Зараждане на българското национално -освободително движение
Изтегляне 0.49 Mb.
|
| ЗАРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО -ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ ( 50-60-те г. на XIX в.)
УВОД: През ХVІІІ в. и първ. пол. на ХІХв политическата активност на българите се изразява в участието им в австро-турски и руско-турски войни, във въстанията на балканските народи на страната на неприятелите на Осм. империя. В нач.на ХІХв. Софроний Врачански и неговите съмишленици в Букурещ създават първия политически кръг през Възраждането, който си поставя за цел да търси пътища за решаването на бълг. въпрос в конкретните условия на Руско-турската война от 1806-1812г. Политическите прояви и движения на българите се свързват с благоприятни външни условия –войни и въстания на съседни народи (І-во от 1804-1806г и ІІ-ро от 1815-1829/1830 сръбски въстания) и гръцко въстание от 1821г). През вт. пол. на ХІХв българите организират и първите самостоятелни политически прояви и движения. Началото на самостоятелни политически революционни действия се поставят от участниците в опита за въстание в Североизточна България известен под името Велчова завера (от 1835г. главно в Търновско и Еленско). Опит за организиране на революционни действия, свързани с борбата на българите срещу националния подтисник през 40-те г. са Браилските бунтове. Други национално-освободителни прояви са селските въстания и бунтове от 30-50-те г. в Западна и Северозападна България, причинени от бавното положение на реформите в земевладението и подстрекателствата от страна на Сърбия, която се стреми към териториално разширение чрез присъединяване на погранични бълг. райони: от 1835г в Нишко, Пиротско, Берковско, Белоградчишко; Нишкото въстание от 1841, което получава широк отзвук в Европа, поради жестокостите при потушаването му; Видинското въстание от 1850г във Видинско, Кулско, Белоградчишко и Ломско. Дадените човешки жертви и разоренията на села и градове в областите на въоръжените действия на последното въстание предизвикват протестите на Англия, Русия и Франция. Вниманието на света отново се насочва към българите, а Високата Порта е принудена да ускори поземлените реформи в Северозападна България, да ликвидира господарлъците и да оземли селяните. Политическите движения на българите до Кримската война имат стихиен, неорганизиран характер. Те са резултат от спонтанната реакция за самозащита на населението или са отговор на политиката на Високата порта, която многократно забравя за своите обещания и започнати преобразувания. Много често тези движения са провокирани от външни сили, които се възползват от положението на българите за постигането на свои цели. Нерядко произволите на местни дерибеи са повод за въоръжена съпротива от локален характер, която попълва мозайката на неорганизираната съпротива срещу вековния подтисник. Ето защо до ср. на ХІХ в. за организирано общонационално политическо движение не може да се говори. Все още благоприятни условия за подем в самостоятелното българско националноосвободително движение липсват. В хода на многобройните неуспешни опити за освобождаване, българите естествено усещат явното военно превъзходство на противника. Макар да преживява болезнен процес на упадък, Осм. империя разполага по това време с несравнимо по-голям военен потенциал. Ако в тази империя има институции на сравнително сносно равнище, това са армията и полицията. Султаните добре разбират, че те са главната опора на деспотичната им власт, поради което полагат специални грижи за тяхната подръжка. Преобладаващата част от ресурсите на държавния бюджет, както и заемите, получавани от западните държави, се изразходват за тази цел. Според една най-обща приблизителна преценка, направена от немски политически наблюдатели даже през 70-те г. на ХІХв съотношението между въоръжените сили на балканските освободителни движения, взети заедно и тези на Осм.империя са 1:10 в полза на султана. Тази преценка вероятно е близо до действителното положение, като се има впредвид с какви огромни материални и човешки ресурси разполага империята. Султанът може във всеки момент да разчита на военен контингент, възлизащ на около 1млн. души редовна армия и нередовно опълчение (т.н башибозуци). Войниците в турската армия се отличават със своя необоздан верски фанатизъм. Командният състав се сътои от опитни офицери, голяма част от които чужди наемници главно от Англия, Франция и Прусия. Освен с човешки потенциал, имперската армия е осигурена с достатъчно количество модерно западноевропейско оръжие, разполага с речен и морски боен флот, артилерия, кавалерия и т.н. Въпреки предимно стихийния характер на бълг. националноосвободително движение през ХVІІІв и пър.пол. на ХІХв, тогава се оформят окончателно две политически програми и линии на действие. Едната от тях търси да осъществи единодействие на българите с външни сили, докато другата извежда напред самостоятелната борба за политическо освобождение. Българите се стремят да се ориентират в заплетения Източен въпрос и да намерят своето място в него, търсят и осъществяват международни политически контакти. Постепенно идеята за политическото освобождение обхваща все по-широки кръгове от бълг.общественост. борбата на мнения и схващания на стратегията и тактиката на националноосвободителното движение допринася за активното политизиране на доскоро пасивните народни маси. Българите навлизат в бунтовната атмосфера на деветнадесетото столетие. В нач. на 50-те г. противоборството м/у Русия, Англия и Франция за надмощие в Близкия Изток се засилва. Усложняването на м/ународната обстановка и предимно изострянето на Източния въпрос подтикват по-изявените възрожденски дейци да предприемат нови стъпки за решаване на бълг.политически въпрос. Руско-турската война от 1853-1856г или т.н Кримска война предизвиква ново политическо вживление сред българите. Всеобщо е убеждението, че този път идва ред на бълг.освобождение. Първите симптоми за това се долавят през пролетта на 1853г, когато част от Цариградските българи изготвят прошение до руското правителство с искането за предоставяне на автономен статут на българите по подобие на Сърбия, Влашко и Молдова. По същото време, веднага след обявяване на войната, по-радикално настроените младежи в Цариград създават под ръководството на Георги Раковски “Тайно общество”, което си поставя за цел да подготви народа за въстание, което трябвало да започне в момента, когато руската армия навлезе на бълг.територия. Членовете на “Тайното общество” разгръщат активна пропагандна дейност и успяват да създадат клонове на организацията в Шумен, Търново, Русе, Свищов, Видин, Враца. Представител на “Тайното общество” дори предприел пътуване в Сърбия и Румъния, търсейки контакт с руската дипломация. Липсата на сигурни свидетелства не позволява да се прецени измеренията на извършеното от Раковски и неговите съмишленици. Тяхната дейност обаче е показателна за целенасочените опити да се изгради една нелегална структура, чиято задача се свежда до организирането на въстание в България. След Велчовата завера, това е първото подобно начинание, тъй като нито Браилските бунтове, нито масовите селски въстания имат характер на общи български политически акции. С изграждането на местни “общества” и с опитите да се съгласуват бъдещите въоръжени действия с емиграцията, създателите на “Тайното общество” осъществяват сериозна крачка напред в развитието на освободителната идеология. Избухването на Кримската война и първите успехи на руската армия обнадеждават за пореден път бълг.емиграция. Вярвайки в победата на Русия, по-активните в политическо отношение представители на бълг. емигрантска буржоазия в Южна Русия и Влашко решават да предприемат стъпки за консолидиране усилията на всички, които желаят да подпомогнат настъплението на руската армия в земите на юг от р.Дунав. След окупирането на Влашко и Молдова група влиятелни търговци, сред които братята Христо и Евлоги Георгиеви, Христо Мустаков, Константин Чокан и др., основават в Букурещ организация наречена Епитропия, която по-късно става известна под името Добродетелна дружина или комитет на “старите”. В оскъдната научна литература, посветена на Епитропията, няма единомислие относно датата на създаване на тази първа политическа организация на бълг.емиграция. някои автори отнасят създаването на Епитропията към август, други към-есента, а трети-към декември 1853г. Спорни са и имената на учредителите на Добродетелната дружина. Почти по същото време се обединява и бълг.колония в Южна Русия. Под ръководството на Никола Палаузов, Н.Тошков и С.Тошков в Одеса през февруари 1854г се създава политическа организация под името Одеско настоятелство. Първоначално руското правителство гледа на настоятелството с подозрение, но възможността за използване на българите в хода на войната изглежда примамлива и скоро опасенията са приглушени. Нещо повече, Главната квартира на Дунавската армия привлича Никола Палаузов за координатор между военните власти и бълг.емиграция. Най-важната цел, която си поставят новосъздадените емигрантски политически формации, се свежда до сформирането на доброволчески отряд, който да се включи в бойните действия на страната на руската армия. Между Букурещ и Одеса обаче възниква съперничество под чие ръководство да се осъществи тази инициатива. Първоначално Одеското настоятелство има известна преднина, защото успява да спечели доверието на руските правителствени среди. Никола Палаузов разработва обширна “Записка за България”, в която обосновава пред руското командване възможността за организиране на въстание в бълг.земи и предлага към главната квартира да се създаде “Български комитет”. Постепенно обаче Палаузов се убеждава, че материалните възможности на Букурещките дейци са по-големи, затова Настоятелството се съгласява да работи съвместно с Епитропията. Така с общите усилия на одеските и букурещките българи е екипиран отряд, който в хода на войната достига близо 4000 души. Ръководството на доброволците е поверено на опитни хора като капитан Васил Хадживълков, Димитър Чернеев, хаджи Ставри и др. Междувременно друг бълг.патриот - Павел Грамадов, подобно на Раковски подготвя българите в Македония за въстание. В същата насока действа и Никола Филиповски в Търновския край. Намесата на Англия и Франция в подкрепа на Високата Порта обаче принуждава Русия да се откаже от подготвяното настъпление на юг от Дунав и да разпусне бълг.доброволчески отряди. През 1855г Николай І (1825-1855) почива и на руския престол се възкачва Александър ІІ (1855-1881г), но това с нищо не променя хода на войната. С остарялата си техника и некомпетентния си генералитет, руската армия претърпява пълна катастрофа в Крим и това принуждава правителството в Петербург да започне преговори за прекратяване на войната. Мирният договор е подписан в Париж през 1856г. и в него бълг.политически въпрос въобще не се третира. На Парижката мирна конференция (ІІ-ІІІ.1856г) страните-победителки диктуват на Русия много тежки условия. Подписаният мирен договор гарантира целостта на Осм.империя чрез колективното поръчителство на всички европ. държави. Сърбия, Влашко и Молдова остават васални на империята. Договорът изрично постановява, че Русия няма право едностранно да покровителства балканските страни и да се намесва в техните вътрешни работи без общото съгласие на силите-гаранти. Освен това договора определя Русия да отстъпи Южна Бесарабия и Молдовското княжество, с което губи контрола над Дунавското устие, забранява преминаването на руските военни кораби през Проливите, отнема правото на Русия да поддържа военен флот в Черно море и да строи арсенали и укрепления по черноморската граница. Поражението на Русия във войната поради активната намеса на Англия, Франция и Австрия на турска страна обаче попарва и надеждите на българите. Въпреки покрусата от злощастното развитие на събитията, българите все пак обявяват въстание, макар да съзнават, че то е обречено. Целта им е по този начин да изразят своя протест срещу решенията на приключилата Парижка мирна конференция, която оставя бълг.земи под властта на султанското мракобесие. През юли 1856г. Н.Филиповски обявява въстание в Търновско. В една от битките край Габрово четата му е напълно унищожена. Въстание избухва и във Видинско начело с местния родолюбец Димитър Петрович. Тази акция, известна под името Димитракиевата буна, също е ликвидирана от превъзхождащите сили на противника. В международен план българското националноосвободително движение се развива в условията на заплетения Източен въпрос. Неговата същност е съвкупността от проблеми (политически, икономически, културни, дипломатически , военни), касаещи настоящето и бъдещето на Осм.империя. Източният въпрос непременно присъства през целия ХІХв като неврологичен проблем в междудържавните отношения. При решаването на Източния въпрос се преплитат и сблъскват интересите на 3 групи сили (фактори):
Съвпадането на руските имперски интереси с националноосвободителните движения на балканските народи обективно обуславя руската подкрепа за тях. През първата пол.на ХІХв усия почти напълно доминира в Източния въпрос. При тези условия силните вътрешни движения (І-во от 1804-1806г и ІІ-ро от 1815-1829/1830 сръбски въстания) и гръцко въстание от 1821г) стават определящ фактор, но намесата на Русия (Руско-турските войни от 1806-1812г и 1828-1829г) става решаващ фактор за политическата съдба на бълг.съседи: Сърбия, Влашко и Молдова завоюват автономии, а Гърция става първа независима балканска държава. Поражението на Русия в Кримската война (1853-1856г) слага край на хегемонията й в Източния въпрос. Нейните западни съперници от Кримската коалиция – Франция, Англия и Австрия, добиват пълно надмощие и чрез Парижкия мирен договор през 1856г ефикасно блокират активната й настъпателна политика на Балканите. С оглед на своите интереси победителите зациментират т.н.”статукво” в Османската империя. В Източния въпрос настъпва пълна стагнация. Новата конфигурация на силите в Европа се отразява крайно неблагоприятно върху бълг. национално-освободително движение. Оттук насетне то се оказва в изключително утежнено положение, без реална перспектива за благоприятна развръзка в обозримо бъдеще. Източният въпрос губи бившото си приоритетно значение и се подчинява на други, по-значими, глобални руски външнополитически интереси. Главното сега е да се запазят позициите, завоювани по-рано с цената на толкова войни. А това според руските държавници може да стане само ако балк.народи продължават и занапред да виждат в Русия защитник и покровител. За целта се набелязват разнообразни начини да им се оказва съдействие, но само в културно-духовно отношение, на базата на съществуващото положение и в рамките на дипломатическите възможности. Това означава, че занапред Русия ще избягва остри дипломатически конфликти на Балканите, които биха могли да я въведат в нежелан военен сблъсък с Турция. Военната алтернатива изобщо отпада от плановете и намерението на руското правителство. Принципните позиции на новата руска политика по Източния въпрос недвусмислено предсказват, че през тези години българите не могат да разчитат на активна военнополитическа подкрепа от руска страна. Новите тенденции в стопанскотото развитие на бълг.земи намират завършен израз през 50-70-те г. на ХІХв, когато в резултат на Кримската война (1853-1856г) позициите на Османската империя в балканските райони временно се позакрепват. Парижкият мирен договор от 1856г фактически гарантират целостта на империята, а западните европ.държави получават нови възможности за разширяване на своето стопанско, културно и политическо присъствие в турските предели. На 10.ІІ.1856г под напора на западноевроп.страни Високата Порта обнародва поредния Хатихумаюн – акт, с който потвърждава намеренията си да продължи реформите във всички сфери на обществения и икономическия живот. Малко по-късно е приет закон за земята, започва осъществяването на нова административна реформа, проведена е реформа и в армията, продължава модернизирането на държавните институции. През 1861 и 1862г са сключени нови търговски договори с Франция, Англия, Австрия, Испания, САЩ, Русия. Западноевропейските капитали навлизат широко в османската икономика, възникват първите модерни банки. През 60-те г. е построена и първата жп линия, свързваща Русе-Варна. Малко по-късно са завършени и линиите Белово – Любимец, Търново –Ямбол, Солун –Скопие. С помощта на чуждестранни инженери започва модернизирането на пристанища по Дунав и Черно море. Пристъпва се към изграждане на съвременна телеграфска служба в Румелия, към преустройство на съдебната система. Повечето от нововъведенията в инфраструктурата на възрожденското стопанство след Кримската война се създават с реформаторската дейност на Мидхат паша, управител на Дунавския вилает от 1864 до 1867г. Той полага видими усилия да европеизира не само административния център на вилаета – Русе, но и организирано строителство на нова пътна мрежа в Северна България, подкрепя създаването на т.н “земеделски каси”, чрез които се осигуряват по-изгодни условия за кредитиране на селскостопанското производство. Напредък в икономическото развитие в бълг.земи през 60-70-те г. на ХІХв намира проява редимно в градското и по-ограничено в селското стопанство. Все по-осезаемо в икономиката се налагат буржоазно-капиталистическите отношения. Както в предходните десетилетия, основният дял в градското стопанство е зает от занаятчийското производство. В занаятите настъпва по-нататъшна специализация, нараства броя на заетите лица, увеличава се продукцията, усъвършенства се производствения процес. Засилената конфигурация на внос на по-евтини фабрични изделия довежда до упадък и разоряване на някои занаяти, но основните традиционни бълг.занаяти, свързани с обработката на суровините и полуфабрикатите и с държавните поръчки, продължават своето успешно развитие. Продължаващата диференциация обособява в занаятчийството над 70 вида производства. Голяма част от занаятчиите – абаджии, гайтанджии, тъкачи и др., са обхванати от т.н разпръсната манифактура, която позволява на предприемачите и търговците да реализират добри печалби. През третата четвърт на ХІХв се забелязва и появата на централизирани манифактури –в Пловдив, във Варна, Русе, Шумен, както и откриването на фабрики –в София, Пловдив, Габрово. Очертаването на отделни специализирани райони в определен вид производство засилва ролята на търговията. Известни от този период са търговско-лихварските фирми на братя Тъпълещови в Цариград, братя Робеви в Охрид, братя Евлоги и Христо Георгиеви в Румъния, фамилията Арие в Самоков и др. Бълг.земи продължават да имат аграрен характер. В бълг.село преобладават аграрните стопанства на т.н свободни или раетски селяни и ограничен брой чифлици, формирани в по-ранния период. Бълг.земи са наричани “нанища на Османската империя”, тъй като в тях се произвежда качествена и търсена селскостопанска продукция –зърнени храни, месо, вълна, кожи и др. Формиращата се буржоазия се откроява главно в града и по-малко на село. Селяните, занаятчиите, търговците и другите социални групи на обществото все повече се обуржоазяват. На лице е и градската и селска безимотна прослойка, лишена от средство за производство –чираци, калфи, ратаи, която действа съвместно със създаващите се буржоазни елементи в националната революция. В сравнение с предходните столетия промените са безспорни, но като цяло стопанската инициатива на българите до Освобождението не успява да доведе до изграждане по бълг.земи на модерно земеделие и индустрия. Чуждото политическо господство не осигурява граници нито за свободно движение на капиталите, нито за развитие на частната собственост. Това неминуемо забавя темповете на социално-икономическите промени в бълг.общество и се отразява негативно върху хода и крайните резултати на всички останали възрожденски процеси. Условията, съществуващи в Осм.империя след Кримската война, не удовлетворяват нито една обществена група сред българите. След приключването на войната сред тях не съществува нито една категория хора, която да се чувства сигурна за своето бъдеще и на която да е осигурена възможност за гарантиран просперитет. Продължаващият тормоз на феодалната азиатска система, верският фанатизъм и ориенталщината не дават никаква възможност за по-нататъшно нормално развитие на наложилите се сред българите нови отношения. От ликвидирането на чуждоземния гнет са заинтересувани всички –търговци, посредници, промишленици, занаятчии, селяни, национална интелегенция. Ето защо наред с борбата за културно-духовна еманципация българите ориентират своите усилия и към политическа борба, имаща за цел окончателно решаване на бълг.въпрос, за извоюване на полит.независимост. За да се стигне до този нов етап в развитието на национално-революционното движение са налице необходимите предпоставки. От една страна, развитието на възрожденските процеси в бълг.общество след Кримската война върви към своя завършващ етап. А от друга, субективният фактор, ръководната личност в лицето на Георги Раковски е способна да оглави фактически революционното движение, благодарение на натрупания опит и личните качества. Липсват свидетелства за точната рожденна дата на Раковски, но със сигурност се знае, че първородният син на богатия котленски търговец –джелеп Стойко Попович и на Руска Мамарчева се ражда през април 1821г. Според повелите на тогавашната традиция го кръщават на дядото Съби. Години по-късно обаче в знак на преклонение пред вуйчо си –Георги Мамарчев, Раковски приема името му. Животът и политическата дейност на Раковски са изследвани от много историци, културоведи, политолози. Най-ранният биографичен очерк за него е направен от известния възрожденец Васил Стоянов още през 1866г. след Освобождението интересът на Раковски нараства и почти няма изследовател на възрожденската епоха, който в една или друга степен да не се е докосвал до неговото дело. Измежду многобройните публикации за Раковски специално внимание заслужават тези на Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Димитър Страшимиров, Александър Бурмов, Никола Трайков, а в по-ново време – Димитър Косев, Веселин Трайков, Крумка Шарова и др. Важно значение за очертаване на реалното присъствие на Раковски в живота на бълг.възрожденско общество имат и свидетелствата на негови съмишленици и съратници, като Иван Адженов, Иван Касабов, Сава Доброплодни, Марко Балабанов, Христо Стамболски и др. Биографите на Георги Раковски предлагат различни периодизации на неговата обществена дейност. Според Александър Бурмов например могат ясно да се очертаят два периода: І.обхваща времето от 1821 до 1855г; ІІ.- от 1856 до 1867г; Други автори като С.Сиделников открояват 4 периода: І.- 1821 до 1854 г; ІІ.-1855 до 1860 г; ІІІ.- 1860 до 1863 г; ІV.- 1864 до 1867 г; През 1828г Георги Раковски постъпва в котленското училище, а на следващата година посреща в родния си край Георги Мамарчев, командир на бълг.отряд. след завършване на котленското училище той продължава обучението си в Карлово при Райно Попович. В края на 1837г заминава за Цариград, където се записва в едно от най-реномираните по онова време гръцки училища в Осм.империя –Великата народна школа в Куручешме. Тук той има възможност да получи много добро образование. Наред с географията, астрономията, историята Раковски изучава философия, реторика, богословие, гръцки, латински, арабски, персийски. Общо той ползва седем езика, което изиграва решаваща роля в оформянето му като ерудит сред тогавашната бълг.интелегенция. Енергичен и амбициозен, само за около десетина години той успява да натрупа изключително богат житейски опит и да се наложи сред своите ученици и приятели като ярка и авторитетна личност. В това училище учат и редица други българчета като Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, Никола Богороди, Алеко Богороди. Според някои непотвърдени свидетелства през 1841г Раковски заминава за Атина с намерение да продължи образованието си. В гръцката столица той се сближава с Иларион Макариополски и под влияние на революционното брожение в Епир, Крит и Тесалия двамата създават “Македонско дружество”. Целта на това дружество е освобождението на България. По-новите изследвания дават основание да се приеме за вероятно, че по това време Раковски не пребивава в Атина, а само поддържа кореспондентска връзка с учащите там бълг.младежи. От тях именно той и Иларион Макариополски разбират за готвеното от гръцките революционери въстание в Епир и Тесалия. В Цариград двамата научават и за въстанието в Нишко и за усилията на браилските българи да предприемат въоръжена акция през лятото на 1841г. За съжаление оскъдните документални податки не позволяват да се направят по-категорични констатации за конкретната дейност на Раковски и Макариополски по това време. Безспорно е обаче, че през лятото на 1841г Раковски напуска Цариград, за да се отправи към Браила и да се присъедини към местната бълг.емиграция. Когато Георги Раковски се установява във Влашко, опитът на браилските българи да прехвърлят под ръководството на Васил х.Вълков чета в България бил вече пропаднал. Въпреки това Раковски решава, че обстановката за въоръжени действия срещу Портата продължава да бъде благоприятна и затова се заема с организирането на Втория браилски бунт. Плановете на младият Раковски предвиждат с възможностите на емиграцията в Бесарабия и Дунавските княжества да се подготвят два добре въоръжени отряда, които да се прехвърлят в България от Галац и Браила, и да вдигнат населението на въоръжено въстание.
През този период на своя живот Георги Раковски търси верния път в борбата срещу чуждоземния гнет. Твърде често той действа импулсивно, но винаги е непоколебим в желанието си да помогне на своя народ. Натрупал житейски опит и големи за времето си познания, Раковски много рано определя бъдещето си на радетел за българската свобода. В нач.на 1855г Раковски преминава във Влашко и се установява в Синещ. Там прекарва почти цяла година. През вт.пол. на 1856г след кратък престой в Белград, той заминава за Нови Сад, където се отдава на публицистична дейност. С помощта на д-р Данило Медакович Раковски започва да издава своя пръв вестник “Българска дневница”. От страниците на вестника Раковски разгръща активна пропаганда на бълг.църковен и политически въпрос. Но през Х.1857г “Българска дневница” е спряна от австрийската полиция заради антитурската си насоченост, а на 4.ХІ е арестуван и нейния редактор. В Нови Сад Раковски успява да отпечата “Предвестник Горского пътника” – първия му самостоятелен печатен труд, в който развива идеята за подобряване положението на българите чрез задълбочаване на реформите в Осм.империя. През април 1857 г. той завършва и последната трета редакция на поемата “Горски пътник”, която бележи поврат в развитието на бълг.политическа мисъл. В окончателния вариант на поемата, за разлика от “Предвестника”, акцентът отново се поставя върху освобождението на страната по пътя на въоръжена борба. Тази поема откликва директно на проблемите на бълг.общество и налага революционно-романтичния патос в бълг.поезия. Както чрез своята публицистика, така и в известната поема “Горски пътник”, той осмисля дългогодишния си революционен опит, като изразява своите обобщени виждания за бъдещите насоки на борбата за освобождение. Основната му мисъл, откроена в “Горски пътник”, че разпокъсаните действия на многобройните хайдушки чети, чиято цел е отмъщението, не могат да помогнат на освободителното дело. Според него е време да се обединят всички усилия в единен общонароден поток за пълно освобождение на България. В този дух Раковски посочва, че само с добре организирани и целенасочени действия на революционните сили в цялата страна ще може да се нанесе по-сериозен удар на турската власт, а бълг.народ ще демонстрира пред света своята сила и мъжество, за да защити правото си на свободно и самостоятелно развитие. Само онзи, който е силен и дързък да потърси правата си с оръжие в ръка, според Раковски заслужава уважение и подкрепа: ”Ако юнашки се въздержим - пише той, Запад нам ще се омилостиви! Север помощ нами даде, братската любов ще нами покаже!”. След спирането на “Българска дневница” на 9.Х.1857г Раковски е експулсиран от Австрия. Изгонен от виенското правителство и преследван от турските власти, той временно се установява във Влашко, а от нач.на 1858г – в Одеса, Русия. Продължава своята книжовна работа и тук, в новото си местопребиваване, като се занимава най-вече с исторически иетнографски изследвания. По време на краткия си престой в Галац и Яш Раковски съдейства на бесарабските българи пред молдовския княз за откриването на бълг.гимназия в Белград. През 1858г, когато Георги Раковски е принуден да се прехвърли в Южна Русия, той решава да обобщи дотогавашния си политически опит и изготвя І-вия си План за освобождението на България, известен като Одески план. В него залягат основните идеи, които определят фактически посоките на развитие на бълг.национално-освободително движение през цялото следващо десетилетие. Той предвижда учредяване на Благотворително бълг.общество, Тайна канцелария и Общонародна каса в Одеса, събиране на средства за въоръжение и пропагандна литература, както и дипломатическа акция за спечелване на съюзници. В І-вия план на Раковски е заложена идеята за извоюване на освобождението чрез общо българско въстание в единодействие между емиграцията и борбите от вътрешността. Тази осъзната необходимост е отразена със следните думи: “Мечом са българите своята свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият!”. В това въстание трябва да участват всички слоеве на бълг.общество. Предварително в България трябва да се изпратят доверени на Главната канцелария хора, които да подготвят народа и да внесат оръжие и барут, колкото е възможно. Когато всичко бъде готово, щяло да се състави Временно правителство, което трябвало да поеме по-нататъшното ръководство на въстанието, действайки според обстоятелствата. С тези свои мисли Раковски показва, че познава в значителна степен проблемите на Източния въпрос. И още – че Българския въпрос е част от големия проблем, който вълнува не само балканските страна, но и всички сили. Тази е причината, поради която той предвижда информиране на Русия и Франция за целите на бълг.въстание. По това време Русия вече не е в координаторските сили по Източния въпрос и съответно в полит.планове на Раковски. Съзнавайки, че не може да се разчита на руска помощ, той се опитва да търси други, макар и не толкова надеждни съюзници, ориентирайки се към съседните балк.страни. Върху тази основа у него се поражда идеята за бълкански федеративен съюз. По същото време план за освобождението на България подготвя и големия родолюбец Иван Кишелски – също емигрант в Русия. Някои историци откриват известно влияние на Кишелски върху идеите на Раковски, но повечето биографи отхвърлят тази възможност, определяйки неговия план от 1858г като най-прогресивното за времето постижение на бълг.революционна мисъл. Според Пламен Митев, ако се абстрахираме от суперлативните оценки, можем да приемем, че действително през лятото на 1858г Раковски лансира идеи, които очертават нови посоки в развитието на бълг. национално-освободително движение. Но това, според същия автор, съвсем не означава, че трябва да се подценява или оставя в забвение извършеното и от други възрожденски дейци. Конкретният пример, който той дава с плановете на Раковски и Кишелски показва обективно осъзнатата необходимост от преодоляване на стихийността и локалната ограниченост в освободителните борби на бълг.народ, както и постепенното преминаване към организирано революционно движение, ръководено от единен център и обединяващо усилията на цялата възраждаща се нация. Междувременно през 1859-1860г обстановката на Балканите рязко се променя. Отношенията м/у Сърбия и Турция се изострят. Правителството в Белград започва да осъществява засилена антитурска пропаганда и пристъпва към открита война срещу Високата Порта. Раковски предценява, че моментът е изключително благоприятен и решава да пристъпи към реализиране на своите идеи. През 1860г той заминава за Сърбия и се установява в Белград. В сръбската столица той отпечатва част от готовите си трудове, а на 1.ІХ.1860г започва издаването на втория си вестник “Дунавски лебед”, който излиза до ХІІ.1861г. Това е първият печатен орган на бълг.революционно движение. Широкото разпространение на вестника в балк.страни, Русия, Австрия, Франция налага част от материалите да се печатат на френски език. Така “Дунавски лебед” става първия бълг.вестник, информиращ европейската общност за освободителното движение на покорения народ. Достигнал до твърдото убеждение в необходимостта от организирани общонационални револ.действия, Раковски пристъпва към енергична пропаганда на своите виждания сред бълг.общественост. Скоро около него се обединяват мнозина млади съмишленици. Поради възникналият конфликт между Сърбия и Осм.империя Раковски решава да организира общо въстание в България. За осигуряване успеха на замисленото начинание започва преговори със сръб.управници за координирани действия срещу турската власт. Той излага подробно своите виждания за тактиката на предстоящата въстаническа акция в План за освобождението на България, изработен в края на 1861г, известен още под името “Белградски план”. В него са доразвити и конкретизирани идеите от първия план. Според този план всеки бълг.патриот от вътрешността на страната трябва да се подготви самостоятелно, като си набави необходимото оръжие и съответното бойно снаряжение. Планът предвижда изграждането на специални тайни комитети, които ще мобилизират населението за масово участие във въстанието. Комитетите според него ще изпълняват само агитационни задачи. Според него бъдещото въстание в България трябва да се осъществи съгласувано с действията на Сърбия срещу Високата порта. Предварително на сръбска територия е необходимо да се подготви доброволчески отряд от около 1000 бълг.патриота. след избухването на Сръбско-турската война бълг.отряд трябва да се прехвърли в бълг.земи и да осъществи поход по билото на Стара планина до Черно море на изток, като вдига населението на масово въстание. Достигайки до Търново, наброяващият отряд от 180 хил.души трябва да организира действията си с предварително изграден в старопланинския град местен комитет, да освободи Търново и да провъзгласи възстановяването на бълг.държава. След което многократно нарастналата народна войска от около 500 хил. души, подкрепяна от навлезлите от севере чети, трябва да довърши освобождението на България. В своя план за Освобождението на България от 1861г Раковски залага идеята за създаване на върховно командване на въстанието, което да осигурява ръководенето на бълг.въоръжени сили и едновременно да се грижи за организирането на временно управление в контролираните от въстаниците територии. Във връзка с това през ІV.1862г в Белград той създава и оглавява “Привременно българско началство” - правителство, което има за задча да ръководи всички дейности, свързани с предстоящото въстание. Написан е уставът, а след успешни преговори със сръбското правителство се пристъпва към изграждането на бълг.войскова част. От страниците на “Дунавски лебед” Раковски отправя призив към своите сънародници и през 1862г в Белград се събират около 600 души, които оформят Първа българска легия. В легиона на “българския Гарибалди”, както го наричат неговите почитатели, се включват много млади бълг.патриоти, учащи в Одеса, Виена и Белград. Между участниците в легията са известните хайдушки войводи, които през тези дни се превръщат в национални революционери, като Иван Кулин, Христо Македонски, Стефан Димов- Караджата, Илъо Марков и др. Там получава революционното си кръщение и Васил Иванов Кунчев –Левски. Енергичната дейност на Раковски в Белград и активната революционна пропаганда, която той осъществява чрез в. “Дунавски лебед”, превръщат сръбската столица във своеобразно съсредоточие на бълг.полит.емиграция. Авторитетът на Раковски нараства и в нач.на 60-те.г. той вече е възприеман като безспорен водач на формиращото се ново поколение борци за освобождението на страната. Според Пламен Митев това повдига самочувствието на Раковски и в отделни моменти се отразява негативно върху възможността за обединяване на усилията на всички, които са склонни да участват в едно по-сериозно политическо начинание. Показателен пример, според същия автор, са провалените преговори с представители на богатата бълг.колония във Виена. Според Пл.Митев подобни факти не трябва да се игнорират, само защото могат да представят Раковски в светлина по-различна от общоприетата. Идеализирането, смята същия автор, на Раковски ни отдалечава от възприемането му като реално съществувала историческа личност със своите достойнства, но и със своите недостатъци, което пък създава предпоставки за митологизирането му. Има доказателства за това, че и Раковски не е безпогрешен. През юни 1862г словесните пререкания между сърби и турци прерастват във въоръжени стълкновения. На 3/15 юни турски низами убиват сръбски младеж. Инцидентът ведната се използва от по-разпалените граждани като повод за преследване на всички турски войници, намиращи се извън стените на Белградската крепост. Избухналите сражения, в които се включват и част от бълг.легионери, продължават цялата нощ. На 4/16 юни след намесата на европ.консули е постигнато временно примирие, но на следващия ден турската артилерия предприема ожесточен обстрел на града и боевете пламват с нова сила. Легията също заема позиции край една от барикадите и активно се включва в сраженията, надявайки се в най-скоро време да пристъпи към изпълнение на плана за въоръжено въстание в България. Междувременно Георги Раковски изпраща към Търново хаджи Ставри Койнов, който трябва да подготви вдигането на бунта в старопланинския град. Под прикритието на търговец той предприема няколко обиколки из Търновско и Габровско и успява да привлече мнозина съмишленици, но на уговорения ден –14 юни се явяват само около 70 души. При това положение х.Ставри оформя малка чета, с която се насочва към Габровския Балкан, очаквайки там да намери по-голяма подкрепа. Турските власти обаче вземат всички мерки и Ставревата чета е разпръсната, като повечето въстаници са заловени и по-късно изпратени на заточение. По същото време Раковски продължава да се подготвя за скорошно прехвърляне през сръбско-турската граница. На 1.VІІІ.1862г той отпечатва дори един “Позив”, в който призовава бълг.народ към въстание. До война между Сърбия и Турция обаче не се стига, тъй като на организираната от ВС конференция конфликтът между Белград и Портата е временно преодолян. Сръбско-турският конфликт е преодолян по мирен път и легията става неудобна. От друга страна, сръбското правителство не е заинтересувано от съществуването на единна бълг.организация. за него не е важно освобождението на България, а териториално разширение за сметка на западните бълг.краища. неслучайно, използвайки несъгласията в легията (някои легионери упрекват Раковски, че се държи като бълг.княз, без да съзнават дипломатическата страна на въпроса), сърбите накрая успяват да я разделят на две. Раковски очевидно е наясно със сръбските стремежи, поради което разработва идеята за “Привременно българско началство”, т.е. (революционно правителство), което да оглави бъдещото бълг.въстание. Въпреки неуспеха Раковски продължава да вярва, че срещу Осм.империя балк.народи трябва да се борят заедно. Затова той използва всяка възможност за организиране на съвместни действия срещу Високата Порта. През 1863г като специален пратеник на М.Обренович, посещава Атина и Черна гора със стремеж да бъде изграден християнски съюз против турците. Тази мисия му дава възможност да прецени от близо късогледия балкански национализъм. По време на тази обиколка той за пръв път научава за гръко-сръбски водени преговори на антибълг.основа. Той се убеждава, че правителствата на тези страни използват взаймодействието си с българите за решаване на свои проблеми без сериозни намерения за траен съюз и взаимно сътрудничество. Надигащият се балк.национализъм и аспирациите на Гърция и Сърбия към бълг.земи го карат да скъса с Белград и да потърси ново убежище. През ІХ.1863г. Раковски се установява в Букурещ. Тук той се включва в политическите борби, като взима страната на радикално-демократичната група, възглавявана от рум.княз Александър Куза. През 1864г започва да издава в.”Бъдущност”, но линията му предизвиква недоволството на Добродетелната дружина. Откритата подкрепа на княз Куза и защитаваната от него идея да се посегне върху правата на едрите румънски земевладелски собственици активизира противниците на Раковски, които в края на краищата постигат успех и спират вестника. Новият вестник “Бранител”, макар и с променено заглавие, прокарва същата линия и е спрян още след първия брой. През 1865г Раковски издава и един единствен брой на отдавна проектираното списание “Българска старина”. През ІІ.1866г. в Румъния е извършен държавен преврат, в резултат на който княз Куза е детрониран. Отказът на Раковски да сътрудничи с новите властиници и благосклонното му отношение към начинанията на сваления румънски владетел го принуждават да напусне за известно време Букурещ. Завърнал се отново в страната Георги Раковски насочва усилията си към обединение на емиграцията в името на бълг.освобождение. Преживял горчиви разочарования, прозрял действителните намерения на съседните балк.страни, той в крайна сметка стига до извода, че българите трябва да разчитат преди всичко на свои собствени сили. Заедно със свои съмишленици и последователи тук в Букурещ той създава в края на 1866г нова революционна политическа организация, известна под името “Върховно народно българско тайно гражданско началство”. Задачата й е да формира въоръжени чети, да ги изпраща в България и да координира техните действия. По този начин Раковски иска да създаде единночетническа армия, подчинена на общ стратегически замисъл и строга дисциплина. Той изработва специален устав “Привременен закон за народните горски чети от 1867 лето”. Привременният закон, носещ дата 1.І.1867г, може да се приеме за най-висока точка в идейното му развитие. В него той доразвива политическата си идея за четническата си тактика на революционното движение. Докато по-рано той отдава първостепенно значение на външните сили като съюзници в борбата срещу общия неприятел, сега акцентът на неговия стратегически замисъл пада върху собствените сили на бълг.народ. В него Раковски предвижда освобождението на България да се постигне чрез всенародно въоръжено въстание, ръководено от единно Върховно началство. Бойната сила на въстаниците трябва да се състои от предварително създадена четническа армия, организационно подчинена на Върховното началство. Самата четническа армия ще се изгради от сформирани и добре обучени на територията на Румъния и Сърбия бълг.чети. “Привременният закон” ясно определя организацията и вътрешния правлиник на четите, координацията м/у отделните чети и тяхната тактика. По същество този закон представлява един своеобразен устав на четите и същевременно е най-завършената теоретична платформа на четничеството в бълг. национално-освобод.движение. По даден от Върховното началство сигнал всички чети трябва едновременно да навлязат в бълг.земи и да предприемат организирани въоръжени действия срещу турските власти. Основната идея заложена в Закона на народните горски чети е: чрез изграждането на единна четническа армия, състояща се от множество отряди под общо командване, да се освободи бълг.движение от опеката на чужди сили и от влиянието на единни конюнктурни обстоятелства. По този начин Раковски плътно се доближава до идеята за превръщане на бълг.национална революция в еманципирана, самостоятелна политическа сила, която при благоприятни обстоятелства в развоя на Източния въпос ще може да упражни нужното въздействие върху хода на събитията в желаната насока с оглед на българските интереси. Според някои автори е погрешно да се мисли, че Раковски игнорира вътрешната подготовка на въстанието. По-скоро той е реалист, съзнаващ че в страната все още няма условия за разгръщане на широка конспиративна мрежа. Това става, и то в непълна степен, едва по времето на Левски. За Раковски местните народни комитети имат най-вече пропагандаторски, разузнавателни и други второстепенни функции. Тяхната пряка организационна дейност трябва да започне с идването на четите, чиито кадрови потенциал единствено може да гарантира успеха на тази дейност. Понякога Раковски е обект на упреци във връзка с приоритета на т.н четническа тактика в неговите планове и действия. Такава критика, според други историци, е неоснователна, тъй като именно четническите принципи са най-разпространената и най-възможна в условията на тогавашна България военнореволюционна концепция. Тя дава своите плодове при “Хилядата” на Джузепе Гарибалди, в гръцкото и сръбското освободително движение, от които Раковски изпитва определено влияние. В научната литература съществуват различни мнения по въпроса доколко Раковски и неговите съмишленици съумяват да пристъпят към реализация на идеите, залегнали в “Привременния закон”. Някои автори приемат, че по времето когато Раковски завършва своя трети план за освобождение на България, той фактически вече е изместен от дейците на Добродетелната дружина и Тайния комитет в страни от активния политически живот на емиграцията във Влашко. Останал без особено влияние, болен, изпаднал в сериозни материални затруднения, предлаган на непрекъснати нападки и унищожения от страна на своите бивши последователи, следен еднакво усърдно от румънските, и от руските власти, Раковски няма никакви шансове да доведе до успех своето последно голямо начинание. На противоположно мнение е Александър Бурмов, който смята, че въпреки затрудненията си раковски успява да консолидира една група от близки нему дейци, с който разгръща значителна дейност по популяризирането и осъществяването на четническата тактика. Нещо повече, проф. Бурмов приема, че самият “Привременен закон” е колективно дело. Според него, през ХІІ.1866г в монашията на Никола Балкански Раковски събира П.Хитов, Ф.Тотю,Х.Димитър, Ст.Караджа, Христо Македонски и заедно с тях основава “Върховното народно българско тайно гражданско началство”. “След дълго и зряло размишление” Върховното началство изработва Привременния закон и от нач.на 1867г пристъпва към подготовката и изпращането на военни чети в България. Критичният прочит на оскъдната документална информация за последната година от живота на Раковски показва, че текстът на Привременния закон е изготвен първоначално от Раковски, а след това одобрен от неговите сподвижници. В нач.на 1867г е учредено Върховното началство, в което влизат Раковски като председател, Каравелов и Рафаил Атанасов като подпредседатели, П.Хитов, Ильо Марков и Ф.Тотю като съветници. Не всички историци обаче приемат участието на Л.Каравелов във Върх. Началство, но изследванията на най-добрите съвременни специалисти върху проблемите на полит. ни възраждане, като Крумка Шарова например, доказват съществуването на известна координация в действията на изградения от Л.Каравелов през пролетта на 1867т комитет с групата на Раковски, което прави съпричастността на Каравелов към Върх. началство напълно възможна.
Но безпаричието попречва на идеята за изграждане на единна четническа армия. През пролетта на 1867г П.Хитов и Ф.Тотю влизат в контакт с ръководителите на Добродетелната дружина и се договарят да въоръжат две чети, с които да преминат в България. Замисълът на Добродетелната дружина не предвижда разгръщане на мащабни четнически действия, а само демонстриране на готовност за евентуално бъдещо въстание, организирано съвместно със Сърбия. По-старите автори приемат, че с тази постъпка Ф.Тотю и П.Хитов фактически действат зад гърба на Раковски и Върховното началство. Съвременните изследователи обаче смятат, че двамата войводи започват преговори с Добродетелната дружина, водени от желанието да намерят на всяка цена пари за изпълението на идеите, залегнали в Привременния закон. Официално те поемат ангажимент да изпълнят задачите, поставени им от Добродетелната дружина, но истинските им намерения са след като веднъж се прехвърлят в България да започнат реализирането на плана на Раковдски. И така двете чети се отправят към България. Едната чета, от около 30 души, начело с П.Хитов и се прехвърля през Дунава на бълг.земя при Тутракан и се насочва към котленско, а после към Сливенския Балкан. Между участниците в нея са Васил Левски като знаменосец, бившия хайдушки войвода Желъо Христов, Иван Кършовски –секретар-писар на четата. Другата чета, състояща се от 35 души, под командата на легендарния Ф.Тотю се отправя през Свищов в посока към Средна Стара планина. Двете чети, според предварителна уговорка, трябвало да се срещнат в околностите на прохода Хаинбоаз, след което преценявайки конкретната ситуация, да уточнят по-нататъшните си действия. Предприетата четническа инициатива има, според уговорката с Добродетелната дружина, главно сондажен характер. Хитовата чета се промъква почти незабелязано до Балкана и се насочва съм мястото на уговорената среща. Тотювата чета обаче попада на засада при с.Върбовка (Севлиевско) и е разбита в сражение. Заедно с неколцина четници Ф.Тотю успява да се спаси и се присъединява към Хитовата чета. Походът им продължава по билото на Балкана в западна посока. След близо 3-месечен престой в България четата се оттегля в Сърбия. М/увременно Г.Раковски умира в Букурещ на 9.Х.1867г покосен от туберколоза. Политическите си прозрения той завещава на своите съмишленици. Заслугите на Раковски за политическото възраждане на българите са изключителни. Неговата дейност отбелязва началото на организираното национално-освободително движение. Преди всичко Раковски е идеолог и организатор на общонационалната революция чрез всеобща и масова организация (“горски пътник” 1857г). За разлика от предшествениците си, той се опитва да обедини за общи революционни действия българи от всички краища на бълг.етническа територия. Той търси съмишленици и приятели в Мизия, Тракия и Македония и сред емиграцията в съседните страни, и в Русия. Достига до извода, че за успеха на революцията е необходимо осъществяването на единодействие между емиграцията и българите във вътрешността (І Одески план 1858г). Навсякъде в документите си ( плановете си за освобождение на България) говори за необходимостта от предварителен план, стройна организация и общо ръководство (“Тайна канцелария” – І Одески план; “Привременно бълг.началство” – ІІ Белградски план от1862г; “Върховно народно българско тайно гражданско началство” в устава наречен “Привременен закон за народните горски чети за лето 1867г”). В последния доразвива политическата си идея за четническата тактика на революционното движение. Това, че Раковски разчита на четите и другите формирования (полкове, отряди) не означава, че ги приема за решаващ фактор за победата, тъй като подчинява действията им на проектираното масово народно въстание, направлявано от единно централно ръководство, присъстващо и в трите му плана под различни имена. В края на краищата четническата тактика на Г.Раковски претърпява неуспех, но тя се оказва един задължителен етап в бълг.национално-освободително движение. През 50-60-те г. на ХІХв в България все още няма условия за организиране на масово въстание вътре в страната. Успехите на тази тактика в други страни на континента (Италия, Гърция, Сърбия) показват, че България се намира в един от най-неврологичните пунктове на Европ.Югоизток, където чуждите интереси и вмешателство много често провалят бълг. инициативи. Всичко това налага търсене на нещо ново, на нещо по-радикално в организиране на борбата за политическа свобода. Раковски пристъпва към конкретна реализация за осъществяване на издигнатата още в нач.на ХІХв идея на политическия кръг на бълг.емиграция, възглавяван от С.Врачански – всенародно въстание. Раковски разработва и важния проблем за отношенията м/у бълг. революционно движение и останалите балкански държави и великите сили – за пръв път измежду възрожденските ни политици осъзнава връзката на бълг. политически въпрос с големия Източен въпрос (наясно е с интересите на ВС, позициите и възможностите им например, давайки си сметка, че Русия е в крайно неизгодна позиция след разгрома в Кримската война, в І му план (1858г) тя не фигурира като сила, на която българите могат да се опрат.) Затова той търси други, макар и не толкова надеждни съюзници –с конкретната си дейност прави много за осъществяването на обща балканска акция срещу Високата порта. “Съдбата” на Браилските бунтове, неуспеха на І бълг.легия, пропадналите преговори със Сърбия и Черна гора (за общи действия) го довеждат до убеждението, че правителствата на Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора използват взаимодействието с българите за решаване на свои проблеми, без сериозни намерения за траен съюз и взаимноизгодно сътрудничество. Тоест Раковски изживява болезнено вярата в безкористната помощ на съседните балк.правителства и в края на живота си достига до прозрението за самостоятелност на бълг.национално-освободително движение. Като идеолог и ръководител на бълг.революционна емиграция, Раковски успява да очертае тактиката и стратегията на освободителното движение, но и да подготви едно ново поколение революционни дейци, което в годините след неговата смърт пристъпва към непосредствено осъществяване на националноосвободителната и буржоазно-демократичната революция в България. Раковски има безспорно заслуги и в областта на Просвещението. Талантлив писател и публицист, историк и етнограф, той съчетава умело качествата на революционер и просветител, което му отрежда мястото на един от най-изявените дейци в бълг.възрожденско общество. Успоредно с политическата дейност на Раковски, през 60-те г. на ХІХв видимо активизиране настъпва и сред създадените още по времето на Кримската война емигрантски организации в Букурещ и Одеса. Първоначално след подписването на Парижкия мирен договор Добр.дружина и Одеското настоятелство насочват вниманието си към културно-просветна дейност. В продължение на 10 години двете организации, които разполагат със значителни материални средства, разгръщат широка благотворителна дейност в помощ на бълг.просвета и църква. С тяхно съдействие в Будапеща, Галац, Браила, Белград и редица други бълг.селища из Бесарабия и Южна Русия са открити бълг.училища. Десетки младежи получават възможност да продължат образованието си в Русия, Влашко и Средна Европа. Много училища са осигурени с учебни помагала и литература. Не един и двама изпаднали в затруднение емигрантски дейци, вестникари, продавачи и книгоиздатели са подпомагани в своите родолюбиви начинания именно от Добр.дружина и Одеското настоятелство. За съжаление народополезната дейност на двете организации през десетилетието след Кримската война невинаги е оценявано по достойнство. През 40 и 50-те г. на ХІХв във възрожденската историопис се налага един стереотип в оценките на букурещките епитропи и одеските настоятели, който продължава да битува и до днес. Според него Добродетелната дружина и Одеското настоятелство са типични организации на едрата бълг.емигрантска русофилски настроена емиграция и следват всички конюнктурни промени във външната политика на Петербург, и с това фактически стават проводници на едно чуждо влияние в бълг. националноосвободителното движение. Един от най-експлоатираните аргументи за тази оценка е поведението на Добродетелната дружина и Одеското бълг.настоятелство (ОБН) именно в годините след Кримската война. Според съвременни историци подобен подход обаче е твърде опростенчески. Той е предпоставка за разбирането, че своеобразна “еманация”на възрожденските процеси през 5- и 60-те г. на ХІХв е революционната борба на всички, които не се включват по някакъв начин в нея или възприемат като единствено правилния път за освобождението на Б-я, са обявени за консерватизъм. Политическата съдба на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство опровергава подобни оценки, защото зад техния привиден “консерватизъм” и “русофилство”, т.е стриктно следване колебанията на руската външна политика по Източния въпрос, не се крие само зад сляпо доверяване на азиатския департамент, а преди всичко стремеж към политически реализъм – нещо, което липсва на мнозина от тогавашната т.н. “революционна емиграция”. Най-добре това проличава в средата на 60-те г.на ХІХв, т.е. когато международната обстановка рязко се променя. През 1866г в Букурещ е извършен държавен преврат. На о.Крит избухва поредното гръцко въстание. Сръбското правителство подновява антитурската пропаганда и отново пристъпва към подготовка за война с Турция. Австро-Пруската война от своя страна довежда до появата на една нова велика сила в лицето на Германия. Всички тези събития разклащат устоите на закрепеното с Парижкия мирен договор статукво не само на Балканите, но и в европа. Създават се благоприятни условия за поредното активизиране на Русия и на освободителните борби на подвластните на Високата порта християнски народи. Това неминуемо се отразява на дейността на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство. Русия е разтревожена от образуваната през 1867г австро-унгарска дуалистична държава, която не скрива намеренията си да проникне на юг към Балканите. За да й прегради пътя в това направление, руската дипломация лансира идеята за създаване на обединена българо-сръбска държава. По инициатива на руския посланник в Цариград ген.Николай Игнатиев, Азиатският департамент пристъпва към осъществяването на широкомащабна акция, целяща възстановяването на авторитета и влиянието на Русия на Балканите чрез създаване на голяма югославянска държава. Проектът предвижда с материалната подкрепа на Русия Сърбия да започне война с Турция, а в България да се вдигне въоръжено въстание. След евентуална победа над Турция, в бълг. и сръб. земитрябва да се изгради “южнославянското царство” начело със сръбския княз, като във рамките на неговата държава българите ще получат пълна автономия. На 14.І.1867г Добродетелната дружина приема приема програма за полит.отношения на сърбо-българите или “тяхното сърдечно отношение”. Тази програма предвижда единна държава под името Българо-Сърбия или Сърбо-България начело със сръбската династия на Обреновичите. Общата държава, според документа, трябва да има правителство, съставено от бълг. и сръб.представители и единно Народно Събрание (скупщина). По внушение на руското правителство Сърбия по принцип приема предложението на Добродетелната дружина. Планът на Игнатиев е приет с ентусиазъм от Добродетелната дружина и тя поема в свои ръце по-нататъшното му развитие. През ІV.1867г. в румънската столица се провежда събрание на представителите на бълг.емиграция, което приема проектодоговор за съвместни действия със сръб.правителство. Малко по-късно в България са изпратени четите на П.Хитов и Ф.Тотю, а през есента на 1867г. в Белград е сформирана и ІІ Бълг.легия, в която бъдещите ръководители на въстанието в страната трябва да преминат специална подготовка. В протокола също така се изработват условията, при които ще се изгради дуалистичната държава. Този път тя е наречена Югославянско царство, в което двете страни запазват своята относителна самостоятелност, а в границите на България се включват земите в Тракия и Македония. В нач.на 1868г. обаче сръбското правителство започва да се дистанцира от руските проекти и постепенно се отказва от съвместните действия срещу Портата. Легията е разтурена, а планът на Добродетелната дружина претърпява неуспех. През следващите години Добродетелната дружина отново насочва вниманието си към благотворителна дейност и фактически прекратява политическите си изяви. Единствената по-сериозна стъпка в това отношение е предприета през януари 1869г, когато ръководителите на Добродетелната дружина отправят мемоар до конференцията на ВС в Париж, свикана по Критския въпрос. В мемоара се предлага с помощта на ВС да се създаде българо-турско дуалистично царство. Този проект е съобразен с тогавашната руска политика спрямо Осм.империя, основаваща се на запазване на статуквото на балканския регион. Проектът остава извън полезрението на Парижката конференция, но предизвиква сериозни реакции срещу дейците на Добродетелната дружина от страна на революционната емиграция и едва събитията около Априлското въстание и Руско-турската война ги провокират към нов живот. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.49 Mb. Сподели с приятели:
|