Законът на кармата и духовното ни издигане



страница3/3
Дата09.01.2018
Размер0.9 Mb.
#42697
1   2   3
Глава 5

ОБРАЗЪТ НА ЖИВОТА
Според равнището на духовния ръст се променя и образът на живота у човека.

СВЕТОВЪЗПРИЕМАНЕ

С нарастване на духовния ръст на чо­века се разширява сърдечното съзнание. Ръстът на менталното съзнание не е свързан с растежа на духовното, макар че "ножица­та" между менталното и сърдечното съзна­ние е твърде болезнена. Когато човек знае, но не обича, неговото знание не е духовно. Затова ограниченият човек не е просто огра­ничен човек, той изпитва силно раздразне­ние, когато с ума си вижда у някого ценност­на система, различна, непонятна и напълно отличаваща се от неговата: сърцето му не раз­бира и не приема онова, което вижда умът. Тогава човек или отхвърля неприятния за него факт, или го изкривява. Той или изключ­ва непонятното от сферата на своите възпри­ятия, или приема, че онзи просто лицемери, а всъщност и той е такъв, каквито са всички!

Според степента на духовния ръст опи­саното явление може да се осъзнае. Тогава човек започва да изпитва инстинктивно ува­жение към хората, които са постигнали със сърцето си онова, за което той има само повърхностна ментална представа. В този миг човек застава на пътя на ученичеството.

В обсега на сърдечното съзнание вли­зат онези обекти, които човек обича, но не възприема като лична собственост, виж­дайки в тях Бог, но заедно с това изпитвай­ки за тях висша отговорност, тоест - усе­ща обща кармична връзка с тях.
ЕМОЦИОНАЛНОСТ

На определено духовно равнище емоци­оналното отношение към обектите е нужно за човека поради това, че той трябва да го включи в сферата на своето внимание. За да се занимава с нещо, подобен човек трябва да изпитва ентусиазъм. Обаче с нарастване на трудностите и с увеличаване на концентра­цията на вниманието, необходимостта от емоционалност намалява. Силните емоции биват заменяни от по-спокойни, но по-дълбоки чув­ства. Влюбеността се заменя с любов.

Но неемоционалността съвсем не е рав­нодушие. Обратно, с повишаване на духов­ното равнище нараства и вниманието към всички обекти от сферата на сърдечното съзнание.

Човек се нуждае от внимание, а не от бурни емоции, които служат изключително на низшите програми на егото.


ЛЮБОВ

Бхакти-йога твърди, че всички видови прояви на любов са прояви на любов към Бог| Но независимо от вероизповеданията и рав­нището на философска подготовка, всички философи, църковни отци, светци или мора­листи са единодушни в едно: трябва да се обича, и то безкористно, и може би в това е скрита най-висшата добродетел. Но у хора­та, изповядващи това схващане, има някаква удивителна способност да игнорират най-съществените черти на реалността, а имен­но: на сърцето не може да заповядваш. Съпруга, която трие сол мъжа си: "ти вече не ме обичаш", заема позицията на щраус. За­щото ако някой е виновен, че мъжът ти те е разлюбил, това си самата ти.

А какво да прави човек, който обича само себе си и своето, онова, което притежа­ва и от което получава удоволствие, тоест обича користно? Той даже разбира, че това не е много добро, че трябва да се обича без­користно, но не може другояче.

Тук користта не трябва да се разбира само като чисто материална привързаност, в нея може да се включват всички наслаждения, а също и любовта на майката към дете­то, съпроводена с водопад от удоволствия.

Но трябва честно да се признае, че са­мата постановка на въпроса е неправилна. Човек не е задължен никого да обича. Лю­бовта от всякакъв вид и съпътствуващото я усещане за щастие е знак по пътя. Именно затова толкова рядко се среща истинска лю­бов към човечеството и към Бог: затова е не­обходимо да се извисиш на такова равнище, че да усетиш човечеството и целия свят като част от себе си, включвайки ги в сърдечното съзнание. Не любовта като такава е цел, а по­стижението на сърцето. Любовта към онази част от света, която ние сме включили в сво­ето сърце, идва сама, това е откровение. Него трябва да фиксираме в съзнанието си като знак, потвърждаващ правилността на пътя, и да вървим по-нататък, а не да се занимаваме с любовта, както препоръчват някои специа­листи; това занимание, макар и приятно, няма да ни доведе доникъде. А още по-точно каза­но, ще ни върне назад.

Изложената гледна точка добре се съгла­сува с указанията на бхакти-йога да не се привързваме към предмета на своята любов. Ако не обръщаме емоционално внимание на обекта, възникващо на дадения етап по ду­ховния път, то любовта към него ще изчезне, когато етапът е преминат. И то без да оставя травми. Не се налага да се грижим за своята "непривързаност", което е твърде важно, тъй като за искрения човек подобни грижи са противоестествени.

Няколко думи за "користта". Любовта ни се дава не само като знак, но и като по­мощ за преодоляване на трудностите по пътя: това е и единствената позволена "корист". Така например, при обучение по чужд език в група, много от учениците са влюбени в преподавателката. Интересно е, че такава любов след свършването на курса не оставя душевни болки. Подобни методи е използ­вал Зигмунд Фройд при лечение на неврози: отначало подтиснатото либидо на пациента се превключва към лекаря, тоест пациентът се влюбва в лекуващия, а после се освобож­дава и се пренасочва към друг обект.

Всички опити душевният подем да бъде използван за други цели, например, за удо­волствие, довеждат до снижаване на духов­ното равнище. Експлоатацията на любовта за егоистични цели е важен лайтмотив на жи­вота на съвременното общество.

При опит да бъде използвана любовта за егоистични цели, тя се превръща във влюбеност. Тя се отличава от любовта по насочването на вниманието: в случая влюбеността е емоция, а любов липсва. Любовта — това е светлина, озаряваща обекта заради нас. Любовта е възможна единствено към Бог и възниква само тогава, когато ние съзрем Бог в обекта на нашата любов.

Сега да обсъдим как изложеното по-горе се проектира на равнището на обикно­веното съзнание. Нека разгледаме едно раз­пространено явление, заключаващо се в след­ното: Хикс обича Игрек; да приемем, че Хикс има пред Игрек значителни заслуги и Игрек му е задължен. Особено остро тази ситуация се проявява, когато Хикс е един от двамата родители на Игрек. В какво се състои любов­та между двамата? Може би Хикс не причи­нява зло на Игрек? Напротив! Тогава навяр­но Хикс прави много добрини на Игрек? И това не е задължително. Е, изглежда, че Хикс никога не изпитва към Игрек лоши чувства, като завист, злоба, раздразнение? Изпитва ги и още как! Поучителен пример са отношени­ята между Хумберт Хумберт и Долита в из­вестния роман на Владимир Набоков. Но в какво тогава се състои любовта? Може би в това, че Хикс не може да живее без Игрек, в негово отсъствие тъгува, а в негово присъствие изпитва щастие. Описаната ситу­ация се утежнява от това, че Хикс възприема Игрек като своя собственост и често ограни­чава неговата свобода, смятайки, често под­съзнателно, че знае най-добре какво е необ­ходимо на Игрек.

И след всичко това задължен ли е Иг­рек с нещо на Хикс? Ситуацията очевидно се отнася към областта на психопатология-та. Какво е типично за подобни случаи? Всички опити някак да се разреши тази труд­на за Хикс ситуация по пътя на непосредстве­ните разяснения се натъква на непробиваема стена. Хикс отвръща: Но аз наистина обичам Игрек!"

Анализирайки ситуацията, забелязваме следното: тя е обусловена от това, че Хикс искрено смята, че след като Бог му е дал това светло чувство - любов към Игрек, - голям грях е да не се възползва и да не изпита всич­ко, което тази любов му дава. За такова гру­бо нарушение на природния закон, описан по-горе, Хикс ще заплати твърде жестоко. Неговата карма силно ще се утежни. Ако Игрек е дете на Хикс, на годинка и половина той с рев ще се изтръгва от прегръдките му, на седем години ще се бунтува, а на седем­найсет ще напусне семейството, ако не фи­зически, то емоционално и духовно. И Хикс до края на живота си ще прегръща и целува, образно казано, неговия труп.

От друга страна, Хикс прави още една груба грешка, смятайки, че неговата любов към Игрек служи като достатъчно основание за интимности и за още по-неприятни огра­ничения на волята му. Работата е в това, че когато кармата на двама души в някакъв период от време се съедини и между тях възникне любов от всякакъв вид /между родител и дете, учител и ученик, съпруг и съпруга, приятелство и прочие/, тогава едновременно с това възниква и мистично чувство за единство, което също така се явява и като знак по пътя и е призвано да облекчи трудностите по него. Когато у два­ма души има усещане за единство, единият може да взема някои решения, с които огра­ничава свободната воля на своя партньор, и другият партньор приема това. Обаче след като общият участък от духовния път е из­минат, чувството за единство изчезва, а и любовта се стопява след него. Ако някой се опита да наруши този закон, стараейки се да съживи любовта за съхраняване на съпътству­ващите я удоволствия, любовта започва да агонизира, а от единството не остава и следа. Тогава вече се получава в чист вид насилие над чуждата свобода, което е груб опит да се наруши законът на кармата. В резултат се завързва здрав кармичен възел.

За любовта-жертва и за любовта-жалост

Фетишизацията на любовта-ерос се на­блюдава навсякъде и нейните печални пос­ледици са общоизвестни. Отношението към фетишизацията на любовта-жалост е много по-търпимо,; това е една от любимите теми на писателя Фьодор Достоевски. Правилно отбелязва Бердяев, че любовта-жалост е по­глед на духовно извисени към по-ниско сто­ящи в духовно отношение. Но фетишизация­та на този вид любов, съсредоточаването на емоционалното внимание върху нея води до тежки последици. Ролята на жалостта в тази, както и във всяка друга форма на любов, е само една: да облекчи трудностите по духов­ния път. Специфично при жалостта е, че тя е насочена към същество, на което трябва да се помогне да премине през определен участък от духовния път. И да окаже помощ е задължен именно онзи, към когото е изпра­тена жалостта. Опасността от фетишизация на чувството любовта-жалост се крие в това, че чувството на единение с обекта на жалост, появяващо се първоначално, лесно премина­ва в чувство на отделеност от този обект, обикновено съпроводено от гордост. /"Ето как аз, духовно извисеният, се спускам до него, духовно нищия, за да го поведа нагоре..."/

Опасността от подобни разсъждения е в това, че при чувството за отделеност не е възможна духовна работа. Освен това, ако духовната помощ се извършва правилно, то от нея израства преди всичко онзи, който по­мага.

За егоистичната любов и за алтруистичната любов.

Самата постановка на въпроса е непра­вилна, тъй като и най-големият алтруист все пак се грижи за удовлетворяване на своето чувство за дълг. Работата е в това, че ако върху любовта се съсредоточи емоционалното вни­мание, тя се превръща в егоистична любов, тоест насочена към удоволствията на егото. И тогава престава да служи като смазочна теч­ност за нашия дух, вървящ нагоре по своя нелек път.



СИЛА НА ВОЛЯТА

Става дума за сила на волята в битовия смисъл на думата, тоест за способността на човека да изпълнява съзнателно взети реше­ния.

Причините за духовното развитие на човека и на света лежат дълбоко в отвъдно­то. Това е основният закон на Вселената, определен от Абсолюта и относно този закон не трябва да се задават въпроси, предполага­щи неговата антропоморфна природа. Няма съмнения в това, че импулсите на духовния растеж са първични, тоест не са обвързани в своето съществувание с никакви други по-дълбоки причини. Във Веданта пише, че Духът, заключен в човека, се стреми да се освободи от сковаващата го обвивка и да се съедини с Мировия Дух, тоест - с Абсолю­та. Именно това е духовният път. Основен ин­струмент на индивидуалния Дух е човешка­та воля.

Обикновено към хората, обладаващи така наречената силна воля, изпитваме за­вист, сочим ги за пример. Но дар Божий е не силната воля, а трудолюбието. Трудолюбие­то е качество, даващо възможност на човека да се труди упорито, без особено усилие на волята. При трудолюбивите хора ентуси­азмът идва заедно с работата и удовлетворе­нието от нея е достатъчно, за да оправдае по­ложените усилия.

Такива качества идват след упорит труд и в течение на много превъплъщения. Слож­ността при трудолюбието се крие в това, че то се появява в резултат на систематичен труд, а точно това е невъзможно за мързели­веца. Възниква порочен кръг, непреодолим на хоризонтално равнище.

Но все пак главният проблем на хората, оплакващи се от недостатъчно силна воля, е в това, че на тях не им достига вътрешна скромност: те желаят безплатно да получат от Бог онова, което трябва да изработят сами.

Импулсът за духовно развитие се явява определящ за всяка човешка дейност; наисти­на, той може да бъде изкривен под влияние­то на средата и на подсъзнанието. А съдбата на всеки лъжлив импулс е следната: човек се ентусиазира и бързо губи интерес към под­хваната работа, вътрешният импулс се изто­щава и никаква, дори и най-силната воля, не е в състояние да преодолее възникналите трудности. Не трябва да забравяме, че по си­лите на човека са само действия, които съот­ветствуват на неговото духовно равнище. И неуспехът означава не липса на силна воля, а несъответствие между замисъла и духовното равнище. Много ни се иска да видим Бог, да общуваме с Него, но затова трябва да вярва­ме в Него. Колко страдание има в думите на героя на Достоевски : "Аз вярвам.., аз ще вярвам!" Но уви! Героят още не е достигнал съответствуващото духовно равнище, и ни­какви социални преобразувания, както му се струва, не могат да помогнат. Аналогична е и ситуацията с преждевременния аскетизъм.

Волята, разбира се, е нужна за духов­ното развитие. Тя е необходима, за да може всеки да прави нужното в промеждутъците между един духовен импулс и друг духовен импулс. А какво точно трябва да се прави -именно затова е този трактат.

Волята не трябва да се бърка с концен­трацията. Има хора, които трудно могат да се концентрират, за да извършат някаква ра­бота. Те трябва да развиват не волята си, а способността си за концентрация. И това именно е пътят на раджа-йога.

Аскетизъм

Съгласно Веданта, цел на духовното развитие на човека е постепенното излизане от видимия свят на Майа /илюзията/, пости­гане на освобождение от причинно-следствения закон на кармата и сливане с Абсолюта. Излизането от света на Майа включва пос­ледователен отказ от материални, емоционал­ни и ментални връзки с този свят. Но разхлабването на тези връзки се явява не крайна цел, а признак на духовно развитие и то трябва да става само по себе си, при минимално уча­стие на волята.

Какво се получава, когато човек се опи­та преждевременно се отрече от собственос­тта или престане да яде месо? Неговите въжделения от материалната област преми­нават в менталната област, което може би е по-лошо, тъй като цялото внимание и мечти на този човек сега се насочват, примерно, към печена пуйка с картофки и студена биричка. Към значително по-лоши последствия води преждевременният опит да се освободим от емоционалната привързаност- това обикно­вено води до стесняване на сърдечното съзна­ние. Типичен пример е човек на зряла възраст, който в младостта си е преживял нещастна любов и оттогава предпазва своето его, пре­сичайки в зародиш всяка емоционална привързаност.

И в двата случая човек не достига цел­та да се освободи от Майя: първият, както и по-рано е "привързан" към обичаната печена пуйка, а вторият - към своето ненагледно его, което, за разлика от висшето Аз, изцяло се отнася към проявите на Майа. И никаква воля не е в състояние да помогне на тези хора. Добра илюстрация е разказът на писателя Лев Николаевич Толстой "Отец Сергий". Най- трудно е човек да се откаже от привич­ния начин на мислене, тоест - от своята ментална собственост. Ако на един съвременен физик му демонстрират телекинеза, той ще заяви, че това е хипноза, в която той абсо­лютно не вярва.

Истинският път на аскетизма е разли­чен. Изменяйки постепенно насочеността на своето внимание, човек губи интерес към материалните блага и започва да цени радо­стите на творчеството, а не сладостта на при­тежанието. По-нататък той постепенно по­стига повърхностност в емоционалните ра­дости и горести, и съсредоточава внимание-то си върху духовния труд; при това той из­питва чувства, по-дълбоки от обичайните повърхностни емоции. За тези чувства е ха­рактерно, че те не изискват незабавно външно изразяване или въплъщение. Накрая човек надмогва грубостта на менталните представи и се учи да възприема света не­посредствено. Това е пътят на тантра.

Отказът от желания става по пътя на постепенно освобождаване от лоши навици. Трябва да различаваме онова, което на човек му е необходимо на дадено духовно равни­ще от капризите от всичко, което човек же­лае по навик. За преодоляването на лошите навици, които са останали от етапа на по-низшето духовно равнище, е необходима ду­ховна работа, изискваща методичност, но без силно напрежение на волята. Ако при това се насилваме, това ще означава, че или по­соката е грешна, или вършим своята работа неправилно. Подсъзнанието никому не про­щава насилието, най-малко пък на своя соб­ственик.

Напускането на света съвсем не е задъ­лжително да бъде само физическо. Човек може да участва активно в процесите край себе си: работа, развлечения, разговори, ос­тавайки в същото време емоционално изклю­чен от тях. Това състояние не е тъждествено на егоизма: от време на време егоистът задъ­лжително се включва емоционално или ментално, за да подхрани с външни усещания и мисли своето его, а след това наистина се съсредоточава върху себе си.

Скритият аскетизъм е противоположен на егоизма, тъй като в този случай основната насоченост на вниманието е навън. Незави­симо дали човек осъзнава нещо, той през ця­лото време работи. Човек възприема по-пълноценно всяка ситуация, доколкото е кон­центриран върху нея, а не върху себе си, и поради това има възможност да се включва в нея по много по-адекватен начин, увелича­вайки хармонията й. На наблюдателя ще му се стори, че такъв човек притежава тайнствен магнетизъм, макар че нищо особено не казва и не върши, всички го слушат с отворени уста, в обществото се показва от най-добрата си страна и променя атмосферата в своя полза. Според обстоятелствата, такъв човек може или да прекара вечерта в мълчание, или да промълви няколко думи, или пък да не спира да говори, но околните винаги ще твърдят, че той се държи естествено и прави всичко как­то трябва.

Напускането на света не означава, че човек ще престане да изпитва наслаждение, в частност на физическо ниво. Напротив, спо­ред степента на духовния ръст наслажденията силно се увеличават. За онзи, изпитващ творчески или религиозен екстаз, всички "земни" радости помръкват. Но тези наслаждения го интересуват не сами по себе си, а само като знаци, че той е стъпил на верния път.

"Всичко, което е истинско, се върши лесно".


ТРУД

Пътят на карма-йога е задължителен за всеки. На каквото и духовно равнище да се намира човек, той е длъжен да се труди, без да се привързва към резултатите от своя труд. Но индивидуалната дхарма /морал/ съвсем не предписва всякакъв вид труд. Всеки човек, намирайки се на определено място във Все­лената и на определено духовно равнище, има свой кармични особености, които му биват съобщавани от вътрешни гласове, раз­бира се, ако е способен да ги чуе. Наказани­ето за неизпълнени кармични задължения, изразяващи се в утежняване на кармата, не зависи от това дали човек се вслушва в свои­те вътрешни гласове. Казано е,че незнанието на закона не е смекчаващо вината обстоя­телство.

Духовен растеж има само когато човек изпълва своите действия с духовно съдържа­ние. В зависимост от духовното равнище тези думи имат различно значение.

Минималното изискване за духовност на труда се състои в това трудът да се из­вършва в пълна концентрация върху процеса и с вътрешно уважение към него, колкото и безсмислен да изглежда този труд отстрани. Така се отнася към своите действия двего­дишното дете. На по-високо духовно рав­нище човек осъзнава, че през всяка ситуа­ция, тъй като е създадена от Бог, трябва да се преминава с максимално внимание: Бог винаги има нещо предвид.

Според степента на духовния ръст и разширяване на съзнанието, човек започва да съзира необходимостта от разчленяване на своя и чуждия живот на постъпки и осъзна­ване на техния висш духовен смисъл. Мо­ралът вече започва да се схваща не като хо­ризонтално средство за регулиране на обще­ствения живот, а като проява на Божествения промисъл. В този момент човек осъзнава своя вътрешен кармичен дълг. Постепенно той разбира, че всеки момент от неговия живот е труд, в който може да се влее духовно съдържание. Това означава, че всяка дума, всеки поглед и жест той извършва така, сякаш Бог лично го наблюдава. И след вре­ме разбира, че наистина е така.
ИЗКУШЕНИЯТА НА СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ

Нашата героиня Хикс е майка на две деца, служителка, омъжена, на четиридесет и пет години. През целия си живот тя работи и в службата, и в къщи, винаги изглежда пре­красно, децата й се учат добре. Цялото до­макинство е нейна грижа. Когато се върне от работа, едва се държи на крака, но все пак успява да направи вечеря, да я сервира, да измие чиниите. Отношенията й със съпруга и с децата са добри, но контактът е слаб. В душата й винаги е мрачно, постоянно очаква неприятности, тормози я усещането, че не й е провървяло в живота, че той си отива, а тя нищо не е разбрала от него. А е имало време, когато все е очаквала нещо, имала е мечти и илюзии. Сега се опитва да не мисли за на­ближаващата старост и за болестите. Спи лошо.

Психологът ще каже, че не се е реализи­рала. На млади години е притежавала много таланти, но нито един не е бил развит. И от­тук идват вътрешната неудовлетвореност и неврозата. Ще й предпише автотренинг и млад любовник и ще си мисли, че това е всичко.

Психологът донякъде е прав. Но всъщност той лекува не болестта, а симпто­мите. Причината за неврозата е много по-дълбока. С онези много таланти Хикс е била надарена поради своето духовно равнище, резултат от предишни превъплъщения. Омъ­жвайки се и смятайки за свое главно задъл­жение поддържането на ред в дома, постепен­но тя е понесла на плещите си цялото семей­ство. Натоварването отнема цялото й свобод­но време и всичките й сили, на кино ходи веднъж годишно, за книги да не говорим. Срещите с приятелки са сведени до минимум, макар че преди женитбата те сами са я търси­ли да споделят проблемите си. С годините тя открива, че много от познатите й са я забра­вили. В начало се е чувствала зле, но после свикнала.

Тук виждаме как редом с напрегнат труд и постоянно нарушаване на дхармата, тоест на личния морал. Мъжът е бил избран не от съображения за съвместна духовна работа, а по любов, и по-точно - поради влюбеност. По-нататък в процеса на създаване на семей­ството, тоест на един фрагмент от света, Хикс е насочвала своите усилия към външния вид на този фрагмент, а не към неговата вътреш­на хармония. Според нейната дхарма тя е трябвало първоначално да се наслади на ду­ховен живот в семейството, но каква ти тук духовност, когато членовете на семейството най-спокойно и без никакви угризения я възприемат като домашна прислужница и готвачка? Оттук идва тяхната духовна дегра­дация и взаимно отчуждение.

Но и това не е достатъчно. Според сво­ята карма Хикс изобщо не е имала право да се затваря в семейството си. Оттук идва ней­ната духовна деградация, отчуждението й от приятелките, неврозата. Колкото и да е стран­но от обикновена гледна точка, за духовния ръст на семейството често са по-важни външните дейности на неговите членове, от­колкото вътрешните. В случая Хикс е духов­ният лидер и нейното поведение е ориентир за останалите членове на семейството.

Оказва се, че е трудно да се помогне на Хикс. Първо, тя трябва да осъзнае, че през целия си живот се е държала не само непра­вилно, но и неморално. Сега духовното й рав­нище е по-ниско, нивото на вътрешната й честност се е понижило, но най-лошото е, че тя не е в състояние да види това и да го при­знае.

Ето няколко конкретни нарушение на дхармата. Навярно е срещнала на младини своята истинска половинка, но не е обърна­ла внимание колко подходящи са един за друг духовно и е сметнала, че не изпитва чувства към него. Или пък ако не е срещнала отредения за нея мъж, не е имала сили да го дочака, страхувайки се да не остане стара мома.

Често тя се сдърпва с мъжа си, защото е отказала да му подгрее вечерята, но после от­стъпва и се заема с втръсналата й работа. И това - независимо от умората и отвращение­то й към ленивеца, утешавайки се с мазохистични мисли.

Вместо да научи сина си да бели карто­фи, тя е предпочела да върши това сама.

Първата грешка на Хикс е, че е избрала съпруг по любов в традиционния смисъл на думата. Тази любов в голяма степен е обус­ловена от общественото мнение и неправил­ното отношение към въпроса, царящи в се­мейството на родителите й. Сигнал, че из­борът й не е правилен, е прозвучал твърде скоро, но Хикс се и опитала да си затвори очите, макар че депресията в този момент е била много по-силна от емоционалния подем. Останалите грешки се заключават в това, че Хикс се е движела по пътя на най-малкото съпротивление. Дхармата често предписва да се изпълнява най-трудната работа, на която човек е способен. Хикс е могла отчасти да превъзпита съпруга си, като го научи да й помага; това наистина би било трудно, но мъжът й пък би се извисил духовно. Сигналът за неетичното й поведение - внезапно възник­налото отвращение към съпруга и към самата себе си, - е бил подтиснат от нея. По-на-татък, вместо да изпълнява своето задълже­ние пред децата си, като ги научи на труд, тя е предпочела сама да свърши тяхната рабо­та, вършейки двойно престъпление: лишава ги от възможността за духовно развитие и ги приучва на безделие. Тук сигналите са били напълно определени: отначало децата взема­ли някакво участие в домакинската работа, но после категорично започнали да отказват и техните характери се изпортили. Така те от­начало престанали да обичат майка си, а после не останало и капка уважение към нея. Но все пак на Хикс малко й провървяло: фор­малните отношения с децата й съществуват, тъй като те все още материално са зависими от нея.

И така, Хикс получава сигнали за не­благополучие, но не реагира, тъй като е била въведена в заблуждение от механизмите за изкривяване на реалността, създавани от ней­ното подсъзнание през целия й неправилен живот. Различни вътрешни гласове й говоре­ли различни неща, но всичко това било ка­муфлаж на подсъзнанието. А онзи единствен глас, който би могъл да й каже истината, тя просто не е могла да го чуе, тъй като е бил заглушавай от потоци лъжи. Този глас, от който само понякога е идвало някакво стран­но неудобство, заставящо Хикс дълго да мие приборите, всъщност й казвал няколко про­стички истини: "Ти си мързеливка! Захвърли всичко, с което се занимаваш, и се погрижи за душите, които са ни дадени: твоята соб­ствена, на съпруга ти, на децата ти и на всич­ки останали, които ще потърсят помощта ти..."

Как би могъл да се характеризира жи­вотът на Хикс?

Фактически тя сама се е лишила от твор­чество. Първоначалните й способности са свидетелствували за определено духовно рав­нище, на което по дхарма съответствува оп­ределено постоянно ниво на творческа актив­ност. Оказвайки се в положение, когато глав­на нейна задача е създаването на семейство, тя е била длъжна да се отнася творчески към това, но за жалост не е била подготвена. И в резултат - духовна деградация и невроза, а освен това и силно утежнена карма като цяло. Неврозата — това е само начало на дълъг низ от неприятности, които я очакват в този жи­вот, а може би и в следващите.


БЛАГОДЕЯНИЯ И БЛАГОДАРНОСТИ

Високата мъдрост и извисеният морал, изискващи постоянно вършене на добро, ся­каш противоречат на житейската мъдрост, казваща, че нито едно добро дело не остава безнаказано. Това твърдение не трябва да се възприема-като хладен цинизъм в него има важен смисъл.

Преди всичко трябва да се разбере как­во означава да вършиш добро на хората. Тра­диционното определение звучи така: зло за другия е онова, което не искам за себе си, а добро е това, което и на мен ще ми хареса. Подобно твърдение има два съществени не­достатъка: първо, предполага се, че хората са еднакви и следователно можеш да съдиш за другите по себе си; и второ, приема се, че доброто е приятно, а злото - неприятно. И двете предположения са съмнителни.

Веданта учи, че морално за човек е оно­ва, което води до духовен растеж. Така може да се разгледа и какво е добро за човека. Същественото е, че единственият критерий за добро е именно това и само от тази глед­на точка трябва да се разглеждат всички не­гови действия, насочени към него.

Типичен пример е материалното благо­деяние. Ако за крайните случаи /да дадеш хляб на скитник или играчки на изоставено дете/ няма разногласия, то в останалите слу­чаи общоприетата гледна точка е силно из­местена в посока, обратна на аскетизма. Да похапнеш е добро, не е грях да се стремиш към това добро - и за себе си, и за децата си. И охолният обезпечен живот, включващ удовлетворение от разнообразните потребности, освен всичко друго, се явява и заслужено възнаграждение за напрегнатия труд за обще­ственото благо.

Подобни схващания противоречат на основния принцип на карма-йога: непривързаност към крайния резултат от своя труд. Както пише Вивекананда, ние имаме право на труд, но не и на плодовете от своя труд. Ние можем да мислим за своя труд, а резул­татите сами ще се погрижат за себе си. При това, като плодове на труда се схващат не само материалните блага, с които благодар­ното общество обсипва честния труженик, но и неговото удовлетворение при привършва­не на работа. Дори на тези "законни" удовол­ствия труженикът не трябва да обръща емо­ционално внимание. Те са само знаци за това, че трудът протича правилно, тоест води към духовен растеж.

По-изтънчено изкушение се явява фетишизацията от удоволствието при завърш­ване на работа. Отначало то води към опити рязко да се увеличи дейността, обикновено за сметка на качеството на труда. А след това до депресии, съпровождани с усещане, че "всякаква такава работа е напълно безсмис­лена, тъй като на хората нищо не им е необ­ходимо и май те самите не знаят какво точно искат, пък удовлетворението от добре свършената работа не е вечно". Остава само усеща­нето за вътрешно опустошение.*'

Материалните блага са благодеяние за човека, само когато водят до духовен растеж или отстраняват препятствия към него. В по­вечето случаи материалните блага не из­пълняват тази роля, но довеждат до фикси­ране на вниманието върху определени удо­волствия, тоест - възпрепятстват духовния растеж. Затова облагодетелствуваният не из­питва благодарност към благодетеля и обик­новено се отплаща със зло за стореното доб­ро.

Така в крайна сметка за направеното зло се плаща със зло.

Но каква трябва да бъде благодарност­та и какво е истинско добро? За пример може да се посочат отношенията между учител и ученик.

За известен период учителят обучава ученика, изпитвайки любов към него, но без да изразява открито своите чувства. Уче­никът изпитва подобно чувство към учителя и използва душевния подем за преодоляване на трудностите по време на обучението, без явно да изразява своите чувства. Но завърш­вайки курса на обучение, ученикът си тръгва, без да изрази своето чувство на благодарност към учителя. Знанията и уменията, получе­ни от ученика по време на обучение за учителя са сами по себе са достатъчна благодар­ност, ако учителят мисли в подобни катего­рии.

Именно в това е причината понякога велики учени да не могат да създадат своя научна школа. Животът се създава не от на­учния, не от моралния, а от духовния закон. А заниманията с наука, както и старанието да станеш добър човек, съдействуват за ду­ховния растеж само в определен период от живота, след който се налага да преразгле­даш конкретните цели.

Насоката на духовния растеж на човека се променя през различните етапи на живота му. С това е трудно да се свикне. Въпросът за избор на тази насока е труден, решението се съпровожда с непрестанни схватки на чове­ка с неговата низша природа. Благодетелите автоматично вземат върху себе си част от из­бора на облагодетелствувания, оказвайки, макар и косвено, определено влияние. И бол­ката остава за благодетеля, ако насочеността на влиянието не съответствува на кармата на облагодетелствувания! Законът на кармата, макар и да не отмъщава като оскърбен антропоморфен Бог, не забавя въздействието си. И ненавистта на човека, в чиято съдба невни­мателно сме се набъркали, води до послед­ствия. Въпреки, че всичко е било извършено от чисти, но глупави подбуди.

От друга страна, проблеми очакват онзи, който, усещайки, че съдбата ь|у се е съе­динила за известно време със съдбите на дру­ги хора, прави опит да отхвърли това обсто­ятелство. Тук авторът иска да обърне внима­ние на Читателя, че сравнението на житейс­кия път с острие на бръснач има един серио­зен недостатък — острието на бръснача, кол­кото и да е тясно, все пак е право, за разлика от житейския път.

Ето един типичен пример. Някой си Хикс усеща, че в дадена ситуация е длъжен да помогне на някой си Игрек. Хикс, покоря­вайки се на това чувство, помага на Игрек, след което техните житейски пътища се раз­минават. Но странно защо Игрек започва да изпитва смътно неудобство от това, че не е успял да върне услугата на Хикс. Защо? Иг­рек е получил енергиен импулс, който тряб­ва да употреби или за повишаване на своето духовно равнище, или за удоволствие на его-то си. Чувството за неудобство е свързано именно с момента на избор. Класическият морал препоръчва на Игрек да направи доб­ро на някого; но това не е задължително; може, например, да насочи енергията, полу­чена от Хикс, към преодоляване на собстве­ното си несъвършенство. Но да разгледаме ситуацията, в която се намира Хикс. Задъл­жен ли му е Игрек? Разбира се, не. Ако Хикс е действал безкористно, тоест, не е имал пред­вид удоволствията на своето его, то енергия­та, която е загубил, помагайки на Игрек, ав­томатично се възстановява от Космоса. Ако Хикс започва да размишлява дали Игрек му е задължен, без да говорим за благодарност, енергията много бързо ще го напусне. Затова за Хикс е най-добре да забрави за извърше­ната услуга, още повече, че съдбата го поста­вя пред сериозен избор: ако той не бе оказал необходимата помощ на Игрек, би утежнил своята карма. Последното обстоятелство ин­туитивно се усеща от много хора, с което може да се обяснят такива явления, неразби­раеми от гледна точка на теорията на Дарвин, каквито са алтруизмът, мирната демократи­зация на политическите режими и други по­добни.
ОБЩУВАНЕ

Проблемът за общуването в много по-голяма степен занимава психолозите, откол­кото моралистите и философите. А не би трябвало да бъде така. Трудностите при об­щуването лежат доста по-дълбоко, отколко­то се предполага.

Да разгледаме следния пример. Зет, млад човек, изпитващ сериозни затруднения при общуване с хората, е силно неуверен в себе си. Когато му предложат да се отпусне, започ­ва да усеща още по-голяма неувереност, стру­ва му се, че околните не го одобряват. Той се свива в черупката си, мечтаейки си за далеч­на геоложка експедиция, където не важат пра­вилата за обществено поведение. Но той гре­ши, тъй като в подобни малки колективи също действуват неписани закони за поведение, много по-строги, отколкото в обикновения живот. Не по-малко грешат и онези, които препоръчват на Зет да се държи естествено, непринудено, освободено, да шашва с комп­лименти жените, с други думи - да бъде оба­ятелен. За обаянието, комплиментите и про­чие общоприети магически средства авторът ще пише друг път. Сега му се иска да каже няколко думи за естественото поведение.

Естественото и непринудено поведение не е следствие от съответна психологическа установка: подобен маниер на поведение е свързан с вътрешното усещане за това, че човек добре се вписва в обкръжаващата го действителност, възприема я адекватно и в някаква степен я контролира. За да постигне тази цел, на Зет му е необходима упорита вътрешна работа. Разбира се, той също е мик­рокосмос, също притежава безсмъртен, все­могъщ и вездесъщ дух, и може би в известна степен усеща това. Но обвивката, сковаваща духа му, ще изчезне след дълъг и труден духовен път. Като начало Зет трябва да се на­учи да възприема така обкръжаващата го ре­алност, че да предвижда близкото бъдеще и да оценява последствията от своите по­стъпки. Необходимо е също да се научи да усеща в кой момент трябва да направи това или онова действие. Именно върху тези про­блеми той трябва да насочи вниманието си, а усещанията за истинска вътрешна увереност в себе си, естественият непринуден маниер на поведение ще дойдат сами.

Сега да разгледаме проблема с общува­нето. Под общуване авторът разбира само такова взаимодействие, което се съпровожда със съединяване на биополетата. В съответ­ствие с трите слоя на аурата /етерен, емоцио­нален и ментален/ в общуването също може да се разглеждат три основни вида общува­не: на етерно, на емоционално и на ментално равнище.

Пример за общуване от първия тип са майката и кърмачето, дългогодишните съпру­зи, които започват да се чувстват зле при дълга раздяла. Сексуалната дисхармония че­сто е свързана с несъвместимостта на етер­ните полета. Тук също така се отнася и нео­бяснимото чувство на симпатия и антипатия към някого, когото за пръв път сте срещнали.

Общуването на емоционално равнище е най-разпространеният вид общуване. За него най-важно е съгласуването на емоции­те, мислите не са съществени. Типичен при­мер са честите скандали между съпрузи. По­някога скандалите са единственият начин за общуване между тях и странното е, че това напълно ги удовлетворява. Ако в такова се­мейство за известно време липсва повод за конфликт, и у двамата съпрузи назрява нео­бяснимо раздразнение, причина за което е енергийният дефицит, възникнал в резултат на недостатъчно общуване. Накрая натрупа­лото е раздразнение намира повод да се из­лее и отново се разгаря поредният скандал. Удовлетворението след скандала се съпро­вожда с чувство на погнуса, свързано с по­лучената от партньора нискокачествена енер­гия. Въпреки че качеството й е лошо, тази енергия служи за нещо. Трябва да се отбеле­жи, че общуването на влюбените се осъще­ствява на етерно равнище /емоциите, съпро­вождащи влюбването, обикновено са силни, но съединяването на емоционалните полета в случая не е типично/.

Менталното общуване съвсем не се свежда само до предаване на информация. То следва да се различава от така наречения спор. Спорът е вид диалог, в който всеки от събеседниците се стреми да опровергае глед­ната точка на другия и да докаже своята глед­на точка. При този вид общуване не се получава обединяване на емоционалните полета. И изобщо спорът е напълно безплодно зани­мание. Да се доказва правилността на една или друга гледна точка е напълно безсмисле­но, тъй като всеки възглед за света в нещо е справедлив, а в друго ограничен. Като про­тивоположност на спора, менталното общу­ване има за цел не да докаже нещо /обичай­ната подсъзнателна цел на спорещите е да докажат, че опонентът е глупак/, а да се дос­тигне до сближаване на целите на участни­ците. Характерният тип ментално общуване е обучението, когато учителят се стреми да доведе до ученика своя начин на виждане на обекта. Друг тип ментално общуване е съвме­стната медитация. И в двата случая менталните полета се съединяват и участниците по­лучават ментално обогатена енергия. В гла­вите им възникват мисли по дадения предмет, появява се усещане за единство. При учите­ля се появява телепатично чувство какво именно не разбира ученикът и как трябва да му бъде обяснено, за да го разбере. Неочак­вано за себе си ученикът започва да разбира неща, които по-рано му са се стрували напълно недостъпни. Интензивното ментал­но общуване може да доведе до съединяване на емоционалните и дори на етерните поле­та. Общуването на няколко равнища еднов­ременно е трудно, тъй като вниманието се разсейва. Например на човек, който е концен­триран върху своето жизнено поле /да пред­положим, оздравяващ след тежка болест/, не му се препоръчва да се вълнува и да мисли върху сложни проблеми, тъй като това възбужда емоционалното и менталното поле. Той трябва да се научи да се концентрира, тъй като дълбокото общуване засяга всички слоеве на аурата.

Трябва да се отбележи, че всеки от опи­саните видове общуване изискват умение за съсредоточаване върху външни обекти. Именно степента на тази концентрация се оп­ределя от качеството на общуването. Затова общуването е толкова трудно за подраства­щите, съсредоточени главно върху себе си и не умеещи в достатъчна степен да се концен­трират върху друг човек.

Четвъртият вид общуване - духовното общуване, - е съвместната медитация върху трансцендентното.

Обединяването на полетата в процеса на всяко общуване дава силни емоционални усещания /удоволствие, душевен подем/, но изисква голямо усилие, за да се откъснем от тях, и да се съсредоточим върху темата на общуването. Концентрацията върху удовол­ствието от общуването довежда до съсредо­точено внимание върху себе си, контактът се прекъсва, интензивното съвместно поле, осигуряващо връзка с Космоса, изчезва и общу­ването се прекратява. С други думи, удовол­ствието от човешкото общуване е не разкош, а признак за правилността на това общуване. Емоционалният подем, възникващ при общу­ването, трябва да се насочва към преодоля­ване на трудностите на духовното развитие, иначе се получава обикновен енергиен вампиризъм.

В заключение трябва да се каже, че спо­собността за общуване възниква и се развива само в процеса на духовен растеж. Премах­вайки различните личностни спирачки, мо­жем да повишим способността си за общува­не до такова равнище, което се определя от настоящото ни духовно ниво. Следващите опити за усъвършенствуване в областта на общуването обикновено водят до злоупотре­би. На определено духовно равнище човек осъзнава, че общуването е оправдано само тогава, когато има духовни цели, дори и те да са скрити от събеседниците.


Глава 6

ПОЗНАНИЕ

Стремежът към познание се явява фун­даментална духовна черта на човека. Наисти­на, както пише Николай Бердяев, съществу­ват и път, и живот. Стремежът към познание е стремеж да се постигне Бог като единство на света, да се преодолее трагичното разде­ление между Него и човека.


ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

Естествено-научните схващания в Ев­ропа през XVIII - XIX век сериозно увреди­ха изкуството на познанието. Възникна и ста­на господствуваща идеята за това, че знани­ето е сбор от истински сведения, процес на отделяне на истината от заблудата, обучени­ето е предаване на формализирана информа­ция от учителя на ученика. Тази идея съот­ветствува на определено ниво на обществе­ното съзнание.

Знанието на първо място е светоусеща­не, способ за интерпретация на видимите яв­ления. Целта на познанието не е в това да открием законите на Битието, а да се научим правилно да възприемаме Битието /и Бог/. И формалните модели са само едни от възмож­ните, но не и единствените средства за това.

Знанието за отделни фрагменти от ре­алността е не само знание на законите, тоест построяване на формални закони, а привеж­дане на нашите възприятия в такова състоя­ние, че да можем да отговорим на всички въпроси, засягащи същия този фрагмент.

А това означава, че след като въпросът е зададен, в главите ни спонтанно иде се появи отговор, заедно с указания за направлението, в което трябва да се мисли за решаването му.

Моделът е начин да се видя светът и като такъв дава непълна и изкривена картина на реалността, тоест - картината не е истин­ска, но не е и лъжлива, тъй като светът все пак се отразява в него. Следователно трябва да се учат не фактите, а начините за усъвър­шенствуване на възприятията. В частност онова, което засяга науката, е способът да се построи формален модел и след това да се научи как светът се пречупва през него. Фор­малният модел променя нашето световъзприемане и светоусещане като цяло, правейки света да изглежда по-хармоничен и свързан.



Затова ценността на всяка идея е раз­лична за различните хора и различните епо­хи. Добре известен феномен е появата на ня­каква идея в момент, когато общественото съзнание не е готово да я възприеме. Тогава идеята благополучно бива забравена и се на­лага да бъде изобретена по-късно, когато ус­пешно ще може да се включи в обществено­то съзнание. Подобна съдба се определя от това, че в момента на първата й поява тя, бидейки " правилна" и "истинска" от гледна точка на по-късно развитото обществено съзнание, няма как да се впише в светоусе­щането на по-ранната епоха, в която се е по­явила. Поради това се снижава нейната цен­ност и в крайна сметка тя бива отхвърлена. В наше време фетишизацията на наука­та е довела до това, че много традиционно неформални видове познание /литературоз­нание, история/ се опитват, макар и външно, да се формализират и приспособят към мо­делирането. Това може би е полезно с нещо, но като цяло тенденцията е по-скоро вредна. Древните гърци не случайно са опре­делили за историята да отговаря специална муза — Клио. Включването на историята в световъзприемането е опит да се проумее и главно да се усети смисълът на историята, и това е една от главните духовни задачи на човека. /Бердяев пише, че в смисъла на историята е скрит смисълът на света/. Жестоко по­ражение понасят всички опити да се форма­лизира историята и твърде възможно е по принципни причини историята да е твърде тънка субстанция, така че мисълта да е груб и неподходящ инструмент за получаване на удовлетворителна точност. Но ентусиазмът, с който много хора губят време и сили за дълго и трудно изучаване на огромен факти­чески материал с нищожна ментална продук­ция, показва, че те фактически преследват друга цел. Чуждите епохи и народи започват, по израза на Лев Гумильов, да горят в сърце­то на историка и това е признак на истинско познание. Понякога се случват удивителни неща: например в историческите романи на Юрий Тинянов някои факти от биографиите на героите, измислени от автора, напълно отговарят на действителността.

НАУЧНО ПОЗНАНИЕ

Новороденото възприема света като едно цяло. Както твърдят психолози, неговият мозък и чувствени органи трудно могат да отделят конкретни предмети и звуци; затова новороденото през първите години от живота си трябва се учи да върши това. Първите понятия за бебето са пределно абстрактни: "ба" на година и половина означава не само домашното коте Писанчо, но и всички котки на земята, а също така и всички животни, приличащи по нещо на котка. След това у бебето започват да се натрупват представи за отношенията в света, за връзките между от­делните обекти. Всяка такава връзка сама по себе си представлява неуспешен опит да бъде описано единството на света. Задача на на­уката е да въведе формална система от поня­тия, описващи света, и система за връзка между тези понятия, описващи единството на света. С други думи, разликата между уче­ния и бебето е в степента на подробност на виждането, формализацията и богатството на системите на отношения между понятията. При първа среща с науката на човек за­почва да му се струва, че науката може всич­ко, тоест - да опише света и неговото един­ство. Според следващите занимания посте­пенно се изяснява, че разлагането на света е непосилна за науката задача, затова частни­те закони подозрително бързо се множат, без да могат да се споят в едно общо съдържа­ние. Формализацията на света става, но фор­мализацията на неговото единство не се по­лучава. Постепенно се оформя представа за това, че науката дава не истинска картина на света, а сбор от модели, тоест - различно из­кривени начини на представи за света. Тези модели по своята същност не са нещо по-различно от метафорите във философията и притчите в религията. По същество, това е признание за отсъствие на език, подходящ за описание на света. Мнозина интуитивно усе­щат, че формалният език, тоест езикът на математиката, е зле пригоден за описание на света. Затова има указания и вътре в самата математика, например - невъзможността за акуратно построяване на нейните основи, противоречието на теорията за множествата в съчетание с теоремата на Гедел. Но истин­ската причина за невъзможността да бъде построен научен модел на света се крие в това, че въвеждането на връзки съвсем не за­мества разчленяването на света на обекти. Обектите, макар и свързани един с друг, се различават, те са индивидуални и като истин­ско постигане на света това трябва да се смя­та стъпка към възприемане на света като но­вородено. И ако успеем да погледнем по този начин и да видим, че всичко е единно, ще оз­начава, че сме видели Бог. Но това, разбира се, отвежда към мистичното познание.

Но ограничеността на научното позна­ние не означава, че то е безсмислено за ду­ховния живот. И за мнозина днес пътят на науката е единствено възможният. В този слу­чай той трябва да бъде изминат, може би не само за едно превъплъщение, за да се усети, че науката не е достатъчна. И едва тогава може да се тръгне по друг път на познание. Човек не може да напусне своя път на позна­ние с волево усилие: това ще бъде лицеме­рие, така характерно за много съвременни интелектуалци, които не са успели да изми­нат трудния път на познание чрез наука. И след редица разочарования в способностите си те се опитват да се покръстят в християн­ството или в друга религия. Тук главното е, че липсва дълбокият духовен импулс за про­мяна.


ФИЛОСОФСКОТО ПОЗНАНИЕ

Философията е опит да бъде описано устройството на света с негодни инструмен­ти. Основното средство на философския език е метафората, тоест признание на собствено­то безсилие, че нищо не може да бъде обясне­но направо. "Щраусът е една такава голяма гъска" — така обяснява майката на любозна­телното си дете. И детето все някак разбира това чудовищно обяснение и дори ако срещ­не щрауса, би могло да го познае .

Аргументите на философията са не по-малко ужасни. Когато философът започне да разсъждава, тоест пуска в действие връзки като "ако.. .то", "доколкото.. .тогава", "значи" и други такива, възниква усещане за елемен­тарна измама. Логиката на философа е по-лоша и от женската, тя е произволна, с други думи - нея просто я няма. По-честно е на­право да се каже: даденият текст е резултат от Божието откровение, както ,впрочем, каз­ва философът Николай Бердяев и много мис­тици.

Но тогава възниква естественият въпрос: откъде-накъде трябва да вярваме на даденото откровение? Може пък това да е бълнуване на луд? Преди да отговорим на този въпрос, нека да обсъдим проблема за истината и възможността тя да бъде предста­вена чрез текст.

Светът е непознаваем за човешкия ум. Това е така защото човешкият ум е твърде си­лен, груб и материален. Умът огрубява, смач­ква детайлите. Но той върши това по различ­ни начини, в зависимост от каква гледна точ­ка наблюдаваме света. Истината не е факт, а възглед за света, тоест някакво насочване на вниманието на ума върху обекта. Насочвайки своето внимание върху някакъв обект от глед­на точка на някаква истина, ние получаваме груб отпечатък на обекта. Затова е безсмисле­но да се говори за лъжливостта на някаква те­ория или концепция: всички теории огрубя-ват обекта, но всяка по свой начин.

Познанието на истината е настройка на съзнанието в съответно направление. За кри­терий на познанието служи способността на човека да създава текстове на откровение /спон­танно възникналите в него мисли/ по повод на всеки въпрос относно даден обект, "осве­тяван" от дадена истина. Трябва да се под­чертае, че у различните хора една и съща истина създава различни отпечатъци на обек­та, твърде много приличащи си, но все пак -различни

Сборът от отпечатъци от гледна точка на различни истини представлява картината на света в съзнанието на човека. Колкото повече тези отпечатъци си приличат, толко­ва по-цялостна е тази картина. Всяка нова ис­тина дава нов отпечатък и така променя кар­тината на света. На човек му става неприят­но, когато нова за него истина намалява це­лостта на неговата картина на света, тъй като стремежът към постигане на единство на све­та е фундаментален духовен стремеж. Зато­ва човек е твърде склонен да отхвърли така­ва истина, обявявайки я за лъжа, тоест — пре­небрегвайки съответствуващия й отпечатък. Но натрупвайки в подсъзнанието си множе­ство такива отхвърлени истини, човек може в даден момент да ги включи в своята съзна­телна картина на света, която ще увеличи сво­ята цялостност. За да се случи това, може да мине много време и на определено равнище на съзнанието човек трябва да държи ума си открит, приемайки всякакви идеи и концепции. Медитацията върху най-нелепата теория може да даде отговор на даден въпрос.

Истината се изразява във формата на текста. Текстът е резултат от медитацията на автора върху някаква истина. Сам по себе си текстът няма особен смисъл. Самото разби­ране представлява читателска медитация върху определен текст. В зависимост от на­сочеността на вниманието на читателя, резул­татът след медитирането ще бъде различен. В нашия обективен век текстовете се четат по възможност "обективно", тоест — стараей­ки се да се абстрахират от читателската глед­на точка и от личността на автора. Но възпри­емането става много по-точно, ако се възпри­ема не само текстът, но и авторът, стоящ зад него.

На ниско духовно равнище човек може да възприема само една истина. Сблъсъкът между две различни истини за него е толкова болезнен, че една от двете изтласква другата и категорично я обявява за лъжа. Това се на­рича религиозна или научна нетърпимост. На следващо духовно равнище човек вече е спо­собен да възприеме няколко истини, при ус­ловие, че успее да постигне определена хар­мония между тях. А при противоречие може да си затвори очите, тоест, да надделее над подсъзнанието. Но според степента на разши­ряване на съзнанието става все по-трудно да закриваш очи предпротиворечащи си исти­ни, тъй като вътрешната честност расте за­едно с духовното равнище.

Моментът на осъзнаване на недостатъ­чността на менталното познание на света е най-важният момент по духовния път на чо­века и на обществото. Обикновено той е съпроводен с дълбока криза. Работата е в това, че колкото е по-развит умът, толкова по-трудно той признава своето поражение. Умът твърде дълго е радвал егото с постиженията си, затова сега егото трябва да изпита много горести, докато узрее да се откаже от удовол­ствията, доставяни от ума. Но пътят на ду­ховната еволюция е точно такъв. Светът в не­говото единство може да бъде познат само непосредствено-чувствено, по-точно казано - свръхчувствено.

С други думи, да се говори за правилна или неправилна истина, е напълно безсмис­лено, тъй като истината е възглед върху све­та, тоест - начин за неговото осветяване. В този смисъл тя е вярна дотолкова, доколкото осветява реалността, а не нещо друго, и не­вярна, доколкото я изкривява. Може, разби­ра се, да се говори за недостатъчност или прекаленост на истината за човека. Всяка исти­на е като прожекторен лъч, тя има степен на фокусиране. От друга страна, всеки човек притежава индивидуална способност за концентрация на вниманието върху обекта, то­ест - за да възприеме обекта, на него му е нужна определена яркост на тази осветеност. Тези две величини трябва да съвпаднат. Ако яркостта на осветяване на обекта на истина­та е недостатъчна, човек обикновено казва, че тази истина за него е примитивна. Ако пък яркостта на осветяване на обекта превишава възможностите му за възприемане, неговите очи биват заслепени и той казва: твърде е сложно за мен!

Казаното дотук се отнася за относител­но високо равнище на абстрактно мислене, когато истината се възприема като модел на действителността, система от възгледи и про­чие. На по-ниско равнище на мислене исти­ната се възприема като факт: земята е кръгла, водата е мокра. Но дори и в този случай ос­новната тежест на истината пада не върху факта, а върху начина, върху светогледа.


ЕСТЕТИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

Усещането за красота, на това човек не се научава. То идва едновременно с възприя­тието на обекта в онзи момент, когато започ­ваме да усещаме Бог в него. Заедно с това чувство се появява и усещането за единство и завършеност на света, който цял се въплъщава в обекта. Докато не се появи усещане за красота и единство с обекта, можем да бъдем уверени, че обектът е непознат. Но сме на подстъпите към опознаването му.

Когато в своето познание на обекта стиг­нем до този стадий, че обектът ни се струва прекрасен, тогава в нас възниква импулс да изразим своето усещане за тази красота. И напълно справедливо чувстваме, че нашето възприятие се отличава от възприятията на всички останали хора. Този импулс се нари­ча творчески, макар в действителност поня­тието за творчество да е много по-широко. И подчинявайки се на творческия импулс, ние творим: пишем стихове, рисуваме картини, композираме. Ние получава удовлетворение от творчеството дотолкова, доколкото ни се отдава да изразим специфичността на възпри­емането от висшето ни "аз". Възприемането пък на чуждо творчество се извършва по същия начин, по който се възприема и всеки обект: то ни се струва толкова по-хубаво, кол­кото по-голяма информация за истинското битие получаваме от него. Съществена помощ при възприемането оказва настройката на висшето "аз" на твореца, но не и информаци­ята за неговата социална личност! Понякога, ако читателят е положително настроен към да­дения автор, не особено талантливи стихове могат да окажат силно естетическо въздей­ствие. Творческата самобитност се определя не от своеобразието на висшето "аз", което винаги е уникално, а от бариерата от банал­ности, която издига егото на твореца.

Продуктът на естетическото творчество, разположен в тънкия свят, играе за естети­ческото познание онази роля, която философ­ската система и философското познание имат за научното познание. То показва образа на света под определен зрителен ъгъл. Затова не е трябва да се говори за бездарност на даде­но произведение, а за неговата недостатъчна информативност. А информативността на произведението зависи от способността да извличаме информация от произведението; трябва добре да се помни, че всеки обект съдържа информация за целия свят.

Науката, както и изкуството, се явяват задънена улица за познанието. Трагедията на творчеството се състои в това, че Бог може да бъде познат, но не може да бъде изразен. Но изкуството в по-голяма степен от наука­та настройва човека за непосредствено възприемане на света, което е път, водещ към познанието на Бога. Моментът, когато човек в своя духовен живот изживява изкуството, се съпровожда с дълбока криза, с мятане от една област на изкуството в друга, с катор­жен труд, и твърде често - с физическа смърт.

Голяма вътрешна честност и мъжество са нужни на човек, за да осъзнае, че поредният път е извървян и трябва да се започне отначало.
МИСТИЧНОТО ПОЗНАНИЕ

Мистичното познание представлява по­лучаване на информация непосредствено от Бог. Както Читателят забелязва, мистичното познание е съществена част от всички раз­гледани видове познания. Авторът ще илюс­трира това твърдение с пример от най-фор­мализираната и в този смисъл - най-проста област на науката: математиката.

Всички опити математиката да бъде све­дена до формализирани логически схеми са се проваляли, и сега ще стане ясно защо. Как­во означава да се проумее дадена математи­ческа теория? На всеки първокурсник му е известно, че за да получи тройка на изпит, е достатъчно да знае определенията и форму­лировките на теоремите. За четворка се изис­ква да научи и доказателствата, а за петица -да умее да решава най-простите задачи, свързани с доказателствата. Тоест, става дума за паметта. Но студентът от горните курсове разбира, че само памет не е достатъчна. За да се решават по-сложни задачи, е необходи­мо да се изучат основните типични изкустве­ни методи на дадена теория и да се прилагат в определена последователност, специфична за всяка задача. Аспирантът е длъжен да из­мисли свой, неизвестен досега метод в духа на вече съществуващите методи и да го при­ложи към някаква конкретна задача. Такова е съдържанието на дисертация на кандидат на науките. Но професорът не смята, че млади­ят кандидат на науките "чувства" теорията. За професора познаването на теорията идва след продължително "вмисляне", тоест - ментална медитация. В резултат на тази медита­ция умът достига такова състояние, че за все­ки проблем в главата му спонтанно се появя­ва онзи подходящ метод, чрез който той ще го реши. При това професорът, открил даде­ната теория, на практика никога не греши, макар че идеята е дошла мигновено в съзна­нието му. Ясно е, че информацията се е по­явила по мистичен начин, тоест — идва от Бог. Но и чисто мистичното познание, е ог­раничено от духовното ниво на човека. Тук авторът би искал да отбележи, че колкото егото на даден човек е по-развито, толкова по-гъст облак от желания и мисли създава то око­ло чистото съзнание. А чистото съзнание всъщност е субект на познанието. По този на­чин егото не дава възможност на чистото съзнание да се слее с обекта и да преодолее противоположностите субект - обект, което в крайна сметка означава познанието за света.
НЕПОСРЕДСТВЕНО-ЧУВСТВЕНОТО ПОЗНАНИЕ

Такъв е пътят на тантра-йога. Общоиз­вестно е ,че нашите усещания са лъжливи. Но в процеса на познанието нямаме на какво повече да разчитаме. Най-праволинейният изход от ситуацията е агностицизмът, обявя­ващ реалността за непознаваема. Но един по-внимателен поглед показва, че всяко, дори и изкривено познание, представлява информа­ция от външния свят. И нашият мозък се справя с изкривяването в такава степен, коя­то позволява на човек да гарантира съществу­ването си. Но има ли начин да се намали из­кривяването? За да разберем това, трябва да се ориентираме в причините, които пораж­дат изкривяването.

Основните причини за изкривяване на реалността при индивидуалното възприятие е същността на нашите мисли и чувства; но те в същото време са необходими, за да взаи-модействуваме с нея. Мислите и чувствата играят ролята на буфер между индивидуал­ното съзнание и външния свят. Индивидуал­ното съзнание е неспособно да обработва цялата информация, приемана от човека чрез сетивните органи и подсъзнанието, тъй като тя постъпва във формата на мисли, усеща­ния, емоции, желания. В началото, когато човешкото внимание е насочено към външния свят, тези усещания са недостатъчно опреде­лени. За да се ориентира в тях, на човек му е необходимо да пренасочи вниманието навътре в себе си, да се изключи от външния свят и известно време да обработва постъпи­лата информация. Когато този процес при­ключи, човек отново е готов да насочи вни­манието си навън, да получи нова порция ин­формация, после отново да превключи вни­манието си навътре, за да я обработи, но сега вече през призмата на сформираните пред­стави. И точно тук възникват изкривяванията.

Хората, които живеят с чувства, обик­новено биват противопоставяни на хората, които живеят с мисли. Но в действителност двете категории хора живеят в изкривения свят на собствените фантазии. И за едните, и за другите реалността е необходима като кратък външен информативен импулс, чув­ствен или ментален. След което те задълго превключват вниманието навътре към себе си, потъвайки в своите мисли и усещания. Ако човек умее да върши това, при него ще бъде налице дълбока ментална или чувстве­на медитация със значителен приток на енер­гия отвън. Обаче неговите мисли и чувства са илюзорни и слабо свързани с реалността.

Трудността на прехода към по-високо равнище, към по-точно възприемане на све­та се заключава в необходимостта от пре­включване към чистото съзнание. А тя е свързана със способността да се гледа на вся­ка ситуация така, сякаш сме извън нея.

Мислите и чувствата имат свойството да приковават вниманието към себе си, след което то изведнъж се отскубва от ситуация­та и се включва във вътрешния свят на чове­ка. Така е много по-лесно. Ако, например, слушаме интересна лекция, все пак поняко­га вниманието ни ще се отвлича от нея и ние ще започваме да осмисляме чутото, като при това си почиваме. В противен случай ще възникне претоварване на вниманието. Па­радоксалното и трудното е в това, че за да възприемем адекватно дадена ситуация, ние трябва да не се включваме в нея. Когато се включим в ситуацията, нашите чувства и мисли започват да ни управляват, да прико­вават нашето внимание и ние насочваме вни­манието си върху тях, тоест — навътре в себе си, с което сами се отдалечаваме от ситуаци­ята. След това ще ни бъде нужно време от­ново да насочваме вниманието си към ситуа­цията, ще ни трябва време за настройка, а са­мата ситуация може би вече ще се е проме­нила.



Какъв е изходът?

Тантра предлага да гледаме на всички ситуации само с чисто съзнание, сякаш на­блюдаваме филм, сюжетът на който никак не ни интересува, но се налага да му направим подробно резюме. Тъй като е невъзможно да игнорираме нахлуващите мисли и чувства, ние ги регистрираме, но без да се привързва­ме към тях. С други думи, ще ги пропускаме през себе си така, сякаш ние сме станали про­зрачни за тях. Нито мислите, нито чувствата трябва да влияят на нашето внимание и на действията ни. Така ще бъдем в състояние да превключим спонтанно, без обмисляне и вчувствуване вниманието си и действията си към ситуацията. Само тогава можем да й бъдем адекватни.

Не е необходимо да действаме спонтан­но, ако не чувствуваме ситуацията. В такива случаи е нужно де помислим, да се ориенти­раме в чувствата си; но колкото е по-тънко усещането за ситуацията, толкова по-малко ще сме съсредоточени върху своите мисли и чувства, толкова по-точни ще са мислите, прииждащи в главите ни и толкова по-дълбо­ки ще бъдат чувствата ни. Любовта се отли­чава от влюбеността по това, че влюбеността е емоция. А любовта е сияние, което ос­ветява обекта за нас и по определен начин преобразува нашето ментално и емоцио­нално отношение към него. Влюбеността винаги е самовлюбеност. Колкото по-добре умеем да се включихме в дадена ситуация, толкова по-силно е изкушението да превклю­чим вниманието върху себе си, като при това затваряме енергийно-информационния по­ток, идващ от света и преминаващ през нас. По този начин нашето его се гощава със слад­ка космическа енергия. Но вниманието из­пуска ситуацията, а заедно с това и възмож­ността за спонтанни действия. Намалява дълбочината на мислите и чувствата. Дълбо­чината на мислите зависи не от времето за обмисляне, а от нивото на внимание, насо­чено към ситуацията.

С умението ни да се включваме правил­но в ситуацията произтича следното: чув­ствата стават по-дълбоки и постепенно из­чезват, оставяйки светлината на истинската любов. Мислите се появяват все по-рядко и все повече съответствуват на ситуацията. Човек започва да усеща, че го водят висши сили.

Движението по пътя на познанието води до сливането на човека с Вселената.
Глава 7

БОГ И ЧОВЕК

Най-важната духовна задача на човек е да проумее взаимоотношенията си с Бог.


ЗАДЪЛЖЕНИЯТА

Съществуват две гледни точки по повод на задълженията ни към Бог. Рамакришна казва, че трябва максимално да се отстраним от желанията на своето его, за да усетим в себе си Божията воля и да действуваме в съот­ветствие с нея. Бердяев смята, че човек има какво да каже на Бог, и дори Бог очаква от човек лично творчество, което, макар че е Божествено, все пак човек има свой личен принос в него и затова е необходим на Бог.



Противоречат ли си тези две концеп­ции? Авторът намира, че не си противоречат. Движен в своята глъбина от естетически кри­терии, човек изпълнява Божията воля и упот­ребява своята лична воля, за да увеличи све­товната хармония, естествено, в рамките на своите естетически критерии, дадени от Бог. В процеса на духовен растеж се уточняват естетическите критерии и се подобрява световъзприемането, а личната свобода на во­лята също се увеличава. Свободата на воля­та на ниско духовното равнище се използва главно в борбата за оцеляване, после - в из­бора между добро и зло, а по-нататък - за избор в творческия процес.
ИНДИВИДУАЛНОСТ

Истинската индивидуалност на човек се крие в особеностите на естетическия му възглед за света, съдържащ се в неговото чи­сто съзнание, тоест - във висшето му "аз". Бог е дал на човек частица от себе си, която се изразява в способност за избор, предоста­вяйки му свободна воля, и в специфичната естетическа оценка на Битието, въз основа на която протича и изборът. Трябва, обаче, да се различава естетическият критерий на висшето "аз" от насочената върху егото ес­тетика. Така, например, една жена трудно би признала за красив онзи мъж, който не й до­пада нравствено.

Всички талантливи хора притежават свой стил. Понякога стилът се свърза само с личността на човека, но това не е точно така, тъй като стилът се явява проявя на висшето "аз", на индивидуалното чисто съзнание. Именно затова текстът често удивлява своя автор: на него му се струва, че сякаш не го е писал той, а някой друг.
МОЛИТВА

Всяко мислене за Бог е благо за човека. В зависимост от равнището на съзнание, на човек му се струва, че той моли от Бог нещо материално, или духовно, изразява своята любов, служи му както слуга на господар, или сътрудничи с него като с равен. Но в крайна сметка разлика не съществува, взаимодей­ствието на човека с Бог винаги е сътрудниче­ство; човек и Бог заедно създават историята на света. И молитвата може да протече в раз­лична форма; единственият критерий за дълбочината на общуването се явява степен­та на духовно просветление.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Основният ограничител на духовния растеж е неправилната представа за възмож­ностите на висшето и низшето " аз" и погреш­ното разпределение на силите. Висшето "аз" може всичко, низшето "аз" не може нищо друго, освен да удовлетворява собствените си потребности. Низшето " аз" е емоционално и винаги се стреми към нещо; висшето "аз" е неемоционално, то задава общото направ­ление на движението и предвижда препят­ствията. При това то никога не греши и не поставя пред човек задачи, които на дадения етап той не може да изпълни. Низшето "аз" е заето с препятствия, които то само поставя пред себе си и с наслаждение преодолява. Това занимание няма отношение към духов­ния ръст, макар че доста прилича на него. Разликата се състои в това, че висшето "аз" винаги има трансцендентни цели, и тези цели постоянно просветват през препятствията. Когато локалните цели или препятствия, ма­кар и подсъзнателно, затъмняват трансцендентната устременост, духовният растеж се прекратява и започва препускане на колес­ницата на егото.


Приложение

АФОРИЗМИ ПО ГЛАВИ

ВСТЪПЛЕНИЕ

• Незнанието на законите не се явява смекчаващо вината обстоятелство.

• Ако въпросът е зададен правилно, от­говорът ще бъде неочакван.

• Символиката играе по-голяма роля в духовния живот, отколкото ни се струва.

• За да решим проблемът, трябва да застанем над него. А как стои въпросът с Бог?

• Преодоляването на щампите изиск­ва необходима духовна работа.



Глава I. ЕДИНСТВО НА СВЕТА

• Единството на света не дава покой на човека.



Глава 2. СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА И ТВОРЧЕСТВОТО

• Откровението винаги е истинско. Грешна бива интерпретацията.

• Мислите и чувствата не принадлежат на човека. Те идват отнякъде и отиват Някъде, и биват само регистрирани.

• Всеки избор има духовен смисъл.

• Не трябва да се мисли, че грубите обвивки на физическото тяло, личността и начинът на мислене ограничават свободата на висшето " аз ".

• Висшето "аз " винаги е свободно. Това, че субективно се преживява като несвобода е несвобода на егото.

• Творчеството е съвместна медитация на човека с Бог.

• Произведенията на изкуството възразяват срещу това, че над тях стои името на автора.

• Обучението е творчество.

• Критерият на избора винаги е естетически, макар и подсъзнателно.


Глава 3. ДОБРО И ЗЛО

• Бог има свои възгледи за добро и зло, това е Неговото морално право: Той вижда света в цяло, всичко знае, всичко помни и за нищо не си закрива очите.

• Когато на човек му се струва, че при­чинява зло на някого, в крайна сметка той вреди само на себе си.

• Само човек може да причини зло сам на себе си. Същото се отнася и за доброто.

• Единственият начин сам да причи­ниш зло на себе си — това е да стесниш сърдечното си съзнание.

• Злото възниква при несъответствие между духовното равнище и сферата на сърдечното съзнание.



Глава 4. ГЛАСОВЕ

• Когато човек престане да се разви­ва духовно, той умира.

• Прякото навлизане от менталното съзнание в сърдечното съзнание е невъзмож­но.

• Ако съзнанието гледа отдолу нагоре, в същото време подсъзнанието гледа отго­ре надолу, и обратно

• Не съди за онова, което не възприе­маш лично.

• Лошо е, когато човек приема гласа на егото за глас на висшето "аз ". Но обратната грешка е още по-опасна.

• Когато индивидуалното подсъзнание на човек е съгласувано с общественото под­съзнание, гласът на висшето "аз " е трудно да бъде чут.

Глава 5. ОБРАЗЪТ НА ЖИВОТА

• Сферата на сърдечното съзнание — това е нещо, на което човек може да гледа обективно, при това без да остава равноду­шен.

• Емоциите и мислите са реакции на егото на външния свят. Реакцията на вис­шето "аз " към света е вниманието.

• Хармонията в света донася любов, а не влюбеност. Да не превръща първото във второ е най-важната духовна задача на чо­век.

• Силата на волята е подобна на мускул­ната сила. Развитието на едната и на друга­та сила имат еднакво отношение към духовно­стта.

• До аскетизма трябва да се дорасне.

• За да се измени светът, трябва пре­ди всичко да изменим себе си

• Праволинейните хора се опитват да изменят света, гъвкавите — своето отношение към него. Мъдрецът търси баланса меж­ду едните и другите.

• Най-голямото изкушение за човек представляват отношенията му с негови­те деца. Тук егото, излизайки извън предели­те на личността, безчинствува безнаказа­но.

• Истинското благодеяние — когато в отговор не чакаш благодарност.

• Общуване без духовни цели е най-краткият път към ада.

Глава 6. ПОЗНАНИЕ

• Възприятието винаги е свръхчувствено. Петте сетивни органа са само сред­ства за настройка на вниманието.

• Критерий за истината е не практи­ката, а собствената душа.

• Логично е с теория на познанието да се занимава човек, който всичко знае.

• В сражението за истината самата тя не взема участие.

• Да разбереш — това означава вътрешно да се промениш.

• Духовното равнище служи за есте­ствен ограничител във всеки вид познание.

• Основната функция на изкуството - да помогне на човека да види Бог в об­кръжаващия го свят.

• Винаги гледай на себе си отстрани. Тогава ще видиш, че егото е плоско. Наду­тото его също е плоско.

• Влизай мълчаливо. Ако влизаш в себе си, нека също става мълчаливо.

• Възприемай и съпоставяй, не оценя­вай.

• Включвай се в ситуацията, но същев­ременно стой над нея.

• Висшата добродетел е умението да се вписваш в ситуацията, намирайки в нея точното си място и усещайки я като нещо духовно.

Глава 7. БОГ И ЧОВЕК

• Вярата в Бог е способност за интер­претация на видимите явления.

• Да вярваш в Бог не е необходимо. Не­обходимо е да го усещаш.

• Всеки човек има свои задължения пред Бог.

• Истинската индивидуалност на човек се заключава в особеностите на световъзприемането на неговото висше '' аз ".

• Бог изпълнява всички наши желания. Само трябва да имаме предвид, че той слу­ша не буквата, а духа на желанията и ги ин­терпретира от Своя гледна точка.

• Бог дава на човек не според вярата му, а според духовното му равнище.

• Молитви, медитации и мантри не влияят на духовния растеж: на човека. В най-добрия случай те разширяват възможности­те му за духовен растеж.



www.spiralata.net

Каталог: 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
2016 -> Програма юли 2016 Discovery Channel Bulgaria Часовете на излъчване са в местно време за допълнителна информация, моля свържете се с: eleonora georgieva all channels pr тел: +359 2 434 40 350
2016 -> Образец №3 справка-декларация
2016 -> X в равенството; б попълнете схемите и намерете неизвестните числа y и z ; в сравнете стойностите на X, y и z. Задача
2016 -> Общи положения
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница