Войните на цар Симеон (893-927 г.)

13/34 заместването му с българско слага край на политическото влияние на Византия в България и осигурява нейната политическа и културна независимост.
Решенията на Преславския събор засягат византийските интереси и създават враждебно отношение на Византия спрямо българската държава. В същото време византийското правителство премества тържището на българските стоки от Константинопол в Солун и увеличава вносните мита.
Това засяга тежко икономическите интереси на България. Цар Симеон се опитва по мирен път да разреши зараждащия се конфликт, но получава отказ.
Продължителният мир между двете държави е нарушен. Войната може да се характеризира като първа в Средновековна Европа, избухнала в резултат на засегнати стопански интереси. През 894 г. българската армия навлиза в
Югоизточна Тракия и в района на Адрианопол разгромява византийската войска. Византийската дипломация се постарава да компенсира неуспехите на бойното поле. Тя успява да насочи срещу България маджарите, които по това време населяват земите между реките Буг и Днестър. През следващата 895 г. многобройна маджарска войска е прехвърлена през река Дунав от византийския флот. Докато цар Симеон е зает с византийците, те нахлуват и опустошават българските земи. След като научава за действията им, българският владетел се насочва с част от войските си (предимно конници) срещу тях, но е разбит. В следващото сражение българите успяват да победят маджарите.
Те са отхвърлени отвъд река Дунав.
Същевременно преговорите с печенегите за съвместни действия срещу маджарите завършват с успех. През пролетта на 896 г. българските войски и печенежките отряди навлизат в земите на маджарите, когато те са предприели военен поход и са оставили поселенията си без охрана. Българи и печенеги подлагат областта на страшно опустошение. Когато маджарските войски се завръщат, заварват войските си в пълна разруха, че се изселват завинаги в поречията на река Тиса и Средния Дунав.

14/34
След като е напълно отстранена маджарската опасност, цар Симеон насочва войските си срещу Византийската империя. През лятото на 896 г българските
:
войски навлизат във византийските предели на Югоизточна
Тракия. Решителното ]сражение се състояло при Булгарофигон. За него византийските хронисти са съвсем кратки: „При Булгарофигон било завързано сражение с българите. Ромеите били зле сразени и всички погинали.”
Българската армия осъществява стратегическо преследване на противника.
Войната завършва с мирен договор, с който ограниченията спрямо българските търговци са премахнати.
Настъпва период на относително мирни отношения. Всякога обаче, когато военностратегическата обстановка е благоприятна, цар Симеон не пропуска да се възползва от нея. Така например през 904 г., когато арабският флот овладява Солун, българският владетел се насочва с войските си на югозапад и присъединява към България Южна Македония и
Южна Албания.
Войните и все по-засилващият се процес на феодализация дават възможност на българската аристокрация да натрупа големи богатства. В столицата Велики Преслав цари разкош и великолепие. България се превръща в средище на висока култура, която се разпространява по целия славянски свят.
Всичко това повишава самочувствието на българската аристокрация, която започва да се стреми към хегемония на Балканския полуостров, към овладяване на Константинопол и създаване на една българо-византийска империя. Възползвайки се от неустойчивото вътрешно положение на
Византийската империя, през 913 г. българските войски навлизат в
Югоизточна Тракия и достигат византийската столица. Цар Симеон е приет в
Константинопол и при тържествена обстановка е провъзгласен за василевс. След като е почетен и с богати дарове, той се завръща в България. На следващата година българската армия отново навлиза в Тракия, обсажда и овладява крепостта Адрианопол.

15/34
Стреснато от бързите и опустошителни действия на българите, византийското правителство започва да се готви за решителни действия срещу
България. Сключва се мир с арабите, чрез който се осигурява дълбокия тил и се освобождават значителни войски за действие срещу българите. Постигнато е споразумение със сърби, маджари и печенеги за общи действия срещу българската държава, на базата на което възниква широка коалиция срещу нея.
Стратегическият план на византийското командване предвижда тяхната армия на настъпи от района на Анхиало и Месемврия по най-краткия път срещу българската столица Преслав, като в боевете за нея да бъде унищожена българската армия. В същото време да се прехвърлят през река Дунав печенегите от византийската флота, за да нанесат удар в тил на българите.
Едновременно с това трябва да започнат бойните действия и останалите съюзници на Византия – сърби и маджари.
Цар Симеон, оценявайки създалата се обстановка, решава да унищожи византийката армия южно от Стара планина и да води активна отбрана срещу съюзниците на Византийската империя. За целта той разполага по десния бряг на река Дунав охранителни войскови части, състоящи се предимно от лека конница и пехота.
Същевременно българският владетел провежда усилена дипломатическа дейност и успява да привлече като съюзници маджарите и част от печенегите.

16/34
Византия извършва усилена военна подготовка. Армията й наброява 62 хиляди души, от които 12 хиляди конници. Сухопътната армия е поставена под командването на прославилия се във войните срещу арабите византийски пълководец Лъв Фока. Командването на флотата е поверено на Роман Лакапин.
В началото на август 917 г. сухопътните войски се отправят към Анхиало, а флотата се насочва към устието на река Дунав.
Българската армия с ускорен марш преминава Стара планина и се съсредоточава в района северозападно от Анхиало. Числеността й е 60 хиляди души.
На 20 август 917 г. Лъв Фока извежда войските си от укрепения лагер край
Анхиало и ги построява в боен ред – теми в първа линия и теми във втора линия. Замисълът на византийското командване е да нанесе главен удар с десния фланг, за да откъсне българските войски от старопланинските проходи и да ги унищожи.

17/34
Цар Симеон разделя армията си на две основни групировки – първолинейни части и силен резерв от тежката конница. Неговият замисъл е да изтощи противника и след това да нанесе внезапен силен удар с резерва си по левия фланг на византийската войска, за да я отреже от нейния тил и да я унищожи.
Първи започват настъплението византийците. Тяхното дясно крило притиска силно българския ляв фланг, със стремеж за пробив на бойния ред. В резултат на това бойният ред на българите чувствително се огъва. На отделни места започва постепенно отстъпление. По това време по даден сигнал от цар
Симеон, който следи развитието на сражението от една височина, резервът се насочва във фланг и тил на противника. Той започва да нанася чувствителни загуби на византийците и скоро сред тях избухва паника. Отстъпващите български части преминават в настъпление и съдействат на резерва за пълно унищожаване на византийската армия. Византийците побягват към
Месемврия. На пътя им се изпречва тинестата река Ахелой, където са настигнати от българите и напълно са разгромени. Само една малка част успява да се спаси в Месемврия и от там отплувала на кораби за Константинопол.
(виж клип „ЦАР СИМЕОН 917”)
Настъплението на печенегите от североизток е осуетено от настъпилите разпри във византийското командване. Флотата се връща обратно в
Константинопол. Останалите съюзници на Византия не вземат участие във войната. Независимо от това цар Симеон, който се опасява особено много от сърбите, след победата при Ахелой изпраща голяма част от войските си с воеводите Теодор Сигрица и Мармаис да се справят с тях. Така подготвяната коалиция срещу българската държава се разпада.
Разгромът на византийската армия показва, че българският владетел правилно определя своята стратегия, като оставя прикритие по дунавското крайбрежие, а основните сили насочва срещу главния противник, който е крепител на съюза. С неговия разгром коалицията се разпада. В сражението

18/34 много сполучливо е използван резервът в най-решителния момент на боя, който решава изхода на бойните действия. Тук идеята за нанасяне на главен удар в българската армия добива своя завършен вид. Изборът на направлението за действие на резерва е правилен.
Прекъсват се пътищата за оттегляне на противника. След победата при
Ахелой българите извършват тактическо и стратегическо преследване на противника, като достигат до византийската столица. Цар Симеон се провъзгласява за „цар на българи и ромеи”, а главата на българската църква получава титлата „патриарх на българската църква”.
След разгрома на византийците цар Симеон взема изцяло инициативата на военните действия срещу Византийската империя в свои ръце. Той си поставя за цел да завладее Константинопол и да се провъзгласи за владетел на империята. За осъществяване на тази идея той предприема настъпление на широк фронт към византийската столица, Солун и Елада. Извършва реорганизация в армията за повишаване на нейната боеспособност и най-вече във флотата. За съюзник потърсил халифа на африканските араби Ал Махди с предложение за съвместни действия при овладяването на Константинопол.
Трофеите и плячката се предвижда да се поделят по равно, а градът да остане на българите. На връщане корабът с българската делегация и арабските велможи е пленен от византийския военен флот и незабавно е откаран във византийската столица. Така този съюз се проваля в резултат на случайността и умелата византийска дипломация. Независимо от неуспеха цар Симеон не се отказва от поставената цел. Той започва усилена подготовка на нова война срещу Византия. В хода на подготовката на 27 май 927 г. той внезапно умира.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: