкл силна защита на магистратите. Имунитета се предвижда с оглед на това да се гарантира тяхната независимост и безпристрастност. Всъщост обаче имунитета не пази личността на магистрата. Поради създалите се общестеви нагласи иминитета е смегчаван два пъти през 2003 и 2007 с изменения в конституцията. През 2003 имуните е сведен до функционален имунитет. Само при осъществяване на своите фенкции като магистрат съответинте лица не носят отоговорност, а не изобщо. При осъществяване на служб задължения магистраитте не носят наказателна и гражданска отговорност за служебните им действия и актовете които постановяват, освен ако извършеното от тях е умишлено престъпление от общ характер, т.е. да са извършили престъпление по служби и то да е умишлено. Следователно не всичик действия и не всичик актове на магистратите са защитени от имунитет. Онези актове и действия които са установени и извършени умишлено и представляват съставомерно деяние, т.е. престъпление от общ характер на общо основание магистратите носято отговорст за тях.

С отмяната на текстовете в конституцията през 2007 г. Тази неприкосновеност отпадна, т.е. магистратите могат да бъдат задържани като всички останали граждани при съответно спазване на предвидения в закона ред и може да бъде възбуждано наказателно преследване за всички деяния извън качеството и дейността им на магистрати. Така че практчески имунитета беше сведен до класическата фигура която съществува в останалите европейски конституционни системи.

22.02.2008

НОТАРИУСИ. ОРГАНИЗАЦИЯ НА НОТАРИАТА


Нотариусът е лице, на което държавата възлага извълршване на предвидени от закона нотариални действия в охранителни производства, свързани със защитата на субективни права и правни интереси. Нотариусът е частно лице, на което със закон се възлагат публични функции. Правната уредба се съдържа в Закона за нотариусите и в различни процесуални закони, където са описани нотариалните действия. Нотариус може да бъде само лице, което е вписано в регистъра на нотариалната камара. Всички нотариуси членуват в нотариалната камара по право, като тя представлява една съсловна организация. Нотариусите имат район, който съвпада с района на Районния съд. Нотариус може да бъде само физическо лице, при това дееспособно, на възраст до 60 г., като задължително притежава българско гражданство. Трябва да има завършено висше юридическо образование, да притежава юридическа правоспособност, да има минимален двугодишен стаж, да не е лишавано от свобода за умишлено престъпление, да не е лишавано от право да упражнява адвокатска и търговска дейност, да не е лишавано от правоспособност на нотариус и да е вписано в регистъра на нотариалната камара.

Функцията на нотариус е несъвместима с представителен мандат – нотариусът не може да бъде народен представител, кмет и т.н. Нотариусът не може да заема държавна или общинска длъжност, не може да работи по трудово правоотношение, не може да осъществява търговска дейност и не може да бъде адвокат. Правният статус се основава на принципа на независимост. При изпълнение на своите функции нотариусите се подчиняват само на закона. Те имат достъп до всички съдебни и административни служби и до техните масиви от информация, като могат да правят справки с предимство. Нотариусите са длъжни да поддържат архив, който е неприкосновен. Този архив не може да бъде изземван. Нотариусът е длъжен да разгледа всички отправени до него искове за съдействие. Той не може да откаже да изпълни нотариални функции, освен когато има основателни съмнения за това , че той не е безпристрастен. Когато има такова съмнение нотариалните действия се извършват от друг нотариус. Нотариусът е длъжен да обоснове защо е отказал съдействие. При подлежащи на вписване сделки, нотариусът е длъжен да предостави на съдията по вписванията информацията да бъдат вписани тези сделки в деня на свършването на действията.

Нотариусът губи своята правоспособност при подаване на писмено искане до Съвета на нотариусите, при смърт, при поставяне под запрещение, при навършване на 60-годишна възраст, при наличие на условие на несъвместимост, както и при налагане на дисциплинарна мярка – лишаване от правоспособност.

Нотариалната камара функционира като съсловна организация, в която членуват всички нотариуси. Тя не е държавен орган. Нотариалната камара се представлява от председателя на Съвета на нотариусите или от някои от заместниците му. Камарата се организира и осъществява дейността си въз основа на закона и приет устав на нотариалната камара, който едновременно играе ролята на устройствен акт и в същото време определя правилата за добрите практики при осъществяване на нотариална дейност.

Органи на нотариалната камара са: Общо събрание на нотариалната камара; членовете на Общото събрание са всички нотариуси в камарата. Общо събрание се свиква на годишно редовно заседание, както и на извънредно заседание. Компетентността на събранието включва: приемане устав на камарата, избиране и освобождаване на органите на управление на камарата, а те са: Съвет на нотариусите, Контролен съвет и Дисциплинарна комисия. Общото събрание определя размера на встъпителните и годишни вноски на нотариусите. Общото събрание обсъжда и приема бюджета на камарата, а също така приема отчет за неговото изпълнение. То взема решение за предявяване на искове на нотариалната камара срещу членове на нейните органи или решение за освобождаването им от отговорност. Извънредно Общо събрание може да се свика по инициатива на Съвета на нотариусите, Контролния съвет или Министъра на правосъдието, по посочен от тези органи дневен ред. Съветът на нотариусите се избира в състав най-малко от 5-ма основни и 2-ма резервни членове. Председателят на Съвета и заместник-председателите се избират между основните членове. Председателят трябва да има най-малко 5-годишен стаж като нотариус. Компетентността на Съвета включва организационно ръководство на нотариалната камара, свикване на Общо събрание и изпълнение на неговите решения, упражняване бюджета на нотариалната камара и воденето на регистър на нотариуса.

Контролният съвет се състои най-малко от 3-ма членове, които имат 10-годишен стаж като нотариуси. Този съвет контролира финансовата дейност на Съвета на нотариусите, изготвя годишен доклад за финансово-стопанската дейност на камарата и го внася в годишното Общо събрание. Членовете на Контролния съвет може да участват в Съвета на нотариусите.

Дисциплинарната комисия включва нотариуси с минимум 10-годишен стаж и разглежда дисциплинарни дела, образувани срещу нотариуси и помощник – нотариуси. Дисциплинарните дела се възбуждат по инициатива на граждани и държавни органи, Министърът на правосъдието и Съвета на нотариусите, като дисциплинарните наказания, които могат да се налагат, са порицание, предупреждение за лишаване от правоспособност и лишаване от правоспособност за срок от 5 години. Дисциплинарната комисия се произнася с мотивирано решение, което се взема с тайно гласуване. Решенията на Дисциплинарната комисия могат да бъдат обжалвани пред ВКС от засегнатия нотариус, от Съвета на нотариусите и от Министъра на правосъдието.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА АДВОКАТУРАТА. ПРАВЕН СТАТУС НА АДВОКАТИТЕ


Адвокатурата се изгражда като независима от държавата институция, която гарантира на гражданите правото на защита. Правото на защита е формулирано общо като основно право и означава: правото на всеки български гражданин или юридическо лице да бъде преставлявано или подпомагано пред който и да е държавен орган или пред друг правен субект от лице- адвокат,което да компенсира недоброто познаване на закона с оглед защита на субективни права и интереси. Правозащитната функция на адвокатурата и на адвоката е свързана с предоставяне на правна помощ. За да може да бъде ефективна тази правна помощ адвокатурата трябва да бъде отделена от държавата – т.е. да не е държавна институция, т.е. да не зависи от волята на който и да е държавен орган. Поради това упражняването на адвокатска професия е несъвместимо със заемането на каквато и да е държавна или общинска служба. Поради това адвокатската дейност е особен вид правно регламентирана свободна дейност, осигуряваща правна защита при поискано съдействие от съответните правни субекти. Има случаи, в които законодателството изисква тази правна помощ да бъде предоставяна и въпреки волята на правния субект – това са случаите на служебна защита.

Отношенията между адвокат, който предоставя правна помощ и довереник, който получава правната помощ, са отношения, основани на доверие, отношения, които са конфиденциални, т.е. информацията, която си разменят, е неприкосновена , и отношения intuito personaс оглед личността на адвоката, поради което те се основават на договор, в общия случай, за правна помощ, който съдържа в себе си акт на упълномощаване към адвоката да осъществи правна защита към интересите на довереника.

Адвокатурата като институция е съсловна организация, която се саморганизира въз основа на специален закон – Закона за адвокатурата. По оношение на дейността на съда,прокуратурата и следствието, адвокатът играе ралята на опонент, защитник и страна в процеса. В съдебния процес като страна адвокатът е равнопоставен на прокурора. В структурно отношение адвокатурата включва адвокатски колегии, като броят им съвпада с броят на окръжните съдилища в района. Седалището им е седалището на съответния съд. Всяка колегия изгражда свои органи – Общо събрание на колегията, Адвокатски съвет, Контролен съвет и Дисциплинарен съвет.

Общото събрание включва всички адвокати, членове на съответната колегия, които са вписани в регистъра. Общото събрание избира Адвокатски съвет, Контролен съвет и Дисциплинарен съвет. Решенията на Общото събрание могат да бъдат обжалвани пред Висшия адвокатски съвет.

Организационната дейност на адвокатската колегия се осъществява от Адвокатски съвет, в който адвокатите са със стаж минимум 5 години, а председателят – с минимум 10. Избират се председател, заместник-председател и секретар. Адвокатският съвет представлява колегията пред съответните държавни органи и защитава интересите на адвокатите от колегията. Контролният свет контролира финансово-стопанската дейност и изпълнението на бюджета за съответната година.

Дисциплинарният съвет се занимава с дисциплинарни дела като първа инстанция , в случаите, когато са възудени такива дела по отношение на членовете на съответната колегия. Адвокатурата се оглавява като институция от Висш адвокатски съвет. Той се избира от делегирани представители от всички колегии в страната и е самостоятелно юридическо лице, със седалище София. Той осъществява координационни функции по отношение на адвокатските колегии. Участва в дейността на пленумите на ВКС и ВАС със свой представител, когато се приемат тълкувателни решения.



Висшият адвокатски съвет се състои от две категории членове. Във ВАС се избират адвокати с минимум 10-годишен стаж като адвокати. ВАС определя годишните вноски на адвокатите в бюджета на отделните колегии. Свиква Общо събрание на адвокатите в страната и отчита своята дейност пред него, изготвя образци от документи, единни за цялата адвокатура, приема наредби, които са задължителни за адвокатите, свързани с добрата адвокатска практика, води регистъра на адвокатите по адвокатски колегии и обнародва този регистър всяка година в Държавен вестник. ВАС има председател, заместник-председател и секретар. За цялата страна се избира и Висш контролен съвет, който контролира дейността на Контролните съвети на колегиите, а също така и Висш дисциплинарен съвет, който действа като втора инстанция по отношение на Дисциплинарните съвети на отделните колегии. Правният статус на адвоката обхваща неговите права и задължения. Адвокатите осъществяват дейността по предоставяне на правна помощ въз основа на договор, с изключение на случаите на служебна защита. По своя правен статус и относно дължимото му въздействие от институциите на държавата и общините , адвокатът е приравнен на магистрат. В случаи на отказано му съдействие,адвокатът сигнализира адвокатският Съвет на съответната колегия, който предприема съответните действия. Адвокатът има право на свободен достъп до всички държавни органи,включително до всички органи на съдебната власт и особените юрисдикции. Той може да ползва всякаква информация, засягаща неговия довереник и да изисква такава информация. Тя не може даму бъде отказана, с изключение на т.нар. класифицирана информация, за която е предвиден съответен ред за изискване. Адвокатът няма право да се откаже от поетата защита, освен при основателни причини. При отказ той е длъжен да уведоми довереника си веднага с оглед да бъдат защитени и съхранени неговите интереси. Довереникът може по всяко време да прекрати отношенията си с адвоката, като е длъжен да заплати онова, което адвокатът е свършил към момента на прекратяването на договора. Отношенията са възмездни, освен по изключение, когато адвокатът може да извършва безплатно услугата.Адвокатът дължи правно усилие. Кореспонденцията между довереника и адвоката е неприкосновена. Ако по някакъв повод тя стане известна на друг субект или държавен орган, тя не може да се ползва като годно доказателствено средство в процеса. Всички книжа на адвоката, свързани със защитата на конкретно лице са неприкосновени. Адвокатът може да посещава своя довереник, когато спрямо него са предприети мерки за неотклонение по всяко време. Адвокатът е длъжен да се явява пред съответните органи с оглед да предостави защита на субективните права и интереси на довереника. Той не може да поема защитата на спорещи страни. Той не може да бъде защитник по дело, по което е бил съдия, прокурор, следовател или съдебен заседател. Не може едновременно да поема защитата на лица, чиито интереси в процеса са противоположни. Адвокатът не може да се споразумява с другата спореща страна без изричното предварително съглаие на своя довереник. За издаване на информация, която му е била представена конфиденциално от довереника, адвокатът носи дисциплинарна отговорност. Ако довереникът е претърпял вреди, адвокатът носи и гражданска отговорност за причинените вреди. Адвокатът не може да осъществява своята дейност успоредно с осъществяването на търговска или рекламна дейност. Той е длъжен да поддържа кантора на общодостъпно място в рамките на района, както и приемно време – часове, определени от Адвокатския съвет на съответната колегия. Дисциплинарните наказания,които могат да бъдат налагани са порицание, глоба, лишаване от право да упражнява адвокатска дейност в определен срок и лишаване завинаги от адвокатски права.

ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРАНЕ НА КОНТРОЛА ЗА КОНСТИТУЦИОННА СЪОБРАЗНОСТ. КОНСТИТУЦИОННИ МОДЕЛИ. ОРГАНИЗАЦИЯ НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД. ПРАВЕН СТАТУС НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪДИЯ


Контролът за конституционна съобразност възниква на един късен етап от конституционната революция на съвременните демокрации. Той е свързан с едно разчупено и ново разбиране за принципа за народния суверенитет . Първоначално в конституционната теория и практика принципът на народния суверенитет обосновава виждането за върховенство на парламента като единствена национална представителна институция и единствен законодателен орган. Законодателната воля на парламента е непроизводна, първична и основаваща се на факта, че парламентът се избира пряко от народа.

Неговата воля се определя като върховна в континенталния кръг правни системи, що се отнася до формирането на правната система чрез приемането на законите. Законодателството е продукт от волята на парламента, който като цяло представлява народа по силата на възприетия конституционен принцип на народния суверенитет. На волята на парламента не може да се противопостави волята на друг орган, доколкото това би означавало отстъпление от принципа на народния суверенитет. Правните системи, основани на демократичните конституции наред с фундаменталните принципи на народния суверенитет – разделение на властите, възпроизвеждат и принципа на правовата държава, при който се причислява идеята за върховенство на Конституцията в правната система . Върховенството на Конституцията е изискване за функционирането на правовата система. Парламентът посредством законодателната си дейност създава законите. Тези закони трябва да бъдат съобразени с Конституцията, те не могат да й противоречат.

Първоначално се смята, че парламентът следва сам да преценява конституционосъобразността със закона. Това разбиране господства в правната доктрина и конституционната практика в края на 18 и целия 19 век в Европа. Това е пряка последица от френската конституционосъобразна теория. Тази философия намира израз в конституционните текстове. В англо-саксонската правна система законът не е основен източник на правото. Заедно с него се прилагат правните обичаи и съдебните прецеденти. Съдебните органи не само приемат, но и създават правото. В англо-саксонската система се стига лесно до идеята, че самата съдебна власт може да преценява при разглеждането на конкретни казуси дали парламентът, приемайки законодателен текст, действа на основата на Конституцията. В практиката на съдилищата се създават първите белези на контрол за законосъобразност и постепенно започва институционализирането на този контрол.

Първият орган за този контрол започва да функционира през 1803 г. в САЩ в лицето на Върховния съд в САЩ. Делото Марбъри vs. САЩ – при разглеждането му се разглежда въпроса, че в случаите когато когато страна по делото се позове на твърдението, че законът , който трябва да се приложи, противоречи на Американската конституция, съдът трябва да направи преценка дали законът е в съзвучие с текстовете на федералната Конституция и ако прецени, че законът противоречи, съдът обявява закона за противоконституционен. Този модел е прагматичен, основава се на практиката на Върховния съд, като първо е въведен, а след това е осмислен теоретично. Възниква от прецедента от делото Марбъри vs САЩ. Такова правомощие американската конституция не предоставя на конституционния съд. Фактически съдът си го присвоява, тълкувайки американските конституции. Този контрол е инцидентен, тъй като той се осъществява в рамките на разглеждането на конкретно дело. Ако някоя от страните повдигне въпроса за противоконституционност на закона, тогава съдът приема да разглежда този аспект на правния спор. Решението на съда има значение за решаването на точно този спор, който разглежда, но решението на съда играе ролята на прецедент, защото по силата на инстанционното производство едно дело стига до Върховния съд. Следователно практиката на ВС ще предопредели окончателното разрешаване на конкретния правен спор. Затова тези решение се съблюдават и спазват и от всички останали федерални съдилища. Този конституционен контрол е дифузен, тъй като не се осъщствява само от ВС,а от цялата система на съдилища, като те се ръководят от практиката, от решенията на ВС. Този контрол е последващ, т.е. той се осъществява по вече приет закон, който е влязал в сила и следва да се приложи при разрешаването на конкретния казус. Този контрол е казуален, дотолкова, доколкото е обвързващ по отношение на страните по съответното дело. Преценявайки конституционосъобразността на законите, ВС на САЩ натрупва огромна практика, като тази практика се основава на тълкуване на конституционните текстове, поради което практиката на съда довежда до т. нар. развитие на американската конституция и затова практически тя не се променя, а се променя тълкуването на нейните текстове с влагането на различен исторически контекст в тях.



Вторият модел на конституционен контрол може да бъде определен като европейски модел. Става въпрос за страните от континентална Европа. Този модел е развит теоретично от австрийския теоретик на правото Ханс Келзен в първото десетилетие на 20-ти век, но като конституционен модел е възприет в конституциите на Австрия и Чехословакия – 1922-1926 г., след ПСВ. В тези конституции се създават органи за конституционен контрол, наречени конституционни съдилища. Те не натрупват богата практика. Практически европейският модел се въвежда масово в годините след ВСВ. Този модел е централизиран, тъй като контролът се институционализира в една институция, наречена конституционен трибунал, съвет или т.н. Този орган се занимава само с конституционен контрол. Този орган не се занимава с друга юрисдикционна дейност. Този орган е ситуиран извън съдебната власт. Той играе ролята на една неутрална власт, като по този начин разделението на властите става още по-сложно. Този контрол е общ контрол, тъй като решенията на Конституционния съд действат по отношение на всички правни субекти. Този контрол е абстрактен. При европейскят модел конкретните дела остават на заден план, съдът не се възползва от тях. Този контрол като цяло е последващ, т.е. осъществява се по отношение на приети и влезли в сила закони, като има и изключения от това правило. В някои конституционни системи се допуска и превантивен контрол на конституционосъобразност. Например Конституционният съвет на Франция, който се произнася и по внесени пред Националното събрание във Франция законопроекти. Освен това с развитието на европейския модел за конституционен контрол не само законите, но и актовете на другите институции попадат в компетентността на конституционната юрисдикция. Запазва се обаче общото и за двата модела правило, че конституционните юрисдикции не могат да се самосезират, т.е. не могат служебно да извършват преглед на конституционните закони. Субекти, външни за съответната юрисдикция, могат да сезират конституционните съдилища. Обикновено това са държавните институции, но с еволюцията на европейския модел се допуска и т.нар. частна жалба. Конституционните съдилища в европейския модел стоят извън съдебната система, те са съд само по име, т.е. осъществяват „квази” съдебна дейност, тъй като се сезират от субект, който предявява своята претенция и поставя за разглеждане един правен спор.

В България за пръв път конституционна юрисдикция се създава през 1991 г. Тя възприема класическите правила на европейския модел за конституционосъобразност. Конституционният съд гарантира върховенството на Конституцията в правната система като преценява конституционосъобразността на актовете и действията на основните политически институции на държавата. Той играе ролята на защитник, гарант за правата и свободите на гражданите, прокламирани от Конституцията. Следи учредените от Конституцията власти да действат в рамките на определените от основния закон правомощия, основани на разделението на властите. Конституционният съд се състои от 12 съдии, които имат 9-годишен мандат, като 1/3 от тях се назначават от президента на Републиката, 1/3 се избират от Народното събрание и 1/3 от Общо събрание на съдиите от ВКС и ВАС. На всеки 3 години се променя 1/3 от състава на съда, т.е. възприет е принципът на приемственост и системно обновяване, като на всеки 3 години от 12-те съдии се избира председател на съда с 3-годишен мандат. Възприет е принципът на ротацията при промяна на състава на съда. Конституционният съд няма мандат. Съдиите имат 9-годишен мандат. За конституционни съдии могат да бъдат избирани само български граждани, които нямат друго гражданство освен българското, които имат юридическо образование, имат най-малко 15-годишен юридически стаж. Освен това трябва да имат високи професионални и морални качества. Съдиите встъпват в мандат с полагане на клетва пред самия Конституционен съд. Конституционният съд осъществява контрол за конституционосъобразност на актовете на Народното събрание и актовете на президента на Републиката. Извън контрол са изведени актовете на Министерския съвет и на съдебната практика. Конституционният съд дава общозадължително за всички държавни органи, длъжностни лица, юридически лица и граждани, тълкуване на конституционните текстове. Съдът решава спорове за компетентност между президента, правителството и Народното събрание,както и между органите на местно самоуправление и органите на централна държавна администрация. Конституционният съд се произнася за съответствието на международните договори, които подлежат на ратификация с текстовете на Конституцията преди самата ратификация, както и за съответствието на законите с общоприетите принципи на международното право и международните договори, по които България е страна. По отношение на конституционосъобразността на международните договори, които следва да бъдат ратифицирани, КС осъществява превантивен контрол за установяване на законосъобразност. КС се произнася по спорове за конституционосъобразност на политически партии. КС извършва преценка за законосъобразност на избора на президент и вице-президент и народни представители. КС се произнася по обвинение срещу президента и вице-президента за нарушение на Конституцията и държавна измяна. Ако КС прецени, че такива действия са извършени, прекратява мандата на президента, респективно вице-президента. Правомощията КС са лимитивно представени в Конституцията – те не могат да бъдат стеснявани или разширявани. Конституцията определя и субектите, които могат да сезират КС – 1/5 от народните представители, Министерският съвет, президентът на Републиката, ВКС, ВАС, главният прокурор,а в случаите на спорове между местни органи на самоуправление и централните държавни органи, могат и общинските съвети. Субект на сезиране е и националният омбудсман само когато текстове на закон нарушават права и свободи на гражданите. Когато в конкретно съдебно производство българските съдилища констатират противоречие между текстове на закон и текстове на Конституцията, те спират производството, отнасят въпроса съответно да ВКС, ВАС, които сезират Конституционния съд за произнасяне по конституционосъобразността на закона. След произнасянето делото продължава своя ход, като съдиите се съобразяват с решението на КС и го прилат. Българската Конституция към момента не допуска пряка жалба. Гражданите могат да се обърнат или към главния прокурор, или към омбудсмана. Съдът действа като колегиален орган и се произнася с абсолютно мнозинство от гласовете-7 съдии трябда да подкрепят проекта за решение. Процедурата включва два етапа – процедура по допустимост и процедура по същество на спора. Допустимостта включва преценка дали съдът е сезиран от субект, който има право да отправи конституционно искане до него, дали съответният спор влиза в рамките на изричната компетентност на съда, дали съответното искане е мотивирано съгласно изискванията на закона за КС и ако съдът отговори положително на тези въпроси, съдът допуска спора за разглеждане по същество. Председателят на съда определя съдия-докладчик по съответното дело. Съдът конституира заинтересовани страни, като им предоставя възможност да представят становище по делото. Съдът се произнася с мотивирано решение по същество. Решенията задължително се обнародват в Държавен вестник заедно с мотивите в 15-дневен срок след приемането им. Те влизат в сила 3 дни след обнародването им и са задължителни за всички, но тези решения не са нормативни актове. Решенията на съда имат действие занапред, с изключение на тълкувателните решения. Законът или текстовете от закона, които са обявени за противоконституционни не се прилагат от деня на влизането на решението в сила. Това означава, че законът или съответните текстове не се прилагат в бъдеще. Частта от закона, която не е обявена за противоконституционна, запазва своето действие. Статутът на съдиите включва условията за избираемост, условията за несъвместимост на мандата. Тук се включват представителен мандат, т.е. съдиите не могат да бъдат народни представители, президент, вице-президент, кметове, общински съветници. Съдиите не могат да заемат никаква държавна длъжност, те не могат да заемат и никаква обществена длъжност, не могат да членуват в политически партии или синдикални организации, не могат да упражняват свободна търговска или друга платена професионална дейност, т.е. могат да бъдат само съдии и преподаватели. Статусът на съдиите включва техния имунитет. Имунитетът е приравнен към този на народните представители – включва наказателна неотговорност за мненията и гласуванията в КС и наказателна неприкосновеност – не могат да бъдат задържани, могат да бъдат преследвани за престъпления само от общ характер, след снемане на имунитета им. КС сваля имунитета на съдия по искане на главния прокурор, като взема решение с тайно гласуване с мнозинство най-малко 2/3 от всички съдии. Мандатът на съдиите може да бъде предсрочно прекратен – при смърт, при подаване на оставка пред КС, при влизане в сила на осъдителна присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода, при невъзможност да се изпълняват правомощията при срок по-дълъг от една година, както и при констатиране на несъвместимост с мандата на конституционен съдия. При предсрочно прекратяване на мандата на конституционен съдия, на негово място се избира друг, който продължава неговия мандат. По своя статус съдиите в Конституционния съд са приравнени на председателя на народното събрание.

ИНСТИТУЦИЯТА „НАРОДЕН ЗАЩИТНИК” (ОМБУДСМАН)


Омбудсман – идва от скандинавските страни.

Институцията омбудсман е нов институт, който има изключителни правозащитни функции. Възниква в Швеция през 1806 г. в резултат на борбата на парламента за стесняване влиянието на монархическата институция в сферата на изпълнителната власт и постепенната трансформация на формата на управление на Швеция в парламентарна монархия. Парламентът излъчва орган, който да осъществява контрол върху администрацията с цел да бъдат защитени правата на гражданите от държавните чиновници, които се назначават от монарха. За първи път целта на контролния орган е не само да преглежда и преценява законосъобразността в действията на администрацията, но и да осъществява преглед за т.нар. добро администриране, добро управление.В своята дейност различните органи откликват на молбите на гражданите и действат с оглед на индивидуалните права и постигането на добро управление. В зараждането си институцията се излъчва от парламента, като контролът, осъществяван от омбудсмана допълва парламентарния контрол върху изпълнителната власт.

Омбудсманът се смята за шведско творение. Всъщност шведите са заимствали института от римското публично право. Става въпрос за лица, избирани от плебса, които представляват интересите на римските бедни слоеве пред Сената. Това са народните трибуни. В шведския си вариант тази институция придобива ново значение. От Швеция този институт преминава в конституционните системи на останалите скандинавски страни, в годините след ВСВ - в страните от Европа. В момента функционира институцията омбудсман на Европейския съюз.

Омбудсманът се ситуира в системата на държавните органи като независим от изпълнителната власт орган. Неговата основна функция е да осъществява контрол върху администрацията, но не върху ръководния политически орган в лицето на Министерския съвет, а на административния апарат под него, при това върху всички елементи и нива на административните структури. По принцип той осъществява контрол както върху местната, така и върху централната държавна администрация на територията на съответната държава, т.е. контролът , който омбудсманът осъществява се различава от контрола на парламента, т.е. контролът на омбудсмана е юридически, а не политически контрол. Контролната функция на омбудсмана обаче подпомага парламентарния контрол. Особено за тази институция е свободата на преценка, коята омбудсмана притежава за осъществяване на контролни действия. Контролът на омбудсмана надхвърля изискването за законосъобразност на актовете и действията на администрацията и се разпростира и върху целесъобразността, т.е. правилността на актовете и действията на администрацията. При омбудсмана предмет на оценка е доброто администриране.

Дейността на омбудсмана обаче не е обща, неограничена като контролна дейност. Тя винаги се предизвиква от сигнал, жалба, отправена до омбудсмана за претендирано нарушаване или засягане на права и интереси на гражданите, т.е. при възникването си институцията има характера на парламентарен комисар, който се запознава с всички жалби, отправени до държавната администрация и прави проверки дали тези сигнали са действително за незаконосъобразни действия. Разширява се кръгът на лицата, които могат да отправят жалби – не само физически, но и юридически лица, т.е. всички субекти, които могат да бъдат засегнати от органи на администрацията при държавното управление. Предоставя се възможност на омбудсмана да действа служебно, т.е. сам да предизвиква проверки без да е сезиран, въз основа на информация, засегната от медиите, по въпроси от публичен интерес.

Съвременните конституционни системи не изграждат някакъв идеален модел на институцията, т.е. всяка отделна държава създава специфичен облик на институцията на омбудсмана, включително що се отнася до наименованието на органа – някъде той се нарича парламентарен комисар по правата, някъде-народен защитник или народна защита, в други случаи – омбудсман и т.н.

Като правило органът е едноличен, но в някои страни е възприета фигурата на колективния орган, например в Австрия и Испания.

По правило омбудсманът се избира от парламента с мандат, който съвпада с мандата на регистратурата, която го е излъчила. В други случаи той се назначава от държавния глава без срок. Омбудсманът не може да отменя административните актове, които атакува и които контролира, т.е. неговата функция е сигнална. Обикновено той сезира висшестоящия административен орган и го запознава с констатациите, които е получил от проверката и изисква висшестоящият административен орган да отмени акта, който по преценка на омбудсмана, незаконосъобразен или неправилен. Освен това омбудсманът има важна сигнална функция и по отношение на парламента, като на основата на неговите констатации парламентът може да приеме законодателни промени, които да дадат нова регламентация на дейността на държавната администрация. Омбудсманът изготвя годишен доклад, в който обобщава контролната си дейност в рамките на годината, който доклад има важни оценъчни характеристики, включително и предложения за реформиране на административната дейност. Този доклад се внася в парламента и се оповестява и се публикува в средствата за масово осведомяване. Целта е да се придобие една обща представа в обществото за начина, по който държавните органи осъществяват управлението.

В страните с утвърдени демократични традици, в които държавната администрация се изражда на принципа на кариерата, проверките и докладите на омбудсмана имат много важно значение, тъй като заемането на държавна служба и развитието на отделен държавен служител дават важна оценка за придобити умения и добра работа в администрацията. В тези системи обикновено около 80 % от персоналния състав на администрацията се запазва без оглед на това кои партии идват или си отиват от власт. Затова е много важно те да получават добра атестация за дейността си и за повишаване на своята професионална квалификация. Затова ефективността от работата на омбудсмана в тези държави е много висока.

В някои страни гражданите се обръщат пряко към омбудсмана, но в други архаични страни се изисква жалбата да бъде отправена до депутат, а той от своя страна я изпраща до омбудсмана. Като правило вече се утвърждава пряката жалба до омбудсмана от гражданите и юридическите лица.

Сред правомощията на омбудсмана постепенно навлизат и възможности да упражни законодателна инициатива н якои европейски модели, както и възможност да атакува конституционосъобразността на закони, приети от парламента и които накърняват права и свободи, коите Конституцията регламентира за гражданите. Такива правомощия има омбудсманът в Австрия, Испания и у нас.

В България тази институция е възприета късно, макар че през 1991 г. във Великото народно събрание бяха внесени проекти за Конституция, които предвиждаха създаването на омбудсман. В първоначалния текст на Конституцията омбудсман не намери място. У нас институцията беше въведена първо на местно ниво, бяха създадени отделни местни омбудсмани в рамките на общини, при което омбудсманът се избира от общинския съвет и осъществява контролни функции върху общинската администрация в рамките на конкретната община. В България има 10-ина общини, които са създали такава местна фигура. Национална институция беше създадена през 2003 г. с приемане на специален Закон за омбудсмана. Този закон влезе в сила през 2004 г., но практически институцията беше създадена през 2005 г., когато беше избран настоящият омбудсман г-н Гиньо Ганев. През 2007 г., с 4-тата поправка на Конституцията, институцията на омбудсмана беше конституционализирана. Конституционната уредба е изключително лаконично – тя предвижда, че НС избира омбудсмана на Републиката, а неговите правомощия и дейност се осъществяват въз основа на специален закон. Предвижда се и възможността омбудсмана да сезира Конституционния съд с проверка за конституционосъобразност на закони, когато посредством тях се нарушават права и свободи на гражданите.

Законът за омбудсмана гарантира неговата независимост, като подчертава, че той се подчинява на конституцията и законите на страната, ръководейки се от личната си съвест и убеждение. Дейността на омбудсмана се осъществява въз основа на закона и правилник, предложен от омбудсмана и приет от НС. Омбудсманът се подпомага от заместник-омбудсман, като дейността им е публична и се финансира от държавния бюджет. Омбудсманът се избира от Народното събрание с мандат 5 години и може да бъде преизбиран само още един мандат на същата длъжност. За омбудсман може да бъде избран само български гражданин, който отговаря на условията за избиране на народен представител, има високи морални качества и има висше образование. Гласуването в парламента за избор е тайно, като изборът става с обикновено мнозинство от гласувалите. Заместникът се избира по предложение на вече избрания омбудсман по същата процедура, като заместникът има мандата на омбудсмана.

Законът предвижда строги правила на несъвместимост на мандата – омбудсманът не може да се занимава с нищо друго освен да бъде омбудсман. Правомощията му могат да бъдат предсрочно прекратени при случаите на неизбираемост и несъвместимост, при невъзможност да изпълнява функциите си повече от 6 месеца, при влизане в сила на присъда за умишлено престъпление, при оставка, смърт, при несправяне със задълженията му, нарушение на законодателството или Конституцията. Процедура за прекратяване на мандата от НС може да стане при мнозинство от 1/3 от народните представители. Когато бъдат предсрочно прекратени правомощията на омбудсмана, неговите функции поема заместникът му, докато се избере нов омбудсман. Избирането става след не по-късно от 2 месеца след прекратяването на правомощията на стария. Омбудсманът и заместникът му имат имунитета на народен представител.



Правомощия на омбудсмана: да приема и разглежда жалби и сигнали за нарушени права от държавните и общински администрации, да прави проверки по постъпили жалби, да отговаря писмено на жалбоподателя, да отправя предложения и препоръки до административните органи за възстановяване на нарушени права ,да посредничи между административните органи и гражданите за постигане на справедливо приключване на спора с взаимни отстъпки. Тази посредническа функция в някои конституционни системи е изведена на преден план и затова в някои държави омбудсманът се нарича «медиатор». Омбудсманът може да прави предложения и препоръки за отстраняване на причините и условията, които създават предпоставки за нарушаване на права. Той има право да сезира прокуратурата, когато при проверка констатира, че административният орган е извършил престъпление.Омбудсманът действа и по своя инициатива, т.е. служебно, когато констатира, че не се създават необходимите условия за защита правата на гражданите. Омбудсманът има право на пряк достъп до всички нива на администрацията, може да изисква всякаква административна инормация, свързана с проверките му, може да изисква становища на административните органи. Той няма право да разгласява информация, която представлява класифицирана информация, както и информация от личен характер за отделните граждани. Омбудсманът поддържа публичен регистър за отправените до него сигнали. Всяка година до 31-03. омбудсманът внася годишен доклад за дейността си до парламента, като този доклад се публикува. По негова инициатива или по искане на НС, омбудсманът може да изготви и отделни доклади по специални случаи. Омбудсманът издава бюлетин за своята работа. До омбудсманът могат да се подават сигнали само от физически лица без оглед на тяхното гражданство. Анонимни жалби не се приемат, както и жалби за нарушения, извършени преди повече от 2 години към датата на подаване на жалбата. Жалбите могат да се подадат в устна или писмена форма и задължително се въвеждат в регистъра. При устната форма съдържанието й се вписва в регистъра.

Административните органи, до които омбудсманът е изпратил предложения, сигнали, становища, препоръки, са длъжни в 14-дневен срок да отговорят писмено за предприетите мерки.



Слабост на нашата законодателна уредба е, че законът не изисква спиране на производството пред омбудсмана в случаите, когато има висящо съдебно производство по атакуване на административен акт или действие на администрацията. Сфери като държавната сигурност, външната политика и отбраната са изведени извън компетентността на омбудсмана, т.е. той не може да действа в тези сфери.

Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница