Законът на кармата и духовното ни издигане

Вивеканадна пише, че Рамакришна към края на живота си е достигнал такова духов­но равнище, че е виждал само добро. Във "Веданта" пише, че всеки човек вижда в све­та толкова зло, колкото зло има в самия чо­век.

На читателите това сигурно ще се сто­ри невярно. Защото нима концентрационни­те лагери и куршумите "дум - дум" са нещо добро?

Проблемът за оправданието на Бог, до­пускащ съществуване на зло на Земята, от­давна вълнува човешките умове. Пропускай­ки историческия преглед на схващанията, ще отбележа, че самата постановка на проблема предполага наличието на личен, антропомор-фичен Бог, който оценява доброто и злото така, както и ние. В същото време е ясно, че злото не се е появило с появата на човека, а винаги е присъствувало в еволюцията. Осо­беното отношение към специфичното човеш­ко зло е свързано с наивната антропоцентрична представа за човека като венец на творе­нието. В този случай Бог наистина носи по­вишена отговорност за човешкото несъвър­шенство и присъщото му зло. Но нека се опи­таме за застанем на обективна гледна точка.

Проблемът за злото е силно оцветен от емоции. Непримиримата ненавист към "зло­то" и "страстното желание на добро", от една страна, затрудняват обективното изучаване на проблема, а, от друга, предполагат наличие­то на определени неврози както в личното, така и в общественото съзнание. За възник­ването на тези неврози не е трудно да се до­сетим и без Фройд и Юнг. Те са в това, че злото е символ на заплахата за съществува­нето на индивида и на вида.

За някого най-голямото световно зло -това е съкращението на щата на предприяти­ето, в което работи. По-нататък идват квар­талните хулиганчета, заплахата от терорис­ти, гадните настроения на жената, наближа­ващата старост, предателството на приятели­те, хроничните болести и други подобни. Но според отдалечеността от човешките пробле­ми, огорченията от проявите на злото бързо намаляват: гладният тигър, удушил малко козле, предизвиква в най-добрия случай лек укор; всекиму е ясно, че това е нормално. И изобщо не предизвиква осъждане лианата, увиваща се около дънера на дървото и бавно задушаваща го. На никого дори не му хрум­ва да говори чрез морални термини за кос­мическите катастрофи, когато загиват звез­ди и се образуват черни дупки.

Ако погледнем на живота от еволюци­онна гледна точка и приемем за зло увелича­ване на ентропията, а за добро - еволюция­та, то образуването на черни дупки трябва да се смята за най-голямо зло, тъй като то предизвиква максимална загуба на информа­ция /от черните дупки информация изобщо не постъпва, оттам не излиза нито лъч свет­лина/.
Така че да се смята, че система, пораж­даща по-високоорганизирани същности за сметка на по-високоорганизирани, е движе­на от добро или се движи към добро, е не­вярно.

В известната поема на Николай Заболоцки "Лодейников" тази мисъл е изразена художествено:

"Ах, ето я прекрасната хармония,

ах, ето ги тез нощни гласове!

Ах, ето как водата вятър гони я,

какво шептят с въздишка лесове!

Лодейников се вслуша. Над градината

хиляда смърти шушнеха сега.

На ад превърната, природата

премина

Трева ядеше бръмбарът, а го кълвеше

птица,

а порът мозък пиеше от птичите

от страх лица извили, опулили зеници,

рой нощни същества бдят в гъстите

треви... "

Въпросът, който трябва да зададем в този случай е: дали Сатаната е князът на този свят, или за Божественото схващане доброто и злото се различават твърде много от наше­то разбиране?

Тук, обаче, има едно обстоятелство. Понятията добро и зло са дадени на човек в два противоположни аспекта. Първият ас­пект, присъщ на всички живи същества, е фактът, че светът въздейства върху субекта. Добро е онова, което помага на индивида или на вида да оцелее: слънцето, храната, самката; злото - онова, което пречи на оцелява­нето.

Вторият аспект изисква самопознание. А това означава да направим оценка на свое­то въздействие върху света. Способността ни да разчленяваме своя живот на отделни по­стъпки и да ги оценяваме от морална гледна точка е вродена. Възпитанието влияе върху критериите за оценка, но самата способност е дадена свише. Това означава, че у човек има интуитивна представа кое е добро и кое - зло. Разбира се, тази представа зависи доколко ясно човек възприема външния свят и, освен това, доколко тази представа се изкривява от общественото възпитание, което си поставя като цел оцеляване на индивида и «ида. Ясно е, че във втория аспект понятията за добро и зло са предназначени за ориентация на чове­ка и в този случай индивидуалното зло е усе­щане за утежняване на световната карма. Понятието за световно зло се получава при пренос на индивидуалното зло върху антропоморфния Бог. Но Джнана-йога разглежда като първопричина на еволюиращата Вселена безличният Абсолют /включващ личния Бог/, затова да се задават въпроси от типа "защо Бог е създал Вселената" или "защо Той я е създал такава, а не друга", е безсмислица. Тези въпроси предполагат у Създателя наличие на човешка логика. Може, разбира се, да се задават въпроси каква роля играе едно или дру­го явление, но трябва да се помни, че добро­то и злото имат, в частност, двойна функция: бидейки оценки за въздействието на света върху субекта, те му дават възможност да съхрани съществуванието си.
СЪЗНАНИЕ И ЗЛО

Вече казах, че - съзнателно или несъзна­телно - критерият за избор винаги е естети­чески. Човек хармонизира онази част от све­та, която е достъпна за неговото съзнание, а казано по-точно - за съзнанието на неговото сърце. Така егоистът, у когото сърдечното съзнание е стеснено до пределите на егото, се стреми максимално да се грижи за своето низше "аз"; националистът е загрижен само за съдбата на своята нация; диктаторът се стреми да създаде максимално мощен и гъвкав апарат за управление на своите пода­ници, тъй като в сърцето му живее само една идея: тяхното пълно подчинение. Но злото възниква не от това, че съзнанието е стесне­но, а вследствие на това, че то не съответству­ва на духовното равнище на човека. Така осъзнаването на своето "аз", тоест отделяне­то на себе си от света, точно както и появата на самоосъзнаване на нациите и организаци­ята на човешките колективи, са били най-големите събития в живота на човечеството. Ако, обаче, разширяването на сърдечното съзнание е възпирано, човек започва да създа­ва хармония в твърде малка част на Вселена­та, израждайки Вселената като цяло.

Именно сърдечното съзнание определя дали човек върши зло или добро. Ако его­истът реши под влияние на авторитетно лице, например, че му е необходимо да прояви заг­риженост за околните, това означава, че при него се е разширило менталното съзнание, но не и сърдечното. И ако действително за­почне да действа в духа на безкористната по­мощ, скоро ще почувствува, че това му е про­тивно, че лицемерства. И неясно защо, той извършва зло и нищо добро в крайна сметка не се получава. Другояче не би могло да бъде. За да се грижиш безкористно за други хора, е необходимо да разшириш сърдечното си съзнание, включвайки ги в неговата сфера. Не е възможно това да се направи чрез ментално усилие или с волево усилие. Напълно невъзможно е сърдечното съзнание да бъде разширено чрез каквито и да било ментални усилия.
ЕВОЛЮЦИЯ НА ВЪЗГЛЕДИТЕ

Да разгледаме сега развитието на възгледите за добро и зло в процеса на духовен растеж на човека. Първият възглед за това се състои в схващането, че човек започва да възприема близо до сърцето си всички обек­ти, за него става все по-важно да определи своето нравствено отношение към тях. Вто­рият възглед е, че емоционалното отношение към своето и чуждото добро и зло постепен­но изчезва. Светът изглежда все по-хармони­чен и цялостен, а доброто и злото се появя­ват като различни варианти на един и същи път на кармата. Руският мислител Николай Бердяев излага мисълта, че злото е необхо­димо за осъществяване на свободната воля; а свободата на волята се използва за избор на варианта на личната карма.

На автора никак не му е лесно да пише тези редове сега, в 1984 г., когато тъмните облаци около Земята се сгъстяват все повече и повече, и самото съществуване на човече­ството през оставащите десетилетия на два­десети век е твърде проблематично. Но и в задънените улици на еволюцията може да се открие обективност и честност, а анализът на есхатологическите усещания ги представя като важни за Космоса. И тук авторът си при­помня друга важна мисъл на Николай Бердя­ев — Бог очаква творчески импулси от чове­ка, особено в подобни моменти.

Вивекананда сравнява злото с желязна верига, а доброто - със златна, и препоръчва да отхвърлим отначало желязната, а след това и златната, за да бъдем свободни.

Отначало човек се бори със злото в себе си, тоест стреми се да не извършва такива постъпки, които според неговото вътрешно усещане принасят вреда на обекта. На след­ващата степен той се стреми да върши доб­ро, тоест - да постъпва така, че според него­вото вътрешно усещане да носи полза на обекта. При по-нататъшен духовен растеж човек постепенно открива, че неговите вътрешни критерии за добро и зло започват да се размиват. Оказва се, че всяка постъпка влече след себе си множество последствия, понякога добри, понякога лоши, а често и такива, които не могат да се оценят. Много от онова, което по-рано му е изглеждало несъмнено добро или неоспоримо зло, става проблематично, а вътрешният глас е замлък­нал. Но светът изглежда все по-изпълнен с вътрешен смисъл и след всяка постъпка чо­век си задава въпроса: тя води ли към увели­чаване на световната хармония, или не? Това става и критерий при избора, и човек се оказ­ва над доброто и злото.

Тук авторът намира за необходимо още веднъж да отбележи, че в този трактат се об­съждат признаците за духовното развитие и че описаните явления произтичат сами по себе си. Не трябва да се стремим към тях, защото това довежда до утежняване на кармата. Твърде лесно е да си представим какво ще се случи с човек, който с усилия на волята се е поставял над добро и зло и се е ориентирал по вътрешния си глас, без да се съобразява с ограниченията на вътрешната цензура /съвест, дълг и т.н./. Такъв човек бързо ще се превърне в чист егоист, тъй като вътрешният му глас се явява глашатай на низшите желания на подсъзнанието.

В момент на решения човек изпитва раз­лични влияния: той има разнообразни жела­ния и чува вътрешни гласове. Тези гласове притежават забележителни свойства: те са полууправляеми, тоест човек с усилие на во­лята може в определени рамки да регулира тяхната сила. Чрез системни упражнения ние можем да заставим, например, гласа на съве­стта да замлъкне напълно.

Когато в съзнанието на човек едновре­менно звучат няколко гласа, които искат от него различни неща, човек изпитва неприят­но чувство, принуден е да послуша единия глас и да зареже всички останали. За да об­лекчи решението си, човек обикновено пред­варително усилва един от гласовете и заглу­шава другите. Ако този усилен глас /или тип желание/ винаги е един и същ, се получава, например, човек на дълга, отзивчив човек, делови човек и т. н. Всички подобни хора се отличават с една обща черта: проблемът за избора е силно облекчен. Но за това се налага да се заплати, тъй като изборът е главната и най-трудна работа на човека. И когато я избягва, човекът на дълга се сблъсква с по­грешно разбран дълг, отзивчивият човек гор­чиво си спомня древната мъдрост, че никое добро не остава ненаказано, а деловият чо­век... Но нека читателят сам си представи какво му се случва на деловия човек.

На ниско духовно равнище проблемът за избора е труден и много неприятен; на чо­век понякога му се струва, че Бог се отвръща от него: съветите са си съвети, но трябва да се решава и да се действа! И все пак човек може не само да се озърта изплашено, а и да се опита да се ориентира.

Полският сатирик Станислав Йежи Лец пише, че раздвоение на личността - това е тежък случай на психическо заболяване, ко­гато от безкрайно множество личности, оби­таващи човека, остават само две! В края на деветнайсти век, след появата на първите тру­дове на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд и романите на Достоевски, стана ясно, че у нас действуват няколко сили, намиращи се в постоянна борба. Но обикновено човек не отнася това откритие към себе си, използ­вайки личното местоимение "аз" като един­на неразчленима същност, макар че още с първите опити да се ориентира в многогласния хор от вътрешни гласове да става ясно, че не е така. С вътрешните гласове нещата са твърде сложни и за да се научим да ги различаваме, е необходима работа.
ЛЕНОСТ И УМОРА

Факт е, че съществува вътрешен глас, който ни подбужда да изпълняваме различ­ни желания на подсъзнанието /онова, което наричаме "наши желания"/. Главното жела­ние на подсъзнанието на повечето хора днес е желанието нищо да не вършат. Това е свързано със силното претоварване на хора­та с лъжливи, несвойствени дейности и с ус­корения темп на живот. Основният закон за общуване с тънките светове е концентраци­ята и забавянето на личното време. Тогава чо­век лесно получава необходимите му откро­вения и не се уморява. Символът на съвре­менния живот - това е трепкането на екрана на цветния телевизор, калейдоскопа на бу­лото на Майя /илюзията/.

С действието на всеки импулс произ­тича цензура на подсъзнанието и по този на­чин много мисли за безкористна помощ на ближния, за извисяване и прочие, изобщо не попадат в съзнанието. Причина за това не е аморалността, а обикновената икономия на сили в уморения организъм. Принципът "аз на тебе - ти на мене" става необходимо условие за оцеляване и при най-малкия опит да се внедри в него идеята за безкористна по­мощ на друг човек, се появява инстинктивна реакция на отхвърляне и злоба. Тези реакции са напълно адекватни от биологична гледна точка: на организма искат да му отнемат мал­кото останали сили и после да го убият!

Освен това не са редки случаите, кога­то човек е уморен до такава степен, че изоб­що престава да се вслушва във вътрешните гласове и напълно се отдава на хипнозата на външния свят, на Майя, с други думи - на илюзията. Получава се това, което днес се нарича "човек-машина".

Да си представим, че у господин Хикс по някакво чудо изчезват грижите и задъл­женията и господин Хикс няма закъде да бърза. И тогава той започва да чува вътреш­ните гласове. Но колко му е трудно да се ори­ентира в тях!

Лъжливият, несвойствен за човека об­раз на живота води до там, че най-важните за него стремежи - творчество, безкористно, добро и, в крайна сметка, увеличаване на све­товната хармония, не се реализират. Поради което не възниква най-важното субективно усещане - самоутвърждаването, тоест усещането за собствена реализация и приближава­не до Абсолюта. Когато подсъзнанието реа­гира на неврозите с агресия, импотентност, инфаркт, това означава, че то не може да се справи. Впрочем, някои хора се приспособя­ват и това приспособяване на подсъзнателно равнище става по две основни посоки: бло­киране и лъжа.

Подсъзнанието елиминира или изкри­вява нежеланите външни обстоятелства с цел адаптация, като ги маскира като желани.Тук опитът за обективен анализ може да доведе до откриване на истинското състояние на нещата.

Доста по-сложна става работата, ако се опитаме да изучим обстоятелствата на вътрешния душевен живот, строго охранява­ни от подсъзнанието. Проблемът е там, че за висшето "аз" съществува истинска скала на ценностите и реалната оценка на личността става по тази скала. Ако човек живее така, че неговите оценки са само двойки, тогава подсъзнанието, за да спаси собственика си от стрес, започва да извършва сложна работа по създаване на система за изкривяване на ре­алността. Тази система на входа си притежа­ва обективна информация, но на изхода дава като оценка, ако не петица, то поне четвор­ка. Разбираемо е, че повърхностните опити да бъде ликвидирана системата за изкривяване на истината обикновено търпят неуспех; същото се случва и с опитите на странични лица да "отворят очите" на дадения индивид. Защото всъщност очите му са си "отворени", изкривен е вътрешният механизъм за оценка на действителността и неговата истинска роля в него.

И така, първото препятствие пред гос­подин Хикс при ориентирането сред вътреш­ните гласове е това, че той не ги чува ясно поради воала на Майя. То е преодоляно. Не­забавно, обаче, се появява втората пречка. Господин Хикс открива у себе си неразбира­емо нежелание да слуша тези вътрешни гла­сове. Причината е проста: подсъзнанието знае с какви опасности заплашват тези гласове господин Хикс, затова блокира неговия ин­терес към тях. Но господин Хикс притежава сили да преодолее тази съпротива и все пак може да ги чуе. И какво ще чуе той? Членоразделна реч липсва, но затова пък съществу­ва усещането, че става нещо лошо! Много грижи, огорчения и напразни усилия. И мал­ко радости, моменти на подем.

Неприятният агресивен глас номер 1 пита: "И защо, собствено, на теб ти се налага да обичаш? И кой си ти, че да се опитваш да твориш? Айнщайн ли си?"

А глас номер 2 отговаря:"Но нали аз съм толкова забележителен и неповторим, как може никой да не го забелязва? Аз мога да творя, само че ми липсват условия!"

Глас номер 1 продължава:"Ти да си не­повторим? Ха-ха! Я не ме разсмивай! А за условията има да почакаш на куково лято!"

Подобен диалог може да звучи дълго и той няма да доведе господин Хикс до никъ­де. Работата е там, че и двата гласа лъжат и този диалог е специално създаден от под­съзнанието, за да заглуши другите гласове и да отвлече вниманието на господин Хикс. Но ако на господина му писне да слуша глупа­вия диалог на глас 1 и глас 2, и им нареди да млъкнат, тогава тихичко ще се чуе глас 3 -съвестта. "Ама какво правиш ти, драги? Само за работа мислиш и за пари, а трябва и на друго да обърнеш внимание. Откога не си се обаждал на госпожица Игрек или на госпо­жа Зет? Слушай, внимавай какви ги вършиш в службата, не е лошо малко да се понапрегнеш и да спреш да клинчиш".

После се обажда тихият безнадежден глас номер 4: "Хайде, давай. Но да знаеш, че каквото и да правиш, всичко е безнадеждно. Нито ти ще се промениш, нито другите, а да се втурваш да им помагаш всеотдайно е на­право идиотско! А за службата, огледай се и ще видиш, че само ти бачкаш като последен глупак!"

Диалогът между глас номер 3 глас и номер 4 се води тихичко и културно, но въпре­ки това и тези два гласа лъжат. И техният раз­говор не води до никъде.

Ако господин Хикс успее с голямо уси­лие на волята да ги накара да млъкнат и от­ново се вслуша в себе си, той няма да чуе нищо.

И какво, претърпял е пълен крах?

Да.

И причината е там, че в решителния момент подсъзнанието е успяло да блокира всички останали гласове, тъй като те са мно­го опасни за нашия господин. А подсъзнани­ето може да направи това, тъй като той е свик­нал да му се доверява, тъй като то го защи­щава биологически. И при това положение за него контактът с Бог става невъзможен. Първата причина за подобна ситуация е по­стоянната лъжа. Само онзи, който е свикнал да се вслушва честно, без да заглушава не­приятните гласове, може да се ориентира във вътрешните гласове и да чуе най-тихия и най-важния.

На различни етапи от духовното разви­тие съвестта играе различна роля. Ако човек живее, без да знае какво е това "съвест" и оценява себе си като добър или пък изобщо не се замисля над подобни теми, то всяка проява на съвест у него трябва да бъде приветствана. Защото това означава, че нещо в заспалата му душица помръдва и аха да се събуди.

На следващата степен на духовно раз­витие съвестта често говори у човека. Той смята, че това е нормално, в реда на нещата и разглежда мъките на съвестта като изкуп­ление на греховете. Но тук той греши двой­но. Защото, първо, никакво изкупление на греховете не е възможно, той навеки си ос­тава опетнен в историята на света. И второ, неговата интерпретация на мъките на съвес­тта е неправилна. Те показват на човека, че неговото съзнателно внимание не е достатъ­чно за разширяване на сърдечното съзнание, следователно той трябва да промени прин­ципите на своето поведение така, че подоб­ни постъпки в бъдеще да станат невъзмож­ни. За това е нужно да погледне на себе си сякаш отстрани със своето чисто съзнание, което никога не осъжда и не хвали, не обви­нява и не оправдава, а само се опитва да възприема и да разбира. Всевъзможните тер­зания идват от низшето "аз", като целта е да бъде извлечено максимално удоволствие от ситуацията, наричана " унижаване на гордо­стта", и не и нищо друго, освен една от фор­мите на възгордяване на егото.

"Щом така се порицавам и самоизмъчвам, аз съм адски добър, съзнателен и принципен!"

Но често в човешкото съзнание мъките на съвестта се явяват като заместител на не­обходимата работа над себе си.

На следващото равнище човек осъзнава, че трябва да живее така, че съвестта да няма поводи да го измъчва. Това осъзнаване води до там, че той започва все повече да се включ­ва в ситуациите, да предвижда последиците от своите постъпки, и, наистина, съвестта все по-рядко го тревожи, макар че той вече не приглушава гласа й. Съвестта се трансформира в естетическо чувство, което включва в себе си моралния аспект. Разширилото се сърдечно съзнание започва да възприема несъвършен­ството на човешките отношения и на човеш­ката природа. Ако сте изпитвали безпричинен срам на концерт на некадърни самодейци, ще разберете за какво говоря.

По-нататък, доколкото контролът за вземане на решения преминава от низшето към висшето "аз", и сърдечното съзнание се разширява, обхващайки целия свят, съвестта като ограничител на свободната воля посте­пенно изчезвах.

Отговорността за своите постъпки е първично усещане за човека, дадено му от Бог заедно със свободата на волята. В зави­симост от равнището на съзнание, отговор­ността пред Бог може да се интерпретира като отговорност пред близките, групата, ет-носа, човечеството, природата, планетата. Колкото е по-високо духовното равнище на човека, толкова по-голямо е неговото чувство за отговорност. Но човек никога не е в състо­яние да смъкне отговорността от себе си. Пилат Понтийски напразно си е измил ръце­те след осъждането на Христос.

Трагична ситуация възниква в случаи­те, когато човек живее в духовно по-ниска среда. Тогава отговорността, обективно па­даща върху него, е много по-голяма, откол­кото отговорността върху околните. Той ста­рателно и, както на него му се струва, безуп­речно изпълнява своя дълг, тоест спазва твърдата система от задължения, създадени от обществото и окръжаващата го действи­телност. И така възниква конфликт.

Вътрешен вариант на конфликта възниква, когато човек подменя вътрешната отговорност за своя живот с външни задъл­жения, изработени от обществото. Тогава човек губи сили, за да изпълни онова, което той, според своята карма, не е длъжен да върши; при това той духовно стои на едно и също място, изкривявайки кармата си. Не разбирайки в какво се състои проблемът, из­пада в отчаяние. А проблемът е в това, че на ниско духовно равнище човек често си по­зволява да се ръководи от външни причини: те повече или по-малко съответствуват на вътрешния му дълг. Но с развитието на ду­ховния ръст вътрешният дълг се променя и започва да се разминава с външния дълг. Това е много смущаващо за човека на дълга, ко­муто се струва, че в него е заговорил его­измът. Но на високо духовно равнище гласът на вътрешния "аз" говори по-силно от гласа на егото. Освен това, ако такъв човек не слу­ша своя висш "аз", нарушаването на негови­те указания води до много по-големи субек­тивни неприятности, отколкото неизпълнени­ето на желанията на егото. За човека на дълга са най-трудни такива ситуации, когато вис­шето и низшето "аз" заедно противоречат на неговото схващане за дълг. И тогава човек по-скоро ще се съгласи да страда, но да постъпи в съответствие със своето лъжливо разбира­не за дълг.

С повишаване на духовното равнище дългът като твърда система от задължения постепенно изчезва. Остава и нараства само общата отговорност за поведението във вся­ка конкретна ситуация.
ЧЕСТ, ГОРДОСТ И ЧУВСТВО ЗА СОБСТВЕНО ДОСТОЙНСТВО

Тези чувства възникват в мигове, съот­ветстващи на разширяване на сърдечното съзнание: честта - когато съзнанието на сърце­то включва съответстващата група /офицерс­ката чест/; гордост и собствено достойнство - в моменти на самоосъзнаване /при детето това става приблизително около тригодиш­на възраст/. Според степента на духовния ръст тези чувства започват да играят отри­цателна роля, ограничавайки съзнанието.

Авторът желае да подчертае, че духов­ният учител не притежава чувство за собстве­но достойнство: обратното би означавало, че неговото съзнание не се е разширило от три­годишна възраст.

Досега говорихме за истински чувства. Разбира се, разпространени са и лъжливи чувства на чест, гордост и собствено достой­нство. Те възникват, когато съответното раз­ширение на сърдечното съзнание се заменя от разширение на менталното съзнание. От егото възниква чувство на лъжлива собстве­ност: такъв е фалшивият патриотизъм, тако­ва е хипертрофираното чувство за майчинс­ка отговорност към детето и т.н.

Това е тема за дебела книга. Системата за изкривяване на реалността и самооценката се изгражда от обществото и личността дълго и внимателно. И тя не може да бъде преодоля­на само с ментални усилия. Бог праща на чо­век страдания, които го пречистват в смисъл, че дават възможност за това, но не го заставят да види света и себе си в по-адекватна светли­на. Подсъзнанието преследва свои биологи­чески и защитни цели, проявявайки такива хитрости, за които човек дори не е и сънувал. Безполезно е да се бориш с подсъзнанието чрез хоризонтални методи, тоест - без помощта на висшето "аз; от подобни опити възникват само вътрешни конфликти, които не водят доникъ­де, освен до мазохистичната радост на егото. Към основните трикове, прилагани от под­съзнанието, се отнасят следните:

Маскировка. Подсъзнанието си преда­ва вид, че то изобщо не съществува, че ре­шенията ги взема човек, при това напълно съзнателно. Но всеки човек извършва много постъпки, необясними от тази гледна точка, които после силното смущават.

Изтласкване. В случай на вътрешен конфликт, който се явява симптом на душев­на болест, подсъзнанието опитва да го изтлас­ка, да го премахне от съзнанието. С тези яв-» ления пръв се е занимавал Фройд. При това, обаче, няма болест, но продължават необяс­ними лоши настроения, тъга, злоба, неадек­ватни реакции и прочие.

Лъжливо акцентиране. Ако човек е склонен да се вслушва в своите вътрешни гласове, то подсъзнанието е в състояние да включи един от тях на пълна мощност, заг­лушавайки останалите. Тогава у околните възниква усещането, че този човек постоян­но преиграва: той ту е твърде внимателен, ту твърде съвестен, ту твърдо следва своите задължения, и всичко това - все с неискрени и егоистични цели.

Подмяна. За да не допусне в съзнание­то непоносимото истинско положение на не­щата, но не можейки да скрие конфликта, подсъзнанието заменя истинската причина за конфликта с друга, поносима за съзнанието. Така човек, който има постоянни конфликти в семейството, често е склонен да търси при­чините в недостатъците на своето поведение, в избухливия си характер, в своето безволие, невъздържаност и прочие. В същото време истинската причина за конфликта се корени в неговия егоизъм, тоест — в стесненото сърдечно съзнание. И никаква работа над соб­ствения характер няма да помогне.

Преувеличаване. Често подсъзнанието директно лъже; но в някои случаи, дава възможност на човек да провери себе си. Получава се, например, следния вариант:

"От утре започвам нов живот!" - заявя­ва човек в момент на подем.

"Нищо няма да излезе от тая работа, честно ти казвам! - отвръща подсъзнанието. — Но ако не ми вярваш, опитай! Аз дори ще ти кажа какво трябва да правиш: ставаш в седем и половина, вземаш студен душ, пра­виш гимнастика, бягаш няколко километра в парка, а вечерта вместо телевизор - четеш Ницше."

Но на сутринта нашият герой изобщо не може да стане час по-рано от обичайното за него, затова махва с ръка и зарязва останала­та част от програмата. Не особено хитрият начин на измама тук се крие в това, че под­съзнанието поставя пред ентусиаста такива задачи, с които той не може да се справи. Но ако от програмата се изключат бягането и студеният душ, тя става напълно приемлива. Измамата в случая минава. След няколко по­добни случая човек започва да мисли, че той наистина на нищо сериозно не е способен.

Как можем да се научим да чуваме Бо­жия глас? Преди всичко, трябва да знаем, че тази възможност се появява заедно с духов­ния растеж, и то напълно спонтанно. Но ако човек желае да го чуе, един от най-ефектив­ните, но трудни пътища за това е развитието на вътрешната честност. За да тръгнем по този път е необходимо да обръщаме сериоз­но внимание на онези ъгълчета на душата, където може да видим необясними или страшни неща. Липсва желание и става страшно именно затова, защото светлината на чистото съзнание разсейва мрака н< сърдечното невежество и стеснява чисто его­истичните стремежи, които не могат да се противопоставят на светлината, бидейки са­мите мрак. Тъмнината не може да се сража­ва със светлината - ако има светлина, мрак не може да има. Така че страхът и нежеланието са афекти, чрез които подсъзнанието се опитва да управлява нашето внимание; в действителност няма от какво да се боим.

Ние не трябва никога да слушаме гла­сове номер 1 и номер 4. Те лъжат. Гласове номер 2 и номер 3 също лъжат, но в по-малка степен. Трябва да се помни, че страданието е по-добро от лъжата, която силно утежнява кармата. Схващането "аз не мога да мисля за това, защото когато мисля за него, непрекъс­нато плача" свидетелствува за съзнателно стеснение на сърдечното съзнание и за духов­но падение.

Само ако се стремим към вътрешна че­стност, можем да разчитаме, че ще успеем да чуем спокойния тих глас, който с пълна оп­ределеност и увереност ще ни каже какъв е нашият дълг пред самите нас, какво трябва да правим и към какво да се стремим.

Яснотата на главната вътрешна цел на човека е пряко свързана с неговото духовно равнище. Светлина на пътя се появява тога­ва, когато значителна част от пътя вече е из­мината; дотогава понякога просветва сумрак и проблясват далечни искрици.