Глава 5
ОБРАЗЪТ НА ЖИВОТА
Според равнището на духовния ръст се променя и образът на живота у човека.
СВЕТОВЪЗПРИЕМАНЕ
С нарастване на духовния ръст на човека се разширява сърдечното съзнание. Ръстът на менталното съзнание не е свързан с растежа на духовното, макар че "ножицата" между менталното и сърдечното съзнание е твърде болезнена. Когато човек знае, но не обича, неговото знание не е духовно. Затова ограниченият човек не е просто ограничен човек, той изпитва силно раздразнение, когато с ума си вижда у някого ценностна система, различна, непонятна и напълно отличаваща се от неговата: сърцето му не разбира и не приема онова, което вижда умът. Тогава човек или отхвърля неприятния за него факт, или го изкривява. Той или изключва непонятното от сферата на своите възприятия, или приема, че онзи просто лицемери, а всъщност и той е такъв, каквито са всички!
Според степента на духовния ръст описаното явление може да се осъзнае. Тогава човек започва да изпитва инстинктивно уважение към хората, които са постигнали със сърцето си онова, за което той има само повърхностна ментална представа. В този миг човек застава на пътя на ученичеството.
В обсега на сърдечното съзнание влизат онези обекти, които човек обича, но не възприема като лична собственост, виждайки в тях Бог, но заедно с това изпитвайки за тях висша отговорност, тоест - усеща обща кармична връзка с тях.
ЕМОЦИОНАЛНОСТ
На определено духовно равнище емоционалното отношение към обектите е нужно за човека поради това, че той трябва да го включи в сферата на своето внимание. За да се занимава с нещо, подобен човек трябва да изпитва ентусиазъм. Обаче с нарастване на трудностите и с увеличаване на концентрацията на вниманието, необходимостта от емоционалност намалява. Силните емоции биват заменяни от по-спокойни, но по-дълбоки чувства. Влюбеността се заменя с любов.
Но неемоционалността съвсем не е равнодушие. Обратно, с повишаване на духовното равнище нараства и вниманието към всички обекти от сферата на сърдечното съзнание.
Човек се нуждае от внимание, а не от бурни емоции, които служат изключително на низшите програми на егото.
ЛЮБОВ
Бхакти-йога твърди, че всички видови прояви на любов са прояви на любов към Бог| Но независимо от вероизповеданията и равнището на философска подготовка, всички философи, църковни отци, светци или моралисти са единодушни в едно: трябва да се обича, и то безкористно, и може би в това е скрита най-висшата добродетел. Но у хората, изповядващи това схващане, има някаква удивителна способност да игнорират най-съществените черти на реалността, а именно: на сърцето не може да заповядваш. Съпруга, която трие сол мъжа си: "ти вече не ме обичаш", заема позицията на щраус. Защото ако някой е виновен, че мъжът ти те е разлюбил, това си самата ти.
А какво да прави човек, който обича само себе си и своето, онова, което притежава и от което получава удоволствие, тоест обича користно? Той даже разбира, че това не е много добро, че трябва да се обича безкористно, но не може другояче.
Тук користта не трябва да се разбира само като чисто материална привързаност, в нея може да се включват всички наслаждения, а също и любовта на майката към детето, съпроводена с водопад от удоволствия.
Но трябва честно да се признае, че самата постановка на въпроса е неправилна. Човек не е задължен никого да обича. Любовта от всякакъв вид и съпътствуващото я усещане за щастие е знак по пътя. Именно затова толкова рядко се среща истинска любов към човечеството и към Бог: затова е необходимо да се извисиш на такова равнище, че да усетиш човечеството и целия свят като част от себе си, включвайки ги в сърдечното съзнание. Не любовта като такава е цел, а постижението на сърцето. Любовта към онази част от света, която ние сме включили в своето сърце, идва сама, това е откровение. Него трябва да фиксираме в съзнанието си като знак, потвърждаващ правилността на пътя, и да вървим по-нататък, а не да се занимаваме с любовта, както препоръчват някои специалисти; това занимание, макар и приятно, няма да ни доведе доникъде. А още по-точно казано, ще ни върне назад.
Изложената гледна точка добре се съгласува с указанията на бхакти-йога да не се привързваме към предмета на своята любов. Ако не обръщаме емоционално внимание на обекта, възникващо на дадения етап по духовния път, то любовта към него ще изчезне, когато етапът е преминат. И то без да оставя травми. Не се налага да се грижим за своята "непривързаност", което е твърде важно, тъй като за искрения човек подобни грижи са противоестествени.
Няколко думи за "користта". Любовта ни се дава не само като знак, но и като помощ за преодоляване на трудностите по пътя: това е и единствената позволена "корист". Така например, при обучение по чужд език в група, много от учениците са влюбени в преподавателката. Интересно е, че такава любов след свършването на курса не оставя душевни болки. Подобни методи е използвал Зигмунд Фройд при лечение на неврози: отначало подтиснатото либидо на пациента се превключва към лекаря, тоест пациентът се влюбва в лекуващия, а после се освобождава и се пренасочва към друг обект.
Всички опити душевният подем да бъде използван за други цели, например, за удоволствие, довеждат до снижаване на духовното равнище. Експлоатацията на любовта за егоистични цели е важен лайтмотив на живота на съвременното общество.
При опит да бъде използвана любовта за егоистични цели, тя се превръща във влюбеност. Тя се отличава от любовта по насочването на вниманието: в случая влюбеността е емоция, а любов липсва. Любовта — това е светлина, озаряваща обекта заради нас. Любовта е възможна единствено към Бог и възниква само тогава, когато ние съзрем Бог в обекта на нашата любов.
Сега да обсъдим как изложеното по-горе се проектира на равнището на обикновеното съзнание. Нека разгледаме едно разпространено явление, заключаващо се в следното: Хикс обича Игрек; да приемем, че Хикс има пред Игрек значителни заслуги и Игрек му е задължен. Особено остро тази ситуация се проявява, когато Хикс е един от двамата родители на Игрек. В какво се състои любовта между двамата? Може би Хикс не причинява зло на Игрек? Напротив! Тогава навярно Хикс прави много добрини на Игрек? И това не е задължително. Е, изглежда, че Хикс никога не изпитва към Игрек лоши чувства, като завист, злоба, раздразнение? Изпитва ги и още как! Поучителен пример са отношенията между Хумберт Хумберт и Долита в известния роман на Владимир Набоков. Но в какво тогава се състои любовта? Може би в това, че Хикс не може да живее без Игрек, в негово отсъствие тъгува, а в негово присъствие изпитва щастие. Описаната ситуация се утежнява от това, че Хикс възприема Игрек като своя собственост и често ограничава неговата свобода, смятайки, често подсъзнателно, че знае най-добре какво е необходимо на Игрек.
И след всичко това задължен ли е Игрек с нещо на Хикс? Ситуацията очевидно се отнася към областта на психопатология-та. Какво е типично за подобни случаи? Всички опити някак да се разреши тази трудна за Хикс ситуация по пътя на непосредствените разяснения се натъква на непробиваема стена. Хикс отвръща: Но аз наистина обичам Игрек!"
Анализирайки ситуацията, забелязваме следното: тя е обусловена от това, че Хикс искрено смята, че след като Бог му е дал това светло чувство - любов към Игрек, - голям грях е да не се възползва и да не изпита всичко, което тази любов му дава. За такова грубо нарушение на природния закон, описан по-горе, Хикс ще заплати твърде жестоко. Неговата карма силно ще се утежни. Ако Игрек е дете на Хикс, на годинка и половина той с рев ще се изтръгва от прегръдките му, на седем години ще се бунтува, а на седемнайсет ще напусне семейството, ако не физически, то емоционално и духовно. И Хикс до края на живота си ще прегръща и целува, образно казано, неговия труп.
От друга страна, Хикс прави още една груба грешка, смятайки, че неговата любов към Игрек служи като достатъчно основание за интимности и за още по-неприятни ограничения на волята му. Работата е в това, че когато кармата на двама души в някакъв период от време се съедини и между тях възникне любов от всякакъв вид /между родител и дете, учител и ученик, съпруг и съпруга, приятелство и прочие/, тогава едновременно с това възниква и мистично чувство за единство, което също така се явява и като знак по пътя и е призвано да облекчи трудностите по него. Когато у двама души има усещане за единство, единият може да взема някои решения, с които ограничава свободната воля на своя партньор, и другият партньор приема това. Обаче след като общият участък от духовния път е изминат, чувството за единство изчезва, а и любовта се стопява след него. Ако някой се опита да наруши този закон, стараейки се да съживи любовта за съхраняване на съпътствуващите я удоволствия, любовта започва да агонизира, а от единството не остава и следа. Тогава вече се получава в чист вид насилие над чуждата свобода, което е груб опит да се наруши законът на кармата. В резултат се завързва здрав кармичен възел.
За любовта-жертва и за любовта-жалост
Фетишизацията на любовта-ерос се наблюдава навсякъде и нейните печални последици са общоизвестни. Отношението към фетишизацията на любовта-жалост е много по-търпимо,; това е една от любимите теми на писателя Фьодор Достоевски. Правилно отбелязва Бердяев, че любовта-жалост е поглед на духовно извисени към по-ниско стоящи в духовно отношение. Но фетишизацията на този вид любов, съсредоточаването на емоционалното внимание върху нея води до тежки последици. Ролята на жалостта в тази, както и във всяка друга форма на любов, е само една: да облекчи трудностите по духовния път. Специфично при жалостта е, че тя е насочена към същество, на което трябва да се помогне да премине през определен участък от духовния път. И да окаже помощ е задължен именно онзи, към когото е изпратена жалостта. Опасността от фетишизация на чувството любовта-жалост се крие в това, че чувството на единение с обекта на жалост, появяващо се първоначално, лесно преминава в чувство на отделеност от този обект, обикновено съпроводено от гордост. /"Ето как аз, духовно извисеният, се спускам до него, духовно нищия, за да го поведа нагоре..."/
Опасността от подобни разсъждения е в това, че при чувството за отделеност не е възможна духовна работа. Освен това, ако духовната помощ се извършва правилно, то от нея израства преди всичко онзи, който помага.
За егоистичната любов и за алтруистичната любов.
Самата постановка на въпроса е неправилна, тъй като и най-големият алтруист все пак се грижи за удовлетворяване на своето чувство за дълг. Работата е в това, че ако върху любовта се съсредоточи емоционалното внимание, тя се превръща в егоистична любов, тоест насочена към удоволствията на егото. И тогава престава да служи като смазочна течност за нашия дух, вървящ нагоре по своя нелек път.
СИЛА НА ВОЛЯТА
Става дума за сила на волята в битовия смисъл на думата, тоест за способността на човека да изпълнява съзнателно взети решения.
Причините за духовното развитие на човека и на света лежат дълбоко в отвъдното. Това е основният закон на Вселената, определен от Абсолюта и относно този закон не трябва да се задават въпроси, предполагащи неговата антропоморфна природа. Няма съмнения в това, че импулсите на духовния растеж са първични, тоест не са обвързани в своето съществувание с никакви други по-дълбоки причини. Във Веданта пише, че Духът, заключен в човека, се стреми да се освободи от сковаващата го обвивка и да се съедини с Мировия Дух, тоест - с Абсолюта. Именно това е духовният път. Основен инструмент на индивидуалния Дух е човешката воля.
Обикновено към хората, обладаващи така наречената силна воля, изпитваме завист, сочим ги за пример. Но дар Божий е не силната воля, а трудолюбието. Трудолюбието е качество, даващо възможност на човека да се труди упорито, без особено усилие на волята. При трудолюбивите хора ентусиазмът идва заедно с работата и удовлетворението от нея е достатъчно, за да оправдае положените усилия.
Такива качества идват след упорит труд и в течение на много превъплъщения. Сложността при трудолюбието се крие в това, че то се появява в резултат на систематичен труд, а точно това е невъзможно за мързеливеца. Възниква порочен кръг, непреодолим на хоризонтално равнище.
Но все пак главният проблем на хората, оплакващи се от недостатъчно силна воля, е в това, че на тях не им достига вътрешна скромност: те желаят безплатно да получат от Бог онова, което трябва да изработят сами.
Импулсът за духовно развитие се явява определящ за всяка човешка дейност; наистина, той може да бъде изкривен под влиянието на средата и на подсъзнанието. А съдбата на всеки лъжлив импулс е следната: човек се ентусиазира и бързо губи интерес към подхваната работа, вътрешният импулс се изтощава и никаква, дори и най-силната воля, не е в състояние да преодолее възникналите трудности. Не трябва да забравяме, че по силите на човека са само действия, които съответствуват на неговото духовно равнище. И неуспехът означава не липса на силна воля, а несъответствие между замисъла и духовното равнище. Много ни се иска да видим Бог, да общуваме с Него, но затова трябва да вярваме в Него. Колко страдание има в думите на героя на Достоевски : "Аз вярвам.., аз ще вярвам!" Но уви! Героят още не е достигнал съответствуващото духовно равнище, и никакви социални преобразувания, както му се струва, не могат да помогнат. Аналогична е и ситуацията с преждевременния аскетизъм.
Волята, разбира се, е нужна за духовното развитие. Тя е необходима, за да може всеки да прави нужното в промеждутъците между един духовен импулс и друг духовен импулс. А какво точно трябва да се прави -именно затова е този трактат.
Волята не трябва да се бърка с концентрацията. Има хора, които трудно могат да се концентрират, за да извършат някаква работа. Те трябва да развиват не волята си, а способността си за концентрация. И това именно е пътят на раджа-йога.
Аскетизъм
Съгласно Веданта, цел на духовното развитие на човека е постепенното излизане от видимия свят на Майа /илюзията/, постигане на освобождение от причинно-следствения закон на кармата и сливане с Абсолюта. Излизането от света на Майа включва последователен отказ от материални, емоционални и ментални връзки с този свят. Но разхлабването на тези връзки се явява не крайна цел, а признак на духовно развитие и то трябва да става само по себе си, при минимално участие на волята.
Какво се получава, когато човек се опита преждевременно се отрече от собствеността или престане да яде месо? Неговите въжделения от материалната област преминават в менталната област, което може би е по-лошо, тъй като цялото внимание и мечти на този човек сега се насочват, примерно, към печена пуйка с картофки и студена биричка. Към значително по-лоши последствия води преждевременният опит да се освободим от емоционалната привързаност- това обикновено води до стесняване на сърдечното съзнание. Типичен пример е човек на зряла възраст, който в младостта си е преживял нещастна любов и оттогава предпазва своето его, пресичайки в зародиш всяка емоционална привързаност.
И в двата случая човек не достига целта да се освободи от Майя: първият, както и по-рано е "привързан" към обичаната печена пуйка, а вторият - към своето ненагледно его, което, за разлика от висшето Аз, изцяло се отнася към проявите на Майа. И никаква воля не е в състояние да помогне на тези хора. Добра илюстрация е разказът на писателя Лев Николаевич Толстой "Отец Сергий". Най- трудно е човек да се откаже от привичния начин на мислене, тоест - от своята ментална собственост. Ако на един съвременен физик му демонстрират телекинеза, той ще заяви, че това е хипноза, в която той абсолютно не вярва.
Истинският път на аскетизма е различен. Изменяйки постепенно насочеността на своето внимание, човек губи интерес към материалните блага и започва да цени радостите на творчеството, а не сладостта на притежанието. По-нататък той постепенно постига повърхностност в емоционалните радости и горести, и съсредоточава внимание-то си върху духовния труд; при това той изпитва чувства, по-дълбоки от обичайните повърхностни емоции. За тези чувства е характерно, че те не изискват незабавно външно изразяване или въплъщение. Накрая човек надмогва грубостта на менталните представи и се учи да възприема света непосредствено. Това е пътят на тантра.
Отказът от желания става по пътя на постепенно освобождаване от лоши навици. Трябва да различаваме онова, което на човек му е необходимо на дадено духовно равнище от капризите от всичко, което човек желае по навик. За преодоляването на лошите навици, които са останали от етапа на по-низшето духовно равнище, е необходима духовна работа, изискваща методичност, но без силно напрежение на волята. Ако при това се насилваме, това ще означава, че или посоката е грешна, или вършим своята работа неправилно. Подсъзнанието никому не прощава насилието, най-малко пък на своя собственик.
Напускането на света съвсем не е задължително да бъде само физическо. Човек може да участва активно в процесите край себе си: работа, развлечения, разговори, оставайки в същото време емоционално изключен от тях. Това състояние не е тъждествено на егоизма: от време на време егоистът задължително се включва емоционално или ментално, за да подхрани с външни усещания и мисли своето его, а след това наистина се съсредоточава върху себе си.
Скритият аскетизъм е противоположен на егоизма, тъй като в този случай основната насоченост на вниманието е навън. Независимо дали човек осъзнава нещо, той през цялото време работи. Човек възприема по-пълноценно всяка ситуация, доколкото е концентриран върху нея, а не върху себе си, и поради това има възможност да се включва в нея по много по-адекватен начин, увеличавайки хармонията й. На наблюдателя ще му се стори, че такъв човек притежава тайнствен магнетизъм, макар че нищо особено не казва и не върши, всички го слушат с отворени уста, в обществото се показва от най-добрата си страна и променя атмосферата в своя полза. Според обстоятелствата, такъв човек може или да прекара вечерта в мълчание, или да промълви няколко думи, или пък да не спира да говори, но околните винаги ще твърдят, че той се държи естествено и прави всичко както трябва.
Напускането на света не означава, че човек ще престане да изпитва наслаждение, в частност на физическо ниво. Напротив, според степента на духовния ръст наслажденията силно се увеличават. За онзи, изпитващ творчески или религиозен екстаз, всички "земни" радости помръкват. Но тези наслаждения го интересуват не сами по себе си, а само като знаци, че той е стъпил на верния път.
"Всичко, което е истинско, се върши лесно".
ТРУД
Пътят на карма-йога е задължителен за всеки. На каквото и духовно равнище да се намира човек, той е длъжен да се труди, без да се привързва към резултатите от своя труд. Но индивидуалната дхарма /морал/ съвсем не предписва всякакъв вид труд. Всеки човек, намирайки се на определено място във Вселената и на определено духовно равнище, има свой кармични особености, които му биват съобщавани от вътрешни гласове, разбира се, ако е способен да ги чуе. Наказанието за неизпълнени кармични задължения, изразяващи се в утежняване на кармата, не зависи от това дали човек се вслушва в своите вътрешни гласове. Казано е,че незнанието на закона не е смекчаващо вината обстоятелство.
Духовен растеж има само когато човек изпълва своите действия с духовно съдържание. В зависимост от духовното равнище тези думи имат различно значение.
Минималното изискване за духовност на труда се състои в това трудът да се извършва в пълна концентрация върху процеса и с вътрешно уважение към него, колкото и безсмислен да изглежда този труд отстрани. Така се отнася към своите действия двегодишното дете. На по-високо духовно равнище човек осъзнава, че през всяка ситуация, тъй като е създадена от Бог, трябва да се преминава с максимално внимание: Бог винаги има нещо предвид.
Според степента на духовния ръст и разширяване на съзнанието, човек започва да съзира необходимостта от разчленяване на своя и чуждия живот на постъпки и осъзнаване на техния висш духовен смисъл. Моралът вече започва да се схваща не като хоризонтално средство за регулиране на обществения живот, а като проява на Божествения промисъл. В този момент човек осъзнава своя вътрешен кармичен дълг. Постепенно той разбира, че всеки момент от неговия живот е труд, в който може да се влее духовно съдържание. Това означава, че всяка дума, всеки поглед и жест той извършва така, сякаш Бог лично го наблюдава. И след време разбира, че наистина е така.
ИЗКУШЕНИЯТА НА СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ
Нашата героиня Хикс е майка на две деца, служителка, омъжена, на четиридесет и пет години. През целия си живот тя работи и в службата, и в къщи, винаги изглежда прекрасно, децата й се учат добре. Цялото домакинство е нейна грижа. Когато се върне от работа, едва се държи на крака, но все пак успява да направи вечеря, да я сервира, да измие чиниите. Отношенията й със съпруга и с децата са добри, но контактът е слаб. В душата й винаги е мрачно, постоянно очаква неприятности, тормози я усещането, че не й е провървяло в живота, че той си отива, а тя нищо не е разбрала от него. А е имало време, когато все е очаквала нещо, имала е мечти и илюзии. Сега се опитва да не мисли за наближаващата старост и за болестите. Спи лошо.
Психологът ще каже, че не се е реализирала. На млади години е притежавала много таланти, но нито един не е бил развит. И оттук идват вътрешната неудовлетвореност и неврозата. Ще й предпише автотренинг и млад любовник и ще си мисли, че това е всичко.
Психологът донякъде е прав. Но всъщност той лекува не болестта, а симптомите. Причината за неврозата е много по-дълбока. С онези много таланти Хикс е била надарена поради своето духовно равнище, резултат от предишни превъплъщения. Омъжвайки се и смятайки за свое главно задължение поддържането на ред в дома, постепенно тя е понесла на плещите си цялото семейство. Натоварването отнема цялото й свободно време и всичките й сили, на кино ходи веднъж годишно, за книги да не говорим. Срещите с приятелки са сведени до минимум, макар че преди женитбата те сами са я търсили да споделят проблемите си. С годините тя открива, че много от познатите й са я забравили. В начало се е чувствала зле, но после свикнала.
Тук виждаме как редом с напрегнат труд и постоянно нарушаване на дхармата, тоест на личния морал. Мъжът е бил избран не от съображения за съвместна духовна работа, а по любов, и по-точно - поради влюбеност. По-нататък в процеса на създаване на семейството, тоест на един фрагмент от света, Хикс е насочвала своите усилия към външния вид на този фрагмент, а не към неговата вътрешна хармония. Според нейната дхарма тя е трябвало първоначално да се наслади на духовен живот в семейството, но каква ти тук духовност, когато членовете на семейството най-спокойно и без никакви угризения я възприемат като домашна прислужница и готвачка? Оттук идва тяхната духовна деградация и взаимно отчуждение.
Но и това не е достатъчно. Според своята карма Хикс изобщо не е имала право да се затваря в семейството си. Оттук идва нейната духовна деградация, отчуждението й от приятелките, неврозата. Колкото и да е странно от обикновена гледна точка, за духовния ръст на семейството често са по-важни външните дейности на неговите членове, отколкото вътрешните. В случая Хикс е духовният лидер и нейното поведение е ориентир за останалите членове на семейството.
Оказва се, че е трудно да се помогне на Хикс. Първо, тя трябва да осъзнае, че през целия си живот се е държала не само неправилно, но и неморално. Сега духовното й равнище е по-ниско, нивото на вътрешната й честност се е понижило, но най-лошото е, че тя не е в състояние да види това и да го признае.
Ето няколко конкретни нарушение на дхармата. Навярно е срещнала на младини своята истинска половинка, но не е обърнала внимание колко подходящи са един за друг духовно и е сметнала, че не изпитва чувства към него. Или пък ако не е срещнала отредения за нея мъж, не е имала сили да го дочака, страхувайки се да не остане стара мома.
Често тя се сдърпва с мъжа си, защото е отказала да му подгрее вечерята, но после отстъпва и се заема с втръсналата й работа. И това - независимо от умората и отвращението й към ленивеца, утешавайки се с мазохистични мисли.
Вместо да научи сина си да бели картофи, тя е предпочела да върши това сама.
Първата грешка на Хикс е, че е избрала съпруг по любов в традиционния смисъл на думата. Тази любов в голяма степен е обусловена от общественото мнение и неправилното отношение към въпроса, царящи в семейството на родителите й. Сигнал, че изборът й не е правилен, е прозвучал твърде скоро, но Хикс се и опитала да си затвори очите, макар че депресията в този момент е била много по-силна от емоционалния подем. Останалите грешки се заключават в това, че Хикс се е движела по пътя на най-малкото съпротивление. Дхармата често предписва да се изпълнява най-трудната работа, на която човек е способен. Хикс е могла отчасти да превъзпита съпруга си, като го научи да й помага; това наистина би било трудно, но мъжът й пък би се извисил духовно. Сигналът за неетичното й поведение - внезапно възникналото отвращение към съпруга и към самата себе си, - е бил подтиснат от нея. По-на-татък, вместо да изпълнява своето задължение пред децата си, като ги научи на труд, тя е предпочела сама да свърши тяхната работа, вършейки двойно престъпление: лишава ги от възможността за духовно развитие и ги приучва на безделие. Тук сигналите са били напълно определени: отначало децата вземали някакво участие в домакинската работа, но после категорично започнали да отказват и техните характери се изпортили. Така те отначало престанали да обичат майка си, а после не останало и капка уважение към нея. Но все пак на Хикс малко й провървяло: формалните отношения с децата й съществуват, тъй като те все още материално са зависими от нея.
И така, Хикс получава сигнали за неблагополучие, но не реагира, тъй като е била въведена в заблуждение от механизмите за изкривяване на реалността, създавани от нейното подсъзнание през целия й неправилен живот. Различни вътрешни гласове й говорели различни неща, но всичко това било камуфлаж на подсъзнанието. А онзи единствен глас, който би могъл да й каже истината, тя просто не е могла да го чуе, тъй като е бил заглушавай от потоци лъжи. Този глас, от който само понякога е идвало някакво странно неудобство, заставящо Хикс дълго да мие приборите, всъщност й казвал няколко простички истини: "Ти си мързеливка! Захвърли всичко, с което се занимаваш, и се погрижи за душите, които са ни дадени: твоята собствена, на съпруга ти, на децата ти и на всички останали, които ще потърсят помощта ти..."
Как би могъл да се характеризира животът на Хикс?
Фактически тя сама се е лишила от творчество. Първоначалните й способности са свидетелствували за определено духовно равнище, на което по дхарма съответствува определено постоянно ниво на творческа активност. Оказвайки се в положение, когато главна нейна задача е създаването на семейство, тя е била длъжна да се отнася творчески към това, но за жалост не е била подготвена. И в резултат - духовна деградация и невроза, а освен това и силно утежнена карма като цяло. Неврозата — това е само начало на дълъг низ от неприятности, които я очакват в този живот, а може би и в следващите.
БЛАГОДЕЯНИЯ И БЛАГОДАРНОСТИ
Високата мъдрост и извисеният морал, изискващи постоянно вършене на добро, сякаш противоречат на житейската мъдрост, казваща, че нито едно добро дело не остава безнаказано. Това твърдение не трябва да се възприема-като хладен цинизъм в него има важен смисъл.
Преди всичко трябва да се разбере какво означава да вършиш добро на хората. Традиционното определение звучи така: зло за другия е онова, което не искам за себе си, а добро е това, което и на мен ще ми хареса. Подобно твърдение има два съществени недостатъка: първо, предполага се, че хората са еднакви и следователно можеш да съдиш за другите по себе си; и второ, приема се, че доброто е приятно, а злото - неприятно. И двете предположения са съмнителни.
Веданта учи, че морално за човек е онова, което води до духовен растеж. Така може да се разгледа и какво е добро за човека. Същественото е, че единственият критерий за добро е именно това и само от тази гледна точка трябва да се разглеждат всички негови действия, насочени към него.
Типичен пример е материалното благодеяние. Ако за крайните случаи /да дадеш хляб на скитник или играчки на изоставено дете/ няма разногласия, то в останалите случаи общоприетата гледна точка е силно изместена в посока, обратна на аскетизма. Да похапнеш е добро, не е грях да се стремиш към това добро - и за себе си, и за децата си. И охолният обезпечен живот, включващ удовлетворение от разнообразните потребности, освен всичко друго, се явява и заслужено възнаграждение за напрегнатия труд за общественото благо.
Подобни схващания противоречат на основния принцип на карма-йога: непривързаност към крайния резултат от своя труд. Както пише Вивекананда, ние имаме право на труд, но не и на плодовете от своя труд. Ние можем да мислим за своя труд, а резултатите сами ще се погрижат за себе си. При това, като плодове на труда се схващат не само материалните блага, с които благодарното общество обсипва честния труженик, но и неговото удовлетворение при привършване на работа. Дори на тези "законни" удоволствия труженикът не трябва да обръща емоционално внимание. Те са само знаци за това, че трудът протича правилно, тоест води към духовен растеж.
По-изтънчено изкушение се явява фетишизацията от удоволствието при завършване на работа. Отначало то води към опити рязко да се увеличи дейността, обикновено за сметка на качеството на труда. А след това до депресии, съпровождани с усещане, че "всякаква такава работа е напълно безсмислена, тъй като на хората нищо не им е необходимо и май те самите не знаят какво точно искат, пък удовлетворението от добре свършената работа не е вечно". Остава само усещането за вътрешно опустошение.*'
Материалните блага са благодеяние за човека, само когато водят до духовен растеж или отстраняват препятствия към него. В повечето случаи материалните блага не изпълняват тази роля, но довеждат до фиксиране на вниманието върху определени удоволствия, тоест - възпрепятстват духовния растеж. Затова облагодетелствуваният не изпитва благодарност към благодетеля и обикновено се отплаща със зло за стореното добро.
Така в крайна сметка за направеното зло се плаща със зло.
Но каква трябва да бъде благодарността и какво е истинско добро? За пример може да се посочат отношенията между учител и ученик.
За известен период учителят обучава ученика, изпитвайки любов към него, но без да изразява открито своите чувства. Ученикът изпитва подобно чувство към учителя и използва душевния подем за преодоляване на трудностите по време на обучението, без явно да изразява своите чувства. Но завършвайки курса на обучение, ученикът си тръгва, без да изрази своето чувство на благодарност към учителя. Знанията и уменията, получени от ученика по време на обучение за учителя са сами по себе са достатъчна благодарност, ако учителят мисли в подобни категории.
Именно в това е причината понякога велики учени да не могат да създадат своя научна школа. Животът се създава не от научния, не от моралния, а от духовния закон. А заниманията с наука, както и старанието да станеш добър човек, съдействуват за духовния растеж само в определен период от живота, след който се налага да преразгледаш конкретните цели.
Насоката на духовния растеж на човека се променя през различните етапи на живота му. С това е трудно да се свикне. Въпросът за избор на тази насока е труден, решението се съпровожда с непрестанни схватки на човека с неговата низша природа. Благодетелите автоматично вземат върху себе си част от избора на облагодетелствувания, оказвайки, макар и косвено, определено влияние. И болката остава за благодетеля, ако насочеността на влиянието не съответствува на кармата на облагодетелствувания! Законът на кармата, макар и да не отмъщава като оскърбен антропоморфен Бог, не забавя въздействието си. И ненавистта на човека, в чиято съдба невнимателно сме се набъркали, води до последствия. Въпреки, че всичко е било извършено от чисти, но глупави подбуди.
От друга страна, проблеми очакват онзи, който, усещайки, че съдбата ь|у се е съединила за известно време със съдбите на други хора, прави опит да отхвърли това обстоятелство. Тук авторът иска да обърне внимание на Читателя, че сравнението на житейския път с острие на бръснач има един сериозен недостатък — острието на бръснача, колкото и да е тясно, все пак е право, за разлика от житейския път.
Ето един типичен пример. Някой си Хикс усеща, че в дадена ситуация е длъжен да помогне на някой си Игрек. Хикс, покорявайки се на това чувство, помага на Игрек, след което техните житейски пътища се разминават. Но странно защо Игрек започва да изпитва смътно неудобство от това, че не е успял да върне услугата на Хикс. Защо? Игрек е получил енергиен импулс, който трябва да употреби или за повишаване на своето духовно равнище, или за удоволствие на его-то си. Чувството за неудобство е свързано именно с момента на избор. Класическият морал препоръчва на Игрек да направи добро на някого; но това не е задължително; може, например, да насочи енергията, получена от Хикс, към преодоляване на собственото си несъвършенство. Но да разгледаме ситуацията, в която се намира Хикс. Задължен ли му е Игрек? Разбира се, не. Ако Хикс е действал безкористно, тоест, не е имал предвид удоволствията на своето его, то енергията, която е загубил, помагайки на Игрек, автоматично се възстановява от Космоса. Ако Хикс започва да размишлява дали Игрек му е задължен, без да говорим за благодарност, енергията много бързо ще го напусне. Затова за Хикс е най-добре да забрави за извършената услуга, още повече, че съдбата го поставя пред сериозен избор: ако той не бе оказал необходимата помощ на Игрек, би утежнил своята карма. Последното обстоятелство интуитивно се усеща от много хора, с което може да се обяснят такива явления, неразбираеми от гледна точка на теорията на Дарвин, каквито са алтруизмът, мирната демократизация на политическите режими и други подобни.
ОБЩУВАНЕ
Проблемът за общуването в много по-голяма степен занимава психолозите, отколкото моралистите и философите. А не би трябвало да бъде така. Трудностите при общуването лежат доста по-дълбоко, отколкото се предполага.
Да разгледаме следния пример. Зет, млад човек, изпитващ сериозни затруднения при общуване с хората, е силно неуверен в себе си. Когато му предложат да се отпусне, започва да усеща още по-голяма неувереност, струва му се, че околните не го одобряват. Той се свива в черупката си, мечтаейки си за далечна геоложка експедиция, където не важат правилата за обществено поведение. Но той греши, тъй като в подобни малки колективи също действуват неписани закони за поведение, много по-строги, отколкото в обикновения живот. Не по-малко грешат и онези, които препоръчват на Зет да се държи естествено, непринудено, освободено, да шашва с комплименти жените, с други думи - да бъде обаятелен. За обаянието, комплиментите и прочие общоприети магически средства авторът ще пише друг път. Сега му се иска да каже няколко думи за естественото поведение.
Естественото и непринудено поведение не е следствие от съответна психологическа установка: подобен маниер на поведение е свързан с вътрешното усещане за това, че човек добре се вписва в обкръжаващата го действителност, възприема я адекватно и в някаква степен я контролира. За да постигне тази цел, на Зет му е необходима упорита вътрешна работа. Разбира се, той също е микрокосмос, също притежава безсмъртен, всемогъщ и вездесъщ дух, и може би в известна степен усеща това. Но обвивката, сковаваща духа му, ще изчезне след дълъг и труден духовен път. Като начало Зет трябва да се научи да възприема така обкръжаващата го реалност, че да предвижда близкото бъдеще и да оценява последствията от своите постъпки. Необходимо е също да се научи да усеща в кой момент трябва да направи това или онова действие. Именно върху тези проблеми той трябва да насочи вниманието си, а усещанията за истинска вътрешна увереност в себе си, естественият непринуден маниер на поведение ще дойдат сами.
Сега да разгледаме проблема с общуването. Под общуване авторът разбира само такова взаимодействие, което се съпровожда със съединяване на биополетата. В съответствие с трите слоя на аурата /етерен, емоционален и ментален/ в общуването също може да се разглеждат три основни вида общуване: на етерно, на емоционално и на ментално равнище.
Пример за общуване от първия тип са майката и кърмачето, дългогодишните съпрузи, които започват да се чувстват зле при дълга раздяла. Сексуалната дисхармония често е свързана с несъвместимостта на етерните полета. Тук също така се отнася и необяснимото чувство на симпатия и антипатия към някого, когото за пръв път сте срещнали.
Общуването на емоционално равнище е най-разпространеният вид общуване. За него най-важно е съгласуването на емоциите, мислите не са съществени. Типичен пример са честите скандали между съпрузи. Понякога скандалите са единственият начин за общуване между тях и странното е, че това напълно ги удовлетворява. Ако в такова семейство за известно време липсва повод за конфликт, и у двамата съпрузи назрява необяснимо раздразнение, причина за което е енергийният дефицит, възникнал в резултат на недостатъчно общуване. Накрая натрупалото е раздразнение намира повод да се излее и отново се разгаря поредният скандал. Удовлетворението след скандала се съпровожда с чувство на погнуса, свързано с получената от партньора нискокачествена енергия. Въпреки че качеството й е лошо, тази енергия служи за нещо. Трябва да се отбележи, че общуването на влюбените се осъществява на етерно равнище /емоциите, съпровождащи влюбването, обикновено са силни, но съединяването на емоционалните полета в случая не е типично/.
Менталното общуване съвсем не се свежда само до предаване на информация. То следва да се различава от така наречения спор. Спорът е вид диалог, в който всеки от събеседниците се стреми да опровергае гледната точка на другия и да докаже своята гледна точка. При този вид общуване не се получава обединяване на емоционалните полета. И изобщо спорът е напълно безплодно занимание. Да се доказва правилността на една или друга гледна точка е напълно безсмислено, тъй като всеки възглед за света в нещо е справедлив, а в друго ограничен. Като противоположност на спора, менталното общуване има за цел не да докаже нещо /обичайната подсъзнателна цел на спорещите е да докажат, че опонентът е глупак/, а да се достигне до сближаване на целите на участниците. Характерният тип ментално общуване е обучението, когато учителят се стреми да доведе до ученика своя начин на виждане на обекта. Друг тип ментално общуване е съвместната медитация. И в двата случая менталните полета се съединяват и участниците получават ментално обогатена енергия. В главите им възникват мисли по дадения предмет, появява се усещане за единство. При учителя се появява телепатично чувство какво именно не разбира ученикът и как трябва да му бъде обяснено, за да го разбере. Неочаквано за себе си ученикът започва да разбира неща, които по-рано му са се стрували напълно недостъпни. Интензивното ментално общуване може да доведе до съединяване на емоционалните и дори на етерните полета. Общуването на няколко равнища едновременно е трудно, тъй като вниманието се разсейва. Например на човек, който е концентриран върху своето жизнено поле /да предположим, оздравяващ след тежка болест/, не му се препоръчва да се вълнува и да мисли върху сложни проблеми, тъй като това възбужда емоционалното и менталното поле. Той трябва да се научи да се концентрира, тъй като дълбокото общуване засяга всички слоеве на аурата.
Трябва да се отбележи, че всеки от описаните видове общуване изискват умение за съсредоточаване върху външни обекти. Именно степента на тази концентрация се определя от качеството на общуването. Затова общуването е толкова трудно за подрастващите, съсредоточени главно върху себе си и не умеещи в достатъчна степен да се концентрират върху друг човек.
Четвъртият вид общуване - духовното общуване, - е съвместната медитация върху трансцендентното.
Обединяването на полетата в процеса на всяко общуване дава силни емоционални усещания /удоволствие, душевен подем/, но изисква голямо усилие, за да се откъснем от тях, и да се съсредоточим върху темата на общуването. Концентрацията върху удоволствието от общуването довежда до съсредоточено внимание върху себе си, контактът се прекъсва, интензивното съвместно поле, осигуряващо връзка с Космоса, изчезва и общуването се прекратява. С други думи, удоволствието от човешкото общуване е не разкош, а признак за правилността на това общуване. Емоционалният подем, възникващ при общуването, трябва да се насочва към преодоляване на трудностите на духовното развитие, иначе се получава обикновен енергиен вампиризъм.
В заключение трябва да се каже, че способността за общуване възниква и се развива само в процеса на духовен растеж. Премахвайки различните личностни спирачки, можем да повишим способността си за общуване до такова равнище, което се определя от настоящото ни духовно ниво. Следващите опити за усъвършенствуване в областта на общуването обикновено водят до злоупотреби. На определено духовно равнище човек осъзнава, че общуването е оправдано само тогава, когато има духовни цели, дори и те да са скрити от събеседниците.
Глава 6
ПОЗНАНИЕ
Стремежът към познание се явява фундаментална духовна черта на човека. Наистина, както пише Николай Бердяев, съществуват и път, и живот. Стремежът към познание е стремеж да се постигне Бог като единство на света, да се преодолее трагичното разделение между Него и човека.
ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Естествено-научните схващания в Европа през XVIII - XIX век сериозно увредиха изкуството на познанието. Възникна и стана господствуваща идеята за това, че знанието е сбор от истински сведения, процес на отделяне на истината от заблудата, обучението е предаване на формализирана информация от учителя на ученика. Тази идея съответствува на определено ниво на общественото съзнание.
Знанието на първо място е светоусещане, способ за интерпретация на видимите явления. Целта на познанието не е в това да открием законите на Битието, а да се научим правилно да възприемаме Битието /и Бог/. И формалните модели са само едни от възможните, но не и единствените средства за това.
Знанието за отделни фрагменти от реалността е не само знание на законите, тоест построяване на формални закони, а привеждане на нашите възприятия в такова състояние, че да можем да отговорим на всички въпроси, засягащи същия този фрагмент.
А това означава, че след като въпросът е зададен, в главите ни спонтанно иде се появи отговор, заедно с указания за направлението, в което трябва да се мисли за решаването му.
Моделът е начин да се видя светът и като такъв дава непълна и изкривена картина на реалността, тоест - картината не е истинска, но не е и лъжлива, тъй като светът все пак се отразява в него. Следователно трябва да се учат не фактите, а начините за усъвършенствуване на възприятията. В частност онова, което засяга науката, е способът да се построи формален модел и след това да се научи как светът се пречупва през него. Формалният модел променя нашето световъзприемане и светоусещане като цяло, правейки света да изглежда по-хармоничен и свързан.
Затова ценността на всяка идея е различна за различните хора и различните епохи. Добре известен феномен е появата на някаква идея в момент, когато общественото съзнание не е готово да я възприеме. Тогава идеята благополучно бива забравена и се налага да бъде изобретена по-късно, когато успешно ще може да се включи в общественото съзнание. Подобна съдба се определя от това, че в момента на първата й поява тя, бидейки " правилна" и "истинска" от гледна точка на по-късно развитото обществено съзнание, няма как да се впише в светоусещането на по-ранната епоха, в която се е появила. Поради това се снижава нейната ценност и в крайна сметка тя бива отхвърлена. В наше време фетишизацията на науката е довела до това, че много традиционно неформални видове познание /литературознание, история/ се опитват, макар и външно, да се формализират и приспособят към моделирането. Това може би е полезно с нещо, но като цяло тенденцията е по-скоро вредна. Древните гърци не случайно са определили за историята да отговаря специална муза — Клио. Включването на историята в световъзприемането е опит да се проумее и главно да се усети смисълът на историята, и това е една от главните духовни задачи на човека. /Бердяев пише, че в смисъла на историята е скрит смисълът на света/. Жестоко поражение понасят всички опити да се формализира историята и твърде възможно е по принципни причини историята да е твърде тънка субстанция, така че мисълта да е груб и неподходящ инструмент за получаване на удовлетворителна точност. Но ентусиазмът, с който много хора губят време и сили за дълго и трудно изучаване на огромен фактически материал с нищожна ментална продукция, показва, че те фактически преследват друга цел. Чуждите епохи и народи започват, по израза на Лев Гумильов, да горят в сърцето на историка и това е признак на истинско познание. Понякога се случват удивителни неща: например в историческите романи на Юрий Тинянов някои факти от биографиите на героите, измислени от автора, напълно отговарят на действителността.
НАУЧНО ПОЗНАНИЕ
Новороденото възприема света като едно цяло. Както твърдят психолози, неговият мозък и чувствени органи трудно могат да отделят конкретни предмети и звуци; затова новороденото през първите години от живота си трябва се учи да върши това. Първите понятия за бебето са пределно абстрактни: "ба" на година и половина означава не само домашното коте Писанчо, но и всички котки на земята, а също така и всички животни, приличащи по нещо на котка. След това у бебето започват да се натрупват представи за отношенията в света, за връзките между отделните обекти. Всяка такава връзка сама по себе си представлява неуспешен опит да бъде описано единството на света. Задача на науката е да въведе формална система от понятия, описващи света, и система за връзка между тези понятия, описващи единството на света. С други думи, разликата между учения и бебето е в степента на подробност на виждането, формализацията и богатството на системите на отношения между понятията. При първа среща с науката на човек започва да му се струва, че науката може всичко, тоест - да опише света и неговото единство. Според следващите занимания постепенно се изяснява, че разлагането на света е непосилна за науката задача, затова частните закони подозрително бързо се множат, без да могат да се споят в едно общо съдържание. Формализацията на света става, но формализацията на неговото единство не се получава. Постепенно се оформя представа за това, че науката дава не истинска картина на света, а сбор от модели, тоест - различно изкривени начини на представи за света. Тези модели по своята същност не са нещо по-различно от метафорите във философията и притчите в религията. По същество, това е признание за отсъствие на език, подходящ за описание на света. Мнозина интуитивно усещат, че формалният език, тоест езикът на математиката, е зле пригоден за описание на света. Затова има указания и вътре в самата математика, например - невъзможността за акуратно построяване на нейните основи, противоречието на теорията за множествата в съчетание с теоремата на Гедел. Но истинската причина за невъзможността да бъде построен научен модел на света се крие в това, че въвеждането на връзки съвсем не замества разчленяването на света на обекти. Обектите, макар и свързани един с друг, се различават, те са индивидуални и като истинско постигане на света това трябва да се смята стъпка към възприемане на света като новородено. И ако успеем да погледнем по този начин и да видим, че всичко е единно, ще означава, че сме видели Бог. Но това, разбира се, отвежда към мистичното познание.
Но ограничеността на научното познание не означава, че то е безсмислено за духовния живот. И за мнозина днес пътят на науката е единствено възможният. В този случай той трябва да бъде изминат, може би не само за едно превъплъщение, за да се усети, че науката не е достатъчна. И едва тогава може да се тръгне по друг път на познание. Човек не може да напусне своя път на познание с волево усилие: това ще бъде лицемерие, така характерно за много съвременни интелектуалци, които не са успели да изминат трудния път на познание чрез наука. И след редица разочарования в способностите си те се опитват да се покръстят в християнството или в друга религия. Тук главното е, че липсва дълбокият духовен импулс за промяна.
ФИЛОСОФСКОТО ПОЗНАНИЕ
Философията е опит да бъде описано устройството на света с негодни инструменти. Основното средство на философския език е метафората, тоест признание на собственото безсилие, че нищо не може да бъде обяснено направо. "Щраусът е една такава голяма гъска" — така обяснява майката на любознателното си дете. И детето все някак разбира това чудовищно обяснение и дори ако срещне щрауса, би могло да го познае .
Аргументите на философията са не по-малко ужасни. Когато философът започне да разсъждава, тоест пуска в действие връзки като "ако.. .то", "доколкото.. .тогава", "значи" и други такива, възниква усещане за елементарна измама. Логиката на философа е по-лоша и от женската, тя е произволна, с други думи - нея просто я няма. По-честно е направо да се каже: даденият текст е резултат от Божието откровение, както ,впрочем, казва философът Николай Бердяев и много мистици.
Но тогава възниква естественият въпрос: откъде-накъде трябва да вярваме на даденото откровение? Може пък това да е бълнуване на луд? Преди да отговорим на този въпрос, нека да обсъдим проблема за истината и възможността тя да бъде представена чрез текст.
Светът е непознаваем за човешкия ум. Това е така защото човешкият ум е твърде силен, груб и материален. Умът огрубява, смачква детайлите. Но той върши това по различни начини, в зависимост от каква гледна точка наблюдаваме света. Истината не е факт, а възглед за света, тоест някакво насочване на вниманието на ума върху обекта. Насочвайки своето внимание върху някакъв обект от гледна точка на някаква истина, ние получаваме груб отпечатък на обекта. Затова е безсмислено да се говори за лъжливостта на някаква теория или концепция: всички теории огрубя-ват обекта, но всяка по свой начин.
Познанието на истината е настройка на съзнанието в съответно направление. За критерий на познанието служи способността на човека да създава текстове на откровение /спонтанно възникналите в него мисли/ по повод на всеки въпрос относно даден обект, "осветяван" от дадена истина. Трябва да се подчертае, че у различните хора една и съща истина създава различни отпечатъци на обекта, твърде много приличащи си, но все пак -различни
Сборът от отпечатъци от гледна точка на различни истини представлява картината на света в съзнанието на човека. Колкото повече тези отпечатъци си приличат, толкова по-цялостна е тази картина. Всяка нова истина дава нов отпечатък и така променя картината на света. На човек му става неприятно, когато нова за него истина намалява целостта на неговата картина на света, тъй като стремежът към постигане на единство на света е фундаментален духовен стремеж. Затова човек е твърде склонен да отхвърли такава истина, обявявайки я за лъжа, тоест — пренебрегвайки съответствуващия й отпечатък. Но натрупвайки в подсъзнанието си множество такива отхвърлени истини, човек може в даден момент да ги включи в своята съзнателна картина на света, която ще увеличи своята цялостност. За да се случи това, може да мине много време и на определено равнище на съзнанието човек трябва да държи ума си открит, приемайки всякакви идеи и концепции. Медитацията върху най-нелепата теория може да даде отговор на даден въпрос.
Истината се изразява във формата на текста. Текстът е резултат от медитацията на автора върху някаква истина. Сам по себе си текстът няма особен смисъл. Самото разбиране представлява читателска медитация върху определен текст. В зависимост от насочеността на вниманието на читателя, резултатът след медитирането ще бъде различен. В нашия обективен век текстовете се четат по възможност "обективно", тоест — стараейки се да се абстрахират от читателската гледна точка и от личността на автора. Но възприемането става много по-точно, ако се възприема не само текстът, но и авторът, стоящ зад него.
На ниско духовно равнище човек може да възприема само една истина. Сблъсъкът между две различни истини за него е толкова болезнен, че една от двете изтласква другата и категорично я обявява за лъжа. Това се нарича религиозна или научна нетърпимост. На следващо духовно равнище човек вече е способен да възприеме няколко истини, при условие, че успее да постигне определена хармония между тях. А при противоречие може да си затвори очите, тоест, да надделее над подсъзнанието. Но според степента на разширяване на съзнанието става все по-трудно да закриваш очи предпротиворечащи си истини, тъй като вътрешната честност расте заедно с духовното равнище.
Моментът на осъзнаване на недостатъчността на менталното познание на света е най-важният момент по духовния път на човека и на обществото. Обикновено той е съпроводен с дълбока криза. Работата е в това, че колкото е по-развит умът, толкова по-трудно той признава своето поражение. Умът твърде дълго е радвал егото с постиженията си, затова сега егото трябва да изпита много горести, докато узрее да се откаже от удоволствията, доставяни от ума. Но пътят на духовната еволюция е точно такъв. Светът в неговото единство може да бъде познат само непосредствено-чувствено, по-точно казано - свръхчувствено.
С други думи, да се говори за правилна или неправилна истина, е напълно безсмислено, тъй като истината е възглед върху света, тоест - начин за неговото осветяване. В този смисъл тя е вярна дотолкова, доколкото осветява реалността, а не нещо друго, и невярна, доколкото я изкривява. Може, разбира се, да се говори за недостатъчност или прекаленост на истината за човека. Всяка истина е като прожекторен лъч, тя има степен на фокусиране. От друга страна, всеки човек притежава индивидуална способност за концентрация на вниманието върху обекта, тоест - за да възприеме обекта, на него му е нужна определена яркост на тази осветеност. Тези две величини трябва да съвпаднат. Ако яркостта на осветяване на обекта на истината е недостатъчна, човек обикновено казва, че тази истина за него е примитивна. Ако пък яркостта на осветяване на обекта превишава възможностите му за възприемане, неговите очи биват заслепени и той казва: твърде е сложно за мен!
Казаното дотук се отнася за относително високо равнище на абстрактно мислене, когато истината се възприема като модел на действителността, система от възгледи и прочие. На по-ниско равнище на мислене истината се възприема като факт: земята е кръгла, водата е мокра. Но дори и в този случай основната тежест на истината пада не върху факта, а върху начина, върху светогледа.
ЕСТЕТИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ
Усещането за красота, на това човек не се научава. То идва едновременно с възприятието на обекта в онзи момент, когато започваме да усещаме Бог в него. Заедно с това чувство се появява и усещането за единство и завършеност на света, който цял се въплъщава в обекта. Докато не се появи усещане за красота и единство с обекта, можем да бъдем уверени, че обектът е непознат. Но сме на подстъпите към опознаването му.
Когато в своето познание на обекта стигнем до този стадий, че обектът ни се струва прекрасен, тогава в нас възниква импулс да изразим своето усещане за тази красота. И напълно справедливо чувстваме, че нашето възприятие се отличава от възприятията на всички останали хора. Този импулс се нарича творчески, макар в действителност понятието за творчество да е много по-широко. И подчинявайки се на творческия импулс, ние творим: пишем стихове, рисуваме картини, композираме. Ние получава удовлетворение от творчеството дотолкова, доколкото ни се отдава да изразим специфичността на възприемането от висшето ни "аз". Възприемането пък на чуждо творчество се извършва по същия начин, по който се възприема и всеки обект: то ни се струва толкова по-хубаво, колкото по-голяма информация за истинското битие получаваме от него. Съществена помощ при възприемането оказва настройката на висшето "аз" на твореца, но не и информацията за неговата социална личност! Понякога, ако читателят е положително настроен към дадения автор, не особено талантливи стихове могат да окажат силно естетическо въздействие. Творческата самобитност се определя не от своеобразието на висшето "аз", което винаги е уникално, а от бариерата от баналности, която издига егото на твореца.
Продуктът на естетическото творчество, разположен в тънкия свят, играе за естетическото познание онази роля, която философската система и философското познание имат за научното познание. То показва образа на света под определен зрителен ъгъл. Затова не е трябва да се говори за бездарност на дадено произведение, а за неговата недостатъчна информативност. А информативността на произведението зависи от способността да извличаме информация от произведението; трябва добре да се помни, че всеки обект съдържа информация за целия свят.
Науката, както и изкуството, се явяват задънена улица за познанието. Трагедията на творчеството се състои в това, че Бог може да бъде познат, но не може да бъде изразен. Но изкуството в по-голяма степен от науката настройва човека за непосредствено възприемане на света, което е път, водещ към познанието на Бога. Моментът, когато човек в своя духовен живот изживява изкуството, се съпровожда с дълбока криза, с мятане от една област на изкуството в друга, с каторжен труд, и твърде често - с физическа смърт.
Голяма вътрешна честност и мъжество са нужни на човек, за да осъзнае, че поредният път е извървян и трябва да се започне отначало.
МИСТИЧНОТО ПОЗНАНИЕ
Мистичното познание представлява получаване на информация непосредствено от Бог. Както Читателят забелязва, мистичното познание е съществена част от всички разгледани видове познания. Авторът ще илюстрира това твърдение с пример от най-формализираната и в този смисъл - най-проста област на науката: математиката.
Всички опити математиката да бъде сведена до формализирани логически схеми са се проваляли, и сега ще стане ясно защо. Какво означава да се проумее дадена математическа теория? На всеки първокурсник му е известно, че за да получи тройка на изпит, е достатъчно да знае определенията и формулировките на теоремите. За четворка се изисква да научи и доказателствата, а за петица -да умее да решава най-простите задачи, свързани с доказателствата. Тоест, става дума за паметта. Но студентът от горните курсове разбира, че само памет не е достатъчна. За да се решават по-сложни задачи, е необходимо да се изучат основните типични изкуствени методи на дадена теория и да се прилагат в определена последователност, специфична за всяка задача. Аспирантът е длъжен да измисли свой, неизвестен досега метод в духа на вече съществуващите методи и да го приложи към някаква конкретна задача. Такова е съдържанието на дисертация на кандидат на науките. Но професорът не смята, че младият кандидат на науките "чувства" теорията. За професора познаването на теорията идва след продължително "вмисляне", тоест - ментална медитация. В резултат на тази медитация умът достига такова състояние, че за всеки проблем в главата му спонтанно се появява онзи подходящ метод, чрез който той ще го реши. При това професорът, открил дадената теория, на практика никога не греши, макар че идеята е дошла мигновено в съзнанието му. Ясно е, че информацията се е появила по мистичен начин, тоест — идва от Бог. Но и чисто мистичното познание, е ограничено от духовното ниво на човека. Тук авторът би искал да отбележи, че колкото егото на даден човек е по-развито, толкова по-гъст облак от желания и мисли създава то около чистото съзнание. А чистото съзнание всъщност е субект на познанието. По този начин егото не дава възможност на чистото съзнание да се слее с обекта и да преодолее противоположностите субект - обект, което в крайна сметка означава познанието за света.
НЕПОСРЕДСТВЕНО-ЧУВСТВЕНОТО ПОЗНАНИЕ
Такъв е пътят на тантра-йога. Общоизвестно е ,че нашите усещания са лъжливи. Но в процеса на познанието нямаме на какво повече да разчитаме. Най-праволинейният изход от ситуацията е агностицизмът, обявяващ реалността за непознаваема. Но един по-внимателен поглед показва, че всяко, дори и изкривено познание, представлява информация от външния свят. И нашият мозък се справя с изкривяването в такава степен, която позволява на човек да гарантира съществуването си. Но има ли начин да се намали изкривяването? За да разберем това, трябва да се ориентираме в причините, които пораждат изкривяването.
Основните причини за изкривяване на реалността при индивидуалното възприятие е същността на нашите мисли и чувства; но те в същото време са необходими, за да взаи-модействуваме с нея. Мислите и чувствата играят ролята на буфер между индивидуалното съзнание и външния свят. Индивидуалното съзнание е неспособно да обработва цялата информация, приемана от човека чрез сетивните органи и подсъзнанието, тъй като тя постъпва във формата на мисли, усещания, емоции, желания. В началото, когато човешкото внимание е насочено към външния свят, тези усещания са недостатъчно определени. За да се ориентира в тях, на човек му е необходимо да пренасочи вниманието навътре в себе си, да се изключи от външния свят и известно време да обработва постъпилата информация. Когато този процес приключи, човек отново е готов да насочи вниманието си навън, да получи нова порция информация, после отново да превключи вниманието си навътре, за да я обработи, но сега вече през призмата на сформираните представи. И точно тук възникват изкривяванията.
Хората, които живеят с чувства, обикновено биват противопоставяни на хората, които живеят с мисли. Но в действителност двете категории хора живеят в изкривения свят на собствените фантазии. И за едните, и за другите реалността е необходима като кратък външен информативен импулс, чувствен или ментален. След което те задълго превключват вниманието навътре към себе си, потъвайки в своите мисли и усещания. Ако човек умее да върши това, при него ще бъде налице дълбока ментална или чувствена медитация със значителен приток на енергия отвън. Обаче неговите мисли и чувства са илюзорни и слабо свързани с реалността.
Трудността на прехода към по-високо равнище, към по-точно възприемане на света се заключава в необходимостта от превключване към чистото съзнание. А тя е свързана със способността да се гледа на всяка ситуация така, сякаш сме извън нея.
Мислите и чувствата имат свойството да приковават вниманието към себе си, след което то изведнъж се отскубва от ситуацията и се включва във вътрешния свят на човека. Така е много по-лесно. Ако, например, слушаме интересна лекция, все пак понякога вниманието ни ще се отвлича от нея и ние ще започваме да осмисляме чутото, като при това си почиваме. В противен случай ще възникне претоварване на вниманието. Парадоксалното и трудното е в това, че за да възприемем адекватно дадена ситуация, ние трябва да не се включваме в нея. Когато се включим в ситуацията, нашите чувства и мисли започват да ни управляват, да приковават нашето внимание и ние насочваме вниманието си върху тях, тоест — навътре в себе си, с което сами се отдалечаваме от ситуацията. След това ще ни бъде нужно време отново да насочваме вниманието си към ситуацията, ще ни трябва време за настройка, а самата ситуация може би вече ще се е променила.
Какъв е изходът?
Тантра предлага да гледаме на всички ситуации само с чисто съзнание, сякаш наблюдаваме филм, сюжетът на който никак не ни интересува, но се налага да му направим подробно резюме. Тъй като е невъзможно да игнорираме нахлуващите мисли и чувства, ние ги регистрираме, но без да се привързваме към тях. С други думи, ще ги пропускаме през себе си така, сякаш ние сме станали прозрачни за тях. Нито мислите, нито чувствата трябва да влияят на нашето внимание и на действията ни. Така ще бъдем в състояние да превключим спонтанно, без обмисляне и вчувствуване вниманието си и действията си към ситуацията. Само тогава можем да й бъдем адекватни.
Не е необходимо да действаме спонтанно, ако не чувствуваме ситуацията. В такива случаи е нужно де помислим, да се ориентираме в чувствата си; но колкото е по-тънко усещането за ситуацията, толкова по-малко ще сме съсредоточени върху своите мисли и чувства, толкова по-точни ще са мислите, прииждащи в главите ни и толкова по-дълбоки ще бъдат чувствата ни. Любовта се отличава от влюбеността по това, че влюбеността е емоция. А любовта е сияние, което осветява обекта за нас и по определен начин преобразува нашето ментално и емоционално отношение към него. Влюбеността винаги е самовлюбеност. Колкото по-добре умеем да се включихме в дадена ситуация, толкова по-силно е изкушението да превключим вниманието върху себе си, като при това затваряме енергийно-информационния поток, идващ от света и преминаващ през нас. По този начин нашето его се гощава със сладка космическа енергия. Но вниманието изпуска ситуацията, а заедно с това и възможността за спонтанни действия. Намалява дълбочината на мислите и чувствата. Дълбочината на мислите зависи не от времето за обмисляне, а от нивото на внимание, насочено към ситуацията.
С умението ни да се включваме правилно в ситуацията произтича следното: чувствата стават по-дълбоки и постепенно изчезват, оставяйки светлината на истинската любов. Мислите се появяват все по-рядко и все повече съответствуват на ситуацията. Човек започва да усеща, че го водят висши сили.
Движението по пътя на познанието води до сливането на човека с Вселената.
Глава 7
БОГ И ЧОВЕК
Най-важната духовна задача на човек е да проумее взаимоотношенията си с Бог.
ЗАДЪЛЖЕНИЯТА
Съществуват две гледни точки по повод на задълженията ни към Бог. Рамакришна казва, че трябва максимално да се отстраним от желанията на своето его, за да усетим в себе си Божията воля и да действуваме в съответствие с нея. Бердяев смята, че човек има какво да каже на Бог, и дори Бог очаква от човек лично творчество, което, макар че е Божествено, все пак човек има свой личен принос в него и затова е необходим на Бог.
Противоречат ли си тези две концепции? Авторът намира, че не си противоречат. Движен в своята глъбина от естетически критерии, човек изпълнява Божията воля и употребява своята лична воля, за да увеличи световната хармония, естествено, в рамките на своите естетически критерии, дадени от Бог. В процеса на духовен растеж се уточняват естетическите критерии и се подобрява световъзприемането, а личната свобода на волята също се увеличава. Свободата на волята на ниско духовното равнище се използва главно в борбата за оцеляване, после - в избора между добро и зло, а по-нататък - за избор в творческия процес.
ИНДИВИДУАЛНОСТ
Истинската индивидуалност на човек се крие в особеностите на естетическия му възглед за света, съдържащ се в неговото чисто съзнание, тоест - във висшето му "аз". Бог е дал на човек частица от себе си, която се изразява в способност за избор, предоставяйки му свободна воля, и в специфичната естетическа оценка на Битието, въз основа на която протича и изборът. Трябва, обаче, да се различава естетическият критерий на висшето "аз" от насочената върху егото естетика. Така, например, една жена трудно би признала за красив онзи мъж, който не й допада нравствено.
Всички талантливи хора притежават свой стил. Понякога стилът се свърза само с личността на човека, но това не е точно така, тъй като стилът се явява проявя на висшето "аз", на индивидуалното чисто съзнание. Именно затова текстът често удивлява своя автор: на него му се струва, че сякаш не го е писал той, а някой друг.
МОЛИТВА
Всяко мислене за Бог е благо за човека. В зависимост от равнището на съзнание, на човек му се струва, че той моли от Бог нещо материално, или духовно, изразява своята любов, служи му както слуга на господар, или сътрудничи с него като с равен. Но в крайна сметка разлика не съществува, взаимодействието на човека с Бог винаги е сътрудничество; човек и Бог заедно създават историята на света. И молитвата може да протече в различна форма; единственият критерий за дълбочината на общуването се явява степента на духовно просветление.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Основният ограничител на духовния растеж е неправилната представа за възможностите на висшето и низшето " аз" и погрешното разпределение на силите. Висшето "аз" може всичко, низшето "аз" не може нищо друго, освен да удовлетворява собствените си потребности. Низшето " аз" е емоционално и винаги се стреми към нещо; висшето "аз" е неемоционално, то задава общото направление на движението и предвижда препятствията. При това то никога не греши и не поставя пред човек задачи, които на дадения етап той не може да изпълни. Низшето "аз" е заето с препятствия, които то само поставя пред себе си и с наслаждение преодолява. Това занимание няма отношение към духовния ръст, макар че доста прилича на него. Разликата се състои в това, че висшето "аз" винаги има трансцендентни цели, и тези цели постоянно просветват през препятствията. Когато локалните цели или препятствия, макар и подсъзнателно, затъмняват трансцендентната устременост, духовният растеж се прекратява и започва препускане на колесницата на егото.
Приложение
АФОРИЗМИ ПО ГЛАВИ
ВСТЪПЛЕНИЕ
• Незнанието на законите не се явява смекчаващо вината обстоятелство.
• Ако въпросът е зададен правилно, отговорът ще бъде неочакван.
• Символиката играе по-голяма роля в духовния живот, отколкото ни се струва.
• За да решим проблемът, трябва да застанем над него. А как стои въпросът с Бог?
• Преодоляването на щампите изисква необходима духовна работа.
Глава I. ЕДИНСТВО НА СВЕТА
• Единството на света не дава покой на човека.
Глава 2. СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА И ТВОРЧЕСТВОТО
• Откровението винаги е истинско. Грешна бива интерпретацията.
• Мислите и чувствата не принадлежат на човека. Те идват отнякъде и отиват Някъде, и биват само регистрирани.
• Всеки избор има духовен смисъл.
• Не трябва да се мисли, че грубите обвивки на физическото тяло, личността и начинът на мислене ограничават свободата на висшето " аз ".
• Висшето "аз " винаги е свободно. Това, че субективно се преживява като несвобода е несвобода на егото.
• Творчеството е съвместна медитация на човека с Бог.
• Произведенията на изкуството възразяват срещу това, че над тях стои името на автора.
• Обучението е творчество.
• Критерият на избора винаги е естетически, макар и подсъзнателно.
Глава 3. ДОБРО И ЗЛО
• Бог има свои възгледи за добро и зло, това е Неговото морално право: Той вижда света в цяло, всичко знае, всичко помни и за нищо не си закрива очите.
• Когато на човек му се струва, че причинява зло на някого, в крайна сметка той вреди само на себе си.
• Само човек може да причини зло сам на себе си. Същото се отнася и за доброто.
• Единственият начин сам да причиниш зло на себе си — това е да стесниш сърдечното си съзнание.
• Злото възниква при несъответствие между духовното равнище и сферата на сърдечното съзнание.
Глава 4. ГЛАСОВЕ
• Когато човек престане да се развива духовно, той умира.
• Прякото навлизане от менталното съзнание в сърдечното съзнание е невъзможно.
• Ако съзнанието гледа отдолу нагоре, в същото време подсъзнанието гледа отгоре надолу, и обратно
• Не съди за онова, което не възприемаш лично.
• Лошо е, когато човек приема гласа на егото за глас на висшето "аз ". Но обратната грешка е още по-опасна.
• Когато индивидуалното подсъзнание на човек е съгласувано с общественото подсъзнание, гласът на висшето "аз " е трудно да бъде чут.
Глава 5. ОБРАЗЪТ НА ЖИВОТА
• Сферата на сърдечното съзнание — това е нещо, на което човек може да гледа обективно, при това без да остава равнодушен.
• Емоциите и мислите са реакции на егото на външния свят. Реакцията на висшето "аз " към света е вниманието.
• Хармонията в света донася любов, а не влюбеност. Да не превръща първото във второ е най-важната духовна задача на човек.
• Силата на волята е подобна на мускулната сила. Развитието на едната и на другата сила имат еднакво отношение към духовността.
• До аскетизма трябва да се дорасне.
• За да се измени светът, трябва преди всичко да изменим себе си
• Праволинейните хора се опитват да изменят света, гъвкавите — своето отношение към него. Мъдрецът търси баланса между едните и другите.
• Най-голямото изкушение за човек представляват отношенията му с неговите деца. Тук егото, излизайки извън пределите на личността, безчинствува безнаказано.
• Истинското благодеяние — когато в отговор не чакаш благодарност.
• Общуване без духовни цели е най-краткият път към ада.
Глава 6. ПОЗНАНИЕ
• Възприятието винаги е свръхчувствено. Петте сетивни органа са само средства за настройка на вниманието.
• Критерий за истината е не практиката, а собствената душа.
• Логично е с теория на познанието да се занимава човек, който всичко знае.
• В сражението за истината самата тя не взема участие.
• Да разбереш — това означава вътрешно да се промениш.
• Духовното равнище служи за естествен ограничител във всеки вид познание.
• Основната функция на изкуството - да помогне на човека да види Бог в обкръжаващия го свят.
• Винаги гледай на себе си отстрани. Тогава ще видиш, че егото е плоско. Надутото его също е плоско.
• Влизай мълчаливо. Ако влизаш в себе си, нека също става мълчаливо.
• Възприемай и съпоставяй, не оценявай.
• Включвай се в ситуацията, но същевременно стой над нея.
• Висшата добродетел е умението да се вписваш в ситуацията, намирайки в нея точното си място и усещайки я като нещо духовно.
Глава 7. БОГ И ЧОВЕК
• Вярата в Бог е способност за интерпретация на видимите явления.
• Да вярваш в Бог не е необходимо. Необходимо е да го усещаш.
• Всеки човек има свои задължения пред Бог.
• Истинската индивидуалност на човек се заключава в особеностите на световъзприемането на неговото висше '' аз ".
• Бог изпълнява всички наши желания. Само трябва да имаме предвид, че той слуша не буквата, а духа на желанията и ги интерпретира от Своя гледна точка.
• Бог дава на човек не според вярата му, а според духовното му равнище.
• Молитви, медитации и мантри не влияят на духовния растеж: на човека. В най-добрия случай те разширяват възможностите му за духовен растеж.
www.spiralata.net
Сподели с приятели: |