Глава 1. Човек във вечното търсене

„Основата на набожността и

коренът на истинската служба –

е да покаже на човек, в какво се

заключава дългът му, в този свят

и на какво трябва да обръща

внимание във всичките си дела“

(раби Моше Хаим Луцато)

По природата си, човек се различава от другите същества по това, че се намира винаги в търсене, сякаш нещо не му достига. Всички останали живи същества се задоволяват и след като удовлетворят жизнените си потребности, веднага прекратяват търсенето си, докато отново нещо не ги разтревожи. (Между другото, затова в зоопарковете не е прието да се хранят зверовете донасита, иначе посетителите въобще не биха ги виждали: зверовете вечно биха спали и не биха бродили в клетките, в търсене на храна.) Напротив хората, дори удовлетворявайки физическите си потребности, практически никога не почиват. Те изпитват някакво вътрешно подбуждане, което не им дава покой, заставя ги да търсят отговор на въпроса: какво е животът и защо живеят?

Отговорът на този въпрос може да се търси в явна форма, както това е направил древният гръцки философ Сократ. Той ходел по улиците на Атина, спирал гражданите и на всеки задавал един и същ въпрос: „Как живее?“. През целия си живот той не преставал да задава този въпрос на хората. Един път посред бял ден той побягнал с фенер на пазара и когато го попитали, какво търси, отговорил: „Търся човек!“. Някой търси смисъла, четейки книги, учейки, мислейки. Но дори тези, които не си признават тези търсения, изпитват чувство, което изисква от тях да разкриват загадката на живота.

Цар Соломон говори в книгата си Еклесиаст (6:7): “Душата не се насища“. Т.е. човек винаги чувства някакъв недостиг, защото в него съществува духовно начало, жадуващо истинското духовно удовлетворение. Древен мидраш (тълкувание), пояснявайки казаното от цар Соломон, привежда следната притча:“Представете си прост гражданин, който се оженил за царска дъщеря. Дори да и донесе всички скъпоценности на света, в очите и той ще си остане същия прост човек. Защо? - Защото тя се отнася към знатните!“. Д-р Виктор Франкл, известен психолог от Виена, изследвал движещите сили на човешката душа. В работата си той стигнал до заключението, че човек е движен именно от търсенето на смисъла в живота. И докато за човек смисълът на живота му остава непонятен, той рискува сериозно да подкопае психичното си здраве.

Така в книгата „Човек в търсенето на смисъла“, авторът описва явление, което той нарича „неделна невроза“. Оказва се, че в почивните дни хората особено често изпадат в депресия, защото чувстват празнотата в живота си. Както говори Франкл, в тези дни най-често се случват самоубийства, криминални престъпления и др. В кризисни ситуации, които преживяват пенсионерите, се проследява същият проблем – живот, лишен от смисъл.

На основата на личния си опит, в лагер на смъртта по време на Втората световна война, д-р Франкл стига до заключението, че най-силната движеща сила за човек е – търсенето на смисъла на живота. Само човек да намери този смисъл и животът му изведнъж става по-съдържателен. Придобитият дар напълва човек с увереност и надежда и той по-лесно се справя с трудностите.

Мъдреците на Исраел казвали: „Ето пътищата на Тора: хляб със сол яж, и вода по мярка пий, и на земята спи, и тежък живот живей, и над едната Тора се труди. Ако постъпиш така – ще си щастлив и в този свят, и ще ти е добре, и в Бъдещия свят“ (Поученията на отците, 6:4). Интересно е, че традицията подчертава не само възнаграждението в бъдещия свят, но и богатството в този свят. По такъв начин, тя ни указва, че не иска да способства за самозалъгване и че виждането й за напълнен живот е напълно реалистично.

Немският философ Фридрих Ницше казал: „Ако човек знае „защо“, той е в състояние да преживее почти всяко „какво“.

В тази книга ще се опитаме да разберем истинското значение на живота ни, за да ориентираме живота си в съгласие с този смисъл и да го строим по оптимален начин.

Недостатъчните ни познания, касаещи смисъла на живота, често ни водят до саморазрушение. Така например, средновековният арабски философ Ал Рази описва живота на човек, в земното му съществуване в смисъл, че Б-г е наказал хората с голямо зло. Такава е гледната точка на философа-песимист и именно за тази си гледна точка, рязко е критикуван от Маймонид. Съжаление предизвика фактът, че и днес в широките кръгове това мнение е достатъчно разпространено.

Основавайки се на богатия си лечебен опит, д-р Франкл обобщава това чувство на безсмисленост, използвайки образа на опустошеното съществуване. Действително, болезненото възприятие на празнотата – е явление, широко разпространено в двадесети век, когато по мнението на д-р Франкл, повсеместно изчезват традициите, по които е било възможно да се ориентира собственият начин на живот. Нищо не говори на човек, как трябва да се държи. Все повече с човек се разпореждат други хора и той все повече се подчинява на опустошеното еднообразие на обществото.

Опустошеното съществуване възниква, поради скуката, която създава на психиатрите повече грижа, отколкото стресът или претоварването. При това скуката се увеличава още повече от възникващата автоматизация и политехнизация. Затова възниква първостепенната задача, да се помогне на човек в търсенето на загубения смисъл на живота.

Ако попитаме някого, какво иска да придобие в живота си, то най-често ще чуем: „Искам да съм богат и щастлив, а именно: да притежавам здраве, доходи, обществено положение, т.е. да намеря това, което наричаме мястото си в живота“.

Разбира се1 всеки ще отдели това, което му се струва най-важно. Впрочем ще се намерят и такива, които нищо не знаят точно и затова не определят нещо с различни думи. И само малцина признават, че секретът на богатството, на истинския успех и истинската радост е заключен в постигането на смисъла на живота. Само смисълът на живота дава на човек да почувства, че изпълнява предназначението си. Само по този път човек може да придобие истинска жизнерадост, както за това казва раби Моше Хаим Луцато: „В съответствие с традицията на мъдреците ни, да е благословена паметта им, смятаме, че човек е създаден, за да достигне духовно съвършенство, което ще го приближи до Твореца на мирозданието. Именно в това е истинското и висше блаженство“.

В наше време съществуват две различни школи в изследването на психиката. Първата е логотерапията, която се представлява от д-р Виктор Франкл. Тази школа се основава на това, че стремежът да се предаде на живота смисъл, е решаващата движеща сила за човек. На други позиции стои психоанализата на Зигмунт Фройд: като движеща сила на човешката психика, той разглежда вечното търсене на удовлетворението.

От преданията на мъдреците на Исраел е известно, че има неразривна връзка между стремежа към смисъла и търсенето на удовлетворение. Но при това се разбира удовлетворение не на материалните, по природата си нужди, а удовлетворение духовно. То е много по-дълбоко и реалистично, защото произлиза от дълбоките пластове на човешката психика. Ако опитът ни не се обогатява с откриване на смисъла на живота, то изпитваме големи разочарования и едва ли чувстваме удовлетворение и радост от всичко, което придобиваме. Затова именно в стремежа за власт и пари, д-р Франкл вижда опити да се запълни опустошеното съществуване, опити за сублимация на чувствата, за да може макар и мъничко да се окраси животът, лишен от смисъл.

И така, истинското съществуване – е духовното търсене на смисъла. Именно на това търсене е посветена книгата ни.

„Всичко, което Съм сътворил,

Аз съм сътворил, образувал

и направил за славата Си“

(Исая, 43:6)

„Човек е създаден само за това,

да се радва на Г-спод, да се

наслаждава на сиянието на

близостта Му. Защото в това е

заключено истинското блаженство,

което, превишава всички

останали мислими радости“

(Раби Моше Хаим Луцато)

„Ако се трудиш над Тора, ще

си богат в този свят и ще ти е

добре в бъдещия свят“

(Поученията на отците, 6)

Животът на човек или по-скоро човешката душа има два аспекта: земният живот в този свят и животът на душата след отделянето и от тялото. За първо запознаване със съществуването на душата извън тялото, може да се коментират изследванията на д-р Муди. Той разпитвал тези, които са изпитвали състояние на клинична смърт и по чудо са се завърнали към живота. Но в книгата си ще се занимаваме само със земната сфера на човешкото съществуване. По определението на мъдреците на Исраел тази сфера – не е нищо друго, освен „предверие към празничната зала“ (Поученията на отците, 4:16). Т.е. на земята човек сякаш се подготвя, за да влезе в някаква празнична зала, за която може да се каже, че е главната част от жизнения ни път. Неговата земна част произтича в света на действията, света на постъпките, където човек е поставен пред избор между доброто и злото.

Трудно е да не се съгласим, че истинското удоволствие и удовлетворение в земния ни живот, има духовно начало. Още повече това е справедливо за живота ни в бъдещия свят. Във всеки случай духовното начало – е това главно измерение, с което може да се определи човешкия живот.

Съществуват три вида човешки наслаждения:

• 
  удовлетворение
  
• 
  удоволствие,
  
• 
  радост (или дори блаженство).
  

Удоволствието възниква, когато вършим някакви действия, помагащи на нас или на други хора. Например получаваме удобна и изгодна работа, настаняваме се в нов дом, придобиваме имущество. В основата на това чувство е умственото наслаждение, защото то не е свързано с непосредственото удовлетворение на физическите потребности.

Радостта или блаженството оперират с чувства от по-висок порядък. Те не просто напълват човек. Те се явяват преживявания, които насищат човешката душа. В Писанията те са наречени радост: „Светлината подготвена за праведника и за чистосърдечните – е веселбата. Радвайте се праведници на Г-спод и славете паметта за светинята Му“ (Псалми, 97:11-12). И така истинската радост обхваща човек, само благодарение напълнен духовен живот.

Какво отличава човек от животното? Именно указаната възможност дълбоко да преживява радост. Във всички животни можем да открием тъга и радост, любов и ненавист, симпатия и завист. Но всичко това е далеч от истинските преживявания! Психологията говори за това, че само човек изпитва силно желание, такива дълбоки усещания, само светът на хората е пълен с опити за удовлетворение на човешките страсти.

Обаче обръщайки се към всички физически наслаждения, дори многократно умножени и преувеличени с култа за потребление, стремежът към усещането за радост, не може да се задоволи. Именно тук е заключена разликата между човек и животното, именно тук се проявява особеността на човешката душа.

Упоменатите по-горе три вида наслаждения приличат на оценката на човешките действия, които са приведени от Вилнюския Гаон, в коментара му по притчите на Соломон:

• 
  „приятното“ - удовлетворение на влеченията;
  
• 
  „полезното“ - изпълняване на неща, необходимостта, от които се разбира с ум. Всичко това води до удовлетворение, което се нарича удоволствие;
  
• 
  „доброто“ - изпълненото с истинска доброта, заключаваща се в изпълнението на духовните ни задачи, които в крайна сметка, ни доставят истинска радост.
  

Впрочем, дори когато човек яде, без да мисли за здравето, въпреки това в подсъзнанието си, той получава някакво духовно удоволствие и обратно, във всяко нещо, с което човек се занимава изключително за удоволствие, именно то отсъства.

Още един пример за наслаждение – преживяването на красотата. Никой никога не е срещал нито едно животно, което би изпаднало във възторг, любувайки се на пейзаж. Наслаждението на красотата има духовно начало и се проявява в душата на човек.

Всички указани усещания говорят за Този, Който е сътворил целия свят, на който се възхищаваме. Дори наслаждението от произведенията на изкуството, т.е. това, което е създадено от човек, е свързано с указване на признание от величието на Този, Който е създал човек и следователно стои зад творението на ръцете му.

Психолозите нееднократно са указвали, че независимо от различните оценки на това, което се счита за красиво, на човек е присъщо естественото усещане за първосъздадената красота на Творението. Няма един обективен критерий за това, кое се смята за прекрасно. И все пак, ако чувството за прекрасното е напълно субективно, защо всички хора в света примерно еднакво реагират на него? Фактът, че хората от всички нации, от всяко обществено положение и образование, в болшинството си положително се отнасят към природата, във вида, в който е създадена от ръката на Твореца, се обяснява в Писанието по следния начин: „И сътворил Г-спод човек по Свой образ“ (Битие, 1:27).

В спомените си за дните, прекарани в концентрационен лагер, д-р Виктор Франкл описва това усещане за красотата, което е заложено в човешката душа: колкото по-интензивен става вътрешният живот на затворения, толкова по-силно в него се развива нова, изострена възприемчивост към красотата на природата и изкуството. Именно благодарение на тази красота, той за миг забравя, за несгодите на съществуването си. Франкл разказва, че докато премествали заключените от лагер в лагер, те гледали през решетките на вагоните към сияещите от вечерното слънце върхове на планините на Залцбург. „Виждайки лицата ни, - пише психологът – не би могло да се повярва, че в хората не е останала никаква надежда да доживеят свободата, дотолкова затворените били развълнувани от природната красота, от която били отдавна лишени“.

Нека пробваме да видим света такъв, какъвто го вижда вярващият, който се радва на всичко, с което Творецът е надарил човек: на цветето, звездата, плода – изпитвайки при това чувство, че всичко това е получил от ръцете на Твореца. Всяка глътка вода в знойния ден, всеки къшей хляб, утоляващ глада, го преизпълват с дълбока благодарност за добрината на Този, Който е приготвил всичко това. Този, който умее да благодари на Твореца си, за прекрасния ни свят, вижда в Творенията създанието на Б-г.

Никога Творението няма да омръзне на гледащия на света през очите на вярата. Г-спод, по добрината Си, всеки ден възобновява делото на ръцете Си, а човек всеки ден застава пред нови създания. При всеки поглед на света откриваме нова граница на Творението. Плодоносното дърво с плодовете си, небето със звездите – всичко сътворено е обърнато към човек и го свързва с Твореца, Който сякаш беседва със създанията Си - „Небесата разказват за славата на Б-г и за делата на ръцете Му разказва небосводът. Ден на деня предава разказ, нощ на нощта разкрива знание“ (Псалми, 19: 2-3). И ние се радваме на всеки миг, наслаждаваме се на въздуха за дишане, чашата с водата, зрението, мириса на цветето, блясъка на мълнията и смеха на детенцето...

Такъв е светът на вярващия, който всяка радост още повече привежда до опознаване на добрината на Твореца.

Мъдреците на Исраел, членовете на „Великото събрание“, в началото на епохата на Втория Храм, съставили определени благословения върху храната и удоволствията, подбирайки съответстващи епитети за Твореца: върху хляба – благословението е: „Извличащият хляба от земята“; върху кексове и печени изделия: „Сътворилият видовете храна“; върху зеленчуците: „Сътворилият плодовете на земята“; върху продукти, които не изхождат от земята: „по думата, на Който всичко съществува“; върху ароматите: „Сътворилият видовете благоухания“; на пролетното разцъфтяване на плодовите дървета: „Който си дал достатък на света и си създал в него добри същества и дърветата, за да има в човек от тях радост и полза“...

Рав Йуда Алеви в книгата си „Кузари“ казва, че благословенията доставят на човек допълнително удоволствие, защото той сякаш опознава цената на радостта. Задължителните благословения, които трябва да се произнасят, като благодарност за всичко, с което човек се среща, увеличават приятните страни в живота и добавят към удоволствието още по-дълбока радост. По този повод, хазарският цар Кузари пита: „Нима това е възможно? Та благословенията не са нищо друго, освен допълнително бреме!“ На това събеседникът му, еврейски равин, отговорил: „Нима не подобава на съвършения човек да каже за себе си, че чувства по-голямо удоволствие при храненето и пиенето, отколкото новороденото или животното?“

Кузари отговорил: „Вярно. Човек, изпитвайки удоволствие, го усеща и осъзнава много повече. Дай на пияния всичко, което иска – той ще яде, пие, слуша музика, ще се наслаждава на приятелите си и на прегръдките на любимата си. Но ако му разкажете за всичко това, след като изтрезнее, той ще съжалява, оценявайки това като загубата, а не изгода, защото всички удоволствия той изпитва не сега, когато възприятията му са незатъмнени и се чувства здрав“.

Към това равинът отбелязал: „Удоволствието се удвоява благодарение на предвкусването, когато то се представя във въображението. Именно в това е заключена природата на благословението и действията им са за тези, които ги произнасят като се замислят. Благословенията предизвикват в душата на човек предвкусване на удоволствието. Те способстват за проявяване на чувства за благодарност към Твореца, т.е. към Този, Който се явява източник на наслажденията. И тогава радостта от наслаждението става още по-пълна и осмислена. Например, ти благославяш Този, Който ни оживява. Ето смъртта вече е пред теб и ти благодариш за дарения живот. За теб това е дар, защото болестта и смъртта стават по-малко тежки, когато настане времето им. Правейки заключение, ти откриваш, че с изгода си получил дара си от Б-г, защото по природата си е можело да бъдеш лишен от добро, та ти си прах. Но Той ти е дарил живот и наслаждения, благодари Му за това и когато Той ти ги вземе, кажи: „Г-спод дал, Г-спод взел, да бъде благословено името на Г-спод“. По този начин, ти ще се радваш през всички дни на живота си. А този, който не следва този път, е недостоен за човешка радост, неговата радост е животинска, както при пияницата. И така вярващият човек се замисля при всяко благословение, стараейки се да разбере смисъла и връзката му. Произнасяйки „Творец на (небесните) светила“, той си представя строежа на висшия свят, силата на небесните светила и ползата от тях“. Така пише авторът на книгата „Кузари“.

Б-г е дарил на човек не само тялото и крайниците, но също му е дал възможност да се наслаждава от възприемането на света. Многообразието от удоволствията съответства на многообразието от благословения, като всички са взаймосвързани помежду си. Всяко удоволствие, което получаваме, трябва да се оценя по своему.

Благословението на това, на което се наслаждаваме и е усещането ни на удоволствието.

Йерусалимският Талмуд привежда следните думи: „В бъдещия свят на човек ще се наложи да дава отговори за всичко, което са видели очите му и на което не се е наслаждавал. Защо? Защото той не е позволил на сърцето си, да върви след очите и не е прославял и не е възхвалявал Г-спод, Който е създал това разнообразие за човек“ (Кидушин, 4).

За раби Елазар разказват, че водел толкова беден живот, свързан с лишения, че бил длъжен да пази всеки къшей хляб. Но при това той умеел да се наслаждава на всеки плод на Г-спод и да Му благодари.

Всъщност, нашият свят е съкровищница от разнообразни възможности, които предоставят на човек изобилие и удовлетворение От човек се изисква правилно да се настрои. В резултат той се избавя от оковите на навиците и се чувства като сляп, на който са се разкрили очите, или като парализиран, при който отново се е върнала възможността да ходи, или като гладен, на който се е отдало да получи храна. Каква радост напълва тези нещастници, при това немного, което те получават! На тях им се струва, че придобиват огромно богатство. Оттук и произлиза благодарността към Б-г, в това е смисълът и вкусът на живота!

Обаче предварително трябва да изясним истинското отношение към религията. Основата на всичко, свързано с религията, някои смятат опита, заключен в нея самата. Според мнението им, целта на религията е да подари на човек удовлетворение на чувствата. Като правило такива хора смятат, че отказът от религиозните чувства е една от причините за душевните заболявания в столетието ни. Като крайна мярка така смятат болшинството психолози.

Вярата съществува, за да предаде на човек увереност и някак да го защити от ударите на живота. Във времето, в което се разпада общият ред на света, религията остава последното духовно убежище за човек. Затова тези, които споделят това мнение, твърдят, сякаш нито едно друго средство не способства за душевното здраве по-силно от религията. При цялото оправдание на това мнение, в него се принизява понятието религия. Защото, вместо човек да служи на Б-г, съгласно тази теория, на човек, ако може така да се каже служи, сам Б-г.

Съществува противоположно мнение. Съгласно него, опитът е напълно отделен от религията, а самата същност на религията се заключава в преклонението на човек, пред волята на Б-г. В съответствие с тази гледна точка, подчертаването на човешките потребности замъглява обективната истина и превръща религията в един вид субективна вяра. В качеството на пример може да послужи теорията на музиката: там се прави строга разлика между това, което се нарича закони на музиката, от една страна и чувствата на слушателя от друга; в резултат се оказва, че между тях няма никаква връзка.

Във всеки от указаните два крайни подхода се съдържа нещо истинско, но пълната истина, както винаги се намира някъде по средата. Действително в основата на религията е положено себеотрицанието на човек, неговото самоумаление пред величието на Б-г и пълното и доброволно подчинение на волята Му. Но Б-г не иска, човек да стане безсъзнателен автомат, безсмислено движещ ръце, крака и устни. Обратно, Б-г очаква от живия човек активни самостоятелни действия, които биха произтичали от своеобразието му.

Вече говорехме, че Г-спод е създал човек, за да разбира делата Му и да се наслаждава от тях. Радостта, която изпитваме, вършейки добри дела е част от приближаването към Твореца. Затова е необходимо не само да изпълняваме заповедите и всичко, което ни е заповядано, но и да се наслаждаваме на резултатите от изпълнението им. Трябва да се стремим към истински духовни преживявания. По никакъв начин не следва да се отказваме от жизнените наслаждения, защото те способстват за извършването добри постъпки. Наслаждавайки се, изпълняваме добри дела, получаваме радост от това и в резултат достигаме по-високо удовлетворение

Благодарение на това, че човек живее, в съответствие с установеното от религията, той става по-богат и по-здрав. Това, което наблюдаваме днес, се явява разрушителна свобода, когато всичко е позволено на всички. Но Тора говори, че на човек е обещано добро в този свят, ако изпълнява указанията на Твореца си. Затова той трябва да застане на пътя на Тора и там ще се открие перспектива за богат и духовно напълнен живот.

Заложена ли е вярата в човешката душа? Религиозният опит на човечеството учи, че хората като цяло признават наличието над себе си на някаква висша сила, която носи свръхестествен характер. Не може да се намери нито една култура без вяра, в такава висша инстанция. Началото на вярата е заложено в човек, още при сътворението на Адам. Подобно на това, както детето (дори умствено изостаналото дете) знае, че произхожда от родителите си, така първият човек е опознал Г-спод, като свой Творец.

Подобна вяра във висша свръхестествена сила се намира дори при най-ниско развитите племена. Фактът, че в целия свят никога е нямало и няма нито един народ без вяра, се обяснява с това, че през времето си всички хора са знаели за съществуването на Висшата Сила. Не говорим за тези поколения, които съзнателно са отхвърлили от себе си „ярема на небесата“. Ние говорим за епохата, която стига до дълбините на историята, когато още не са се появили известните ни предания. Макар, че с времето връзката между отделните народи често се прекъсвала, въпреки това, всички хора без изключение споделяли вярата в свръхестествената Сила. При това няма значение, как са наричали тази Сила. Болшинството сериозни изследвания на религията признават, че не може да има култура и общество без религия: човек чрез самото си битие, светоглед, култура и опит свидетелства, че в света съществува нещо по-велико или величествено, отколкото него самия и че това нещо не се явява част от обикновения ежедневен свят, в който живеят хората. Нормалният човек сякаш чувства, че наред с привичния свят, съществува още едно измерение, което по някакъв начин го ръководи, някаква сила, принципно различна от емпиричния свят на човек, някаква висша власт, определяща съдбата му.

Но не само на основата на традицията човек разбира, че светът се ръководи от висша сила. Самата ориентация към такава инстанция, дотолкова се е вкоренила в човек, че той открива явен стремеж да влезе във връзка с Б-г и да се приближава до Него. Всеки човек, независимо от мирогледа си, е способен да се моли и да изпитва вътрешно подбуждане към молитва. По такъв начин, молитвата се явява най-явният израз на тази естествена ориентация към Б-г.

Възможно е някой сред тишината на кабинета да съчини мироглед, без да остави никакво място за религиозно чувство. Нека дори авторът сам да повярва в жизнеността на теорията си. Но стига той или негов близък човек да се окаже в смъртоносна опасност, той пръв ще почувства желание, да се моли с цялото си сърце, т.е. да се обърне към Този, Който оживява мъртвите и в Чийто ръце е живота на творенията.

Датският философ Киркегор написал разказ за един убеден атеист, който заставил жена си, да се откаже от религията. Веднъж жена му заболяла и мъжът и, идвайки при нея сутринта, забелязал на лицето и нов израз, който преди това не забелязвал. Жена му казала: „Този, който знае, че часовете му са преброени, чувства във вътрешния си свят нещо, което указва за продължаването на съществуването, извън пределите на живота“.

Да отрича Б-г е в състояние живият човек, но в часа на смъртта, в болната жена не се намерили достатъчно сили, за това отрицание. В последните минути на живота и, мъжът и разбрал, че не му се е отдало напълно да привърже жена си към атеизма. Защото тя вече като че ли заставала пред лицето на Б-г, от Когото дълги години се опитвала да се откаже, по настояването на мъжа и.

След смъртта й мъжът и останал с малкия си син. Но дошло време за още една трагедия: детето заболяло и изпитвало силни болки. Безпомощният баща стоял до постелите и гледал страдащото дете, как се разширяват очите му от страх пред следващия пристъп на болка, а всеки пристъп бил по-силен от предишния. Няколко дни бащата седял до постелята на умиращия си син. Когато не му стигнали сили да присъства на мъченията на момчето, той се паднал на колене и започнал горещо да се моли на Б-г в небесата, в Който е властта да убива и да остава живи и с Когото никой не може да се сравнява. Бащата се молил, Той да спаси сина му. Но дошло утрото и той останал сам. В тази нощ рухнал светът му, а сърцето му никога не могло да се оправи от болката. И въпреки това той се завърнал към атеизма и често се порицавал, че в часа на изкушението не устоял пред признаването на Б-г. Той отново и отново уговарял себе си, че в тази нощна молитва не разбирал какво прави, че болката от загубата на сина му превъзмогнала разума му. Но това било явно самозалъгване: на колене пред Твореца той застанал в пълно съзнание, ясно разбирайки, какво прави.

Именно в такива конфликти попадат отричащите Б-г, защото силата на вярата на човек е една от основополагащите и изначалните. Дори на най-злостните отрицатели на Б-г не се отдава да я отстранят.

За многото години на медицинската си практика К. Г. Юнг излекувал стотици болни. Както признава той, проблемът на болшинството от тях, се заключавал или в разбиването на мирогледа им, или в отказа от вярата.

Заложен ли е в душата на човек стремежът към добро? Болшинството хора високо ценят доброто. Дори малкото дете може да оцени, каква е добрата постъпка. Ако разказвате на детето за хора, правещи добро, то ще слуша с удоволствие тези разкази. Оттук е привързаността на децата към детските приказки. И обратно, на него явно не му харесват разказите, в които се описват зли постъпки. Докато го научат да различава доброто и злото - и двете категории вече съществуват в душата на детето. Оттук, да кажем, започва началото си съвестта.

Още един пример. Винаги се намират хора, които за пръв път нарушават закона. Те бързат към полицията, за да признаят за извършеното. Иначе, както те твърдят, би ги мъчела съвестта. Също се случва така, че престъпниците - да се връщат на местопрестъплението, макар да знаят, че там ще ги чака полицията. Също е известно, че някои престъпници чувстват вътрешна необходимост да признаят пред някого за постъпката си, макар че това признание винаги плаши с арест. Всички подобни явления могат да се обяснят само с това, че в душата на човек е заложено отвращение към злото, подтикващо го към поправяне на извършеното. Именно поради това, престъпникът го влече към мястото на престъплението му – сякаш там ще може да поправи нещо. Така стоят нещата с признанието: дори човек да не се разкайва за извършеното пред Твореца на света, все пак се обяснява пред други хора. Защото необходимостта от признанието произтича от свойствата на душата.

В съответствие с казаното, богатството на човек е толкова повече, колкото по-силно съгласува живота си с основните духовни положения. Органите за чувство на човек, насочени към материалното, се явяват не толкова инструменти, колкото носители на жизнен опит. Що се касае до духовното чувство, то се явява не просто чист приемник, с помощта на който може да се достигне до Б-г – в него е заключен дълбокият опит от живота. Нима очите и ушите – са само органи за зрение и слух, необходими за ежедневния ни живот? В сложностите на ежедневния живот може да се справи и слепия, и глухия. Но преди всичко, чрез очите и ушите човек възприема такива неща като красотата на цвета, приятните звуци, дълбоко вълнуващата панорама на ландшафта, благозвучието на оркестрова музика и т.н.

Колкото по-остри и високо развити са чувствата на човек, толкова по-богато, по-пълно е усещането му за живота. Така например, деятел на изкуството – музикант или художник, притежаващ изключителна чувствителност, достига необикновено висок опит, в областта на обикновената акустика или оптика. Оттук следва, че в човек чувството за Б-жественост се явява носител на още по-дълбок и по-силен опит, който е по-величествен от възприятието на всяка музика и на всеки най-поразителен ландшафт – опитът на вярата. Само този опит напълва душата с истински богато, дълбоко и широко чувство за живот, което не може да се надскочи. Според степента, на която това чувство се развива в човек, се задълбочава и този опит. Пророците и хората, надарени с Б-жи дух, са достигали най-високото за човешкото възприятие, възприемане на света и душевните им богатства са били необятни. Примери за това могат да бъдат дадени в много стихове от Библията.

“Ще се радваш на Г-спод“ (Исая, 58:14); „Ще се радвам на Г-спод и ще се веселя на Б-га на спасението ми“ (Авакум, 3:18); „Той ме насища с радости“ (Псалми, 16:11); „Душата ми и плътта ми жадуват за Теб“ (Псалми, 63:2); „Близостта на Б-г е добра за мен“ (Псалми, 73:28); „Чувството и битието ми ликуват към Г-спода на живота ми“ (Псалми, 104:3).

По този повод раби Хаим бен Атар пише в коментара си „Светлината на живота“: „В този свят няма радост по-сладка, по-приятна, по-мила, по-желана за съществата, от съвършената близост до величието на Б-г. И тъй като целият свят е пронизан от радост към Твореца, то хората със страстно желание и вътрешно влечение постоянно отново се обръщат към Него, за да се приближат до Него и станат приятни пред Този, Чието Име е благословено“.

Творецът иска съществата, опознавайки Го, да почувстват, как могат да се ползват от живота, да осъзнаят, че цялото Творение е само любов.

Затова и Б-г е дал на хората наставление, което се нарича: Седемте заповеди на потомците на Ной.

Има разлика между Тора, Б-жественият закон и човешката мъдрост. Тора трябва да бъде пътеводител за човек, да му показва, как трябва да живее. Затова само в човек, чийто добри дела превъзхождат знанията му по Тора, тези знания остават. Учителите ни са казали, че идолопоклонниците имат мъдрост, но нямат Тора. Това означава, че притежанието на мъдрост още не ги задължава да изпълняват в реалния живот това, което следва от тази мъдрост. Затова съществуват разведени брачни консултанти, които съветват другите, как да укрепват семействата си. Има пушещи лекари, четящи лекции за вредата от тютюнопушенето. Има дори професори по етика, които си позволяват неетично поведение. И ако попитаме, по какъв начин се съчетава специалността с поведението му, той ще ни отговори: „Преподавателят по геометрия не е задължен да бъде триъгълник!“. Затова трябва да разберем, в какво се състои смисълът на учението на синовете на Ноах.

На пръв поглед, основната цел на учението на синовете на Ной – е да знаят, какви задължения пред Б-г имат през живота си. Както са казали Мъдреците (Вавилонски Талмуд (по-нататък ВТ) Санедрин, 59): „Син на Ной, който е изучавал Тора, т.е. заповедите, които трябва да изпълнява е подобен на Първосвещеника“. Това уподобяване можем да обясним, ако разберем задълженията на свещеника. В Писанията е казано (Малахи, 2): „Защото устата на свещеника ще пази знанието и Тора ще изучават от устата му“. А за коляното на левитите, от което произлизат свещениците, е казано (Второзаконие, 33): „Ще обучава на законите Ти Яаков и на Тората Ти Исраел“. Това означава, че син на Ной, който изучава в детайли законите си, притежава това преимущество, че знае как да ги изпълнява и може да обучава на това другите.

От друга страна, знаем, че Яаков се учил от Евер, сина на Шем, 14 години. От това следва, че той е изучавал не само детайлите на заповедите на синовете на Ной, които е бил длъжен да изпълнява – това не би заело толкова много време. Той изучавал мъдростта, която е можел да почерпи, размишлявайки за самото Творение. По този начин, по себе си изучаването на тази мъдрост духовно възвисява човек.

Учението на синовете на Ной черпи информация от два основни източника:

От това, което е заложено в душата на човек, както е казано за Авраам, че учил Тора от само себе си.

От Творението като такова. Защото всичко, което Вс-вишният е създал, Той е създал за славата Си. Както е казано в Псалмите (19): „Небето разказва за славата на Б-г и за делата на ръцете Му говори небосводът“. А също и в 104-ти псалм: „Колко велики се деянията Ти, Б-же, всичко с мъдрост Си направил, земята се пълни с творенията Ти“.

Казано е: „Повдигнете очите си и вижте, Кой е сътворил всички тях“. И затова в сутрешната молитва се говори: „Той дава светлина на земята и на живеещите по нея, по милосърдието Си; обновява винаги, всеки ден творението на света“. Тора в определен смисъл е чертеж на света и е казано, че Вс-вишният сякаш „гледал в Тора и творил света“. Затова размишленията над устройството на света може да ни научат на Тора.

Не само природата, но и човешките деяния, изобретенията на човешкия разум могат да ни заставят, да се замислим. Хората от миналото, хората на дълбоката вяра приемали всичко, което говорели Мъдреците. Но в последните поколения нараства броя на съмняващите се и Вс-вишният ни дава средства, които да ни помагат, за укрепването на вярата. Например, в Мишна (Поученията на отците, 2) е казано: „Знай, че над теб се намира: око виждащо, ухо чуващо и всичките ти дела се записват в книгата“. Днес, когато автомобилите, превишаващи скорост, автоматично се записват от скрита камера, а скритите микрофони, „бръмбарите“ - записват всеки разговор, на емоционално ниво ни е лесно да възприемем това изказване на Мъдреците.

Хората, които са пребивавали в състояние на клинична смърт и са се върнали към живот, разказват, че когато са били вън от тялото си, са им задавани два въпроса: 1. Доколко са помагали на ближните си, какви добри дела са правели? 2. Колко са се учили? Това означава, че е необходимо да се умножава мъдростта и знанието, за да се опознава по-добре величието на Твореца и задълженията ни по отношение на Него – както поради величието Му, така и заради благодарността към Него, за несметните благодеяния, с които постоянно дарява създанията Си.