Закон за висшето образование (зво) 1 е приет през 1995г и е изменян и поправян нееднократно до сега. В него е определена рамката

Действащият Закон за висшето образование (ЗВО)¹ е приет през 1995г. и е изменян и поправян нееднократно до сега. В него е определена рамката ( юридическа и фактическа) за изпълнение на държавните цели и приоритети в областта на висшето образование. Изброени са функциите на органите на централната власт и на висшите учебни заведения. И на пръв поглед законодателят си е свършил работата.Често се говори за ,,върховенството на закона” тъй , сякаш става дума за бинарно условие , което или е налице , или го няма. Всъщност правната дейност е всеобхватна по обем обществени отношения и е с различна степен на ефективност. Утвърждаването на върховенството на закона включва установяването в цялата държава на мащабна конструкция не само от закони , но и от органи и механизми за възпиране и прилагане. Именно тук – между правното и фактическото , е отредено мястото на студента в пъзела на висшето образование.

Пропастта между юридическата и фактическа действителност е толкова дълбока , че образователната ни система генерира редица парадокси: 1) в страната никога не е имало толкова висши училища и толкова много студенти. В същото време се появи, набъбва и продължава да расте безпрецедентен контингент от невежи – неграмотни и малограмотни, млади хора; 2) въпреки големият брой висшисти, които университетите продуцират , бизнесът на спира да се оплаква от липсата на добре подготвени кадри ; 3) никога досега изискванията за високо качество на образованието не са били толкова подчертани. И не се е чувствал толкова остро дефицитът на модерна техника и педагогика ; 4) никога досега университетът като носител на ценности , не е бил до такава степен изразител на ценностен вакуум².

Да започнем с административно – институционалната стуктура на висшето образование в България. Министерският съвет според чл. 9 , ал. 3 , т. 6 утвърждава ежегодно броя на приеманите за обучение студенти и докторанти по висши училища. В резултат на това разпределение в някои професионални направления се стига до неотговарящи на обществените потребности положения. Например едва 20 - 30 % от студентите във физическите факултети завършват висшето си образование , докато от друга страна ежегодно десетте юридически факултета ,,бълват’’ прекомерен брой юристи. Народното събрание от своя страна открива, преобразува, преименува и закрива висши училища. Всяка година то отпуска субсидии на държавните учебни заведения чрез Закона за държавния бюджет. Министърът на образованието и науката функционира като централен орган на изпълнителната власт със специална компетентност. Той упражнява контрол висшите учебни заведения за спазването на нормативната уредба , но също така и играе ролята на ,,добронамерен посредник” между автономните висши училища и държавата. Националната агенция за оценяване и акредитация и Висшата атестационна комисия са други специализирани органи с функции по управление качеството на висшето образование.

Висшите учебни заведения се ползват от академична автономия , интелектуална свобода на академичната общност. Автономията включва академични свободи, академично самоуправление, неприкосновеност на територията на висшето училище. Академичната свобода се изразиява и в свобода на преподаването, свобода на научните изследвания , свобода на творческите изяви и свобода на обучението. Университетът сам регламентира дейността си в правилници, сам определя научно-преподавателския си състав, условията за прием и формите на обучение на студентите. Естествено, академичната автономия е безспорно необходима , но не бива да се губи отговорността. А веднъж щом държавните администратори започнат да мислят за отговорност , те имат предвид тестове, правилници, разпоредби, субсидии и преди да сте се усетили автономията е изчезнала. Единственият начин, по който може да се осигури автономия, без да се загубва отговорността, е да се смени самата система за отчетност. Една система, която е обърната надолу с главата, няма да действа. Трябва да се изгради система за отчитане пред студентите и обществото, а не пред политиците и администраторите³. Интересни решения за отчетност могат да предложат при частните университети ( т. нар. чартърни колежи в САЩ )⁴ , но пазарните решения на проблемите с дисфункционалността на публичния сектор са твърде противоречиви, често и невъзможни.

Висшите училища се ползват с академична автономия , която обхваща и студентите. Орган за защита на техните и нтереси според чл. 72 е Студентският съвет. Въпреки че според чл. 73, ал. 1, той може да прави предложения за изучаване на нови дисциплини , да участва в организацията на учебния процес , да прави предложения за покана на външни преподаватели , да избира свои представители в ръководните органи на висшето училище , на практика много малко от изброените възможности се реализират. Повечето Студентски съвети де факто са придатъци на ръководните органи на университетите , най-често Ректорите. Неефективното управление и навлизането на корпоративни и политически интереси в съветите са причина за нецелесъобразното ( а често и незаконосъобразно ) разпределение на средства от бюджетите , на липсата на комуникация и обратна връзка със студентите. Логично идват следните въпроси: как участват студентските представители в системите за вътрешноуниверситетски контрол на качестовото на обучението и на академичния състав , как се разпределят стипендиите , как се управляват общежитията , как се развива спортната дейност, как се стимулира студентското научно творчество, колко активни интернет страници на студентските съвети реално функционират.

Националното представителство на студентските съвети ( НПСС ) е национален орган , който изразява обшите интереси на студентите и докторантите – чл. 73а. Националното представителство прави изявления и предложения по въпроси на висшето образование и дава мнение по проектобюджета на правителството в частта му за образование и наука. Интересно е да се отбележи, че Националното представителство на студентските съвети се финансира от отчисления в размер от 10 на сто от бюджетите на студентските съвети. Макар и не винаги в пълен размер, това финансиране, поради нежелание и/или невъзможност, не достига за разгръщане на информационни кампании сред студентите, институционална подкрепа , въвеждане на проекти и програми в отделните университети.

С промените на ЗВО от юни 2004г. е предвидено създаването на Национален съвет по студентските въпроси като консултативен орган към министъра на образованието и науката – чл. 73б. В състава му влизат четирима представители от Националното представителство на студентските съвети и трима представители на национални студентски организации. Въпреки желанието на законодателя чрез тази разпоредба да се ангажира по – активно студентската общност в управлението на висшето образование , Националният съвет по студентските въпроси все още не е конституиран , а инициатива за това не идва нито от студентите , нито от държавните институции.

Интерес представлява и проблема за подбор на студенти – начален , текущ и последващ – от ,,входа” до ,,изхода” на университета. Начален подбор – студентите се приемат след успешно положени изпити, които се провеждат по конспекти, утвърдени от Ректора. Висшето училище самостоятелно определя метода, по която се класират кандидатите. Трябва да се отбележи, че за студентите няма единна система за прием. Висшите училища избират различни форми на изпит, които могат да бъдат всякакви – от тестове до писане на есе, до развиване на тема и пр. Съществуват също и разлики в методите на класиране на студентите. Признаването на оценки от приемните изпити е трудно и зависи и от някои необвързващи решения на висшето училище. Общите слабости на началния подбор са в липсата на гаранции за еднакво ниво на представяне на всички приети студенти, възможностите за корупция, затруднената мобилност на студентите между отделните университети. Текущ подбор – осъществява се под формата на семестриални изпити. На този етап от учебния процес също възникват важни въпроси, свързани с критериите за изпитната процедура: колко изпитващи трябва да бъдат ангажирани в процеса на оценяване? Трябва ли да оценяват независимо един от друг? Какъв е обемът на изпитния материал?Какви са изискванията за вземане на изпита? Достатъчно точна ли е оценката?Висшите учебни заведения имат още много поле за действие по отношение на европейската система за натрупване и трансфер на кредити. По всяка дисциплина кредитите се формират от хорариум от лекции и от практически и семинарни упражнения, самостоятелна работа, посещения в библиотеки, научна работа, положени изпити и други форми на оценяване, определени от висшето училище⁵. Освен това българската академична общност не е достатъчно запозната с възможностите, предлагани в тази област от инициативи на ЕС като мрежите на ,,Еразъм”, стипендиите по ,,Еразъм”, ,,Сократ”, ,,Темпус”, ,,Леонардо да Винчи” и други свързани инициативи. Последващ подбор – Законът за висшето образование предвижда обучението по всяка специалност на първа и втора степен да завършва с държавен изпит или със защита на дипломна работа. Сега не се прилагат еднакви критерии при провеждането на някои държавни изпити. Някои университети проявяват неоправдан либерализъм при оценяването им. Кандидатите за държавният изпит често са много и екзаминаторите поради умора нямат възможност да ги изслушват достатъчно и да ги оценяват обективно. Не мисля за редно също така като изпитващи да участват преподавателите, които са изпитвали студентите през семестъра⁶.

Разглеждайки мястото на студентите в системата на висшето образование, не можем да подминем и методите за взаимно оценяване между тях и преподавателите. В момента преподавателите не преминават през обуччение по методика на преподаване нито като първоначално обучение, нито като част от професионалното им развитие. Студентите от своя страна нямат възможност да оценяват качеството на преподаването. В много малко висши учебни заведения се прилага разпоредбата на чл. 57 , т. 5 , а именно изразените от студентите мнения да бъдат разглеждани като част от акредитацията на преподавателската дейност. Целта на тази норма е студентите да влязат във вътрешната система за оценяване и поддържането на качеството на обучението, както и да се установи студентско присъствие в системите на държавния контрол върху качеството и законосъобразността на висшето образование.

Във връзка с гореизложеното е редно да се спрем и върху проблемите за оценяване на студентите. Всяка държава, всеки университет и дори всеки преподавател има свои традиции и методи за оценка. Чрез ясни критерии по съответната дисциплина трябва да се гарантира, че оценяването на студентите става на база оценката на тяхното критично мислене, способност за прилагане на теорията и дълбоко разбиране на проблемите. Оценяването единствено на способностите на студентите да запометяват е неадекватен метод за преценка на придобитите знания. Това, което е от изключителна важност е да се гарантира прозрачност при оцняването на студентите. Освен чрез комбиниране на иновационни методи като курсови работи, оценка на колегите, инсцениране на практически занятия и традиционните – писмени и устни изпити, обективност и прозрачност може да се постигне и чрез ангажирането на повече от един екзаминатор в оценяването на всеки студент, прилагането на анонимността на изпита, а в някои държави ( Великобритания, Холандия и Белгия ) чрез ангажирането на външни преподаватели. Във Великобритания например поканата за външен екзаминатор се възприема като признание за академични постижения и е много желана от всички.

Не на последно по значение място се спираме на връзката между студентите и бизнеса. За съжаление има още много какво да се желае в тази област. Бизнесът се оплаква, че няма подготвени кадри, а университетите отвръщат, че не могат да произвеждат занаятчии. Не можем да не отчетем като положителна стъпка стъпка създаването на т. нар. Центрове за професионална ориентация ( Кариерни центрове ) в повечето висши учебни заведения. Те на този етап изпълняват ролята на трансмисия между студентите и пазара на труда чрез осигуряване на стажове , обучителни програми и конкретни оферти за работа. Абсурдното е , че самите кариерни центрове намират трудности при собственото си финансиране и търсят начини за акомулиране на външни средства за вътрешни дейноси. Например изпълнителният директор на Центъра за професионална ориентация, който е обслужващо звено по чл. 25 ал. 3 на най-старото висше учебно заведение в страната, работи изцяло доброволно и от него се очаква да мотивира и консултира десетките студенти, които минават оттам ежедневно.