Записки от секретните архиви проф. А. Веков

БОТЕВ НЕ Е УБИТ НА ВОЛА Начало

БЪЛГАРСКАТА СЕНЗАЦИЯ НА ВЕКА: ЛЕГЕНДАТА НА ЗАТОЧЕНИКА

Стара е легендата, че Христо Ботев не е убит на Вола, а е ранен, пленен от турците и изпратен в Диарбекир на заточение, където преживява до дълбока старост. Няма да привеждам факти, които са давали основания на изследователите на легендата, че Ботев не е убит, че неговото тяло не е погребвано. След Освобождението на България на няколко пъти в печата не появяват слухове, ширят се мълви, че Ботев е жив и че вече се е върнал в родината. По-старото поколение у нас помни как по случай неговата 90-та годишнина пак се втурна слухът, че гениалният ни поет е жив. По това време поддържах връзки със сътрудниците на тогавашния институт "Ботев-Левски". Телефоните непрекъснато звъняха. Официалното опровержение не успокояваше духовете. Слухът продължаваше да се шири...

Може би на народа се искаше неговият любим герой да е жив. Това беше един своеобразен референдум, израз на голямата ни любов към Ботев. Навярно той беше нужен, за да спаси разнищеното ни национално единство. Истина е, че мълвите и слуховете се появяваха все в преходни, бурни години...

В началото на 30-те известният български писател, издател и общественик Димитър Подвързачов възпроизведе на страниците на българския печат новата тогава легенда, че Христо Ботев не е убит на Вола, а е само ранен, че турците го хванали, изцерили го и го заточили в Диарбекир. Повод за тази легенда беше, че трупът на войводата не е бил намерен подир сражението, както на другите четници.

И така, нашият национален герой прекарва дълги години на заточение и често слуша да се говори за България, за нейния следосвобожденски напредък. И у него се ражда непреодолимото желание да види отново родината си.

Ботев наема каруца (други превозни средства тогава е нямало) и поема дългия път към освободеното отечество. Пристига в София никому непознат (какъвто държи и да си остане), смесва се с народа, разпитва и наблюдава. И остава ужасен от онова, което вижда и чува. "Та аз не срещнах тук нито един човек да каже добра дума за другите - казва той. - Всеки се заканва на всички мамицата им да разплаче... ако му попаднат в ръцете; всички гледат не да си помагат взаимно като българи, а взаимно да се унищожават. Една безпределна злоба се шири между хората и всеки мисли как да мачка другите.

КАРУЦАР! - провиква се най-сетне той. - Впрягай колата и карай обратно за Диарбекир. Аз нямам никаква работа тук. Това не е страната, за която съм се борил и за която пролях кръвта си."

Тази легенда възпроизвежда големият български дипломат Никола Антонов при едно от поредните си връщания в България. Ваканцията му у нас съвпаднала в времето, когато през 1931 г. Народният блок идва на власт. Шири се вълната на отмъщението за жертвите, дадени след и по време на юнските и септемврийските събития; едни личности падат, други се издигат на гребена на политическата вълна.

Клюки и завист, боричкания за власт, големановщина. Никола Антонов е разочарован. И всичко това му напомня фейлетона на Д. Подвързачов, легендата за Ботев, чийто патриотизъм и безукорна честност респектират. Антонов се възмущава от борбата за престижни дипломатически постове след падането на Ляпчевото правителство, от шуробаджанакизма в кадровата политика на властимеющите, от взаимните клевети и клюки срещу един или друг дипломат.

Нужно е и днес да напомним тази легенда, та дано поне малко помогне за оздравяването на нашето болеещо общество.

И дали ако внезапно Ботев се върне днес, би повторил знаменния си стих: "Аз, искам, майко, тук да загина..."